Буря насред Тихия Океан

Буря насред Тихия Океан

После казах на Мая, че нашият тихоокеански преход беше като „парче торта“. Една от онези пресни вкусни ванилови торти със сметана и ягоди, дето много ги обичаме, само че в средата на парчето, което ни се падна имаше голяма дебела мъртва хлебарка. Представете си, че сте в сладкарница и си поръчате парче ванилова торта с ягоди, но ви го сервират при едно условие: трябва да изядете цялото огромно парче и всичко в него. Не може да хапнете само половината и да кажете ох, преядох, не мога повече. Условието е да изядете всичко до троха и да дъвчете бавно.

Страхотно се наслаждавахме на първата половина от прехода. Преглъщахме с наслада. Свежи пасати 12-18 възела от югоизток, бавни спокойни вълни, синьо блестящо небе, от време на време- тюна или дорадо на кукичката, спокойни звездни нощи, лодката се носи комфортно по повърхността на океана с 6-7 възела директно към дестинация. От о. Изабела в Галапагос до о. Фату Хива във Френска Полинезия, разстоянието е почти 3000 морски мили; би трябвало да ни отнеме не повече от месец. И е перфектното време- началото на месец май, когато ветровете са слаби и постоянни и нищо лошо не може да се случи.

.

.

Така перфектно си беше, докато не стигнахме средата. Средата на най-големия океан в света, средата на най-дългия ни преход. Там, на хиляда мили от която и да е земя, неочаквана, нежелана, непредвидена- голямата дебела мъртва хлебарка под формата на буря. Спомнете си условието! Трябва да изядете всичко, което ви сервират, до троха!

Появиха се силни ветрове 20-28 възела, променливи от югоизток и североизток, морето се вдигна с 4-метрови вълни, объркани от две посоки, насъбраха се облаци, трябваше постоянно да променяме посоката, лодката започна да сърфира надолу по вълните, да се клати, да се блъска. „Такова нещо не сме си поръчвали!“- оплакахме се ние, но връщане назад няма. Ден и нощ и още един ден и още една нощ, изтощени, се борим с лошото време.

На четиринайстия ден от прехода, в 05ч00 сутринта, на 1000 морски мили от дестинацията ни, небето тежко и притъмняло, двете платна максимално рифовани- ни удря масивен шквал, с дъжд и жесток вятър. Внезапно- 35-40 възела, не отпуска половин час. Вълните са вече над 4 метра и с рифован грот лодката започва да сърфира като луда, а авто-пилота не може да се справи и да я държи стабилна. Иво хваща руля на ръка с вятър зад гърба ни. Необятна дълбока тишина изпълнена с приглушените мощни писаци на сто невидими дракона.

.

.

Навиваме предното платно, но вълните са прекалено големи и остри, а скоростта ни е прекалено бърза да се опитаме да завъртим срещу вятъра и да пуснем грота. Страх ме е, че нашият 12-метров катамаран ще се преобърне. На няколко пъти като се спускаме надолу по вълните с бясна скорост съм сигурна, че лодката няма да се справи и си представям най-лошото. Спомням си, че няколко души ни казаха да си вземем дрог или морска котва или поне една гума от кола вързана на дълго въже, която като хвърлиш зад лодката върши същата работа като дрог- намаля скоростта, стабилизира лодката и предотвратява неконтролируемото сърфиране по вълните. Нямаме нито едно от тези неща.

Вятърът пада до 30-35 възела за още половин час и успешно се завъртаме срещу вълните и пускаме грота. Сега, с едно стърчащо ъгълче от предното платно сме в безопасност и само чакаме бурята да отмине. Дъвчем и преглъщаме хлебарката в стил „Bear Grills“- оцеляваме.
След това ни удрят още няколко по-малки шквала с максимални ветрове до 30 възела и много по-краткотрайни, но вече сме печени и подготвени и всичко е под контрол. Рифоваме навреме и на две дълги въжета връзваме две големи яки пластмасови бирени щайги, които купихме в Галапагос- вече празни, и ги ползаме като дрог по време на шкваловете. Работят чудесно. Лодката е стабилна, скоростта е доста по-бавна и вече не сърфираме.

Най-сетне времето се успокоява. На следващата сутрин Мая се събужда и поглежда синьото небе. „Няма повече бури!“- констатира с усмивка.

900 морски мили до дестинация, вятър 10-15 възела от изток, 1 метът вълна, скорост на лодката 5-6 възела. Спим, занимаваме се със спинакера, печем пресен хляб и кексчета, отново ловим риба, измиваме солта от лодката, четем книги, надвечер гледаме филми. Отново всичко е нормално, както трябваше да е през цялото време, по това време на годината в тази част на океана. Пристигнахме във Фату Хива след 23 дни на море, от които повечето бяха прекрасни. Но лошият спомен от гадната изненада по средата продължава да ни нагарча.

 

Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share

Карнавал в Оруро, Боливия

.

.

Обявен за „Masterpiece of the Oral and Intangible Heritage of Humanity“ (Уникално произведение на изкуството на устното и недосегемо/духовно наследство на човечеството) през 2001г. от UNESCO, карнавалът в Оруро се счита за най-забележителния фестивал на Боливия, който тече в продължение на две седмици през февруари всяка година. Монументално събитие, в което взимат участие над 150 групи с над 30 000 танцьори и над 10 000 музиканта- впечатляваща процесия, продължаваща няколко километра; главозамайваща смесица на цветове, музика и танци.

.

.

Никога не бяхме чували, нито планирали да ходим в Оруро. Разбрахме за този най-забележителен карнавал от нашите нови приятели Чилийците и решихме да не го пропускаме. Да се озовеш в тази част на Боливия през февруари значи да си на вярното място по вярното време, си мислехме със задоволство. И така, от Уюни потегляме към Оруро, за карнавала.

.

.

Град Оруро е голям сив безинтересен град в Боливия, където няма нито една туристическа атракция, нито едно знаменито място. Нито един турист не посещава Оруро, освен през февруари, когато внезапно се изсипват половин милион души от цял свят. Пристигат за няколко дни около карнавала- древен религиозен фестивал.

.

.

Традицията датира от 200 години- започнала по времето на индианците Уру в района Уру Уру – „Свещена планина на Уру народа“. Мястото е служело за религиозни походи и е било духовния център на Андите. Но скоро след пристигането на испанските колонизатори, индианските празненства били забранени и заменени от католически ритуали и иконография. За покорения народ Уру, единствения начин да оцелеят и да си запазят традициите и културата бил да приемат новата религия и да смесят техните стари вярвания, симболизъм и обичаи с новите. Така, христиански икони на светци са били използвани като прикритие на божества от Андите. Дева Мария се превръща в Пачамама (Майката Земя), а Дяволът от католическите писания се слива с местния Тио Супай (чичо или владетел на планините).

.

.

Карнавалът е ярък пример за това преплитане на традиции и вярвания. Главният герой на фестивала е Ел Диабло (дяволът), а основното събитие е Ла Диаблада- традиционен танц на дяволите. Цялото събитие силно ни напомни на кукерите в България.

.

.

Автобусът от Уюни ни стоварва в Оруро посред нощ ден преди началото на карнавала и едва тогава ни става ясно, че всички хотели и хостели са пълни, а цените им са надути тройно и четворно. „Заради карнавала“, ни казват най-безсрамно и няма какво друго да правим, освен да плащаме.

.

.

Намираме един евтин хотели и след кратко пазарене си взимаме малка стаичка с две единични легла само за 18$ първата вечер, но трябва да платим 60$ за същата стаичка втората вечер (когато карнавалът стартира). За щастие, отново срещаме нашите чилийски другарчета от групата в Уюни и ги „каним“ да поделят нашата стая и разходите. Собственикът на хотела се съгласява да сбутаме още два матрака в и без това малкото пространство и някакси успяваме да ги сместим меду двете единични легла. Така спим седем човека в стая за двама за 15$ на човек…

На другия ден сме шокирани от новината, че входа за карнавала струва по 20$ на човек, което си е малко богатство в Бливия и че ако не си купим билети няма начин да видим каквто и да било от събитието. И тъй като това е едно от тези „един път в живота“ неща- плащаме…

.

.

Десетки хиляди участници с пищни разноцветни костюми и маски и с неограничена енергия танцуват в продължение на часове и километри под звуците на традиционна музика.

DSC_2695

Лъскави маски с плешиви темета и дълги бели, сини, зелени, червени, жълти бради; розови надиплени ръкави от дантела, широкополи шапки с пера от щрауси и гердани от кратунки; катове разноцветни фусти с пискюли и дълги шалове целите в сложни бродерии и искрящи пайети; редици блестящи красавици с къси полички и щедри деколтета; космати озъбени мечки с огромни изцъклени очи; ужасни рогати зъбати опашати дяволи; море от еднакви розови рокли и сини бомбета. Хиляди хора, които нито за миг не престават да танцуват и да пеят- усмихнати. Карнавалът в Оруро е наистина забележителен, впечатляващ и главозамайващ, както се очакваше.

.

.

Но факта, че за един ден изхарчихме над 100$ в Боливия (за хотел и за вход на карнавала) си остава една от най-ужасните грешки в живота ни. Не само защото се оказа, че всеки може да си влезе отвсякъде безплатно на трибуните и да гледа шоуто, което поне половината зрители го бяха сторили, а защото същите тези групи, същите тези хора облечени със същите костюми и маски танцуват същите танци под звуците на същата музика няколко дена по-късно по централната улица на столицата Ла Пас (където отидохме след Оруро) и то напълно безплатно!

.

.

И така, гледаме карнавала два пъти- веднъж в Оруро срещу огромна сума и веднъж в Ла Пас (безплатно), където се забавляваме много повече.

.

.

В Ла Пас, след като приключи карнавала за деня ( а той и тук тече две седмици), тъмнокожи индианки облечени в най-елегантните си шалове и „пойери“ (дълги многопластови фусти) и с най-елегантните си бомбета, се събират на групички на тротоарите пред малки съмнителни магазинчета и си обзавеждат така окупирания район с пластмасови столове и каси бира. И започват да пият. Не знам къде изчезват мъжете.

.

.

Ако минете по улицата и им се усмихнете, те също ще ви се усмихнат. И ако сте им в обсега, ще ви дръпнат в малкото алкохолно пространство и преди да се осъзнаете, ще стискате в ръка нечия чаша- пълна с бира.

.

.

Ще ви накарат да я изпиете на екс, докато те ви се смеят съучастнически и после ще ви налеят още една.

.

.

Това ни се случи в Ла Пас. Не само веднъж. Докато стигнем до края на улицата вече бяхме леко подпийнали (двамата с Иво, за ужас на Мая) и декорирани с разноцветни хартиени гирлянди. И една силно натаралянкана индианка се опита да целуне Иво. Не само веднъж…

.

.

Ето на това ние му викаме „забележителен, впечатляващ, главозамайващ карнавал“, а не онази набутваци в Оруро!

СНИМКИ ОТ КАРНАВАЛА

.

.

DSC_2811

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Солената долина Уюни в Боливия

Недалеч от пустинята Атакама в Чили, се готвим да посетим още една уникална природна забележителност- Солниците Уюни в Боливия. Това е най-голямата солена равнина в света- древно пресъхнало езеро насред високопланинското южноамериканско плато в Андите, с надморска височина от 3600м.

.

.

От Сан Педро де Атакама се придвижваме на стоп до Калама- голям регионален град в близост до границата на Чили и Боливия, където започваме да търсим евтин автобус до гр. Уюни. Но има проблем. Няма автобус от Чили до Боливия, заради барикадите. Тираджиите в Боливия стачкуват- искат по-високи заплати и по-добри условия на работа и са блокирали основните пътища и основните гранични пунктове с Чили. Всички автобуси са спрени до второ нареждане. Очевидно, тези събития се възприемат като „рутинна нормална ситуация“ (подобно изригването на вулкани в Никарагуа) и ние сме единствените изненадани, които нямат „план Б“. Отчаяни, обикаляме от автобусна компания на автобусна компания, докато накрая намираме една, която продава билети за автобус до Боливия след два дена, когато се очаква да отменят барикадите. Купуваме три от последните места и търсим евтин хостел. Точно тогава, срещаме отново двете момчета- студенти от Чили, с които заедно спирахме на стоп в Сан Педро. Те ни казват, че има един автобус, който тръгва на следващия ден сутринта и минава през някакъв алтернативен граничен пункт, където нямало барикади.  Но този автобус е вече пълен до дупка и няма места, а освен това ние вече имаме билети за друг автобус… И въпреки това, отиваме в компанията и се молим на продавачката на билети да ни пусне правостоящи в автобуса, за да не губим един ден. Първоначално, тя отказва, но после ни казва да се явим на другия ден в 6:00 сутринта там, от където потегля автобуса и обещава да ни качи. Бързо се връщаме обратно в предишната автобусна компания да си върнем вече закупените билети. Няма проблем да ги върнем, но ще трява да платим глоба от 20%. Сядаме в чакалнята и за един час успешно продаваме трите билета директно на хора, които също искат да ходят в Боливия, на пълната цена. Сега обаче се притесняваме дали в 6ч00 на следващия ден наистина ще се качим в автобуса или ще останем на сухо, без билети.

„Спим“ в евтиния хостел, докато група чилийски студенти на ваканция пушат трева и се забавляват в съседната стая (представяме си колко е по-хубаво на лодката) и рано на следващата сутрин се появяваме на автобусната спирка, готови да ходим в Боливия. Не сме единствените без билети, които се надяват да се возят правостоящи в този извънреден автобус. Нашите двама нови приятели- бакпакърите и още четири туристи, също се надяват да се качат. Жената от агенцията ни събира парите на тротоара и всички се натъпкваме в автобуса. Правостоящи или седнали, седнали в седалки или на земята- потегляме към Боливия! Предстоят ни девет часа път…

Не срещаме нито една кола по този път, извиващ се насред безприродана земя. Катерим се все по-нагоре през пустите прашни планини на високото плато. Става студено. Забелязваме семейства лами край пътя и розови фламинго в малки езерца в далечината. Достигаме границата- няколко фургона до една изоставена железопътна гара с един умрял ръждив локомотив. Няма барикада. Всички пътници слизат да минат митница и имиграция. След около час, се натоварваме в друг автобус. Този, който ни доведе от Чили няма право да влиза в Боливия и се връща обратно, а нас ни поема друг боливийски автобус и шофьор за остатъка от пътешествието.

Първите боливийски селца край пътя ни приличат на сцени от миналото или може би от някакво апокалиптично бъдеще- бедни колибки от глина и слама, мръсни неасфалтирани улици, няколко стари ръждиви коли, големи улични кучета ровещи из боклуците в търсене на останки храна, жени с дебели черни плитки, бомбета и дълги поли, натоварени с огромни вързопи преметнати на гърба и мъже дъвчещи листа от кока по ъглите.

Bolivia

Bolivia

Пристигаме в гр. Уюни. Боливийския шофьор се опитва да ни изнуди да му платим още толкова (всички, които бяхме правостоящи платихме половин билет на тези в Чили), но ние отказваме категорично и сме готови да се разправяме с полицията, ако тоя наистина не ни даде багажа, както заплашва. Не плащаме. Благодарение на този епизод, се сприятеляваме с останалите правостоящи от автобуса- всички 19-годишни студенти от Чили на ваканция и с още едни бакпакъри, и намираме един хостел, където ни предлагат (или по-скоро ние си го изнудваме) страхотно намаление, за това че сме група от 12 човека: една нощ с включена закуска плюс организиран тур на Солниците с включен обяд за 22$ на човек. Наспиваме се, закусваме и сме готови за екскурзията.

Обиколката на солниците е цял ден. Разделяме се на две групи и се натоварваме в два джипа. Запознавам се с Доминго- 50-годишния ни шофьор и гид, който е много готин и забавен, за разлика от другия гид на другата група, който е голям сухар и през цялото време мълчал и даже пропуснал една от атракциите (остров Инкахуаси), ни разказаха после другата половина от спонтанно сформиралата се компания. Късмет.

Първо посещаваме железопътното гробище на 3 км извън града. Построена от Британски инженери в края на 19 век, железницата се използвала предимно от миньорските компании за извозване на минерали към тихоокеанските пристанища. Но през 1940-те години, железницата фалирала и била изоставена.

.

.

От там се придвижваме до едно село с къщи построени от тухли, направени от сол, където обядваме вкусни пържоли от лама с киноа и задушени зеленчуци.

Lama chops with quinoa

Lama chops with quinoa

После се отпраяме към основната атракция- Ел Салар де Уюни, с кратка спирка на едни купчинки от сол, оставени да се изцеждат и сушат, преди солта да бъде събрана за търговия.

.

.

Образувана в следствие на поредица трансформации на древни езера започнали преди 30-40 000 години, заобиколена от планини без възможност да се изцежда, Солената Равнина представлява едно обширно пресъхнало езеро запълнено с дебел равен пласт сол, с дебелина няколко метра на места. Обхваща над 10 000 квадратни километра или 100 пъти повече от солниците в Юта. Това е най-плоското и равно място в света, което е толкова голямо и бяло, че се вижда от космоса. Под солта, се намират най-големите залежи на литиум в света, но в момента никой не ги експлоатира.

.

.

Караме около час върху дебел пласт сол, все по-навътре и по-навътре върху солената равнина. В началото, този безжизнен монотонен пейзаж е напълно сух, но постпенно тънък слой вода процеждаща се през солта превръща това безкрайно бяло поле в най-монументалното огледало в света, в което се оглеждат боговете.

DSC_2498

Света се превръща в безкрайно райско-синьо течно небе, над главите ни и под краката ни. Разхождаме се върху небе от вода!

.

.

Продължаваме още по-навътре към центъра на езерото. Доминго кара бавно и внимателно, защото солената вода не се отразява добре на колите и той не иска много много да се цамбуркаме. Достигаме остров Инкахуаси- остатък от върха на древен вулкан, потопен в езерото, целия покрит с гигантски кактуси.

.

.

След това посещаваме Ел Паласио де Сал- хотел построен изцяло от сол през 1995г. в центъра на солената равнина. Но поради санитарни проблеми, хотелът е затворен и вече не приема гости. Превърнат е в музей. Наблизо е и монумента на „Рали Дакар“, също направен от сол.

.

.

Гледаме залеза отразяващ се в плиткото солено езеро, преди да се придвижим обратно към града, от където хващаме следващия среднощен автобус към следващото вълнуващо място в Боливия.

Снимки от Солената долина Уюни

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

DSC_2646

.

.

.

.

.

.

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Пустинята Атакама в Чили

.

Пустинята Атакама, Чили

Оставяме лодката закотвена пред марина „Пуерто Амистад“ в Баия де Каракес, Еквадор. За 5.00$ на ден, хората от марината ще се грижат за Фата Моргана, ще почистват клоните, които реката влече към морето и се хващат на веригата на котват, и ще я охраняват денонощно, докато отсъстваме. Ако нещо стане, ще се свържат с нас и ако има проблем- ще отрегаират. Важно е да знаем, че някой е поел отговорност за Фата Моргана в наше отсъствие, докато ние се разхождаме два месеца из Чили, Боливия, Перу и Еквадор; важно е да сме спокойни, дори и това спокойствие да ни струва по 5.00$ на ден.

Хващаме автобуса до Гуаякил в Еквадор, от там автобуса до Лима в Перу, от там автобуса до Арика в Чили и от там атобуса до Сан Педро де Атакама. Общо се лангъркаме по най-евтините автобуси четири дена и четири нощи, като помежду чакаме с часове по автобусни спирки или вървим километри от един терминал до друг с тежките раници; спим седнали в седалките, търпим нагли невъзпитани латиноси, слушаме ужасните им пачанги и им гледаме тъпите филми; носим едни и същи смърдящи дрехи, обувки и чорапи, без да се къпем, ходим в публични или автобусни тоалетни и ядем каквото намерим по-евтино около терминалите, стига да не е прекалено подозрително…

Имаме да изминем над 4 000 км. Планът е да се доберем до най-далечната точка, до която мислим да ходим и от там да започнам бавно да се връщаме назад към лодката. Това е план на Иво и не му пука, че звучи повече като древно мъчение, отколкото пътешествие.

Щом прекосяваме границата от Еквадор в Перу, пейзажът се превръща в монотонна пустуш- една и съща в продължение на хиляди километри.

.

.

От дясната ни страна е синьото на Тихия Океан, а от ляво- охрата на една безкрайна камениста пустиня осеяна с малки бедняшки селца, с колибки направени от рогозки и картон, и градове от недовършени тухлени къщи. Пиродата е суха и безжизнена през цялото време, до Чили.

.

.

Гладни, мръсни и изтощени от пътуването, пристигаме в Сан Педро де Атакама- град построен от червена глина насред пустинята, върху който се е надвесил вулканът Ликанкабур.

Вулкан Ликанкабур при залез слънце

Вулкан Ликанкабур при залез слънце

Градът, който някога е бил малък оазис във високото плато на Боливия, разположен на 2 400 м надморска височина, е днес част от Чили (след Тихоокенската Война) и е непрекъснато окупиран от туrисти и бакпакъри; има повече хотели и хостели отколкото частни къщи и всичко е прекалено скъпо. Едвам намираме един хостел в покрайнините на града „Хостал Ликанкабур“ за 40.00$ на вечер (с много пазарене)! Поне имаме хубава стая със собствена тоалетна и баня с топла вода. С влизането в стаята се срутваме на леглата и се хилим. Чуставме се като разглезени царе. От буквално 100 часа не сме били в легнала позиция. После си сваляме токсичните чорапи и обувки, смъкваме си дрехите вонящи на лама и един по един си взимаме душ! Там, в душа, откриваме рая…

.

Мая се наслаждава на удобното легло в хостела

Но нямаме време за губене. Сутрин е и въпреки, че сме скапани от умора, не можем да си позволим да стоим в този скъп град повече от една вечер, така че си оставяме багажа, почиваме си няколко минути и вървим до центъра, за да видим кои от туристическите атракции в района да посетим, преди да продължим към Боливия- доста по-бедна от Чили държава, където всичко е доста по-евтино.

•Church of San Pedro, National Monument, built with adobe, a building material used in the colonial times

Глинената църква на Сан Педро е обявена за национален монумент

.

Глинени къщи в Сан Педро

.

Гр. Сан Педро де Атакама

Гр. Сан Педро де Атакама е разположен стратегически в близост до многобройните интересни места на пустинята Атакама, но повечето от тези места са недостъпни с публичен транспорт и единствения начин да ги посетите е да се запишете за скъпа екскурзия с група (което на нас не ни е любим вариант). Страхотно ни се искаше да посетим лагуната Чаксас в националния парк Лос Фламенкос в солниците на Атакама, където живеят розови фламинго или гейзерите Ел Татио с 80 активни гейзера, но едно подобно мероприятие би ни съсипало бюджета съвсем в началото на това пътешествие. Най-евтиния вариант се оказва да наемем колелета за по 6$ на човек на ден и да посетим „Лунната долина“, на 13 км от Сан Педро.

.

.

.

.

В жегата, в солената прах (изтощението продължава), подкарваме колелетата към едно от най-странните отчайващи места на планетата, което всъщност изглежда толкова извънземно, че нaподобява друга планета- негостоприемна, горeща, червена.

.

.

Разположена в двустранната дъждовна сянка на две планински вериги- Андите и Чилийската крайбрежна планинска верига, които предотвратяват достигането на влага от Тихия и от Атлантическия океани, Атакама е най-старата най-суха пустиня в света, обхващаща над 1 000 км по дължина, на запад от Андите. Дъждът тук е най-рядкото събитие, а в някои части, пустинята никога не го е виждала. Това обширно парче от суха земя е било покрито единствено с камъни, сол, лава и пясък вече повече от 200 милиона години- феномен наречен „хипераридити“ (хипер-пустуш). Атакама е най-стария вечно сух район в света, чиито единствен съперник е пустинята в Намибия.

.

Дюни в Атакама

.

Солените пещери

Влизаме в Лунната долина, където каменни и пясъчни формации, солени пещери и дюни оцветени в жълто, оранжево и червено, са издълбани и оформени от ветрове и праисторически дъждове. Нито стрък трева, нито едно цвете, нито една птица или животно могат да оцелеят в подобна ивънземна околна среда. Всъщност, най-сухите части от пустинята Атакама, една от които е Лунната долина, служат за експериментални площадки на НАСА. Тук тестват иструменти и екипировка за бъдещи мисии на Марс. Поради факта, че мястото толкова много прилияа на „Червената планета“, тук са снимани и сцените на филми, в които действието се развива на Марс, като „Междузвездна Одисея“, например.

.

.

И тук, насред този пресъхнал, горещ, лунен пейзаж, лишен от живот- най-самотното тъжно място  света- внезапно чуваме позната реч! Група туристи вървящи по пътя говорят на БЪЛГАРСКИ! Невъзможно! Колко често срещате българи извън България? В пустинята? Не един а двайсет! Група пътешественици-авантюристи от Адвенчър клуб в София тръгнали на обиколка из Чили, Перу и Боливия. Реакцията ни на това чудо, а и на всяко друго внезапно, неочаквано прекрасно чудо, е тотална изненада и щастие. Смеем се, викаме, прегръщаме се, все едно сме стари приятели. Няколко човека от групата ни разпознават като „българското семейство, дето живее на лодка“ и ни канят на вечеря обратно в Сан Педро.

.

Неочаквана среща с 20 български пътешественика от Адвенчър клуб

И въпреки, че сме наистина скапани и си мечтаем  за момента, в който ще си легнем в креватите, изморени от дългото пътешествие с автобус и от цял ден друсане по каменисти пустинни пътища с колелета, което ни разби напълно задните части- връщаме се в градчето, оставяме колелетата и заедно с нашите сънародници се отправяме към един ресторант, където ни черпят вкусни местни гозби (опитваме месо от лама) и бира и празнуваме тази тъй неочаквана среща в пустинята Атакама. Благодарим ви, живи и здрави, до нови срещи, приятели!

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Преход от Панама до Еквадор

.

.

След като посетихме стотици тропически острови и прекрасни плажове в Карибско море, прекосихме Панамския Канал и се озовахме от страната на Тихия Оокеан, с огромните му приливи и отливи и спокойни води. Прекарахме следващите няколко месеца в Панама, посещавайки по суша Коста Рика и Никарагуа. След което отново отплавахме. (YouTube Video Sailing from Panama to Ecuador)

.

.

От Панама на юг до Еквадор плавахме над 650 морски мили и пресякохме екватора. За нас това беше един рекордно-бърз епичен преход, а по случай пресичането на екватора си организирахме и малко празненство.

Но преди да отплаваме, трябваше да подготвим лодката и да зредим провизии. Изкарахме Фата Моргана на суша и набързо изстъргахме и пребоядисахме корпусите. Това е едно от многобройните изисквания за яхти посещаващи Галапагоските острови, които смятаме да посетим, а и без това е добре да се прави на всеки 2-3 години.

Намерихме едно рибарко пристанище близо до Панама, където вадят лодки посредством платформа и кран и където, според информацията в крузинг гида за Панама, процедурата е най-евтина. ОГРОМНА ГРЕШКА! Оказа се, че мястото е най-скъпо, тъй като се плаща отделно за подготовката на платформата и за ваденето на лодката, но това го разбрахме прекалено късно, след като лодката вече беше вдигната на суша. Освен това смърди жестоко на разлагаща се риба от рафинерията за риба и скариди, която се намира там, има стотици бездомни кучета, няма душове и няма достъп до града. На всичкото отгоре, се наложи да посетим три различни инстанции- пристанищния капитан, имиграционните и митницата, които се намират на три различни отдалечени едно от друго места, да платим пристанищни такси и да правим входни и изходни документи за трите дена престой, което отне 2 дена. Изобщо прецакването беше максимално. Съжалихме горчиво, че не проверихме цените на другите места, а се доверихме на застарялата и неверна информация в гида… Много по-евтино се оказа, че е да извадиш лодката с лифт в луксозната Фламенко Марина на Амадор, където бяхме на котва 6 месеца, а за по-малки лодки е още по-евтино в Балбоа Яхтклуб.

.

Иво наглежда операцията по ваденето на лодката

.

.

.

.

.

Мая помага с боядисването

.

„Душ“ в корабния двор

След пребоядисването, отиваме да си напазаруваме. Панама Сити е перфектно място за зареждане на провизии, с многобройните си молове, пазари и магазини, където има всякакви и евтини стоки, благодарениена всичките кораби носещи стоки от цял свят, които пристигат тук да преминат канала. Приятелите ни живеещи в Панама ни помагат страхотно много като ни развеждат по магазините и носят покупките с кола до лодката. Накупуваме си дълготрайни провизии за окенския преход и пресни плодове и зеленчуци за плаването ни на юг до Еквадор.

На 15 януари 2016г. се сбогуваме с Панама и плаваме 34 мили на юг, където Панамския залив е осеян с над 200 предимно необитаеми изключително красиви островчета – Архипелага на Перлите. Преди 2 месеца тук срещнахме гърбатите китове.

.

.

В Архипелага на Перлите се срещамес нашите канадски приятели от яхта Дейбрейк, които ни бяха съседи в котвеното в Панама. Мая и Леа са добри приятелки и си играят заедно целия следващ ден.

.

На котва в Архипелага на Перлите

.

Мая и Леа

Maya and Lea, reading at Las Perlas

Мая и Леа

На 17 януари 18ч00, отново потегляме- предстоят ни 600 морски мили. Северните ветрове се засилват зад гърба ни веднага щом излязохме от залива и морето се вдигна. Иво рифова платната и въпреки това Фата препуска с 10-11 възела. Вълните са големи и започва да ни се гади. Държим курс на юг-югозапад, далеч от колумбийския бряг. На втория ден от този преход, вятърът се засилва още повече 30-35 възела зад гърба ни, а вълните се превръщат в малки разпенени планини. С рифовани платна, Фата сърфира надолу по вълните с рекордна скорост достигаща до 16 възела! Напрегнати сме, но с времето свикваме. На третия ден- 18 януари- вече сме напълно свикнали с това бързо плаване и даже се кефим. Готвим разни бързи манджи, тъй като в тази ситуация (подскачаща лодка) готвенето не е лесна работа.

.

.

На сутринта на третия ден, на 200 мили от колумбийския бряг, на 200 мили от Панама и на 300 мили от Еквадор, наближаваме остров Малпело- страховита канара стърчаща вертикално от дълбините на Тихия Океан, известна с изобиието на акули наоколо. Тук няма залив нито плитчина, където да се пусне котва, тъй като е прекалено дълбоко дори близо до острова, а в такова бурно време изобщо не може да се доближи лодка до скалите. Така че, без да се отбиваме, си променяме курса на юг-югоизток посока Баия де Каракес, Еквадор.

Следобед същия този ден, ветровете спадат и най-после можем да се отпуснем. Приключи бързата част на този преход, остават ни 160 мили до дестинация, а в хладилника ни очакват сгушени две големи риби. Този ден празнуваме 23 години откак се срещнахме с Иво и по случай годишнината приготвяме и изяждаме една планина от суши.

Ivo and Mira 23 years anniversary

Ivo and Mira 23 years anniversary

20 януари. На 80 мили преди екватора, достигаме зоната на екваториалното безветрие, където вятърът от северен става южен и има периоди на тотално затишие. Странно е. Внезапно вятърът спира напълно и зпочва да вали обилен вертикален дъжд в пълна тишина. Измива лодката и събираме кофи с дъждовна вода за пране и миене. Смъкваме платната и няколко часа дрейфоваме по течението, което е в нашата посока. Чакаме ветровете да се появят отново. Но северните ветрове така и не се завръщат. Вместо тях, слаби южни ветрове се появяват привечер и отново потегляме, но вече доста по-бавно.

.

.

На петия ден, 21 януари, към 08ч00 сутринта бавно наближаваме екватора.  Небето е покрито с облаци. Прекосяването на екватора за първи път на борда на лодка е голямо събитие. До този момент, си „мазна попова лъжичка“. Но веднъж щом прекосиш чертата, се превръщаш в „морски вълк“. Така че си организираме малко празненство по случая. Веднага щом всички цифри от географската ни ширина се превърнат в нули, хвърляме един ананас в морето, като жертвоприношение за Нептун, Мая му дава и няколко от нейните „златни рибки“ в знак на благодарност за всички риби, които той ни е дал, вдигаме тост за морския цар Нептун с морска вода и си организираме танцово състезание- който пръв падне- губи. Не е лесно да танцуваш в лодка, която от своя страна танцува по вълните.

Представяме си, че екватора е ярка червна линия, широка около 2 метра, която блести под повърхността на морето или нещо като подвона дъга. Но не виждаме никаква линия и нищо не се променя, когато преминаваме от Северния Тих Океан в Южния Тих Океан. Само дето сме вече официално „морски вълци“.

Забелязваме западните брегове на Южна Америка малко след като прекосихме екватора. Вечерта на петия ден, след точно 4 дена преход, пускаме котва в устието на широка делта. През цялото време, нито за секунда не пуснахме моторите, включително по време на вдигането и на пускането на котвата; не изразходвахме нито капка гориво и не замърсихме нито капка вода, нито глътка въздух.

.

.

На сутринта, вместо да се обадим по корабното радио на пристанището да ни изпртят пилот, който да ни прекара през плитчините на делтата в залива (услугата струва 20$), се спазаряваме с едни преминаващи рибари срещу няколко долара и две бири да ни заведат нагоре по реката в котвеното, където всички яхти са защитени от океанските вълни. Тук ще бъде новият времемнен дом на Фата Моргана за следващите два месеца. Това е едно от най-защитените котвени стоянки, където вятърът рядко е над 5 възела, шквалове и светкавични бурии изобщо няма, а марината Пуерто Амистад осигурява денонощна охрана за лодките, плюс динги док, бар и ресторант, прясна вода, интернет и чисти душове с топла вода, както и приятна атмосфера. Градчето Баия де Каракес е малко спокойно местенце на брега на океана, населено с приветливи и добронамерени местни хора, крузъри и чужденци-пенсионери, живеещи тук във ваканционните си луксозни вили и апартаменти по 6 месеца всяка година. Имаме добро усещане за това място и сме готови да оставим лодката тук за два месеца и да посетим по суша многобройните чудеса на Перу, Боливия, Чили и Еквадор.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Гледайте видеото в YouTube Video Sailing from Panama to Ecuador

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Кайтсърфинг в Никарагуа

.

.

„Кайтсърфинг“ е екстремен и опасен спорт, към който някои хора се пристрастяват и се вманиячават напълно. За такива хора няма нищо по-важно на света от кайтсърфинга. Работа, семейство и всичко останало няма значение и единственото нещо, което ги вълнува е вятърът. Най-вманияченият кайтсърфист, който някога сме срещали е нашият приятел Радо, при когото бяхме на гости в Никарагуа. Той ходи да кайтва по всяко време на деня и нощта, стига да има подходящ вятър, като понякога кара с колата часове наред, за да стигне до „мястото“. Даже ако метеорит удари планетата Земя и всичко се взриви- няма значение, стига да остане море и вятър за кайтване- Радо ще е доволен!

Rado

Радо

А вятър- колкото искаш по бреговете на езеро Никарагуа, през повечето дни. И повечето дни Радо е там- лети из облаците сам или в компанията на някои от приятелите му кайтсърфисти. Един от тях е Динко- още един българин и прекрасен човек, живеещ в Манагуа, а по времето когато бяхме в Никарагуа и Иво се присъедини.

Dinko

Динко

Ivo, Rado and Dinko ktesurfing in Nicaragua

Иво, Радо и Динко

С пристигането ни в Манагуа, си разпъваме палатката в задния двор на Радо, където къмпингуваме през двете седмици, през които посещаваме държавата. На следващата сутрин, натоварваме кайтовете в колата на Радо. Той има няколко различни кайта и дъски и постоянно планира да си купува още. Караме посока Гранада около един час и после свиваме по един черен път към някакво „специално място“ на езерото, където плажът е широк, а вълните са големи, образувани от силните източни ветрове, отправили се към Тихия Океан на запад. Пътят се превръща в пясъчна ивица насред пасища. Минаваме през някакво малко бедняшко селце. Кучета, кокошки и босоноги деца бродят в прахуляка. Дебели гигантски паяжини са превзели околността и задушават храстите и дърветата край пътя, обвили огради и къщи. После дълго караме по плажната ивица.

.

.

.

.

.

.

Пристигаме на „мястото“. Обожавам да придружавам Иво и Радо, когато отиват да кайтват, най-вече заради тези безлюдни, трудно-достижими места, на които ни води Радо- невероятно красиви и не-туристически. Плажът е пуст и само една самотна бяла чапла се взира търпеливо във водата край брега; езерото е тъмно и развълнувано от вятъра. На хоризонта стърчат двата перфектни конуса на вулканите Мадерас и Консепсион, кацнали на остров Ометепе.

Lake Nicaragua

Езерото Никарагуа

.

.

Lago Cocibolca (Mar Dulce- „сладко море“) или Езерото Никарагуа е тектонско плавателно езеро, покриващо над 8000 км2 територия. Това е най-голямото езеро в Централна Америка и 19-то по големина езеро в света, малко по-малко от езерото Титикака. И въпреки, че то се намира съвсем близо до Тихия Океан на запад, река Сан Хуан го свързва с Карибско море на изток, от където преди няколко века пирати са навлизали, за да атакуват богатата колониална столица Гранада. Съществува проект, още преди повече от 100 години, за направата на канал свързващ Тихия с Атлантическия океан подобно на Панамския Канал, но поради ред причини (най-вече финансови), проектът е все още само на хартия.

.

.

Езерото е ветровито и има репутация за внезапни мощни бурии. Перфектно е за кайтване целогодишно.

.

.

Но кайтсърфингът не е „фасулска работа“… Освен, че е труден спорт, непрекъснато се налага да се ремонтира екипировката: надуваемия пояс все се пука, а платното все се къса. Особено, ако си новак, като Иво. Първите два пъти на езерото, той кайтва предимно около, над и във дърветата по бега…

.

.

Но, с времето човек се научава и накрая даже Иво започна да се кефи с кайта.

.

.

Доката Иво, Радо и Динко хвърчат напред-назад, Мая и Кати (дъщерята на Радо) си играят из вълните, правят пясъчни фигури и рисунки, състезават се във водата.

Cathy and Maya

Cathy and Maya

.

.

А докато момичета се забавляват, аз се пазаря с един местен за две дини. Той ме завежда в бостана- сама да си избера дините- и безплатно чупи една-две да ги пробваме дали са узрели и червени. Узрели и червени са!

.

Мира и човека с дините

.

.

СНИМКИ ОТ ЕЗЕРОТО

.

.

.

.

.

.

.

Динко

Rado

Радо

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Иво

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Динко

.

.

.

.

КАЙТСЪРФИНГ (от Уикипедия)

Кайтсърф или кайтсърфинг (на английски: kitesurfing, образувано от думите kite – хвърчило и surf – сърф) е сравнително нов спорт.

История

Първите сведения за използване на хвърчило с цел придвижване датират още от 13 век. Това са направили китайците. По-късно (1800 г.) Джордж Покок започва да използва хвърчила, прикрепени към каруци и лодки и така ги придвижва с помощта на вятъра. Той постига това с помощта на същите принципи за движение по и срещу вятъра, които се използват във ветроходството, а хвърчилата му са със същата четирилинийна система за контрол, която е използвана и от съвременните кайтове. Първите сведения за изминато по-голямо разстояние по вода, благодарение на вятъра, датират от 1903 г., когато Самуел Коди пресича Ламанша с малка лодка, задвижвана с хвърчило. Друг рекорд, който остава в историята, е на Ян Дей, който достига скорост от 40км/ч с катамаран през 1978 г. Но като създатели на познатото ни хвърчило за кайтсърфинг остават двамата братя французи Доминик и Бруно Легано. През ноември 1984 г. те патентоват дизайна на първото надуваемо хвърчило за кайтсърфинг. Чак след 13 години (1997 г.) Рафаел Селс и Лорън Нес започват да провеждат обучения за професионални състезатели. Година по-късно вече има създадени и училища по кайтсърфинг. Първото състезание се провежда през септември 1998 г. на остров Мауи и е спечелено от Флаш Остин. Веднага след това започват да се организират и много други състезания по целия свят. Днес кайтсърфингът става все по-популярен спорт. До 2006 г. има данни за около 150 000 – 200 000 човека, които практикуват този спорт.

Световните организации по кайтсърфинг са:

The Professional Kiteboard Riders Association (PKRA),
KITEBOARD PRO WOURLD TOUR (KPWT),
International Kiteboarding Association (IKA)

Рекорди

Kristin Boese поставя световен рекорд със спечелването на цели 9 световни купи. Новият световен рекорд за скорост е 50.98 kts и е постигнат от Alexandre Caizergues. Последният световен рекорд за изминато разстояние с кайт е поставен на 24 юли 2007 г. от Raphaël Salles. Той изминава разстоянието от Сен Тропе до Калви (207км) за 5 часа и половина.

Популярни дестинации

В България това са: Бургас, Сарафово, Поморие, Варна, Вромос, къмпингите Градина, Златна рибка и др. По света: Бразилия, Хавайски острови, Канарски острови, Мароко, Египет, Тарифа, Тунис и др.

Подобни статии от блога:

Кайтсърф в Аруба

Кайтсърфинг в Сан Блас

Кайтсърфинг в Панама

______________________________________________________

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Стария отшелник и планината на мечтите му

Don Alberto

Don Alberto

Седим на терасата на едно малко заведение пред голямата бяла катедрала в Леон искряща под лъчите на тропическото слънце. Хапваме такоси и пием бира с новата ни приятелка Катя Ангелова, с която се запознахме едва преди няколко дена.

– Чувала ли си за стареца, който живее сам насред гората и от много години насам дълбае каменни скулптури в скалите на планината?- питам Катя.

И въпреки, че тя живее и работи в Никарагуа от много години, Катя никога не е чувала за Дон Алберто. Изглежда той и планината му не са много известни; не са популярна туристическа атракция. Може би не е кой знае какво и затова. Но за нас и за Катя този стар отшелник-скулптур звучи доста интригуващо.

– Хайде да го посетим!- предлага тя с ентусиазъм.

– Ама той живее някъде насевер до границата с Хондурас, в Естли. Ще ни трябват поне два дена да отидем и да се върнем! Кога искаш да отидем?- питаме.

– Сега!-не се шегува тя. След два дена пътувам за Флорида, така че сега или никога!

Не можем да повярваме, че има хора още по-спонтанни и от нас! Хайде да тръгваме!

.

Катя Ангелова

Потгляме с колата на Катя първо до Манагуа да си вземем багажа за пътешествието и от там тръгваме на север. Караме часове по тесен път криволичещ сред гори и малки селца. През цялото време, Катя, която притежава няколко хотела в Манагуа, ни разказва забавни истории. Става въпрос за наистина изключително смешни хотелски случки, които спокойно могат да се превърнат в сценарий за телевизионен сериал. Историята за четиресетте индийски бежанци, които се озовали в хотела й с нередовни документи и нямало как да продължат, та останали няколко месеца, ми стана любимата.
Наврели се по десетина човека в няколко стаи, за да им е по-еврино и си основали малка хинду общност с присъщите за такава една общност екзотични звуци и миризми; перяли си и си простирали тюрбаните по балконите; готвели си къри в стаите; даже си отворили процъфтяващ бизнес във фоайето на хотела- скубане на вежди (персонала на хотела им станали постоянни клиенти). От време на време си водели проститутки, а накрая един от групата даже се оженил за рецепционистката и до ден днешен си живее щастливо в Никарагуа.

Вечерта пристигаме в Естели, не далеч от планината на Дон Алберто и благодарение на това, че Катя работи в хотелския бизнис, ни дават голяма отстъпка за една стая в един много хубав хотел.

.

.

.

.

.

.

След закуска, се срещаме с Джоконда- приятелка на Катя, която живее в Естели и която също иска да види Дон Алберто- местната легенда. Заедно потегляме към гората да го издирим.

Издирването на Дон Алберто се оказва сложна задача и може би затова не много хора го посещават. Караме по едно тясно шосе, което първоначално е асфалтирано, но скоро се првръща в черен прашен път минаващ през гори и селца. Всеки път щом срещнем човек спираме и го питаме накъде да караме. В тази затънтена част на света, всички знаят Дон Алберто и ни обясняват как да стигнем до дома му: първо да караме до края на черния път, после да оставим колата и да вървим по пътеката през едно поле и през няколко ферми. Страх ме е, че след цялото това пътуване и издирване накрая той няма да си е в къщи и няма да го видим.

On the way to Don Alberto's

On the way to Don Alberto’s

– В къщи ли си е?- питам една жена, работеща в градината на една ферма, като наближаваме мястото.

– Той винаги си е в къщи!- тросва ми се тя леко обидена от глупавия въпрос.

Дон Алберто е роден в Никарагуа преди 77 години и през последните 37 години не е ходил по-далеч от селската църква, която посещава неделя и по празниците. Прекарва си дните сам в гората, по хълмовете наоколо. Неговия дом представлява една миниатюрна дървена колибка с едри религиозни рисунки по стените, по-малка от къщичката на джудже от приказките.

Don Alberto in front of his home

Don Alberto in front of his home

Но мястото е пусто. Не си е в къщи…

Тръгваме по една малка пътечка насред сенките на стари дървета и в страни от пътечката, в сенките на старите дървета, намираме сиви горски камъни- малки и големи- и всеки камък е оформен във фигура на животно или икона на светец. Тези скромни каменни скулптури се появяват една по една и са навсякъде в гората- каква необикновена горска галерия!

.

.

.

.

.

.

Внезапно, като дух от омагьосан свят- дребен и почти прозрачен- един бял старец се появява от тъмата на гората и се доближава към мен. Не знам какво да кажа; страх ме е, че думите или присъствието ми ще го изплашат и ще избяга, подобно на деликатна пеперуда. Другите вече се качиха на хълма и няма с кого да споделя този омагьосан момент. Срещата ми с Дон Алберто.

Don Alberto and his art award

Don Alberto and his art award

Има тъжната усмивка на ангел, косата му е искрящо бяла, кожата му е с цвят и текстура на кора на дърво.

Веднага започва да ми говори за камъните му, за гората му, за животните и растенията. Звучи сякаш е наизустил какво да каже. Сигурна съм, че повтаря едни и същи неща на всички, които го посещават и се чудя дали му харесва разни непознати да му смущават спокойствието.

– Ти вече качи ли се до хълма?- ме пита.

– Още не.- обяснявам аз.

– Отиди, качи се до хълма и се върни, аз съм тук.

Качвам се до хълма. Там, изведнъж, няколко метра високо и много дълго, над мен с надвесва вертикалното каменно лице на планината покрито от край до край с издълбани фигури на животни, предмети и сгради, египетски мотиви и религиозни сцени. Слон, тигър, кит, даже хеликоптер, а срещу тях на изток се простира необятна долина. Колосалният размер на тази творба на края на света е напълно неочакван, изненадващ и поразяващ. Птиците и изгревите са единствените свидетели на това произведение на изкуството.

.

.

.

.

.

.

Трудно е да повярва човек, че подобен дребен скромен отшелник, който не познава света извън пределите на гората, който никога не е учил каквото и да било изкуство, който даже никога не е ходил на училище или гледал телевизия, е способен да пресъздаде света и то в такива мащабни пропорции, използвайки само 2-3 прости инструмента – длето, пирон и чук. Свят на мечти и фантазии запечатан завинаги в скалата.

.

.

.

.

.

.

.

.

– Сутрин ставам в 3:00 часа и си казвам молитвата. После отивам и оформям камъните. По-късно през деня, идват да ме посетят хора от цял свят. Обичам да идват хора да ме видят мен и моите скулптури. Снимат, снимат и после още повече хора идват. Една жена от един университет ми донесе тетрадки и от тогава казвам на всички, които дойдат да си запишат имената и от коя държава идват. Имам 15 тетрадки и вече всички са запълнени с имена. Сега се уча да чета и да пиша и чета имената в тетрадките. Ако идвате пак, донесете ми тетрадки, че тази ми е последната. Иначе не карам хората да ми плащат за посещенията. Ако искат, могат да ми подарят нещо, ако е от сърце. Ето виж какви неща ми подариха хората.

Някой му подарил джобно ножче, което той никога не ползва, а си го пази при останалите съкровища- значка с канадското знаме, пластмасова фигурка на разпятието увита в найлонче и чифт черни кожени обувки.

.

.

– Тези са хубави планински обувки, защо не ги ползваш? – гледам старите му обувки на краката, с които ходи непркъснао, вместо с новите черни кожени обувки.

– Тези ги слагам само като ходя на църква, по празниците.- нежно се усмихва.

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Трите столици на Никарагуа

Трите столици

В Никарагуа посещаваме три от най-големите и известни  градове: Манагуа, Леон и Гранада, които в даден мемент от историята са държали титлата на „столицата“.

Cathedral in Granada

Cathedral in Granada

Леон е бил столицата на Никарагуа още от колониално време и когато Никарагуа се отделя от Обединените Провинции на Централна Америка през 1931г., Леон става столицата на новата нация. Но в следващите години, Леон и Гранада се редуват да бъдат „столицата“, като либералните прaвителства предпочитат Леон, а консервативните- Гранада, докато накрая, през 1852г., правят компромис и се съгласяват Манагуа да бъде постоянната столица на Никарагуа. И трите столици на Никарагуа ни очароваха, всяка с уникалния си характер и да ги опознаем беше приятно и красиво изживяване.

Maya, Ivo and Mira in Leon, Nicaragua

Maya, Ivo and Mira in Leon, Nicaragua

Манагуа

Манагуа ни изненада приятно. Според това, което изчетохме и чухме за този град, очаквахме да ни ограбят и да ни убият там незабавно. Вместо това, открихме един спокоен голям град украсен със стотици цветни светлинни скулптури и многобройни грандиозни временни коледни декорации.

Оказа се, че в столицата на Никарагуа почти не съществува организирана престъпност и е много по-безопасно отколкото в столиците на съседните държави- Хондурас, Ел Салвадор и Гватемала, та дори и от столицата на Коста Рика- Сан Хосе, където навръщане от това пътешествие ни се случи една доста страшна случка.

Managua lake promenade

Managua lake promenade

Манагуа е най-големия град в Никарагуа и втория по големина град в Централна Америка след Гватемала Сити, разположен на югозападните брегове на езерото Ксолотан (езерото Манагуа). През 1972г. Силно земетресение срива Манагуа и почти всички колониални сгради и катедрали се превръщат в купчина прах. Гражданската война от 1979г. продължила 11 години,чиято цел е да свали диктатурата на Генерал Сомоса, влошава икономиката на града още повече. Поредица от природни катаклизми по същото време още повече спъват растежа на Манагуа. Едва през средата на 1990-те години отново започват инвестиции и развитие на инфраструктурата. Днес, центъра на Манагуа е частично реконструиран с нови правителствени сгради, галерии, музеи, резиденциални сгради, площади, градини, монументи, ресторанти, нощни заведения и авенюта покрай езерото, които са възвърнали част от предишния живец на града.

Downtown Managua is decorated with hundreds of permanent Light Tree sculptures
Една сграда, която едва устоява земетресения, природни бедствия и граждански войни е старата катедрала Сантиаго, проектирана и внесена от Белгия през 1920г. от белгийския архитект живеещ в Манагуа Пабло Дамбах, вдъхновен от катедралата Ст Сюплис в Париж. Така, Сантиаго се превръща в първата катедралата в западното полукълбо построена изцяло от бетон с метална рамка. По време на земетресението през 1972г., Сантиаго се напуква и поврежда сериозно и до ден днешен още не е реставрирана.

.

.

The earthquake damaged cathedral in Managua

The earthquake damaged cathedral in Managua

Вечерта се разхождаме по алеите край езерото осветени с цветни светлини и по централната плаца, където старта повредена от земетресението катедрала седи тежка, притихнала и напукана в компанията на гигантски светлинни коледни статуи. Лек бриз поклаща върховете на палмите и навсякъде е пълно с хора. Манагуа ни очарова и се чустваме малко виновни, задето имахме лошо мнение за града преди да го опознаем.

Plaza Managua

Plaza Managua

DSC_0259

 

Леон

Леон е вторият по големина град на Никарагуа след Манагуа, разположен край река Чикито на 90 км северозападно от столицата и на 18 км на изток от тихоокеанския бряг. В продължение на дълги години той е бил политическия и интелектуален център на нацията с вторият най-стар университет на Централна Америка, основан тук през 1813г. Леон е също така важен индустриален, агрикултурен и търговски център, където се произвеждат за износ захарна тръстика, месо, фъстъци, банани и др. Градът е прочут и с това, че тук са живяли някои от най-забележителните поети на Никарагуа: Рубен Дарио, Алфонсо Кортес и Саломон де ла Селва.

.

.

Леон е богат на архитектурни и исторически монументи. Символ на града е базиликата на Леон построена в бароков стил между 1747 и 1814г., която е най-голямата катедрала на Централна Америка и една от най-старите. Поради солидната й конструкция, стените й са устояли на многобройните земетресения, изригванията на вулкана Серо Негро и бомбандировките по време на гражданската война. Тук е погребан, наред с други важни фугури, поета и дипломат Рубен Дарио- основател на Модернистичното Поетично Движение от края на 1800 и началото на 1900г., обявен за „принц на испанската литература“.

.

.

.

.

Пазарчето, където ни оставя минибуса от Манагуа в Леон, както всички пазари по света, е шумно, шарено, претъпкано с хора място, оживено от местните звуци, цветове и миризми. Сякаш всички са се събрали тук; сякаш всичко се случва тук. Улиците са пълни с продавачи, купувачи и стоки, малки триколки-таксита (капунери- ние им викахме „сапунерки“) и каруци с коне. Огромни папаи, кожени седла и ботуши, мебели, меса, сладкиши… Странна смесица от несъвместими миризми: риба и портокали, пържено месо и сладолед. Така ни посреща лудницата на Леон, преди да се отправим към по-спокойните площади и тесни улички с разноцветни колониални двуетажни сгради и катедрали на всеки ъгъл.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Гранада

Гранада, с богатото си колониално наследство, забележимо в архитектурата на града, е доста по-популярен и туристически град от Леон, с още по-красиви и прясно боядисани старинни сгради, днес- реномирани ресторанти и луксозни хотели с вътрешни дворове. Една вечер, си организираме сбирка в едно от многобройните улични ресторантчета в Гранада с българите живеещи в Никарагуа. Както навсякъде в латиноамериканския свят, поръчките се бавят цяла вечност. Докато чакаме храната да дойде, пием студена бира, обменяме истории и мъдрости и се опитваме да се отървем от многобройните просяци, уличните продавачи на сувенири и мариачите, които непрестанно спират край нашата маса да ни тормозят.

.

.

Гранада, основана през 1524г., е един от най-важните исторически, политически и икономически градове на Никарагуа, както и един от най-посещаваните туристически обекти на Централна Америка. През колониалния период, Гранада е поддържала процъфтяваща търговска дейност с пристанища от Атлантическия океан, през езерото Никарагуа и река Сан Хуан. Градът е бил свидетел и жертва на многобройните битки и нападения на английски, френски и холандски пирати, които са се опитвали да превзвмат Никарагуа.

Икономиката на Гранада- едва шестия по големина град на Никарагуа- продължава да расте, благодарение на факта, че градът е важен туристически център, запазил някои от най-красивите колониални архитектурни обекта в страната.

Ресторантите на Гранада са световно известни и реномирани, предлагащи традиционни и чуждестранни деликатеси приготвени с продукти от местни фермери. И така, икономиата на Гранада расте благодарение на увеличаващия се брой туристи привлечени тук от колониалната архитектура, красивата природа, а вече и от кулинарните атракции на града.

.

.

.

.

.

.

Share

Вулканите на Никарагуа

Вулканите на Никарагуа

.

Радо, Иво и Мая, вулкан Масая

Никарагуа е малка централно-американска държава с 6 милиона жители, но с внушителна колекция от вулкани- верига от над 50 вулканични конуса, от които 19 вулкана, от които 7 активни. Издигащи се от плоската крайбрежна равнина непосредтствено над морското ниво, те представляват поразителни гледки, а освен това са и лесно достъпни за катерене. Тези могъщи и прелестни огнени същества – някои спящи спокойно, други пушещи, ръмжащи, избухващи- са една от най-върховните природни сили на Земята.

В Никарагуа, имаме уникалната възможност да се запознаем отбилзо с няколко от тези спящи, ръмжащи и пушещи гиганти с омагьосани имена, започващи с буквата „М“ : Момотомбо, Масая, Мадерас; да плуваме в кратерно езеро и да се спускаме с шейни по склоновете на действащ вулкан.

Момотомбо

Една от новините по местните медии, като пристигаме в страната е, че един от най-живописните вулкани- Момотомбо, тъкмо изригнал. Симетричен стратовулкан издигащ се на 1300 м над морското равнище над езерото Манагуа, Момотомбо е най-известният вулкан на Никарагуа, чийто кратер през последния век само пушел. В началото на декември 2015г. Момотомбо се събужда със силна експлозия, последвана от фантастична река от лава. Вулканът изригва още няколко пъти през декември 2015г., по времето, когато сме в Никарагуа и продължава през януари 2016г. За нас най-невероятата част от това събитие е, как местните хора го възприемат като нещо напълно нормално. Реакцията им на вулкана, сипещ сажди и лава в задните им дворове е като на хората в други части по света, реагиращи на малка снежна буря- не е голяма работа, ще отмине.

Lava flows from the Momotombo volcano during an eruption as seen from Papalonal village, Nicaragua, December 2, 2015. According to the National System for Prevention, Mitigation and Attention to Disasters (SINAPRED), they will assess the situation constantly and will give their recommendations according to how the phenomenon develops. The Momotombo volcano last erupted 110 years ago, local media reported. REUTERS/Stringer EDITORIAL USE ONLY. NO RESALES. NO ARCHIVE

Lava flows from the Momotombo volcano during an eruption as seen from Papalonal village, Nicaragua, December 2, 2015. According to the National System for Prevention, Mitigation and Attention to Disasters (SINAPRED), they will assess the situation constantly and will give their recommendations according to how the phenomenon develops. The Momotombo volcano last erupted 110 years ago, local media reported. REUTERS

Масая

Само на 25 км югоизточно от Манагуа, друг действащ вулкан непрекъснато пуши, създавайки перманентен гъст облак над столицата на Никарагуа. Този е един от най-лесно достъпните вулкани на планетата. До там ни завежда с колата си нашият прятел Радо, който ни закарва по асфалтиран път чак до ръба на огромният кратер Сантиаго. От там надничаме в дълбините на Земята. За наша почуда, в тази токсична сярна атмосфера живеят едни малки кратерни папагалчета!

Националният парк Масая включва няколко вулканични конуса и едно кратерно езеро. Изкатерваме се до ръба на един от кратерите, от където наблюдаваме как издиханията на Сантиаго замъгляват слънцето- драматична могъща гледка. Последно, вулканът е изригнал през 2001г. и 2008г. изхвърлил огромни канари върху паркинга на парка, повредил няколко от колите, паркирани там. За нас да се разхождаме по ръба на действащ вулкан, да се навеждаме и надничаме в пушечните дълбини на ръмжащ кратер, е уникално почти спиритуално изживяване- малко страшно и безкрайно вълнуващо.

.

.

.

.

.

.

.

Вулкан Масая

Мадерас

Разбира се, посещаваме и остров Ометепе, който се състои от два вулкана- Консепсион (действащ) и Мадерас (спящ), издигащи се над езерото Никарагуа, и изкатерваме един от тях.

На древният Нахуатл език на индианците от племето Нахуа, които са първите обитатели по тези земи, „Ометепе“ означава „две планини“ от „оме“ (две) и „тепетл“ (планина). Двата вулкана Консепсион и Мадерас са свързни посредством ниска равнинна част и образуват един остров във формата на необелен фъстък с невероятно плодородна почва на повърхност от 276 км2, където се произвежда органично кафе и банани за износ. Двата вулкана се издигат на 1400м и 1600м над езерото, превръщайки Ометепе в най-високия остров в сладководно езеро на планетата и единственото с два вулкана, което го класира за едно от седемте чудеса на света. Но това не е единствената причина защо непремено трябва да посетите остров Ометепе, ако сте на екскурзия в Никарагуа. На Ометепе има няколко приветливи селца със спокойна автентична атмосфера, където туристите и бакпакърите са добре дошли; има чудесни плажове и няколко страхотни местенца за кайтсърф; многобройни походни пътеки, реки, водопади, термични басейни и най-различни възможности за спане- от евтини хостели до луксозни еко-кабани насред плантации за органично кафе и т.н.

.

Вулкан Консепсион, о. Ометепе, Никарагуа

.

Пране в езерото

.

Кафе

.

Мъж от Ометепе

Отне ни цял ден да стигнем до строва, сменяйки 4 пренаселени автобуса от Манагуа, до Гранада, до Сан Хорхе и накрая до пристанището на корабчето, където свзехме корабчето. С него прекосихме езерото за час и половина и после сменихме още два автобуса до хостела ни, който се намира близо до началото на пътеката за Мадерас.

.

На корабчето

.

Банани за износ от Ометепе

.

.

„Градината на бухала“ в югоизточната част на острова е малък очарователен хостел, усамотен и много живописен, собственост на художник, който е изрисувал канарите наоколо, и неговата жена- антроположка. Бихме препоръчали мястото на всеки, който предпочита да е усамотен и откъснат от останалия свят, на едно от най-красивите и посещавани от туристите места в Никарагуа- о. Ометепе. Може би само една сърна ще се появи от гората като видение и ще ви подуши, докато се излежавате в хамака на верандата, пийвайки кокосова вода под сенките на два вулкана…

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Рано на следващата сутрин се срещаме с нашия гид и потегляме към върха на вулкан Мадерас, на 1400м, тъй като Консепсион е активен и се счита за по-труден и опасен за изкачване. Мадерас не е много труден за катерене, като трудността идва най-вече от факта, че пътеката винаги е безкрайно кална и хлъзгава, насред влажна дъждовна гора, дом на ревящи маймуни и най-различни тропически птици. Докато се изкачим до върха сме целите покрити с кал от глава до пети. Отнема ни около 3 часа и половина да стигнем върха и да се спуснем в кратера, където лагуната е потънала в гъста мъгла. Пътеката е една единствена и ясно обозначена и съжаляваме горчиво, че си наехме гид, след като всички ни казаха, че гида е едва ли не задължиелен, понеже походът е труден и хора са се изгубвали и умирали и т.н. Оказа се, че съвсем не е така. Един от най-лесните ни походи до сега, с една единствена пътека, по която непрекъснато минават групи по 2-3 души с гидове, като жива верига и няма никакъв шанс да се изгубиш. Нашия гид, срещу когото нямаме нищо лично и като човек е свястно момче, не ни върши никаква работа- през цялото време само върви пред нас и мълчи.

.

Започваме похода насред бананови насажденуя и вулканични скали

.

.

.

.

.

На замъглената кратерна лагуна

.

Мая намери огромен умрял бръмбър!

.

.

.

.

Лагуната Апойо

Следващото ни вулканично преживяване не е свързано със самия вулкан, а с кратерното му езеро образувало се преди 20 000 години. Лагуната Апойо е пълна с бистра синя океанска вода (полу-солена) и е най-голямата от 14-те кратерни езера в Никарагуа, разположена не далеч от Гранада. Обявена е за природен резерват и е популярна уикендна дестинация за местните, които идват тук да плуват, да карат каяк или водно колело, и си организират пикници и барбекюта по плажовете и бреговете. Един от тези „местни“ е нашият нов приятел Динко Илиев, който също живее в Никарагуа от много много години . Той ни покани да прекараме един ден с очарователното му семейство и няколко германеца на едно частно място на езерото, притежание на приятел на Динко. Този ден се превърна в най-върховното гастрономическо изживяване от посещението ни в Никарагуа. Когато Динко ни покани „на барбекю и на бира“ не очаквахме, че става въпрос за толкова много барбекю и бира! Има 4 вида наденички, кюфтета, пушено пиле, телешки пържоли, плюс една хладилна чанта натъпкана с бира, салати и десерти! Дни по-късно ни спохождаха ароматните спомени за феноменалните меса приготвени от Динко край лагуната…

Докато Динко и Иво пекат неща на барбекюто с по бира в ръка, както му се полага, Мая си играе с двамата синеоки, много възпитани, симпатични и умни малчугани- синовете на Динко, а аз си говоря с германците и с красивата никарагуанска жена на Динко, която се оказа, че е доста авантюристична персона с много интересни истории за пътешествия и приключения. А когато загряхме доста, влязохме в хладните вулканични и странни води на Лагуната Апойо. Незабравимо!

.

Лагуна Апойо

.

Динко и Иво. Пристигнахме.

..

Динко и Иво на лагуната Апойо

.

Семейството на Динко

.

.

.

.

.

.

Серо Негро

И накрая, но не на последно място, дами и господа, позволете ми да ви представя Вулкан Серо Негро! Не далеч от колониалнаия град Леон, в центъра на вулканичната планинска верига Марибиос, малкият, но свиреп и активен Серо Негро висок само 450м непрекъснато изригва. Това е най-младият центроамерикански вулкан роден през април 1850г. с 11 изригвания през 20-ти век. Но това, с което Серо Негро е най-известен днес са черните му склонове покрити със сажди, които са се превърнали в единственото място на света, където можете да се спускате с шейна надолу по кратера!
Рано една сутрин се натоварваме в колата на Катя Ангелова- друга нова приятелка от български произход, която се е пренесла да живее в Никарагуа. Катя притежава няколко хотела в Манагуа и ни кани на закуска в един от хотелите, от където потегляме към Леон на път към Серо Негро. Тя е най-забавната личност, която някога сме срещали и докато пътуваме към Леон около час и половина слушаме невероятните й хотелиерски истории. С нас е още една кола- Радо и голямата му дъщеря Софи (17г.) също ще се спускат с шейни по вулкана! В Леон сменяме превозните средства. Агенцията, организираща туровете в Серо Негро разполага с джипове 4х4 и цялата българска агитка заедно с шофьора и гида се събираме в една от тези джипки. След още един час по песачлив черен път пристигаме до подножието на черен хълм. Гида ни обяснява правилата, раздава ни по една раница съдържаща работен гащиризон, предпазни очила и работни ръкавици и ни връчва по една дълга ламинирана шейна. С тези принадлежности, започваме да се катерим нагоре по черния хълм. Изкачването на Серо Негро се оказва много по-трудно и дълго изживяване от самото спускане с шейните. Черната вулканична пепел е мека под краката ни и затъваме, а освен това излиза силен ураганен вятър. Ние сме с дъските прикрпени на гърба като платна на кораб и вървим по ръба на красив, пушещ, мистериозен кратер. В такива моменти е опасно, а понякога е невъзможно да продължим. Освен това ни е тежко и изморително да се катерим нагоре. И все пак, всички успяваме да достигнем върха за около 2 часа.

От върха поглеждаме надолу по западния склон и тук вече става наистина страшно. От горе пистата изглежда вертикална и Мая не е сигурна, че има достатъчно смелост да се спусне с шейната от тук. Аз също умирам от страх, а Катя решава, че 100% няма да рискува. Но Иво, Радо и Софи нямат търпение! Радо някакси успява да се намъкне в гащеризона, Иво си инсталира камера ГоПро на главата, а през това време Софи е вече на старта и първа потегля надолу по черния склон на планината! Гида убеждава Мая и мен, че няма нищо страшно и ни казва отново как да контролираме шейната, как да завиваме и да намаляме скоростта. „Натискаш с краката. Обувките ти са ти спирачката!“

Потегляме! Един след друг всички пристигаме долу живи и здрави. Радо, Софи и Мая се спускат безаварийно, Иво успява да развие много бърза скорост и да се преметне в края през глава, което е едоста забавно да се гледа на ГоПро видеото, на мен шейната ми се отчупва още в началото и е толкова бавна, че ми се налага да си помагам с ръце и крака, вместо да се спирам, за да се придвижа до долу, а Катя категорично отказва да се спуска и ВЪРВИ по цялата писта до долу. Срам, срам, срам!- бъзикаме я ние.

.

Серо Негро

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Българската група: Мира, Иво, Катя, Мая, Радо и Софи

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Maya

Maya

.

.

DSC_0692

.

Мая, успешно спускане с шейна пи вулкан

Вулканите на Никарагуа са това, с което най-много ще запомним тази прекрасна приветлива държава, но освен тях, посетихме и няколко други интересни места, за които ще разкажа в следващите разкази: колониалните квартали на Леон, Гранада и Манагуа; един скулптур-отшелник, живещ насред гората в северната част на страната, където отидохме благодарение на Катя; и голямото езеро Никарагуа, където Иво покара кайт няколко пъти заедно с Радо и Динко.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Добре дошли в Никарагуа!

Добре дошли в Никарагуа

.

.

В Коста Рика е пълно с прекрасни природни паркове и забележителности: богати зелени джунгли, езера реки и водопади, планини и вулкани, плаживе и лагуни. Но само след две седмици започваме да чустваме нещо като клаустрофобия и тиха паника. Джобовете ни изтъняват прогресивно въпреки, че избягваме скъпите мероприятия и се възползваме предимно от по-евтините или безплатните такива. Не само природата в Коста Рика е със скъпа входна такса за туристи, но и цените на всичко останало са по-високи от тези на околните централноамерикански държави. Скъпата храна, транспорт и хотели ни притесняват най-много. Скоро, започваме да се чустваме като затворници, които искат да се измъкнат и потегляме на север.

След Ла Фортуна, хващаме автобуса за Либерия, надявайки се да прекараме там два дена и да посетим още един от известните паркове на Коста Рика- Ринкон де ла Виеха. Но всички евтини хостели са пълни до дупка и няма места за нас, а да спим на хотел е прекалено скъпо. Това ни става ясно след като обикаляме целия град нагърбени с тежките раници и проверяваме по отделно всеки хотел и хостел в Либерия. Изправени сме пред дилема: да похарчим 40$ за гадна стая в гаден хостел (в гаден град, между другото) и на следващия ден да посетим парка с група, тъй като се оказа, че до там не може да се стигне с публичен транспорт, а екскурзия с група струва повече от 100$ на човек, ИЛИ да се махнем най-сетне от Коста Рика.

Скачаме в автобуса до последния град преди границата с Никарагуа и след два часа сме в граничното градче Ла Круз. Там попадаме на няколкостотин кубинеца, които също като нас се опитват да се махнат от Коста Рика и да влязат в Никарагуа, но не ги пускат. Навсякъде са- настанени в училищни дворове и църкви екипирани с портативни тоалетни, спят по земята на матраци, ядат безплатна храна, осигурена им от Червения Кръст и просят по границата.

.

.

От страната на Никарагуа, граничната охрана е подсилена с цели военни отряди въоръжени до зъби, които не пускат никой да премине. Никой от кубинците, де, за останалите нации няма проблеми.

.

.

Оказва се, че хиляди кубински бежанци бягащи от Куба се опитват да се доберат по суша до САЩ, след затоплянето на отношенията на двете държави. Аз си мислех, че кубинците ще се радват, че противната ситуация с ембаргото най-после ще свърши, а вместо това те са се паникьосали, че това ще доведе и до промени в имиграционната политика към тях от страна на Америка. До сега, кубински граждани достигнали САЩ по суша имаха уникални специални имиграционни привилегии- ускорена процедура за бежанци, моментално американско гражданство и по 10 хиляди долара на човек (ако ги хванат с лодка преди да са стъпали на американска почва ги връщат назад в Куба и за това по море бягството е несигурно).

Но тъй като тези имиграционни политики неизменно ще се променят скоро, след сприятеляването между Куба и Щатите, хиляди кубинци се опитват да се измъкнат в последния момент и да се възползват от имиграционните привилегии, преди те да са се отменили. За тях, единствния начин да стигнат по земя в САЩ и по най-бързия начин (организирано) е да вземат самолета до Еквадор и от там да се придвижат с автобуси на север до Щатите, прекосявайки границите с Колумбия, Панама, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Гватемала, Мексико и накрая- Америка!Това им е бил планът и повечето от гореспоменатите държави им разрешават да преминат транзитно, с изключение на Никарагуа, разбира се, която политически е в добри отношения със сегашното кубинско правителство. Та щом се появили на границата между Коста Рика и НИкарагуа някъде през ноември 2015г. ги спират и не ги пускат да преминат. Днес, месеци по-късно, хиляди кубинци са все още запрени в Коста Рика и чакат.

Късно е, когато без никакви проблеми или чакане прекосяваме границата. Налага се да платим ИЗХОДНА такса за Коста Рика (по 8$ на човек)- една последна гадна изненада и входна такса за Никарагуа (по 12$ на човек, ако не се лъжа). Пазарим се половин час с някакви таксиметраджии да ни закарат до първото градче след границата на 20-30 км, тъй като по това време на нощта вече няма автобуси и там си намираме евтина стая в един хостел.

.

.

Утрото ни заварва в едно очарователно живописно плажно градче в Никарагуа- Сан Хуан дел Сур. Внезапно- нова държава! Нови хора (малко по-различни от предишните), нова валута и нови цени (много по-добри от предишните), нови храни и нова бира (не много по-различни или по-хубави от предишните, но доста по-евтини) и едно ново усещане за свобода и щастие. Шляем се из улиците на градчето пълно с бакпакъри и сърфисти предимно от Щатите, разхождаме се по широката плажна ивица населена от туристи и местни, изкачваме се до върха на хълма над залива, в който рибарски лодки и яхти са пуснали котва и гледаме залеза с по един сладолед в ръка. Чакаме нашия приятел Радо да дойде и да ни вземе.

Снимки от Сан Хуан дел Сур, Никарагуа

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Радо е нашия приятел, с когото няколко пъти Иво ходи да кайтва в Панама. Той живее в Никарагуа от повече от 30 години вече, но заради работата си често е в Панама, където прекарва доста време. Родителите му също живеят в Манагуа, в един хубав квартал, в една хубава къща и когато Радо си е в Никарагуа, той се настанява в малкото апартаментче, намиращо се на терена на къщата. Канят ни да си опънем палатката в двора им, тъй като в къщата няма място за спане, но за това пък задния двор е перфектен за къмпингуване.

.

.

.

.

През следващите две седмици спим на палатка напълно безплатно под сянката на голямо мангово дърво и се радваме на компанията на нашия приятел Радо, който ни развежда насам-натам с колата до някои от най-хубавите места в Никарагуа. Също така се радваме невероятно много и на компанията на родителите на Радо- Снежа и Димитър Бързеви (чичо Митко и леля Снежа), които ни глезят с вкусни български гозби постоянно.

.

.

С тях имаме щастието и привилегията да прекараме Коледа и Нова Година в една задушевна българска традиционна атмосфера- нещо, което на нас „перманентните пътешественици“, далеч от дом и роднини ни липсва най-много, особено около празниците.

.

.

..

..

..

..

..

..

..

..

Continue reading

Share