Приключения в езерото Изабал

Предишният път ви разказах за училището на Мая в Гватемала и празненствата по случай денят на независимостта.

Осма Глава.  Приключенията ни в езерото Изабал, Гватемала

 

Крепост Сан Фелипе, Рио Дулсе, Гватемала

Крепост Сан Фелипе, Рио Дулсе, Гватемала

Октомври, 2013

Когато хората ни питат вие защо толкова много обичате да пътувате, ние им отговаряме, защото светът е прекрасен!

Ако се замислите, светът е доста малък. Слънцето, което е не по-голямо от блестяща златна палачинка в небето е милион пъти по-голямо от нашата планета Земя. Значи планетата Земя е не по-голяма от палачинкова трохичка! Но пък колко красива, колко интересна трохичка. Колко много прекрасни, невероятни, уникални места за разглеждане!

Но това не е всичко. Обичаме да пътуваме и заради останалите хора, които обичат да пътуват и които срещаме по пътя. Забележителни личности, които ни вдъхновяват и които ни стават приятели до живот. Превърнали сме се в магнити за пътешественици с подобни на нашите интереси, идеи, начин на живот и мироглед. Превърнали сме се в част от племе с общи мечти разпиляно из света.

Още първият ден щом пристигнахме в Рио Дулсе, Гватемала срещнахме Дайли, Джони, Нойял, Ловам, Илан и Спирит, които по това време живееха и обикаляха света на борда на 39-футов (13 метров)катамаран Solaris Sunstream наречен FriendShip (Приятелство).

Friendship, Lago Izabal

Friendship, Lago Izabal

Тяхната история ни вдъхнови.
В подножието на вулкан един висок французин слрещнал момиче от Калифорния, което четяло любимата му книга „Papillon“ на Анри Шариер. Двамата изкачили вулкана и продължили нататък заедно, без да спират.

Дайли и Джони пътешестват заедно от около 15 години насам, пеша, с колелета, с влакове, на авто стоп, с лодка, с каравана, с каквото намерят. Заедно обикалят Африка с палатка, пеша, на стоп и с влакове посещавайки някои от най-далечните и безизветни места затънтени на ръба на пустинята Сахара, които даже може би вече не съществуват, затрупани от пясъчни бурии. Возят се на покрива на товарен влак пренасящ желязо към мястото, където вали дъжд веднъж на 10-15 години и желяото не ръждясва. Гостуват на Масаите в Кения, където им позволяват да си опънат палатката в заграждението на селото, тъй като извън заграждението се разхождали лъвове.

Къмпингуват в Алеята на Баобабите в Мадагаскар, на върха на вулкана на остров Реюниън и на ръба на варовичната гора в парка Изало с бели лимури в дърветата около тях. Плават с малко кану издълбано от дърво заедно с хора от полу-номадското племе Везо в Мадагаскар. Срещат племената край езерото Туркана. Посещават средновековният град Гондар в Етиопия.

През 2003г. на остров Реюниън се ражда първото им дете- дъщеря им Нойял. С бебто продължават да обикалят континента, посещавайки Мароко, Мавритания, Сенегал, Мали, Буркина Фасо, Гана, Кения, Южна Африка, Мадагаскар и Етиопия, преди да се завърнат във Франция, където си купуват колелета. Заедно с малката Нойял в ремаркенце и с раници натоварени с дрехи, палатка и тенджери, обикалят Европа: Франция, Дания, Финландия, Италия, Германия, Швеция, чак до Норвегия на север и после на юг до Тунис, без нито веднъж да спят на хотел. По-късно обикалят Америка и Канада с велосипедите по същият начин. Планират да обиколят света с колелета, когато откриват, че Джони отново е бременна. Решават, че ще им е доста трудно с колелета и с две бебета и решават да си купят платноходка.

Купуват си лодка в Ст Мартен и страхотно се радват на живота на море, учейки се да плават около Карибите. През 2006г. на остров Ст. Лусия се ражда Илан, с церебрална парализа… Въпреки, че в началото страхотно много се тревожели, какво ще стане с него, ще може ли да върви, с времето престанали да се тревожат и приели ситуацията като част от живота. Продължили да пътешестват. Плават до Венецуела, Аруба, Кюрасао, Колумбия и Панама, където спрели и пътешествали по земя. По-късно оставят лодката във Венецуела и с една стара каравана обикалят Канада, където осиновяват кучето Спирит и с караваната слизат до Никарагуа, Салвадор, Коста Рика и Хондурас. Две години по-късно, в Гваделуп се рожда третото им дете- Ловам.

С трите малки деца, едното с церебрална парализа и с куче, те продължават да обикалят света. През 2011 година си купуват катамарана FriendShip, с четири каюти, където има място за всички.
Ние ги срещнахме в Рио Дулсе, Гватемала и бяхме неразделни през цялото време, което прекарахме там.

 

Петък. Мая, Нойял и Ловам бяха заминали на училище, Иво и Дайли стягаха Фата Моргана и Френдшип за плаване, Джони и аз отидохме на пазар с две големи раници за да заредим хранителни продукти, плодове и зеленчуци за уикенда. Веднага щом децата се върнаха от училище на обяд вдигнахме котвите и опънахме платната. Тихомълком се мушнахме под големият мост, плъзнахме се покрай старинната крепост Сан Фелипе разположен на последното стеснение преди езерото и отплавахме на запад.

Крепостта Сан Фелипе, Рио Дулсе

Крепостта Сан Фелипе, Рио Дулсе

Фата Моргана край крепостта Сан Фелипе

Фата Моргана край крепостта Сан Фелипе

Да плаваш по езеро е огромно удоволствие. Няма вълни, лек вятър, зелени брегове наоколо. Две семейства, две лодки, пет деца, едно куче. Езерото е наше.

Мая и Нойял си рисуват. Плавахме толква бавно, че Нойял скочи от тяхната лодка и плува до нашата в движение, за да са заедно с Мая.

Мая и Нойял си рисуват. Плавахме толква бавно, че Нойял скочи от тяхната лодка и плува до нашата в движение, за да са заедно с Мая.

Езерото Изабал е най-голямото езеро в Гватемала. Обхваща около 600 квадратни километра. Много реки се вливат в него, но най-голямата е реката Полочик на запад. Около езерото се издигат вечнозелени планини, Sierra de Santo Cruz на север и Sierra de las Minas на юг. В полите на планините по ръба на езерото има няколко малки fincas (селца), където живеят Кекчи и Киче общности или комуни, по същият начин по който техните пра-деди са живяли преди конкистата, в малки дървени къщички с покриви от палмови листа.

Традиционна къща в Гватемала

Традиционна къща в Гватемала

След около десетина мили и 3-4 часа плаване пуснахме котва пред Finca Paraiso, малко преди залез слънце.

Финка Параисо

Финка Параисо

Събота. Станахме рано сутринта, взехме сандвичи и шишета с вода в раниите и потеглихме към Agua Caliente (топла вода). След около половин час вървене успоредно на малка рекичка, където жени голи до кръста перяха дрехи и малки деца си играеха във вирчетата наоколо; през гората, покрай голямо зелено пасище и малко селце от друга ера, стигнахме до мястото.

.

.

От зеленото гърло на гората над нас се изливаше малък водопад. Съвсем не голям. Ако сте виждали много водопади, особено, ако сте били в Канада и сте стояли в нозете на Ниагара, този може дори да не го забележите. Но почакайте, пипнете водата му! Този водопад е горещ!

Agua Caliente waterfall

Agua Caliente waterfall

Нагоре по реката има минерален извор, чиито горещи води се смесват със студените води на реката в дълбокият вир под водопада. Преди да достигне ръба на скалите и да падне 10 метра надолу, горещата минерална вода формира малки естествени басейнчета в които е трудно да се задържи човек дълго време без да се свари напълно.

Ловам и Спирит в реката

Ловам и Спирит в реката

Мира в реката

Мира в реката

Пикник край брега

Пикник край брега

Джони и Илан в реката

Джони и Илан в реката

Спирит

Спирит

Ловам

Ловам

Спирит и Дайли

Спирит и Дайли

Прекарахме си няколко незабравими часа тук, сами насред природата ухаеща на влажна разстителност и минерална вода. Плувахме в студените води на реката, киснахме се в горещите минерални гьолчета, скачахме от водопада във вирчето, ядохме сандвичи на камъните, наслаждавахме се да стоим под масажиращата тежест на бумтящите топли води, падащи неуморно с нестихващ приглушен тътен, заобиколени от сенчеста тропическа гора.

Мая и Нойял

Мая и Нойял

Мая

Мая

Нойял

Нойял

Виктор

Виктор

Джони

Джони

Дайли

Дайли

Неделя. Отново потеглихме с лодките покрай северните брегове на езерото Изабал и не след дълго спряхме край финка Джокоро, малко селце с няколко дървени къщички под огромно старо дърво сейба, където живеят босоноги деца, които говорят само кекчи и разбират една-две думи на испански. Тук наблизо няма плаж, нито водопад, нито пещера, нито магазин, нито ресторант и затова туристи изобщо не идват. Има училище, църква и футболно игрище.

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Когато се зададохме с лодките и бавно се паркирахме на няколко метра от брега, децата от селото започнаха да прииждат по хълмовете надолу и да формират непроницаема стена от шарени фанелки, широки усмивки и любопитни погледи на брега на езерото. Стената нарастваше с всяка изминала минута и когато се натоварихме в каяака и се насочихме към брега, групата от малки посрещачи вече беше доста внушителна.

Деца от финка Джокоро

Деца от финка Джокоро

В селцето нямаше улици, а само няколко тесни пътечки между къщите. Къщите бяха малки дървени конструкции със стени от тънки дървета и покриви от палмови листа, същите като тези на маите отпреди хиляда години.Една такава къща се издига за около 1-2 седмици и всички от селото помагат и строят заедно. В една такава къщичка живеят около 20-30 души, повечето деца, заедно с кокошките, кучетата и други домашни животни.

.

.

.

.

Къщите са групирани в aldeas (комуни) от по 6-7 разделени от останалите с дървена ограда. Във финка Джокоро има 4-5 комуни. Хората от селцето работят за големите земевладелци, които са изкупили земите наоколо и произвеждат царевица, боб, тикви и други зеленчуци.

.

.

Децата ни посрещнаха нахилени и любопитни, помогнаха ни да издърпаме каяка на брега и ни наобиколиха спазвайки почтено растояние. В началото бяха доста мълчаливи и само от време на време някое казваше нещо на техният си кекчи език, което караше всички останали да се превиват от смях. Всеки път щом вдигнех фото-апарата за снимка те се блъскаха да позират пред мен, заставаха сериозни за снимката и после се трупаха около мен, на няколко пъти почти ме събориха, за да видят снимката в екранчето на апарата умирайки от смях.

.

.

С конвой от деца тръгнахме бавно из тесните пътечки да разгледаме селото и посетихме две от комуните. Някои от жените, които се занимаваха с чистене и готвене се скриха в къщичките си щом ни видях, други ни наблюдаваха изпод вежди от разстояние с леки саркастични усмивка, а някои от по-смелите дойдоха да говорят с нас, колкото могат на испански. Повечето мъже бяха на работа из полетата, въпреки, че беше неделя.

.

.

След това се събрахме на футбоното игрище, което беше леко наклонено към езерото, осеяно с бодили и кравешки акота навсякъде. Момчетата бързо се разделиха на два отбора, от някъде се появи топка и започна мачът. Скоро всички тичаха напред-назад, гонеха топката и при всяка удобна възможност викаха ту Ииивооо ту Вииктоор колкото им глас държи. През това време Мая, Нойял и Ловам се включиха в играта на малките, нещо като Кральо-портальо.

Футболен мач във финка Джокоро

Футболен мач във финка Джокоро

Стана време да си ходим, но децата не искаха да ни пуснат. Решиха да ни скроят номер и да ни откраднат каяка, за да неможем да се върнем на лодките. Иво разбира се ги излови във водата и ги преобърна както бяха накачулени на каяка. Няколко пъти. Те разбира се отново се заливаха от смях.

децата ни крадат каяка

децата ни крадат каяка

Дванайсет деца в един каяк, тринайстото умира от смях :)

Дванайсет деца в един каяк, тринайстото умира от смях 🙂

.

.

Най-накрая, когато се качихме в каяка и потеглихме към лодките, децата започнаха да плуват след нас и се опитваха да ни убедят да останем. Бяха истински тъжни, че си тръгваме…Обещахме им да се върнем и да им донесем бонбони.

.

.

Дълго време ги слушахме как викат от брега Иииивооооо, Иииивоооо.

Следващият уикенд, след края на учебната седмица, потеглихме отново заедно с нашите приятели.

.

.

Този път се отправихме към южният бряг на езерото, където на брега има едно малко ресторантче и плаж. Закотвихме лодките пред плажчето и поехме към планините в търсене на пещера.

Край бреговете на езерото Изабал

Край бреговете на езерото Изабал

В планините около езерото Изабал има много пещери, но повечето са трудно достижими тъй като няма пътища, нито дори пътеки през дивата природа.

Иво и Виктор в гората

Иво и Виктор в гората

Джони остана на плажчето с Илан и Ловам, а всички останали: Дайли, Нойял, Иво, Виктор, Мая и аз, придружени от Спирит и от едно непознато куче, което се присъедини към нашата група, си прекарахме денят в търсене на пещерата.

На път към пещерата

На път към пещерата

Цял ден вървяхме през джунглата, прекосявайки реки, бамбукови гори, царевични полета и пасища. Минахме и през две майски селца, където няколко човека разпознаха непознатото куче, което им лаеше прасетата и кокошките.

Дайли, 2 кучета и сто хиляди крави

Дайли, 2 кучета и сто хиляди крави

Срещнахме мъже с гумени ботуши, които мъкнеха на гръб дървета и мъже с широкополи шапки, които работеха в царевичните полета и всеки път, когато ги питахме на къде е пещерата, те ни казваха да продължаваме да вървим надолу по пътеката, през реката, пещерта е след портокаловата горичка. Но така и не я намерихме тази пещера…

.

А сега на къде?

Затова пък открихме зеленото на земята, топлата миризма на царевичните полета, прохладата на речните води и горе на високите хълмове- неповторим пейзаж. Езерото в нозете ни се излежаваше и ни чакаше под лъчите на следобедното слънце.

Царевично поле

Царевично поле

Мая и Нойял в реката

Мая и Нойял в реката

Мира в гората

Мира в гората

Следващият уикенд, след края на учебната седмица, потеглихме отново заедно с нашите приятели.
Този път намерихме пещерата. Не тази от миналата седмица, а друга, недалеч от горещият водопад, нагоре по реката.

Мая през джунглата

Мая през джунглата

След около 40 минути вървене през гората покрай реката най-сетне достигнахме до входа на дълбока тъмна пещера. Огромна зейнала дупка в отвесните скали на планината пълна с прилепи и слепи паяци, която ни чакаше гладна, с остри криви зъби. Лигите и течаха да ни погълне.

Пещерата

Пещерата

Иво

Иво

Влязохме много внимателно, като кученца с подвити опашки, държейки се едни за други, очите ни на палачинки. С малки фенерчета осветихме вътрешностите и. Странни нагърчени форми и текстури. Дъхът и влажен и прохладен. Киселива миризма на гуано. Гласовете ни пътуваха, блъскаха се в тъмното, изчезваха и се връщаха обратно по много странен начин, изкривени от грубите каменни стени на огромното празно подземие. Няма нищо по-мрачно, по-мистериозно и страшно от вътрешността на пещера.

.

.

Достигнахме до място, където бе невъзможно да продължим по-нататък без екипировка, въжета и завещание. Тук пещерата пропада около 10 метра и после продължава няколко километра под земята с няколко подобни опасни пропадания и излиза от другата страна на ппланината.

.

.

Мира

Мира

Известно време гледахме в черното на дупката и кроихме планове как някой ден ще се върнем с въжета и с повече фенери и ще влезем навътре. Някой ден.

.

.

Преди да се приберем обратно в Рио Дулсе, спряхме отново във финка Джокоро за още един мач и раздадохме бонбони на малчуганите, които бяха сигурни, че ще се върнем отново.

.

.

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: На Български

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Училището на Мая в Гватемала

Предишният път ви разказах за първите ни впечатления от Гватемала.

Седма глава. Училището на Мая и празненствата по случай денят на независимостта в Гватемала

Мая и нейните нови съученички в Гватемала

Мая и нейните нови съученички в Гватемала

Септември, 2013

„Добро утро, ученици! Това е вашата нова съученичка, Мая. Тя ще бъде с нас в четвърти клас. Мая идва от друга държава. Ние всички трябва да се постараем тя да се чувства добре дошла в нашата страна, Гватемала. Винаги се радваме, когато някой от друга държава идва да учи в нашето училище. Това означава, че те искат да научат за нашата държава, история, култура и език. Но и ние също научаваме от тях за техните държави и култури. Чуждестранните ученици обогатяват нашите познания за далечните места по света. Днес ние имаме щастието да посрещнем Мая в нашият клас. Добре дошла в четвърти клас, Мая! Луис-Педро, донеси един чин за Мая от съседната стая и гo сложи ето там.“

El profe Esuardo и неговият клас.

El profe Esuardo и неговият клас.

Обърнат към класа, Мая от лявата му страна с поглед забит в пода, сърцето и препускащо от вълнение, el profe Estuardo, усмихнат и с ръка почиваща върху рамото и, представи новата ученичка. Тя не разбра нито дума от това, което той каза на испански, но аз разбрах и никога няма да го забравя. Надничах през отворената врата на класната стая с просълзени очи. Двайсетина деца в униформи между 8 и 14 годишна въздраст стояха изправени, неподвижни и слушаха внимателно и с уважение техният учител, втренчени в Мая.

Първият ден на Мая в училището. Децата я наобиколиха и разпитаха с помощта на Нойял, приятелка на Мая, която също живее на лодка и знае английски и испански.

Първият ден на Мая в училището. Децата я наобиколиха и разпитаха с помощта на Нойял, приятелка на Мая, която също живее на лодка и знае английски и испански.

Съучениците на Мая в Гватемала

Съучениците на Мая в Гватемала

Мая започна училище два дена след като пристигнахме в Rio Dulce. Процесът по записването отне по-малко от 2 минути. Появих се в училището, срещнах се с господин Естуардо и го попитах дали има възможност Мая да учи в четвърти клас. Разбира се, че може, няма проблем, каза той с усмивка и тя започна на следващият ден. Никакви документи, фотокопия на документи и най-важното- никаква такса за записване. Началното образование в Гватемала е безплатно, дори и за чужденци. Единственото, което трябваше да осигурим беше няколко тетрадки и униформа-пола и бяла ризка или тениска. Купихме специален плат за полата и местната шивачка я уши за 1 ден, след като внимателно взе размерите на Мая.

Шивачката на селото взима размери за училищната униформа на Мая

Шивачката в селцето El Relleno

Шивачката в селцето El Relleno

През следващите два месеца Мая посещаваше всеки ден основното училище в селцето El Relleno заедно с още няколко деца-крузъри като нея живеещи на лодки в заливчето на Rio Dulce. Научи нови неща по математика и малко испански, но най-важното, което получи беше уникалното изживяване от общуването с деца от друга култура на нейната възраст.

Първият учебен ден на Мая в Гватемала

Първият учебен ден на Мая в Гватемала

Училището беше дълга едноетажна сграда под огромно дърво сейба-националното дърво на Гватемала. В четири класни стаи подредени в редица, с перманентно отворени врати, прозорци с решетки и без стъкла, около 60-ина местни деца между 5 и 14 годишна възраст се събираха в смесени класове през седмицата между 7:40 и 12:30ч. Няколко кльощави слънчасали селски кучета също посещаваха класовете ежедневно влизайки и излизайки през отворените врати на класните стаи с увиснали надолу муцуни, без никой да им обръща внимание и от време на време се затичваха да подгонят някоя заблудена кокошка влязла по погрешка в училищният двор в търсене на бубулечки.

Основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

Основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

Класна стая в основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

Класна стая в основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

 

Училищният двор беше покрит с дребен чакъл и кални локви, палмови дървета и храсти обсипани с едри ярки цветя, които никога не преставаха да цъфтят в горещият влажен въздух на Rio Dulce. В междучасията децата, подобно на всички деца по света, тичаха из двора, а жени от селото пристигаха да продават леки закуски: coquitos (портокалови половинки поръсени с пипер) jugo (сокчета в найлонови торбички), heladitos (малки домшно направени сладоледчета) и tortillas (царевични питки).

Мая играе на гоненица в междучасието

Мая играе на гоненица в междучасието

Хайде на закуските!

Хайде на закуските!

Повечето деца от селото вървяха пеша до училището, но имаше и такива, които живееха в къщички край брага на реката и нямаха достъп по суша до селото и училището. Те се придвижваха с училищната lancha ( лодка подобна на училищен автобус), която минаваше всяка сутрин и събираше децата (безплатна услуга). Училищната лодка-автобус минаваше и покрай нас и така Мая заминаваше на училище всеки ден- по вода. Заедно с нея в един клас беше и новата най-добра приятелка на Мая от съседната лодка- Нойял.

Мая в очакване на училищният "автобус"

Мая в очакване на училищният „автобус“

Мая в училищната лодка-автобус

Мая в училищната лодка-автобус

Въпреки, че в началото Мая не разбираше думичка на испански, само след 2 седмици тя подготви устно изложение на испански за националното цвете на Гватемала- La Monja Blanca (орхидея наречена Бялата Монахиня) и рецитира пред цялото училище, по микрофон, по време на празненствата по случай националният ден на Гватемала.

Съученички

Съученички

…………

Гватемала-кратка истоия

Cuauhtēmallān (място с много дървета) в централната част на Латинска Америка е люлката на майската цивилизация с монументални руини насред тропически гори. Едно от най- биоразнообразните кътчета на планетата.

La Conquista (Завладяването)

Имало едно време един вълшебен принц направен от камък в мястото с много дървета- Текун Уман. Един ден от корема на голям кораб се появило ужасно божество, като червено слънце, дошло да ограби земята и душите на царевичните хора и да унищожи техният принц- Текун Уман.
Започнала жестока битка между Текун Уман с неговите смели войни и капитан Педро де Алварадо с неговата блестяща на слънцето армия и гръмотевични оръжия. Текун Уман не се предавал, атакувал отново и отново, но накрая паднал смъртно ранен. Когато умрял, мрак се спуснал над мястото с мнгого дървета.

Колонията

Мрак се спуснал над мястото с много дървета в продължение на дълги години нарушаван само от проблясъците на огньове, в които горели царевични хора и древни майски божества.

Независимост

На 15 септември 1821г. Гватемала се провъзгласява за независима от испанската корона държава.

 

Празненства послучай независимотта на Гватемала

Днес празненствата по случай независимостта на Гватемала са грандиозни. След няколко седмици подготовка цялата нация празнува в продължение на няколко дни и нощи.

.

.

Празненствата в Rio Dulce стартираха с конкурс за красота в училището на Мая. Момиченца избрани предварително представляваха всеки клас. След това всички останали деца от училището се наредиха на опашка пред урните и гласуваха тайно за да изберат най-красивото момиче с най-пищната рокля, което не беше лесно, защото всички бяха прекрасни.

Галерия на Мини-Миските

.

 

.

.

.

.

.

.

 

.

profe Estuardo y Estrella

profe Estuardo y Estrella

В продължение на две седмици децата от училището разделени на екипи практикуваха различни национални танци. В деня на празненството момичетата и момчетата се появиха облечени в национални носии наречени trajes и танцуваха пред родители и приятели на баскетблното игрище под моста. Беше незабравимо и всички се прадставиха чудесно, но най-малките- 5 годишните обраха най-многото овации.

Мая и Нойял

Мая и Нойял в традициони носии от района на езерото Изабал, Гватемала

 

Танцов състав пети клас

Танцов състав пети клас

Танцов състав първи клас. Сладури! Русото дете е Ловам, братчето на Нойял.

Танцов състав първи клас. Сладури! Русото дете е Ловам, братчето на Нойял.

Мая, нейните съученици и господин Естуардо.

Мая, нейните съученици и господин Естуардо.

Въпреки, че на много места по света традиционните костюми са вече заменени със съвременни дрехи, в Гватемала жените потомки на маите все още носят ежедневно и с гордост националните си носии, които се различават по цвят и модел от село на село.

Женски традиционни облекла от Гватемала

 

Нойял, София и Мая в традиционни облекла от Гватемала

Нойял, София и Мая в традиционни облекла от Гватемала

.

.

.

.

.

.

.

.

В района на езерото Изабал женските традиционни дрехи се състоят от дълги тежки плисирани поли-corte и ярки дантелени блузи- huipil. Въпреки, че почти всичко в Гватемала е изключително евтино, платовете за полите са доста скъпи, както и дантелените блузи. Но не се наложи да купуваме носия, защото една много мила жена ни услужи за няколко часа с нейната пола и блуза, за да може Мая да участва в танца, който така старателно репетирахме дни наред.

Мая в традиционна носия от Гватемала. (Нямам снимки от танца, защото снимах с видео)

Мая в традиционна носия от Гватемала. (Нямам снимки от танца, защото снимах с видео)

За разлика от женските традиционни облекла, които са ежедневните дрехи на голяма част от жените в Гватемала, мъжките национални костюми са на изчезване заменени от дънки и тениски. Но по случай танците всички момчета от училището се появиха облечени в традиционни облекла- бели памучни панталони и блузи с широки ръкава и с червени пояси и със сламени широкополи шапки. Красавци! Танците и повечето други мероприятия във връзка с празненствата се проведоха на баскетболното игрище под големият циментов мост, където бяха инсталирани огромни тонколони.

 

Мъжки нациионални носии от Гватемала

 

.

.

.

.

.

.

Момчета от училището в национални носии по време на фестиал на народните танци в Рио Дулсе, Гватемала.

Момчета от училището в национални носии по време на фестиал на народните танци в Рио Дулсе, Гватемала.

.

.

 

На следващият ден се организира една доста инересна, трудна и опасна игра- palo ensebado. Тази древна традиция започнала в Неапол, Италия датира от 16 в. В Испания и други европейски държави ритуалът е известен като el árbol de mayo и la cucaña- церемония символизираща плодородие. С пристигането на испанските конквистадори и католическата религия в Новия Свят ритуалът бил приет и от местното население. Но днес традицията вече е загубила религиозното си значение и се е превърнала в игра, в опасно предизвикателство по време на панаири и празненства.

El Palo encebado -Побит кол.

El Palo encebado -Побит кол в двора на училището

С камион докараха 10-метров дънер, намазаха го обилно с маргарин, след което децата помогнаха да го изправят и забият в двора на училището. На върха предварително прикрепиха затворен плик съдържащ 200 кецала (около 28 $, което е огромна сума за там). Децата се разделиха на два екипа- момчета срещу момичета и през следващият час-час и половина се мъчиха да се покатерят до върха на кола. Най-успешната стратегия беше да формират няколкоетажни пирамиди, катерейки се едни върху други, като най-големите деца стояха в основата на пирамидата, а най-дребните се катереха най-отгоре. Но маргаринът наистина затрудняваше задачата им и след много викане и смях, пирамидите се срутваха една по една. Но накрая екипът на момичетата спечели успявайки да се задържат натрупани на 5 нива. Мириям, момичето, което достигна плика с парите грабна наградата и почерпи всички в екипа с бонбони и сладолед.

.

.

.

.

Победителката Мириям

Победителката Мириям

Празненствата приключиха с епичен банкет за цялото село. Кметът изпрати подарък- мъжко теле. Бичето пристигна в малко ремарке и беше закарано в съседното село, където е кланицата. Тъй като всички вече бяха свикнали с моето фотографско присъствие навсякъде, ми позволиха да придружа телето до кланицата и да снимам традиционната церемония по жертвопринушението, но за нещастие тя се отложи и се проведе чак в 3:00 ч. през нощта, така че неможах да присъствам и да снимам…

Бичето подарък от кмета на селото

Бичето подарък от кмета на селото

На следващият ден хората от селото се събраха на барбекю под моста. Раздаваха царевични питки, боб, зелева салата и печено телешко на корем. Цялото село се нареди на опашка, както и гости от съседни села.

Скара-бира за цялото село

Скара-бира за цялото село

Мира разговаря с две жени дошли а празненствата от друго село.

Мира разговаря с две жени дошли за празненствата от друго село.

Вечерта организираха дискотека на баскетболното игрище под моста (пуснаха любимата на Мая латино-песен Но-но-но,-коко-но,-коко-но), която завърши с посрещането на факлите.

В разгара на танците

В разгара на танците

La marcha de antorchas- походът на факлите, е най-грандиозната традиция по случай денят на независимостта на Гватемала символизираща прогонването на мрака и краят на колонията. Хиляди ентурсиасти от цялата държава и гости от други страни участват всяка година в организирани маратони, които продължават повече от 18 часа. Хора на всякакви възрасти излизат на улиците и тичат километри с факли в ръце. Участниците от нашето село стартираха в 5 сутринта, тичаха до границата с Хондурас, която е на повече от 50 км и се завърнаха към полунощ. Ние (цялото село) ги посрещнахме на моста. Гледката беше незабравима- стотици тичащи хора, изморени, запотени и устремени носещи запалени факли се зададоха в далечината и озариха нощта.

Завръщането на факлите

Завръщането на факлите

Вечният огън на независимостта

Вечният огън на независимостта

 

 

 

Празненства в Марио Марина

Но не само местните отпразнуваха денят на независимостта в Rio Dulce. В почти всички марини в околността гринго-крузърите също си организираха многобройни фиести.

Отпразнуването на 192-годишнината от независимостта на Гватемала стартира рано сутринта в Марио Марина с турнир по волейбол. Шест екипа се надиграваха в продължение на 2 часа, като екипи отпадаха един по един. Екипът на Los Invencibles (Непобедимите) спечели, разбира се. Иво игра в екипа на Непобедимите, разбира се.

Турнир по волейбол в Марио Марина

Турнир по волейбол в Марио Марина

Следваха игри за деца- подхвърляне на сурови яйца и замерване с балони пълни с вода, пинята и всякакви други надпревари. Мая участва във всички игри и спечели сума ти бонбони от пинятата.

Екип "Пинята"

Екип „Пинята“

Мая разбива понятата, която е пълна с бонбони.

Мая разбива понятата, която е пълна с бонбони.

Накрая завършихме празненствата с кокоша лотария. От някъде докараха една доста изплашена кокошка и я освободиха в центъра на голям картон разграфен на квадрати с номерца. Участниците в лотарията си бяха написали имената в предварително избрано квадратче срещу 10 кецала. После зачакахме кокошката да се изака и така да определи печелившото квадратче. Самоче на кокошката съвсем не и се акаше в момента… Беше толкова стресирана, че остана неподвижна и констипирана с параноичен поглед в центъра на картона наобиколена от тълпа от хора, които постоянно я притесняваха. Едни се опитваха да я примамят към техните квадратчета с ориз, други и предлагаха разхлабващи салатки. Една жена даже и направи релаксиращ масаж, но нищо не проработи. На два пъти кокошката абсолютно неочаквано и от лежащо неподвижно състояние се стрелна измежду тълпата пробивайки защитата в най-уязвимата част на кръга от хора и панически се втурна из градината в зиг-заг. Хич не беше лесно да я изловят и върнат обратно в средата на картона. Като цяло, беше болезнено да гледаме как измъчват горкото животинче. Ако това се беше случило в Америка например, кокошката със сигурност щеше да осъди всички участващи в лотарията и половината от зрителите за нарушени животински права, но не беше Америка… В крайна сметка освободиха кокошката жива и здрава и силно стресирана, но с непокътната чест, без да се е наакала на публично място.

Кокошката, която имаше запек...

Кокошката, която имаше запек…

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

 

Share

Подводни Скулптури

Първият в света подводен музей на скулптурите основан през 2006г. се намира на западният бряг на остров Гренада в Карибско море. Колекцията от уникални екологични съвременни произведения на изкуството са създаден от британският скулптор Jason de Caires Taylor.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Няколко дни след като доплавахме до Гренада и пуснахме котва в залива на St George’s се натоварихме на дингито на нашите австралийски приятели и заедно потеглихме към Molinere Underwater Sculpture Park само на 3 километра на север. След около половин час се озовахме в малкото заливче, където вече имаше две лодки с групи и екипировки за гмуркане. Хванахме една от шамандурите специално поставени тук за тази цел и се присъединихме към посетителите на подводната галерия.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Тук, на територия от 800 квадратни метра са разпръснати около 65 подводни скулптури в дълбочини от 3 до 6 метра, така че почти не се засичахме с многобройните посетители и бавно, една по една откривахме инсталациите разпръснати по пясъчното дъно.

Maya at the Underwater Sculptures Park Grenada

Maya at the Underwater Sculptures Park Grenada

Температурата на водата беше приятна, но за съжаление видимостта не беше много добра. Ураганът Гонзало тъкмо беше преминал на север от Гренада и беше причинил подводни течения и силни вълни, които бяха размътили водите около острова.

Mira at the Underwater Sculptures Park Grenada

Mira at the Underwater Sculptures Park Grenada

Първата и най-стара инсталация е Grace Reef- шестнайсетте тела на една жена. Направени от бетонени отливки от тялото на местна жена от Гренада скулптурите лежат по дъното на морето с лицето нагоре. Странно, красиво и същевременно страшно. В тъмното подводие безжизнените човешки фигури изглеждат сякаш са изгубени,забравени удавници.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Повечето от скулптурите представляват човешки фигури направени от отливки от местни мъже, жени и деца. Направени от специаен бетон- цимент с нисксо съдържание на pH и с грапава повърхност, която привлича и укуражава полепването на корали, фигурите непрекъснато се променят с времето благодарение на коралите, които се захващат и развиват по тях и се превръщат в обиталища за морски животни и организми, като изкуствени рифове.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Най-известната и впечатляваща инсталация е ‘Vicissitudes’- 26 държащи се за ръце деца наредени в кръг с гръб към центъра на кръга. Кръгът символизира непрестанният цикъл на живота, както и способността на децата да се адаптират към тяхното обкръжение. Чрез тази творба авторът се надява да предаде посланието за необходимостта от екологично съжнание в хората и значението на околната среда и нейното опазване. В интервю той казва: „Опитвам се да демонстрирам как човешката намеса и взаимоотношения с околната среда биха могли да бъдат позитивни и екологически благоприятни; символ за това как бихме могли да живеем в симбиоза с природата.“

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Роден през 1974г. в Англия, Jason de Caires Taylor първо се занимавал с графити арт и работил като инструктор по гмуркане. Днес той е световно признат еко-артист, скулптур, подводен фотограф и морски активист, комбинирал двете си големи страсти- за морето и за изкуството. „Това, което е интересно за мен е как предметите се променят в зависимост от околната среда.“

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Основната цел на артиста е да привлече посетители, които иначе биха се гмуркали в разрушени от ураганите и от човешки активности застрашени рифове. Също така се надява неговите екологични инсталации да се превърнат в обиталища за морски животни и организми подобрявайки по този начин местните екосистеми.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Плувайки около скулптурите забелязахме , че телата и лицата бяха вече покрити с рзноцветни корали, водни разстения и организми. Морски таралежчета се бяха настанили вече в нишите на циментовите тела. Малки рибки се разхождаха необезпокоявани напред-назад между бетонените фигури. Подводните произведения на изкуството отдавна се бяха превърнали в техен дом. Ние бяхме техните гости.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Share

Underwater Sulptures

The world’s first public underwater sculpture park located off the west coast of Grenada was open for public viewing in 2006. Created by British sculptor Jason de Caires Taylor the Molinere Underwater Sculpture Park features a unique collection of ecological underwater contemporary art.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

A couple of days after dropping anchor in St George’s Bay in Grenada, we pile up on the Rubber Duck (Mel and Caryn’s dinghy) and head for the Sculpture Park in Molienere Bay. It’s not too far, only 2 miles north from the St George’s anchorage or about 20-30 minute dinghy ride in calm seas.

It’s Saturday and at 9 in the morning there are two diving boats and another dinghy already stationed on the mooring balls in the bay. A group of divers with a guide and a snorkeling family are already in the water. We grab a mooring too, put on our masks and snorkels, and begin exploring the sandy shallows of the bay.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

There are over 65 submerged sculptures scattered on an area of 800 square meters which allows us to swim around undisturbed avoiding the other visitors, discovering the artworks in the collection one by one.

Maya at the Underwater Sculptures Park Grenada

Maya at the Underwater Sculptures Park Grenada

The water temperature is pleasant but visibility is not perfect. The sea is murky from the swell and currents we’ve been getting in the past few days due to Hurricane Gonzalo’s passing north of Grenada.

Mira at the Underwater Sculptures Park Grenada

Mira at the Underwater Sculptures Park Grenada

We float on the surface of the sea. Beneath us lying down on the sea floor in 12 feet of water are the 16 bodies of one woman. ‘Grace Reef’ is the first installation consisting of 16 concrete statues cast from the body of a local Grenadian woman. It’s eerie and beautiful, as well as a bit morbid. Underwater, the inanimate human figures suddenly become lost, drowned, abandoned.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Most of the sculptures represent human figures from life casts of actual Grenadian people: men, women and children. They have been designed to promote coral growth using techniques to reduce the pH of the cement and by applying a textured surface thus encouraging coral polyps to attach onto the surface and change the appearance of the artworks over time. Eventually the structures become sanctuaries for small marine life, like artificial reefs.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

The most recognized and impressive installation is ‘Vicissitudes’, a ring of 26 children holding hands facing outwards into the current. Symbolizing life’s ongoing cycle and the ability of children to adapt to their surroundings, the piece is a means of conveying environmental awareness and evokes the importance of sustainable and well managed marine environment for future generations. In an interview for Environmental Graffiti, the artists said: “I am trying to portray how human intervention or interaction with nature can be positive and sustainable, an icon of how we can live in a symbiotic relationship with nature.”

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

British artist, Jason de Caires Taylor born in August of 1974 started as a dive instructor and graffiti artists to become a world-renown environmental artist, underwater photographer, and marine conservationist, combining his two passions for sea and art. “I’m very interested in public art and how an object changes in response to its environment.“

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

The artist main goal is to divert visitors away from damaged by hurricanes and human activity endangered natural reefs, like the most visited snorkeling destination on the island, Flamingo Bay, located not far from the sculpture park. He also hopes that his eco-friendly installations will provide new habitats for marine life and enhance the local ecosystems.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

We snorkel around the sculpture and dive for a closer look. The bodies and faces of the figures are covered in new corals, marine plants and aquatic life forms. Parrot fish, yellow tails and other small fishes swim undisturbed among the concrete figures already colonized by sponges and tunicates. The undersea art collection has become their new neighborhood. We are their guests.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Share

Води с вкус на планини

В предишният епизод разказах за това как се добрахме от Мексико до Гватемала.

Шеста глава. Води с вкус на планини

автор: Мира Ненчева

Според древната майска легенда Попол-Вух, която подобно на Библията обяснява създаването на света и всичко в него, хората били направени от боговете от царевично тесто на третия опит, след като първите два опита да ги направят от кал и от дърво били неуспешни.

Рио Дулсе, Гватемала

Рио Дулсе, Гватемала

Много внимателно, като среднощен крадец, който влиза в спяща къща, феята Моргана се плъзна през портала на планината в дълбок речен каньон. Попаднахме в друг свят. От двете ни страни се издигаха високи влажни скалисти брегове- храмове без покриви- обрасли с тъмни дървета. Тъмните дървета- вещици, в чиито коси спяха птици и змии-протягаха тънките си пръсти надолу към зелените води на реката. Зелените води на реката- посланици на най-високите планини и забравени места- носеха ароматите на вкаменени отражения и древни богове.

.

.

Нищо не се случваше. Като във вакум. Като в сън. Скалистите брегове, тъмните дървета, зелените води на речната змия. Черни горски пеперуди прекосяваха пътя ни. Царевични хора в сayucos- канута издълбани от дънерите на гигантски дървета- ловяха риба с мрежи изплетени от древни индиански тайни. Само нашата чуждоземна лодка, плаваща насред планини, нарушаваше дрямката на този омагьосан свят.

Фата Моргана плава нагоре по реката към Rio Dulce

Фата Моргана плава нагоре по реката към Rio Dulce

Достигнахме първото разширение на реката, място наречено Cayo Quemado на няколко мили от Rio Dulce и пуснахме котва не далеч от брега, неспособни да продължим, зашеметени от света около нас. Гватемала бавно се просмукваше в нас, в косите ни, в костите, през кожите, през очите, ушите и устите ни. Три дни и три нощи не се случи нищо.

Нашите три утрини бяха изпълнени с нежен кристален дъждец, миризма на малки огньове и писъците на черни горски птици.

.

.

Безшумно cayuco се приближи до лодката ни. Майка с три деца по-стари от времето продаваше tamales- традиционни рулца от царевично бршно. Пресни, беше ги приготвила тази сутрин, домашни, вълшебни. Беше сложила пилешко кокалче във всяко (за скелет) и ги беше завила в палмови листа, както вие бихте повили новородено бебенце. Над огъня ги беше съживила, омагьосала. Имаха вкус на палмови листа, пушек и царевична плът.

Жена от племето кекчи продава тамали от кануто си.

Жена от племето кекчи продава тамали от кануто си.

tamales- Царевични рулца с пилешко месо в палмови листа

tamales- Царевични рулца с пилешко месо в палмови листа

Следобедите ни се движеха бавно в лятната жега и даже спираха напълно за около един час или тръгваха наобратно. Времето тук не беше същото.

Залез над планините

Залез над планините

На вторият ден срещнахме речните хора. Полу-човеци полу-риби, те живееха в реката от кръста надолу и в гората от кръста нагоре. Имаха малки дървени къщички построени на брега на реката на ръба на гората. Лодките им се плъзгаха по водата, безшумни като змии. Не познаваха други пътища освен реката. Врагове им бяха невидимите речни раци.

Рибари

Рибари

Рибари

Рибари

Рибари

Рибари

Вечерите ни бяха лилави на бели точки. Лилави като планините. Белите точки бяха водните лилии и малките снежни чапли завръщащи се да спят в короните на дърветата.

водни лилии

водни лилии

Нощите ни бяха изпълнени с далечните песни на жаби и щурци и плачевните стенания на речните ламантини и вещици.

………..

 

След три дни, омагьосани, продължихме нагоре по реката и достигнахме Rio Dulce, световно известна ураганна дупка- място защитено от бурии, където крузъри от цял свят си прекарват летните месеци. Ние също дойдохме тук да се крием от ураганите и не след дълго Rio Dulce се превърна в нашият нов дом.

Фронтерас Гватемала

Фронтерас Гватемала

Rio Dulce е оширение на реката на около 20 мили от Ливингстън, на ръба на езерото Изабал. Тук от двете страни на реката има две aldeas (малки селца): Fronteras и El Relleno свързани с мост, както и няколко марини и заливчета.

Рио Дулсе

Рио Дулсе

През 1980г. американската армия проектирала масивен циментов мост построен от пoрториканска компания. Мостът извисяващ се 30 метра над водата свързва двата бряга и основният път между Гватемала Сити, столицата на Гватемала и Тикал, друг основен голям град. От тук ежедневно минават многобройни камиони и автобуси и често стават задръствания. От източната страна на моста е селцето El Relleno, а на западния бряг е по-голямото градче Fronteras.

Моста над реката в Рио Дулсе

Моста над реката в Рио Дулсе

През последните няколко години от автобусна спирка Fronteras се разрастнало в малко градче с всичко необходимо за едно малко градче: училище, клиника, поща, църква, няколко банки, няколко малки магазинчета, хлебарница, месарница, обущарница, аптека и щандове за плодове и зеленчуци подредени от двете страни на основния път, от където тежкият трафик от камиони, коли и автобуси бумти денонощно. И между другото, няма тротоари. Излизаш от магазинчето и си на пътя. Да се разхождаш тук си е цяло приключение особено във вторник, когато е основният пазарен ден и всички са наизлезли да пазаруват пресни плодове и зеленчуци на невероятно ниски цени.

Фронтерас

Фронтерас

Жени от племето Кекчи правят царевични питки на тенекия

Жени от племето Кекчи правят царевични питки на тенекия

Мира хапва местни деликатеси на улицата във Фронтерас

Мира хапва местни деликатеси на улицата във Фронтерас

За разлика от Fronteras, селцето El Relleno от другата страна на моста така и никога не се развило и не пораснало. Тук няма оживен пазар, а само няколко малки магазинчета за основни хранителни продукти и джунджурии в приземните етажи на няколкото двуетажни къщи и едно малко основно училище.

Още първите дни се ориентирахме от къде и кога да си купуваме най-пресните плодове и зеленчуци, къде продават най-евтините яйца, най-вкусните тамали.

Мира на пазара във Фронтерас

Мира на пазара във Фронтерас

Царевични рулца с пилешко месо

Царевични рулца с пилешко месо

Покрай бреговете от двете страни на реката са многобройните марини и заливчета привличащи стотици яхти всяка година- град от лодки, допринасящи до голяма степен за икономиката на целият район. Само преди 25 години тук е имало една единствена марина. Днес те са около 20. И всички предлагат чудесни условия и удобства за крузърите: ток, вода, душове, перални, 24 часова охрана, библиотаки, открити помещения с покриви от палмови листа и висящи цветя за игра на карти и домино, работилници, магазинчета, прекрасно декорирани ресторанти и барове, басейни, интернет, фитнес, плажен волейбол, тенис и билярд. Повечето от тези марини имат достъп само по вода и са заобиколени от джунгла. Някои дори предлагат еко-бунгала под наем насред джунглата. И всичко това на изключително ниски цени- между 150 и 250$ на месец.

Лодки пред марината

Лодки пред марината

Ние, подобно на много крузъри, които вместо в марина предпочитаха да стоят на котва напълно безплатно, се паркирахме в заливчето пред Ram Marina, където имаше видео охрана и бяхме добре дошли да ползваме динги доковете, басейните, и интернета (безплатно) и да посещаваме баровете, ресторантите и организираните волейболни игри и турнири на всички марини наоколо.

Мая и нейната нова най-добра приятелка в марина Нана Хуана

Мая и нейната нова най-добра приятелка в марина Нана Хуана

Още първите дни срещнахме изключително интересни хора и бързо станахме приятели с няколко смейства крузъри с деца. Тук Мая срещна най-добрата си приятелка, Ноял. Иво се сприятели с баща и- Дайли, французин на нашата възраст, а аз станах неразделна с майката на Ноял и жената на Дайли- Джони, американка по рождение.

Дайли и Иво

Дайли и Иво

Джони и Мира- йога на открито

Джони и Мира- йога на открито

Ноял и Мая- душ на лодката

Ноял и Мая- душ на лодката

Дните и вечерите ни постоянно бяха заети с многобройни безплатни организирани мероприятия.

В сряда вечерта се събирахме на филм и пуканки в Mar Marine (безплатно), а в събота в Tortugal. В сряда преди обяд посещавахме курсове по акварел в Brunos, а в понеделник вечер се организираха пот-лък вечерии в Mario Marina, където всеки допринасяше с домашно направени деликатеси. Всяка неделя преди обяд крузърите организираха пазарче в Mar Marine, където всеки донасяше и продаваше или разменяше неща от лодката, които вече не му трябват: части за лодки, котви, генератори, книги, дори дрехи и обувки. Мая и нейните нови приятели- децата от съседните лодки, играеха в басейните и из поляните на Nana Juana и Brunos. Иво и Дайли почти всеки следобед ходеха да играят волейбол в Mario Marina. Аз, Джони, Алис и още една дама си организирахме класове по йога почти всяка сутрин в джима на Mar Marine.
И така, само след седмица тук се почуствахме като у дома си. Разбрахме защо наричат Rio Dulce „капанът“.

.

.

Share

Grenada: Installing Solar Panels

 

Installing Solar Panels

Installing Solar Panels

Time to leave St Lucia and head directly to Grenada where our friends Mel and Caryn are getting two new huge solar panels shipped from Florida for their Island Packet S/V Passages.

We have been cruising together with Mel and Caryn since Guadeloupe, for over two months now, and we have become very close friends. They are both extremely humble cultured sweet people who enjoy travel and adventure very much.

Mel and Caryn at Champagne Reef, Dominica

Mel and Caryn at Champagne Reef, Dominica

Mel was born in Namibia and Caryn in Zimbabwe. They met in South Africa and later moved to Australia where they live since 7 years now. We have spent many evenings sharing meals aboard Fata Morgana and Passages, listening to their incredible stories of Africa. „You have to be very careful with Africa, said Caryn one evening. Once she gets in your blood there is no getting her out of you. You always want to comeback there.“ When she speaks of Africa, of the places in Africa, the sounds of Africa, the animals of Africa, the sunsets of Africa, her voice fills with tenderness and nostalgia.

Caryn with a Rasta Man in St. Lucia

Caryn with a Rasta Man in St. Lucia

Mel is a mechanical engineer but works in business software now, and Caryn is a school teacher, and she must be the best school teacher in the world. They are now in their early fifties and have ventured for work and for fun all over the world in most continents, in hundreds of countries. In 2013 they bought S/V Passages, a beautiful island Packet, and have been sailing through the Bahamas and the Caribbean since then, pretty much n the same rout as us. After a few months, they will be leaving the boat here in Grenada and return to Australia to work for awhile, before continuing with their sailing adventure.

S/V Passages

S/V Passages

Mel is also a professional marathon runner. He is participating in marathons all over the world almost every year. He can run a lot… So Ivo, who likes to go jogging early in the morning found a great companion. They run for about 6 to 10 km every second day and of course talk about all sorts of things while running, like solar panels and lithium batteries, boats, and other important stuff. Thus, the plan to instal more solar on S/V Passages was consolidated and soon put into action.

Ivo and Mel installing solar panels

Ivo and Mel installing solar panels

Ivo is excited to help with the installation. After all, it is his fault Mel and Caryn ordered two panels a lot bigger than they initially wanted. We have 5 big solar panels aboard Fata Mоrgana and two smaller ones, producing a staggering 1,500 Wаtts of pure solar electricity, and often we inspire cruisers to get more solar panels. We also have lithium batteries, instead of AGMs or flooded, which is something very new and innovative in the world of sailing. We think, it’s the future of boat batteries. I have previously posted a very detailed article about our solar installation, which can be found here. So Ivo convinced Mel to go bigger, get double, supersize! We are all about off-grid living and alternative energies, so when friends go solar, we all celebrate.

Viktor and Ivo installing Kyocera solar panels aboard Fata Morgana, November, 2013, Florida

Viktor and Ivo installing Kyocera solar panels aboard Fata Morgana, November, 2013, Florida

We sail 110 NM to Tyrell Bay in Carriacou together with S/V Passages bypassing the big island of St Vincent and the smaller islands of The Grenadines where we are planning to return in due time and explore them thoroughly.

We are getting 18-20 kt east winds between the islands, but when we are behind the island, even though we keep at least 10 miles distance between us and land, the wind just stops and of course we stop too… We wait, Ivo pulls the boat with the kayak and we even try the „new“ used spinnaker we bought in Martinique. But nothing works. After a few hours the wind returns and we sail again.

Flying the Spinnaker

Flying the Spinnaker

We arrive in Carriacou on the second day of our passage and we stay there only a couple of days, just to check-in and to rest a bit.  Then we sail again, to St George’s, Grenada.

St George’s is the capital and biggest city of Grenada and a popular tourist destination. Its big wide horseshoe-shaped harbor is surrounded by a hillside of an old volcano crater crowned by the 1705 Fort George on the northwestern tip. The city is beautiful, old colonial buildings standing guard around the harbor, narrow streets crisscrossing the steep hills, providing glorious vistas of the bay.

St George's Grenada

St George’s Grenada

We drop anchor in the anchorage outside of the harbor, S/V Passages go to Port Louis Marina, ready for some new solar panels. In the next two days Ivo and Mel work hard from dawn till dusk. Looking for parts, which can be tricky in Grenada, building two frames with stainless steel one inch tubing, one over the bimini an one over the davits, and finally mounting the panels.

Mel and Ivo busy with the solar panels

Mel and Ivo at work

The biggest problem they encountered while doing all this was that the fittings which were labelled one inch, where actually smaller, 7/8, and there were no one-inch fittings anywhere on the island. To order them from Martinique would take one month and so Ivo came up with the idea to grind the stainless steel pipes and make them fit in the 7/8 fittings… This took a whole day. But the next day the frame is ready and the new Kyocera 350 watt panels are up on the boat.

Installing the Solar Panels aboard S/V Passages

Installing the Solar Panels aboard S/V Passages

 

While Ivo and Mel are busy with the solar panels, Caryn, Maya and I spend the days at the marina swimming pool, where Maya quickly makes a great new friend, Meagan, another cruising kid.

Maya and Meagan at Port Louis Marina's pool

Maya and Meagan at Port Louis Marina’s pool

And when the job is done, we celebrate with a lovely dinner aboard solar-powered S/V Passages.

Maya aboard S/V Passages

Maya aboard S/V Passages

Installing solar panels aboard S/V Passages has been a great rewarding experience for all. And it is not over. Mel and Caryn are planning to get even more solar panels in the next months and thinking about switching to lithium batteries too. The lithium batteries are lighter, smaller, faster charging, holding their voltage much more, can be discharged at ones, can be discharged completely without damage, and are now very affordable. If you look at our Sponsors Page you will find a link to Balqon, the company with the best lithium batteries prices in the USA. You will also find E-Marine Systems, the best prices and quality for solar panels. After one year of using our lithium batteries, we are extremely satisfied and would recommend them to anyone. Lithium batteries are the future of cruising.

Mel and Ivo and the solar panels

Mel and Ivo and the solar panels

Share

На път към Гватемала

Пета глава.

На път към Гватемала

автор – Мира Ненчева

 

 

Делфини

Делфини

Синя тишина. Светът бавно течеше под нас. Морето като малко момиченце, което внимателно пренася пеперуда кацнала на дланта му нежно носеше нашата лодка с разперени бели криле блестящи на светлината на слънцето. Течното синьо се изливаше под нас. Помислих си, че ако потопя четката ми в океана бих могла да рисувам сойки, сапфири, луни, очи, иглута при здрач и незабравки до края на живота ми.

Син свят. Някои дни са перфектни. Такива дни започват с бонбонен изграв и завършват с бонбонен залез. Оранжеви, лилави и розови облаци се разпукват върху хоризонта по време на тези два кратки зрелищни мига, а между тях- само синьо. Плавахме.
Сини делфини.

– Мисля, че чуха музиката. Тази смешна бърза песен може би им хареса и затова дойдоха да танцуват край лодката.
– Защо като видим делфини се преръщаме в откачени клоуни?

И започнахме да се хилим, да крещим, да ръкомахаме, да ги викаме, да им говорим все едно ни разбират. А те със сигурност ни разбираха. И умираха от смях.

Син вятър

– Вятърът духа от хубава посока с хубава сила: пет по скалата на Бофорт. Нито прекалено много, нито прекалено малко.
– Перфектно.

Платната бяха издути, стегнати и блестящи като корем на бременна жена. Плавахме.

Ловяхме риба. Риболовът е важен. Всеки път като плаваме слагаме две въдици от двете страни на лодката, стабилно, така, че да не паднат във водата, когато дръпне рибата. Така не се налага да държим въдиците. Оставяме изкуствената стръв да се влачи около 5 вълни зад лодката. Чакаме и се ослушваме за внезапното изсвистяване на мисината.

И двете въдици дръпнаха едновременно! Първо едната и секунда по-късно-другата. З-з-з-з (първата). З-з-з-з-з (втората). Настана паника, радостно вълнение. Извадихме две идентични малки туни. Близнаци. Следващите няколко дена не ни се наложи да ловим риба.

Някои дни са перфектни. Този ден, някъде в Карибско море не далеч от източните брегове на Мексико беше такъв. И се падна точно на моят рожден ден. Изгревът, синьото море, вятърът, делфините, двете туни-близнци и залезът бяха подаръците, които Нептун ми дари.

………….

Морска буря

Морска буря

Но други дни са ужасни, страшни, пълни с черни ревящи чудовища.

След повече от 40 часа плаване ден и нощ край източните брегове на Мексико и Белиз, където няма нито едно заливче подходящо за спиране, на третата вечер най-после успяхме да се мушнем между рифовете и сушата и пуснахме котва в 16 фута вода, не много близо до брега. В далечината на запад сияеше Белиз Сити, столицата на Белиз. Между нас и морето на изток имаше само една тясна ивица от коралови рифове. Легнахме си уморени.

Плановете ни бяха да посетим Белиз за няколко дни преди да продължим на юг към Гватемала, да се разходим до Белиз Сити и някои от стотиците малки островчета край източното крайбрежие, да се гмуркаме около Белизийският Бариерен Риф, който, с дължина 322 километра, е вторият по големина в света след Големият Бариерен Риф в Австралия.

На следващата сутрин се събудихме под мрачно натежало небе. Вместо бонбонен изгрев голям черен облък, който почти докосваше морето бавно се приближаваше към нас откъм югоизток. Не след дълго започна да духа, да свисти, да реве. Лудият, който до вчера ни правеше очарователни подаръци пристигна възседнал бурята като демон от дълбините, свиреп, побеснял и стовари върху нас цялата си ярост. Светкавици разцепваха мрака наоколо следвани моментално от страхотни експлозии. Вятър пълен с тонове дъжд ни сечеше хоризонтално. Вече не виждахме бреговете, не виждахме нищо. Взирахме се в GPS-а който показваше, че се носим нанякъде с около 4-5 възела. Котвата беше изпуснала. Включихме моторите за да се опитаме да държим лодката далеч от рифовете и брега, опитвайки се да пуснем котва отново. Пълен хаос.

Факта, че бяхме пуснали котва далеч от брега ни спаси, иначе щяхме да се разбием в скалите. Вятърът ни завлече цяла миля преди да успеем да се закотвим отново. Този път пуснахме 300 фута верига. След известно време бурята поотпусна малко, колкото да си поемем въздух и после удари пак, още по-силно. Този път котвата и дългата вериха ни задършаха. На всеки половин час отбелязвахме GPS координатите. През следващите два дни и две нощи бурята кръжеше над нас като лешояд, атакуваше ни периодично, всеки път по-свирепо и по-свирепо, с ветрове достигащи 40-50-60 възела. Обаразуваха се големи вълни въпреки рифовете, чиято роля е да разбиват вълните и Фата Моргана започна да подскача като див кон, но издържа. Дори в един момент свикнахме и започнахме да играем на карти докато адът от вън си вилнееше. Дори спахме на смени.

На третият ден бурята поутихна. Небето все още беше мрачно, вятърът все още свистеше силно и непрестанно и морето все още беше бурно, но жестоките виелици престанаха. Индикаторът за силата и посоката на вятъра, който и без това не работеше беше изчезнал, но всичко останало си беше по местата. Можеше да е много по-лошо, си помислихме. Какво щяхме да правим, ако това се беше случило насред морето по време на преход? Може би на опитните моряци нашата „буря“ би им се сторила малко завихряне на вятър и дъжд. На нас, само с 2 месеца опит в морелаването, ни се стори ураган. По-късно научихме, че сме преживели тропическата буря Ерин.

Вместо да се разхождаме из Белиз и да се гмуркаме в рифовете, вдигнахме котва веднага щом морето поспадна и се отправихме към Гватемала. Така и не стъпахме на белизийска почва, не се потопихме в белизийски води и не срещнахме нито един белизийски човек или животно. Спомените ни за тази страна са населени от ужасните звуци на бурята.

………….

Морски залез

Морски залез

Съсипани от умора и доста уплашени, продължихме на юг между Белизийският Бариерен Риф и брега, където морето беше доста по-спокойно и течението беше в нашата посока. Вятърът духаше от изток с около 20 възела, лодката се движеше с 8-9 възела. От лявата ни страна се редяха малки мангрови островчета, а от дясно- високи планини, тъмни и мистериозни. Река изливаше кафявите си наноси в огромна делта. Фата Моргана бързо отхвърляше морските мили. Нощем се редувахме на вахта, Иво, Виктор и аз, но през по-голямата част от времето Иво беше на руля, наслаждавайки се на бързата скорост.

Щом навлязохме в залива на Хондурас, където огромни товарни кораби се разхождаха напред-назад и минаваха доста близо до нас вятърът внезапно притихна и морето се изглади като огледало. Лодката почти спря. Новото предизвикателство беше да се задържим будни.

Около 3 сутринта Иво, който беше на вахта и който не беше спал за повече от няколко минути през последните 4-5 дена, внезапно и рязко изви и промени курса на лодката. Аз и Виктор се събудихме разтревожени. Мая спеше като пън.

– Точно пред нас има мост и доста на ниско, за малко да се разбием в моста!- започна да обяснява Иво много упплашен.
– Какъв мост, -му викам аз сънено – не виждам никакъв мост.

Виждах само светлини на брега в далечиата. Бързо взех прожектора и започнах да търся моста в мрака.

– Моста там, не го ли виждаш? Мамка му, не са го отбелязали на картата! А точно от там трябва да минем. На пътя ни е!

Иво наистина виждаше мост. Посочи ни го, описа ни го. Ние с Виктоср започнахме да си напъваме зрението, да гледаме в мрака и да се мъчим да видим моста и ние. Виктор пръв каза, че да и той го видял и накрая и аз се съгласих- имаше мост.

Около един час наобикаляхме моста, от ляво, от дясно, опитвайки се да не се блъснем в него. Проверихме всички морски карти, които имахме на района за да видим дали поне на една е отбелязан моста и да изберем друг заобиколен маршрут. Но го нямаше никъде. Понякога картите са дота неточни, но да пропуснат да отбележат цял мост при това нисък и опасен за навигация насред залива на Хондурас е абсурдно!

– Чакай малко, -викам аз след известно време- това не е мост, а магистрала с лампи на сушата в далечината! Халюцинираш, отивай да спиш!

Поех руля и прекарах останалата част на нощта на вахта, насочвайки лодката директно към въображаемият мост мислейки си колко ли трябва да е изморен Иво за да му се привиждат мостове, че дори и нас да ни убеди…

– Ей, дано жената да не се нацепи в моста…- бяха последните мисли на Иво тази нощ преди да заспи.

…………….

безветрие

безветрие

Времето минаваше бавно. В тъмното лодката се влачеше с 1 възел. Последните моменти от нощта ми се струваха безконечни. Знаех, че има земя наблизо, само на няколко мили от нас, но в мрака я виждах само на електронната навигационна карта. Бреговете на Гватемала бяха толкова близо, че долавях сухата миризма на пръст и древни тайни. Но в тъмнилката виждах само черни контури на планина на фона на нощното небе.

На не повече от две мили от земята зората започна да се разпуква със скоростта на събуждащо се цвете и най-прекрасната гледка постепенно се разгърна пред очите ми. Морето свърши. Започнаха планини. Тъмни, стари облакоядни планини, наподобяващи гърба на спящо чудовище в чиито вени тече кръвта на гигантски дървета и незнайни зверове. Зeлени хълмове на брега на река, дом на чапли, водни лилии и призраци.

Там на брега, където реката среща морето, под богатите гърди на планината, хора бяха построили малък град.

 

Ливингстън, Гватемала

Ливингстън

Ливингстън

Ливингстън е шумно рибарско градче, където хора и стоки пристигат единствено по вода, тъй като няма сухоземни пътища до града. Тук е мястото, където яхти пристигащи в Гватемала и пътуващи нагоре по реката Рио Дулсе до Фронтерас трябва да спрат за да оформят входните документи.

Паркирахме се на един от малките докове, където рибарски лодки и водни таксита спираха да заредят гориво и да оставят или вземат пасажери и стоки за Фронтерас или Пуерто Бариос на всеки няколко минути.

Рибарска лодка

Рибарска лодка

По стръмната улица към имиграционният офис имаше малки negocios (магазинчета), където се продаваха пресни плодове и зеленчуци, pan de coco (кокосов хляб), tortillas (царевични питки), както и дрехи, обувки и всякакви други неща. Забелязахме странната смесица от хора. Латиноси с каубойски шапки и карирани ризи се разхождаха бавно по улицата, жени от местните племена Киче и Кекчи с дълги черни плитки, ярки дантелени блузи и традиционни плисирани поли бяха насядали край тротоарите с бебета в ръце, наобиколени от малки сополиви деца.

Майка и дъщеря от племето Кекчи

Майка и дъщеря от племето Кекчи

Но това, което отличава Ливингстън от всички останали градове в Гватемала са Гарифуните- „черните индианци на Централна Америка“.

Гарифуните са карибски мъже и жени с африкански произход, с коси сплетени на дебели плитки и плетени ямайски шапки, които съставляват по-голямата част от населението на този град. Тяхната идентичност се е формирала през 17 и 18 век насред жестоки условия на експлоатация и изселване. Историята им започва с корабокрушение.

Момиче Гарифуна

Момиче Гарифуна

През 1635г. кораб натоварен с роби от Африка предназначени за плантациите на колониите от Новият Свят се разбил близо до остров Сейнт Винсент в Карибско море. Няколкото стотин оцелели намерили убежище на острова и се смесили с местните карибски индианци, които били избягали от колонизацията в Южна Америка и живеели свободно на острова. С времето традициите, музиката и вярванията на двата народа се смесили за да положат началото на нова етническа идентичност- Гарифуните.

Баба Гарифуна в домът и

Баба Гарифуна в домът и

По-късно през 17в. френски заселници дошли на острова и се присъединили към местните в мирно съвместно съжителство. Но когато английски колонизатори дошли и започнали да присвояват земя избухнала война между англичаните и гарифуните, които имали подкрепата на французите. През 1796 масивните британски войски спечелили войната и изпратили гарифуните в изгнание на остров Роатан край бреговете на Хондурас. Там гарифуните основали нови общности и рибарски селца разпространявайки се в Никарагуа, Гватемала и Белиз.

Момиченце в гарифунският квартал на Ливингстън

Момиченце в гарифунският квартал на Ливингстън

Днес в Ливингстън е най-голямата гарифунска общност на Гватемала, чието население навсякъде другаде се състои предимно от латиноси и потомци на маите. Тук срещнахме Поло Мартинес, който ни разведе из гарифунският квартал. Невероятно начетен и интелигентен, Поло ни разказа за неговата култура, музика, история, език и традиции. В замяна ние му дадохме торбичка ориз и няколко прочетени книги на английски.

Поло Мартинес в гарифунският квартал

Поло Мартинес в гарифунският квартал

Гарифуните в Ливингстън са без изключение многоезични. Освен английски и испански те говорят техният си гарифунски език, който е смесица от карибски индиански, испански, английски и френски. Но най-интересното за техният език е, че те разделят думите на „женски“ и „мъжки“, като жените използват различни „женски“ думи за едни и същи понятия, за които мъжете използват „мъжки“ думи. Например за „къща“ жените използват само женската дума за къща, а мъжете използват друга дума- мъжката дума за къща.

Селската пералня. Жените ползват вода от реката за пране.

Селската пералня. Жените ползват вода от реката за пране.

Друга интересна личност, която срещнахме на доковете докато чакахме да излезе вятър беше Ливейро Гамбоа. Той ни разказа говорейки смесено английски и испански за местната гарифунска общност и настоящите им проблеми свързани с безработица и расизъм. Ливейро беше доста странен на външен вид- черна кожа, бяла брада, дълги дебели плитки намотани под огромна червена плетена шапка, като кошница и сини очи.

Ливейро

Ливейро Гамбоа

– Как така сини очи?- го попитах
– Там е проблема, нали това ти обяснявам…Кой знае от къде са се взели моите сини очи.

Следобедният вятър се засили. Готови да потегляме нагоре по реката, ние се сбогувахме с Поло и Ливейро. Те ще са там, когато и да се завърнем.

– И запомни, -ми извика Ливейро- somos el único pueblo que no ha vio combate. Aquí la gente muere de vejez. (Ние сме единственият народ в Гватемала, който не е видял война. Тук хората умират от старост.)

Мира с момиченце Гарифуна, Ливингстън, Гватемала

Мира с момиченце Гарифуна, Ливингстън, Гватемала

 

В предишният епизод рказах за това колко струва да обикаляш света с лодка.

.

В следващият епизод ще разкажа още за първите ни впечатления и преживявания в Гватемала.

 

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Sailing St Lucia

[codepeople-post-map]

St Lucia is our next stop down the Windward Island chain. An independent island-state, St Lucia was once a French colony and much of its heritage is from the time when large estates were run by plantation owners of French origin whose descendants still live here. After the French Revolution, many Royalists on the island were executed and the slaves freed, but then Napoleon came to power and reestablished slavery…

Pirate ships in St Lucia

Pirate ships in St Lucia

 

When the British invaded the island in 1803 St Lucia became a British colony. In the mid-twentieth century, Saint Lucia joined the West Indies Federation (1958–1962) when the colony was dissolved. In 1967, Saint Lucia became one of the six members of the West Indies Associated States, with internal self-government.In 1979 St Lucia became fully independent.

St Lucia

St Lucia

Rodney Bay is less than 25 NM south from St Anne in Martinique. We arrive there after a nice short sail and not one but two dorados at the end of our fishing poles. Dorados, or maj-maji are often swimming around in schools and often if you have two fishing lines out you catch two fishes at the same time, like we did.

Two fishes are better than one

Two fishes are better than one

There is some happy panic for a few moments aboard fata Morgana, Ivo reeling in one line, me pulling the other, Maya running around helping, bringing things, releasing the sheets, trying to slow down the boat. But it’s all worth it!

maji maji stakes

maji maji stakes

We have the tastiest fish for supper that evening, grilled on the BBQ, in the company of our friends Mel and Caryn, watching the most beautiful sunset at Rodney Bay, better than any TV show. And another fish in the fridge.

Sunset in St Lucia

Sunset in St Lucia

We spend a few lazy days in St Lucia. It’s a beautiful lush tropical island with some dramatic looking hills and mountain peaks.

Contemplating the two Pitons, St Lucia

Contemplating the two Pitons, St Lucia

Rodney Bay is a popular port of entry for yachts in St Lucia and the most comfortable and safe anchorage in the country, even though in St Lucia it is always a good idea to lock your boat and to pull up you dinghy or kayak at night, as theft is unfortunately a common occurrence. Here we meet the fruit guy and the basket guy coming right up to our boat to offer their merchandise.

The Fruit Man in Rodney Bay, St Lucia

The Fruit Man in Rodney Bay, St Lucia

We end up giving the basket man, John Marley, the fish heads and middle bones which he uses to make soup for himself and the dog.

John Marley, the basket man, Rodney Bay, St Lucia

John Marley, the basket man, Rodney Bay, St Lucia

From here we take the bus to the capital Castries, a 20 minute ride. This is the biggest city in St Lucia and it has some nice colonial buildings which house duty-free shopping malls visited by thousands of tourists who arrive here daily by big cruise ships.

 

 

Street in Castries, St Lucia

Street in Castries, St Lucia

Spice Market, Castries St Lucia

Spice Market, Castries St Lucia

We also take a much longer and hip-hoppier bus ride to the town of Soufriere further south. I ride next to a magical Rasta herbal doctor, who shows me his certificate of competence, and tells me all about his history and how he got his supernatural healing powers as a kid, when he used to live with his grandma. He was ill, lying in bed, feeling very down, when suddenly hundreds of angels appeared all around his bed. They were in the form of bees. The master-angel, tallest of them all, spoke to him and granted him healing powers. Today Ras Bico can cure anything. With coconuts and green oranges he can terminate your diabetes. With his plants, herbs, and special prayers he can heal your cancer, rheumatism, hypertension, and inflammation. „Ganja is my best herb, man“, told me Ras Bico that day on the bus to Soufriere.

Ras Bico, the herbal healer

Ras Bico, the herbal healer

Once the capital of the island-state, Soufriere is today a very quiet town with a small deep anchorage populated by fishing boats. We heard that this anchorage is unsafe, many boats got boarded at night and robbed.

 

Town of Soufriere, St Lucia

Town of Soufriere, St Lucia

The bay of soufriere st lucia

The bay of Soufriere st Lucia

Yet, this is a place with a stunning view attracting a lot of tourists. Just south of the town are the two pitons: Petit Piton and Gros Pitons, two mountainous volcanic plugs.

Maya, Mira, Ivo, Caryn and Mel

Maya, Mira, Ivo, Caryn and Mel

A volcanic plug is a volcanic landform created when magma hardens within a vent on an active volcano causing an extreme build-up of pressure. With time, erosion removes the surrounding rock while the erosion-resistant plug remains, which results in an upstanding landform. There are many such volcanic plugs all over the world and they are all very beautiful.

Petit Piton, St Lucia

Petit Piton, St Lucia

Gros Piton, St Lucia

Gros Piton, St Lucia

The ones in St Lucia, Petit (little) Piton and Gros (big)Piton are standing like perfect cones, especially the little one, covered in lush green tropical vegetation. We walk around farmlands at the foot of the pitons, and we try some strange new fruits, like plums, only sweeter.

Trying plums in St Lucia

Trying plums in St Lucia

After a few days, we are ready to sail to Grenada, where Ivo and Mel are planing to install some big solar panels on S/V Passages.

 

.

Did you like this post? Find some more stories about our great Caribbean adventures:

Hiking up Mont Pelee in Martinique

Hiking up to the Valley of Desolation and Boiling Lake in Dominica

Snorkeling in Champagne Reef, Dominica

Visiting waterfalls in Guadeloupe

 

Share