Nomadik 2014

Our Nomadik 2014

.

.

12 unforgettable months

2014 was a fantastic Nomadik year. We could have never imagined all the places we visited, all the people we met, all the things that happened to us. We became better sailors, and in our small but complicated school (the world) where everyone is a teacher, we learned so much.

∼∼∼

2014 беше една фантастична номадска година. Никога не бихме могли да си представим местата, които посетихме, хората, които срещнахме, нещата, които ни се случиха. Станахме по-добри моряци и научихме толкова много неща в училището на живота.

.

.

January – The Bahamas

We met iguanas, swam with pigs, snorkeled in a famous underwater grotto.

∼∼∼

Срещнахме игуани, плувахме с прасета и се гмуркахме в световно известна подводна пещера.

.

Swimming with pigs, Bahamas

February – The Bahamas

We spent some time at an all-inclusive cruise ship island (for free), fixed a hermitage damaged by a lightning, and we met a whale.

∼∼∼

Прекарахе си няколко незабравими дни на един остров, където спираха големи круизове, участвахме в ремонта на повредено от светкавица манастирче и срещнахме кит.

.

Bahamas

March – The Bahamas

We found an underwater piano, visited the deepest saltwater blue hole in the world, and spent some time in the most remote lagoon populated by hundreds of flamingos.

∼∼∼

Намерихме подводно пиано, посетихме най-дълбоката соленоводна синя дупка в света и постояхме известно време в едно от най-отдалечените безлюдни заливчета, където гнездяха стотици фламингота.

.

Mayaguana, The Bahamas

April – Dominican Republic

We visited the lowest Caribbean saltwater lake where crocodiles live, the first New World settlement, and the first New World capital-Santo Domingo. We jumped and swam down a river with 27 waterfalls, we learned to surf with new friends and we climbed the highest Caribbean mountain.

∼∼∼

Посетихме най-ниското карибско соленоводно езеро, дом на крокодили, първото селище на Новият Свят и първата столица на Новият Свят- Санто Доминиго. Скачахме и плувахме надолу по една река с 27 водопада, научихме се да караме сърф с нови приятели и изкатерихме най-високият връх на Карибите.

Our guide Maya on the mule and Evo

Our guide Maya on the mule and Ivo on the way to Pico Duarte

May – Puerto Rico, Spanish Virgin Islands

We toured the old city of San Juan, its massive forts and narrow streets, and then we sailed to the Spanish Virgin Islands for some more fun with good old friends who came to visit.

∼∼∼

Разходихме се из старият град на Сан Хуан, из масивните крепости и тесните улички. После отплавахме към Испанските Вирджински Острови, където се забавлявахме със стари приятели, които ни дойдоха на гости.

.

El Morro, Puerto Rico

June –The US Virgin Islands, The British Virgin Islands, Saba, St Marten, St Barths

World famous beaches were and the most stunning snorkeling at the Baths. We stopped at Saba, the most impossible island, and we instantly fell in love with it. We bought the cheapest beer and the best cheese in St Marten and we went for a walk in St Barths.

∼∼∼

Световно известни плажове и най-невероятните места за гмуркане. Минахме през Саба, един невъзможен остров, в който се влюбихме от пръв поглед. В St Marten купихме най-евтината бира и най-вкусното холандско сирене.

Saba. View form Scout's Place bar and restaurant

Saba. View form Scout’s Place bar and restaurant

July – St Kitts and Nevis, Montserrat

We hauled out the boat for a quick bottom job in St Kitts, an island where green monkeys roam in the forests. In Montserrat we witnessed what an active volcano can do to a city.

∼∼∼

В St Kitts изкарахме лодката на суша за да изстържем и боядисаме корпусите. На острова с богата дива природа имаше маймунки. В Montserrat станахме свидетели на разрухата причинена от вулкана на бившата столица.

Verevet Monkey, St Kitts

Verevet Monkey, St Kitts

August – Antigua and Barbuda, Guadeloupe

In Antigua was Carnival time with new friends. It was also time to say good bye to our son Viktor… In Barbuda we found ourselves alone with sea turtles and frigate birds on a 12-mile long pink beach. In Guadeloupe we found another active volcano, and lots of waterfalls.

∼∼∼

В Антига имаше карнавал. Там също така се разделихме с нашият син Виктор… В Барбуда се озовахме сами с морски костенурки и морски птици- фрегати на 20 километров розов плаж. В Гваделуп надникнахме в гърлото на действащ вулкан и посетихме няколко водопада.

Barbuda

Barbuda

September – Dominica, Martinique

Dominica “The Nature Island” is truly unique. We hiked up Morne Diablotin, the most terrible and surreal hike, to Boiling lake, the second largest crater-lake in the world, we jumped in the pools of waterfalls, we snorkeled in a bubbling volcanic reef. In Martinique we made new friends, and did some shopping.

∼∼∼

Доминика- природният остров, е уникален. Изкачихме най-високият връх там и се рзходихме до Врящото езеро, второто най-голямо врящо кратерно езеро в света, скачахме от водопади, гмуркахме се във вулканичен риф. В Мартиника се запознахме с нови приятели и си напазарувахме бира, шоколади и кисели краставички.

Fort de France, Martinique

Fort de France, Martinique

October – St Lucia, Grenada

After a short visit to the Pitons in St Lucia, we finally arrived in Grenada, the most incredible cruising community, hundreds of sailboats, cruising families with children, tons of friends for Maya. We had the best community events, activities and celebrations.

∼∼∼

След кратък престой в St Lucia, най-сетне пристигнахме в Гренада, където намерихме общност от крузъри, стотици лодки и мореплавателски семейства, нови приятели за Мая. Участвахме в най-различни организирани събития и празненства.

Petit Piton, St Lucia

Petit Piton, St Lucia

November – Trinidad and Tobago, Barbados

Trinidad surprised us with its rich nature, history and culture. We visitеd the largest natural deposit of asphalt in the world Pitch Lake, a Hindu temple built in the sea, a nature center home of thousands of hummingbirds, and the Carony swamp where the scarlet ibis lives. Tobago charmed us with its small secluded fishing villages and beaches. And in Barbados we found the most stunning shores and we visited caves.

∼∼∼

Тринидад ни изненада с богатата си природа, история и култура. Посетихме асфалтеното езеро, индуски темпъл построен в морето, природен център, където имаше хиляди разноцветни колибрита и едно блато, където наблюдавахме алени ибиси. Тобаго ни очарова с малките си крайбрежни селца и плажове. А в Барбадос намерихме поразителни скалисти брегове и посетихме пещери.

Ivo in Tobago

Ivo in Tobago

December – The Grenadines

In Bequia we found old friends again and we spent Christmas together. We also had the most beautiful spiritual experience swimming with sea turtles.

∼∼∼

В Бекия се срещнахме отново със стари приятели и си отпразнувахме Коледа заедно. Край едно малко островче на Гренадините плувахме с морски костенурки- прекрасно спиритуално изживяване.

Mira with a hawksbill sea turtle, the Grenadines

Mira with a hawksbill sea turtle, the Grenadines

The journey continues into 2015: St Marten to St John, Puerto Rico, Columbia, Panama, Central and South America and beyond!

Share

Баница с морска вода

Баница с морска вода

Баница с морска вода

A few days ago I asked our Facebook friends to help me with a traditional Christmas recipe from Bulgaria. We celebrated Christmas in Bequia, a small island in the Grenadines, where there is not much variety in the few grocery stores, and I couldn’t find all of the ingredients fro the Bulgarian Banitza. We had to improvise.

∼∼∼

Преди няколко дни пуснах запитване във Фейсбук: имах нужда от рецепти за баница. На малкото островче Бекия в Греадините, където останахме да отпразнуваме Коледа тази година с приятели, има няколко магазинчета, но там не се продават нито сирене нито кори за баница… Наложи се да импровизираме.

.

.

We want to thank everyone who sent us recipes for Bulgarian Banitza! We chose one recipe and changed some of the ingredients. For the dough I used 5-6 cups of flour, 1 egg, a bit of sugar, 1 spoom of dry yeast and 2 cups of seawater (instead of fresh water and sea salt).

For the filling: 6 eggs, 300g of grated cheese and 100g of butter.

∼∼∼

И така, благодарим на всички изпратили ни рецепти за баници и точ∼ени кори, със и без мая! Рецептата, която избрахме беше за кори с мая. Ра3месих 5-6 чаши брашно, 1 яйце, малко захар, 1 лъжица суха мая и 2 чаши морска вода (вместо сладка вода и морска сол).

За плънката: 6 яйца и 300г. настърган кашкавал, 100г. чисто масло.

.

.

The result was something similar to the Bulgarian Banitza, very soft, fresh and tasty.

∼∼∼

Получи се нещо подобно на баница- много вкусен пухкав тутманик с вкус на кашкавалки, придружен с кьополу и бира.

 

.

.

At the Christmas party with 7 other cruising families form Germany, New Zealand, Irland, England, Ukraine, Belgium, and Australia, a prty we organized at the terrace of our favorite restaurant The Fig Tree, everyone brought trditional food from around the world, drinks and desserts. We even had a roasted leg of lamb with lots of garlic and an Irish Christmas pudding (made in April, and lighted on fire). The kids played games and got little presents and we all had fun.

∼∼∼

На Коледното парти, което си организирахме с още 7 семейств крузъри от Германия, Нова Зеландия, Ирландия, Англия, Украйна, Белгия и Австралия на терасата на любимото ни ресторантче Fig Tree, всички донесоха традиционни манджи, напитки и десерти. Организирахме игри за децата с подаръчета и ядохме и пихме и се веселихме.

.

.

 

 

Share

Thank you! Благодарим ви!

 

We THANK YOU from the bottom of our hearts for the generosity, love and support you have shown us!

∼∼∼

БЛАГОДАРИМ ВИ от все сърце за щедростта, любовта и подкрепата, които ни оказахте!

.

.

In the past couple of months 82 individuals and companies, mostly Bulgarian names, have generously sent us donations of 5, 10, 15, 20, 30, 50 and even 100 $US „for beer and ice cream“.

Isn’t it incredible?

Your many gestures of generosity have given us more than „beer and ice cream“. Every time we receive even the smallest donation we also receive your moral support for our journey and your approval for our way of life, for our enterprise. And this means a lot to us.

Thank you!

Мая обожава сладолед!

Мая обожава сладолед!

∼∼∼

През последните два месеа 82 фирми и индивиди, повечето с български имена и адреси от цял свят, ни изпратиха дарения в размер на 5, 10, 15, 20, 30, 50 и дори 100 $ „за бира и сладолед“.

Не е ли невероятно?

Вашите многобройни жестове на щедрост ни донесоха много повече от „бира и сладолед“. За нас това означава не само, че искате да ни почерпите, защото имате широки души, но също означава, че ни подкрепяте, нас и цялото ни начинание. Приятно изненадани сме колко хора са с нас.

Благодарим ви от сърце! Трогнати сме!

И тъй като получените дарения са повече отколкото можем да изпием бира и да изядем сладолед (освен ако не искаме да се превърнем в дебели алкохолици), ние заделихме по-голямата част за фондация за нов фото-апарат за Мира. В момента тя снима с едно малко Канонче, след като професионалният и Nikon D800E падна и се счупи през юли тази година. Един професионален фото-апарат е доста скъпо удоволствие, но за нас и нашето пътешествие е задължителна необходимост. С помощта на снимките на прекрасните места, които посещаваме, на хората и животните, които срещаме, на неверотните висти и случки по пътя, ние успяваме да споделим нашето пътешествие с вас.

Така вие се превърнахте в част от нашите пътешествия и от снимките, на които всички толкова много се радвате. Вашата помощ е неоценима!

Благодарим ви:

1. Росица Илиева
2. Георги Геков
3. Явор Имамов
4. Краси Райчева
5. Ваня Петква
6. Боян Драганов
7. Мартин Върбанов
8. Диана Алексиева
9. Martin de Nisi
10. Пламен Мирчев

11. Антон Антонов
12. Станимир Бялков
13. Григор Маргаритов
14. Стойко Стойчев
15. Zelas Ltd.
16. Димитър Топузлиев
17. Кристиан Илиев
18. Тодор Грудев
19. Христо Маринов
20. Тома Белички

21. Стефка Ангелова
22. Ваня Иванова
23. Марта Арабаджиева
24. Любомир Сяров
25. Drooble
26. Bet Port Ltd.
27. Diteramb Consult
28. Тп Димитров
29. Николай Атанасов
30. Христо Димитров

31. Антония Карадимова
32. Милена Илиева
33. Юлия Атанасова
34. Лора Рахнева
35. Борислав Банков
36. Николай Тодоров
37. Веселин Гарвалов
38. Слав Власаков
39. Йорданка Сиракова
40. Христо Пеев

41. Десислава Илиева
42. Десислава Узунова
43. Тони Тодоров
44. Антон Герасимов
45. Стоян Гуков
46. Кирил Киряков
47. Красимир Калчев
48. Тодор Атанасов
49. Satlink
50. Us BEXT Limited

51. Павел Вачков
52. Поля Антонова
53. Elise Carroll
54. Людмил Генов
55. Никола Николов
56. Mina Brown
57. Мартин Kараиванов
58. Татяна Бояджиева
59. Невена Евтимова
60. Пламен Пеев

61. Георги Сандев
62. Boka Trading
63. Теньо Тенев
64. Бойко Иванов
65. Цветелина Цикова
66. Светлана Вуцова
67. Stratia Mollov
68. Лилия Додинкова
69. Нели Цветанова
70. Боян Тичков

71. Michael Price
72. Силвия Панчева
73. Гергана Иванова
74. Павел Вачков
75. Сава Дилинчев
76. Юлия Атанасова
77. Виктор Хинов
78. Трифон Валчев
79. Павел Вачков
80. Борислав Банков

81. Тодор Милков

82. Станимир Бялков

 

Share

Environmental Art for Kids / Изкутвото и околната среда

Environmental Art Lesson

Yesterday at the beach here in Bequia we organized an “Environmental Art Lesson” for the many young environmental artists living aboard sailboats.

∼∼∼

Вчера на плажа тук в Бекия организирахме урок по „Изкуство и околната среда“ за малките мореплаватели.

Mira explaining about environmental art Мира обяснява за изкуството и околната среда

Mira explaining about environmental art
Мира обяснява за изкуството и околната среда

Mira: What is Environment?
Kids: The leaves, the trees, the sand, the sea… Everything that is not manmade.
Mira: What is Art?
Kids: Stuff that is manmade. Art is whatever I say art is. Like Andy Warhol, I saw this in Man in Black.
Mira: What is Environmental Art?
Kids: To make stuff with the environment. Like sandcastles.

∼∼∼

Мира: Какво е „околна среда“?

Децата: Листата, дърветата, пяъка, морето…Всичко, което не е направено от човека.

Мира: какво е „изкуство“?

Децата: неща направени от хора. изкуство е каквото аз реша, че е икуство. като Анди Уорхол, видях о във филма мъже в Черно.

Мира: Какво е „изкуство и околна среда“?

Децата: Неща направени с помощта на околната среда. като пясъчните замъци.

.

.

The kids split in two teams of five artists. They had to do an environmental art-project.

The project’s guidelines:

Time frame: 1.5 hrs. Discuss ideas and agree on one idea. Make a plan. How will the final piece look like? Work together. Decide who will do what? Separate the different jobs. Try to make an original artwork, not something that has already been done before. Name your artwork.

∼∼∼

Децата се разделиха на два екипа от по пет артиста. Имаха за задача да направят произведение на изкуството.

Условия за проекта:

Време- 1.5 часа. Обсъдете различни идеи и се спрете на една. направете план за действие. как ще изглежда проекта? Разберете се кой какво ще прави. разделете си задачите. опитайте се да направите оригинално произведение на изкуството, а не нещо, което вече е било направено преди. Озаглавете произведението си.

.

.

Team 1: Carlos s/v Cool Change, Ted and Robert s/v Mill Port II, Oliver and Lukacs s/v Topaz
Project: Happy Island.
They started digging in the sand without much discussions and the initial idea to make a huge sandcastle transformed into a volcanic island with all sorts of cool details. They used sand, seawater, rock and corals and leaves. Great job, boys!

∼∼∼

Екип 1: Карлос от катамарана Cool Change, Тед и Робърт от яхта Mill Port II, Оливър и Лукаш от яхта Topaz

Проект: Щастливият остров

Започнаха да копаят без да обсъждат много-много идеята и проекта. Първоначално смятаха да направят огромен пясъчен замък, който се превърна във вулканичен остров с много интересни детайли. Изполжваха пясък, морска вода, камъни и корали и листа. Браво на момчетата!

Теам 1

Теам 1

Team 2: Julia s/v Cool Change, Nina and Zoe s/v Iza, Kieren s/v Avatar and Maya s/v Fata Morgana

Project: Mayaconda.

They took a really long time debating ideas before agreeing on one. Started making a mermaid, but decided to make it “more original” and ended up making a sea serpent- the Mayaconda. (When the conda is not named Ana, but Maya, that is what happens… )They used sand and seawater and the artist as part of the project. Great job, girls, great job Kieren!

∼∼∼

Екип 2: Юлия от катамарана Cool Change, Нина и Зои от яхта Iza, Киран от катамарана Avatar и Мая от катамарана Фата Моргана

Проект: Маяконда

Отне им доста време да решат какво да правят. Първоначалната идея да напраят русалка се трансформира и сътвориха морска змия, тъй като е по-оригинално. (Когато кондата не се казва Ана, а Мая се получава Маяконда…) Използваха пясък, морска вода и артист като част от проекта. Браво момичета, браво Киран!

Team 2- The Mayaconda

Team 2- The Mayaconda

 

The kids had lots of fun at the beach yesterday!

Децата си изкараха чудесно вчера на плажа.

.

.

 

 

Share

Happy B-day Captain! ЧРД, Капитане!

Today, the day before Christmas, captain Ivo is blowing the candles.

∼∼∼

Днес капитан Иво духа свещичките, точно така, баш на Бъдни Вечер!

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

P.S. If you would like to buy him a beer, come to the anchorage at Bequia today or if you cannot come, but still want to buy him a beer, click the DONATE button (upper right corner on the page)!

Cheers!

∼∼∼

Ако искате да почерпите Иво една биричка, елате в заливчето на Бекия днес, а ако не можете да дойдете днес, но пак искате да го почерпите една биричка, кликнете на бутончето за ДАРЕНИЯ горе в дясно.

Наздраве!

 

Share

Children’s Christmas Party / Детско Коледно Парти

Sheryl, the owner and manager of the Fig Tree bar&restaurant is also the organizer of the Children’s Reading Club in Bequia, St Vincent& The Grenadines running the program with volunteers,, most often from the cruising community, who come to help local kids to learn how to read and enjoy books every Saturday since 2009. To celebrate Christmas this year, Sheryl invited all the kids form the Reading Club and all the cruising kids to get together at the Fig Tree for a little party. A local artist and writer read a story to the kids and gave them presents. There were free popcorn, pizza, juice and cake for the little ones. A cruising couple from Scotland brought their musical instruments and we listened to the most surreal sound ever heard on the island- Scottish bagpipes, the slow hum of the waves in the background. The entire anchorage rang with Christmas music.

Thank you all who made this possible, for the generosity and love you gave to the kids!♥

∼∼∼

Шерил, собственичката на ресторант Fig Tree в Бекия е също така организаторката на детския клуб за четене. Всяка събота в ресторанта се събират деца и доброволци, предимно крузъри, които помагат на местните деца да се учат да четат. Тази година Шерил организира малко детско парти в ресторанта по случай Коледа. Всички местни и мореплаващи малчуганиа бяха поканени. Една жена-писателка прочете книжка на децата и им раздаде подаръци. Имаше безплатни пуканки, пица, сок и торта за малките. Двойка крузъри от Шотландия си докараха музикалните инструменти и най-сюрреалистичният звук, нечуван досега на острова, се разнесе из целият залив- писъкът на шотландски гайди.

Благодарни сме на всички, които организираха това мероприятие за щедростта и любовта дарени на децата!♥

.

.

.

.

.

.

.

Мая и Джулия

.

.

.

.

Thank you Sheryl!

Thank you Sheryl!

 

Share

Хаос в Морето

* Тази статия е превод на български от оригиналният разказ на английски Waters of Chaos.

 

Дванайста глава. Хаос в Морето

автор Мира Ненчева

.

.

Ноември, 2013

Това е историята, за това как почти загинахме една нощ, когато морето изчезна и на негово място се появи черна ревяща стихия от връхлитащи течни стени и ревящи ветрове; когато целият свят ичезна и нашата малка лодка остана сама във вселената, обречена. Това е историята, за това как преминахме първият голям тест на Нептун в училището за моряци.

След два месеца в Гватемала предприехме дългият преход на север, 500 морски мили от Рио Дулсе обратко към Кий Уест Флорида, където планирахме да инсталираме разни подобрения на лодката.

Стартирахме в дъждовно време с непостоянни северни ветрове в залива на Хондурас. Още първият ден два стопера, стари и ръждясали, които придържат гика към задната релса на основното платно, се счупиха. Иво прикрепи гика с въже в централна позиция и намали платното, което означаваше, че отсега нататък няма да можем да го нагласяме по нормален начин спрямо вятъра и ще се движим по-бавно. От сега нататък, през следващите две седмици и половина, плавахме с повредено платно и почти неподвижен гик.

През следващите 17 дни и нощи, вятърът духаше срещу нас, точно от там, на където се бяхме запътили- север-североизток. Което от една страна беше хубаво, защото не се налагаше да пипаме гика и да отваряме платното. Лошото е, че непрекъснато трябваше да правим повороти оверщаг и да се мъчим да се качваме срещу вятъра с много бавна скорост изминавайки двойно разстояние.

Повечето крузъри включват мотора в такава ситуация. Но не и ние. Ние никога не пускаме моторите. Ако няма вятър, чакаме го да се появи. Ако вятърът е слаб, движим се много бавно. Ако вятърът е много силен, рифоваме платната. Повечето пъти пускаме и вдигаме котва на платна. Двата двигателя на катамарана ни са само за „спешни ситуации“. А това не беше спешна ситуация. Не още. Това си беше нормална част от живота на мореплавателя.

Така ни отне една седмица да се придвижим до Isla Mujeres (Островън на Жените) в Мексико, тъй като направихме грешката да изберем Белизийският вътрешен канал вместо да излезем в открито море. Течението в 100-милният канал между източните брегове на Белиз и бариерният риф течеше на юг като река срещу нас и ни ограбваше с около 2-3 възела. Вълните, високи около 1.5-2 метра, ни идваха под ъгъл от североизток и ни спираха още повече. Добавете към тази комбинация силни ветрове, 20-25 възела, които идваха от две посоки- един от северозапад, който се спускаше от планините от лявата ни страна и един от североизток, който духаше от морето и се опитайте да плавате така, посока север, правейки по 100 поворота оверщаг на ден, с рифовано платно и без мотори! Не ни беше весело.

Напредвахме бавно с 1 до 3 възела на час. Изминавахме около 20-30 морски мили на ден, но поне имахме възможността да пускаме котва през нощта и да си почиваме в плитчините зад рифовете. Това беше единственото предимство на Белизийският вътрешен канал, но не си струваше изгубеното време.

След три дена мъки в канала, най-сетне стигнахме до изхода, където има проход между рифовете и излязохме в открито море. Плавахме още три дни и нощи без да спираме директно до Isla Mujeres. Планирахме да пуснем котва там и да си починем ден-два, да си напазаруваме провизии, да проверим прогнозата за времето и да прекосим Мексиканският Залив към Флорида- 300 морски мили на североизток, където двете мощни течения (Гълфстрийма и Юкатанското течение) се срещат.

На сутринта след 7 дена плаване (200 морски мили) пристигнахме в познатото ни залевче на Isla Mujeres пред El Milagro Marina, изтощени и скапани, но радостни, че се добрахме. Беше прекрасен слънчев ден. Смятахме първо да отидем до големият супермаркет и да си напазаруваме храна, след като си проверим имейлите и после да си легнем рано и да спим цяла нощ, като заклани.

Докато си проверявахме имейлите, Иво проверяваше прогнозата за времето.

Задават се силни северни ветрове с огромни вълни, -съобщи той.- Няма да можем да плаваме директно до Флорида. Най-добре да минем през Куба, на изток към Cabo San Antonio, от там към Хавана и през Гълфстрийма на север към Флорида, по обрания път по който дойдохме. Но трябва да тръгваме сега, веднага, преди да дойде лошото време. Или ще се наложи да стоим тук и да чакаме около една седмица, може и повече. Имаме само няколко часа преди да ударят ветровете, давайте да тръгваме!

Аз погледнах прогнозата за времето в сайта на PassageWeather.

По-добре да изчакаме. Не ми харесва тая работа. Какво ще стане, ако не успеем да доплаваме до Куба за няколко часа и ни удари бурята? Не, аз не тръгвам! Не си ли се научил още, че най-важното нещо в мореплаването е да умееш да чакаш. Да чакаш хубаво време. Седмица, месец, няма значение, стоим тук и чакаме!-казах аз.

Започнахме да се караме ужасно и децата се намесиха. И Виктор и Мая искаха да стигнат до Кий Уест по най-бързият начин; не им се чакаше. Трима срещу един.

Вдигнахме котва само час след като я бяхме пуснали, без да стъпим на земята, без да си напазаруваме хранителни продукти и без да си починем нито секунда. Започнахме 100-милният преход на изток-североизток през Юкатанския канал, мъчейки се да бягаме пред лошото време, което се задаваше откъм Мексиканският Залив и бяхме с развалено платно. Класическа рецепта за трагедия.

На 20 мили от брега вятърът започна да се засилва от север. Небето притъмня и се отрупа с гъсти сиви облаци. Бурята удари. Вятър 40 възела с дъжд. Рифовахме максимално платната. Северният вятър ни избута на юг. Цяла нощ се борихме с три от тези краткотрайни щорма. Никой не мигна. Чакахме светлината на утрото с нетърпение.

Слънцето изгря, но небето не изглеждаше обещаващо. Северните ветрове не падаха под 25 възела. Мощното Юкатанско течение, което се движеше от юг на север срещу вятъра се развълнува ужасно, и образува огромни вълни, по-големи от лодката. Тези не бяха от дългите, бавни, мазни вълни, а бяха остри, бързи и внезапни. Едни от най-лошите условия за мореплаване и малки яхти не би трябвало да излизат в морето в подобна бъркотия.

Иво беше на руля и управляваш лодката на ръка от вече повече от 30 часа и все още бяхме доникъде. Всеки щорм ни избутваше все по на юг, а да се върнем обратно на север беше невъзможно. Започнахме да гледаме картата и да търсим друга дестинация, на юг. Но на юг от Куба в близост нямаше нищо.

Наближи втората нощ от този преход и северните ветрове се засилиха достигайки 30-35 възела, постоянни. Започнахме да се молим за 20-25-те възела ветрове, които ни ужасяваха в началото. С огромните объркани остри вълни, които ни заливаха и с лодката насочена в посока, където скоро няма земя, ситуацията се превърна в една от онези „спешни ситуации“, когато двигателите са ти единствената надежда. Свалихме платната, включихме моторите и изоставихме лодката в ръцете на авто-пилота, посока североизток-Куба.

Беше началото на нощта. Началото на нашият най-голям кошмар. Озовахме се между два свята- Горният Свят и Долният Свят- Въздух и Вода- Живот и Смърт.

Горният Свят се беше превърнал в черно освирепяло чудовище. Чудовището беше зяпнало срещу нас с огромната си студена широко отворена уста и от дълбините на гърлото му ни връхлиташе мощният му проглушителен неспиращ рев. Дъхът му беше изпълнен с крясъците на хиляда летящи вещици. Яростта му беше върховна. -Вятърът.

Долният Свят също беше полудял. Всички подводни невидимости се бяха събрали под повърхността на морето около лодката ни и неуморно ни бутаха и ни дърпаха, хвърляха стени върху нас- странна садистична игра. Всяка стена беше последната. Ще издържи ли лодката? Ще успее ли да я премине? Или ще се разбие, ще се преобърне? Край. Този път няма да успеем. „Ами тази стена? Ами следващата? Имаме колкото си искаме от тези стени и по-лоши и по-големи, от всички посоки.“- Вълните.

Седяхме с децата на пейката в рулевото и си представяхме как лодката ще се преобърне, ще потъне и ние ще се озовем сами насред морето посред нощ. Виктор си приготви сгъваем нож и водонепроницаемо фенерче и си окачи свирка на врата. Мая се въоржи с друго фенерче и със сигналният пистолет. Аз държах потопяемото VHF радио и една луминисцираща пръчка. Брояхме бавно: още девет часа мрак… още осем часа мрак… Времето едвам се влачеше, спираше, връщаше се назад, подиграваше ни се. Нощта не искаше да си тръгва.

Иво, отпред на палубата, крещеше:

– Защо, Нощ, защо? Не виждам нищо! Стига! Спри! Нищо немога да направя, не виждам! Мразя те, Нощ! Как да се боря като не виждам нищо, сляп съм! Не е честно… Съжалявам… Не виждам, не виждам нищо…

Безнадеждните му вопли, каквито никога до сега не го бяхме чували да надава, ни изплашиха даже повече от стенанията на бурята. Мая плачеше.

– Мамо, нека де се обадим по радиото и да потърсим помощ. Нека да се обадим…
– Няма никой около нас, няма на кого да се обадим, сами сме- аз плача на свой ред. -Освен това още не сме се разбили и нямаме повод да се обаждаме за помощ.

По морското VHF радио можем да се обаждаме на преминаващи кораби в близост от 12 морски мили. Нямахме сателитен телефон (нямахме никакъв телефон), а и наблизо нямаше други кораби. Никога не сме се чуствали по-сами, по-изоставени.

Също така бяхме извън пределите на умората, особено Иво, който счупи всички рекорди по стоене буден на вахта, прав, нощ след нощ.

– Заслужаваш си го!- крещях му аз- Но ние не…

Левият мотор внезапно умря. Останахме само с десния, но лодката продължи да се движи. Лодката, нашата Фата Моргана, продължи да се движи въпреки вятъра, въпреки вълните, въпреки всичко. Издържа. „Тия лодки са като тухли, ни бяха казали, тежки и стабилни. Всички катамарани Леопард 2001г. са такива; като ударите лошо време ще видите“.

По някое време след полунощ на третата нощ Иво заспа навън, в рулевото. Виктор и аз се редувахме на руля, въпреки че не правехме нищо, само седяхме и се взирахме в електрониките, в картата на GPS-а и в индикатора за скоростта и посоката на вятъра. Вятърът си беше все същият. Лодката се движеше на авто-пилот и десният двигател бавно ни буташе към Куба. Останаха 12 морски мили. Още 6 часа мрак. Още колко вълни?

По това време вече бяхме претръпнали и не изпитвахме повече страх. Човек не може да се страхува безкрайно. След известно време свикваш, приемаш ситуацията и умствено се подготвяш за всички въображаеми ситуации, за най-лошото. И чакаш. Ставаш като безчуствен. Но никога не спираш да се надяваш. Стигнахме до тук, защо пък да не се доберем до бреговете на Кабо Сан Антонио? Защо да не стигнем до плитките спокойни води зад рифовете, където котвата може да се протегне и да сграбчи пясъка? Можете ли да си представите? Земя. Спасение.

Заспах.

Следващата сутрин беше най-прекрасната съвършена сутрин в живота ни. Фата Моргана спокойно се поклащаше закотвена в кристално сини води край кубинския бряг. Можех да видя дъното под нас. Седяхме си четиримата в рулевото в пълна тишина и се споглеждахме усмихнати.

Дишахме. Дишахме все едно ни е за първи път в живота, все едно току-що сме се родили, и се наслаждавахме на всеки дъх. Големи глътки въздух, не можехме да му се наситим.

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Hindus of Trinidad

 

Hindus of Trinidad

by Mira Nencheva

.

.

Before visiting Trinidad we knew nothing about its history and its people, assuming it was somewhat similar to the history of the rest of the Caribbean islands: first inhabitants- the Carib Indians, then Columbus shows up, Europeans settle the islands exterminating the Indians, then England, France, Spain and/or Holland each rule each island for some time bringing slaves from Africa to work on the sugarcane plantations, whose descendants, after the emancipation and abolishment of slavery, make up the majority of the present day population. Of course, each island’s history has its particularities, but it is easy to find the similarities.

Thus, when we arrived in Trinidad we ware in for a big surprise. Apart from the expected black descendants of African origin, we found a whole different ethnic group, making up a big part of the island’s population, and it was not the Latinos, who are also numerous here, as the island is just 6 miles off the coast of Venezuela, but the Indians. Not the Carib Indians, of course, they were exterminated here as well, but Indians from India!

.

.

Short History of Trinidad

Both Trinidad and Tobago were originally settled by South American Amerindians about 7,000 years ago, making it the earliest-settled part of the Caribbean. The Amerindian name of Trinidad was Land of the Hummingbird. Christopher Columbus encountered the island on July 31st, 1498 on his third voyage of exploration. He renamed it La Isla de la Trinidad (The Island of the Trinity) in the name of his three successful voyages. Here Sir Walter Raleigh begun his search for El Dorado (City of Gold) in 1595.

Trinidad belonged to Spain but as it was underpopulated, a Frenchman living in Grenada obtained a Cédula de Población in 1783 from the Spanish king and as a result free land was granted to Roman Catholics and their slaves willing to swear allegiance to the Spanish crown. Soon German, Italian, Irish and Scottish planter families settled on the island, bringing their slaves.

During the French Revolution slavery in France was abolished and French planters from the French Caribbean islands moved to Trinidad with their slaves, establishing communities in Blanchisseuse, Champs Fleurs, Paramin, Cascade, Carenage and Laventille. In ten years Trinidad’s diverse population consisting of mixed races, Spaniards, Africans, French republican soldiers, retired pirates and French nobility, has augmented ten times with the slaves of African origin making up about half of the total population.

In 1797, General Sir Ralph Abercromby and his squadron sailed through the Bocas channel and anchored off the coast of Chaguaramas. The Spanish Governor capitulated without fighting and Trinidad became a British crown colony with a French-speaking population and Spanish laws. New settlers from England and the British colonies of the Eastern Caribbean began to arrive. New sugarcane estates were created Under British rule and slave importation increased. But in 1833 slavery was abolished. However, the plantation owners still needed laborers. Thus, a system of indentureship which was so exploitative, that they called it “a new system of slavery”, was instituted and workers form India were contracted. Between 1845 and 1917 almost 150,000 Indians were brought to work in Trinidad on the sugarcane plantations, contracted for a period of five years, later extended to ten years, with a daily wage of 25 cents per day and a guaranteed return passage to India, which was replaced by portions of land to encourage settlement. But the new Indian settlers were subjected to special crown laws. Completely segregated and without rights, they were required to carry a pass outside the plantations, or “Free Papers” if they have completed their indenture period.

Today, in Trinidad is the largest Hindu community in the Caribbean region, a proud wealthy people. Their influence on the local culture can be seen at every turn: heavy concrete houses brightly painted purple, orange, blue, green, pink, even gold, with columns and with miniature temples in the backyards instead of sheds; with bouquets of colorful flags on thin bamboo sticks at the front door decorated with fake flowers; roti shops, Indian restaurants, and big fabric shops; numerous Hindu temples throughout the island, and even cremation sites near the sea and rivers.

.

.

The Statue of Hannuman

Here, in Carapichaima, stands the gigantic 85 feet tall statue of Hannuman murthi, the largest statue of this monkey-faced Hindu god outside of India. In Hindu mythology, Hannuman was a fierce warrior protecting the gods from evil powers. He represents faith, friendship, strength and the willingness to make sacrifices. The statue and the adjacent temple were built as a tribute to guru Sri Swamiji, the living incarnation of the Hindu god Cattatreya, who teaches that the Caribbean island of Trinidad was in fact located in the river Ganges once, about 35,000 years ago, and therefore it has always been a holy ground and a place of Hindu prayer.

Statue of Hannuman in Trinidad

Statue of Hannuman in Trinidad

There are many people in traditional Indian attire visiting the statue of Hannuman. We are the only tourists and we feel as if we don’t belong here. A woman explain to us, that we must take off our shoes, and walk around the statue clockwise while making a wish. “Hannuman will grant you that wish.”

  A Hindu woman in front of the statue of Hannuman, Trinidad

A Hindu woman in front of the statue of Hannuman, Trinidad

Next to the monumental Hannuman we find a grandiose pink temple built in the Dravidian style of South India. Fourteen stonemasons were commissioned and came from India to create the most exquisite ornaments decorating the building, including murals, ceiling paintings and life-sized elephant statues on the entrance of the main mandir. Inside the temple there are a few smaller ones dedicated to Lord Dattatreya, Lord Siva and the Mother Goddess. We are allowed to enter, but not to photograph inside the temple.

Temple

Temple of guru Sri Swamiji

There are many Hindu temples in Trinidad, over 50, some extraordinarily beautiful, but one stands out. Literally, stands out, in the sea.

The Temple in the Sea

Sewdass Sadhu Shiv Mandir was one of many poor indentured laborers from India born in 1901 in the holy city of Benares on the river Ganges. He was brought to work in the sugarcane plantations of Trinidad for less than 20$ a month when he was very young. A hardworking man, he was saving the last penny to travel back to India every few years on a pilgrimage as he had promised god Bhajiwan. But in the 1930-s the cost of the trip became unbearable and Sewdass Sadhu decided to build his own holy place in Trinidad, by the Gulf of Paria, where the calm sea reminded him of the river Ganges.

.

.

Sadhu begun the construction of his temple, alone, on a piece of swampy land near the gulf. He would ride his bicycle to work on the construction every day of the week, until the temple was finished. A work of art surrounded by eleven kinds of fragrant flowers, Sadhu’s new place of pilgrimage.

Object of worship near the temple

Object of worship near the temple

Only five years after its completion, the sugar company who owned the land demanded that Sadhu demolish the temple. No Hindu temple could be built on Christian land. But no Hindu could demolish a Hindu temple either. Sadhu refused and was sent to jail, as well as fined $500, more than two years’ wages, which he paid in installments. The person who eventually drove the bulldozer and erased Sadhu’s temple from the face of the earth was an Englishman, who died in a freak accident soon after that. A tree fell over him and killed him. The legend has it, that everyone involved in the destruction of Sadhu’s temple died within a year, in strange circumstances.

But Sidhu, as soon as he got out of prison, was back at the site where his temple once stood. If he couldn’t build a Hindu temple on Christian land, then he would build it in the sea.

The Gulf of Paria, Trinidad

The Gulf of Paria, Trinidad

He bought a truck and began collecting broken bricks from a nearby brick factory dumping them on the shore, day after day, load after load. Flattening them down by hand in a straight line out to sea, he inched his way into the ocean creating an extended walkway into the water. Until one day the tide rose and damaged his truck beyond repair. But he just continued working, without the truck, carrying cement and sand on his bicycle, day after day. “One man, not six men. He did that for more than a year,” a local villager remembers.

Up to his waist in the water, and with everyone saying that “the sea will wash away everything”, Sadhu built not just a temple, but an entire prayer complex, with three mandirs, a kitchen, a dining room, a restroom and another room with a verandah running around the whole thing.

Waterloo Sea Temple, Trinidad

Waterloo Sea Temple, Trinidad

As soon as it was completed, the temple in the sea became a place for pilgrimage and admiration for locals and visitors from every corner of the world. But after the death of Sadhu in 1970, the temple fell into disrepair, until 1994, when it was restored and reconstructed.

Cremation site near Waterloo sea Temple, Trinidad

Cremation site near Waterloo sea Temple, Trinidad

Today The Temple in The Sea at Waterloo, perched on its small man-made island out in the Gulf of Paria facing the sunset, is once again a place of worship and a monument to the spirit of a remarkable man.

The sea, like the river Ganges, is calm and the wind is sleeping when we stop by the temple. Smoke from an open cremation site by the shores is drifting towards the Gulf of Paria. The place is deserted, except for a few stray dogs and an old Hindu man. “If you eat meat, you cannot enter inside the temple” , he says.

Maya and Mira walking to the Sea Temple

Maya and Mira walking to the Sea Temple

* Read about Trinidad’s petroleum and natural gas industry and our visit to Pitch Lake here.

Share

To Fall In Love with Turtles / Да се влюбиш в костенурка

For the first time in our lives we felt complete and unconditional love towards these ancient wise creatures, the sea turtles. The feeling is inexplicable. To swim next to them, to bond with them, to watch them eat seagrass slowly and methodically, to touch them… It’s magical. And I couldn’t stop mumbling through my snorkel „I love you, I love you, I love you!“

Tobago Cays, St Vincent and The Grenadines

Photos by Ivo and Mira

За първи път изпитахме подобно чуство на тотална любов към тези достолепни, мъдри същества- морските костенурки. Необяснимо е. Да плуваш с костенурки, да ги наблюдаваш как  пасат водорасли бавно и методично, да ги докосваш… Магия. И не спирах да повтарям през шнорхела си „Обичам ви, обичам ви, обичам ви!“

Mira with a hawksbill sea turtle

Mira with a hawksbill sea turtle

.

.

Maya touching a turtle

Maya touching a turtle

Sea turtle coming out for breath. Anchorage at Tobago Cays

Sea turtle coming out for air. Anchorage at Tobago Cays

Ivo with a sea turtle

Ivo with a sea turtle

Hawksbill  Turtle

Hawksbill Turtle

 

Share

Тайните на старата планина

Предният път описах неочакваната ни среща с горските демони на Гватемала.

Единайста глава. Тайните на старата планината

Translated from English: Secrets of the Mountains

автор: Мира Ненчева

.

„ Дори антрополозите и интелектуалците, независимо колко книги имат, не могат да разгадаят всички наши тайни.“

-Ригоберта Менчу Тум, Нобелова награда за мир, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

 

Октомври 2013

– Страхуваш ли се от смъртта? –ме попита той със същата интонация, с която хората обикновено питат Обичаш ли жълти цветя.

Не знаех как да отговоря. Устата ми пресъхна.

– Когато вървиш из гробищата, страхуваш ли се?- поясни.
– Когато бях малка да, страхувах се от смъртта и от гробищата, но сега вече не. Сега повече ме е страх от живите, октоколкото от мъртвите –и двамата се засмяхме на шегата.

Вървяхме бързо по черен път през плантация от палмови дървета, мъжът и аз, покрай рафинерия за палмово масло, през широка плитка река, докато навлязохме в сянката на планина покрита с гъста джунгла. Иво и Джони вървяха по-напред с другите двама индианци. Един от тях непрекъснато слушаше новини по малко радио на батерии, което крепеше на рамото си с една ръка.

Иво, Джони и двама от гидовете ни.

Иво, Джони и двама от гидовете ни.

– Нещо пак е станало в Сирия- съобщи.

Беше дребен, много сериозен, с меланхолично изражение. Испанският му беше добър и през по-голямата част от времето си говорехме с него. Един от другите двама беше брат му- леко пълничък и с много красива и искрена усмивка, която сияеше на лицето му всеки път, когато говореше с някой от нас. Усмивката му придаваше щастлив вид. Третият мъж не говореше испански и не се усмихваше. Беше като призрак. Вървеше много по-напред от групата, изчезваше в гората и внезапно се появяваше отново. И после изчезваше пак. Понякога другите комуникираха с него от далеч чрез сигнали, надавайки високи животински крясъци.

Мира с гидовете

Мира с гидовете

Бяхме ги срещнали тази сутрин. Не знаехме имената им. Не знаехме дали са добри или лоши хора. Единственото, което знаехме беше, че са млади индианци от племето К‘екчи, които явно нямаха работа този ден и се съгласиха да ни заведат и да ни покажат пещера в планината над тяхното село. Бяха облечени в дънки, износени тениски и черни гумени ботуши. Носеха малки раници и по едно мачете.

Мачететата малко ме притесняваха. За наша защита ли бяха? Защита от какво или от кого? И какъв беше този въпрос за смъртта? Тръгнахме към незнайна пещера забутана насред джунглата с трима непознати индианеца въоръжени с мачетета, които обичаха да говорят за смъртта и за войната в Сирия. Страхотно…

Цялата история започна спонтанно. Плавахме заедно с приятелите ни от катамарана Friendship покрай безлюдните брегове на езерото Изабал, най-голямото езеро на Гватемала, покрай долината на река Полочик. Районът е почти изцяло необитаем- едно от най-биоразнообразните кътчета на планетата, където крокодили и морски крави бродят из водите на делтата, гигантски мравояди, ленивци и ягуари се разходат из горите и черни ревящи маймуни, като тъжни горски демони с най-сърераздирателните и зловещи крясъци обябяват от върховете на дърветата началото и краят на всеки ден.

Долината на река Полочик

Долината на река Полочик

Няколкото селца разпръснати покрай бреговете на езерото представляват малки общности на индианци от племето К‘екчи, чиито обитатели живеят по същите места и почти по същият начин, по който са живяли дедите им преди стотици години, преди конкистата, в малки дървени къщички. Препитават се с традицоионен риболов с мрежи и дървени канута, култивират царевица, боб и тикви, отглеждат прасета и кокошки, готвят върху огньове и си перат дрехите на ръка в езерото, с тази разлика, че почти всички притежават мобилни телефони.

Край бреговете на езерото

Край бреговете на езерото

Стана късно. Трябваше да намерим място, където да спрем за през нощта. Доближихме се до брега, където над гората се издигаше колона сив пушек. Селце, помислихме си и решихме да пуснем котви там. От лодките видяхме няколко малки традиционни колибки построени на брега на езерото, направени от тънки бамбукови дървета с покриви от палмови листа. Зад тях, като назъбеният гръб на спяща игуана, се издигаха тежките влажни върхове на планината Sierra de las Minas- бели варовични скали покрити с гъста непроходима джунгла.

Като се доближихме видяхме, че пушекът не идваше от нито една от колибките. Беше гъст и не миришеше на дърва, нито на царевични питки. Имаше нещо друго, нещо скрито между селцето и планината, което издишваше този мистериозен гъст облак в следобедното небе. Нощта се спусна.

Залез над планините

Залез над планините

На сутринта цялото село се събра на брега да посрещне каяка ни. Cacxlampom Pataxte (Какшлампом Патаще) е малка общност от около 30-40 семейства от племето К‘екчи, повечето деца. Туристи изобщо не идват тук и затова нашето посещение се превърна в голямо вълнуващо ссъбитие за тях.

Посрещането

Посрещането

– Има ли пещери наблизо? –ги попитах щом стигнахме до брега.

Само няколко мъже говореха испански.

– Да, има една пещера не далеч от тук. Ако искате можем да ви заведем –каза мъжът с меланхоличната усмивка.

Така започна това приключение.

В селото

В селото

Щом навлязохме в джунглата и започнахме да се катерим нагоре в планината, вече нямаше нито път нито пътека. Напредвахме бавно и трудно нагоре. Нашите импровизирани гидове резчистваха пътека през сплетената растителност с мачететата си, дълбаеха стъпала в меката пръст по стръмните баири, остъргваха боглите от дървета, за които да се хващаме, за да не паднем. Теренът беше много трудно проходим, на места ни се струваше дори невъзможно да се мине. Катерехме се върху големи пукнатини в земята прескачайки паднали дънери и камънаци покрити с вечен хлъзгав мъх. Катерехме се в зиг-заг по най-стръмните места. Тук всяка погрешна стъпка можеше да бъде фатална.

Нагоре по планината

Нагоре по планината

На няколко пъти спирахме да си почиваме, въпреки че нашите К‘екчи гидове изобщо не бяха изморени. Казаха, че са свикнали на такива походи в планината. Обикаляли горите от малки, откак се помнят. Казаха, че са свикнали да вървят часове наред, понякога дни наред, натоварени с дърва за огрев или за строене на колибите и канутата им, както и за да се придвижват от едно мястно на друго.

– Нямаме други пътища освен реките и планините. Нямаме електричество. Зависими сме от гората. Без дървета неможем да запалим огън, неможем да изпечем риба и да направи царевични питки. Без гората децата ни ще умрат от глад.

Почивка

Почивка

Ние не си бяхме донесли никаква храна, а вече беше време а обяд. Един от мъжете изкара от раничката си пластмасова двулитрова бутилка пълна с атол и даде на всички да пийнат. Обожавам атол- гъста като буза течност приготвена от царевично брашно и вода, често смесена със захар и бананово пюре. Това сигурно е най-оптималната хранителна течност за планинари, нещо като течен хляб- храна и вода разбъркани в бутилка. Отпих доста. Мъжът с хубавата усмивка отряза някакви малки кръгли топчета наподобяващи бодливи кестени от едно тънко дърво с дълги остри бодли по цялото стебло. Отвори черупките им с помощта на мачетето си.

Монок

Монок

– На това му викаме Монок, -обясни той- защото с тия бодлички прилича на ревяща маймуна, como los monos: monok (като маймуните-Монок).

.

.

Малкото бяло орехче вътре приличаше на лешник, но беше по-меко. Две-три от тези лешничета съдържат протеин колкото цяла порция и ги има навсякъде из гората. Стига да знаеш къде и какво да търсиш е лесно да се протегнеш и да вземеш това, което гората така щедро предлага. Но гората пази своите тайни.

Монок

Монок

Докато си почивахме, хапвахме монок и пийвахме атол, имахме време да се огледаме наоколо. В нозете ни лежеше широката долина на река Полочик на ръба на езерото- блестящо, безкрайно течно огледало, в което планината се възхищаваше сама на себе си. Зад нас се издигаха сиви скали, в чиито кожи бяха заседнали малки фосилизирани морски мидички, бледи скелети, свидетели на други времена. Намирахме се на дъното на джунглата, на върха на планината, насред обилна растителност, пулсираща, сочна, полудяла, пълна с живот. Гората приличаше на стоп-кадър от някакъв екстравагантен фестивал: Тайният живот на Гората. Тънки високи палми с тъмни кожи танцуващи зад луксозните си ветрила от богати папрати. Гигантски достолепни старци с жълти кори, гладки като хартия, стъпваха тежко, както само най-важните крале могат да сътъпват, разхождаха се нагоре-надолу по склона на планината, кралските им перуки направени от листа, птици и мистерии. Лиани подобно на гирлянди падащи от тавана на гората, се увиваха, проотягаха се, люлееха се в сенките на бумтящата планина. Имената не тези дървета и растения подобно на поезия, бяха свидетели за преливането на епохите и културите преминали през тези гори:

Пос-ксум, Саки Локаб, Кеки Локаб.
Линдерния Ротундифилия, Хиптус Рекурвате, Руселия Лонгифолия, Зигадернус Елеганс.
Кекескамоте де Кулебра, Плумия де Галина, Санта Мариа, Сан Педро…

.

.

Докато стигнем до пещерата, нашите водачи вече ни бяха разказали всичко за тяхната борба срещу компанията за производство на палмово масло, която повече от 10 години експлоатира и замърсява земите им. Голямата плантация от африкански палми, през която минахме на път към планината, пушекът от станцията за преработване на палмово масло, каналите изливащи химически отпадъци в езерото, убиват дърветата, тровят водата и разболяват хората. Разказаха ни, как един чуждестранен корпоративен гигант е ограбил земите им, земите на дедите им и как те се борят да си ги възвърнат.

Един от нашите гидове

Един от нашите гидове

Докато се върнем обратно от пещерата в селото, бяхме станали приятели. От тези приятели дето си помагат взаимно. Ние можехме да разчитаме на тях за защита срещу бандитите на селото и хората от компанията, които ни видяха да снимаме около станцията за преработване на палмово масло. Те можеха да разчитат на нас, че ще разкажем историята за борбата им срещу несправедливостта.

.

.

Историята им не е изобщо изключителна или уникална. Наподобява на многото други истории, където действието се развива в държва от третия свят, там където са най-бедните туземни жители- в най-затънтените, най-красивите, най-биоразнообразните кътчета на планетата. Реки, планини, гори и езера. Уникална, обилна флора и фауна. Експлозия от живот.
В реките-риби.
Под езерата- петрол.
В горите- ягуари.
Под планините- никел, алуминий, злато.
Широки плодородни долини.
Чуждестранна компания се появява с обещания за „прогрес и развитие“.

.

.

Но има едно малко препядствие за Компанията- местното население. Няколко души. Малко индианско селце. Малък пролем. Мината/заводът/компанията пристигат. Животни/хора/селца се изнасят. Или по-точно ги изселват/убиват/унищожават. Разрушават обиталищата им, изгарят домовете им. Икономическите интереси се равняват на масови изселвания, масови убийства, тотално замърсяване и разруха на околната среда.
Край на историята.

Всъщност не е край, защото историята продължава, но това е краят за много хора и екосистеми по целият свят.

.

.

В действителност, това което стана е, че те не уважиха нашите индиански права.

В началото, когато дедите ни са били живи, нашите деди са живяли по тези места. Там, на брега на езерото са земите им отпреди двеста години. Мястото се казва Какшлампом Патаще. Това е името. „Какшлам“ означава кокошка. „Пом“ е смолата, която взимаме от дърветата и ползваме за церемонии и култове. „Патаще“ е името на реката, онази там близо до езерото. Затова нашата общност се казва Какшлампом Патаще.

.

.

Но после това, което направиха е: изселиха ни. Компанията за палмово масло дойде и собственика на Компанията каза на нашите родители:

„Какъв беден живот живеете, тук на брега на езерото! По-добре, това, което аз ви предлагам – каза собственикът на Компанията.- Аз ще ви преместя нагоре в планината, за да бъдете вие по-добре.“

.

.

Компанията взе земите ни и обеща на бащите ни да им даде работа и прогрес. Така, нашите бащи трябваше да се махнат и да си построят къщите на едно много малко парче земя. Но нашите бащи имаха по десет деца. И после децата им имаха по десет деца. Къде да живеят всички? Поради тази причина, нашите бащи решиха, че е по-добре да си върнат обратно земите, които им принадлежат. И ние принадлежим на тези земи.

Индианка пере дрехи в езерото. Бебето и виси във вързоп на главата и.

Индианка пере дрехи в езерото. Бебето и виси във вързоп на главата и.

Единственото нещо, което направи за нас Компанията е една клиника, която е затворена и не функционира.

Но Компанията сега казва, че земята не е вече наша. Нарича ни крадци, „хора, които крадат чужда земя“.

В нашата конституция на Гватемала, артикъл 122 се казва, че покрай бреговете на езерото Изабал има една национална ивица земя широка 200 метра от брега на езерото, по цялото езеро. Никой няма право да притежава тази ивица земя. Освен „организирани общности“. Само организирани общности имат право да притежават тази ивица земя.

.

.

Така казва артикъл 122. Ако законът в Гватемала нищо не означава, тогава нека казват, че сме „крадци на земя“. Но ако искат да спазват законите в тази държава, да ги спазват! Аз вярвам, че не съм над законите, нито че те са над законите. Трябва да уважаваме законите. Затова аз питам: Ако земята е тяхна, тогава какво стана с артикъл 122? И после те ни наричат „крадци на земя“. Ето моята карта. Виж сеньор, моята карта казва, че аз съм роден тук. Покажи ми твоята! Ти си чужденец. Сеньор Хуан Мелг е чужденец, мисля че от Германия. Той дойде тук преди 10 години и ме нарича мен „крадец на земя“? Как е възможно?

Костенурка за супа

Костенурка за супа

Сега богатите и чужденците притежават най-хубавите плодородни земи и нашите общности биват избутвани горе в планините. Защо? Защото те знаят как да манипулират законите. Корупцията е огромна.

.

.

NaturAceites (Натурално Олио) стартира през 1985г.. 1998г. компанията започва производство на палмово масло в района на р. Полочик. През 2002 започва култивирането, продукцията, екстрактирането, рафинирането и продажбата на палмово масло, олио и маргарин.

Мира на гости на индианците

Мира на гости на индианците

В момента NaturAceites оперират в 3 агрардни района във Fray Bartolomé de las Casas в Alta Verapaz , El Estor в Izabal и San Luis в Peten . В предишни години цели общности са били изселвани, къщите и реколтите им изгаряни и хора са били убивани в резултат на местните протестиращи срещу това компанията да завзима земите им.

.

.

През 2011 ме уволниха. Работих 18 месеца за Компанията. Първата ми работа беше на напоителната помпа. Но беше много силна отровата, химикалите, които се изливаха от помпата. През дъждовният период резервоарите преливаха и химичните отпадъци се изливаха директно в реката. Реката заразяваше езерото и рибата умираше. Не остана много риба в езерото.

.

.

Компанията ни използва, нас индианците. Плащат ни нищожни заплати, въпреки, че нашият труд струва повече. Но те ни използват, все едно сме basura (боклук). Слагат ни на работа в най-големите мръсотии и ние трябва да дишаме този замърсен въздх и е много опасно за нас и за нашите деца. Това е голям риск за нас. Всичкият този замърсен възрух. И отпадъците, които натрупват под палмите привличат мухи. Неможем да се храним на спокойствие, има толкова много мухи навсякъде и децата се разболяват. Понякога децата умират и ние незнаем от каква болест. Заради замърсяването е. Замърсяването на природата е много голямо.

Момче пие вода от реката

Момче пие вода от реката

Преди не беше така. Преди бреговете на езерото тук бяха много красиви, имаше птици, маймуни, но вече ги няма.

Един ден имахме посещение, от Обединените Нации, мисля, да инспектират завода. Но те само говореха английски. Тогава инжинерите ми казаха, тъй като аз бях този, който се занимаваше с всички тези грозни неща, напоителната помпа и резервоарите с токсични отпадъци, които замърсяват реката с всички тези химикали, та те ми казаха: „ Ще има посещение. Ако те питат дали резервоара понякога прелва, ти ще им кажеш, че не, никога не се е случвало. Защото, ако им кажеш, че отпадъците преливат в реката, ще ни накарат да затворим Компанията.“

.

.

Когато дойдоха не ме питаха нищо. Накрая, инспекторите си заминаха доволни. Шефовете ни събраха в една стая да ни поздравят, да ни кажат, че посещението е минало успешно- инспекторите не забелязали замърсяването.

Канал с токсични отпадъци тече към езерото

Канал с токсични отпадъци тече към езерото

Когато най-накрая започнахме да се организираме с приятели и съседи, за да си искаме земите обратно, бях много доволен. Организирахме група и започнахме да обсъждаме нещата с нашите бащи. Нашите бащи ни казаха, че да, земите са наши, че Компанията ни е измамила. Компанията обеща много неща, но всичко което получихме беше замърсяване на околната среда. Това е реалността.

Синьото  лепкаво платно има за цел да улавя мухите, които се развъждат около палмовите отпадъци

Синьото лепкаво платно има за цел да улавя мухите, които се развъждат около палмовите отпадъци

Много се радвам сега, че вие дойдохте чак от България. Когато хора отвън идват, те могат да видят реалността и да разкажат нашата история на света. Могат да обяснят какво става в нашата общност, какво прави Компанията. Собствениците на Компанията мислят, че ние незнаем какво правят, че неможем да се изразим и да разкажем какво ни се случва. Но благодарение на нашите бащи, които ни изпратиха на училище, ние научихме малко испански. И сега можем да говорим малко на испански, не само на К‘екчи, така че светът може да ни разбере повече. Сега не е както преди. Сега, ние, индианците, се организираме и си търсим правата.

.

.

Пристигнахме до входа на пещерата след около 3 часа екстремално катерене из джунглата. В сивите скали имаше малък отвор, който водеше надолу. Водачите ни спряха на ръба на дупката и тихичко казаха молитва на К‘екчи, преди да влязат вътре. Ние ги последвахме. Казаха, че рядко посещават тази пещера, свещено място за ритуали и молитви, място изпълнено с тайни. Ние бяхме първите бели хора, посетили тази пещера.

Входа на пещерата

Входа на пещерата

Поведоха ни в тъмен тесен коридор, влажен и прохладен. Стигнахме до малко разширено помещение. Светлината от малките им фенерчета освети разхвърляни предмети по земята- пожълтели кокали, човешки черепи, челюсти с изкривени зъби… Някои се бяха калцирали за стената на пещерата, други стояха свободно на пода. Намирахме се в Tomba Maya, гробница на Маите. Скелетите най-вероятно бяха на стотици години, от времето преди конкистата.

Човешки кости в пещерата

Човешки кости в пещерата

Да бъдеш в присъствието на древни останки на Маите, в пещера в Гватемала, е едновременно странно и прекрасно усещане. В тъмното мислите ми отлетяха нанякъде. Пещерата с дъх на кръвожадно цвете се превърна в храм. Аз се превърнах в призрак пристигнал от далечна земя.

.

.

– Не вярвахме, че ще успеете да стигнете до пещерата.- ни казаха нашите К‘екчи гидове смеейки се, щом се завърнахме в селото и ни поканиха на тържество същата вечер.

Представихме си, че ще организират купон с местна храна, музика, пиене, даже може би танци. Завърнахме се в селото около здрач и бяхме ескортирани до една от по-големите къщи направена от широки дъски и с няколко помещения. Там срещнахме лидерът на местната организация бореща се да си възвърнат земите. Той ни показа документи и карти доказващи, че според законите на Гватемала Компанията за палмово масло не би трябвало да окупира земите от 200-метровата зона на брега на езерото. Той също така обясни, че тази част на планината Sierra de las Minas е обявена за защитен национален резерват и следователно не би трябвало да се провеждат никакви индустриални дейности замърсяващи околната среда в района.

Мръсен канал в плантацията

Мръсен канал в плантацията

В селото нямаше електричество, въпреки че компанията била обещала „прогрес“. Домакините ни запалиха свещи. Сервираха ни царевични питки и пържена риба, току-що приготвени за нас от жените на огън. Започнахме да се храним в тишина, на слабите блещукащи светлинки на свещите, мислейки си как да помогнем на тези хора. Те виждаха в нас нещо като спасители, кито ги ислушаха и разбраха, а ние незнаехме как да им помогнем…

.

.

Имаше много хора в къщата- млади жени работеха около кухнята, където нямаше покрив, нито под, нито течаща вода, придържайки малки фенерчета с рамо и буза над почернели тигани над огъня; малки срамежливи деца бяха насядали из ъглите и ни гледаха с огромен респект и интерес; мъже влизаха и излизаха. Беше невъзможно да се определи колко точно души живееха тук и кой само наминаваше в изблик на любопитсво да види „чуждастранните посетители“.

Жена готви на огъня в открита кухня

Жена готви на огъня в открита кухня

Мебелите в помещението, където вечеряхме се състояха от масивна груба дървена маса, няколко дървени стола, ниско широко дъсчено легло и няколко висящи хамака. Най-различни предмети висяха закачени по стените- семейни снимки, риболовни мрежи, мачетета, торби, дрехи, градинарски инструменти и сечива. На нас всичко това ни се стори изключително мизерно, а това беше една от на-големите и „богати“ къщи в селото.

.

.

След вечеря поехме към църквата. Един от нашите пещерни гидове ни поведе по черен каменист път из селото без електричество, осветявайки пътя ни с малко фенерче.

Мракът на селото без електричество беше непрогледен. Чувахме кучетата, които лаеха в тъмнината на дворовете, виждахме бледи светлинки в далечината- други хора с фенерчета, които отиваха нанякъде. Внимателно избирахаме къде да стъпим, прескачайки камъни, локви и животиснки изпражнения.

Църквата, една от четири различни християнски деноминации в малкото селце с не повече от 200 жители, представляваше колиба с дървени стени и покрив от палмови листа, оголена земя за под и един шумен генератор, който зареждаше една единствена крушка висяща от тавана. От стените стърчаха огромни пирони и върху тях жените бяха овесили вързопи, в които спяха бебета. Имаше три реда дълги пейки заети от мъже, жени и деца, от двете страни на тясна пътека, която водеше към подиум в дъното на помещението, където няколко мъже се редуваха да четат пасажи от библията на К‘екчи и ги превеждаха на испански в наша чест. Единственият музикален инструмент, с който разполагаха и който акомпанираше песните им беше една тумбеста черупка от костенурка, която едно малко момче блъскаше ритмично с пръчка, докато останалите от конгрегацията пляскаха с ръце. Няколко млади мъже бяха седнали близо до генератора и си зареждаха мобилните телефони, без да внимават много в църковната церемония. Това не беше точно „празненството“ и музиката, които си представяхме. Но въпреки това се чуствахме преизпълнени с радост, щастливи и полъскани от факта, че бяхме част от всичко това.

В църквата

В църквата

Нашият гид ни представи на педесетината събрали се тази вечер като „нашите гости-чужденци, които ще ни помогнат“, прочетоха съответен пасаж от библията в наша чест и ни поканиха да кажем няколко думи пред всички събрали се. Въпреки че изглежда само мъжете имаха право да говорят пред всички в църквата, аз станах и на кратко благодарих за гостоприемството и приятелството им, за храната, която споделиха с нас и за доверието, което ни оказаха. Изразих нашата дълбока признателност и радост да бъдем сред тях. Думите ми бяха преведени на К‘екчи за публиката и всички ръкопляскаха.

.

.

Последваха още песни и още четене от библията, едно бебе беше благословено в замяна на торба, в която нещо мърдаше, най-вероятно кокошка и празненството приключи с представление от най-малките, които пяха за нас, акомпанирани от костенурката.

На следващият ден се завърнахме в селото за да снимаме и филмираме още от тайните на Компанията. Нашите нови приятели се появиха с мотор, чиято задна гума беше спукана и казаха, че само един от нас може да отиде със само един от тях на мотора. Този един от тях беше мъжът с усмивката, а този един от нас бях аз и моята камера. Пътешествието с мотора през безкрайната плантация от африкански палмови дървета беше епично, с няколко принудителни спирки за напомпване на спуканата гума.

Мъртва гора

Мъртва гора

След двайсетина минути пристигнахме до мястото, където канал преминаваше през мъртва гора и изливаше гъстите си черни отпадъчни води в езерото Изабал. Никога до тогава не бях виждала мъртва гора. Страховита апокалиптична гледка демонстрираща какво причинява замърсяването на природата.

Резервоар за токсични отпадъци

Резервоар за токсични отпадъци

Преди да си тръгнем беше наш ред да поканим новите ни приятели на лодката. Поканихме само нашите трима гида и жените им, но пристигна почти цялото село. Забавно е как понятията за различните хора имат различен смисъл. Когато ние кажем „семейство“ имаме предвид една семейна единица- мъж, жена и техните деца. За индианците К‘екчи, семейството е доста по-разширено понятие, което включва далечни роднини и много поколения. За нас „домът“ е частната собственост, където живее „семейството“. За тях „домът“ е цялата „общност“ и не е частна собственост.

Паркинг за превозните средства

Паркинг за превозните средства

Спомних си как попитах един мъж щом доближихме бреговете на селото с каяка още първият ден дали може да си оставим каяка на брега и на него му стана смешно. Разбира се, че може, брега е на никого- каза той. Спомних си също как хората влизаха и илизаха от къщи и дворове без да чукат на вратата или да искат разрешение.

.

.

Спомних си и как един от нашите нови приятели ни обясни значението на думата „общност“ и как според тях земята е на всички и на никого по-специално. С подобен манталитет е напълно нормално и логично, че когато един човек от общността е поканен, цялата общност е поканена. И така, цялата общност Какшлампом Патаще се изсипа на борда на Фата Моргана, мъже, жени с бебета и деца на всякакви възрасти. Пристигнаха с дървени лодки, канута и даже с парчета от дъски.

Нашите гости на борда на Фата Моргана

Нашите гости на борда на Фата Моргана

За тях това гостуване беше като посещение на извънземна ракета. Показах на жените кухнята ми с течаща вода и хладилник, Иво показа на мъжете слънчевите батерии и електрониките и обясни как работят, как си произвеждаме питейна вода от солената вода, как работят платната с вятъра и как лодката се движи без мотор.

.

.

– А вие някой ден бихте ли искали също да пътешествате?- ги попитах аз.

Въпросът ми им се стори много забавен.

– Не е въпросът какво искаме и какво не искаме- казаха те. – На нас дори през ум не ни минава да пътешестваме из света. Всеки народ си има своето място. Тук е нашето място. Ние сме свързани с нашето семейство, с нашата общност, с нашаият дом. Нашата земя е нашият живот.

.

.

Обещах да помогна на нашите К‘екчи приятели. Дори и ако „да помогна“ означава само „да разкажа“. Обещах да разкажа на света тяхната история.

Ако и вие искате да помогнете, споделете тази история с колкото се може повече хора. Ако знаете за организиация, която се занимава със защита на правата на местните населения, моля свържете се с мен.

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share