We are in Barbados! – test

34 hours of slow sailing, not a single fish on the hook, winds 10-16 knots from southeast, gentle swell, and we made it!!

 

barbados

Вече сме в Барбадос!
След 34 часов преход, слаб югоизточен вятър между 10-16 възела, леки вълни и нито една риба за Никулден, пристигнахме в петък преди залез слънце! На пристанището в Бриджтаун, където си платихме входната такса и оформихме документите и паспортите (50$ тотал) имаше огромен крузър, на който половината персонал бяха българи!

Share

Нагоре по реката

В предишната глава разказах за приключенията ни по езерото Изабал с нашите нови приятели на катамарана Френдшип.

Девета глава. Нагоре по реката

.

.

В Рио Дулсе станахме приятели с още едно семейство мореплаватели- Яна, Йосеф, Качка и Аничка, които пътешестваха на борда на Blizzard (Вихрушка), 1982г. 32 фута (11 метра) яхта Beneteau. Тъй като те са от Чешката Република, ние им викахме „чехите“, а те на нас – „българите“.

Чехите

Чехите

С чехите и с френдшипите (яхта FriendShip, прочетете за тях тук) си вехме две седмици ваканция и трите лодки заедно потеглихме на обиколка из езерото Изабал, най-голямото езеро в Гватемала, където ни се случиха най-неочакваните и откачени неща.

.

.

Йосеф на 37г. и Яна на 30г. бяха страшно мили, скромни, възпитани, тихи, вечно-усмихнати хора, от които лъхаше спокойствие и доброта. Зен. Качка на 4г. и Аничка на 2г., за разлика от родителите си, бяха две диви необуздани същества, които крещяха, плачеха и хвърляха каквото им попаднеше под ръка със сила непропорционална на миниатюрните им размери, просто защото им беше скучно. В такива моменти родителите им страшно се притесняваха и незнаеха къде да се денат. Но когато заведохме малките да плуват в напълно тъмна подземна река или когато ги дърпахме с въжета в дълбок каньон, момиченцата бяха страхотно послушни и съсредоточени, с ококорени очички, в които проблясваше пламъчето на абсолютното задоволство. Дивачки.

Яна и Йосеф ни разказаха за невероятно интересните и необикновени пътешествия от миналото им, достойни да бъдат описани в книга.

Чехите

Чехите

И двамата страстно обичат висините.

Яна е завършила Въздушен Транспорт и работила по поддръжка на самолети в Чехия. През свободното си време, като хоби, обичала да лети с безмоторни самолети, соло, преследвайки топплите въздушни течения.

Йосеф, висок и здрав като върлина, е професионален арборист, специализиран във високо-надземни дейности. Професионален катерач. Любимата му платена работа е да бере шишарки от високи иглолистни дървета. Най-високата му работа е била да инсталира заземяващи кабели на атомна електроцентрала. Така че като го видяхме как с един подскок се изкачи на върха на мачата на лодката им без помощни въжета по време на плаване, за да направи снимки на Фата Моргана, Френдшип и Близард плаващи заедно в езерото, ние изобщо не се учудихме. Усмихнахме се и заехме поза за снимка.

.

.

Яна и Йосеф също така обичат пътешетвията и приключенията.

„Изпитвам нещо като необходимост да видя какво има зад хоризонта,“ сподели Йосеф. За първи път той напуснал Чешката Република когато бил на 16г. и потеглил на изток, към Румъния. По пътя си водел дневник и спирал да рисува пейзажите, защото нямал фото-апаратче. От тогава е пропътувал половината свят. Обиколил Турция и България с колело, брал маслини в Гърция, помогнал на приятл да прекара лодка от Италия до Африка, където толкова му харесало, че решил да остане. Като свършил парите започнал да работи за група сенегалци полирайки дървени скулптури. Но тъй като бил пристигнал в Африка без виза, без паспорт и изобщо без нито един документ и без багаж за малко да го рестуват в Сенегал, където известно време той спял на улиците като бездомник и помагал във ферми и на хора за храна. После един ден му хрумнало да върви пеша от Сенегал до Чешката Република. От Дакар се придвижил до границата с Мавритания, където обаче любезно го „поканили“ в затвора, поради липса на документи. След 10 дена в затвора, където се очаквало близки и роднини да носят храна на затворниците и той почти умрял от глад, Чешкият посланник го изкарал и го изпратил обратно в Чехия.

Скоро след това, Йосеф заминал за Южна Америка, стартирайки във Венецуела и приключвайки в Боливия с велосибед, който закупил за 2$ и продал за 20$! Този път пътешествията му били доста по-приятни и удобни, разказа Йосиф, тъй като имал не само превоз-велосипед, но и палатка, в която да спи нощем, че даже и спален чувал.

От там той отново потеглил за Африка с палатка, спален чувал и колело, а и със документи този път, пътувайки от Мароко до Мали. Там на реката Нигер, Йосеф си построил първата лодка. „Не беше кой знае какво,“ скромно каза Йосеф, спомняйки си първата си саморъчно направена лодка- два метра дълга, от пластмасови туби и шишета… От шишета, ама лодка!

Като дошло време да потегля отново, той тържествено дарил лодката си и 90-годишният си ужасно тежък велосипед на местните хора и се прибрал обратно в Чешката Република.

Пътуванията на Яна преди да срещне Йосиф били предимно в Чешката република, с безмоторен самолет.

„Веднъж се разбих в едно поле край малко селце. Излязох от самолета и тръгнах към сеото да търся телефон, за да се обадя на моите хора да дойдат да ме приберат. По пътя срещнах една баба, която много бързаше. Аз я попитах дали има телефон в селото. Тя ми обясни на две на три къде е телефонът, каза, че бърза да отиде да види мъртвият пилот и продължи да подтичва в посоката на моя самолет.“

Откакто се срещнали, Яна и Йосеф пътешестват заедно из света, с техните две малки диви момиченца.

Качка и Аничка на борда на Близард

Качка и Аничка на борда на Близард

Експедиция в пещерата

И така, първото място, което посетихме заедно с нашите нови приятели, чехите и френдшипите беше на северният бряг на езерото Изабал. Стартирахме от Agua Caliente, топлият водопад, който посетихме миналия път и поехме нагоре по реката, вървейки в коритото. В началото реката беше широка и плитка, заобиколена от богата тропическа разстителност. Но след време стана тясна с дълоки бързи води. Вървяхме в планински каньон с високи сиви скали по които се разхождаха едри черни бананови паяци.

.

.

До кръста във вода, скачахме от канара на канара. Някои места бяха опасни и трудни за прекосяване. Налагаше се да помагаме на малките да изкатерват скалите и да преплуват по-дълбоките места. Йосеф почти през цялото време носеше Качка на ръце. (Яна и малката Аничка, както и Джони и болният Илан останаха да ни чакат на топлият водопад.)

.

.

.

.

След известно време стигнахме до зелено дълбоко вирче, където ректа внезапно спира, завива рязко към източната стена на каньона и бавно се шмугва в тъмна пещера. Ние след нея.

Водата вътре в пещерата беше неподвижна, дълбока и адски студена. Леговището на реката.

.

.

Нямахме спасителни жилетки. Имахме само две водонепромокаеми фенерчета за 9 човека, така че държахме едно фенерче най-отпред и едно най-отзад. Продължихме да плуваме без да достигаме дъното на реката все по-навътре и по-навътре в пещерата. Светлината от входа постепенно се стопи и изчезна напълно след вторият завой. Светът стана черен. Тук цветовете не съществуват и слънцето няма спомен от това място. Превърнахме се в група слепци.

Усещането, когато плуваш в непозната пещерн река, в тотален мрак е доста странно. Чувахме пискливите гласчета на прилепи, които прехвърчаха над нас. Опитвахме се да се придържаме близо до влажните хлъзгави камени стени покрити с гуано, знаейки, че там стоят паяците…

Мистериозно и страшно. Кой знае како нещо без очи дебне в черната вода под нас. Кой знае какво нещо без душа ни подслушва от пещерният таван, 10 метра над главите ни… Трябва да се прежалиш, да се изоставиш напълно на пещерата и нейните тайни и само тогава ще можеш да и се насладиш. Страх небива да влиза в пещерната река.

Всички мълчаха, притихнали. На места имаше огромни канари сърчащи извън водата, които трябваше да изкатерим един по един. Помагахме си, придвижвахме се бавно. Аз очаквах всеки момент някое от децата да се паникьоса от страх, но се оказа, че те всички: Виктор на 15 години, Мая и Нойял на 10, Ловам на 5 и дори Качка на 4 истински се наслаждаваха на момента.

Постепенно тишината се напълни с приглушените звуци на води бумтящи в далечината- подводен водопад. Грохотът ставаше все по-силен и по-силен и скоро вече неможехме да се чуваме. Усетихме и силно течение срещу нас, с което ни беше трудно да се борим. Достигнахме водопада, около 6 метра висок. Единственият начин да продължим напред би бил да се изкатерим по скалите на водопада нагоре. Малките деца и липсата на екипировка отнво ни послужиха за извинение. Обърнахме се и се пуснахме по течението, обратно до входа на пещерата, обратно надолу по реката, безкрайно удовлетворени. До ден днешен тази експедиция си остава любимото приключение на Виктор.

 

Експедиция в каньона Бокерон

На следващият ден продължихме да плаваме на запад и пуснахме котви пред El Estor, най-големият град на северозападните бреговете на езерото, в подножието на планините Sierra de Santo Cruz, където има медна мина, собственост на руска фирма.

На по-малко то 10 километра на изток от града, в планините, тече река Boqueron, издълбала 250 метра дълбок каньон с варовични стени.

.

.

Този път всички, с изключение на Йосеф потеглихме към каньона Бокерон. Йосеф остана да пази лодките, тъй като бяхме единствените туристи, наоколо няма марина и местните изявиха необикновен интерес към лодките ни; някои дори ни навестиха с плуване от брега.

Експедицията ни започна с епично 30-минутно пътуване в претъпкано минибусче. Преди нашата 12-членна група да се натовари, минибусчето вече беше пълно. Майки държаха по няколко потни деца в скута си, Джони, Яна и аз включително; мъже стръчаха прави от отворената врата навън, Иво и Дайли включително, вкопчени за рамката на бусчето, докато шофьора караше като замаян със 100 км/ч, засилваше в завоите и даже спря внезапно няколко пъти за да натовари още няколко пътника!

Пристигнахме живи, здрави и временно набожни до входа на каньона. Освен нас нямаше други посетители.Имаше само няколко млади момчета, които ни ваеха по 5 кецала на човек за входна такса (по-малко от 1$) и искаха по 10 кецала на човек за да ни закарат с ланча (лодка с гребла) нагоре по реката в каньона. Спазарихме децата по-евтино, а Иво и Дайли, за да спестят по 1.5$, решиха да не ползват услугите на ланчата, а да плуват нагоре в каньна, безплатно.

.

.

Влязохме в каньона. Свят на гиганти. Като малки мравчици-корабокрушенци плаващи върху листенце се носехме по жълтите води на реката. Огромни скални кули над главите ни.

Достигнахме до голяма канара насред реката- последната спирка на ланчата. Нашият гид ни разтовари върху скалата и каза, че ще се върне след 3 часа да ни вземе наобратно. И замина. Останахме сами, 12 души върху един камък насред реката, на дъното на каньон. Беше интересно в началото. Седяхме на камъка, стояхме прави на камъка, разменихме си местата; после пак седнахме на камъка и хапнахме от местните царевични рулца, които си бяхме купили от пазара ужасно евтини, по 10 за 2$ и в които намерихме парчета от свински уши, зурли и зъби; но не след дълго ни стана скучно. А когато на Качка и Аничка им стане скучно…

.

.

Решихме да продължим нагоре по реката, сами с плуване. Този път се бяхме подготвили и си носехме въжета и спасителни жилетки за най-малките. И приключението започна…

Дванайсет мъже, жени и деца, между които Илан болен от церебрална парализа, Качка на 4 годинки и Аничка на 2 годинки, започнахме да се борим с течението на реката. Водата беше студена и на всичко отгоре валеше дъжд.

.

.

На места течението беше толкова силно, че Иво и Дайли плуваха напред с огромни усилия държейки единия край на въжето и после ни издърпваха един по един: жените държахме децата, децата сграбчили въжето, мъчейки се да се задържим на повърхността на водата, която ни връхлиташе.

.

.

На едно място, където реката завиваше и водата беше толкова бърза и силна, трябваше Иво да прекоси с плуване до другата страна с единият край на въжето. Дайли държеше другият край, като въжен мост, а всички останали- Яна с двете момиченца ръце, Джони с Илан и Ловам и аз с Мая и Нойял, бяхме в средата на въжето. Дайли пусна неговият край на „моста“, както го бяхме запланували и всички се озовахме в средата на реката. Започнахме да се влачим и дърпаме, да потъваме насред реката, но в крайна сметка успяхме да се задържим и да се издърпаме от другата страна.

.

.

След около 30-40 минути най-сетне достигнахме нещо като малко каменисто плажче на брега на реката и най-сетне стъпахме на солидна земя. Спряхме да си починем и да се стоплим. Децата бяха с посинели устни, но никой не се оплакваше. Всички се радваха на приклячението и красивата природа наоколо.

Иво и Дайли решиха да продължат още малко нагоре по реката, да видят какво има още по-нататък и след известно време се завърнаха с малко cayuco, традиционно индианско кану издълбано от дунер на голямо дърво, което местните ползват за превоз и за риболов. Иво и Дайли решили да го „наемат за малко“. Нормално в едно такова каюко се побират двама души, максимум трима. Ние бяхме доста повече…

.

.

И така, за пъри път в историята, десет жени и деца се натовариха на малкото каюко, а Иво и Дайли плуваха отстрани и го направляваха из бързеите. Така се спуснахме надолу по реката и триумфално се появихме пред стъписаните гидове, които не вярваха на очите си. Никога до сега не бяха виждали по-откачени гринговци.

.

.

Преди да си тръгнем, Иво и Дайли трябваше да върнат каюкото там, където го бяха намерили, което им отне повече от 2 часа. После разказаха как на два пъти са щели да се удавят, на три пъти да счупят каюкото и на четири пъти да го потопят.

И накрая, за да се приберем обратно, имахме 2 варианта- да вървим пеша 10 километра или да спрем кола на стоп. Наредихме се на пътя, по който почти не минаваха коли и опънахме по един палец. Първата кола, която се зададе спря! Джипче с ремарке. Накачулихме се в ремаркето и весели се прибрахме на лодките, гладни, изморени, но готови за поредното приключение на следващият ден.

.

.

.

.

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: На Български

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Grenada Hash House Harriers. A Drinking Club with a Running Problem

Grenada Hash House Harriers

.

.

We sail in Prickly Bay Grenada sometime in mid-October and a week later we hear about an organized event that involves hiking in the island’s countryside and drinking beer. We are in. Even though we don’t really know exactly what this ‘Hash House Harriers” thing is about.

The Hash House Harriers is an international group of non-competitive running social clubs which organized events are known as a ‘hash’ or ‘hash run’, and the participants are called ‘hashers’ or ‘hares and hounds’, after the British tradition of chasing hares with hounds.

Hashing originated in December 1938 in Kuala Lumpur Malaysia, when a group of British colonial officers and expatriates began meeting on Monday evenings to run in order to sober up after a weekend of overdrinking. The Hash founders wanted a sport which involved some energetic physical activity that would not get in the way of their beer drinking routines. Thus, they decided to go for a run and have a drink at the end of the run.

One of the original members suggested the name „Hash House Harriers“ after an establishment in Kuala Lumpur, where several of the original hashers lived and dined, known as the „Hash House“.

The objectives of the Hash House Harriers as recorded on their club registration card dated 1950 are:

1. To promote physical fitness among our members
2. To get rid of weekend hangovers
3. To acquire a good thirst and to satisfy it in beer
4. To persuade the older members that they are not as old as they feel

Trails for the Hash

Trails for the Hash

It’s Saturday afternoon and we pile up on a van together with a bunch of other cruisers from our anchorage to go to the place of this week’s Hash. It turns out we are on our way to an event of epic proportions.

After the Second World War the idea of Hashing spread through the Far East and the South Pacific, then Europe, and North America, and rapidly expanding during the 1970s.

Today, there are almost two thousand chapters in all parts of the world, in over 110 countries, with organized regional and world Hashing events. As of 2003, there are even two Hash House Harriers chapters operating in Antarctica.

Hashing has its rules, customs and traditions. Hashers have hash names, mostly ego-bruising or revealing personal shortcomings or peccadillos.

.

.

In Grenada, the Hash House Harriers club was found in 1985 by Paul “Rigor Mortis” Slinger. Since then the group has been running, waking and drinking regularly, almost every week for 30 years. The Hash meets every Saturday afternoon in a different part of the island. It is composed typically of between 50 to 370 assorted runners and walkers of all ages, shapes and sizes. There are mothers with children, locals and visitors.

.

.

We get to the old rum factory. There are hundreds of people, some are very athletic looking, others are just normal people like us. Hash events everywhere are open to the public and require no reservation or membership, just a small fee, referred to as „hashcash“, to cover the costs for the organization, couple of dollars per person. This week’s hash is huge with hundreds of participants, as it is the 850th Grenada Hash.

.

.

Most chapters count the number of runs they have organized and use round figures – run no. 100, 200, 850, 1000, etc. – as an opportunity for arranging a special celebration.

After a short orientation and explanation of the rules and after all new shoes are inaugurated by making their owners drinking hot beer from them, everyone starts running and walking, following a trail of shredded paper.

.

.

We all get separated. Ivo is a Hare together with Mel and they disappear in the very beginning somewhere in front of the big crowd. Maya starts running and ends up alone with Tyler, her 9-year-old friend from S/V Four Coconuts. I end up walking fast and running from time to time with a pack of stranger-hounds through beautiful green countryside, shady forested hills, across small rivers, and down a wide road- places I would never get to visit if not for this hash.

.

.

Historically, hash trails have pass through any sort of terrain and hashers have run through back alleyways, residential areas, city streets, forests, swamps, deep mud or shopping malls, climbed fences, explored storm drains or scaled cliffs following a trail of shredded paper, sawdust, flour, chalk or toilet paper, without knowing where exactly they are going. The trail periodically ends at a „check“ and the pack must find where it begins again. Often the trail includes false trails, shortcuts, dead ends, back checks, and splits. These are designed to keep the pack together despite differences in fitness level or running speed, as front-runners are forced to slow down or go back and forth to find the „true“ trail, allowing stragglers to catch up.

.

.

For me not knowing where I am, where we are all going and for how long, is the most thrilling part. Just follow piles of shredded paper, keep an eye on the people in front, and don’t get lost until you reach the end. Which in this case is the old rum factory where the hash begun two hours ago. As we start to arrive one by one or in groups, all sweaty, dehydrated, tired and hot at the end of the day, we find the stands with cold drinks and loads of beer waiting for us on the loan. Loud music is playing, hashers are chilling. The second and most important part of the event is on: the beer-drinking and partying part which continue well into the night.

.

.

The Hashers often describe their group as „a drinking club with a running problem,“ as the social element of the hashes is even more important than the athleticism involved. Beer remains an integral part of each hash. The ultimate goal of most hashers at the end of the day is to consume large quantities of beer and undo all the good that this running and walking has done to them.

Drinking hot beer from new shoes

Drinking hot beer from new shoes

A couple of weeks after the 850th Grenada Hash we sign up for yet another one of these addictive hashes. It’s October 31st and the hash this week is very special.

In addition to regularly scheduled hashes, a chapter may also organize other events or themed runs.

The most famous special event is the „Red Dress Run“, which is held annually by individual chapters. It all started in 1987 when a young lady by the name of Donna Rhinehart, wearing a red dress emerged from an airplane that had landed in southern California to visit a friend from her high school years. Shortly thereafter, she found herself transported to Long Beach, where her friend intended to introduce her to a zany running group called the Hash House Harriers. One member, noting her gender and attire, urged that she “just wait in the truck” until her host returned. With that goading, she ran into history sporting her red dress and heels.

The following year (August 12, 1988), to commemorate the event, the San Diego Hash House Harriers sent “The Lady In Red” an airline ticket to attend the inaugural Red Dress Run. Hundreds of male and female hashers adorned themselves in red dresses for a spectacle widely covered by California newspapers and TV news.

The tradition of the Hash House Harriers Red Dress Run quickly spread to every corner of the globe, including Beijing, Montreal, Ho Chi Minh City, Helsinki, Moscow, Tokyo, Washington, DC, Hobart and countless other locations and is held each year. Just put on your best red dress and join the run!

Maya

Maya

Another fun variation of a hash is the Disaster Hash. A disaster hash is basically an impromptu hash that can be called by any hash member whenever a disaster occurs. The disaster can be anywhere in the world and can range from an earthquake to a flat tire. The disaster hash is a bit different from a normal hash. The hare is chosen on the spot, given flour to mark the trail, a destination, and a one minute head start. Whoever catches the hare, becomes the hare. They take the flour and continue along to the destination, this repeats as many times as the hare is caught.

There are also international hashes (InterHash) held in a different part of the world every two years. The next one is going to be in 2016 in Bali, Indonesia.

But this week’s hash in Grenada is not a Red Dress Run, nor a Disaster Hash.

It’s a Halloween Hash

October 31, 2014 Halloween night in St George’s Granada. Something horrific is about to happen…

.

.

Some terrible looking creatures have gathered in the shadow of the Sails Restaurant in the center of the city.

.

.

Creatures scary, dangerous, crazy, and undead, wearing running shoos, smelling of old bones and beer.

.

.

They have a ceremony, a witchcraft ritual, telling spells, drinking foamy liquids from the shoos of sick people.

.

.

They, extraterrestrials and fast zombies, announce the terrible future ahead, the inevitable misfortune awaiting us.

.

.

The ordeal begins. The longest most creepiest night in the lives of the hashers.

.

.

We walk through a dark town like somnambulists, not knowing where are we going and why? We detect the faint smell of decomposing bodies and urine.

.

.


We are lost in a maze of narrow streets leading nowhere, up and down, and up again! Are we going in circles? Will we ever be able to leave this „such a lovely place“? Small kids, or maybe trolls darker than the deepest night, squatting in corners, are yelling at us: This way, this way, this way! Pointing in all directions. We are lost.

.

.

We are sent to the top of the city only to see the last rays of the sun disappear beyond the horizon. Complete darkness descends. We have no hope.

.

.

It gets worst. We suddenly find ourselves in a graveyard, stepping on tombstones, surrounded by the howling souls of the dead.

.

.

Further down the valley of the shadow of death, we hear the heavy chains of the werewolves, rattling in the dark. Creatures with glowing eyes lurking everywhere.

.

.


We get to the ruins of an old fort. Fort George. From there we see the city where everyone but the last few of us have been infected by zombies.

.

.

And then, we enter the Tunnels of Disappointment where we feel the cold of the shadows of skeletons. Where the final faith awaits the lost souls of the dehydrated.

.

.

 

 
Haunted tunnels, that have never seen daylight, populated by nasty bent creatures with nice running shoos.

.

.

Those of us who make it out of the tunnels alive, are offered a candy by a nun. But the bag is full of spiders!

.

.

Back at the haunt, we are punished and humiliated with beer and loud noises.

.

.

We are tortured to death with all sorts of alcoholic drinks, mostly beer.

.

.

And even though we have become lunatics, people with no hope, and even though this night has forever changed our lives, we survived to tell the tale and this is the end of it!

IMel and Ivo are among the first hashers to finish the Halloween Hash

IMel and Ivo are among the first hashers to finish the Halloween Hash

 

* The information used in this post is from Wikipedia and from Grenada Hash House Harriers official website.

 

Read about Maya’s Halloween Birthday celebration here.

Share

Maya’s Halloween Birthday in Grenada

Cruising Grenada. Maya’s Halloween Birthday Party

Boat Kids in Grenada

Boat Kids in Grenada

Grenada is a very special place for cruisers for it is at the southernmost end of the Lesser Antilles Island Chain where hurricanes rarely venture. For this, the boat insurance companies allow their clients to spend the hurricane season in Grenada. Anywhere else in the Caribbean the danger form storms is much higher and boats are not insured unless they are in or south of Grenada during the months between June and November. This is why cruisers rush to get there on time, before June 1st and remain safely tucked in in the many harbors around the island until the beginning of November.

View of Prickly Bay, Grenada from the University Club

View of Prickly Bay, Grenada from the University Club

As soon as we arrive in Prickly Bay and a week later move across to Secret Harbor, we become overwhelmed with social events and cool activities, and this time we participate. We are pleasantly surprised to find out that many of the boats are homes to families with children, like us.

View of Secret Harbor, Grenada

View of Secret Harbor, Grenada

Very quickly Maya became friends with twenty kids, boys and girls of all ages. They play volleyball together every Wednesday and Saturday at 3:00 p.m., and jump off the pier in Secret Harbor after the game, they have Book Club on Saturday in the morning, they surf on the reef in Prickly Bay, sail small dinghies at Hog Island, get together to make music, to do crafts, and yoga, to watch films and play games. It is wonderful. No wonder Grenada is the favorite island for so many cruisers and no wonder they spend so much time here. After a couple of weeks, we feel like home and we don’t want to leave. Ever.

Yoga with the Boat Kids, Grenada

Yoga for teens with the Boat Kids, Grenada

Kids' volleyball, Secret Harbor, Grenada

Kids’ volleyball, Secret Harbor, Grenada

Jumping off the pier after volleyball, Secret Harbor, Grenada

Jumping off the pier after volleyball, Secret Harbor, Grenada

But Grenada was especially special to Maya because she got to celebrate her 11th birthday there with so many new friends. Maya started counting the days before her birthday, October 27th, a month before, in St Lucia. She would wake up and first thing in the morning, she would announce how many days left to her birthday. It became really annoying. She even drew a birthday invitation card for our friends Mel and Caryn three weeks in advance, with no date or place on the card, as we had no idea when, where and how we would organize her party. But a party she was going to have.

Maya in her Halloween costume

Maya with her Halloween costume

Maya

Maya

On October 29th an epic Halloween party was to take place at Secret Harbor starting at 3:00p.m. with the kids dressed up in costumes, piling up on dinghies and going around the anchorage trick-or-treating the boats. Then at 6:00 p.m. the party for all, adults and kids, was scheduled to begin on the terrace of the restaurant. We decide it is best to have Maya’s birthday party after the kids comeback from trick-or-treating and before the big party; thus everyone will be there for sure and we’ll all celebrate.

Ivo, Maya and Mira with Halloween costumes

Ivo, Maya and Mira with Halloween costumes

At 3:00 p.m. on October 29th, 2014, on the pier at Secret Harbor, ghosts, skeletons, zombies, princesses, pirates, monsters, and all other candy-thirsty creatures start to arrive. They pile up in a few of the dinghies and charge the quiet unsuspecting anchorage as the setting sun paints the clouds on the western horizon blood-red. Boat by boat, they pillage and extort, until their bags are full of booty and the boats are out of sweets. None of the anchored sailboats’ candy reserves survives the attack.

 Trick-or-Treating in Secret Harbor, Grenada

.

Boat kids piled up on a dinghy

.

The more kids, the more dinghies, the merrier. — at Secred Harbour, Grenada  

 

.

Trick-or-treaters hit the anchorage

.

Dinghies going „door-to-door“

.

Kids with booty

.

After the anchorage, the kids hit the marina

.

The littlest pirates are wearing lifejackets as well

.

Lots of candies for all

.

.

.

.

The kids return to shore just in time for Maya’s huge birthday cake. They give her presents. Sara has made a room decoration from ocean treasures. Emma has fashioned a necklace and earrings from pieces of green glass found on the beach. Anna has painted a picture of a friendly sea monster. Mika has made her favorite paper game for Maya. The other Maya gave our Maya a tiny bed for toys she made herself out of a coconut.

 

Maya's Birthday cake

Maya’s Birthday cake

.

.

.

.

.

.

.

.

And then the grown-ups arrive all wearing silly costumes, and we all dance, drink, eat pizza, and have fun. Maya enjoys the party the most. She never stops dancing. For her, this is not just a Halloween party, it’s her birthday party. “The best day of my life” she said.

.

.

.

.

.

.

 

Read about the Underwater Sculpture Gallery in Grenada here.

Share