Къмпинг в Тайрона

Тайрона. Първа част

Тайрона, Ел Кабо

Тайрона, Ел Кабо

Наближавайки Колумбия с лодката ме лъхна онази позната прегоряла миризма на суха стара замя. Поех си дълбоко въздух за първи път вкусвайки с наслада горчивата невидима прах на Новия Свят. Какви ли градове, какви ли хора, каква ли природа ни очаква тук? Нямах търпение да се запозная със страната носеща името на Колумб, с тесните оживени улици на Санта Марта, с музеите и катедралите на Богота, с горещото родно селце на Габриел Гарсия Маркес, с водопадите в планините на Сиера Невада, с архитектурата на Картахена, с дивите плажове и маймуните в джунглите на Тайрона. Един месец далеч не е достатъчен да се обходи всичко, което Колумбия има да предложи на прашния пътешественик, може би и година няма да стигне… Нямахме време за губене.

Парк Тайрона

Парк Тайрона

Завърнахме се от Богата в Санта Марта късно вечерта и на следващата сутрин станахме към 6:00, стегнахме три раници с палатка, спални чували, 8 литра вода и консерви и потеглихме към Тайрона. Оставаха ни още 3 дена платен престой в скъпата марина и решихме да се възползваме от факта, че лодката е на сигурно място и да отидем на къмпинг в един от най-красивите и природноразнообразни паркове на Южна Америка.

Парк Тайрона, плаж Аресифе

Парк Тайрона, плаж Аресифе

От марината вървяхме петнайсетина минути до пазара, от където се качихме на автобус (6000 песос=2.50 $), който след 30 минути ни стовари пред портала на националният парк Тайрона. Вход за възрастни 35 000 песос или $15 (което си е голяма сума за Колумбия) и 20 000 песос или $8 за Мая. Входната такса е валидна за неограничен период, така че колкото повече дни останете, толкова повече „си я избивате“. На входа имаше още няколко туристи- хипарливи младежи с раници, които се качиха на едно микробусче за по 3000 песос или 1.20$ на човек до вътрешността на парка- последното място достъпно с кола. От там започват пътеките. Аз и Мая се насочихме към автобусчето като всички останали, но Иво ни спря възмутен.

– Никакво автобусче- от тук нататък вървим пеша!

– Само по 1 долар на човек е и ще ни спести 1 час вървене в жегата, не се излагай, хората ще си помислят, че сме луди.- казах аз, но напразно, за Иво всеки долар е ценен.

Пеша из гората с тежки раници

Пеша из гората с тежки раници

.

.

Тръгнахме по пътя и не след дълго автобусчето натоварено с десетина туристи, които ни изгледаха все едно сме големи глупаци, ни задмина и изчезна зад завоя. Вървяхме с наведени глави насред гъста джунгла, чиято влажна горещина се лепеше по кожите ни и скоро плувнахме в пот. Мая носеше дрехите на всички и две шишета вода по литър и половина, аз мъкнех тежки консерви с храна за трима за три дена и още две бутилки вода, а Иво се беше натоварил с голямата раница, в която се събраха трите спални чувала, палатката и още две бутилки вода.

Синя пеперуда Морф- мъртва край пътя

Синя пеперуда Морф- мъртва край пътя

Внезапно чухме познатите далечни крясъци на черните ревящи маймуни, които за първи път срещнахме по един от ръкавите на река Полочик в Гватемала преди почти две години. Дълбоки гърлени ревове, от които всеки път ме побиват тръпки. Все едно сърдито чудовище повръща- каза Мая. Това се най-гръмогласните обитатели на джунглата, чиито адски стенания предупреждаващи натрапниците да стоят далеч от тяхната територия, могат да бъдет чути на километри. Продължихме по пътя с ококорени очи, ослушвайки се, докатао ревовете се засилват и скоро семейството гръмогласници се озоваха над главите ни! Няма нищо по-вълшебно от това да срещнеш погледа на диво животно, макар и да е намръщен и недружелюбен, като погледите на черните ревящи маймуни.

Черни ревящи маймуни

Черни ревящи маймуни

Малко по-нататък чухме други по-тънички, по-дискретни гласчета, преди да видим в клоните на дърветата от двете страни на пътя, съвсем наблизо до нас, дребни симпатични подобни на котенца с прическа „Айнщайн“ маймунки. За разлика от черните ревящи маймуни, които се срещат в Централна и Южна Америка, дребните маймунки-тити или cotton-top tamarin се срещат само и единствено в североизточната част на Колумбия (или горе-долу- само в Тайрона) и никъде другаде по света. Те са в списъка на критично застрашените от изчезване видове. Никога дори не сме се и надявали да видим и да чуем, камо ли да снимаме толкова рядък вид маймуна.

Маймуна-тити

Маймуна-тити

Малките Айнщайнчета изглеждаха разтревожени и подскачаха наляво-надясно из клоните на дърветата с резки движения, спираха внезапно и ни хвърляха по един сърдит поглед, надавайки пискливи звуци, наподобяващи на някой, който шумно си прочиства зъбите, в които има останала храна. Подскачаха наоколо без да се отдалечават и все ни наблюдаваха. Аз лично бих останала с тях. Завинаги. Как да продължи човек по пътя, когато едни от най-срамежливите, най-симпатичните горски обитатели на Колумбия не искат да си тръгнат първи?

Тити

Тити

Продължихме нататък.

– Кои са глупаците сега? Ние или тези от автобуса, дето не видяха нито една маймуна?- победоносно взе да ни натяква Иво.

Тити

Тити

И беше прав. Ако не бяхме тръгнали пеша в жегата, нямаше да видим нито черните ревящи маймуни, нито малките тити, нито един голям червен паяк, нито една умряла край пътя синя пеперуда- морфо, най-вероятно блъсната от автобуса… Само, когато човек върви, пътят го възнаграждава.

Маймуна-тити

Маймуна-тити

Мина повече от час преди да достигнем мястото, където започват тесните пътеки из джунглата. Туристите от автобуса отдавна бяха заминали напред. И отново без да им се налага да бъхтат пеша в горещината и влагата, защото от това място си бяха наели коне срещу по-малко от 20 долара на глава. И за нас имаше коне, даже с намаление ни ги даваха, ама Иво посочи краката си и нямаше нужда да казва нищо…

Кон под наем

Кон под наем

.

.

Изминаха още два часа. Вървяхме в нещо като каньон образуван от конския трафик в песачливата земя, прескачахме сиви гранитни канари, паднали дървета и пътеките на мравките-листорезачи.

Каньон

Каньон

.

.

Мравки листорезачи

Мравки листорезачи

Мравки-листорезачи

Мравки-листорезачи

Вече минаваше обяд. Жегата беше непростима дори в сенките на джунглата. Целите бяхме плувнали в пот- едри капки, които се стичаха в малки ручейчета по лицата и ръцете ни, попиваха в дрехите ни и се вливаха в обувките ни. Скоро тениските и панталоните ни натежаха като че ли сме ги потопили в кофа с пот и сме ги облекли без да ги изcтискваме. Преполовихме водата за пиене- добре, че бяхме взели толкова много.

Мая

Мая

зеленина

зеленина

Срещнахме още един вид маймунки, които бяха заети да махат изсъхналите листа от една палма. Дърпаха ги с ръце много енергично и ги пускаха от високо на земята до нас, ровейки за бубулечки в основата им. И те също крещяха нещо недоволно по наш адрес. Иво и Мая се опитаха да комуникират, доста успешно, ако питате мен, дано не са ги обидили…

Маймуна

Маймуна

Освен неочакваната ни среща с тези маймунки, случайно попаднахме и на едно индианско селце, до където конете не ходят, разбира се. Водени от любопитство кривнахме от основния път по една скрита много малка пътечка.

Индианско село

Индианско село

.

.

Внезапно- две кокошки ровят в земята и не ни обръщат внимание. По-нататък- угаснало огнище и дрехи съхнат на големи канари. Няколко малки кръгли и една квадратна къщи,  направени от дървета и кал и с коносообрани покриви от палмови листа. Навес с хамаци. В един от хамаците спи индианец от племето Когуи! От една от къщите се подаде младо момиче в бяла роба и две малки полу-голи деца, които ни гледаха с любопитство и недоверие. Без да кажат нито дума и без да ни изтърват от поглед, готови да се скрият обратно в колибката, ако се наложи.

.

.

.

.

Индианци от племето Когуи

Индианци от племето Когуи

Не ни беше мястото тук и не искахме да тревожим тайните на това омагьосано място. Побързахме да се върнем обратно на основната пътека, предназначена за туристите. По това време вече бяхме напълно зашеметени от толкова много внезапни срещи с диви животни и хора. Вече нямаше да се учудим и даже очаквахме ягуар, динозавър или извънземно да ни пресече пътя.

Мария- от племето Когуи. Вървеше в гората успоредно на пътеката и излезе, когато я извиках с думите: Чоколате? С нея имаше още едно дете, което не посмя да излезе от гората. Мария обеща да раздели шоколада със сестричката си.

Мария- от племето Когуи. Вървеше в гората успоредно на пътеката и излезе, когато я извиках с думите: Чоколате? С нея имаше още едно дете, което не посмя да излезе от гората. Мария обеща да раздели шоколада със сестричката си.

Най-сетне пристигнахме до една поляна, където под навес от палмови листа имаше десетина палатки и няколко хамака. Това е първият от няколкото къмпинги в Тайрона. Седнахме да починем в ресторанта и си разделихме една скъпа кола, полюбувахме се на плажа Аресифе, където нямаше жива душа, защото къпането тук е забранено (след като няколкостотин души са се удавили в силното течение и големите вълни).

Първи къмпинг

Първи къмпинг

Душове

Душове

Мая в ресторантчето

Мая в ресторантчето

.

.

.

.

.

.

.

.

Продължихме към следващия плаж, наречен Ла Писина (басейна)- лагуна заобградена от рифове и скали, спиращи вълните- чудесна за къпане. Тук спряхме за час-два да се разхладим в приятните води на Карибско море и да си изсушим малко дрехите. Няма нищо по-прохладно, по-освежаващо, по-отмарящо след дългото вървене в прах и горещина от морето… Тук също така започнахме да срещаме и останалите туристи.

плаж Ла Писина

плаж Ла Писина

.

.

хубава гледка...

хубава гледка…

.

.

Брадорасло

Брадорасло

Към 3:00 следобед отново си облякохме потните дрехи, чорапи и тежки обувки и освежени, но изтощени от вървене с големите раници, пак потеглихме. Още половин час преход през палмова гора преди крайната ни цел- Ел Кабо.

.

.

Кокосова гора. Тук видяхме най-много кокосои орехи не едно място

Кокосова гора. Тук видяхме най-много кокосои орехи не едно място

Мира и Мая

Мира и Мая

Тайрона е национален парк обхващащ територия от 12 хиляди хектара в полите на Сиера Невада в Санта Марта с 3 хиляди хектара от най-биоразнообразната крайбрежна зона в Америка. С многобройни пусти плажове, сини карибски води, тропически джунгли и дъждовни гори, дом на стотици видове животни и птици, това е едно от най-дивите и най-красиви кътчета на Южна Америка.

Мая и Иво

Мая и Иво

А Ел Кабо е безспорно диаманта в короната.

Ел Кабо

Ел Кабо

Къмпинг Ел Кабо

Къмпинг Ел Кабо

– Тук ще бъде България!- рече Иво и двамата с Мая се заеха да разпъват палатката, докато аз имах за задача да документирам събитията с фото-апарата.

Мая и Иво опъват палатката

Мая и Иво опъват палатката

Мая и Иво горди

Мая и Иво горди

Мая се чекне в палатката

Мая се чекне в палатката

Мая оправя спалните чували

Мая оправя спалните чували

Само ние и още три двойки от многобройните къмпингари си мъкнеха собствените палатки. Останалите- поне 30-40 човека от цял свят, най-вече Германци и Австралийци си плащаха за палатка или хамак под наем, като „най-готиното“ място за хамак под наем беше малката колибка на скалите сред морето- най-сниманата отличителна черта на Ел Кабо.

.

.

.

.

.

.

Ел Кабо, Тайрона

Ел Кабо, Тайрона. В малката „къщичка“ на скалите се намират хамаците под наем.

Една палатка под наем на вечер на човек е около 15$, хамак е около 10$, а ние, въпреки, че си имахме палатка плащахме по 6$ на човек (Мая-безплатно) наем на вечер за привилигията да си я опънем в Ел Кабо.

Нашата палатка нощем

Нашата палатка нощем

Колкото и да мрънкаме, струваше си. Тук си прекарахме два от най-красивите, най-щастливите, най-перфектните дни в живота ни.

Иво и Мая край огъня

Иво и Мая край огъня

Мая хапва равиоли от консерва

Мая хапва равиоли от консерва

Мая с маршмелоу

Мая с маршмелоу

Тайрона рано сутрин на Ел Кабо

Тайрона рано сутрин на Ел Кабо

Къмпингът се събужда

Къмпингът се събужда

.

.

Мая и Мира готови за поход високо в планината до Ел Пуеблито (половин ден)

Мая и Мира готови за поход високо в планината до Ел Пуеблито (половин ден)

Иво помага на Мая през канарите

Иво помага на Мая през канарите

Мая

Мая

Мира и Мая

Мира и Мая

.

.

.

.

Черно колибри

Черно колибри

Мира и Мая обичат да прегръщат големи дървета

Мира и Мая обичат да прегръщат големи дървета

Иво обича да бере диви портокали

Иво обича да бере диви портокали

Пуеблито е малко изоставено индианско селце (не живеят индианци), където туристите от Тайрона могат да се разходят и да видят къщите на индианците. До тук се стига за 2-3 часа стръмно изкачване- труден терен с канари през цялото време; вертикално катерене.

Пуеблито е малко изоставено индианско селце (не живеят индианци), където туристите от Тайрона могат да се разходят и да видят къщите на индианците. До тук се стига за 2-3 часа стръмно изкачване- труден терен с канари през цялото време; вертикално катерене.

Пуеблито

Пуеблито

Номадите в Тайрона

Номадите в Тайрона

обратно на плажа

обратно на плажа

Иво си почива след дълъг изморителен поход до Пуеблито

Иво си почива след дълъг изморителен поход до Пуеблито

Мая прави пясъчен октопод

Мая прави пясъчен октопод

Иво реже кокоси

Иво реже кокоси

Мая пие кокоси

Мая пие кокоси

Червена катерица в палмите

Червена катерица в палмите

Мравки-листорезачки

Мравки-листорезачки

.

.

Залез. Втора вечер

Залез. Втора вечер

.

.

Още една рядка птица

Още една рядка птица

.

.

Тайрона, Ел Кабо

Тайрона, Ел Кабо

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Солената Катедрала в Зипакира

 

Зипакира

Преди да си тръгнем от Богота посетихме Зипакира, на около 50 км на север от столицата – една от земите с най-древните обитатели в Америка, където преди конкистата са живяли индианците от племената Муиска и където се намира едно от чудесата на Колумбия. От хостела ни в La Candelaria взехме ТрансМиленио автобус до последната спирка Portal del Norte (1800 песос = $0.70) и от там се качихме на микробусче до Zipa (5000 песос= $2.50). Озовахме се в малко живописно градче насред евкалиптови гори в полите на Андите. Посрещнаха ни тесни стръмни улички и стари реставрирани къщи с прясно боядисани врати и керемидени покриви обрасли в мъхове.

Уличките на Зипакира

Уличките на Зипакира

.

.

.

.

Насочихме се към централната плаца- огромен площад окупиран от гълъби (подобно на всички пплощади по света), насред който стърчаха няколко високи палми, чиито корени надигаха настилката и образуваха полегати хълмчета от жълти павета.

Катедрала Зипакира

Катедрала Зипакира

Плацата беше заобиколена от всички страни с невероятно красиви стари двуетажни постройки, с дървени балкони отрупани с цветя и покриви с глинени керемиди, между които се открояваха кметството в стил френска класическа архитектура с готически елементи и катедралата Сан Антонио де Падуа, построена между 1805г. и 1916г. в класически испански колониален стил.

Кметството на Зипакира

Кметството на Зипакира

.

.

Изобщо не очаквахме да попаднем в подобно симпатично историческо градче от миналото, с 300-годишни сгради обявени за национални монументи, насред спокойни зелени хълмове. Останахме очаровани от Зипакира още преди да стигнем до крайната ни дестинация- Солената Катедрала, която е основната причина стотици посетители да прииждат тук ежедневно.

Зипакира

Зипакира

.

.

 

Солената Катедрала

Солената Катедрала в Зипакира, Колумбия е една от най-необичайните, най-изумителни катедрали в света. Намира се на 200 метра под земята, в тунелите на стара солна мина, дълбоко в корема на голяма солена планина. Всичко в тази катедрала е направено от сол.

Солената Катедрала

Солената Катедрала

 

Солните депозити на Зипакира се формират преди 250 милиона години и с образуването на Андите се озовават в планините, високо над морското ниво. Индианците от племето Муиска първи се възползват от богатите солни залежи, много преди пристигането на испанските завоеватели. Започнали да добиват и да търгуват със солта, която изобилствала в околните планини, като разменяли сол за най-различни изделия и стоки с други племена от района на Андите.

.

.

сол

сол

По-късно, европейските заселници също започват да експлоатират богатите солните залежи, прокопавайки многобройни тунели под планината. В един момент миньорите решават да си организират малък храм в един от тунелите, където всеки път преди да започнат работа се молели.

.

.

През 1950г. в галериите на мината, някои от които прокопани още от времето на индианците Мусика, започва строежът на голямата подземна католическа катедрала, завършена на 15 Август 1954г. и посветена на светицата покровителка на миньорите. Но тъй като катедралата се намирала в действаща мина по онова време, се налага да я затворят и реконструират по по-безопасен начин. През 1995 най-сетне отваря врати Солената Катедрала в днешния си вид.

.

.

След като си платихме входната такса от около 12$ на човек се наредихме на опашка заедно с двайсетина други посетители пред входа на мината. Озовахме се под земята, в пещера чиито стени и таван бяха покрити с дебел пласт сол, като заснежени, подсилени с дебели греди от евкалиптово дърво.

.

.

.

.

Вървяхме дълго по низходящ коридор и спирахме често, 14 пъти да сме по-точни. От двете страни на мрачния коридор бяха издълбани 14 малки параклисчета с масивни кръстове от каменна сол, които стърчаха от земята или стените, представляващи 14-те етапа от кръстния път на Христос.

.

.

.

.

След около половин час стигнахме до катедралата. Залата, намираща се в средата на лабиринт от коридори, пещери, шахти и балкони е дълга 75 метра с 18 метра висок таван, с огромни каменно-солни колони и капацитет 8400 човека. Тук се намира и най-големият подземен кръст в света. (Подземен!) Звуците на Аве Мария изпълваха помещението.

Мира и Мая на фона на най-големия подземен кръст в света (направен от сол)

Мира и Мая на фона на най-големия подземен кръст в света (направен от сол)

Преди да завършим обиколката се присъединихме към малка група ентусиасти, които искаха да научат как се копае каменна сол. Раздадоха ни каски с фенерчета и ни поведоха в тотален мрак към място, където ни очакваха тежки ръждиви кирки. Иво и Мая моментално се захванаха за работа и успяха да изкъртят няколко парчета от стената на мината. Едновремешните миньори по тези места получавали нищожно заплащане за каменната сол, която изкопавали с къртовски труд. Плащали им на килограм. Парчетата, които ние успяхме да отлепим от стената на мината не биха стрували даже стотинка… Запазихме ги за сувенир, но първо ги близнахме да се уверим, че са наистина солени. Бяха солени, наистина!

Мая и Иво- миньори

Мая и Иво- миньори

Иво копае каменна сол

Иво копае каменна сол

Край на работното време

Край на работното време

Обратно в светлината на света отвън. Продължаваше да ръми дъжд и беше хладно. Намерихме едно уютно ресторантче с голяма камина, в която се гушеха няколко свински и пилешки пържоли. Поръчахме по една супа с ребра (sopa de сostilla) и голяма порция наденици придружени с пресни картофчета и салата- местният деликатес. Порция скара с гарнитура, супа и сок струва между 3 и 5 долара и обикновено тримата си поделяме 2 такива порции, които са огромни и аз се наяждам само със супата.

Край камината

Край камината

Седнахме до камината с онези леки усмивчици на задоволство и докато се наслаждавахме на топлата люта супа и пресните наденички, Мая превъзбудено бърбореше. „Страхотно ми хареса Солената Катедрала (само че не бих влязла вътре сама, ще ми бъде страшно) и ще си построя една такава солена подземна катедрала в Minecraft.“

Мая със статуята на миньора

Мая със статуята на миньора („Така не се пуска котва…“)

Статуя на миньора  в Зипакира

Статуя на миньора в Зипакира

На мен също страхотно ми хареса Солената Катедрала, повече отколкото си представях. Не очаквах подобен огромен подземен лабиринт- километри от прокопани тунели 6 етажа под земята, с многобройни шахти, коридори и помещения издълбани в солените подземия; катедрала с детайли, кръстове, статуи, фрески- и всичко това изработено от сол! Уникално огромно по мащаб произведение на изкуството и архитектурно постижение, както и автентичен исторически монумент посветен на хората от Солените Планини на Колумбия. За нас посещението ни в Зипакира и Солената Катедрала си остава още едно незабравимо изживяване.

.

.

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Монсерате, Ел Дорадо и Музея на Златото в Богота

Монсерате

Втория ден от посещението ни в Богота започна с извънредно стръмното изкачане на връх Монсерате, 3152м.- един от символите на Богота.

Monseratte, Bogota

Monseratte, Bogota

В ранните години на 17 век върхът се превръща в любимо място за католически пилигрими и през 1650г. започва строежът на храм, който днес посреща стотици поклонници и посетители ежедневно. Освен 3-километровата пътеката, до върха може да се стигне и посредством въжена линия, но изживяването не е същото, а и не е безплатно. Да се качиш пеша е традиция и доста изморително предизвикателство. Има спортисти, които тичат нагоре, набожни поклонници, които пълзят до върха на колене, както и многобройни местни и чуждестранни посетители, като нас, които се придвижват бавно и на почивки. Но нямаше как, изкачването на Монсерате е почти задължително. Да посетиш Богота и да не изкачиш Монсерате е все едно да посетиш Париж и да не се качиш на Айфеловата кула.

.

.

След два часа потене и прединфарктно драпане, най-сетне и ние изкачихме Монсерате. Обещахме си, че повече никога няма да го направим. Денивелацията е над 500 метра и въпреки, че пътеката е широка, павирана и със стъпала (а и ние обичаме да се катерим из планиините), това се оказа една от най-изморителните и трудни „разходки“. Но усилията ни бяха възнаградени с чуство на победа щом стигнахме върха и с прекрасна незабравима гледка.

Мая срещна лама по пътя към Монсерате

Мая срещна лама по пътя към Монсерате

От върха, столицата в нозете ни приличаше на безкрайно езеро от керемидени покриви разлято между склоновете на заобграждащите го планини.

Изглед към Богота от връх Монсерате

Изглед към Богота от връх Монсерате

Освен църквата, горе има и симпатичен ресторант с прекрасен изглед насред градини от едри високопланински цветя и стари дървета, където пихме традиционен горещ шоколад.

Мая пие горещ шоколад на връх Монсерате

Мая пие горещ шоколад на връх Монсерате

Слизането беше не по-малко болезнено за мускулите и ставите ни, но доста по-бързо, без толкова много почивки, така че до обяд бяхме обратно в града, насред шумутевицата от коли и тълпите от забързани хора. И въпреки, че краката ни боляха страхотно, след кратка почивка и обяд в едно малко ресторантче, където ни сервираха популярния местен деликатес- супа Ахиако, намерихме сили за още едно незабравимо мероприятие.

Мая хапва супа Ахиако (гъста пилешка супа с 4 вида картофи и специфични подправки)

Мая хапва супа Ахиако (гъста пилешка супа с 4 вида картофи и специфични подправки)

 

Ел Дорадо

Дълбоко в планините на една далечна непозната земя, в храм построен в центъра на голям град, живял синът на могъщ владетел. Той притежавал зрението на прилепа и мъдростта на орела, а във вените му течала силата на ягуара.

Наближавал денят на неговата трансформация. Уединен в мрачния корем на свещената пещера дни наред- дни, които се превърнали в една безкрайно дълга нощ, без светлината на Слънцето, без сол и без жена, той се подготвял за върховното си превъплащение.

В деня на церемонията, шаманите от големия град се събрали край свещеното бездънно езеро, където живяла водната богиня владетелка на Долния Свят. Напалили огньове от дървета и смола, чиито кървави пушаци скоро погълнали слънцето. На голям сал украсен с разноцветни пера от незнайни птици и скъпоценни камъни- зелени и сини като водите на езерото, натоварили най-изящните украшения и фигурки изработени от чисто злато. А тялото на пещерния принц покрили от главата до петите със златен прах.

Сложили златния принц върху сала, а в краката му натрупали златни украшения и есмералди- дарове за подводната богиня, владетелка на Долния Свят. Четримата най-могъщи шамана накичени с тежки гривни, корони, обици и гердани от злато застанали изправени в четирите края на сала. Когато достигнали центъра на езерото настанала гробна тишина. Тогава, позлатеният принц започнал да изпраща щедрите дарове един по един в бездънното езеро- порталът на отвъдното, обиталището на владетелката на Долния Свят. Четиримата най-могъщи шамани сторили същото.

Щом салът се завърнал обратно на брега, принцът се потопил в езерото и измил златото от кожата си. С песни, с музика и танци, хората от големия град посрещнали новия всемогъщ владетел- Ел Дорадо.

.

.

 

Историята за позлатения принц и езерото пълно със скъпоценности дава началото на легендата за Елдорадо- град от злато скрит дълбоко в джунглите на неизследвани земи, бленуван и напразно издирван от испанските конквистадори през 16 и 17 век. И въпреки, че златния град Елдорадо си останал само легенда, свещеното езеро, където индианците Муиска от племената на високото Андинско плато край днешна Богота извършвали пищната церемонията по ръкополагането на всеки нов владетел съществува. Високопланинското езеро Гуатавита на 3100 м надморска височина – кръгло, подобно на кратер езеро с 1.5 км диаметър и дълбочина около 25-30 метра е днес една от многобройните туристически атракции в покрайнините на колумбийската столица. Пресушавано няколко пъти в миналото без значителни находки на златни предмети, днес езерото е обявено за национален парк, където плуването, гмуркането и екскавирането са вече напълно забранени.

.

.

 

Музей на Златото

Но вместо да се катерим отново из планината, изморени от посещението ни на връх Монсерате, ние решихме да потърсим злато на друго по-сигурно място- в Музея на Златото в Богота.

.

.

На 3 етажа и с 55 хиляди експоната повечето от чисто злато, това е най-голямата и внушителна колекция в света на златни предмети от времето на индианците преди Колумб, най-известният музей в цяла Колумбия и един от най-впечатляващите музеи на Латинска Америка. Входа е 3000 песос или 1.5 долар за възрастни и безплатно за деца.

.

.

Ние останахме поразени от мащаба на музея, от богатата златна колекция представена по епохи и региони на находките, от сложните златни изработки, някои от които толкова миниатюрни, че бяха сложени под лупи, от стила и красотата на изкуството на древните индиански култури. Имаше и зала, където прожектираха филм за находките на различни метали в света и в Колумбия, както и зала с витрини с миниатюрни модели (които на Мая и харесха много, защото приличаха на куклички и играчки) представляващи различни сцени от живота на индианците: агрикултура, мумифициране и погребения, изработване на къщите им, занаяти и т.н.

.

.

Миниатюрни модели на мумии, които бивали погребвани изправени

Миниатюрни модели на мумии, които бивали погребвани изправени

Но най-впечатляващи за нас бяха златните фигурки на смесени животни и хора: жабата-ягуар, човекът-орел, жената-птица, мъжът-вампир, шаманът-змия, както и изящните златни тръбички и съдинки за традиционни ритуали включващи растения с халюциногенни свойства- листа от кока и йопо- мощен халюциноген добиван от кората на Анаденантера дърво, което инхалирали с помощта на малка лъжичка или куха птича кост от златни тавички изобразяващи животни и трансформации, изживяни от шаманите под влиянието на халюциногенните растения.„Когато шаманът бил под ефекта на растения, които го дарявали с нечовешки способности, той се свързвал с различните светове и можел да посещава Средния свят, Горния свят и Долния свят и да комуникира с техните обитатели.“

.

Жена-птица

.

Жаба-ягуар

Тавичка и тръбичка за наркотици

Тавичка и тръбичка за наркотици

На третия етаж влязохме в церемониалната зала. Настана тотален мрак. Погълнаха ни звуците на ромоняща вода и далечните песни на шамани. Бледи блещукащи светлини рзкриха стотици златни предмети в кръгло стъклено езеро в центъра на залата и навсякъде около нас. Песните се засилиха и сякаш попаднахме във водовъртеж от злато, в някаква блестяща далечна нереалност…

Церемониалната зала

Церемониалната зала

Прекарахме си целия следобед в Музея на Златото, запленени от изящното изкуство на древните цивилизации обитавали тези земи преди Колумб. Научихме интересни подробности за историята и културата им, начина им на живот и обичаи.

.

.

 

Хостел в Богота

Базкрайно изтощени се прибрахме в малкия хостел, където се беше освободила частна стаичка за нас. Вместо да спим в общата спалня с 6 легла вече си имахме стая с едно двойно легло и едно единично легло на два етажа, с телевизорче и баня с топла вода! И дребната жена на рецепцията се съгласи да ни я даде за 30$ на вечер.

Но и тази стаичка нямаше прозорец. Защо, попитахме от любопитство. Ах, историята на този хостел е дълга… Построена през 17 век, сградата е била къща на генерал. После става католически манастир, после- училище и последно, преди да се превърне в хостел и преди ерата на дигиталната фотография, сградата е била фото-студио с тъмни стаи без прозорци, където се проявявали ленти и снимки.

.

.

Взехме си по един горещ душ и се тръшнахме под одеалата. Заспахме като заклани, а навън може и да е било още светло, нямаше как да разберем в стаичката без прозорци на малкия хостел в центъра на града. Предстоеше ни още един ден в Богота изпълнен с емоции преди да се приберем обратно на лодката в горещата Санта Марта.

Обратно в хостела

Обратно в хостела

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Ла Канделария, Музей Ботеро и Катедрала Богота

Богота Първа Част

.

.

След само час и половина се приземихме на летище El Dorado и докато излезем навън вече беше се стъмнило. Беше и безкрайно студено. За първи път от много време насам се озовахме в място, където хората се бяха загърнали в зимни якета, с топли шапки и дебели пуловери. Тръгнахме в посоката, в която се придвижваше тълпата от самолета и стигнахме до автобусна спирка. От там, след малко разпитване на случайни минувачи, се качихме на автобус. Бях си записала в едно тефтерче адрес на евтин хотел не далеч от канадското посолство. Хотелът беше подозрителен, вмирисан на цигари, с един мазен малък чичко с развалени зъби на рецепцията. Аз му обясних, че имаме само $30 и той ни настани в една стаичка на четвъртия последен етаж с едно единствено двойно легло. За тази сума- толкоз. Сбутахме се тримата на леглото и така изкарахме първата вечер в Богота.

Иво и Мая в хотелската стая в Богота

Иво и Мая в хотелската стая в Богота

На сутринта, навлечени с всички дрехи, които си бяхме взели и които не бяха достатъчни, се придвижихме до канадското посолство. Подадохме формулярите за подновяване, платихме таксата и си оставихме старите паспорти на една любезна дама, която говореше английски, френски и испански без да се замисля. До обяд мисията ни беше успешно свършена. Оставаха ни три дни да се разхождаме и да разглеждаме града и околностите. Но три дни съвсем не са достатъчни и успяхме да видим само малка част от многобройните атракции на Богота- този мегаполис в центъра на Колумбия, един от 25-те най-големи градове в света с огромна територия и над 12 милиона души обитатели.

Кандското посолство и финансовият център в Богота

Кандското посолство и финансовият център в Богота

Първо се отправихме към най-посещаваната от туристи част на града- La Candelaria- старият град, с тесни улици, многобройни църкви и катедрали, сгради с колониална и барокова архитектура, много от които днес са приютили музеи, галерии, библиотеки, университети, ресторанти, хотели и държавни институции.

La Candelaria, Bogota

La Candelaria, Bogota

До там отново взехме автобус от системата TransMilenio, която ни впечатли невероятно много. С 12 автобусни линии обслужващи стотици километри и над 1500 автобуса, повечето икаруси внесени от Германия и Скандинавия- MercedesBenz, Volvo и Scania с капацитет 270 човека всеки, циркулиращи един след друг- една непрекъсната редица от червени и жълти автобуси, това е най-голямата експресна автбусна система в света! Построена по модел на автобусната система в град Куритиба в Бразилия, но в много по-голям мащаб, TransMilenio наподобява подземно метро- има си собствени ексклузивни пътища, по които не минават коли и никакъв друг трафик, с приповдигнати на около един метър автобусни спирки-платформи, до които се стига през тунели или мостове над магистралата и чиито прозрачни врати се отварят едновременно с вратите на автобусите (които също са на един метър от земята). Посторяването на тази система е завършено през 2000г. и е струвало около 6 милиона долара…на километър… Билетчето в едната посока струва 1800 песос (1 американски долар се равнява на 2400 колумбийски песос) или около 0.70 цента и можеш да се прекачваш от един автобус на друг на няколкото свързващи терминала, докато не излезеш от платформата. Автобусите пристигат на всеки 2 до 7 минути. Ние бързо се ориентирахме и свикнахме с автобусите и през целият ни престой се придвижвахме навсякъде из Богота изключително евтино и много по-бързо от колите и такситата, които по цели дни висят в неверятните трафици на столицата.

TransMilenio in Bogota

TransMilenio in Bogota

Хората бяха много учтиви и ни насочваха на кой автобус да се прекачим на коя спирка и в ранният следобед се появихме в старият град, пред хотел Континентал. Но разбира се, минахме покрай големият хотел без да забавяме крачка и се насочихме към евтините хостели, където отсядат битници, пътуващи студенти и други подобни бедни пътешественици-авантюристи от цял свят. Защото за нас „евтиният вариант“ е „единстеният вариант“.

Рецепцията на хостела се намира в остъклено вътрешно дворче

Рецепцията на хостела се намира в остъклено вътрешно дворче

Тъй като нямахме резервации едвам успяхме да си намерим места в една обща спалня- малка стаичка без прозорци в която едвам се бяха побраи 3 легла на по 2 етажа в един малък много симпатичен хостел на пъпа на La Candelaria (стария град) за 10$ на легло на вечер. Дребната женичка на рецепцията беше много мила и обеща да не пуска други хора в общото спално при нас. И така, първата вечер в Богота спахме тримата на едно легло, а втората вечер спахме тримата на 6 легла!

Мира и Мая в стаята на хостела

Мира и Мая в стаята на хостела

Оставихме си раниците и тръгнахме да разглеждаме. Очаквахме с надежда обедното слънцето да затопли въздуха, но дори и през деня времето си остана студено. Богота, със субтропичен планински често непридвидим климат и температури между 6 и 19 градуса, се намира на 2640 м надморска височина върху планинско плато в Андите, заобиколена от хълмове и върхове. Тук денят може да започне дъжделив, спокоен и слънчев по обяд , с ужасна буря следобед и да завърши с ветровита влажна вечер- метеорологични капризи, дължащи се на голямото надморско равнище, както и на ефектите от El Niño.

Но в случай на лошо време, в Богота има толкова много музеи, галерии, библиотеки, кафенета, ресторанти и катедрали, където да се приюти човек. Първият музей в списъка ни на „задължителните“ беше музеят на Ботеро, на две пресечки от хостела ни.

Музей Ботеро

Иво и Мая на балкона в музей Ботеро

Иво и Мая на балкона в музей Ботеро

Фернандо Ботеро, роден 1932г. в колумбийският град Меделин, е световноизвестен артист (художник и скулптур) с огромно международно признание и уникален стил, повлиян от бароковите катедрали в Меделин, а по-късно- от творбите на големите художници от Ренесанса, които той изучава в музеите на Париж и в художествената академия в Мадрид. Днес 83 годишният художник живее в Париж с третата си жена (гъркиня), но сам нарича себе си „най-колумбиец от всички колумбийци“.

.

.

Картините и скулптурите му (много от които Ботеро дарява) фигурират в постоянните колекции на музеи и галерии от цял свят, между които и някои от най-престижните в Ню Йорк и Париж. Сюжетите му са винаги възпълнички мъже и жени.

.

.

.

.

 

Ботеро казва, че този негов афинитет към формите на дебелите хора е спонтанен и необясним за него самият. Според мен, това негово подсъзнателно решение да рисува едри набити тела решава до голяма степен композиционните проблеми – фигурите са винаги чудесно разположени в пространството и запълват перфектно рамката на платната формат А4, където една слаба висока човешка фигура би заела само около 1/3 от пространството. (Това си е лично мое наблюдение и не претендирам да е истина. За мен картините на Ботеро са така привлекателни най-вече поради факта, че са „пълни“.)

 

Музей Ботеро в Богота, основан през 2000г. когато артистът дарява 208 творби- 123 негови и 85 на международни артисти, ни посрещна с отворени врати- вход свободен. Изгубихме се из етажите и галериите декорирани с платната на артиста, както и на много други известни майстори, между които: Дали, Брак, Миро, Пикасо, Моне и Матис и си прекарахме целият следобед погълнати от меки форми и пастелни цветове.

.

.

.

.

За Мая, 11г. посещението в музея беше страхотно забавно. „Мисля, че Ботеро е странен и обича храната. Освен дебели хора има и доста рисунки на плодове и други вкусни неща. Въпреки, че повечето картини бяха на дебели голи жени, на мен ми харесаха. Най-вече- дебелата Мона Лиза и Дебелият Христос. Мисля, че картините му са хумористични и смешни, детски.“ –каза Мая.

.

.

Беше вече късен следобед, слънцето се опитваше да пробие мрачните дъждовни облаци, когато излязохме от музея на Ботеро и продължихме надолу по улицата към площад Боливар, където насред тълпи от хора и стотици гълъби ни посрещна тежката Катедрала Богота, построена между 1807 и 1823г, най-голямата в Колумбия. И тогава се случи нещо магическо. Слънчевите лъчи най-после надникнаха изпод облаците на запад. Катедралата се обля в злато и ярка дъга като ореол засия над блестящите и куполи на фона на оловносиви облаци… Всички присъстващи: хората излезли на разходка след работа, туристите от цял свят, уличните продавачи на царевични палачинки, бонбони и сокове, влюбените двойки насядали край статуята на Боливар, бездомниците, жената дърпаща с въженце една оседлана лама за снимки, инвалидът с разноцветните балоните, продавачката на семена за гълъбите- всички притаиха дъх и се втренчиха в златото на катердралата и в дъгата, която изгря и не угасна много дълго време, докато слънцето не се скри зад планините на запад.

Катедрала Богота

Катедрала Богота

* Във втора част ще рзкажа за това как изкачихме връх Монсерате, от където се вижда цялата столица, посетихме музеят на златото и ботаническата градина на Богота.

Facebook/The Life Nomadik

Share

С канадски паспорти в Колумбия

.

.

Да пристигнеш в Колумбия по море може да се окаже доста солено изживяване, особено за хора пътуващи с канадски паспорти, като нас. Всъщност, канадските ни паспорти, които изтичат след 3 месеца, бяха повод да спрем в Санта Марта и веднага да летим до Богота, където се намира едно от трите канадски посолства ивършващи паспортни услуги в карибският регион (другите две са в Панама и на остров Барбадос), за да подадем фолрмулярите за подновяването им. Но освен таксата за подновяването, кято платихме в посолството, канадските ни паспорти бяха причината и за неочаквани разходи при влизането ни в страната.

Освен 90-те долара, които всички крузъри с яхи плащат за временно разрешително за плаване в колумбийски води (валидно за 60 дена), на нас ни сервираха и сочната сметка от 80 долара на човек (общо 240 $ за тримата) имиграционна такса. Оказа се, че от няколко месеца насам е влязал в сила нов закон специално за канадски граждани. Всички останали граждани влизат в Колумбия безплатно. Този нов колумбийски закон е в отговор на новият канадски закон, според който всички колумбийци пристигащи в Канда трябва да платят такса от 80$… Как съжалихме в този момент, че са ни изтекли българските паспорти… За първи път българските ни паспорти се оказаха по-ценни от канадските и биха ни свършили много добра работа тук, в Колумбия, но уви- бяха изтекли…

И за капак, в единствената марина в Санта Марта, където трябваше да си оставим лодката за една седмица, докато отсъстваме, ни съобщиха, че катамараните плащат почти двойно, тъй като били по-широки от еднокорпусните лодки и заемали две места… Въпреки, че вече не е толкова опасно да пътешестваш из Колумбия, в сравнение с периода отпреди няколко години, не е добра идея да си оставиш лодката закотвена и без надзор и да заминеш за няколко дни и нощи, защото не се знае, дали като се завърнеш тя все още ще си е на мястото, непокътната. Голяма част от населението тук са бедни хора, които не биха устояли на изкушението да ограбят една самотна яхта, изостваена без хора на борда, на котва в заливчето край малко градче. Единстената алтернатива е марината, която се охранява денем и нощем и за да влезе човек трябва да мине през пропусквателен пункт с две заключени железни врати.

Santa Marta Anchorage

Santa Marta Anchorage

И така, сметката за една седммица на марината за нас беше 250 $, вместо 150 $ за същата дължина еднокорпусна лодка. Общо, разходите ни по влизането и престоят ни в марината в Колумбия бе 580$. Но ето как трябва да разсъждава един позитивно настроен екипаж: От две години насам за втори път влизаме в марина (първият път беше през юли 2013 в Хавана, където да се пуска котва е забранено и единствената опция е Марина Хемингуей, 20$ на ден), така че разходите ни за марина са незначитлни, ако ги смятаме на година. Освен това, от няколко месеца насам не сме плащали митнически и имиграционни такси и нямахме абсолютно никакви входни или изходни разходи в последните няколко държави, които посетихме: в Ст Мартен е безплатно за яхти, в Пуерто Рико е безплатно и безвизово за канадци, в Аруба се оказа също напълно безплатно. Така че от 5 месеца насам нямахме разходи по влизане и стоене на котва в държавите, които посетихме. Накратко, големите разходи по влизането ни в Колумбия се компенсират от никаквите разходи през изминалите 5 месеца. Така, за да се успокоим, разсъждавахме ние.

Marina Santa Marta

Marina Santa Marta

И не на последно място- малко преди да пристигнем в Колумбия получихме няколко дарения от щедри почитатели в блога, които ни помогнаха значително точно в този момент. Най-вероятно не знаете и няма как да разберете, освен ако не ви спомена тук, колоко оценихме вашите дарения, които покриха разходите ни за марината: П. Вачков, Б. Павлов, Й. Русев, А. Григоров, Х. Христов, С. Апостолов и К. Мирчев- благодарим ви!

И така, веднага след като пристигнахме в Санта Марта проучихме кой е най-евтиният вариант да се придвижим до Богота, на 1000 км във вътрешността на Колумбия. Кола под наем на ден е 50-60$, бензинът е скъп –около 1$ на литър и магистралите са платени. Кола под наем за 4 дена би ни излязла над 400$ и бихме загубили 2 дена в пътуване. Автобус до Богота е 50$ на човек в едната посока и придвижването е 20 часа. Тръгва се в ранният следобед и се пристига на другия ден в късният предиобед. За трима души автобусът би ни струвал 300$ и бихме загубили 2 дена, пътувайки нощем. Оказа се, че самолетът е най-евтиният, най-бързият и най-оптималният вариант. Има няколко авиокомпании, които продават страхотно етини самолетни билети, една от които е Viva Colombia. В зависимост от това колко дена предварително и ако носиш само една чанта до 6 кг багаж можеш да си купиш самолетен билет отиване-връщане от Санта Марта до Богота и обратно за 40-60$! Нашите излязоха по 90$ на човек, тъй като ги купихме един ден преди полета, но пак бяха по-евтини от всички останали варианти.

След час и половина във въздуха, под нас- планини, гори, полета, селца, реки и езера, кацнхме в Богота- столицата на Колумбия, както и един от най-големите градове в Южна Америка, който ни плени с умопомрачителният си мащаб и уникалните си архитектурни, исторически и културни дестинации: многобройни музеи от световен мащаб, старинни катедрали, площади и колониални сгради не само в стария град, но и из кварталите.

Bogota

Bogota

Share

Аруба- перфектната ваканция

* Тази статия беше публикувана в Карибски Компас издние №239 месец август 2015 стр.20-21

.

.

Нашият катамаран Фата Моргана, както и ние- Иво, Мира и Мая, предпочитаме да пплаваме бавно но сигурно в спокойно време, което рядко се среща през месец март в тази част на Карибско море- между Пуерто Рико и Колумбия. Наложи се да чакаме благоприятна прогноза за времето цял месец в Понсе и щом такава се появи- опънахме платната.

След три дена и две нощи базаварийно плаване в спокойно море със страничен вятър между 8 и 20 възела, решихме да спрем в Аруба набързо- да проверим прогнозата за времето за следващите дни и да си починем малко преди да продължим към Санта Марта в Колумбия. Месец по-късно все още бяхме в Аруба и не ни се тръгваше. От една страна преходът по море от Аруба до Санта Марта е един от най-опасните преходи, с прекосяване на зона, където се сблъскват високо с ниско атмосферно налягане и се образуват силни и непредвидими ветрове с огромни вълни, така че и този път решихме да чакаме докато се успокои времето и вятърът в района спадне, което се случи едва след месец. Но от друга страна не ни се тръгваше, защото този малък ваканционен остров, който лежи извън зоната на ураганите, чистата му и подредена столица Оранджестад с най-различни магазини и ресторанти, с луксозни хотели и курорти и световно-известни плажове, както и многобройните природни атракции и приветливи хора, се превърна в една от най-любимите ни карибски дестинации. Беше лесно минаването на митница и имиграция и беше безплатно да стоим на котва където си изберем пред многобройните плажове от югозападната прикрита от ветрове страна на острова. Беше спокойно и сигурно и можехме да си оставим лодката отключена и без надзор денем и нощем, знаейки че в Аруба почти няма престъпност. Срещнахме и се сприятелихме с едно прекрасно местно семейство- мъжът от Ирландия, а жената от Италия- които ни посрещнаха в къщата им и ни разведоха из острова. Иво се научи на кайтсърф, а Мая взе някоко урока по уиндсърф. Почуствахме се „като на ваканция“.

Oranjestad, Aruba

Oranjestad, Aruba

Отне около 2 часа да минем митница и имиграция, като през по-голямата част от времето чакахме на търговското пристанище в Оранджестад да дойдат властите от другото пристанище в Баркадера, което още е в строеж и да ни донесат докумените. Паспортите ни бяха подпечатани, формулярите-попълнени, никой не се качи на борда за проверка и цялата процедура беше безплатна, без да ни се налага да излизаме от лодката. Дадоха ни виза за два месеца (безплатна), която лесно може да се удължи с още два месеца.

Повечето крузъри посещаващи Аруба спират на една от няколкото марини или пускат котва в заливчетата край марините, за да ползват техните удобства- душове, динги док, интернет, перални и т.н. Вместо това, ние се паркирахме в спокойните плитки води пред Palm Beach, най-известният плаж на Аруба с високи палми и луксозни хотели наредени по западния бряг, с фасади обърнати към морето и грандиозните залези. Radisson, Holiday Inn, Marriott’s, Global Suite, The Ritz, и all-inclusive Riu Palace- карибския Taj Mahal. С мраморни подове и кристални полилеи, с инфинити басейни и изкуствени водопади, тропически градини и ресторанти заобиколени от езера със златни рибки и черни лебеди, барове на плажа, тези курорти предлагат всичко, за което туристът може да си мечтае, включително джет-ски и моторници дърпащи надуваеми фотьойли натоварени с весели розови курортисти, които ни се наложи да търпим няколко седмици, само защото там бяхме възможно най-близо до рибарския плаж, където Иво се учеше да кара кайтсърф, а Мая- уиндсърф.

Аруба лежи в южният карибски басейн на 990 мили от Антилските острови и на 18 мили от северните брегове на Венезуела, директно на пътя на пасатите, които тук са винаги силни и от една и съща посока, което е причината Аруба да се превърне в световно-известна кайтсърфинг и уиндсърфинг дестинация. Тук срещнахме легендарният Армандо Уестър, един от първите кайтсърфисти в Аруба. Той има една малка барака северно от Palm Beach – Armando’s Kitesurf Shack, където се дават уроци по кайтсърф, наем и продажба на екипировка. Мястото е на югозападния подветрен бряг на острова и е зщитено от големи вълни, като голямо плитко езеро постлано с фин пясък, което го прави перфектно за начинаещи. Запознахме се с Армандо и неговите приятели и скоро Иво започна да прелита с кайта наляво-надясно като дезориентирана пеперуда…

.

.

А когато не бяхме заети с водни спортове, обикаляхме и разглеждахме острова. Нашите нови арубски приятели- семейство от Европа дошли да живеят в Аруба, които се свързаха с нас благодарение на блога ни- ни заведоха на няколко ресторанта и ни разходиха с кола из острова до някои от най-популярните туристически обекта. С тях посетихме фара Калифорния и параклисчето Алто Виста, не далеч от плажа Араши.

Плажът Араши на западната страна на Аруба привлича местни и туристи с причудливи скални формации и кристални спокойни води, където насред коралови градини плуват разноцветни риби. Мястото е перфектно за гмуркане с маска и шнорхел. На фона на варовични скали обрасли с високи кактуси тук всеки ден пристигат два пиратски кораба, които водят туристи да се гмуркат в плитките коралови рифове.

Минахме по един тесен прашен път насред пясъчни дюни и бодливи Диви-Диви дървета с наведени и осукани от неуморните пасати клони, покрай плажа Араши и стигнахме до най-северозападната точка на Аруба, където се издига най-известната забележителност – фарът Калифорния, 30 метра висок. Построен през 1916 близо до Араши, фарът носи името на кораб Калифорния, разбил се в тъмницата край бреговете на Аруба през 1891.

Малко по-нататък по същия път стигнахме до параклиса Алто Виста на един хълм с изглед към морето, насред гора от кактуси, които покриват по-голямата част от този плосък пустинен остров. Построен през 1750г. от венецуелския мисионер Доминго Силвестре, параклисът, известен също като „църквата на поклонниците“ бива реконструиран през 1925г. Тук започва покръстването на местното индианско население. Зад параклиса намерихме сложен лабиринт подобен на каменна рисунка и ни отне доста време да стигнем до центъра под горещите слънчеви лъчи.

Навръщане спряхме да погледаме морето и скалистите брегове от северната страна на острова, незащитена от бурните вълни и неуморните пасати. Тук плуването е забранено. Ние нито за секунда не си помислихме да плуваме там. Има места, където природата демонстрира невероятната си мощ и където хората нямат работа. Респект.

Palm Beach, Aruba

Palm Beach, Aruba

Аруба ни изнинада приятно. Не очаквахме да намерим толкова много интересни места на такъв малък остров (32 км на 10 км). След като посетихме фара Калифорния и параклиса Алто Виста, отидохме да се разходим в пустинята. Скалните формации Казибари, на около 3 км от столицата Оранджестад, са червеникаво-кафяви канари, които стърчат насред пустинята сякаш паднали от небето, заобиколени от кактуси. И до ден днешен е загадка от къде се е взела тази купчина от огромни загладени от ветровете скали с причудливи форми на този плосък песачлив остров, на който най-високият хълм едва достига 189 метра надморска виочина. Една от теориите е, че камъните действително са с извънземен произход… Първите обитатели на острова- индианците от племето Аравак, се покатервали на скалите, за да наблюдават задаващите се от изток гръмотевични бурии. Тук, преди стотици години, те провеждали ритуали и молитви към небесните богове, които контролират дъжда и светкаиците. Тясна пътечка кривуличеща из високите кактуси, провираща се между тежките канари, ни отведе до стръмни стъпала от дърво и камък, по които се изкачихме до върха на една плоска скала. Аруба лежеше в нозете ни, заобиколена от синя вода. В ясно време от тук се виждат бреговете на Венецуела в далечината на юг.

На следващият ден, натоварени с водa и сандвичи и с удобни обувки за поход, потеглихме към националният парк Арикок. Паркът Арикок заема огромна територия във вътрешността на острова, около 20 процента от тоталната площ на Аруба. Това е една от основните туристически дестинации, предлагаща на посетителите най-различни природни атракции и пейзажи: пещери с петроглифи, пясъчни дюни, вулканични образувания, изоставени златни мини, руини на стари традиционни ферми, крайбрежни скални формации, етествен басейн и многобройни плажове. На входа на парка платихме по 11$ за възрастни, безплатно за деца под 17 години, дадоха ни карта на района и ни предупредиха да внимаваме за змии. Едни от най-често срещаните змии били боа и cascabel – вид гърмяща змия, която се среща единствено на остров Аруба и никъде другаде по света. Казаха, да вървим само по пътеките, за да не стъпим на кактус или на гърмяща змия. „Какво да правим, ако ни ухапе змия?“ -попитахме ние. „Почнете да броите, защото ви остават 20 минути живот“- беше отговрът.

В парка има много пътеки и каменисти пътища и оф-роуд сафарита с малки джипки е доста популярно занимание сред туристите. Ние потеглихме към Кончи- естествения басейн и вървяхме часове наред през монотонната природа. Прекосихме гори от кактуси и срещнахме семейства диви кози. Дори видяхме два сокола каракара кацнала на върха на висока скала в компанията на един голям кафяв козел.

Най-сетне стигнахме до естественият басейн- дестинация номер едно в парка. Естественият басейн е защитетен от бурното море от заобикалящите го скали, като малко крайбрежно езерце. Говори се, че преди години хората са използвали това място да държат затворници- уловените морски костенурки, които нямало как да избягат обратно в морето. Мястото е чудесно за плуване и гмуркане в затоплените от слънцето бистри води или просто да се потопиш след уморително ходене в пустинята.

Mira

Mira

Така отмина един месец и Аруба се превърна в наш дом. Имаше още интересни места за посещаване, имахме много нови приятели, а Иво и Мая искаха да продължат да си подобряват уменията по кайтсърфинг и уиндсърфинг. Не ни се тръгваше от Аруба и даже се чудехме дали да не останем още един месец. Но знаехме, че ни предстоят други вълнуващи места и приключения, така че щом вятърът спадна и се появиха благоприятни условия за плаване, вдигнахме котва и потеглихме към Колумбия.

Информация за Аруба:
• Аруба лежи извън ураганната зона и е безопасна за яхти целогодишно
• Процедурите по влизането и излизането с яхта в Аруба са лесни и безплатни.
• Яхти имат право на два месеца безплатен престой, които могат лесно да се удължат на четири месеца. За по-дълъг престой се изисква документ за внос на яхтата.
• Баракуда е деликатес във всеки ресторант в Аруба и се цени повече от махи или туна.
• В Аруба има много малки китйски магазинчета за хранителни стоки, където цените не са по-високи от останалите карибски острови. Има също така и един голям магазин, за който трябва членска карта, където има всичко и цените са по-ниски.
• Аруба е най-безопасната карибска дестинация, където престъпността е миннимална.
• Аруба е една от четирите държави формиращи Холандското Кралство, заедно с Холандия, Кюрасао и Синт Мартен. Населението са холандски граждани.
• Официалните езици в Аруба са холандски и Папиаменто- смесица от няколко езика, включваща португалски, африкански, холандски и испански думи. Много говорят и английски.
• Европейците за първи път научават за Аруба през 1499г. и испанците колонизират острова. Но тъй като е пустинен и не става за плантации, тук не се извършва търговия с роби и за това днес няма толкова много африкански потомци, както на други карибски острови.
• Холандците взимат контрол над острова 135 години след испанците и оставят местните индианци да отглеждат добитък за месо за останалите холандски колонии в карибите.
• През 1995г. Аруба получава независимост.
• Аруба има един от най-високите стандарт на живот в района на Карибите и на Северна и Южна Аерика, с много нисък процент на безработица.
• След затварянето на нефтената рафинерия на острова основната индустрия в Аруба е туризъм.
• Карнавалът в Аруба през януари продължава няколко седмици.
• Плажният къмпинг е позволен в Аруба през Великденските и Коледни празници.
• С постоянни силни ветрове, Аруба е перфектна за кайтсърфинг и уиндсърфинг. Многобройни състезания по кайтсърф и уиндсърф биват организирани на острова всяка година.

Share

Цици и Дупе

Цици и Дупе

Патрик Райли

Патрик Райли

(Ако ми позволите едно малко лирическо отклонение. Шокиращо.)

„Циците“ са меките пилони на нашата цивилиация, напращелите основи на нашето минало, съвремие и бъдеще. „Дупето“ е горещият център на вселената- axis mundi– връзката ни с раят. Заедно (в комбинация) „Циците и Дупето“ са универсалният, свещен смисъл на живота. Всичко останало е без значение. Всичко се върти около Дупето и Циците. Не сте ли съгласни?

В Санта Марта ни посрещнаха няколко сюрприза. Подробно ще се спра на повечето от тях в следващите дни, а днес ще ви разкажа само за най-вълнуващият, най-паметният от всички.

На доковете на Марина Санта Марта беше акостирал стар мрачен тежък ветроход направен от метал, с кафяви платна завити в черни платнища, с дебела ръждива верига. Рядко се срещат такива лодки из тези географски ширини; около полюсите, насред бурии и айсберги- по-често. Тази лодка беше сървайвър.

Яхта Маги

Яхта Маги

Собственикът на този ветроход бе американецът Патрик Райли, който щом разбра, че сме от България се нахили заговорнически.

Бил съм два пъти в Бургас. Имам да ви покажа нещо- каза Патрик и започна да разопакова малко гребно динги боядисано в червено, което стоеше преобърнато върху палубата.

Докато развързваше въжетата, Патрик си спомни на глас за Мариела с много сложно фамилно име, трудно за запомняне особено, ако си американец. Воденичарова или Воденичарска, или нещо такова. От Бургас. Бившото му гадже. От нея научил няколко български думи, от които си спомняше две (сещате ли се кои?) и те го бяха вдъхновили за най-оригиналното име на динги, което някога сме срещали.

 

.

.

Но за нещастие, каза Патрик, много рядко се срещат хора из Карибите, достатъчно просветени, които да разберат… Аз му обещах, че поне 10 хиляди българи, които ни следят по Фейсбук ще оценят остроумието му.

Като преобърна дингито пред нас лъснаха големи, сочни, безсрамни, написани на кирилица с главни жълти букви върху зелена дървена плака: ЦИЦИ И ДУПЕ.

Цици и Дупе

Цици и Дупе

Facebook/The Life Nomadik

Share

Преход от Аруба до Колумбия

От Аруба до Санта Марта

Passage from Aruba to Santa Marta

Passage from Aruba to Santa Marta

На път от Пуерто Рико към Колумбия решихме да минем през Аруба (след три дни и две нощи на море), да спрем за няколко дни да си починем, да проверим прогнозата за времето и после- да продължим нататък. Месец по-късно все още бяхме в Аруба.

.

Фата Моргана на котва в Аруба

Този малък курортен остров и неговата чиста и подредена столица Оранджестад, луксозни курорти и световноизвестни плажове, интересни природни туристически атракции и приветливи хора, ни спечели и се превърна в една от любимите ни карибски дестинации. Беше безплатно и лесно влизането в страната и оформянето на входните документите с имиграционните власи и митницата и беше безплатно да стоим на котва където си изберем от южната защитена от ветрове страна на острова. Срещнахме и се сприятелихме с едно прекрасно местно семейство, които ни посрещнаха в тяхната къща и ни помогнаха страхотно много; срещнахме Тони, Армандо и неговите приятели, които помогнаха на Иво да стартира кайтсърфинг; а Мая се запали по уиндсърфинг. Изкарахме си като на ваканция. Но най-вече- останахме толкова по-дълго от предвиденото, защото решихме да не плаваме докато не намалее малко вятърът, така че преходът ни до Колумбия да бъде възможно най-безопасен.

.

Рибарски лодки в Аруба

След месец силните пасати се поуспокоиха. Дойде време да вдигаме котвата. 260-милният преход между Аруба и Санта Марта, Колумбия е известен като един от най-опасните преходи в Карибско море, тъй като ветровете се засилват около залива на Венецуела и покрай колумбийският бряг. Получава се така наречената „зона на компресия“, тъй като тук се сблъскват високото атмосферно налягане от север и ниското атмосферно налягане от юг, причинено от планинският масиф Сиера Невада де Санта Марта и ветровете са свирепи. Извисяваща се до 5700 м (18700 фута) надморска височина, само на 42 км (26 мили) от брега на Карибско море, Сиера Невада е най-високата крайбрежна планина в света, която създава доста проблеми за навигацията в района. Мястото съвсем не е за подценяване. Ние прочетохме всичката информация, която намерихме, за това как, кога и къде точно да плаваме и щом PassageWeather ни обеща три последователни дни с максимални ветрове 15-20 възела вместо обичайните 25-30 възела за района, потеглихме.

.

.

На 17 април сутринта напуснахме котвеното пред Палм Бийч и се отправихме към пристанище Оранджестад, за изходната процедура. Отне ни около час, най-вече в очакване на имиграционните и на митничарят да дойдат, да ни донесат необходимите формуляри, да ни ударят печати в паспортите и да ни пуснат да си ходим. Процесът беше напълно спокоен и дори не ни се наложи да стъпваме извън лодката, тъй като властите- много мили и приветливи хора- пристигнаха от пристанище Баркадера (което е в процес на строеж) с кола и ни донесоха документите без да се качват на борда.

 

Фата Моргана на док в Аруба

Фата Моргана на док в Аруба

Около 9:30 отлепихме от пристанището с много силен порив зад гърба ни- 30-35 възела. Рифовахме платната и започнахме да се тревожим. PassageWeather съвсем не беше прогнозирал подобни цифри… Но щом се отдалечихме на около 10 мили от Аруба вятърът намаля до 8-12 възела и с него- скоротта ни. Плавахме с опънати платна, с около 4-5 възела. Не се оплаквахме. По-добре бавно и сигурно, отколкото бързо и стресирано. По-късно следобеда вятърът се позасили до 16-20 възела и Фата Моргана потегли със 6 възела. Така първият ден от прехода мина с много спокойни ветрове, море и екипаж.

В късният следобед вече бяхме прекосили залива на Венецуела и забелязахме две малки скали стърчащи насред морето, на 50 мили от Аруба, територия на Венецуела- Monjes del Norte (Северните Монахини), където на картата има отбелязана котвена стоянка и някои хора спират за през нощта. Но тъй като вятърът и вълните бяха чудесни нямаше смисъл да спираме. Освен това бяхме прочели няколко разказа на хора, чиито преживяванията там съвсем не бяха позитивни. Според тях, на това място трябва да се спира само в спешни ситуации. Продължихме.

 

Настана нощ. Ясно небе без луна. Тотален мрак. Плавахме на сляпо. Минахме зад първият колумбийски нос, Punta Gallinas (Нос на кокошките), с рифовани платна, очаквайки засилени ветрове и внезапни пориви, но нищо такова не се случи. Цяла нощ Фата Моргана бавно препуска покрай колумбийският бряг, на около 5-6 мили, а вятърът и вълните се задържаха спокойни- около 10-18 възела цяла нощ.

Но на вторият ден нещата се промениха. Вятърът се засили щом доближихме мястото под планината Сиера Невада и морето се вдигна. Рифовахме платната и дори тогава катамаранът се движеше прекалено бързо с 9-10 до 11 бъзела надолу по вълните. Навихме джиба (предното платно) и продължихме да плаваме по-спокойно с 25-30 вятър зад гърба ни. И дори само с едно платно скорстта ни беше 8-9 възела.

.

.

В един момент се появиха делфини. Обикновено те идват, когато морето е спокойно и се надпреварват около носа на лодката, но този път изскочиха от големите вълни и ни наобиколиха отвсякъде, демонстрирайки завидните си акробатски способности: скокове, разплискване на вода, преследване- пълна програма. После хванахме една дебела сочна туна и си подсигурихме обяда за няколко дни наред.

.

.

След това се случи нещо, което никога до сега не ни се беше случвало и разбрахме какво имат предвид хората, като предупреждават за „внезапни пориви“. Това не са шкваловете, които траят между 10-20-30 минути, ами са невероятно краткотрайни силни полъхчета от 12 до 28 възела за 2-3 секунди и обратно до 12. Много е странно, напълно непридвидимо и доста досадно. И няма какво да се прави, освен да рифоваш платната и да свикнеш със ситуацията.

.

.

Втората нощ плавахме близо до брега в 300-600 фута дълбочина. Вятърът, подобно на луд човек, който се сети да си вземе лекарството преди лягане, се успокои и се уравновеси. Според Иво, това нощно спокойствие се дължи на катабатик ефекта, на който вече бяхме станали свидетели в Доминиканската Република, Пуерто Рико и Гватемала- земята наблизо се изстудява през нощта и канселира вятърът близо до бреговете щом падне слънцето. Поне с нас така се случи и се почуствахме късметлии.

.

.

 

Щом слънцето изгря на третия ден, силните темпераментни пориви пак се появиха, но не ни оставаше дълго да плаваме. На няколко мили от Санта Марта трябваше да заобиколим последният нос- Cabo de la Guaja- и Иво реши да „мине напряко“, на няколко метра от скалите на брега, където вълните се вдигнаха огромни, остри, объркани, а вятърът зафуча с 35 възела зад гърба ни. Иво трябваше да управлява лодката на ръка, сърфирайки надолу по вълните с рекордни 12 възела скорост за последните най-дълги минути от този преход. Беше страшно.

Поредният урок: следващият път да не минаваме напряко, а да заобикаляме носовете поне на 3-4 мили, да рифоваме платната предварително и да ги нагласим от едната страна, а не в срещуположна комбинация.

Минахме опасното място успешно и безаварийно и най-сетне се озовахме в спокойни води, насочени към малко шумно градче в полите на изсушени от слънцето хълмове, с много голям трафик от автобуси и таксита, с няколко високи сгради до плажа, търговско пристанище, заливче с няколко рибарски лодки и само две яхти и чисто нова марина сгушена зад насип от големи камъни. Пуснахме котва близо до входа на марината.

Statue of Tairona woman in Santa Marta. Fata Morgana at anchor in the distance

Statue of Tairona woman in Santa Marta. Fata Morgana at anchor in the distance

Въпреки, че по време на този преход от Аруба покрай бреговете на Колумбия има 5 заливчета, където човек може да се приюти и да пусне котва за през нощта, ние ршихме да плаваме нон-стоп, за да приключим прехода по най-бързия начин. Някои крузъри разделят прехода на 2-3 части и спират да си почиват. Но тези 5 заливчета не са особено защитени от силни ветрове и вълни, а в лошо време дори е опасно да се доближаваш с лодка до тях и да се опитваш да минаваш между скалите. Но ние нямахме лошо време, а напротив- предимно слаби ветрове и спокойно море и не виждахме смисъл да спираме. Пристигнахме в Санта Марта след 48 часа сравнително безаварийно плаване.

Facebook/The Life Nomadik

Share

Кайтсърф в Аруба

Кайтсърф в Аруба

Ivo kitesurfing in Aruba

Иво в Аруба

Аруба е малък плосък остров (с територия около 300 квадратни километра) в южната част на Карибско море, 1600 км на запад от Антилската верига и само на 30 км от Венецуела, лежащ директно на пътя на Пасатите, които се засилват от западните брегове на Африка и набират скорост тук. Горещите сухи Пасати духащи целогодишно, неуморно, са причинта за пустинният климат, флора и фауна на този остров, които контрастират драстично с влажният тропически климат и обилната растителност на повечето от останалите острови в Карибският басейн. Тези ветрове със скорост 25-30 възела от изток са също така причината Аруба да се превърне в световноизвестна дестинация за кайтсърфисти.

Aruba

Аруба

Няколко дни след като пуснахме куката в спокойните води на заливчето недалеч от хотел Ренесанс в Оранджестад, срещнахме Тони. Приятел на приятел, Тони е най-вероятно единственият българин, който живее в Аруба, с една основна цел и занимание- кайтсърф.

Tony

Тони

Тони имигрирал в Канада преди доста врреме и допреди няколко години живял в Монтреал. Често пътувал из света, най-вече посещавайки места с вятър и море. От 1979 г. Тони непрекъснато карал уиндсърф, докато един ден през 1999 г. в Хаваи, където се запознал с Роби Наш и Пит Кабрина, открил нова тръпка- парашут закачен за дъска, който му позволявал да сърфира страхотно бързо по повърхността на морето, да прескача вълни и да лети! Кайтсърфингът се превърнал в неговата нова мания.

Тони в полет

Тони в полет

Така Тони става първият кайтсърфист в Монтреал, където той представя и започва да развива новият спорт през 2000 г. А кайтсърфингът по онова време бил не само нов но и опасен спорт, считан за „самоубийство“, тъй като парашутът бил прикрепен само с две въжета за дъската, труден за контролиране. Кайтсърфингът винаги е бил и все още е екстремен опасен спорт.

.

.

После Тони открил Аруба. Островът се превърнал в любимото му кайтсърфистко местенце и след няколко ваканции там решава да се пренесе да живее и да кайтсърфира всяка свободна минута от живота си.

.

.

.

.

Тони ни заведе в Бока Гранди- популярен кайтсърфистки плаж на северният бряг, където рифовете разбиват вълните, а ветровете са постоянни и силни- точно както Тони ги обича. Тук няма хотели, нито къщи. Наблизо е само затворът покачен на един хълм с изглед към морето и плажа. До там стигнахме с колата на Тони за около половин час от Оранджестад, след като прекосихме няколко малки градчета, минахме покрай изоставената петролна рафинерия на югоизточният бряг, докато пътя не се превърна в пясъчни дюни и накрая стигнахме до малък пясъчен паркинг. Всички хора на този плаж бяха кайтсърфисти и се познаваха.

.

Бока Гранди, Аруба

.

.

Ние си прекарахме следобеда гледайки Тони и още около десетина други кайтсърфисти как прелитат над водата. Иво се запали страхотно.

Иво и Тони

Иво и Тони

Но Бока Гранди не е място за начинаещи. За да се научите на кайтсърф имате нужда от плитки спокойни води, а не от опасни рифове и подвони скали, тъй като преди да „полетите“ пъво ще се „гмуркате“ известно време и ще изпиете доста солена вода…

.

.

Така че Тони ни изпрати при Армандо.

Армандо е един от първите кайтсърфисти в Аруба. Той е собственикът на първата кайтсърфистка кабана на север от Палм Бийч- Армандо Кайтсърф Шак, която служи за уроци, наемане и продажба на кайтсърфове. Това място е от южната страна на острова и е напълно защитено от вълните, така че е спокойно като езеро, плитко и с меко пясъчно дъно- идеално за начинаещи. Тук срещнахме Армандо и останалите инструктури- всички страхотно готини кайтсърф -маниаци. Всички, които работят в Армандо Шак правят това, което най-много обичат да правят- кайтсърфират и дават уроци по кайтсърф по цели дни.

Armando

Армандо

Иво взе два урока с Карлос, който е страхотно симпатичен и търпелив инструктор. После Иво се сдоби с 12-метров кайт, дъска и колан, които Армандо му продаде на половин цена.

Carlos and Ivo

Карлос и Иво

Армандо е страхотен пич. Супер спокоен и с постоянна лека усмивка, даже (най-вече) когато кайтсърфира. Той определено не от онези бизнасмени, които само искат да правят пари и да оскубят всеки, който им падне. След като се сдобива с кабаната на плажа преди години, Армандо започва да дава уроци. Но най-вече, той просто иска да кайтсърфира на спокойствие. Днес почти нищо не се е променило, освен, че вече си има помощници-инструктори, така че сега по цели дни не му се налага да прави нищо друго освен да се занимава с младото си семейство и с кайтсърфиране.

.

.

Армандо помогна на Иво да избере кайтсърф и го остави да се учи с един по-малък кайт през цялото време докато бяхме в Аруба, безплатно.

Ivo

Иво (крещи някакви инструкции…)

След две седмици падане и неконтролируемо хвърчене наляво-надясно, Иво се научи да управлява и да се наслаждава на кайтърфа. И от сега нататък ще кайтсърфира където и да отидем по света.

Кайтсърфисти, които срещнахме в Аруба

Henry

Хенри

.

.

.

.

.

.

Armando

Армандо

.

.

.

.

.

.

.

.

IMG_3787

Facebook/The Life Nomadik

Share