Куна Яла- Кошмари в Рая

Кошмари в Рая

Архипелагът Сан Блас в Панама със стотиците си малки идилични островчета с бели плажове и високи кокосови палми, където дребните колоритни индианци от племето Куна живеят в колибки от бамбукови пръчки и палмови листа, заобиколени от кристални сини води и невероятно красиви коралови градини, често биват сравнявани с „рая“. За нас Куна Яла също беше „земен рай“- най-красивото място, което сме виждали по време на нашите пътешествия до сега, след като вече две години обикаляме из региона посещавайки повечето карибски острови и държави. Сан Блас (Куна Яла) е диаманта в короната на Карибско море.

.

.

Но за съжаление не винаги е слънчево и синьо на Сан Блас. Понякога Адът замества Рая, когато слънцето потъне зад мрак и небето се сгромоляса върху света с ужасни гръмотевици и светкавици, проливни дъждове и фучащи ветрове.

***

На котва сме пред един необитаем остров, Исла Морон, и по цели дни се гмуркаме из многобройните разноцветни коралови рифове наоколо. Тъй като заливчето не е много защитено от ветрове и вълни, а и островът е самотен (наблизо няма други острови), крузърите рядко го посещават. През петте дни, които си прекарахме там сме единствената яхта.

Към 10 часа сутринта откъм изток започват да прииждат облаци- черни, масивни, заредени с електричество, натежали с вода. Бавно и заплашително се сгъстяват, нарастват, пътуват към нас- идват да ни залеят. Денят се превръща в нощ. Слушаме как се сгромолясват планини, сгради се срутват една след друга като домино, бомби избухват около нас. А наоколо няма нито планини, нито градове, нито война. Само море. Вятърът пълен с тонове дъжд фучи, кошмарът започва. Ако светкавица удари лодката ни някои или всички скъпи електроники- GPS-а, радара, AIS-а, уредите за измерване на дълбочината и вятъра, компютрите и телевизора- всичко ще замине по дяволите. Ако светкавица привлечена от високата метална мачта стърчаща самотна насред морето до един нисък остров ни удари, лодката може да се повреди и тогава нашата околосветска обиколка ще спре за доста време. В най-лошият случай- ще загубим лодката…

По време на дъждовният сезон тук, между юни и ноември, много често вали дъжд и се образуват гръмотевични бурии. По същото това време е сезонът на ураганите в карибския басейн. Но островите Сан Блас никога не са били навестявани от урагани и са извън опасност, поради което ги считат за ‘ураганна дупка’ или ‘ураганно скривалище’, но за това пък тук много повече яхти биват удряни от светкавици по това време на годината. Тази година обаче е изключение. Поради феноменът Ел Ниньо- изключително силен тази година- районът на Панама страда от нечувана суша- най-лошата суша от повече от 100 години насам. Дъждовните дни са рядкост, което за нас е добра новина. През цялото време, което си прекарахме в територията Куна Яла (един месец), не повече от 5 дена бяха дъждовни и имаше само две гръмотевични бурии.

.

.

Тази е по-страшната от двете, с проливен дъжд и много светкавици. Умираме от страх. Броим интервалите между ярките електрически светкавици и грохота на гръмотевиците. Все по-малко и по-малко секунди, докато накрая светкавици и гръмотевици удрят едновременно, съвсем близо до нас, с невероятна сила. В такива моменти дори да не си набожен започваш да се молиш. Или просто си казваш, че няма смисъл да се страхуваш и да се молиш- каквото ти е писано това ще стане, страхът и молитвите нищо няма да променят. Но как можеш да стоиш спокойно без да ти пука? Как можеш да игнорираш гръмотевиците кънтящи наоколо без да се страхуваш?

И тогава- странно апокалиптично видение. Зад завеси от сив дъжд, тежък и гъст, скриващ острова и всичко останало на повече от няколко метра от нас, се появява мрачен призрачен силует- едно улу (индианско кану издълбано от дънер) с двама подгизнали индианеца в него, движещо се право към нас. Приличат на два бръмбара-удавника сграбчили клечка, носещи се по водата. Единия гребе трескаво с цялата си мощ, а другия изгребва дъждовната вода от улуто с не по-малки усилия. Двама нещастни бегълци от Ада търсещи избавление. И намират избавление под формата на ослепително бял катамаран насред морето, който в техните очи без съмнение иглежда като фантастично видение или оптическа илюзия по време на потоп- сух оазис, Фата Моргана.

 

.

.

 

Доближават лодката навели глави, заслепени от пороя и без да погледнат дали има някой на борда, без да искат разрешение и без да се колебаят нито за миг си връзват наводненото улу за задната част на лодката, покатерват се един след друг на борда, събличат си потниците и ги изстискват. Остават на стъпалата, треперещи, с гръб към нас и с погледи вперени в бурята. Ние ги наблюдаваме в недоумение откъм салона, скрити зад стъклената врата.

.

.

Излизаме от салона да посрещнем нашите неочаквани гости и да ги поканим в кокпита, където е напълно сухо и приятно топпло, защитено от вятър и вода. Предлагамe им горещо кафе и сандвичи. Те са доволни. Срамежливи са и много учтиви и отговарят на всичките ни въпроси без на свой ред да ни питат нищо. П0-възрастният се казва Убалдин и е на 44 години, а жена му се казва Вети. По-младият се казва Едисио и е на 30 години, а жена му се казва Сесилиана. И двамата са от остров Нараскантубити, който се намира не чак толкова далеч от тук и е малък остров дом само на няколко Куна семейства. Убалдино и Едисио си ловяли риба из рифовете, когато ги удря бурята. Питам ги дали много хора умират в морето. Разбира се. Умират когато се гмуркат прекалено дълбоко, когато им потъне улуто, по време на бурии, а един даже го ударила светкавица веднъж.

Докато приготвям кафето и сандвичите, докато гостите ни разказват за живота си в Куна Яла, забравяме бурята. Само гръмотевиците от време на време ни прекъсват разговора. От време на време Едисио, който си седи тихо в ъгъла и посръбва горещо кафе, излиза навън в пороя и скача в улуто да изгребва дъждовна вода за да не потъне.

.

.

Скоро бурята отминава, дъждът намаля и нашите гости стават и си заминават така внезапно и безцеремонно, както дойдоха.

– Не беше зле този път- казвам на Иво имайки предвид бурята.

И даже не помня ужаса, който изпитвах само преди минути. Само две мокри видения, които се появиха и изчезнаха, са ми в спомените от този ден- Убалдино и Едисио от остров Нараскантубити в Куна Яла.

The sunset that day

Залезът този ден

Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

Шарените баби

Реки и крокодили

 

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Реки и крокодили

Реки и крокодили

.

.

След две седмици около малките отдалечени островчета в архипелага Сан Блас (Панама) плаваме до устието на една малка река, спускаща се от планина Дариен- Рио Асукар (Захарната Река). Пускаме котва в спокойните плитки води не далеч от делтата. Рано на другата сутрин сме готови да посетим за първи път континентална Панама.

Entrance to Rio Azucar

Entrance to Rio Azucar

С дълги ръкави и крачоли срещу слънчево изгаряне и комари, с шапки и очила, се натоварваме на триместния ни каяк. Вятърът е притихнал под яркото небе, където няколко разпилени облачета висят неподвижно заклещени по върховете на планините. Навлизаме в мястото, където сладководните води на реката се смесват със солените морски вълни. Нищо не помръдва. Тъмни сини планини в далечината покрити с гъсти непроходими гори и ни най-малкият признак на цивилизация във всички посоки.

.

.

В началото реката е широка и плитка, с мангрови дървета по бреговете от двете страни, на места- високи и сплетени, образуващи мрачни тунели над реката, през които ние бавно се провираме.

.

.

По-нататък водата е неподвижна и напълно прозрачна. Светът се любува сам на себе си в огледалото, течащо под краката му. Нашият каяк се плъзга върху бездънно небе, над облаци и дървета преобърнати надолу с главата.

.

.

Реката е прохладна и чиста. Няма нито един завод да я замърсява, нито един град или село да я експплоатира, само гора и планина.

.

.

И животни. Скатове спящи по дъното на реката се събуждат под паника щом наближим и вдигат мътни облачета около себе си преди да избягат.

.

.

Птици излитат от храстите и дърветата по бреговете, когато наближим брега: чапли, корморани, ибиси, якамари и рибарчета, дроздове и кълвачи, тукани и много други.

.

.

.

.

Falcon

Falcon

Ято лазурни качулати сойки скрили се в един рунтав храсталак надвесен над водата изпълват тишината с шумните си крясъци- какфония подобна на крякането на жаби, която продължава толкова дълго, че в един момент свикваме с шумотевицата и даже се стряскаме, щом внезапно всички едновременно замлъкнат и отново настава мистериозна тишина.

heron

heron

Любимите ни речни обитатели бързо стават малките кафеникави василиск гущери, също наричани Исус Христос, защото подобно на синът на Господ и те притежават завидното умение да вървят по вода! Даже ако ги питате тях ще ви кажат, че вървенето по вода е фасулска работа, за аматьори- те спринтират по повърхността на реката! Гледката е невероятна всеки път щом някой подплашен гущер прецапа от единия бряг до другия с превишена скорост (достигаща до 11 км/ч), колкото му държат краката, пред нашите учудени неверующи погледи!

basilisk lizard

basilisk lizard

И дори да оставим божествените му способности настрана, гущерът-василиск е доста интересен, застанал неподвижно, скрит, преструващ се, че е част от клонче или дънер на изгнило дърво край брега. Кафеникав, с люспи и голям гребен спускащ се по главата, гръбнака и опашката му като перка на риба, наподобяващ на миниатюрен динозавър, краката му- големи, с дълги пръсти екипирани с кожести ципи, които му позволяват да се задържи на повърхността на водата, когато тича бързо, почти толкова бързо, колкото по земя.

basilisk (Jesus Christ) lizard

basilisk (Jesus Christ) lizard

Младоците могат да прекосят 10-20 метра, докато по-възрастните Исус Христоси прецапват само няколко метра преди да цопнат във водата, не защото са по-бавни, а защото са по-тежки и не могат да спринтират толкова дълго… Щом паднат във водата продължават напред с плуване, но само ако е крайно наложащо се, като например когато ги преследва враг, защото плувайки във водата са уязвими от водните хищници…

basilisk lizard

basilisk lizard

В един момент дочуваме симпатично чуроликане- нежно птиче гласче- а е маймунка! И още една! И още една!

.

.

Семейство тамарини (маймунки тити- най-дребните маймунки на Централна Америка) нервно подскачат в клоните над главите ни и нещо ни се карат. Чудно, какво ли се опитват да ни кажат? Тези са различни от тамарините, които срещнахме в Тайрона (Колумбия), с къси прически. Тези имат плешиви петна над ушите и посредата- гребен от бяла къса козинка, като пънкари.

.

.

И все пак съществото, което най-много се оглеждаме да видим тук е крокодилът- господарят на реката. Малко е странно и страшно да се рзхождаме по река пълна с крокодили, сами, без гид и от време на време да трябва да излизаме от каяка, когато стане прекалено плитко или когато течението е прекалено силно и да стъпваме във водата с боси крака, в река, дом на централно-американският кайман.

DSC_0696

Ето го! Скрит в сенките на шубраците, камуфлажен с пясъка и камъните по брега, напълно неподвижен, той ни наблюдава със студените си жълти очи. Отминаваме.

.

.

Още един! Наближавайки едно малко каменисто плажче точно където реката прави рязък завой, още един кайман излежаващ се на брега прибързано се довлича до ръба на водата и с един впечатляващо мълчалив скок се плъзва и изчезва в реката.

.

.

Изглежда, че кайманите ги е страх от нас много повече отколкото нас от тях, но Мая, подобно на всички 11-годишни момиченца, се ужасява и почти се разплаква при вида на крокодилите около нас. Но щом и третия (всички са дребни) панически изчезва и бяга от нас щом го доближим, тя се успокоява убедена вече, че истинските крокодили нямат нищо общо със страшилищата, които сме гледали по филмите. И така, речното сафари продължава.

.

.

Накрая даже срещаме едно бебе-кайманче опружило се на един дънер и всички (дори Мая) го намираме за голямо сладурче.

baby caiman

baby caiman

Продължаваме. На места реката е плитка, широка и спокойна- прекалено плитка дори за каяка ни и се налага да вървим в речното корито или по брега и да го дърпаме.

.

.

Други места са тесни и дълбоки и реката тече бързо. Става трудно да гребеш срещу течението. Навръщане тези места ги минаваме бързо и е много забавно.

.

.

Бихме продължили още по-нататък, докато свърши реката, но тя не свършва. Само става все по-трудна и по-трудна за прекосяване, планината започва да се вдига, появяват се бързеи и се налага да се връщаме наобратно. Отново минаваме под падналото дърво, което мравките листорезачи и други горски същества използват за мост над реката.

.

.

Гребем покрай голямото сейба-дърво украсено с висящите гнезда на птиците-тъкачки. Много по-лесно е навръщане, надолу по реката.

.

.

Фата Моргана ни чака. Чакат ни и още няколко диви реки в територията Куна Яла на индианците Куна; реки пълни с потайни горски същества, изпълнени с миризмата на ферментиращи диви мангота нападали по бреговете и със звуците на тропически птици и маймунки.

Речни снимки

.

.

.

.

.

.

DSC_0380

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Това приключение беше въможно единствено благодарение на нашите официални спонсори KayakShopBG. Можете да ги посетите и харесатевъв Facebook/kayakshop.bg ! Благодарим ви!

.

.

Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

Шарените баби

 

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Шарените баби

Шарените баби

Kuna Yala Woman  by Maya

Жена Куна -рисунка на Мая

 

Като ги видях за първи път ми заприличаха на цветя и пеперуди в райската градина; на малки калинки с кльощави крачета насред необятен монотонен тюркоазен пейзаж. Толкова дребни и деликатни, пъстри и елегантни са жените Куна от архипелага Сан Блас в Панама.

A Kuna Woman

A Kuna Woman

Още щом стъпваме на острова, където в колибки на плажа живеят само няколко семейства индианци от племето Куна, се озоваваме наобиколени от всичките му обитатели- деца, кучета, мъже и шарени жени с червени забрадки подобни на руските матрьошки от детството ми. Мъжете ни поздравяват приветливо, но веднага се изпокриват в къщурки и хамаци и ни изоставят в ръцете на няколкото госпожи, които само говорят Дулегая (индианcкият език на Куните) и които ни примамват под един много нисък навес от палмови листа, където върху една голяма дървена маса започват да изваждат и да ни показват дълги нанизи от дребни стъклени синци и моли за продан.

Kuna Women showing their molas

Жените Куна ни показват моли и гривни

A Kuna woman is putting up molas for sale

Куна показва моли за продан

Мола е правоъгълна кърпа, която наподобява декоративна картина и се състои от няколко слоя разноцветни платове изрязани в сложни традиционни форми и зашити с много фин бод едни върху други, така че да формират абстрактни фигури и десени подобни на лабиринти. Молите (винаги по две идентични) са най-популярният, най-важният и най-оригиналният занаят от всички индиански занаяти на всички индиански племена от Панама. Традиционните преобладаващи цветове са ярко червено и винено червено, оранжево и жълто на черен или тъмночервен фон.

mola

Мола

mola

Мола

Всяка жена Куна умее да изработва моли и всяка жена Куна притежава десетки Моли за продан, тъй като откакто туристи започват да посещават островите Сан Блас молите се превръщат в основен търговски продукт на местните индианци. Ако вие не отидете при тях да си купите мола, те ще дойдат при вас да ви продадат мола! Така че ако сутрин забележите дървана лодка натоварена с жени с червени забрадки да гребат по посока на вашата яхта- пригответе се за бизнес!

Kuna Women on their way to trading with cruisers

Жени куни на път към крузърите да продават моли

Жените бавно разгръщат молите си, една по една; всяка ни показва по десетина. Само една от тях говори испански- Паолина- и тя се превръща в наш преводач по време на сложният процес по избирането на моли и пазарлъка.

.

.

.

.

Трудно е да избереш мола. Всички са различни, ръчно изработени и уникални. Някои са по-сложни от други и са направени от повече пластове с много фин скрит бод и тези са по-скъпи от другите, направени с по-малко платове и с по-едър бод.

.

.

Решавам да взема по нещо от всяка от жените- общо две моли, две гривни от синци и лента за главата. В замяна им давам ориз, брашно и други хранителни продукти и предмети, както и малки торбички със синци. По този начин спечелвам правото да ги снимам.

Maya trying on a mola blouse

Мая пробва една мола-блуза

.

.

Облечени в традиционните си облекла от глава до пети, които жените Куна носят ежедневно, а не само ако идват туристи, те ми позират за снимка- прелестни букетчета от форми и цветове така умело подбрани и съчетани, сякаш още едно перфектно създание на природата, а не на модата.

.

.

Kuna Woman

Kuna Woman

.

.

Всички жени Куна спазващи традиционния начин на живот носят тъмни прави поли до колената с оранжеви, жълти или зелени десени и мола-блузи, които са най-важният отличителен елемент от облеклото им. Те са направени от фини леко прозрачни платове с буфан ръкави и с едри шарени флорали мотиви, пришити към две идентични моли- една за предницата и една за гърба. Червените забрадки вързани върху къси черни прави коси или развързани на главите им са още една неизменна част от носиите на жените Куни, както и гривните по ръцете и краката им направени от дълги нанизи от дребни стъклени мъниста с преобладаващи оранжеви и жълти цветове, намотани около глезените и китките им. Друг важен детайл е златната халка на носа, а често по-младите се разкрасяват допълнително и с ярко червило и руж на бузите.

.

.

.

.

И въпреки, че в Куна Яла направата и търговията с моли е изцяло женско занимание, срещнахме две възхитителни изключения. Едното- Венансио- гей, който дойде да ни посети до лодката предлагайки най-качествените, най-сложните и изключително красиви моли, които някога сме виждали (някои- лична изработка, но повечето направени от жените на неговия остров и той само ги препродава).

Venancio- Master Mola Maker and mola re-sale

Венансио- майстор на моли и препродажба

Второто изключение е Лиса. Лиса също дойде при нас с една моторна лодка и ни показа десетки перфектни моли, някои направени за държачи на бира и опакавки за вино, други- дамски чанти. Освен испански, Лиса говори добре и английски и е страхотна организаторка. Притежава невероятна каризма и чар и помага на крузърите, ако имат нужда от нещо. Освен, че се занимава с изработката и продажбата на моли, тя също така организира екскурзии с моторната си лодка нагоре по река Рио Сидра на основната земя, до един водопад. Познанията и по местна история, по местната география, флора и фауна заслужено я правят речен гид номер едно. Дълго време си говорим с Лиса и Мая също много я хареса, особено синия и лак за нокти. Мая много обича лакове.

Lisa- Master Mola-Maker

Лиса- майстор на моли и речен гид

„Но защо ръцете и са толкова големи?“- пита Мая, след като Лиса си замина.
„Ами защото Лиса се е родила мъж…“- трябва да обяснявам аз. А аз знам за Лиса, защото това е първото нещо, което научих (от други крузъри) , преди да науча каквото и да било за Куна Яла.

Лиса е не само индианец-травестит майстор на моли, но е също така без съмнение и най-известата Куна сред крузърите. Всички говорят за нея (Азис на куните). В Куна Яла- матриархално общество, където мъжете се местят да живеят в къщите на булките си и където момичетата се считат за по-ценни от момчетата; където семейното фамилно име се предава от майка (а не от баща) на дете- гейовете и травеститите биват считани за трети пол и са приети от обществото без следа на дискриминация или омраза. И така, те също могат да станат едни от най-добрите майстори на моли!

Mira (176 cm tall) with a Kuna woman

Мира с жена Куна

Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

 

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Морските Каубойци

Морските каубойци

.

.

Сутрин, много рано, още преди първите слънчеви лъчи деликатно да докоснат върховете на палмите с розовата си светлина, те се смъкват от хамаците си, изпълзяват от колибките си и изчезват в морето. Всеки ден ги гледаме като се завръщат следобеда покрай нашата лодка, канутата им пълни с кокосови орехи, няколко мангота, риби и рапани.

.

.

Ето го Виктор пак се появи. Виктор е един кльощав около 60-тина годишен индианец, който пристигна да ни таксува 10 долара, за това че сме пуснали котва край един от островите на Кайо Холандес (таксата е за 1 месец и е валидна само за тази островна група) още щом пристигнахме в Сан Блас. Неговото основно занимание е да събира кокосови орехи от съседните необитаеми острови и по няколко часа сутрин бавно гребе от остров на остров седнал в кануто си, докато го напълни с кокосови орехи. Виктор изтърсва купчина манго, авокадо и банани на нашата палуба. В замяна ние му зареждаме мобилния телефон и всички мобилни телефони на всички мъже от неговото островче, тъй като те нямат ток, нито генератор, а ние често произвеждаме повече електричество, отколкото ни е нужно с нашите слънчеви батерии. Даваме му и две бутилки с питейна вода.

Viktor

Viktor

„После ще донеса още празни шишета за вода.“- казва Виктор, но ние му обясняваме, че машината ни за десалиниране на морска вода не може да произвежда неограничени количества, а само определен брой литри на ден и то само, ако е слънчево и ако слънчевите панели работят на пълна пара, за да захранват машината за вода.

„Ако е облачно или вали не можем да правим вода и не можем да ви зареждаме телефоните“ –му обясняваме. Той изглежда схваща как стоят нещата и бавно се отдалечава от лодката.

Превърнахме се в местната централа „Ток и Вода“ и навсякъде, където отидем раздаваме сладка питейна вода и зареждаме телефоните на индианците.

.

.

Вятърът се засили и внезапно нашият приятел Виктор с неговото тясно дълго двайсетина-годишно улу издълбано от парче твърдо дърво, опъна платно! Първо монтира една малка крива пръчка за мачта, после сложи гик и един мръсен чаршаф за платно. Чаршафът се ветрее няколко секунди, после хваща полъх и се опъва; улуто се засилва и като змийче се хлъзва по повърхността на морето с приятна скорост. Нашият приятел ползва греблото като рул, с което направлява кануто в избраната посока. Феноменална гледка: това тъничко мрачно кану едва няколко сантиметра над водата, внезапно плава с платно! Оказа се, че индианците от племето Куна са превъзходни мореплаватели-ветроходци.

.

.

На другия ден питам Виктор за ветроходното му улу.

„ Ние винаги сме плавали из тези води, още когато нашият народ е слязал от планините и отишъл да живее на островите, преди много години, преди вие белите хора да се появите с вашите големи кораби. Само дето в онези времена платната на нашите улута са били друга форма и от други материали. Сега, след като вече ви срещнахме вас мореплавателите, от вас се научихме да правим по-добри платна. Някои крузъри ни дават старите си скъсани платна, които не им трябват вече, а за нас те са цяло богатство. На нас ни трябва само едно малко парче. И сега вече правим платна с по-добра форма. Всички се научиха как да правят по-добра форма и сега всички имаме добри ветроходни улута.“

.

.

Улу е кану издълбано от дънер на твърдо дърво в планините на основната земя. Островитяните си купуват улутата, които за тях са страшно скъпи (между 100 и 500 долара, в зависимост от размера и качеството) от майстори, които ги правят на континента. За индианците Куна улуто е най-ценното им притежание (подобно на кола)- инвестиция, която трае 20-30 години и повече.

.

.

Подобно на каубойците от дивия запад, които са били изцяло зависими от конете си, индианците Куна живеещи на малките изолирани островчета в архипелага на Сан Блас са силно зависими от своите канута. Използват ги за транспорт между островите, когато ходят на гости на роднини на съседни острови или да си заредят провизии, да ходят на риболов, да си носят прясна вода от реките на континента и да събират кокосови орехи, банани, манго и авокадо. Когато няма вятър и морето е спокойно, те използват гребла, за да се придвижват, но щом излезе вятър, опъват платната. А платната са често скалъпени от намерени и рециклирани материали- платове, платнища, даже политически лозунги с всякакви цветове, като някои са по-елегантни от други.

.

.

Основната прехрана на Куните са рибата, кокосовите орехи и зелените банани. Мъжете и момчетата от всяко семейство стават рано и заминават да ловят риба с харпуни в плитчините и рифовете около островите до към обяд, когато се завръщат в къщи и си почиват. Навръщане може да спрат на някой от съседните необитаеми острови или на континента, където в горите растат плодове и кокосови палми и да си наберат няколко кокосови ореха. Кокосовите ореи, както и екзотичният улов, като октоподи, омари и раци ги продават на колумбийски лодки за износ.

.

.

Скоро свикваме да виждаме ветроходни канута навсякъде, кръстосващи водните пътища на територията на Куна Яла. Понякога даже виждаме по няколко наведнъж- трафик между по-големите островни общности рано сутрин (отиват на „работа“) и следобяд (връщат се от „работа“)- регата от малки дървени улута с разноцветни платна, като ято еднокрили молци. А когато ние плаваме между островите внимаваме да не намелим някой тих дребен еднокрил молец.

Индианците също скоро свикват да ни виждат и нас обикаляйки из водите около островите с нашето“улу“ подобно на техните- пластмасовия оранжев каяак- безценен подарък от спонсорите ни www.KayakShop.bg

Ветроходни Улута

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая и Децата на Луната

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Децата на Луната

Децата на Луната

.

2-годишната Пилар, Куна Яла

През нощта, когато навън е черен мрак, идва Драконът и поглъща Луната. И загасва мътната сребриста светлина върху повърхността на спящото море.

Светът притихва. Времето спира.

В мракът на тези черни нощи излизат бледите деца. Кожите им- тъжното сияние на Луната, косите им- тъжното сияние на Луната.

Очите им- тъжното сияние на луната.

Децата на Луната.

Албиносите са хора (и животни), чиято генетично унаследена липса на меланин в организма причинява обезцветяване на кожите, косите и очите им. Независимо към коя етнос или раса принадлежат, те изглеждат бели, с розови кожи, жълти коси и светло сини очи. Слънцето им вреди много повече, отколкото на нормалните хора, по-лесно хващат рак на кожата и слънчевата светлина дразни очите им, затова те трябва постоянно да се предпазват от слънцето.

Има няколко места по света с много висока концентрация на албиноси, където те имат специално място в обществото- най-често- биват дискриминирани. Жертви на суеверия, те биват преследвани и сегрегирани, считани за „болни“ или за „духове“, „наказани от господ“. В Източна Африка и по-специално в Танзания, албиносите са считани за лош късмет и биват измъчвани и даже убивани. Крайници на албиноси биват използвани от африкански шамани и вещици за направата на талисмани и отвари. Отварите и талисманите съдържащи крайници и коси от албиноси, най-вече- от бебета и деца албиноси, се считат за магически и тези, които ги притежават или консумират вярват, че ще им донесат щастие и успех в бъдеще.

В Куна Яла (Панама), където в малки изолирани общности живеят индианците от племето Куна, е най-високата концентрация на албиноси в света. Тук един на всеки 160 човека е албинос.

2-years-old Pilar with her family

2-годишната Пилар и нейното семейство

Но тук бледите островитяни наричани „сипуси“ не са сегрегирани и преследвани. Напротив, те са считани за по-висши и по-крсиви, за „царе“ и всички ги уважават.

.

.

Според една местна легенда, тяхното специално задължение е да защитават Луната от Дракона, който я „изяжда“ и по време на лунно затъмнение те са единствените хора, които имат право да излизат извън домовете си и със специални лъкове и стрели да пронижат дракона. Те са единствените, които могат да убият Дракона-луноядец.

Albino cat, in Kuna Yala

Котка-албинос, Куна Яла

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 
 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Циганските махали на рая

*Предишният разказ озаглавен Куна Яла- рай на края на света ни запозна с малките идилични Куна Яла острови и техните обитатели- индианците Куна.

Циганските махали на рая

от Мира Ненчева

.

.

Когато за първи път отиваме на остров Порвенир за да минем имиграция и митница няколко дни след като пристигнахме в Сан Блас (Панма) отново се озоваваме в друг свят. Насред спокойни сини води, изолирани в едно от най-дивите кътчета на планетата, застанали върху бавно потъващи основи от пясък и корали, се намират големите градски общности на Куна Яла.

.

.

Според гъстотата на населението спрямо територията, тези са едни от най-гъсто населените места на планетата, където според модерните стандарти жилищата и санитарните условия са лоши, условията на живот са ниски, достъпът до чиста питейна вода е проблемен, а електричеството е ненадеждно. Тези големи Куна общности са още един пример за гобалното нарастване на населението и замърсяването на околната среда в днешно време.

Ако малките изолирани островчета с фин розов пясък и колибки насред кокосови палми плаващи насред кристални сини води ни се сториха „земен рай„, то големите пренаселени острови в Куна Яла заобиколени от смърдящи боклуци ни напомниха повече на циганските махали.

.

.

В Сан Блас по-голямата част от населението живее в организирани общности на по-големите острови. Разликата между малките идилични островчета, където само 2-3 Куна семейства живеят по традиционен начин в мир и спокойствие насред кокосови палми и коралови рифове и големите оствони колонии претъпкани с хора и боклуци, е като разликата между малките китни селца и големите задръстени градове в една и съща държава.

.

.

Натрупани една върху друга- къщи от бамбук и дъски с наклонени стени и закърпени покриви от ръждясала ламарина заобиколени с кофи, легени и бидони пълни със зеленясала вода, наколни тоалетни над морето, руините на някакъв циментов кей. Почти няма дървета и всичко изглежда сиво. Но най-вече- боклук. Заклещени между камъните покрай брега, между празните черупки на рапани и мъртви корали- парчета пластмасови останки. Боклуци навсякъде.

.

.

Тук Куните имат бензинови генератори и използват скъпото електричество най-вече да гледат телевизия и да си зареждат мобилните телефони. Благодарение на телевизията новото поколение индианчета вече имат друг поглед над света и други „нужди“. Малки момичета гледат сапунени латино-сериали и се учат как става съблазняването и далаверите. Минавайки покрай отворената врата на един дом виждаме как група ученички гледат много съсредоточено по един секс-канал видео инструкции за това как се прави стриптиз. Групи тинейджъри по дънки и със зализани коси висят по ъглите между къщите и не правят нищо; като в клиповете от любимите им латино-песни- те са „кул“. Алкохолът и наркотиците вече са голям проблем и тук.

.

.

Но въпреки, че глобализацията и озападняването вече до голяма степен са засегнали големите Куна общности и въпреки, че там липсват адекватни санитарни условия, достъп до прясна вода, надеждно електричество, хигиеанични домове и боклукът е навсякъде; въпреки, че островитяните са предимно бедни и безработни (всичко това са характеристики на бедняшки квартали), тези общности са организирани, с установени традиции и социален ред и със стриктна йерархия. На всеки остров има „саила“ или вожд- нещо като кмет. Но за съжаление, от лични наблюдения, както и от това, което чухме от други хора, повечето саили, подобно на повечето политици, са корумпирани. Индианци или не, парите са покварили и тези хора.

.

.

Всяка вечер населението на островите се събира на централния площад или в най-голямата колиба, където се провежда „конграсът“ и всички могат да изкажат мнение, оплакване или идея. В случай на престъпление, като например кражба или домашно насилие, конгресът решава какво ще е наказанието- най-често парична глоба или задължителен обществен труд. По време на конгреса също така се решава какви ще са задължителните работи за всички в селото.

.

.

В две села, където прекарахме седмица- островите-близнаци Narganá (или Yandup) и Corazón de Jesús (или Akuanasutupu), които са свързани посредством голям мост и са две от най-озападнените общноти в Куна Яла, където жените вече не се обличат с традиционни носии, се запознаваме с няколко от местните и те ни разказват повече за начина им на живот и организация на островите.

„Всеки вторник всички жени трябва да излязат и да метат уиците и площада в 8:00 сутринта. Която жена не излезе трябва да плати 1$ глоба.“- обяснява Одалис Браун, която предпочита да плати глобата и да спи до късно, вместо да мете улиците. „Весеки четвъртък и петък мъжете имат задължителна работа от 8:00 до 11:00- носят пясък или дървета от земята, пълнят дупките на улиците или укрепват основите на острова.“

.

.

Поради глобалното затопляне и покачването на нивото на океаните, някои от островите в Куна Яла са вече изчезнали, потопени от морето. Укрепването на основите с пясък и корали е едно от основните задължения на мъжете. Събирането на храна и готвенето за всички по време на някой празник е задължение на жените. И всеки път, когато някй се скатава и не си върши работата трябва да плати глоба от няколко долара, подобно на такса. Дори децата биват глобявани по 5$ , ако не се приберат у дома и не си легнат в 8:00ч. вечерта, след като един от помощниците на саилата мине по улиците и надуе една свирка.

.

.

Организацията в общностите е впечатляваща, но оставаме силно разочаровани от негативното влияние на глобализацията върху индианците и техния начин на живот.

И все пак, всичко е въпрос на гледна точка. Бамбуковите къщурки, които ние „цивилизованите хора“ класифицираме като „ниско-стандартни домове“ са всъщност традиционни колиби (в повечето случаи) построени с натурални подновяващи се от природата материали използвайки едни и същи методи векове наред, много преди „цивилизованите“ европейци да стъпят по тези земи. „Проблемът“ с прясната вода е проблем от гледната точка на тези от нас, които сме свикнали да пуснем кранчето на водата да шурти десетина минути, докато си мием зъбите. За Куните да гребат с кану до реката, за да си напълнят тубите с вода, която после да изварят, за да бъде годна за пиене, не е точно „проблем“, а е по-скоро част от ежедневието им и винаги е било. „Бедни и безработни“ е как ние, посетителите от заможни държави виждаме тези хора, които винаги са живели без коли, без перални машини и без огромни шопинг-центрове и които се прехранват чрез лов и риболов, събират кокосови орехи и обработват малки ферми на земята, не далеч от островите.

.

.

Но с пристигането на модерните материали и предмети, на електричеството и телевизията, живота на индианците Куна вече е доста различен. Можем ли да ги обвиняваме, за това че използват пластмасови бутилки, кофи и бидони, които им улесняват живота, при положение, че добива на сладка вода е толкова сложен? Можем ли да ги обвиняваме, че искат същите неща, които и ние искаме и използваме ежедневно- пакетирани храни и продукти, готови дрехи, инструменти и неща, които ни правят живота по-лесен и по-комфортен? Резултатът от всичко това е замърсяването на природата не само при Куните, а навсчкъде по света, а за островитяните проблемът с боклука е сложен, поради ограничената територия, на която живеят заобиколени от море. Тези техни нови консуматорски тенденции и навикът им да ползват морето като кофа за боклук могат да доведат до непоправимо бедствие и пробемът трябва по-най-бързият начин да бъде решен.

.

.

Също така спешно трябва да се обърне внимание и на проблемът за загубата на културата им в някои от големите общности, поради глобализацията и телевизията. Куните до голяма степен са успели да запазят традициите и културата, езика и ритуалите си. Но те са вече част от един по-голям свят, отворени към промените на цивилизацията. Дали младите Куни ще искат да съхранят начина на живот на предшественицете си, след като непрекъснато гледат толкова много лукс и излишък не много далеч от тях? Дали ще гледат на собствения си живот като традиция или тормоз? Как ще възприемат света, в който живеят, сравнявайки го със света, който гледат по телевизията- като „рай“ или като „циганска махала“?

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- рай на края на света

*Предишният разказ: От Колумбия до Куна Яла

Рай на края на света

от Мира Ненчева

.

.

Прекрасен слънчев ден в Куна Яла. Няколко бели облачета бавно плават в небето, морето е спокойно като езеро, прозрачно и блестящо под слънцето. Влажен син пейзаж във всички посоки. Разпилени в далечината- малки островчета от розово-бял пясък отрупани с кокосови палми.

.

.

Роденсио Гарсия бавно гребе в старото си кану издълбано от дънер. Завръща се в къщи, след като цял предиобед се е гмуркал да лови рибa с харпун в рифовете и е събирал кокосови орехи на един от необитаемите острови от островната група Cayos Holandes. С гордост ни показва придобивките за деня: няколко кокосови ореха, няколко авокадо и манго, които растат в диво състояние на островите, няколко рапана и няколко малки разноцветни риби.

Kuna Yala

Kuna Yala

Всеки ден той хваща две риби за жена си и две риби за себе си. Няма деца, така че всичко от което има нужда са общо четири риби на ден и няколко кокосови ореха, авокдо и зелени банани. Четири риби на ден- това е всичко- защото той няма хладилник, където да държи останалата риба. Роденсио Гарсия няма хладилник, тъй като на острова, където живее няма електричество. Нито едно от трите семейства, които живеят на острова му не притежават нито хладилник, нито перална машина, нито телевизор.

Rodencio Garia

Rodencio Garia

Rodencio Garcia's catch

Rodencio Garcia и неговият улов

Куна Яла, официлно наречени островите Сан Блас, е голям архипелаг в Карибско море, който се простира на територия от 2300 квадратни километра и се състои от над 360 предимно малки плоски островчета насред коралови рифове в източната част на Панама. От тези 360 острова само около 40 са населени- дом на индианците от племето Куна. По-големите обитаеми острови са пренаселени от големи общности, а на по-малките живеят само по 2-3 семейства.

A small island where only one Kuna family lives

Малко островче, където живее само едно семейство Куни

Тази автономна територия в границите на Панама си има своите независими административни, политически и социални организации, които са се запазила непроменени векове наред. Тук индианците до голяма степен са опазили своите обичаи и начин на живот извън модерната цивилизация и е забранено със закон чужденци да притежават собственост, да се женят за местни Куни и да живеят на територията на Куна Яла. Едва сравнително от скоро (от около двайсетина години) е позволено на чужденци (или не-Куни) да посещават тяхната територия.

Maya aboard Fata Morgana at The Swimming Pool, San Blas

Мая на борда на Фата Моргана в Куна Яла

Роденсио Гарсия ни кани на неговия остров. Пристигаме с нашия пластмасов оранжев каяк ‘Младши’ и го паркираме до неговото прогнило дървено „улу“.

 

.

Нашият каяк „Младши“ до едно Куна улу, Куна Яла

Посреща ни цялото население на острова- десетина мъже, жени, деца и кучета. Жените са облечени в традиционни поли и шарени блузи „мола“, с ярко червени забрадки, с намотани около глезените и китките дълги нанизи от дребни цветни синци и с по една златна халка на носа. Веднага започват да вадят и да ни показват моли за продан. Само една от петте жени знае испански; останалите говорят някакъв непонятен индиански език наречен „дулегая“.

A Kuna woman

Жена Куна с традицинна носия

Молите са направени от разноцветни платове, от които жените изрязват абстрактни фигури, наслагват ги на няколко ката и внимаелно ги зашиват. Те са най-важната част от традиционната женска носия на Куните, а откакто крузъри с лодки и туристи започват да посещават островите, молите се превръщат и в един от основните приходи на местните индианци.

A Kuna woman showing us her molas for sale

Куна ни показва Моли за продан

Избираме няколко моли и гривни от разноцветни синци и в замяна им даваме торбичка ориз, малко брашно, синци и разни други хранителни продукти и неща, които сме донесли специално с цел бартер.

.

.

Този е един от най-отдалечените и изолирани острови и всеки път, когато обитателите му имат нужда от олио, кафе, ориз или дори сладка питейна вода им се налага да пропътуват големи разстояния с едно малко дървено кану с импровизирано платно или с малка моторна лодка, за да отидат до някой от по-големите острови, където колумбийски търговски корабчета редовно снабдяват островитяните с продукти, пластмасови кофи, дрехи, бира, кока-кола и други „най-необходими неща“ и изкупуват кокосови орехи- основният търговски продукт на Куните- които изнасят обратно в Колумбия.

Trading with Kuna women

Куни

На повечето от големите острови има електричество вече от няколко десетилетия, което позволява на островитяните да гледат телевизия (сапунени латино-сериали и мачове), а някои, които имат малки магазинчета, са се снабдили и с хладилници. Токът се произвежда предимно посредством бензинови генератори, но тук-таме има и слънчеви панели. Освен малко магазинче и хлебарница, на някои от по-големите острови има също така училище и клиника. Почти приличат на нормални градчета, само дето няма нито една асфалтена улица и нито една кола, а къщите са малки дървени колибки направени от тънки бамбукови стебла с покриви от палмови листа или ламарина и нямат течаща вода.

Kuna women near the island of Porvenir- Kuna Yala's capital

Жени Куни не далеч от остров Порвенир, столицата на Куна Яла

А на по-малките обитаеми островчета, където живеят само по 2-3 семейства в колибки на плажа насред кокосови палми, няма даже нито ток, нито магазин. Единствената светлинка вечерно време идва от малките огньове от кокосови черупки и обелки, върху които жените варят рибешка супа. Животът тук е все още напълно извън системата.

A Kuna women boiling conch over slow fire

Баба Куна вари рапани

След като приключваме с избирането на моли и с размените на неща, тръгваме да се разходим малко и да разгледаме наоколо. Между колибките, насред купчини от кокосови орехи за износ, се мотаят кучета и полу-голи деца, мъже дремят в хамаци опънати между палмите след като няколко часа са ловили риба и събирали кокосови орехи на съседни необитаеми острови, жени нижат мъниста, шият моли и варят рапани.

.

.

Вътре, колибките са мрачни. Нормално едно семейство притежава две колиби- едната е „кухнята“, където на бавен огън опушват риба, готвят и ядат направо на земята, а другата е „спалнята“, където има наредени хамаци за цялото семейство и липсват каквито и да е други мебели.

Smoking fish in the "kitchen" hut.

Пушене на риба в“Кухнята“

A Kuna man is having lunch- fish sop- on the compacted sand floor of the kitchen hut.

Мъж Куна яде супа от Риба и зелени банани директно на пода, който е направен от утъпкан пясък

The "bedroom" hut

„Спалнята“

Постоянно се навеждаме, за да не си ударим главите в гредите над врати и тавани и стоим изгърбени под ниските навеси, защото сме значително по-високи от всички Куни наоколо. Повечето едва ни стигат до под мишниците. Индианците от племето Куна са втроите най-дребни хора в света след Пигмеите.

Mira (176 cm tall) with a Kuna woman

Мира (176 см висока) и една от „високите“ Куни

Освен това, те са матриархално общество и тук жената командва. Общо Куните наброяват 50-60 хиляди и са една от най-миролюбивите нации на планетата. Тук почти няма престъпност или конфликти, хомосексуалността се счита за нещо напълно естествено и не и се обръща никакво по-особено внимание и поради генетичната им изолираност тук е едно от местата с най-висока процентност на албиноси в света. Само два пъти в историята на Куна Яла е имало военни конфликти. Първият път е когато се разбунтували срещу испанските завоеватели през 1750г. и избили нашествениците до крак, след което Обединена Колумбия и Куна Яла подписват мирен договор и Куните биват оставени на мира. Вторият път е през 1925г., когато организират успешна революция срещу панамската управа и отново избиват до крак панамските власти живеещи на островите им, които ги репресирали, нарушавали правата им и застрашавали индианските им обичаи и култура от унищожаване. След този инцидент („революция“), те получават автономия и днес са почти една малка отделна държавичка в границите на Панама, опитвайки се да се запазят изолирани чрез закон от останалия свят. Векове, след като са започнали проблемите им с нашественици, Куните все още отказват да бъдат асимилирани и все още съвсем съзнателно се стараят да запазят територията, културата и начина си на живот, въпреки че знаят за живота в цивилизования свят извън техните малки разпилени островчета.

The Kuna Yala flag. It was created during the Revolution in 1925 and has nothing to do with Hitler and the Nazi swastika.

Знамето на Куна Яла. Това е официалното Куна знаме създадено през революцията от 1925г. и няма никаква връзка с Хитлер или нацистката партия.

„Харесва ли ти да живееш тук, толкова далеч от градовете, откъснат от цивилизацията?“- питам Роденсио Гарсия.

„Това е моят дом и ми харесва да живея тук. Бил съм няколко пъти в Панма Сити и не бих живял там. Тук ми харесва, обичам морето и моят остров. Семейството ми живее тук. По няколко часа на ден ходя да ловя риба и да събирам кокосови орехи. Останалото време си го прекарвам със семейството ми. Понякога хващам октопод или омари, но тях не ги ядем; продаваме ги на туристите. Ние ядем само риба и рапани, които готвим със зелени банани и настърган кокосов орех. Първо вариш зелените банани с кокосовия орех 20-30 минути. После добавяш рибите, но тях не трябва да ги вариш дълго, само няколко минути. Щом им изскочат очите, значи са готови.“ – ми отговаря Роденсио Гарсия.

Фото-галерия от Куна Яла

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Maya, Ivo and Mira

Maya, Ivo and Mira

Share