Поход до Вулкан Бару

Поход до Вулкан Бару

Ivo and Maya on top of Volcan Baru

Иво и Мая на върха на вулкан Бару

Събуждаме се в 4ч30 сутринта и, натоварени с огромни раници, се отправяме към вулкан Бару- спящ вулкан и най-високата точка на Панама, издигащ се на 3475м надморска височина. Раницата на Иво е толкова голяма и тежка, колкото един нисък шишкав мъртвец, който даже в това си състояние на тотална безжизненост не е загубил способността си да наддава по няколко грама и да расте по мъничко и незабележимо всеки ден. Наричаме го „Китаецът“. Иво го мъкне на гърба си нагоре -надолу по планини и вулкани, в градове и села, из джунгли и плажове и през граници. Мразим го неистово. Китаецът и другите две раници са ни най-големите врагове в момента.

Maya and Ivo (and the Chinaman) hiking

Градчето Бокете спи. Тези, които ни казаха, че има автобус до началото на пътеката към върха в 5ч00 сутринта май са ни излъгали, тъй като няма нито една кола по улиците, нито един автобус- няма жива душа, освен един луд бездомник, който пее някаква весела песничка и ни обещава на испански, че „пътят е дълъг“. Отчаяни, вървим нагоре-надолу по улиците на празния град и тъкмо когато напълно губим надежда да се придвижим до входа на парка навреме, забелязваме едно самотно такси. То ни закарва до началото на пътеката за 7$. Все още е тъмно навън и офисът на парка е затворен, което ознаава, че сме навреме, тъй като минаваме покрай заключената сграда и започваме дългия поход без да плащаме входната такса от 5$ на човек, която се плаща само от 6ч00 сутринта нататък.

Maya and Mira at the beginning of the trail to Volcn Baru

Мая и Мира в началото на пътеката към върха

Вървим под тежестта на раниците пълни с навити тънки матраци, спални чували, дрехи и якета за топло и студено време, храна и консерви за два дена, вода, фото-апарати- изобщо всичко от което ще имаме нужда през следващите няколко седмици, докато се разхождаме из Коста Рика и Никарагуа, където заминаваме след Панама. Повечето от тежките неща и палатката съставляват Китаеца- около 30кг. Раницата на Мая е около 7кг, а мойта- 15 кг . Скоро, краката започват да ни болят и колкото по-високо се качваме, толкова по-трудно става катеренето. Не сме свикнали с високо надморско равнище и с тежки раници.

Hiking with heavy packs

Поход с тежки раници (3 дена след 42 км маратон)

Ако нямахме раници, походът от Бокете до върха щеше да е много по-лесен и безболезнен, даже приятен, по широк каменист път достъпен за оф-роуд джипове чак до върха; извиващ се покрай планински гори, зелени пасища и каменисти хълмове, толкова красиви, че забравяме за болката от дългото вървене и спираме да се наслаждаваме на природните красоти. Високите дървета превзели ниските склонове отстъпват място на по-дребни растения, храсти и алпийски цветя по върховете. През по-голямата част от времето е все нанагорнище, не много стръмно, стартиращо от около 1600м надморска височина с 1900м елевация до върха.

.

.

.

.

.

.

Спираме да си почиваме често. По обяд, сядаме на един голям камък в средата на пътя да хапнем консерва шунка с черен хляб и си мислим колко ли е трудно за тези оф-роуд джипове да минат от тук. Но минават. Мъчат се, ръмжат, напъват се, но тези Тойоти успяват някак си да се изкачат до върха и обратно и понякога даже без да се счупят.

.

Обяд на камък

.

.

.

.

По принцип, би трябвало машрутът да отнеме не повече от 6-8 часа до мястото за къмпинг, което е малко преди върха. Но ние едвам се замъкваме за 10 часа- напълно разнебитени- и си опъваме палатката под един голям навес, полу-изгорял и прогнил, заобграден от ниски дървета обрасли в мъхове. Малко преди залез слънце- мъгла и лек дъждец- на 3200м надморска височина е ужасно студено. Лягаме да „спим“ с шапки и пухенки в спалните чували. Невероятно е, че само преди няколко часа и на 1900м по-ниско, беше топло тропическо лято. Много хора започват похода в топлото, неподготвени за студа горе. Един човек даже е умрял от хипотермия на върха през 1995г. Освен, че ни е студено, ни е и неудобно, а краката ни болят толкова от дългото тежко вървене, че не можем да спим. Чакаме да свърши нощта в поредица от кратки кошмари.

.

.

.

Тук си опънахме палатката първата нощ

.

.

.

.

.

.

.

Беше ужасно студено

.

.

Около 4ч00 сутринта чуваме група хора, които минават покрай палатката. Те ни осветяват с фенерчета- знак, че е време да ставаме и да се изкатерим още километър и половина стръмно нагоре до върха. Тези планинари са започнали похода от Бокете в полунощ и са вървяли цяла нощ, за да пристигнат на върха преди изгрев и да наблюдават как изгрява слънцето изпод планините и облаците, как небето се превръща от черно в лилаво, в синьо, розово и оранжево. Казват, че при ясно време от тук могат да се видят и двата океана в далечината- Атлантика на изток и Тихия океан на запад, но ние нямаме този късмет. Катерейки се нагоре по последната отсечка, увити в зимни якета, силен вятър докарва облаци и дъжд.

.

Иво и Мая замръзнали на върха на вулкан Бару

На върха на Бару има няколко големи не особено романтични инсталации, телефонни кули и антени за интернет, телвизия и радио, които непрестанно бръмчат. Групата ранобудни планинари замръзват скупчени в ъгъла до една от сградите на завет. Един от тях е по шорти и краката му са бяло-сини. Започва да търси дървета, за да напали огън. Наблюдаваме го с интерес, представяйки си как за първи път ще видим как човек умира от хипотермия пред очите ни, когато се появява Хайме и ни кани всички в топлата му уютна станция. Хайме е пазачът на върха и на инсталациите и работи за националната полиция на Панама. Той прекарва по 15 дни в месеца сам, заточен далеч от семейството си, на върха на Бару, в тази малка стаичка на върха на Панама. Добър човек е и ни черпи чай, кафе и мляко с какао.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

В хижата се оказа, че е можело да спим там безплатно, ако бяхме повървели още около 30 мин предния ден…. Хижаря е страшно симпатичен и самотен и обожава гости!

.

.

.

Хайме Алберто

.

Хайме Алберто- пазача на върха

Слизаме отново долу до палатката, след като прекарваме известно време на върха гледайки как слънцето изгрява изпод дебелата облачна покривка. Морето от облаци се оцветяват в лилаво, розово и златно. Събираме палатката и отново се качваме горе, тъй като пътеката за надолу откъм западния склон към град Вулкан започва от върха. Решаваме да вземем този непопулярен, по-къс, но и по-стръмен маршрут, вместо да се върнем по същия път към Бокете (което е средно-труден поход), но скоро съжаляваме за това решение.

.

на картата се вижда стръмното слизане по западния склон. Кликнете на снимката за увеличение

Този маршрут от върха до гр. Вулкан е класифициран като „много труден“. По-трудно от това би било скално катерене. И слизането надолу се оказва още по-трудно и по-опасно от изкачването. Тук вулканът си показва истинския характер. Пътеката се спуска по стари ронещи се потоци от лава, огромни прегорели канари и стръмни скалисти склонове. Тежките ни раници ни пречат да пазим равновесие и са като платна на кораб; непрекъснато правим повороти щом силните пориви на вятъра ни блъснат изотзад. И въпреки това, нашият най-голям проблем вече не е тежестта на раниците, а трудността на вертикалния терен. Не е просто трудно, но и страшно опасно. Иво и Мая са много по-бързи и скачат по камъните напред, а аз умирам от страх. Тук едно погрешно движение и умираш. Понякога ми отнема цяла вечност да се реша да направя поредната крачка. Вместо да извървим целите 7км от този маршрут за 3-4 часа, на нас ни отнема 3 часа да изминем първия един километър, след като тръгнахме късно- в 10ч00, понеже прекарахме известно време с Хайме да пием кафе и горещ шоколад и да си говорим. По времето, когато вече се смъкваме от каменистите склонове и навлизаме в джунглата, вече е късен следобед.

.

.

.

Мая си почива надолу по вкаменената лава

.

.

.

.

В джунглата ситуацията съвсем не се подобрява. Пътеката все още се спуска стръмно надолу и трябва да скачаме по кални и тесни места и паднали дървета. Вече минаха 8 кошмарни часа. Колената ми треперят и не мога да направя нито една стъпка повече. Свърших. Иво с Китаеца на гърба си взима и моята раница и продължава напред като мравка листорезачка с почти удвоен багаж. По това време сме вече тотално отчаяни и нещастни и просто искаме всичко това да приключи. Но пътеката продължава напред и надолу и скоро се стъмва. Нощта ни заварва насред тропическата джунгла, изтощени, дехидратирани (водата ни свърши по някое време) и далеч от цивилизацията. Продължаваме да се влачим с малки фенерчета на главите в тъмнилката и си мислим за змии, ягуари и други страшилища.

В подобни екстремални ситуации се разкрива истинския характер на хората. Оказва се, че аз съм от тези, дето се отказват. Просто искам да спра да вървя и да си легна. Казвам на Иво и на Мая да ме оставят в гората с моята раница и един спален чувал; не мога да продължа; не ме е страх от джунглата; ще ги намеря (Иво и Мая) утре в селото. Иво е от тези, дето оцеляват; упорито муле с безгранична сила- точно обратното на тези, дето се отказват. С двете тежки раници, той продължава напред, въпреки, че е напълно изтощен и отказва да ме остави сама в джунглата. Помага ми колкото може, въпреки, че в този момент се мразим взаимно до полуда. Мая върви пред нас и се оказва, че нейният истиски характер е на герой. Върви без да се оплаква и даже се опитва да ни поощри: „Почти стигнахме; не се предавайте; виждам края (въпреки, че не го вижда); почти сме вече извън джунглата; ще успеем!“

Около 20ч00 излизаме от гората и най-после тръгваме по равен широк тревист път. Намираме едно по-вироко място и опъваме палатката върху тревата. Вятърът, спускащ се от планината, е свиреп тази нощ. Палатката се огъва и се опитва да излети като дирижабъл, но на нас не пука. Жадни и гладни- пребити- заспиваме.

На следващата сутрин се събуждаме обновени на дъното на красива долина- море от лилави поляни, бодливи дървета и гигантски кактуси заобиколени от черни хълмове. Тънки дъждовни облаци се задават от север, слънцето е ниско над източния хоризонт, ние вървим отново, под дъга. Оказва се, че края на пътеката е само на 100 метра от палатката ни, но това не е края на пътя. От тук, трябва да вървим още няколко километра по един черен път до първото село- Пасо Анчо (Тесен Проход). За късмет, една местна жена, която беше тръгала с колата си да остави група туристи тръгнали да изкачват Бару, ни качи на стоп. И така това приключение приключи.

.

Тук спахме втората вечер

.

.

.

.

.

Първата кола, която видяхме след като слязохме от вулкан Бару. Планинари отиват да изкачват върха от западния склон…нямат представа какво им предстои и ни се радват.

.

Мира посочва върха. От дясно на пръстта й е източния склон, където похода се счита за „средно труден“, а от ляво на пръстта й е западния вертикален склон- „много труден“

.

Иво и Мая вървят ръка за ръка под дъгата

.

Първата къща по пътя към селото. Отидохме да поискаме вода за пиене

.

Посрещнаха ни група деца от племето Гуаями

.

Тяхната майка също се показа да ни види

.

Тя имаше най-крсивата усмивка на света!

.

На връщане, джипката, разтоварила планинарите в началото на пътеката, спря и ни качи и така ни спести доста вървене до селото.

.

С жената, която ни докара до селото Пасо Анчо.

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Гледайте ни в YouTube @Fata Morgana

Share

Изгубените водопади

Изгубените водопади

.

Иво, Мира и Мая

Разстоянието между Панама Сити и гр. Давид в провинцията Чирики, която се намира в най-западната част на Панама до границата с Коста Рика, е 500 км. Отне ни 9 часа да стигнем до Давид с автобус (много удобен автобус на 2 етажа, 15$ на човек; ние бяхме на втория етаж най-отпред точно над шофьора, за което Мая беше много щастлива) и още един час до гр. Бокете.

В късния следобед, пристигнахме в едно малко живописно градче в планината, където времето не е непоносимо горещо. Въздухът е свеж и много по-прохладен отколкото в низините и за първи път от много месеци насам ни се наложи да облечем якета. По залез слънце, натоварени с огромни раници, се замъкваме през централния площад, където местните жители насядали по пейките ни наблюдават с интерес, и бързо се отправяме към най-близкия хостел.

В Бокете е пълно с хостели, тъй като градчето се намира в подножието на Вулкан Бару- най-високия връх в Панама и популярна турисическа дестинация сред местни и туристи от цял свят и бакпакърите тук са се превърнали в неизменна част от местната сцена. Топлите вулканични извори, река Калдера, която тече през града, нейните водопади и многобройните плантации за кафе, където расте едно от най-доброто световно-признато кафе, са още няколко причини за популярността на това място. Бокете и околностите му са наистина прекрасни.

Нашата основна цел тук е да покорим вулкан Бару, но тъй като са минали само 2 дена от големия маратон на Иво и краката му още го болят, решаваме преди голямото 10-часово изкачване с тежки раници да си вземем „почивен ден“. Оставяме си нещата в най-евтиния и най-хубавия хостел- “ Хостел Бокете“ (отделна стая с едно единично легло за Мая, едно двойно легло за Иво и мен, баня с топла вода, телевизор, интернет, обща кухня и веранда с излаз директно на река Калдера за 35$ на вечер) и тръгваме на разходка до „Изгубените водопади“.

.

Река Бокете минава точно пред хостела ни

.

Мира и Мая пригорвят закуска. Най-хубавото нещо на хостелите са общите кухни, където можете да си сготвите евтино, вместо да харчите огромни суми за подозрителни ресторантски храни.

Взимаме автобус до началото на пътеката към водопадите- Бахо Моно и от там вървим до входа на парка, където се оказва, че от първи декември на тази година (преди няколко дена), входната такса вече не е 5$ на човек, а 7$… Добрата новина е, че децата под 12-годишна възраст влизат безплатно, така че Мая ни спести 7$.

.

На входа а парка гледаме картата на водопадите

Походът до водопадите е лесен и приятен, пътеката е тясна и кална на места, но добре поддържана, насред цветя и високи дървета, покрай реката. Пристигаме до едно възвишение, от където се разкрива прекрасна гледка- Бару, искрящ под яркото слънце ни се усмихва. В нозете му- гори и поля.

.

Изглед към вулкан Бару

Следваме една саморъчно изрисувана карта на водопадите, която снимахме на входа и след около час достигаме първия водопад. Под него се е формирало малко студено басейнче, в което може да се потопи човек и да се разхлади преди следващото краткотрайно вървене до втория водопад. На връщане се отбиваме и достигаме третия най-голям водопад, чиито води се разбиват в канарите отдолу.

.

Мая пристига на първия водопад

Обратно в хостела в Бокете си сваряваме кремвирши, взимаме си по един горещ душ, което е голяма глезотия за хора живеещи на лодка без топла вода, гледаме телевизия, което е голяма глезотия за хора живеещи на лодка без телевизия, и си почиваме преди голямото изкачване до върха на Панама, спейки в легла, които изобщо не се поклащат, което е голяма глезотия за хора живеещи на лодка.

Снимки от „изгубените водопади“

.

Иво, Мира и Мая

.

Следвайте картата, за да намерите изгубените водопади

.

По пътя към входа на парка минава дебела стара тръба

.

Прекосяването на ръждясал мост е част от изживяването

.

За да си направите прясна лимонада: 1. напълнете си шишето със студена вкусна речна вода

.

2. Добавете страхотно кисели диви лимони, които сте намерили в гората

.

.

.

.

.

.

.

Мая ще пресича реката

.

.

.

Мая на първия водопад

.

Мира на първия водопад

.

Мая

.

Спасихме този лъскав бръмбар от удавяне в реката

.

.

.

Първи водопад

.

Втори водопад

.

Трети водопад

.

Иво и Мая се любуват на третия водопад

.

Иво, Мая и Мира

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share

Несгодите и триумфите на дългобегача

Ivo

Ivo

Когато Иво беше на 18 години, го блъсна кола. Левият му крак беше натрошен под коляното и не искаше да зараства. След месеци в гипс, докторите обявиха, че скоро ще трябва да го отрежат, понеже на Иво му липсваше хормона произвеждащ калций и счупеният кокал не можеше да зарастне (тъй като Иво от бебе непрекъснато ядял огромни количества сирене, от което организмът му си набавял достатъчно калций и престанал да го произвежда). Всички доктори потвърдиха необходимостта от ампутация, с изключение на един. Доктор Шойлев- главния доктор на българският национален отбор по футбол- намери лечение. Поръча изкуствени хормони от Швейцария и започна да му ги инжектира всеки ден в продължение на 20 дена.

След осем месеца на легло в гипс, крака на Иво най-после зарастна. Но отне още много месеци ходене на физиотерапия за да се възстанови и да може да върви нормално. Прасеца на левия му крак все още е по-малък от десния и има 7% отклонение на стъпалото до ден днешен.

Скоро след като му махнаха гипса, Иво срещна Боби Филипов- републикански шампион по лека атлетика, който започна да тренира Иво и да го учи как правилно да си изгражда мускулната маса. За Боби, фитнесът беше и все още е начин на живот, страст, наука и религия, която той търпеливо и методично проповядваше на своя последовател месеци наред, ден след ден. Благодарение на Боби, Иво се възстанови напълно, възвърна си добрата физическа форма и запази манията си да тренира, независимо от обстоятелствата.

Преди година, Иво срещна Мел Ебстайн, капитан на яхта Passages от Австралия, на котва край малката карибска островна държава Доминика. Мел е маратонист, взел участие в международни маратони из цял свят, включително и в престижния 90 километров ултрамаратон Comrades (Другари) в Южна Африка. Заедно, Иво и Мел започнаха да тичат нагоре-надолу из улиците на карибските острови, които посетихме и щом стигнахме в Барбадос, се записаха да участват в 10км състезание. За Иво, това беше първото официално организирано тичане. Завърши го за 52 минути и от тогава не е спирал да тича.

Ivo and Mel running in Trinidad

Ivo and Mel running in Trinidad

От тогава, независимо къде се намираме, Иво става рано сутринта по хлад и отива на брега да потича с един специален часовник Garmin Express, който му измерва и показва сърцебиенето, скоростта, времето и изминалото разстояние, както и къде се намира в света. Цялата тази информация се записва и се качва в Интернет. Целта му е да тича из цял свят, в градове и села, на островчета и континенти. Най-странното място, където е бягал до сега е малкия остров Наргана в Куна Яла провинцията от архипелага Сан Блас в Панама, където най-дългата улица е 800 метра и трябваше да обикаля в кръг из селото десетки пъти, за радост на местните индианци, вдъхновявайки малчуганите да тичат след него.

Щом пристигнахме в Панама Сити, Иво установи, че това е почти перфектното място да тренира за пълен 42-километров маратон, едно от постиженията, които си е поставил за цел в живота. Почти, но не перфектно, заради тропическата горещина и влагата, които представляват огромно предизвикателство за дългобегача. Но всичко друго беше идеално. Бяхме на котва месеци наред край морския булевард Амадор- чудесен за тичане рано сутрин; почти всеки уикенд имаше организирани мини-маратони в града, които дават възможност постепенно да увеличаваш разстоянието, започвайки с 10км, 15км и 21км състезания; и имахме достъп до храна. Когато човек тренира сериозно, специалната диета е много важна и достъпът до правилните храни на евтини цени тук в Панама си беше истинска благословия.

Вдъхновени от Иво, Мая и аз също започнахме да тичаме, в началото по малко за здраве, но после ние също съвсем сериозно започнахме да тренираме по специална програма за маратони. Но преди постиженията ни, вички се провалихме по един или друг начин в началото: първо аз направих фатална грешка, после Мая изживя едно огромно разочарование и накрая Иво пострада заради вирус.

Maya, Ivo, Mira and Sandra

Maya, Ivo, Mira and Sandra

Неделя. Рано сутрин. Слънцето бавно се пробужда. Градът още спи; улиците са празни и притихнали. В единия ъгъл на парка се сформира нещо като малко торнадо заредено с енергия. Тук хиляди ранобудни хора с ярко розови тениски са се събрали за маратона. Аз и Иво сме между тях. Иво се записа за 10км, а аз ще се пробвам на 5км, след само две седмици тренировки. Ще стартираме всички заедно и в един момент маршрутите на 5км и 10км ще се разделят.

Време е. Тълпата от хора с лица обърнати на запад е гъста на старта. Всички са притихнали вече. Три, Две, Едно, СТАРТ! Човешката маса започва да се движи бързо и внезапно като същество с много крака: една гигантска стоножка обута в маратонки подскача напред. Всички разговори престават изведнъж и настава тотална тишина: странна тишина изпълнена с шумуленето на бързи стъпки по асфалта, като дъждец по ламаринен покрив. Човешката стоножка се разтяга и става все по-дълга и по-тънка и аз съм някъде по средата, следвам тези пред мен без да знам на къде отиваме, а тези по-назад следват мен. За първи път минавам по тези улици и докато тичам разглеждам града. Какви ли не чуства и мисли ми минават през главата. Най-вече усещам някаква неописуема радост, че съм част от тази масова енергия.

След 56 минути, вече изминал 10-те километра, Иво е на финала и ме търси. Аз би трябвало да съм свършила моите 5 км преди него, но ме няма никаква. Появявам се полу-жива след най-дългия, най-трудния и най-съсипващия час и двайсет минути в моя живот, след като пропуснах разклонението за 5-километровия маршрут и се наложи да тичам цялото 10-километрово разстояние без необходимата физическа подготовка. Така изживях феноменът наречен „бонк“ (на английски)- стана ми студено на главата и косата ми настръхна, сърцето ми стана толкова голямо и бързо, колкото полудял заек, краката ми не бяха мойте и започнах да халюцинирам. Монументалният задник на една ниска латиноамериканка-маратонистка огромен колкото Юпитер, ме задмина неусетно и продължи да се поклаща ритмично пред очите ми хипнотизирайки ме напълно. Как е възможно подобно масивно нещо да тича така неуморно и грациозно в продължение на 10 километра? Пристигнах на финала без да спирам да тичам нито за миг, но веднага след това се разплаках неутешимо от яд, че съм толкова загубена цял живот. Как можах да пропусна отбивката и да тичам 10 вместо 5 километра? Иво много се зарадва на грешката ми и беше много горд с мен.

Mira

Mira

Следващия провал е когато Мая се записа да участва на 1км маратон за деца между 5 и 12 годишна възраст. Тя е една от най-големите и най-високите участници и естествено е една от най-бързите, като по-дългите й крака бяха голямо предимство. Пристига с първите финалисти и ние страхотно се гордеем. Веднага я завеждаме в една закусвалня да почерпим изгладнялата атлетка с един голям сандвич за закуска. Какъв е провалът, ще питате. Ами като се прибрахме на лодката този ден и проверихме офизиалната класация на Мая, се оказа, че е завършила на второ място от момичетата, но тъй като не изчакахме награждаванията, са дали наградата на друго дете. Можете ли да си представите смесените чуства на гордост, че е завършила на второ място първия маратон в живота си и на разочарование, че не е получила заслужената награда?

Maya

Maya 1K

На Иво проблемът беше, че тича 21км полу-маратон болен. Вирусът, който зарази всички наоколо- хората в залива и приятелите ни, които живеят в Панама- не подмина и Иво. Седмица преди полу-маратона той вдигна температура и получи разстройство, но не спря тренировките, въпреки че те от тренировки се превърнаха в мъчение. Не е лесно да тичаш с изтощен от болестта тяло, но той успя и завърши състезанието, въпреки, че времето му не беше много добро.

Ivo

Ivo 21K

Всички продължихме да тичаме след първоначалните ни несгоди и разочарования. Не се предадохме. На 15 ноември 2015г. Мая успешно завърши нейните първи 5 километра. Записахме я в маратона за възрастни и тя беше един от най-младите измежду хилядите участници. Прекоси финала след 35 минути и 47 секунди. Освен медал за участие, Мая получи и удовлетворението от едно голямо постижение. Същия ден, аз отново тичах 10 км, този път напълно съзнателно и нарочно. И не изпаднах в никакви странни състояния този път. През цялото време се чуствах страхотно и дори когато прекосих финала след час и 7 минути имах енергия да продължа да тичам.

Maya 5K

Maya 5K

На 28 ноември, Иво получи имейл от неговия приятел Мел в Австралия, който макар и от разстояние все още го тренира, като му дава съвети, окуражава го и следи прогреса му. „Успех на първия ти маратон утре. Празнувай твоите първи 42,2 километра по време на тичането и не позволявай нищо да те тревожи. Ти тренира здраво и правилно в трудни условия и ще преодолееш трудностите- особено, когато психиката ти започне да ти прави номера. Не обръщай внимание на негативните мисли- със сигурност ще успееш! Всичко най-хубаво. Мел Ебстайн.“

На 29 ноември 2015г. Иво се присъедини към останалите 2000 човека дошли от различни крайчета на света, които стартираха в 5:00 сутринта в центъра на Панама Сити и се завърнаха няколко часа по-късно, след като покриха разстоянието от 42,2 км.

Ivo 42K

Ivo 42K

Да тренираш месеци наред и да завършиш 42 км маратон за по-малко от 5 часа е неописуемо постижение. Мая каза: „Хубаво е когато някой се гордее с теб и когато ти се гордееш със себе си.“ И това е основната причина защо хората тичат в маратони.

Ivo with other marathons. The guy in the middle is from Kenya and won many marathons in Panama this past summer

Ivo with other marathons. The guy in the middle is from Kenya and won many marathons in Panama this past summer

Иво прекоси финалната линия на едно от най-големите си постижения плачейки от болка и от щастие, напълно разбит и разчустван. „Имаше хора, които ни помагаха; случайни хора с коли и на колелета; идваха и караха бавно до нас и ни питаха дали имаме нужда от вода; раздаваха ни Гедарейд и вода, когато водата на водните станции свърши. С бегачите наоколо си поделяхме водата, укуражавахме се взаимно, помагахме си все едно бяхме на война и се борехме срещу общ враг. Имаше и инвалиди, които се състезаваха с инвалидни колички, заедно с нас; бутаха с ръце през цялото време.“

.

.

Иво, който не обича човешката раса по принцип, се завърна от неговите 42 километра с пребити крака и сърце пълно с необяснима благодарност към хората на Панама, които демонстрираха невероятна подкрепа на маратонистите. Този ден, Иво плака с умиление спомняйки си доктора, който спаси крака му, приятеля му, който го научи как да се грижи за тялото си и приятеля му, който му показа как да празнува по време на дългото бягане.

Ivo crying after finishing a 42 K marathon, Panama

Ivo crying after finishing a 42 K marathon, Panama

С благодарности към доктор Шойлев, Боби Филипов и Мел Ебстайн.

.

Ivo 42K

Share