Забележителностите на Ла Фортуна

Ла Фортуна

Ла Фортуна („Богатството“) е малко градче в провинция Алахуела в Коста Рика, привличащо тълпи от туристи с множеството си природни обекти и мероприятия: вулкани, лагуни, водопади, пещери, горещи извори, висящи мостове, зип-линии, рафтинг и други. Но основната атракция тук е вулкан Аренал- действащ страто-вулкан, чийто перфектен конус се издига над градчето само на 10км на запад. Един от десетте най-активни вулкани в света до 2010г., когато престава да бълва лава, Аренал е днес спящ вулкан.

Arenal Volcano

Вулкан Аренал в Ла Фортуна

Хващаме автобуса за Ла фортуна с идеята да прекараме там два дена, но оставаме за по-дълго, след като се влюбваме в мястото и най-вече- в безплатните мероприятия наоколо (освен многобройните платени атракции, които пропускаме).

Street in la Fortuna

Улица в гр. Ла Фортуна

Взимаме си стая в един много симпатичен хотел в центъра до супер-маркета, като след кратко пазарене смъкваме цената от 40$ на 25$ на вечер за стая с баня (с топла вода), с тераса с изглед към вулкана и даже с една дружелюбна котка, която ни навестява всяка вечер.

Pick nick in the park at La Fortuna

Пикник в градския парк на Ла Фортуна

Градчето е очарователно, чисто и спретнато, спокойно и пълно с руси туристи и бакпакъри от Европа, които сякаш съставляват повече от половината население, а всяка къща е хостел или ресторант или туристическа агенция.

Ел Посо

Веднага тръгваме да разглеждаме. Първото място, което посещаваме е „Ел Посо“ (басейна)- естествен вир под един мост недалеч от града. До там се стига след 15 минутно вървене по пътя към водопадите „Ла Фортуна“. Много преди самите водопади, които са популярана, но скъпа туристическа атракция, име един мост, а преди моста тръгва тясна пътечка, която води до безплатната алтернатива. На Ел Посо- на река Ла Фортуна- всеки следобед се събират местни младежи и бакпакъри да перфекционират изкуството да скачаш в реката или да се разхлаждат във водата или просто да седят по камъните наоколо и да пушат марихуана. Ние се присъединяваме, но само към скачането в реката и разхлаждането във водата, тъй като не си падаме по пушенето на каквото и да било…

.

.

Над вира виси дебело въже и Иво и Мая се правят на Тарзан. В началото изглежда опасно и страшно, когато Мая се увисва на въжето, засилва се над реката и се цопва с плясък от около 10 метра, но след петия-шестия път страха се изпарява и остава само забавата. Мая не иска да си тръгва от тук.

.

.

.

Иво изпълнява скока „летящия чук“

.

Мая Тарзанова

.

Едно….две…

.

Да, скочиха! Имам ги снимани с видео

Горещите извори

На следващия ден, хващаме автобуса за към горещите извори, не далеч от града и казваме на шофьора да ни остави на безплатните термални води. Има два курорта построени около изворите, където са направили специални басейни с градини наоколо, които са вероятно много красиви и чудесни- ние не знаем със сигурност, защото не ги посетихме. Вместо това, шофьора ни смъква до една пътека в гората край пътя, която след кратко вървене ни извежда до реката. Същата топла река, която продължава да тече надолу от термалните вулканични извори окупирани от курортите, само дето тук достъпът е свободен и безплатен за всички и няма никакви изкуствени басейни, градини и ресторанти- само естествена напълно натурална гореща река! И няма никой освен нас в „джакузито“!

.

Мая и Мира в „джакузито“

.

.

Разходка до язовирната стена на езерото Аренал

След около час, хубавичко сме се накиснали и мариновали и сме готови да продължим нататък към голямата лагуна Аренал и парка на вулкана, който се намира няколко милометра по-напред по пътя, по който дойдохме. Вървим покрай шосето около час, преди да ни спрат на стоп двойка туристи от Щатите с кола под наем, които ни оставят до входа на парк Аренал, който е в ляво от пътя. Но вместо да влезем в парка, което удоволствие струва незнам си колко долара на човек, хващаме един друг черен път през гората срещу парка (от дясната страна) и по него стигаме до голямата лагуна- язовира Аренал, след около 5 км вървене.

.

.

.

Хората, които ни спряха на стоп

По пътя срещаме едно заспало коати, една едра стресирана птица наподобяваща пуйка, папагали и маймуни. Правим си чудесна разходка по сенчестия път с прекрасни гледки към езерото. И е отново безплатно.

.

Коати, коеот току-що се събужда

.

..малко йога е добре за здравето..

.

Готов за подвизи!

.

НЕ ХРАНЕТЕ ДИВИТЕ ЖИВОТНИ! Наистина, не е добра идея, нарушава естествения природен баланс.

.

Праисторическа пуйка

.

Вулкан Аренал от друг ъгъл

.

Язовира Лагуна Аренал

Този черен път ни извежда на главното шосе преди моста (язовирната стена). Там за първи път срещаме Уилсън Сакет- младеж от Аризона тръгнал да обикаля Коста Рика и Никарагуа с колело, на който му се беше счупил велосипеда и Иво се опита да му помогне. По-късно го срещнахме отново в едно малко градче в Никарагуа и ОТНОВО на остров Ометепе! Не знам кой кого преследва, но да срещнеш един и същ човек на три различни места в две различни държави в рамките на четири седмици си е невероятно съвпадение, нали!

.

Уилсън Сакет

Поход до Серо Чато

На третия ден от нашето пребиваване в Ла Фортуна, отиваме на поход до Серо Чато- по-малък от Аренал вулкан в същия район, със зелено кратерно езеро на върха. Посетителите би трябвало да платят входна такса в офиса на парка (мисля, че е 16$ на човек). В същия парк има и водопади и не можахме да ръзберем къде да отидем точно, за да платим само за похода, без водопадите. Отправяме се директно към пътеката, мислейки, че ще ни спрат още в началото и ще ни искат пари за входа, но никой не ни спира. Няма никой на входа, така че продължаваме, ослушвайки се като гърмени зайци за някой парк рейнджър да изскочи и да ни глоби всеки момент, но необезпокоявани и напълно безплатно стигаме до върха. Пътеката е в ужасно състояние на разруха, кална и стръмна, и много трудна за изкачване, с някакви старинни дървени стъпала, от които едно 60-70% са унищожени от времето. Изглежда от години насам никой нищо не е поправял. Нула поддръжка. Представям си как щяхме да се ядосваме, ако бяхме платили за това безобразие. И без да сме платили сме възмутени! Върнете ни парите! Очаквахме походът да е лесен и кратък, а вместо това е страшно труден, изморителен и стръмен. Но отново природата е безкрайно красива.

.

Иво по пътя към Серо Чато

За 4 часа стигаме до върха, катерейки се на четири крака и за още 1 час слизаме до кратерното езеро- страховито място обгърнато в мъгли, с мрачни клонаци покрай брега, където група туристи се плицикат в студените вулканични води.

.

Кратерното езеро на Серо Чато

.

.

На стоп с двама луди биолози

Навръщане, хващаме друга по-дъла и по-лесна но и доста заобиколна пътека, която ни извежда- покрай борови и евкалиптови гори- до един частен курорт доста далеч от Ла Фортуна.

.

.

.

Вулкан Аренал от друг ъгъл

За късмет, хващаме на стоп двама млади американци- професори в университет на ваканция. Мъжът специализира и проучва влечугите на Централна и Южна Америка, а жената се занимава с паразити по жабите. Те незабавно идентифицират огромната змия, дето ни изкара акъла на излизане от гората като „безобидна тигрова мишеловка“- само от нашите объркани описания я разпознават!

.

Тигрова мишеловка- не отровна

Те също така, почти ни утрепват. Както си кара по черния път, професорът внезапно набива спирачки, изкрещява нещо и моментално двамата изскачат светкавично от колата, безпричинно! Преди да осъзнаем какво става, професорката се хвърля от другата страна на пътя по корем в храстите и сграбчва един дребен нищо неподозиращ зелен гущер, който изобщо нямаше шанс да се спаси от подобна ловка, моментална нинджа-атака. Биолозите, след което, щастливо (лигите им потекли от задоволство) идентифицират вида и разряда на горката животинка, снимат го в профил и анфас, след което го освобождават неповреден, но леко замаян. Ние сме поразени. Веднага ставаме най-големите фенове на тези енергични биолози. Обожаваме да срещаме хора, които са така всеотдайни и страстни към природата, животните и работата си! Благодарим ви за возенето, пичове! Надявам се, че четете тези редове и се подхилквате!

.

.

.

.

И така, прахосахме три дена и не много долари в Ла Фортуна, Коста Рика, посещавайки вулкани, езера, вирчета и горещи извори. За тези от вас, които също смятата да ходят- отделете си поне 3-4 дена и малко повече долари, тъй като има още много неща за правене в района: Пещерите Венадо, висящите мостове насред дъждовната гора, една от най-дългите зип-линии в страната, рафтинг, спа-курортите с термални басейни, водопади, градини с пеперуди и прочие.

.

.

.

.

.

.

Или разпитайте наоколо за безплатните варианти!

.

Следобедна дрямка. „Пура Вида“

.

Иво позеленял в Коста Рика

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Гледайте ни в YouTube @Fata Morgana

Share

Серо Чирипо- покоряването на най-високия връх на Коста Рика

Серо Чирипо- покоряването на най-високия връх на Коста Рика

от Мира Ненчева

.

.

От Рио Кларо хващаме Тикабус към Сан Изидро де Ел Хенерал- най-големия регионален град с население от 45 000, намиращ се на кръстопътя на някои от най-важните дестинации в Коста Рика. Билета струва по-малко от 3$ на човек и пристигаме за 4 часа. В началото минаваме през плантации за палмово масло и джунгли. По-нататък, изкачвайки се по-нависоко, пътя започва да криволичи покрай широка плитка река, през села и сухи гори. Автобусите ТикаБус са големи и удобни, обслужващи цяла Централна Америка и не са много скъпи.

.

.

По средата на пътя спираме до един голям ресторант-бюфет с чисти тоалетни и в късния следобед пристигаме в Сан Изидро, рзположен в една долина в нозете на планините- спретнат, спокоен и красив град. Голяма бяла нео-готическа катедрала седи тежко в източния край на градския площад. Намираме едно перуанско ресторантче с евтина и вкусна храна и се настаняваме да спим в един хотел. Стаята е 35$ на вечер, с две двойни легла и телевизор. Общите бани и тоалетни са отвън в коридора, но са чисти и има топла вода. Къпем се и си перем дрехите в душа. Носим си по две тениски и два чифта шорти, гащи и чорапи и гледаме да ги перем при всяка възможност. Доволни сме, че ще спим в легла, след като прекарахме последните няколко дни и нощи на палатка на полуостров Оса.

.

Катердалата в Сан Изидро

На сутринта хващаме микробусче до едно малко градче в планините- Сан Херардо се Ривас. Основната ни цел в Коста Рика е да изкачим най-виокоя връх- Серо Чирипо, издигащ се на 3820м надморска височина. Намира се в националния парк „Чирипо“ и е изветен с екологичните си богатства и невероятно голямо био-разнообразие. Сан Херардо е градчето, от където започва пътеката към върха.

.

Сан Херардо

Записване в парка

Първо, отиваме до офиса на парка и там започва нашето ходене по мъките. Правим си резервации. Попълваме формуляри, пишем си имената и номерата на паспортите. После, с бележката и номера на резервацията, отиваме на друго място да си платим входната такса посредством банков трансфер. Само трансфера струва по 7$ на човек. Отново попълваме формуляри, пишем си имената и номерата на паспортите. Входната такса е по 16$ на човек на ден (за Мая е само 1$, тъй като е на 12 години, но не е безплатно, за да трябва да се прави и за нея 7-доларов банков трансфер..). Имаме нужда от минимум 2 дена да изкачим Серо Чирипо и да се върнем- общо е 40 км в двете посоки. За два дена входната такса ни излиза 65$ плюс 21$ за банковите транзакции- общо 86$ само за да влезем в парка! С доказателството за платена транзакция, се ръщаме в офиса на парка. Там отново попълваме формуляри и си пишем имената и номерата на паспортите, след което ни пращат на другия край на града да си платим спането и яденето, които се плащат отделно, защото с това не се занимава парка, а някаква частна организация. Там отново попълваме формуляри и си пишем имената и номерата на паспортите за четвърти път. И плащаме по 40$ на човек за да спим в хижата с дървени легла, която се намира на 5 километра под върха. Яденето там струва: 20$ за закуска и по 25$ за обяд и вечеря на порция. Не мерси, ние ще сме на консерви и сухари следващите два дена. А може ли да си занесем палатката и да спим на палатка? Не, няма такъв вариант. Напълно забранено е да се опъват палатки в парка и единствената опция е хижата с 40-доларовите легла. Общо за двата дена плащаме 206$, без да ни е включена храната. Това е най-скъпата планина, която някога сме изкачвали. Оплакваме се на всички в различните офиси и им казваме, че тези цени са смешни и обидни. Изкачили сме много планини на Карибите, Ценрална и Южна Америка, някои от които безплатно, включително Пико Дуарте в Доминиканската Република- подобен на похода до Серо Чирипо, където даже с гид и две мулета, за два дена и една нощ ни излезе доста по-евтино. Коста Рика е с най-скъпата природа и за съжаление много туристи избягват да я посещават. Но разбрахме, че има и по-евтин начин да посетите Серо Чирипо, стига да имате много време и да се организирате и планирате предварително. Можете да се запишете за доброволци и да работите без заплащане в парка (в офис или по поддръжка на пътеките) за най-малко 6 дена, като ви настаняват безплатно и само трябва да си поемете пътните разноски и храната. Деца по-малки от 18 години също могат да станат доброволци, стига да са придружени от родител. Повече информация за програмата за доброволци можете да намерите (на испански) на следния интернет адрес: http://www.parquenacionalchirripo.com/pdf/voluntariado.pdf

Хостела

След като приключваме с резервациите и плащането, сме готови да се настаним в някой хостел и да си починем добре, преди голямото изкачване на следващия ден. В Сан Херардо е пълно с хотели и хостели, тъй като идват много туристи от цял свят да изкачват Серо Чирипо. Харесва ни една пъстра къща в края на града превърната в хостел- Hostel Casa Chirripó.

.

Мая и Мира пред хостела

Още с влизането ни се чустваме като у дома си и не търсим по-нататък. Тук ще е нашият „дом“ за тази вечер. Стаята ни е чиста и украсена с вкус, а Мая много си харесва шарените одеала на леглата. За трима ни струва 40$ на вечер, с включена закуска и транспорт сутринта до началото на пътеката. Не е зле!

.

.

.

.

Но най-хубавото на този хостел са собствениците му. Особено единия- Хосе Андерсон, който е от тези хора, дето след пет минути ти се струва, че ги познаваш от сто години. Той лично е изрисувал стените в хостела и ни обещава, че като се върнем от планината, ще намерим и българското знаме на стената с флаговете.

Jose Anderson in Hostel Casa Chirripo

Jose Anderson in Hostel Casa Chirripo

.

.

На разходка с Хосе

Хосе знае доста за местната флора и фауна и тъй като не е зает този следобед, предлага да ни заведе до една пещера пълна с прилепи и до една местна кравеферма. Организираме си малка чудесна следобедна разходка покрай реката; вървим по пътека, заобградена с цветя, с диви лимони и портокали.

.

.

.

.

.

.

– Тези цветя там са орхидеи. Малки са и не приличат на орхидеи, ама са орхидеи- смее се Хосе. А тези лимони са страхотно сладки, опитай. Виж тази птица! Това е вид тукан!

.

.

.

.

.

.

.

.

Така стигаме до пещерата, която представлява процеп между две канари в края на едно пасище. Вътре е пълно със спящи прилепи! Разказвам на Хосе за нашите приятели в Ел Голфито, които изучават прилепите и пещерите на Коста Рика и които ни вдъхновиха да научим повече и да уважаваме повече тези животинки. Страшно сме доволни, че най-сетне успяхме да ги видим, благодарение на Хосе!

Посетете Фейсбук страницата на Хостела Hostal Cerro Chirripo.

.

Хосе и Иво пред пещерата

.

.

.

.

.

.

.

.

Изкачване на Серо Чирипо. Ден Първи

На следващата сутрин ставаме рано и в 4ч.30 сме готови да потегляме из баирите. Този път си оставяме тежките неща и раниците в хостела и само си взимаме вода, храна и якетата в малката раница на Мая. Започваме да вървим по тъмно покрай пасища и навлизаме във влажната мистериозна вечно-зелена джунгла. Малко след изгрев слънце, в клоните над главите ни преминава семейство капуцини, тръгнали нанякъде.

.

.

Пътеката е прекрасна и добре поддържана, не много стръмна. Изкачвайки се все по-нагоре, ниските планински гори отстъпват място на дъждовните планински гори с гигантски дъбове издигащи се на 50 метра над по-ниските дървета, бамбуци и папрати.

.

.

.

.

.

.

.

.

Всеки километър е маркиран и започва броенето. Предстоят ни 14 километра нанагорнище, докато стигнем хижата, където ще спим, на 5км под върха. По средата, на 7-мия километър свършва първата част от маршрута и тук има малка хижа, където се продават безкайно скъпо кафе, горещ шоколад и други глезотии. Ние пием по една вода и продъллжаваме напред. Тук срещаме някакви диви яребици, доста приятелски настроени, които съвсем не се страхуват от нас.

.

.

.

.

.

.

Гората от тук нататък е суха и дърветата стават доста по-ниски, заобиколени от храсти и кактуси. Изкачването става по-трудно. По-стръмно е и вървим все по-бавно. След десетия километър вече няма гора, а алпийски треви, цветя и тук-таме сухи ниски дървета. Планинските гори, които са между 1500м и 3000м надморска височина, се превръщат в поляни с храсталаци- това е костариканското „парамо“.

.

.

Планинските гори на Таламанка са богати на флора и фауна и са едни от най-неразрушените еко-региони в Централна Америка, като 40% от този район предствалява защитени национални и международни паркове. Според научните работници, между 3 и 4% от фауната на целия свят може да бъде наблюдавана тук, със 136 вида бозайници, между които ягуар, рис, тапир, сърна, мравояд и няколко вида маймуни и 450 вида птици, между които орлите харпии и кецала.

Костариканското парамо или още наречено „Таламанка парамо“ е природен район състоящ се от планински ливади и храсти над 3000м елевация, по върховете на най-видоките планини. Тези местности са също известни и като „небесни острови“- дом на най-различни видове животни и растения.

Попаднахме в различен свят. Свят на спираща дъха красота и спокойствие.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Започваме да срещаме все по-често и по-често едни дебели синкави гущери с големи люспи- някои по-ярки от други. По-късно научаваме, че това са „зелени бодливи гущери“ (Sceloporus malachiticus)- Вид влечуго от Централна Америка.

Зелени бодливи гущери

Зелените бодливи гущери се отличават с ярките си цветове, като мъжките са по-цветни от женските. Растат до 15-20 см. Като други видове от семейството на люспестите, люспите им са твърди и за това изглеждат бодливи. Те са дървестни гущери, които сутрин търсят насекоми , с които се хранят, а по обяд се припичат на слънце. Ако температурите станат много високи или им се доспи, се крият в дупки и цепнати под камъните и дърветата. (от Уикипедия)

.

.

.

.

Хижа Крестонес

След 10 часа вървене, достигаме 14-ия километър и хижата Крестонес. Тя е вече пълна с планинари, които ни приветстват и ръкопляскат като влизаме през вратата. Мая е най-малката планинарка този ден, а ние отниво сме най-гордите родители. Беше прекрасен слънчев ден, без капка дъжд; изморени сме, гладни и безкрайно щастливи, че сме тук. За пети път вписваме иманата и номерата на паспортите си в голямата книга на регистрацията. На този етап, аз вече пиша каквото ми падне. След това ни връчват по две вълнени одеала и ключа за една стая с две двуетжни дървени легла- най-скъпия и най-студения „хотел“, в който някога сме спали и даже няма душове! На тази надморска височина нощем температурите падат под нулата.

Докато останалите планинари (повечето местни, които плащат по-малко в парковете и европейци предимно от Германия, Белгия и Франция) хапват топли 25-доларови манджи от кухнята на хижата, ние хапваме консерви и сухари и си лягаме пребити от умора, с дрехите, завити през глава с по две одеала.

.

.

.

.

Изкачване на Серо Чирипо. Ден Втори

На следващата сутрин ставаме и потегляме в 3ч.00 с малки лампички на главите. Остават 5 километра до върха- най-трудните. На тази надморска височина ми е трудно да дишам. Ужасно студено е. Чуваме река, но не виждаме нищо. Виждаме само милярди звезди надвиснали над главите ни и черните силуети на планините. Вървим през жилавите високи треви на костариканското Парамо. Пътеката става все по-трудна за намиране, особено където е плоско и каменисто. Губим я. Връщаме се назад и отново я намираме. Продължаваме да вървим. Искаме да достигнем върха точно преди изгрев слънце и да наблюдаваме зората от покрива на Коста Рика, но аз се измъчвам с надморската височина и съм прекалено бавна. Не се чуствам добре изобщо. Предавам се. Искам да се върна обратно в хижата и да чакам там. Но Иво и Мая ме карат да продължавам да вървя. Спират и ме изчакват на всеки две минути да си почина. Имам нужда да седна и да си успокоя дъха и сърцето. Теренът става все по-труден и на всичко отгоре студеният вятър се засилва. Просветлява. Зад един завой най-сетне се повява Серо Чирипо. Най-сетне го виждаме! Красив и ужасяващ скалист връх- вертикална стръмна пирамида от сиви канари. Отказвам се. Няма да мога да го изкатеря. Прекалено е трудно за мен. Казвам на Иво и на Мая да ме оставят и да побързат да хванат изгрева. Аз ще започна да вървя наобратно и ще ги чакам в хижата. С неохота, те ме оставят сама и продължават. Чувам Мая, която вече се катери по скалите нагоре, да ми вика отдалече: „Мамо, недей да идваш! Много е трудно за теб; няма да успееш!“

.

.

.

.

.

.

.

.

Седя си известно време сама и си почивам, но ми става студено. Трябва да се движа за да не умра от студ. Ставам и потеглям отново. Към върха. Бавно се катеря на четири крака. Спомням си за ужаса, който изживях на „вулкан Бару“ в Панама… Слънцето вече е изгряло и от тук виждам кратерното езеро и морето от облаци под мен. Иво и Мая са вече на върха и в момента, в който ме виждат да пълзя нагоре като ранена стара костенурка- последните вертикални метри- изпадат в голяма радост. Иво не съм го виждала толкова щастлив и горд с мен от много отдавна, което и мен ме прави щастлива. Успях!

Всички успяхме и изкатерихме най-високия връх на Коста Рика! Незабравим момент.

.

.Мая. Серо Чирипо зад гърба й.

.

.

 

След няколко минути на върха и по един заслужен шоколад, тръгваме обртно надолу. Имаме да слизаме 5 км до хижа Крестонес и от там още 14км до долу- общо 24 км за един ден. Слизането е по-лесно за сърцето и дишането, но е по-гадно за краката и колената и скоро пак започвам да умирам. Времето отново е прекрасно и слънчево цял ден. Нито капка дъжд не ни заваля и през двата дни и едва като седнахме на пейката под навеса пред малкото магазинче обратно в Сан Херардо да хапнем някакви долнокачествени люти наденици с местна бира, заваля порой. Но на нас не ни пука. Върнахме се, сухи сме и си почиваме. Приключихме с похода за днес.

.

.

Съвети ако ще изкачвате Серо Чирипо

Постарайте се да си направите резервации по телефона предварително. Пускат по 60 човека на ден максимум, тъй като в хижа Крестонес има само 60 легла. Докато бяхме в Сан Херардо срещнахме един англичанин, който не можа да влезе в парка и трябваше да чака още един ден, защото нямаше свободни места.
Имате нужда от добри планинарски обувки, зимно яке, шапка и ръкавици и фенерче. В хижата спират тока в 20ч00, а походът на следващата сутрин започва в 3ч00 в тотален мрак.
Носете си една бутилка вода, не повече. Можете да си я напълните на 7-мия километър и още веднъж преди хижа Крестонес.
Въпреки, че нас не ни заваля дъжд, вас най-вероятно ще ви завали, така че си носете дъждобрани.
Ако не сте съгласни с високите цени в парка, така като ние не сме съгласни, оплачете се. Може би ще намалят цените, ако повече хора изразят мнението си.
За повече информация, посетете сайта на парка http://www.parquenacionalchirripo.com/

.

.

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Гледайте ни в YouTube @Fata Morgana

Share

Безплатен къмпинг на полуостров Оса

Безплатен къмпинг на полуостров Оса

След първите ни три дни в Коста Рика на гости на Станимира и Ангел в Ел Голфито, където си починахме в „къщата на дъното на джунглата“, стягаме раниците и потегляме за Пуерто Хименес- един от основните градове на полуостров Оса и мястото, от където се тръгва за парк Корковадо. Пристигаме там с едно малко корабче, което потегля от Голфито на всеки час, струва по 6$ на човек и пресича до отсреща за 40 минути.

.

На пристанището в Ел Голфито

.

Мая чака корабчето

 

Пуерто Хименес се оказва, че е село с една единствена асфалтирана главна улица, пълно с хостели и туристически агенции, които предлагат турове до корковадо и околностите. Още щом стъпваме на улицата, разни коли започват да спират до нас и шофьорите заговорнически и мръснишката започват да ни предлагат такси-услугите си. Нелеганите си такси-услуги, защото те са обикновени коли, а не таксита. Изглежда всички коли в Пуерто Хименес се правят на таксита и се опитват да изръчкат по някой-друг долар от туристите, които тук се смятата за много богати. В началото учтиво им отказвае, после по-грубо и накрая спираме да им отговаряме. Ще ни се да ни оставят на мира. Дошли сме не да се возим в таксита или да плащаме за турове с гидове, а да вървим и да спим на палатки безплатно, по стъпките на Тери и Иван- други двама български пътешественици, които са минали от тук преди нас.

.

Иво и Мая в Пуерто Хименес. Главната улица

.

Традиционна костариканска манджа на базата на ориз и боб с разни екстри. Обръснаха ни по 6$ за подобна порция в една местна „сода“- прекалено скъпо…

Тери и Иван обикалят света на автостоп и са посетили стотици държави в почти всички континенти. Техните приключения и премеждия са описани в блга на Тери „На стоп около света“. Тери ни се обади преди време и се надявахме да се срещнем с тях в Централна Америка, но се разминахме. По времето, когато ние дойдохме в Коста Рика, те вече отдавна си бяха заминали… Въпреки това, поддържахме връзка и Тери ни писа един тон информация и съвети къде да отидем, какво да очакваме и как да посетим някои от природните красоти на страната безплатно, което в момента ни е основната цел.

Най-зелената страна в света

Въпреки, че Коста Рика е малка по територия държава (50 000 квадратни километра), тя е едно от най био-разнообразните места на планетата с гъсти дъждовни гори, тропически плажове и планини, съдържаща 4% от всички животни на земята. Коста Рика е обявена за „най-зелената държава на Земята“ и има репутацията на едно от най-екологично-чистите места, без индустиално замърсяване, където се ползва чиста хидроенергия с минимален импакт върху природата. Това е най-вече, защото нямат кой знае какви индустрии, а основният приход на държавата идва от туризъм.

.

Зелена Коста Рика

Всичко това е вярно и прекрасно; и ние се влюбихме в здравословната зеленина и изобилието от диви животни, но това, че туризмът е основният им приход означава, че туристите биват възприемани като подвижни банкомати, което на нас никак не ни е приятно. За съжаление, хората тук обичат „зеленото“ на доларите повече от всяко друго зелено. Коста Рика с нейната алчна политика по отношение на чуждестранните туристи и националните паркове вече се е превърнала в един голям ужасно скъп туристически курорт, предназначен единствено за богатите и привилигированите. Обикновения бакпакър с ограничени възможности, който не може да си позволи да харчи огромни суми за гидове, за скъпи еко-хотели и нелогични входни такси, не може да оцелее тук и не е добре дошъл. Природата в Коста Рика е превърната в скъпо удоволствие и се продава и проституира само на тези, които могат да си я позволят. По-бедните да духат супата и да ходят в други по-„долнопробни“ държави, като Никарагуа например, където между другото ни хареса много повече от Коста Рика. Ярък пример е парк Корковадо на полуостров Оса, където много ни се искаше да прекараме 2-3 дена, но след като проучихме за какво става въпрос се отказахме. Парк Корковадо е едно от най-природно-богатите био-разнообразни места на планетата с най-различни климати и екосистеми, от дъждовни гори до облачни гори, мангрови блата, крайбрежия и плажове. Но да влезеш в Корковадо е сложно и отвратително скъпо. Само ако един месец предварително сте се регистрирали и платили можете да влезете в парка, а плащането става само с банков трансфер. Не се приема кеш, нито кредитни карти. Ако просто отидете до входа на парка без гид, без предварителна резервация, регитрация и доказателство за платен банков трансфер, няма да ви пуснат вътре за нищо на света. Самият банков трансфер струва между 30 и 60 долара и трябва да се правят два отделни трансфера- един за входните такси и спането, а втория отделно за храната. От ноември 2014 година, вече може да се влиза в парка САМО И ЕДИНСТВЕНО придружени от гид. Един гид струва 80-90$ на ден. (Защо до преди една година е можело да се влиза без гид, а днес- само с гид, ми е интересно на мен? Какво се е променило?)

Ето и другите суми от сайта на парка:
Входна такса – 15$ на ден на човек
Спане в хижа – 8$ на нощ на човек
Спане на палатка- 4$ на ден на човек
Закуска – 20$ на човек
Обяд – 25$ на човек
Вечеря – 25$ на човек
Гид -90$ на ден
Банков трансфер – 60$

Ето и една математическа задача за вас:
Колко ще струва на едно тричленно семейство да посети парк Корковадо за три дни и две нощи, ако спят на палатка и ядат три пъти на ден?

Аз изчислих сумата над 600$, въпреки, че не ми стана ясно, дали гид се плаща всеки ден и дали е на човек или на група. И дори да си замъкнем храна за трима души за три дни в раниците, пак ще трява да си приготвим няколко стотин долара само за да влезем в парка и да спим в собствената си палатка. О, също така придвижването до входа на парка е друга история свързана с още повече $$$.

Но има алтернативен вариант, както ни каза Тери, и ние окуражаваме всеки пътешественик с ограничени финанси да последва примера ни и да се наслади на природата около парк Корковадо, която не е много по-различна от тази вътре в парка, и да срещне животните, напълно безплатно! Ето как, само няколко месеца след Тери и Иван, ние също го сторихме.

Map of Osa Peninsula Free Camping Sites

По стъпките на Тери и Иван

От Пуерто Хименес тръгваме пеша по един равен широк черен път застлан с чакъл, в посока- Корковадо, на 40 километра. Началото на декември тук е сухия сезон, небето е синьо, слънцето блести. Темпертурата е над 40 градуса по целзии, влажността на въздуха е висока. От двете страни на пътя се редят заградени пасища, където крави и коне се излежават по цели дни в компанията на ята от малки бели чапли.

.

.

Тук за първи път срещаме папагалите ара макао – истинско чудо на природата! Приличат на огромни рози насред зелените клони на дърветата или на нереални детски рисунки на фона на синьото небе- ярко-червени птици с жълти и сини пера на крилете.

.

.

По обяд, тънките сенки на рехавите дървета край пътя много не ни помагат. След час вървене започваме да спираме на стоп. Тук не минава много трафик, но вадим късмет и един американец, притежаващ собственост тук, ни мята в ремаркето на камионетката си до някъде, а от там двойка местни (каква изненада!) ни закарват безплатно до отклонението за Матапало. Пристигаме там, за където сме тръгнали много по-рано отколкото си планирахме.

.

Плаж Пан Дулсе

На 18 килметра от Пуерто Хименес е отбивката за Матапало, от където се излиза до един красив плаж превзет от дребни рачета-пустинничета. Казва се Пан Дулсе („сладък хляб“).

.

Раче-пустинниче

Тук е мястото, за което ми говореше Тери. И е наистина феноменално. Опъваме си палатката на мястото, където тяхната палатка е била не отдавна, близо до плажната ивица в малка кокосова горичка, но в страни от плажа, защото тук приливите са огромни и може да се събудиш с палатката отплувала към Австралия, ако я опънеш прекалено близо до водата.

.

.

При отлив, отстъпващите морски вълни на Тихия Океан разкриват големи плоски скали, влажни и блестящи под розовите лъчи на залеза. Разхождаме се по плажа, къпем се в морето, което е напълно спокойно и си хапваме някакви консерви докато гледаме как двойка маймуни-паяк си хапват някакви едри бели цветове от дърветата над главите ни, червените катерици пробиват дупки в кокосовите орехи, а малките рачета-пустинничета шумулят в краката ни и обират каквото падне от дърветата и палмите. Ревящите маймуни страдат в далечината; ние спим обезпокоявани от време на време само от внезапното изтопуркване на някой кокосов орех наблизо до палатката.

.

.

На сутринта, гледаме изгрева в компанията на червени папагали ара.

.

.

Аз всъщност не обръщам голямо внимание на изгрева, защото не мога да спра да снимам папагалите, които ме оставят да ги доближа и почти да ги пипна. Откакто сме на полуостров Оса, присъствието на папагалите е почти постоянно; толкова са много, колкото чайките на други места по света, но въпреки това не можем да свикнем и всеки път като ги видим ни обхваща радост и вълнение. Мисля си колко сме щастливи, че имаме възможността да споделим подобни моменти заедно, като едно семейство. Наблюдавам Мая, която наблюдава папагалите ара; очите и сияят, сърцето ми се топи. Не мога да повярвам, че в този уникален момент дъщеря ми гледа папагали ара в Коста Рика…

.

.

Папагалите ара
Тези ярко-оцветени, средно-големи папагали са единствените, които се срещат по тихоокенското крайбрежие на Коста Рика. Папагалите ара са най-големите папагали в Америка, а червените ари са уникални по цвят и форма.
Със силни криле, червените ари летят безшумно над дърветата. Техните силни, дръзки крясъци могат да бъдат чути често като прелитат, но когато се хранят са тихи. Двойки, тройки или малки семейни групи се забелязват често, а понякога се събират ята от по 25 до 50 индивида.
Червените папагали гнездят в големи дупки на високи живи или мъртви дървета; те не копаят тези дупки, а търсят вече съществуващи кухини високо над земята и с вертикален вход. Двойка папагали мътят по 1-2 яйца на сезон и заедно отглеждат малките си. Двойки папагали остават заедно в продължение на няколко сезона, след което може да сменят партньорите си. До преди 1900г. тези папагали все още са били широко разпространени в горите на Коста Рика, но след 1950г. изчезват от карибското крайбрежие поради разрушаване на обиталищата им. Пострадали са и от търговията с домашни любимци. За щастие, днес те са защитени навсякъде по света. Но въпреки това, в Коста Рика броят им е намалял поради разрушаването на обиталищетата им. В момента се срещат само в горите на Голфо де Никоя в парк Пало Верде и в горите на полуостров Оса.
Източник: Anywhere Costa Rica

.

.

След закуска- моята любима закуска е паднал през нощта кокосов орех- отново потегляме.

.

Мира хапва кокосов орех паднал през нощта

Този път вече не вървим по равни пасища, а изкачваме стръмни гористи хълмове- 10 километра почти през цялото време нанагорнище. Жегата отново е убийствена, влагата е 100% и се лепи по кожата. Този път нямаме късмет със стопа. Само няколко коли минават по този каменист черен път за 5 часа и нито една от тях не ни спира. Но нищо. Дошли сме да вървим и да бъдем в гората.

.

.

Големите сини пеперуди морфо са още едно съвършено творение на природата, с което не можем да свикнем, въпреки, че са навсякъде и всеки път притаяваме дъх когато преминават. Отново срещаме маймуни-катерица, ревящи маймуни и даже един мравояд покачил се на едно дърво, който си използва опашката да се държи, докато с големите си нокти човърка в кората на дървото и търси термити.

.

Мравояд

.

.

Към обяд стигаме до плитка широка река- река Пиро. Тясна пътека започваща точно преди реката ни отвежда до още един фантастичен плаж- същия на който Тери и Иван ги удря тропическа буря и придошлата река почти им отнася палатката.

.

Плаж Пиро

От блога на Тери:
„Имаше и голяма река от другата страна на плажа, така че нямахме избор освен да се настаним между морето и реката. Това беше най-великата глупост, която сме правили досега! По-малко от десет минути след разпъването на палатката ни връхлетя брутална тропическа буря, светкавиците осветяваха цялото небе, гръмотевиците трещяха застрашително, морето бучеше, дъждът ни заля и палатката протече… изобщо ужас. Около час се опитвахме да заспим и добре, че не успяхме, защото кошмарът тепърва започваше. По едно време усетихме, че палатката се надига заедно с нас вътре и чухме бълбукане.“

.

.

Те са били тук през дъждовния сезон. Ние сме тук в началото на сухия сезон и вместо дъжд проблемът ни е интензивната тропическа жега. Плажът е огромен, напълно пуст и адски горещ. Единствените следи оставени от хора тук са многобройните пръчки забити в пясъка, където научни работници са отбелязали гнездата на морските костенурки.

.

.

.

.

.

.

Океанските вълни тук са гигантски и мощни; разбиват се яростно в стръмния плаж и е опасно да влизаме във водата, за да се разхладим. Изморени сме, а няма къде да седнем и да починем, защото в сенките на мангровите дървета покрай брега дебнат едни гадни хапещи мравки, в гората е кално, а на пясъка е убийствено горещо- слънцето ще ни изпепели за пет минути. Даже е невъзможно да вървим боси по пясъка.

.

.

.

.

.

.

За щастие, реката е наблизо. Там, където свършва джунглата и започват пясъчните дюни, бавно тече поточе с кристално бистра прохладна вода (голямата река от разказа на Тери е малко поточе през сухия сезон). Зарязваме палатка и раници и скачаме в студеното вирче, над което се е надвесило дърво за сянка и от където гледката към плажа и гората е разкошна.

.

.

.

Иво и Мая в рая

.

.

Мястото е перфектно- парченце рай само за нас; нашият басейн, вана и перална машина. Тук си прекарваме остатъка от деня, разхлаждаме се, играем си с малките рибки, почиваме си, къпем се и си перем мръсните дрехи. Маймуните-катерици, маймуните-паяци и ревящите маймуни, соколите, чаплите и папагалите отново се появяват в прохладата на късния следобед, шумни и забързани по делата си.

.

Маймуна-паяк

Squirrel-monkey

Маймуна-катерица

Howler-monkey

Ревяща маймуна

Щом залезе слънцето, въздухът се разхлажда и най-после можем да влезем в палатката, да хапнем консерви, да поиграем на домино и да поспим насред гнезда от морски костенурки.

.

Нашата палатка

.

.

Така вървяхме и къмпингувахме насред уникалната природа на полуостров Оса и видяхме всички животни, които се срещат в парк Корковадо без гид, без резервации и напълно безплатно!

.

.

В следващите разкази ще научите как можете да се насладите на някои други от най-красивите места в Коста Рика възможно най-евтино или напълно безплатно.

 

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share

Къщата на дъното на джунглата

Къщата на дъното на джунглата

.

Иво, Мая и Мира със Станимира и Ангел в Ел Голфито (Коста Рика)

Минаването на границата

Разбити от два дена изкачване на вулкан Бару– най-високия връх в Панама и нашият най-тежък и изтощителен поход до сега, хващаме автобуса за границата между Панама и Коста Рика. Границата е горещо, шумно и прашно място пълно с хора, продавачи на подозрителни храни в найлонови торбички и евтини сувенири, босоноги просяци спящи по сенките и една дълга опашка от камиони чакащи реда си да преминат.

На гишето за излизане от Панама искат да ни глобят по 50 долара за това, че сме си просрочили 6-месечната виза с 2 дена- общо 100 $ наказание (децата не ги глобяват). Това изобщо не го очаквахме! Обяснявам, че нашата виза не е 6-месечна обикновена и безплатна виза, а е 1-годишна специална мореплавателска виза, за която си платихме по 100$ на човек през юли (една от най-скъпите визи, която сме плащали до сега), която се издава на хора пристигащи в Панама по море. Но те искат доказателство. Доказателството е една бележка, която ни дадоха на остров Порвенир в Сан Блас, като пристигнахме в Панама, и която забравихме на лодката. Така че нямаме доказателство… На свой ред, аз решавам да им поискам доказателство, че такава 50-доларова глоба наистина съществува, като намеквам, че граничарите са корумпирани. Карат ме да чакам 1 час, след което ми показват една тънка пожълтяла книжка със закони и разпоредби, където наистина пише, че чужденци пресрочили визата си трябва да заплатят глоба от 50$. Омеквам и започвам да им се моля най-учтиво да се обадят по телефона на граничарите в Сан Блас, които могат да си погледнат регистрите и да потвърдят, че сме влезли в Панама с лодка преди 6 месеца и 2 дена. Но митничаря отказва да се обади и в крайна сметка отивам при касиера да плащам глобата. Касиера е един огромен дебел гей, който след като известно време се занимава с телефона си, бавно изважда от едно чекмедже кочана с глобите и се приготвя да пише. Аз си приготвям 100$.

Другия вариант е Иво да вземе автобуса обратно до Панама Сити- 10 часа в едната посока- и да донесе доказателството, че сме пристигнали по море. Пръскаме се от яд, че сме забравили бележката на лодката. Това разкарване ще ни струва 18$ за автобуса в едната посока и около 20-30$ най-малко за хостел за Мая и мен, плюс храната за един изгубен ден, доката чакаме Иво- общо над 60-70$. Вместо това, решаваме да си платим глобата и да продължаваме. И тъкмо когато дебелия митничар- да е жив и здрав- започва да пише, аз го моля за последно да се обади в Сан Блас и да провери в регистрите, че сме влезли по море и той се съгласява!

След още 2 часа чакане, размотаване и тревоги, митничарите в Сан Блас потвърждават, че сме влезли с лодка и всичко е наред. Бият ни печата за излизане от Панама след 4 часа висене на границата, но без глоба! Вървим пеша до отсрещната страна и за 5 минути влизаме в Коста Рика. Там никой не ни пита нищо, сканират ни паспортите и сме вътре за нула време. И безплатно. Добре дошли в Коста Рика! На опашката пред гишето, мъж и жена, които се прибират в Коста Рика след като ходили да пазаруват в Панама, чакат зад нас и ми искат химикалката на заем. Започваме непринуден разговор; обичайните въпроси: „От къде сте? На Ваканция ли? За първи път ли сте в Коста Рика?“ и т.н. Накрая Ни канят да ни закарат с колата до Рио Кларо, само на 20 километра от мястото, за което сме тръгнали. От там хващаме на стоп една камионетка на Червения Кръст и така напълно безплатно се придвижваме до Ел Голфито.

Ел Голфито

Ел Голфито („малкото заливче“) е малко пристанище и рибарско градче в провинцията Пунтаренас на южния тихоокенаски бряг близо до границата с Панама, което лежи на една тънка ивица земя между залива със същото име и редица високи зелени хълмове. Тук ни очакват Станимира и Ангел.

.

Ел Голфито

.

.

.

Ел Голфито

Мира и Ачо

Станимира Делева- Мира от Пловдив и Ангел Иванов- Ачо от Бургас се свързаха с нас чрез блога ни щом разбраха, че ще минаваме през Коста Рика и ни поканиха да ги посетим за няколко дена. Станимира, родена през 1988г. е завършила биология и има магистърска степен по „Екология и защита на екосистемите“ от Пловдивски Университет. Работи като биолог със специалност прилепи и пещерни системи, спонсорирана от фондация Rufford да изучава и защитава местните пещерни прилепи в района на Брунка в Коста Рика заедно с нейния приятел Ачо, който е опитен спелеолог, скален катерач и изобщо специалист по всички екстремни спортове. Можете да научите повече за проекта, като посетите и харесате тяхната Фейсбук странца @ Brunca Bats Project , а в блога на Мира можете да прочетете вълнуващите разкази за научните им пещерни изследвания и приключения по света@ The Amateur Naturalist.

.

Мира и Ачо

Къщата на дъното на джунглата

Мира и Ачо пристигнали в Коста Рика седмица преди нас и временно живеят под наем в една къща в Ел Голфито. Поканиха ни на гости точно когато хазяите бяха заминали на посещение на роднини. Тъкмо навреме.

Изморени и разбити от два дена поход до вулкан Бару и после цял ден пътуване по автобусите и висене на границата, мръсни и гладни, с огромни тежки раници, най-сетне в края на деня се срещаме с тези прекрасни млади хора, които обичат природата и приключенията колкото нас. Прекосяваме града и тръгваме по една тясна пътека през гората насред високи дървета и палми, покрай поточе и стигаме до най-върховната къща в Коста Рика- голяма двуетажна сграда заобиколена с веранда и с много стаи, която някога е била хостел, построена от един Германец преди години- самотна къща на дъното на дълбока обилна джунгла, между две реки. Тук е едно от най-влажните места в света с най-високо-етажните дъждовни гори в Централна Америка. Заобиколени сме от дървета достигащи 45 метра, влажна зелена растителност и тропически цветя.

В „къщата на дъното на джунглата“ прекарваме три дни и нощи; почиваме си и си перем мръсните дрехи (които много трудно изсъхват във влагата) и обменяме истории с Мира и Ачо, които разказват за техните пещерни преживелици по света. Тук, Мая се привързва към едно малко сладко игриво коте- Венус, което е толкова смешно и обичливо, че всички се влюбваме в него. Сега Мая иска коте, ама същото като Венус.

.

Къщата

.

Станимира

DSC_7881

.

Венус

.

Мая и Венус

.

Венус и Мая

Водопадът

Мира и Ачо ни завеждат до един малък водопад зад къщата, който всъщност е част от имението. Частен водопад с поредица от няколко малки естествени басейнчета!

Иво, Ачо и Мая на водопадите

Поход до хълмовете

На следващия ден, отпочинали и подновени, тръгваме на поход до хълмовете над Ел Голфито. Походът е сравнително кратък и лесен- около 6 часа отиване-връщане- но все пак изкачването е стръмно и изморително в тропическата влага и горещина. На върха ни очаква награда- прекрасен изглед към блестящите води на залива осеян с меките зелени хълмове на полуостров Оса в далечината.

През цялото време нагоре, дребните катерица-маймуни, които са превзели тази част на Коста Рика ни правят компания и подскачат из дърветата над главите ни. Туканите с масивни и внушителни клюнове тук също са лесни за забеляване. По едно време един срамежлив мравояд изшумулява в храстите и ходим да го преследваме.

.

Тукан

.

Тукан

Squirrel monkey

Катерица-маймуна

Squirrel monkey

Катерица-маймуна

.

.

.

Изглед към Ел Голфито

.

Мая, Мира, Станимира и Ангел

За прилепите

Докато вървим, Станимира обяснява на Мая за прилепите- колко странни и интересни същества са. Прилепите са единствените бозайници, които могат да летят. Техните криле са всъщност ръце покрити с много тънка кожа. Има над 1000 различни вида прилепи. Някои от тях се ориентират в тъмното с помощта на ехолокация. Има прилепи, които се хранят с плодове и прилепи, които се хранят с риба. Прилепите са важни за нашата екосистема, тъй като изяждат огромно количество насекми и по този начин контролират популацията им, а плодоядните прилепи също са важни за опрашването на някои цветя. Най-големите прилепи са летящите лисици, чиито криле са с размах до 2 метра, а най-грозните прилепи- Ceturio Senex, приличат на извънземни. Но най-интересните за Мая са прилепите-вампири, които се хранят само и единствено с кръв.

.

Прилеп Вампир. Снимка Станимира Делева

„Тези всеизвестни прилепи спят през деня в тотален мрак, висейки надолу с главата от таваните на пещерите. Най-често се събират в колонии от по 100 екземпляра, но понякога живеят на групи от 1000 и повече. За една година, една колония наброяваща 100 прилепа може да изпие кръвта на 25 крави. Нощем, когато е най-тъмно, прилепите-вампири излизат да ловуват. Най-често, спящите добитъци и коне са техните жертви, но се е случвало да пият кръвта и на хората. Прилепите пият кръвта на жертвите си в продължение на около 30 минути. Не изсмукват достатъчно кръв, за да наранят животното, но ухапването може да причини лоши инфекции и болести. Прилепите-вампири нападат жертвите си от земята. Кацат близо до плячката и се доближават на четири крака. Те имат само няколко зъба поради течната си диета, но тези които ги имат са остри като бръсначи. Всеки прилеп има топлинен сензор на носа си, който го насочва към мястото, където тече топлата кръв под кожата на жертвата. След като ухапе животното, прилепът-вампир започва да облизва кръвта с език. Слюнката му предотвратява съсирването й. Прилепите-вампири се срещат в Мексико, Централна Америка и Южна Америка. (От National Geographic)“

В Коста Рика има много различни видове прилепи, но по време на нашата малка експедиция се надяваме да срещнем прилепите, които правят палатки под листата на палмите, като ги прерязват със зъбки. Намерихме няколко палатки на прилепи, но всички бяха празни. По-късно, Станимира ми писа: „Те са навсякъде! Трябва упорито да търсиш. След като проверих над 30 палатки най-после ги открих!“

.

Прилепи в палатки. Снимка- Станимира Делева

.

Прилеп в палатка. Автор на снимката- Станимира Делева

След тези така необходими дни на почивка в „къщата на дъното на джунглата“ с Мира и Ачо, сме готови да продължим да обикаляме и да къмпингуваме на едно от най-биоразнообразните места на планетата- полуостров Оса, докато нашите приятели се подготвят да изследват разни известни и неизвестни пещери в Коста Рика, в търсене на прилепи.

Благодарим ви за гостоприемството, приятели! Изкарахме си чудесно с вас и се надяваме някой ден пътищата ни да се пресекат отново!

.

Мая, Мира и Иво

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik

Share

Най-доброто от 2015

Най-доброто от 2015

Maya aboard Fata Morgana at The Swimming Pool, San Blas

Фата Моргана в архипелага Сан Блас, Панама

Свърши още една година изпълнена с незабравими приключения, морски и сухоземни пътешествия. Година, която ни научи на много нови неща и ни подготви за предстоящия презокеански преход.

2015г беше добра година; ще я запомним с многобройните прекрасни места, които посетихме, чудесните хора, които срещнахме и невероятните неща, които ни се случиха.

2015г. бе последната глава от нашето пътешествие в Карибско море и началото на Тихоокеанското ни предизвикателство.

През изминалите 12 месеца проплавахме 2000 морски мили и посетихме 7 различни държави; срещнахме екзотични диви животни, китове, индианци и други пътешественици като нас; научихме много нови неща за света, за природата и за различните култури, с които се срещнахме. Ето някои от нещата, които ни се случиха през 2015г.:

Януари 2015

През януари 2015, плавахме от Ст, Мартен до Британските Вирджински Острови и Американските Вирджински Острови, където срещнахме стари приятели, Мая хвана въшки и я подстригахме късо, и се сдобихме с чисто нов каяк!

„За нас каякът не е просто развлечение или спорт, а незаменимо екологично-чисто, безшумно, плитко-газещо превозно средство, с което дори дърпаме катамарана когато се наложи. И когато нашият стар 15-годишен каяк Агент Оранжев се напука (най-вероятно порди вредното влияние на слънчевите лъчи и старост) и когато стана ясно, че ще трябва да си купим нов каяк (след като се опитахме не особено успешно да поправим стария), точно в този момент ни се обадиха KayakShop.BG и ни подариха нов каяк! Това беше най-страхотния новогодишен подарък! Благодарим ви, KayakShop.BG!

F02

Февруари 2015- Пуерто Рико

През февруари, бяхме в Пуерто Рико, където се наложи да изкараме. Лодката на сушата за поправка. Там също така си купихме разни части от специализиран морски магазин; посетихме Гуавате и ядохме прасе печено на шиш с приятели и се разходихме по Река Фахардо с новия каяк. На път към гр. Понсе, срещнахме маймуните-затворници на един малък остров.

На 12 морски мили югозападно от Фахардо открихме малко островче- едва 600 на 400 м., плоско от северната страна със стръмно каменисто хълмче от югозападната, издигащо се от морето и достигащо 35м височина. Островът е залесен и необитаем, с изключение на няколкото стотин игуани и над 1000 маймуни от вида Резус Макак (Rhesus Macaque), които не се срещат никъде другаде в Пуерто Рико или в останалите карибски острови (…) Още щом се приближихме с лодката в заливчето до западният бряг чухме крясъците на маймуни в гората (…) Скоро се появи двойка маймуни и седнаха срещу нас в далечината, хвърляйки ни по един нехаен поглед от време на време. Няколко минути по-късно започнаха да прииждат макаци от всички посоки. Някои вървяха на четири крака по земята, други подскачаха от клон на клон в короните на дърветата и от време на време надаваха остри крясъци, без особена причина. Озовахме се заобградени от стотици маймуни седящи на земята около нас и в клоните на дърветата.“

.

Островът на маймуните, Пуерто Рико

Март 2015- Аруба

През март, плавахме от Пуерто Рико до малкия ветровит остров Аруба. Там се запознахме с едно гостоприемно семейство, което ни разведе из острова до някои от най-известните природни забележителности: парк Арикок, параклисчето Алто Виста, фарът Калифорния и скалните формации Казибари.

„След три дена и две нощи базаварийно плаване в спокойно море със страничен вятър между 8 и 20 възела, решихме да спрем в Аруба набързо- да проверим прогнозата за времето за следващите дни и да си починем малко преди да продължим към Санта Марта в Колумбия. Месец по-късно все още бяхме в Аруба и не ни се тръгваше (…) защото този малък ваканционен остров, който лежи извън зоната на ураганите, чистата му и подредена столица Оранджестад с най-различни магазини и ресторанти, с луксозни хотели и курорти и световно-известни плажове, както и многобройните природни атракции и приветливи хора, се превърна в една от най-любимите ни карибски дестинации. Тук Иво се научи на кайтсърф, а Мая взе уроци по уиндсърф. Чуствахме се като на ваканция.“

Пиратски кораби, Аруба

Пиратски кораби, Аруба

Април 2015- Колумбия

През април, когато вятърът се поуспокои малко, плавахме до Коумбия и пуснахме котва до шумното градче Санта Марта. Ходихме на палатки в парк Тайрона за няколко дни, участвахме в програмата за освобождаване на морски костенурки, срещнахме Ката и Себастиян, които ни научуха да се гмуркаме с водолазна екипировка и със самолет посетихме Богота, където си подновихме канадските паспорти в канадското посолство там и посетихме музеите и катедралите на столицата, ботаническата градина и „Солената катедрала“ на Зипакира.

„Солената Катедрала в Зипакира, Колумбия е една от най-необичайните, най-изумителни катедрали в света. Намира се на 200 метра под земята, в тунелите на стара солна мина, дълбоко в корема на голяма солена планина. Всичко в тази каедрала е направено от сол.“

.

Солената Катедрала в Зипакира, Колумбия

Май 2015- Колумбия

През май, преди да напуснем Колумбия посока- Панама, прекарахме няколко дена в Картагена- най-очарователната колониална столица в Карибите.

„Прилижавайки се към бреговете на Колумбия, усетих позната мирзма на стара прегоряла земя. Нямахме търпение да опознаем тази държава, тесните улици на Саната Марта, музеите и катедралите на Богота, горещото родно селце на Габриел Гарсия Маркез, водопадите в Сиера Невада, архитектурата на Картагена, дивите плажове и маймуните в Тайрона. Един месец не е достатъчен да видиш всичко, което Колумбия има да предложи на прашния пътешественик, даже година няма да стигне. Колумбия е страхотна!“

.

Картагена, Колумбия

Юни 2015- Архипелага Сан Блас

През юни, пуснахме котва в най-красивия архипелаг, който някога сме виждали- островите Сан Блас в Панама, където живеят индианците от племето Куна Яла.

Куна Яла, официлно наречени островите Сан Блас, е голям архипелаг в Карибско море, който се простира на територия от 2300 квадратни километра и се състои от над 360 предимно малки плоски островчета насред коралови рифове в източната част на Панама. От тези 360 острова само около 40 са населени- дом на индианците от племето Куна. По-големите обитаеми острови са пренаселени от големи общности, а на по-малките живеят само по 2-3 семейства.“

.

.

Юли 2015- Преминаването на Панамския Канал

През юли, след като срещнахме яхта „Анка1“ и нейният екипаж, прекостихме Панамския Канал заедно с нашите нови приятели- Адриан, Криша и Алекс и победоносно пристигнахме в Тихия Океан.

„Няма връщане назад. Започва нова глава от историята на нашето пътешествие (…) Панамския Канал е едно от седемте чудеса на индустриалният свят. Той свързва двата най-големи океана в света и да го прекосиш на борда на лодка е уникално изживяване.“

Maya Ivo and Mira aboard S/V Fata Morgana transiting Panama Canal

Maya Ivo and Mira aboard S/V Fata Morgana transiting Panama Canal

Август 2015 – Панама Сити

През август, се настанихме в Панама Сити, където нашата лодка остана закотвена пет месеца- време да спрем и да си починем. Тук срещнахме много нови приятели и скоро големият град се превърна в „наш дом“.

„След като плавахме из Карибите и някои от латиноамериканските държави, Панама Сити ни се стори изненадващо развит град, с добра инфраструктура и големи шопинг центрове- глобализиран метрополис със силно влияние от САЩ, започнало по време на строежа на Панамаския Канал. В Панама Сити има многобройни международни банки и търговски центрове; тук е и най-голямото и натоварено международно летище в Централна Америка. С осезаемото изключение на бедяшкия мръсен и опасен квартал Ел Чорийо, който се намира в центъра на града, Панама Сити е голям, чист и добре развит модерен град.“

.

Панама Сити

Септември 2015 – Пунта Чаме

През септември, Иво срещна Радо Бързев- вманиячен кайтсърфист и заедно двамата ходиха да карат кайтове на един красив пустинен плаж недалеч от Панама Сити.

„На края на тесен пуст полуостров на по-малко от 100 км от Панама Сити, пристигнахме до див плаж с огромни приливи и отливи, черни лешояди и скелети; с виещи ветрове и летящи хора. На час и половина от града, се намира Пунта Чаме- популярна дестинация за кайтсърфисти от столицата.“

.

Пунта Чаме

Октомври 2015- Архипелага на Перлите

През октомври, отплавахме до Архипелага на Перлите за да наблюдаваме едно величествено чудо- китовете.

„Свят от острови, Архипелага на Перлите, където най-голямата перла в света- Ла Пелегрина- била намерена, е едно от малкото места, където хиляди гърбати китове пристигат всяко лято. От юли до октомври, голямата островна група е дом на около 1000-2000 кита, които пропътуват над 6000 морски мили от студените води на полюсите, където се хранят, до плитките топли води на Коста Рика и Панама, където раждат и отглеждат малките си. Тяхното пътешествие покрай бреговете на Южна и Северна Америка е най-грандиозната миграция на бозайници в света.“

.

.

Ноември 2015- Панама

През ноември, след месеци тренировки, участвахме в няколко организирани маратона. Мая тича 5 км, Мира 10 км, а Иво постигна една от целите в живота си- да участва в пълен 42-километров международен маратон.

„На 29 ноември 2015, Иво се присъедини към хилядите атлети от цял свят, които стартираха в 5 сутринта в центъра на Панама Сити и не се завърнаха часове наред, тичайки разстоянието от 42,2 км. Да тренираш месеци наред за маратон и да завършиш пълен маратон за по-малко от 5 часа е огромно постижение.“

Ivo

Ivo

Декември 2015- Коста Рика и Никарагуа

През декември 2015г оставихме яхта Фата Моргана на котва в Панама Сити и с една палатка и три раници се качихме на автобуса за Коста Рика и Никарагуа, където обиколихме джунгли, планини и вулкани. Изкатерихме вулкан Бару- най-високата планина в Панама, спахме на палатки на полуостров Оса в Коста Рика в компанията на маймуни и папагали, срещнахме двойка български биолози, дошли да изследват пещерните прилепи, изкачихме Серо Чирипо и прекарахме няколко дни в гр. Ла Фортуна край вулкан Аренал, преди да прекосим границата в Никарагуа. В Манагуа, си опънахме палатката в задния двор на родителите на Радо- нашия приятел кайтсърфист, и си изкарахме коледните и новогодишните празници заедно. В Никарагуа, се срещнахме с прекрасни нови приятели и с тях обиколихме многобройните чдеса на страната- вулкани, каньони и плажове.

.

Коста Рика

Новата година ни завари в Никарагуа, благодарни за хубавите моменти през изминалите месеци и нетърпеливи да продължим нататък; да видим нови земи и природни красоти на борда на яхта Фата Моргана.

Благодарим ви за нестихващия интерес и подкрепа! Пожелаваме на всички щастлива нова 2016 година! Бъдете вдъхновени и винаги любознателни; преследвайте приключенията и пътешествайте!

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik

 

Share