Кайтсърфинг в Никарагуа

.

.

„Кайтсърфинг“ е екстремен и опасен спорт, към който някои хора се пристрастяват и се вманиячават напълно. За такива хора няма нищо по-важно на света от кайтсърфинга. Работа, семейство и всичко останало няма значение и единственото нещо, което ги вълнува е вятърът. Най-вманияченият кайтсърфист, който някога сме срещали е нашият приятел Радо, при когото бяхме на гости в Никарагуа. Той ходи да кайтва по всяко време на деня и нощта, стига да има подходящ вятър, като понякога кара с колата часове наред, за да стигне до „мястото“. Даже ако метеорит удари планетата Земя и всичко се взриви- няма значение, стига да остане море и вятър за кайтване- Радо ще е доволен!

Rado

Радо

А вятър- колкото искаш по бреговете на езеро Никарагуа, през повечето дни. И повечето дни Радо е там- лети из облаците сам или в компанията на някои от приятелите му кайтсърфисти. Един от тях е Динко- още един българин и прекрасен човек, живеещ в Манагуа, а по времето когато бяхме в Никарагуа и Иво се присъедини.

Dinko

Динко

Ivo, Rado and Dinko ktesurfing in Nicaragua

Иво, Радо и Динко

С пристигането ни в Манагуа, си разпъваме палатката в задния двор на Радо, където къмпингуваме през двете седмици, през които посещаваме държавата. На следващата сутрин, натоварваме кайтовете в колата на Радо. Той има няколко различни кайта и дъски и постоянно планира да си купува още. Караме посока Гранада около един час и после свиваме по един черен път към някакво „специално място“ на езерото, където плажът е широк, а вълните са големи, образувани от силните източни ветрове, отправили се към Тихия Океан на запад. Пътят се превръща в пясъчна ивица насред пасища. Минаваме през някакво малко бедняшко селце. Кучета, кокошки и босоноги деца бродят в прахуляка. Дебели гигантски паяжини са превзели околността и задушават храстите и дърветата край пътя, обвили огради и къщи. После дълго караме по плажната ивица.

.

.

.

.

.

.

Пристигаме на „мястото“. Обожавам да придружавам Иво и Радо, когато отиват да кайтват, най-вече заради тези безлюдни, трудно-достижими места, на които ни води Радо- невероятно красиви и не-туристически. Плажът е пуст и само една самотна бяла чапла се взира търпеливо във водата край брега; езерото е тъмно и развълнувано от вятъра. На хоризонта стърчат двата перфектни конуса на вулканите Мадерас и Консепсион, кацнали на остров Ометепе.

Lake Nicaragua

Езерото Никарагуа

.

.

Lago Cocibolca (Mar Dulce- „сладко море“) или Езерото Никарагуа е тектонско плавателно езеро, покриващо над 8000 км2 територия. Това е най-голямото езеро в Централна Америка и 19-то по големина езеро в света, малко по-малко от езерото Титикака. И въпреки, че то се намира съвсем близо до Тихия Океан на запад, река Сан Хуан го свързва с Карибско море на изток, от където преди няколко века пирати са навлизали, за да атакуват богатата колониална столица Гранада. Съществува проект, още преди повече от 100 години, за направата на канал свързващ Тихия с Атлантическия океан подобно на Панамския Канал, но поради ред причини (най-вече финансови), проектът е все още само на хартия.

.

.

Езерото е ветровито и има репутация за внезапни мощни бурии. Перфектно е за кайтване целогодишно.

.

.

Но кайтсърфингът не е „фасулска работа“… Освен, че е труден спорт, непрекъснато се налага да се ремонтира екипировката: надуваемия пояс все се пука, а платното все се къса. Особено, ако си новак, като Иво. Първите два пъти на езерото, той кайтва предимно около, над и във дърветата по бега…

.

.

Но, с времето човек се научава и накрая даже Иво започна да се кефи с кайта.

.

.

Доката Иво, Радо и Динко хвърчат напред-назад, Мая и Кати (дъщерята на Радо) си играят из вълните, правят пясъчни фигури и рисунки, състезават се във водата.

Cathy and Maya

Cathy and Maya

.

.

А докато момичета се забавляват, аз се пазаря с един местен за две дини. Той ме завежда в бостана- сама да си избера дините- и безплатно чупи една-две да ги пробваме дали са узрели и червени. Узрели и червени са!

.

Мира и човека с дините

.

.

СНИМКИ ОТ ЕЗЕРОТО

.

.

.

.

.

.

.

Динко

Rado

Радо

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Иво

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Динко

.

.

.

.

КАЙТСЪРФИНГ (от Уикипедия)

Кайтсърф или кайтсърфинг (на английски: kitesurfing, образувано от думите kite – хвърчило и surf – сърф) е сравнително нов спорт.

История

Първите сведения за използване на хвърчило с цел придвижване датират още от 13 век. Това са направили китайците. По-късно (1800 г.) Джордж Покок започва да използва хвърчила, прикрепени към каруци и лодки и така ги придвижва с помощта на вятъра. Той постига това с помощта на същите принципи за движение по и срещу вятъра, които се използват във ветроходството, а хвърчилата му са със същата четирилинийна система за контрол, която е използвана и от съвременните кайтове. Първите сведения за изминато по-голямо разстояние по вода, благодарение на вятъра, датират от 1903 г., когато Самуел Коди пресича Ламанша с малка лодка, задвижвана с хвърчило. Друг рекорд, който остава в историята, е на Ян Дей, който достига скорост от 40км/ч с катамаран през 1978 г. Но като създатели на познатото ни хвърчило за кайтсърфинг остават двамата братя французи Доминик и Бруно Легано. През ноември 1984 г. те патентоват дизайна на първото надуваемо хвърчило за кайтсърфинг. Чак след 13 години (1997 г.) Рафаел Селс и Лорън Нес започват да провеждат обучения за професионални състезатели. Година по-късно вече има създадени и училища по кайтсърфинг. Първото състезание се провежда през септември 1998 г. на остров Мауи и е спечелено от Флаш Остин. Веднага след това започват да се организират и много други състезания по целия свят. Днес кайтсърфингът става все по-популярен спорт. До 2006 г. има данни за около 150 000 – 200 000 човека, които практикуват този спорт.

Световните организации по кайтсърфинг са:

The Professional Kiteboard Riders Association (PKRA),
KITEBOARD PRO WOURLD TOUR (KPWT),
International Kiteboarding Association (IKA)

Рекорди

Kristin Boese поставя световен рекорд със спечелването на цели 9 световни купи. Новият световен рекорд за скорост е 50.98 kts и е постигнат от Alexandre Caizergues. Последният световен рекорд за изминато разстояние с кайт е поставен на 24 юли 2007 г. от Raphaël Salles. Той изминава разстоянието от Сен Тропе до Калви (207км) за 5 часа и половина.

Популярни дестинации

В България това са: Бургас, Сарафово, Поморие, Варна, Вромос, къмпингите Градина, Златна рибка и др. По света: Бразилия, Хавайски острови, Канарски острови, Мароко, Египет, Тарифа, Тунис и др.

Подобни статии от блога:

Кайтсърф в Аруба

Кайтсърфинг в Сан Блас

Кайтсърфинг в Панама

______________________________________________________

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Стария отшелник и планината на мечтите му

Don Alberto

Don Alberto

Седим на терасата на едно малко заведение пред голямата бяла катедрала в Леон искряща под лъчите на тропическото слънце. Хапваме такоси и пием бира с новата ни приятелка Катя Ангелова, с която се запознахме едва преди няколко дена.

– Чувала ли си за стареца, който живее сам насред гората и от много години насам дълбае каменни скулптури в скалите на планината?- питам Катя.

И въпреки, че тя живее и работи в Никарагуа от много години, Катя никога не е чувала за Дон Алберто. Изглежда той и планината му не са много известни; не са популярна туристическа атракция. Може би не е кой знае какво и затова. Но за нас и за Катя този стар отшелник-скулптур звучи доста интригуващо.

– Хайде да го посетим!- предлага тя с ентусиазъм.

– Ама той живее някъде насевер до границата с Хондурас, в Естли. Ще ни трябват поне два дена да отидем и да се върнем! Кога искаш да отидем?- питаме.

– Сега!-не се шегува тя. След два дена пътувам за Флорида, така че сега или никога!

Не можем да повярваме, че има хора още по-спонтанни и от нас! Хайде да тръгваме!

.

Катя Ангелова

Потгляме с колата на Катя първо до Манагуа да си вземем багажа за пътешествието и от там тръгваме на север. Караме часове по тесен път криволичещ сред гори и малки селца. През цялото време, Катя, която притежава няколко хотела в Манагуа, ни разказва забавни истории. Става въпрос за наистина изключително смешни хотелски случки, които спокойно могат да се превърнат в сценарий за телевизионен сериал. Историята за четиресетте индийски бежанци, които се озовали в хотела й с нередовни документи и нямало как да продължат, та останали няколко месеца, ми стана любимата.
Наврели се по десетина човека в няколко стаи, за да им е по-еврино и си основали малка хинду общност с присъщите за такава една общност екзотични звуци и миризми; перяли си и си простирали тюрбаните по балконите; готвели си къри в стаите; даже си отворили процъфтяващ бизнес във фоайето на хотела- скубане на вежди (персонала на хотела им станали постоянни клиенти). От време на време си водели проститутки, а накрая един от групата даже се оженил за рецепционистката и до ден днешен си живее щастливо в Никарагуа.

Вечерта пристигаме в Естели, не далеч от планината на Дон Алберто и благодарение на това, че Катя работи в хотелския бизнис, ни дават голяма отстъпка за една стая в един много хубав хотел.

.

.

.

.

.

.

След закуска, се срещаме с Джоконда- приятелка на Катя, която живее в Естели и която също иска да види Дон Алберто- местната легенда. Заедно потегляме към гората да го издирим.

Издирването на Дон Алберто се оказва сложна задача и може би затова не много хора го посещават. Караме по едно тясно шосе, което първоначално е асфалтирано, но скоро се првръща в черен прашен път минаващ през гори и селца. Всеки път щом срещнем човек спираме и го питаме накъде да караме. В тази затънтена част на света, всички знаят Дон Алберто и ни обясняват как да стигнем до дома му: първо да караме до края на черния път, после да оставим колата и да вървим по пътеката през едно поле и през няколко ферми. Страх ме е, че след цялото това пътуване и издирване накрая той няма да си е в къщи и няма да го видим.

On the way to Don Alberto's

On the way to Don Alberto’s

– В къщи ли си е?- питам една жена, работеща в градината на една ферма, като наближаваме мястото.

– Той винаги си е в къщи!- тросва ми се тя леко обидена от глупавия въпрос.

Дон Алберто е роден в Никарагуа преди 77 години и през последните 37 години не е ходил по-далеч от селската църква, която посещава неделя и по празниците. Прекарва си дните сам в гората, по хълмовете наоколо. Неговия дом представлява една миниатюрна дървена колибка с едри религиозни рисунки по стените, по-малка от къщичката на джудже от приказките.

Don Alberto in front of his home

Don Alberto in front of his home

Но мястото е пусто. Не си е в къщи…

Тръгваме по една малка пътечка насред сенките на стари дървета и в страни от пътечката, в сенките на старите дървета, намираме сиви горски камъни- малки и големи- и всеки камък е оформен във фигура на животно или икона на светец. Тези скромни каменни скулптури се появяват една по една и са навсякъде в гората- каква необикновена горска галерия!

.

.

.

.

.

.

Внезапно, като дух от омагьосан свят- дребен и почти прозрачен- един бял старец се появява от тъмата на гората и се доближава към мен. Не знам какво да кажа; страх ме е, че думите или присъствието ми ще го изплашат и ще избяга, подобно на деликатна пеперуда. Другите вече се качиха на хълма и няма с кого да споделя този омагьосан момент. Срещата ми с Дон Алберто.

Don Alberto and his art award

Don Alberto and his art award

Има тъжната усмивка на ангел, косата му е искрящо бяла, кожата му е с цвят и текстура на кора на дърво.

Веднага започва да ми говори за камъните му, за гората му, за животните и растенията. Звучи сякаш е наизустил какво да каже. Сигурна съм, че повтаря едни и същи неща на всички, които го посещават и се чудя дали му харесва разни непознати да му смущават спокойствието.

– Ти вече качи ли се до хълма?- ме пита.

– Още не.- обяснявам аз.

– Отиди, качи се до хълма и се върни, аз съм тук.

Качвам се до хълма. Там, изведнъж, няколко метра високо и много дълго, над мен с надвесва вертикалното каменно лице на планината покрито от край до край с издълбани фигури на животни, предмети и сгради, египетски мотиви и религиозни сцени. Слон, тигър, кит, даже хеликоптер, а срещу тях на изток се простира необятна долина. Колосалният размер на тази творба на края на света е напълно неочакван, изненадващ и поразяващ. Птиците и изгревите са единствените свидетели на това произведение на изкуството.

.

.

.

.

.

.

Трудно е да повярва човек, че подобен дребен скромен отшелник, който не познава света извън пределите на гората, който никога не е учил каквото и да било изкуство, който даже никога не е ходил на училище или гледал телевизия, е способен да пресъздаде света и то в такива мащабни пропорции, използвайки само 2-3 прости инструмента – длето, пирон и чук. Свят на мечти и фантазии запечатан завинаги в скалата.

.

.

.

.

.

.

.

.

– Сутрин ставам в 3:00 часа и си казвам молитвата. После отивам и оформям камъните. По-късно през деня, идват да ме посетят хора от цял свят. Обичам да идват хора да ме видят мен и моите скулптури. Снимат, снимат и после още повече хора идват. Една жена от един университет ми донесе тетрадки и от тогава казвам на всички, които дойдат да си запишат имената и от коя държава идват. Имам 15 тетрадки и вече всички са запълнени с имена. Сега се уча да чета и да пиша и чета имената в тетрадките. Ако идвате пак, донесете ми тетрадки, че тази ми е последната. Иначе не карам хората да ми плащат за посещенията. Ако искат, могат да ми подарят нещо, ако е от сърце. Ето виж какви неща ми подариха хората.

Някой му подарил джобно ножче, което той никога не ползва, а си го пази при останалите съкровища- значка с канадското знаме, пластмасова фигурка на разпятието увита в найлонче и чифт черни кожени обувки.

.

.

– Тези са хубави планински обувки, защо не ги ползваш? – гледам старите му обувки на краката, с които ходи непркъснао, вместо с новите черни кожени обувки.

– Тези ги слагам само като ходя на църква, по празниците.- нежно се усмихва.

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share