Карнавал в Оруро, Боливия

.

.

Обявен за „Masterpiece of the Oral and Intangible Heritage of Humanity“ (Уникално произведение на изкуството на устното и недосегемо/духовно наследство на човечеството) през 2001г. от UNESCO, карнавалът в Оруро се счита за най-забележителния фестивал на Боливия, който тече в продължение на две седмици през февруари всяка година. Монументално събитие, в което взимат участие над 150 групи с над 30 000 танцьори и над 10 000 музиканта- впечатляваща процесия, продължаваща няколко километра; главозамайваща смесица на цветове, музика и танци.

.

.

Никога не бяхме чували, нито планирали да ходим в Оруро. Разбрахме за този най-забележителен карнавал от нашите нови приятели Чилийците и решихме да не го пропускаме. Да се озовеш в тази част на Боливия през февруари значи да си на вярното място по вярното време, си мислехме със задоволство. И така, от Уюни потегляме към Оруро, за карнавала.

.

.

Град Оруро е голям сив безинтересен град в Боливия, където няма нито една туристическа атракция, нито едно знаменито място. Нито един турист не посещава Оруро, освен през февруари, когато внезапно се изсипват половин милион души от цял свят. Пристигат за няколко дни около карнавала- древен религиозен фестивал.

.

.

Традицията датира от 200 години- започнала по времето на индианците Уру в района Уру Уру – „Свещена планина на Уру народа“. Мястото е служело за религиозни походи и е било духовния център на Андите. Но скоро след пристигането на испанските колонизатори, индианските празненства били забранени и заменени от католически ритуали и иконография. За покорения народ Уру, единствения начин да оцелеят и да си запазят традициите и културата бил да приемат новата религия и да смесят техните стари вярвания, симболизъм и обичаи с новите. Така, христиански икони на светци са били използвани като прикритие на божества от Андите. Дева Мария се превръща в Пачамама (Майката Земя), а Дяволът от католическите писания се слива с местния Тио Супай (чичо или владетел на планините).

.

.

Карнавалът е ярък пример за това преплитане на традиции и вярвания. Главният герой на фестивала е Ел Диабло (дяволът), а основното събитие е Ла Диаблада- традиционен танц на дяволите. Цялото събитие силно ни напомни на кукерите в България.

.

.

Автобусът от Уюни ни стоварва в Оруро посред нощ ден преди началото на карнавала и едва тогава ни става ясно, че всички хотели и хостели са пълни, а цените им са надути тройно и четворно. „Заради карнавала“, ни казват най-безсрамно и няма какво друго да правим, освен да плащаме.

.

.

Намираме един евтин хотели и след кратко пазарене си взимаме малка стаичка с две единични легла само за 18$ първата вечер, но трябва да платим 60$ за същата стаичка втората вечер (когато карнавалът стартира). За щастие, отново срещаме нашите чилийски другарчета от групата в Уюни и ги „каним“ да поделят нашата стая и разходите. Собственикът на хотела се съгласява да сбутаме още два матрака в и без това малкото пространство и някакси успяваме да ги сместим меду двете единични легла. Така спим седем човека в стая за двама за 15$ на човек…

На другия ден сме шокирани от новината, че входа за карнавала струва по 20$ на човек, което си е малко богатство в Бливия и че ако не си купим билети няма начин да видим каквто и да било от събитието. И тъй като това е едно от тези „един път в живота“ неща- плащаме…

.

.

Десетки хиляди участници с пищни разноцветни костюми и маски и с неограничена енергия танцуват в продължение на часове и километри под звуците на традиционна музика.

DSC_2695

Лъскави маски с плешиви темета и дълги бели, сини, зелени, червени, жълти бради; розови надиплени ръкави от дантела, широкополи шапки с пера от щрауси и гердани от кратунки; катове разноцветни фусти с пискюли и дълги шалове целите в сложни бродерии и искрящи пайети; редици блестящи красавици с къси полички и щедри деколтета; космати озъбени мечки с огромни изцъклени очи; ужасни рогати зъбати опашати дяволи; море от еднакви розови рокли и сини бомбета. Хиляди хора, които нито за миг не престават да танцуват и да пеят- усмихнати. Карнавалът в Оруро е наистина забележителен, впечатляващ и главозамайващ, както се очакваше.

.

.

Но факта, че за един ден изхарчихме над 100$ в Боливия (за хотел и за вход на карнавала) си остава една от най-ужасните грешки в живота ни. Не само защото се оказа, че всеки може да си влезе отвсякъде безплатно на трибуните и да гледа шоуто, което поне половината зрители го бяха сторили, а защото същите тези групи, същите тези хора облечени със същите костюми и маски танцуват същите танци под звуците на същата музика няколко дена по-късно по централната улица на столицата Ла Пас (където отидохме след Оруро) и то напълно безплатно!

.

.

И така, гледаме карнавала два пъти- веднъж в Оруро срещу огромна сума и веднъж в Ла Пас (безплатно), където се забавляваме много повече.

.

.

В Ла Пас, след като приключи карнавала за деня ( а той и тук тече две седмици), тъмнокожи индианки облечени в най-елегантните си шалове и „пойери“ (дълги многопластови фусти) и с най-елегантните си бомбета, се събират на групички на тротоарите пред малки съмнителни магазинчета и си обзавеждат така окупирания район с пластмасови столове и каси бира. И започват да пият. Не знам къде изчезват мъжете.

.

.

Ако минете по улицата и им се усмихнете, те също ще ви се усмихнат. И ако сте им в обсега, ще ви дръпнат в малкото алкохолно пространство и преди да се осъзнаете, ще стискате в ръка нечия чаша- пълна с бира.

.

.

Ще ви накарат да я изпиете на екс, докато те ви се смеят съучастнически и после ще ви налеят още една.

.

.

Това ни се случи в Ла Пас. Не само веднъж. Докато стигнем до края на улицата вече бяхме леко подпийнали (двамата с Иво, за ужас на Мая) и декорирани с разноцветни хартиени гирлянди. И една силно натаралянкана индианка се опита да целуне Иво. Не само веднъж…

.

.

Ето на това ние му викаме „забележителен, впечатляващ, главозамайващ карнавал“, а не онази набутваци в Оруро!

СНИМКИ ОТ КАРНАВАЛА

.

.

DSC_2811

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Солената долина Уюни в Боливия

Недалеч от пустинята Атакама в Чили, се готвим да посетим още една уникална природна забележителност- Солниците Уюни в Боливия. Това е най-голямата солена равнина в света- древно пресъхнало езеро насред високопланинското южноамериканско плато в Андите, с надморска височина от 3600м.

.

.

От Сан Педро де Атакама се придвижваме на стоп до Калама- голям регионален град в близост до границата на Чили и Боливия, където започваме да търсим евтин автобус до гр. Уюни. Но има проблем. Няма автобус от Чили до Боливия, заради барикадите. Тираджиите в Боливия стачкуват- искат по-високи заплати и по-добри условия на работа и са блокирали основните пътища и основните гранични пунктове с Чили. Всички автобуси са спрени до второ нареждане. Очевидно, тези събития се възприемат като „рутинна нормална ситуация“ (подобно изригването на вулкани в Никарагуа) и ние сме единствените изненадани, които нямат „план Б“. Отчаяни, обикаляме от автобусна компания на автобусна компания, докато накрая намираме една, която продава билети за автобус до Боливия след два дена, когато се очаква да отменят барикадите. Купуваме три от последните места и търсим евтин хостел. Точно тогава, срещаме отново двете момчета- студенти от Чили, с които заедно спирахме на стоп в Сан Педро. Те ни казват, че има един автобус, който тръгва на следващия ден сутринта и минава през някакъв алтернативен граничен пункт, където нямало барикади.  Но този автобус е вече пълен до дупка и няма места, а освен това ние вече имаме билети за друг автобус… И въпреки това, отиваме в компанията и се молим на продавачката на билети да ни пусне правостоящи в автобуса, за да не губим един ден. Първоначално, тя отказва, но после ни казва да се явим на другия ден в 6:00 сутринта там, от където потегля автобуса и обещава да ни качи. Бързо се връщаме обратно в предишната автобусна компания да си върнем вече закупените билети. Няма проблем да ги върнем, но ще трява да платим глоба от 20%. Сядаме в чакалнята и за един час успешно продаваме трите билета директно на хора, които също искат да ходят в Боливия, на пълната цена. Сега обаче се притесняваме дали в 6ч00 на следващия ден наистина ще се качим в автобуса или ще останем на сухо, без билети.

„Спим“ в евтиния хостел, докато група чилийски студенти на ваканция пушат трева и се забавляват в съседната стая (представяме си колко е по-хубаво на лодката) и рано на следващата сутрин се появяваме на автобусната спирка, готови да ходим в Боливия. Не сме единствените без билети, които се надяват да се возят правостоящи в този извънреден автобус. Нашите двама нови приятели- бакпакърите и още четири туристи, също се надяват да се качат. Жената от агенцията ни събира парите на тротоара и всички се натъпкваме в автобуса. Правостоящи или седнали, седнали в седалки или на земята- потегляме към Боливия! Предстоят ни девет часа път…

Не срещаме нито една кола по този път, извиващ се насред безприродана земя. Катерим се все по-нагоре през пустите прашни планини на високото плато. Става студено. Забелязваме семейства лами край пътя и розови фламинго в малки езерца в далечината. Достигаме границата- няколко фургона до една изоставена железопътна гара с един умрял ръждив локомотив. Няма барикада. Всички пътници слизат да минат митница и имиграция. След около час, се натоварваме в друг автобус. Този, който ни доведе от Чили няма право да влиза в Боливия и се връща обратно, а нас ни поема друг боливийски автобус и шофьор за остатъка от пътешествието.

Първите боливийски селца край пътя ни приличат на сцени от миналото или може би от някакво апокалиптично бъдеще- бедни колибки от глина и слама, мръсни неасфалтирани улици, няколко стари ръждиви коли, големи улични кучета ровещи из боклуците в търсене на останки храна, жени с дебели черни плитки, бомбета и дълги поли, натоварени с огромни вързопи преметнати на гърба и мъже дъвчещи листа от кока по ъглите.

Bolivia

Bolivia

Пристигаме в гр. Уюни. Боливийския шофьор се опитва да ни изнуди да му платим още толкова (всички, които бяхме правостоящи платихме половин билет на тези в Чили), но ние отказваме категорично и сме готови да се разправяме с полицията, ако тоя наистина не ни даде багажа, както заплашва. Не плащаме. Благодарение на този епизод, се сприятеляваме с останалите правостоящи от автобуса- всички 19-годишни студенти от Чили на ваканция и с още едни бакпакъри, и намираме един хостел, където ни предлагат (или по-скоро ние си го изнудваме) страхотно намаление, за това че сме група от 12 човека: една нощ с включена закуска плюс организиран тур на Солниците с включен обяд за 22$ на човек. Наспиваме се, закусваме и сме готови за екскурзията.

Обиколката на солниците е цял ден. Разделяме се на две групи и се натоварваме в два джипа. Запознавам се с Доминго- 50-годишния ни шофьор и гид, който е много готин и забавен, за разлика от другия гид на другата група, който е голям сухар и през цялото време мълчал и даже пропуснал една от атракциите (остров Инкахуаси), ни разказаха после другата половина от спонтанно сформиралата се компания. Късмет.

Първо посещаваме железопътното гробище на 3 км извън града. Построена от Британски инженери в края на 19 век, железницата се използвала предимно от миньорските компании за извозване на минерали към тихоокеанските пристанища. Но през 1940-те години, железницата фалирала и била изоставена.

.

.

От там се придвижваме до едно село с къщи построени от тухли, направени от сол, където обядваме вкусни пържоли от лама с киноа и задушени зеленчуци.

Lama chops with quinoa

Lama chops with quinoa

После се отпраяме към основната атракция- Ел Салар де Уюни, с кратка спирка на едни купчинки от сол, оставени да се изцеждат и сушат, преди солта да бъде събрана за търговия.

.

.

Образувана в следствие на поредица трансформации на древни езера започнали преди 30-40 000 години, заобиколена от планини без възможност да се изцежда, Солената Равнина представлява едно обширно пресъхнало езеро запълнено с дебел равен пласт сол, с дебелина няколко метра на места. Обхваща над 10 000 квадратни километра или 100 пъти повече от солниците в Юта. Това е най-плоското и равно място в света, което е толкова голямо и бяло, че се вижда от космоса. Под солта, се намират най-големите залежи на литиум в света, но в момента никой не ги експлоатира.

.

.

Караме около час върху дебел пласт сол, все по-навътре и по-навътре върху солената равнина. В началото, този безжизнен монотонен пейзаж е напълно сух, но постпенно тънък слой вода процеждаща се през солта превръща това безкрайно бяло поле в най-монументалното огледало в света, в което се оглеждат боговете.

DSC_2498

Света се превръща в безкрайно райско-синьо течно небе, над главите ни и под краката ни. Разхождаме се върху небе от вода!

.

.

Продължаваме още по-навътре към центъра на езерото. Доминго кара бавно и внимателно, защото солената вода не се отразява добре на колите и той не иска много много да се цамбуркаме. Достигаме остров Инкахуаси- остатък от върха на древен вулкан, потопен в езерото, целия покрит с гигантски кактуси.

.

.

След това посещаваме Ел Паласио де Сал- хотел построен изцяло от сол през 1995г. в центъра на солената равнина. Но поради санитарни проблеми, хотелът е затворен и вече не приема гости. Превърнат е в музей. Наблизо е и монумента на „Рали Дакар“, също направен от сол.

.

.

Гледаме залеза отразяващ се в плиткото солено езеро, преди да се придвижим обратно към града, от където хващаме следващия среднощен автобус към следващото вълнуващо място в Боливия.

Снимки от Солената долина Уюни

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

DSC_2646

.

.

.

.

.

.

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Пустинята Атакама в Чили

.

Пустинята Атакама, Чили

Оставяме лодката закотвена пред марина „Пуерто Амистад“ в Баия де Каракес, Еквадор. За 5.00$ на ден, хората от марината ще се грижат за Фата Моргана, ще почистват клоните, които реката влече към морето и се хващат на веригата на котват, и ще я охраняват денонощно, докато отсъстваме. Ако нещо стане, ще се свържат с нас и ако има проблем- ще отрегаират. Важно е да знаем, че някой е поел отговорност за Фата Моргана в наше отсъствие, докато ние се разхождаме два месеца из Чили, Боливия, Перу и Еквадор; важно е да сме спокойни, дори и това спокойствие да ни струва по 5.00$ на ден.

Хващаме автобуса до Гуаякил в Еквадор, от там автобуса до Лима в Перу, от там автобуса до Арика в Чили и от там атобуса до Сан Педро де Атакама. Общо се лангъркаме по най-евтините автобуси четири дена и четири нощи, като помежду чакаме с часове по автобусни спирки или вървим километри от един терминал до друг с тежките раници; спим седнали в седалките, търпим нагли невъзпитани латиноси, слушаме ужасните им пачанги и им гледаме тъпите филми; носим едни и същи смърдящи дрехи, обувки и чорапи, без да се къпем, ходим в публични или автобусни тоалетни и ядем каквото намерим по-евтино около терминалите, стига да не е прекалено подозрително…

Имаме да изминем над 4 000 км. Планът е да се доберем до най-далечната точка, до която мислим да ходим и от там да започнам бавно да се връщаме назад към лодката. Това е план на Иво и не му пука, че звучи повече като древно мъчение, отколкото пътешествие.

Щом прекосяваме границата от Еквадор в Перу, пейзажът се превръща в монотонна пустуш- една и съща в продължение на хиляди километри.

.

.

От дясната ни страна е синьото на Тихия Океан, а от ляво- охрата на една безкрайна камениста пустиня осеяна с малки бедняшки селца, с колибки направени от рогозки и картон, и градове от недовършени тухлени къщи. Пиродата е суха и безжизнена през цялото време, до Чили.

.

.

Гладни, мръсни и изтощени от пътуването, пристигаме в Сан Педро де Атакама- град построен от червена глина насред пустинята, върху който се е надвесил вулканът Ликанкабур.

Вулкан Ликанкабур при залез слънце

Вулкан Ликанкабур при залез слънце

Градът, който някога е бил малък оазис във високото плато на Боливия, разположен на 2 400 м надморска височина, е днес част от Чили (след Тихоокенската Война) и е непрекъснато окупиран от туrисти и бакпакъри; има повече хотели и хостели отколкото частни къщи и всичко е прекалено скъпо. Едвам намираме един хостел в покрайнините на града „Хостал Ликанкабур“ за 40.00$ на вечер (с много пазарене)! Поне имаме хубава стая със собствена тоалетна и баня с топла вода. С влизането в стаята се срутваме на леглата и се хилим. Чуставме се като разглезени царе. От буквално 100 часа не сме били в легнала позиция. После си сваляме токсичните чорапи и обувки, смъкваме си дрехите вонящи на лама и един по един си взимаме душ! Там, в душа, откриваме рая…

.

Мая се наслаждава на удобното легло в хостела

Но нямаме време за губене. Сутрин е и въпреки, че сме скапани от умора, не можем да си позволим да стоим в този скъп град повече от една вечер, така че си оставяме багажа, почиваме си няколко минути и вървим до центъра, за да видим кои от туристическите атракции в района да посетим, преди да продължим към Боливия- доста по-бедна от Чили държава, където всичко е доста по-евтино.

•Church of San Pedro, National Monument, built with adobe, a building material used in the colonial times

Глинената църква на Сан Педро е обявена за национален монумент

.

Глинени къщи в Сан Педро

.

Гр. Сан Педро де Атакама

Гр. Сан Педро де Атакама е разположен стратегически в близост до многобройните интересни места на пустинята Атакама, но повечето от тези места са недостъпни с публичен транспорт и единствения начин да ги посетите е да се запишете за скъпа екскурзия с група (което на нас не ни е любим вариант). Страхотно ни се искаше да посетим лагуната Чаксас в националния парк Лос Фламенкос в солниците на Атакама, където живеят розови фламинго или гейзерите Ел Татио с 80 активни гейзера, но едно подобно мероприятие би ни съсипало бюджета съвсем в началото на това пътешествие. Най-евтиния вариант се оказва да наемем колелета за по 6$ на човек на ден и да посетим „Лунната долина“, на 13 км от Сан Педро.

.

.

.

.

В жегата, в солената прах (изтощението продължава), подкарваме колелетата към едно от най-странните отчайващи места на планетата, което всъщност изглежда толкова извънземно, че нaподобява друга планета- негостоприемна, горeща, червена.

.

.

Разположена в двустранната дъждовна сянка на две планински вериги- Андите и Чилийската крайбрежна планинска верига, които предотвратяват достигането на влага от Тихия и от Атлантическия океани, Атакама е най-старата най-суха пустиня в света, обхващаща над 1 000 км по дължина, на запад от Андите. Дъждът тук е най-рядкото събитие, а в някои части, пустинята никога не го е виждала. Това обширно парче от суха земя е било покрито единствено с камъни, сол, лава и пясък вече повече от 200 милиона години- феномен наречен „хипераридити“ (хипер-пустуш). Атакама е най-стария вечно сух район в света, чиито единствен съперник е пустинята в Намибия.

.

Дюни в Атакама

.

Солените пещери

Влизаме в Лунната долина, където каменни и пясъчни формации, солени пещери и дюни оцветени в жълто, оранжево и червено, са издълбани и оформени от ветрове и праисторически дъждове. Нито стрък трева, нито едно цвете, нито една птица или животно могат да оцелеят в подобна ивънземна околна среда. Всъщност, най-сухите части от пустинята Атакама, една от които е Лунната долина, служат за експериментални площадки на НАСА. Тук тестват иструменти и екипировка за бъдещи мисии на Марс. Поради факта, че мястото толкова много прилияа на „Червената планета“, тук са снимани и сцените на филми, в които действието се развива на Марс, като „Междузвездна Одисея“, например.

.

.

И тук, насред този пресъхнал, горещ, лунен пейзаж, лишен от живот- най-самотното тъжно място  света- внезапно чуваме позната реч! Група туристи вървящи по пътя говорят на БЪЛГАРСКИ! Невъзможно! Колко често срещате българи извън България? В пустинята? Не един а двайсет! Група пътешественици-авантюристи от Адвенчър клуб в София тръгнали на обиколка из Чили, Перу и Боливия. Реакцията ни на това чудо, а и на всяко друго внезапно, неочаквано прекрасно чудо, е тотална изненада и щастие. Смеем се, викаме, прегръщаме се, все едно сме стари приятели. Няколко човека от групата ни разпознават като „българското семейство, дето живее на лодка“ и ни канят на вечеря обратно в Сан Педро.

.

Неочаквана среща с 20 български пътешественика от Адвенчър клуб

И въпреки, че сме наистина скапани и си мечтаем  за момента, в който ще си легнем в креватите, изморени от дългото пътешествие с автобус и от цял ден друсане по каменисти пустинни пътища с колелета, което ни разби напълно задните части- връщаме се в градчето, оставяме колелетата и заедно с нашите сънародници се отправяме към един ресторант, където ни черпят вкусни местни гозби (опитваме месо от лама) и бира и празнуваме тази тъй неочаквана среща в пустинята Атакама. Благодарим ви, живи и здрави, до нови срещи, приятели!

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Преход от Панама до Еквадор

.

.

След като посетихме стотици тропически острови и прекрасни плажове в Карибско море, прекосихме Панамския Канал и се озовахме от страната на Тихия Оокеан, с огромните му приливи и отливи и спокойни води. Прекарахме следващите няколко месеца в Панама, посещавайки по суша Коста Рика и Никарагуа. След което отново отплавахме. (YouTube Video Sailing from Panama to Ecuador)

.

.

От Панама на юг до Еквадор плавахме над 650 морски мили и пресякохме екватора. За нас това беше един рекордно-бърз епичен преход, а по случай пресичането на екватора си организирахме и малко празненство.

Но преди да отплаваме, трябваше да подготвим лодката и да зредим провизии. Изкарахме Фата Моргана на суша и набързо изстъргахме и пребоядисахме корпусите. Това е едно от многобройните изисквания за яхти посещаващи Галапагоските острови, които смятаме да посетим, а и без това е добре да се прави на всеки 2-3 години.

Намерихме едно рибарко пристанище близо до Панама, където вадят лодки посредством платформа и кран и където, според информацията в крузинг гида за Панама, процедурата е най-евтина. ОГРОМНА ГРЕШКА! Оказа се, че мястото е най-скъпо, тъй като се плаща отделно за подготовката на платформата и за ваденето на лодката, но това го разбрахме прекалено късно, след като лодката вече беше вдигната на суша. Освен това смърди жестоко на разлагаща се риба от рафинерията за риба и скариди, която се намира там, има стотици бездомни кучета, няма душове и няма достъп до града. На всичкото отгоре, се наложи да посетим три различни инстанции- пристанищния капитан, имиграционните и митницата, които се намират на три различни отдалечени едно от друго места, да платим пристанищни такси и да правим входни и изходни документи за трите дена престой, което отне 2 дена. Изобщо прецакването беше максимално. Съжалихме горчиво, че не проверихме цените на другите места, а се доверихме на застарялата и неверна информация в гида… Много по-евтино се оказа, че е да извадиш лодката с лифт в луксозната Фламенко Марина на Амадор, където бяхме на котва 6 месеца, а за по-малки лодки е още по-евтино в Балбоа Яхтклуб.

.

Иво наглежда операцията по ваденето на лодката

.

.

.

.

.

Мая помага с боядисването

.

„Душ“ в корабния двор

След пребоядисването, отиваме да си напазаруваме. Панама Сити е перфектно място за зареждане на провизии, с многобройните си молове, пазари и магазини, където има всякакви и евтини стоки, благодарениена всичките кораби носещи стоки от цял свят, които пристигат тук да преминат канала. Приятелите ни живеещи в Панама ни помагат страхотно много като ни развеждат по магазините и носят покупките с кола до лодката. Накупуваме си дълготрайни провизии за окенския преход и пресни плодове и зеленчуци за плаването ни на юг до Еквадор.

На 15 януари 2016г. се сбогуваме с Панама и плаваме 34 мили на юг, където Панамския залив е осеян с над 200 предимно необитаеми изключително красиви островчета – Архипелага на Перлите. Преди 2 месеца тук срещнахме гърбатите китове.

.

.

В Архипелага на Перлите се срещамес нашите канадски приятели от яхта Дейбрейк, които ни бяха съседи в котвеното в Панама. Мая и Леа са добри приятелки и си играят заедно целия следващ ден.

.

На котва в Архипелага на Перлите

.

Мая и Леа

Maya and Lea, reading at Las Perlas

Мая и Леа

На 17 януари 18ч00, отново потегляме- предстоят ни 600 морски мили. Северните ветрове се засилват зад гърба ни веднага щом излязохме от залива и морето се вдигна. Иво рифова платната и въпреки това Фата препуска с 10-11 възела. Вълните са големи и започва да ни се гади. Държим курс на юг-югозапад, далеч от колумбийския бряг. На втория ден от този преход, вятърът се засилва още повече 30-35 възела зад гърба ни, а вълните се превръщат в малки разпенени планини. С рифовани платна, Фата сърфира надолу по вълните с рекордна скорост достигаща до 16 възела! Напрегнати сме, но с времето свикваме. На третия ден- 18 януари- вече сме напълно свикнали с това бързо плаване и даже се кефим. Готвим разни бързи манджи, тъй като в тази ситуация (подскачаща лодка) готвенето не е лесна работа.

.

.

На сутринта на третия ден, на 200 мили от колумбийския бряг, на 200 мили от Панама и на 300 мили от Еквадор, наближаваме остров Малпело- страховита канара стърчаща вертикално от дълбините на Тихия Океан, известна с изобиието на акули наоколо. Тук няма залив нито плитчина, където да се пусне котва, тъй като е прекалено дълбоко дори близо до острова, а в такова бурно време изобщо не може да се доближи лодка до скалите. Така че, без да се отбиваме, си променяме курса на юг-югоизток посока Баия де Каракес, Еквадор.

Следобед същия този ден, ветровете спадат и най-после можем да се отпуснем. Приключи бързата част на този преход, остават ни 160 мили до дестинация, а в хладилника ни очакват сгушени две големи риби. Този ден празнуваме 23 години откак се срещнахме с Иво и по случай годишнината приготвяме и изяждаме една планина от суши.

Ivo and Mira 23 years anniversary

Ivo and Mira 23 years anniversary

20 януари. На 80 мили преди екватора, достигаме зоната на екваториалното безветрие, където вятърът от северен става южен и има периоди на тотално затишие. Странно е. Внезапно вятърът спира напълно и зпочва да вали обилен вертикален дъжд в пълна тишина. Измива лодката и събираме кофи с дъждовна вода за пране и миене. Смъкваме платната и няколко часа дрейфоваме по течението, което е в нашата посока. Чакаме ветровете да се появят отново. Но северните ветрове така и не се завръщат. Вместо тях, слаби южни ветрове се появяват привечер и отново потегляме, но вече доста по-бавно.

.

.

На петия ден, 21 януари, към 08ч00 сутринта бавно наближаваме екватора.  Небето е покрито с облаци. Прекосяването на екватора за първи път на борда на лодка е голямо събитие. До този момент, си „мазна попова лъжичка“. Но веднъж щом прекосиш чертата, се превръщаш в „морски вълк“. Така че си организираме малко празненство по случая. Веднага щом всички цифри от географската ни ширина се превърнат в нули, хвърляме един ананас в морето, като жертвоприношение за Нептун, Мая му дава и няколко от нейните „златни рибки“ в знак на благодарност за всички риби, които той ни е дал, вдигаме тост за морския цар Нептун с морска вода и си организираме танцово състезание- който пръв падне- губи. Не е лесно да танцуваш в лодка, която от своя страна танцува по вълните.

Представяме си, че екватора е ярка червна линия, широка около 2 метра, която блести под повърхността на морето или нещо като подвона дъга. Но не виждаме никаква линия и нищо не се променя, когато преминаваме от Северния Тих Океан в Южния Тих Океан. Само дето сме вече официално „морски вълци“.

Забелязваме западните брегове на Южна Америка малко след като прекосихме екватора. Вечерта на петия ден, след точно 4 дена преход, пускаме котва в устието на широка делта. През цялото време, нито за секунда не пуснахме моторите, включително по време на вдигането и на пускането на котвата; не изразходвахме нито капка гориво и не замърсихме нито капка вода, нито глътка въздух.

.

.

На сутринта, вместо да се обадим по корабното радио на пристанището да ни изпртят пилот, който да ни прекара през плитчините на делтата в залива (услугата струва 20$), се спазаряваме с едни преминаващи рибари срещу няколко долара и две бири да ни заведат нагоре по реката в котвеното, където всички яхти са защитени от океанските вълни. Тук ще бъде новият времемнен дом на Фата Моргана за следващите два месеца. Това е едно от най-защитените котвени стоянки, където вятърът рядко е над 5 възела, шквалове и светкавични бурии изобщо няма, а марината Пуерто Амистад осигурява денонощна охрана за лодките, плюс динги док, бар и ресторант, прясна вода, интернет и чисти душове с топла вода, както и приятна атмосфера. Градчето Баия де Каракес е малко спокойно местенце на брега на океана, населено с приветливи и добронамерени местни хора, крузъри и чужденци-пенсионери, живеещи тук във ваканционните си луксозни вили и апартаменти по 6 месеца всяка година. Имаме добро усещане за това място и сме готови да оставим лодката тук за два месеца и да посетим по суша многобройните чудеса на Перу, Боливия, Чили и Еквадор.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Гледайте видеото в YouTube Video Sailing from Panama to Ecuador

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share