Титикака- езерото от мечтите ни

.

.

Копакабана

От Ла Пас хващаме автобуса до Копакабана- туристическо градче на брега на езерото Титикака в Боливия. Отново обикаляме известно време и търсим къде да се настаним за вечерта, и отново хостелите са пълни до дупка с бакпакъри предимно от Чили, тъй като университети в Чили са във ваканция през февруари и всички студенти са решили да дойдат на екскурзия в съседна евтина Боливия. В дворовете на някои от претъпканите хостели, бакпакърите даже са си организирали малки импровизирани къмпинзи, но ние този път сме без палатка и продължаваме да търсим свободна стая. Намираме една с две единични изтърбушени легла с пружини, мръсна и мизерна, до общите тоалетни, което е тотален кошмар, но я взимаме за вечерта. Струва ни 10$, което е прекалено много за подобна отвратителна стая. Оставяме си раниците и си прекарваме следобеда на обиколка из градчето: разглеждаме църквата, пазара, плажа и езерото. Не можем да повярваме, че сме тук, на брега на Езеро Тититкака- езерото със смешното име, езерото от уроците по география, езерото със заснежени планини на хоризонта, езерото от мечтите ни- лежи пред нас по-синьо, по-прекрасно, спокойно и омагьосано, отколкото си го представяхме.

Copacabana

Copacabana

The Cathedral

The Cathedral

Със средна дълбочина от 100 метра достигаща до 280 метра в най-дълбоките места, езерото Титикака е най-дълбокото и най-високопланинското езеро, по което могат да плават кораби, с 3800 м надморска височина. То е и най-голямото езеро на Южна Америка, намиращо се високо в Андите, на границата между Перу и Боливия. Пет основни реки, както и двайсетина по-малки, се вливат в Титикака; има 41 острова, някои от които са гъсто населени.

.

.

Остров на Слънцето

На следващата сутрин си купуваме билети за корабчето до Исла дел Сол („остров на слънцето“). Вали дъжд и небето е покрито със сиви облаци, но щом пристигаме на острова, небето се прояснява като по чудо и слънцето огрява най-възхитителния пейзаж: стръмни зелени хълмове и скалисти брегове, плажове с жълт пясък и малки каменни къщички със сламени покриви, сгушени насред безкрайното спокойно синеводно езеро.

.

.

.

.

.

.

Островът на Слънцето е един от най-големите острови на езерото, където според старо поверие се е родил богът на слънцето. Вместо улици, тук има тесни пътеки покрити с плоски каменни плочи и кал, извиващи се измежду къщите нагоре-надолу по стръмните склонове. Основните дейности тук са риболов и агрикултура, като полетата с насажденията са терасовидни по хълмовете, а от известно време вече и разрастналият се туризъм се е превърнал в източник на приход за местните. Има около 180 руини на острова, като основната атракция е масата за жертвопринушения, където по времето на Инките са проливали човешка кръв- дар за слънчевото божество.

.

.

.

.

.

.

Вървим до масата на жертвоприношенията (около 3 часа в двете посоки) и се възхищаваме на нежните бели и лилави цветове на цъфналите картофи по хълмовете, на спокойствието на земята и безкрайната езерна шир, хапваме сандвичи с авокадо и яйца и се връщаме обратно с корабчето, точно навреме да хванем вечерния автобус до Пуно- друго градче на брега на голямото високопланинско езеро, но от страната на Перу.

.

.

.

.

Sacrificial Table

Sacrificial Table

Паващите Урос острови

Минаваме границата и сме обратно в Перу. В Пуно намираме нов и чист хостел с частна баня с топла вода, интернет и две двойни легла, отново за 10$ на вечер, изкъпваме се, наспиваме се хубаво и рано на следващата сутрин отново се отправяме към езерното пристанище. Намираме кое корабче ходи до „плаващите острови“ и о. Такиле и отново се носим по водите н Титикака, но на територията на Перу.

.

.

Самото пътешествие с корабчето е приказно и вълнуващо. Плаваме в плитки канали насред огромна заблатена територия обрасла с високи остри треви. Блатни птици се паникьосват, щом наближи лодката, започват да крещят, да пляскат с криле и да тичат по водата във всички посоки. Розови фламинго прелитат над главите ни. След няколко часа достигаме „плаващите Урос острови“.

Floating Uros Islands

Floating Uros Islands

Древните Урос се провъзгласили за „собственици на езерото и водата“- хора с черна кръв, които не чуствали студ. Тези били „синовете на слънчевото божество“. По време на нашествията на Инките, островитяните вдигали котва и се местели заедно с къщите си в някое по-безопасно ъгълче на езерото. Но въпреки това, те били покорени и превърнати в роби. Днес, останалите Урос хора вече са изгубили езика, но са запазили голяма част от културата и традициите си. Все още строят лодките и островите си използвайки бали сушена тръстика, която изобилства по плитките райони на езерото, добавяйки слънчеви панели за електричество. (Сухата тръстика е доста запалима, така че огън и дизелови генератори вече не са много практични за тях.) Гъстите преплетени коренаци на тръстиките продължават да растат даже след направата на островите и така формират еднометров долен пласт наречен „кили“, върху който се крепят островите. За да ги закотвят неподвижни, използват дълги пръти забити в дъното, за които ги връзват. Долният пласт на островите гние доста бързо във водата и се налага да добавят нови бали с тръстика на всеки три месеца. Самите острови траят около 30 години.

.

.

.

.

Мястото вече се е превърнало в една от основните туристически атракции на Перу и до голяма степен е загубило автентичността си, най-вече поради факта, че няколкото стотин останали Урос индианци вече са се превърнали в бизнесмени и разчитат все повече и повече на туристическия долар. Чакат лодката с туристите да пристигне, организират екскурзии и представления и продават бродерии и плетени шапки. И все пак мястото е уникално и хората са приветливи и си струва да се види.

.

.

.

.

Остров Такиле

От тук продължаваме още по-навътре по езерото до о. Такиле, където празненствата по случай февруарските карнавали текат с пълна пара и ставаме свидетели на поредното шествие- хора с традиционни костюми, музика, танци, веселие по площадите и стръмните каменни улички на малката местна островна общност.

.

.

Остаров Такиле е подобен на Исла Дел Сол- с високи хълмове и площ около 6 квадратни километра. Навремето бил използван за затвор, но през 1970г. се превръща в собственост на народа Такиле, обитаващи острова до ден днешен- около 2200 души. Най-високата точка на стръмния остров е 4050м надморска височина, а основното селище се намира на 3950м. Тук също има доста руини от времето на Инките и насажденията отово са терасовидни.

.

.

Всички се обличат в традиционните си носии, липсват коли и хотели и животът си тече по старому, незасегнат от моредната цивилизация и масов туризъм. Мястото е все още автентично и прекрасно. О. Такиле и текстилното му изкуство са обявени за „шедьовър на нематериалното наследство на човечеството“ от Юнеско. Тук плетивата са основната част от културата, като САМО И ЕДИНСТВЕНО мъжете плетат от най-ранна възраст, а жените предат и тъкат.

.

.

.

.

Хората тук успешно са създали туристически модел изцяло контролиран от местната общност, като предлагат нощувки и обяди по къщите, гидове и транспорт по езерото. Това значи, че всеки един долар, който похарчите тук отива директно в местната общност и това е прекрасно. Ние срещнахме един много симпатичен, любезен и изключително честен младеж наречен Делфин, който организира нощувки и осигурява храна у дома си, за тези, които биха искали да останат с преспиване на острова. delfin18ani@hotmail.com

.

.

.

.

Много хора ни попитаха, коя от двете дестиниции на езерото Тититкака бихме избрали, ако трябва да посетим само една: Копакабана в Боливия с Исла дел Сол или Пуно в Перу с плаващите Урос острови и Исла Такиле. И винаги им отговаряме, че тези места са напълно различни и си заслужват да се видят и двете.

Езерото Титикака

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share

Пума Пунку. Най-голямата загадка на всички времена

Посещението ни в Пума Пунку е посветено на сина ни Виктор, който е върл поддръжник на теорията за „древните извънземни“

.

.

 Ла Пас

Столицата на Боливия Ла Пас не е онова „пренаселено, мръсно и бедно място в средата на нищото“, което очаквахме да намерим. За наша най-голяма изненада, се озоваваме в шумен модерен град с високи сгради, задръствания и забързани хора, както навсякъде по света. Наемаме си стая в един нов чист хостел Ла Перла Негра („Черната перла“) близо до автобусния терминал в центъра на град, тишина след 21ч00, с невероятен изглед от терасата на най-горния етаж, където Иво и Мая могат д играят на билярд и мини-футбол колкото си искат. Струва 20$ на вечер с включена закуска. Мястото страхотно много ни хареса и го препоръчваме.

La Paz, Bolivia

La Paz, Bolivia

Дъждовно и студено е през по-голямата част от времето. Освен това, Иво страда от сериозна височинна болет с висока температура (Ла Пас е на около 4000м надморска височина), така че се отказваме от идеята да се спускаме с колелета по известния „Камино де ла муерте“ (Пътя на смъртта) и го оставяме за следващия път като сме в района.

Посещаваме „Лунната долина“, като се придвижваме до покрайнините на града с автобус, а на връщане спираме на стоп и минаваме през някакъв богаташки квартал с милионерски вили, каквито изобщо не сме си представяли да видим в Боливия.

Лунната долина

Лунната долина се намира на около 10км от центъра на Ла Пас. Мястото е покрито с ерозирали варовични формации, причудливи и невероятно красиви.

Valle de la Luna

Valle de la Luna

.

.

Прекарваме три дена в Ла Пас. Гледаме карнавала, разхождаме се из пазара и се возим на лифта, който тук е публичния транспорт, подобно на автобусите и метрото в други градове по света. Билетчетата са евтини, а гледките от кабинките, минаващи директно над покривите и задните дворове на хората, са шеметни.

Пума Пунку

Не далеч от ла Пас се намира известния археологически обект, който сме решии да не пропускаме за нищо на света- Пума Пунку. Заслужава си де се посети, особено ако сте любители на древни цивилизации и техните загадки.

.

.

Едно мини-бусче пълно с още няколко туристи и няколко местни ни закарва на 72км на запад от Ла Пас до град Тиуанаку- типичен боливийски град с прашни улици и тухлени къщурки насред голите кафяви хълмове и зелените пасища на сухото боливийско плато.

.

.

Между 600 и 800 г. местната Тиуанаку общност се разраства до 20 000 обитатели, които обаче изчезват напълно към 950г. най-вероятно в следствие на климатични промени и драстично засушаване в района на езерото Титикака. Когато през 1546г. испанските конкистадори открили руините, местните хора им казали, че „високи гиганти“ ги били построили, тъй като хората от онова време не разполагали с необходимите технологии за пренасяне и оформяне на подобни огромни монолити и перфектно пасващи си гранитни скали с остри ръбове и неясно предназначение, които на нас ни изглеждат като части от някаква сложна машина.

.

.

.

.

Руините на Пума Пунку са един от четирите древни сайта в района на Тиуанако. Другите три са пирамидата Акапана, платформата Каласасая и подземния храм.

.

.

Пума Пунку е все още загадка. Кой е построил тези структури? Какво представляват? Как са ги построили? И какво им е предназначението?

.

.

.

.

Тези са най-старите и най-странните руини в света. Каменните блокове използвани в Пума Пунку са направени от гранит и дорит, някои тежат стотици тонове и са донесени от десетки километри. Единствено биха могли да бъдат рязани с диамант, което означава, че древните обитатели по тези места, използващи традиционните техники за обработване на камъни, не биха могли да построят тези непонятни структури. Дори днес, с модерни технологии, би било изключително трудно и дори невъзможно да се постигне такава прецизност в изработката на блоковете с изключително остри ръбове и перфектно пасващи си отделни части, наподобяващи пъзел.

 

.

.

Тогава кой е построил това място? Вероятно ужасен катаклизъм, като например жестоко апокалиптично наводнение, е станал причината за тоталното унищожение на някаква древна силно развита цивилизация заедно с нейните неизвестни за нас технологии, както и каквито и да било описания, които евентуално са съществували. Всичко, което се е запазило са купчина камъни и статуи на странни същества и странни черепи. Но според друга теория, която съвпада са разказите за „високите гиганти“, само извънземни посетили нашата планета преди много векове биха могли да построят Пума Пунку.

И до ден днешен не се знае каква е истината….

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share

Тихоокеански Герои

Да прекосиш Тихия Океан от Галапагос до Маркезите на борда на малка яхта (близо 3000 морски мили; месец без земя) е епично приключение и голямо постижение за всяко семейство с ограничени познания по навигация и не много голям опит във ветроходството, но не може да се нарече „геройство“. Не герои, а мечтатели и приключенци; не смели, а дръзки, любознателни и малко луди са тези, които са го направили, а те са много. Поздравяваме ви!

През май 2016г., ние- Иво, Мира и 12-годишната Мая успешно преплавахме най-голямото непрекъснато морско разстояние на Земята на борда на 11-метровия катамаран Фата Моргана. Отне ни 23 дни и нощи, през които времето и пространството добиха различен смисъл. Сами насред синята водна пустуш на Тихия Океан. Всъщност, не бяхме сами и тази история не е за нас. Протагонистите на тази история са много.

По време на дългия преход, Авто-Пилота, Слънчевата Инсталация и Машината за Вода, Електрониките и Платната се превърнаха в членове на екипажа- всеки с индивидуалния си характер. Постепенно ги обикнахме все повече и повече. Те са „герите“ на тази история.

.

.

Авто-Пилота направлява лодката по курса ден и нощ- доверен невидим рулеви, който магически въртеше руля, неуморно нагласяше посоката, миля след миля, непрестанно, в продължение на повече от 500 часа, позволявайки ни да си почиваме и да мързелуваме през по-голямата част от времето. Какво бихме правили без него? По-късно научихме, че две от лодките, които тръгнаха горе-долу по същото време като нас, са изгубили техните авто-пилоти и се наложило да управляват на ръка през цялото време, в продължение на месец. Катастрофално!

На борда с нас бяха и Слънчевите Панели (1500 вата), които зареждаха Литиумните Акумулатори с достатъчно електричество за всички електроники и уреди на борда да работят непрекъснато, за хладилника и машината за вода, както и за лампите, компютрите и телевизора. Нито за секунда не се наложи да пускаме моторите, за да произвеждат ток- имахме си достатъчно. До 10ч00 всяка сутрин акумулаторните батерии вече бяха пълни до дупка и всички системи работеха перфектно. Пускахме Машината за Вода през ден за по 2-3 часа, което беше достатъчно да поддържаме 800-литровите водни резервоари наполовина пълни (нарочно ги държахме наполовина, за да намалим тежестта върху предницата на лодката), като си взимахме душ всеки ден, михме чинии и прахме дрехи. Нищо не ни липсваше, живеехме си комфортно.

Платната са оригиналните- на 16 години, на колкото е и лодката. 16 години леки ветрове и внезапни силни шквалове. Всяка сутрин ги инспектирахме с трепет и възхита- тези посърнали, вехти, стари парцали, на едно финално дълго пътешествие. Отдавна трябваше да сме ги пенсионирали и подменили, но платната са скъпи и решихме да изчакаме. Скъсани на много места и с многобройни кръпки, които самите ние зашихме с голямата шевна машина, която си взехме за целта, Платната приличат на сложна абстрактна арт-инсталация с най-различни квадрати и правоъгълници пришити върху скъсаните места. Притеснявахме се най-вече за предното платно (Джиба). Мислехме си, че той няма да оцелее дългия едномесечен преход, но той оцеля! Ранен на много места и буквално „не във форма“, нашият ветеран даде най-доброто от себе си и отново се представи всеотдайно, като истински смелчаг, до край. Сцепи се на две места по време на силния шквал, който ни връхлетя в средата на пътя с 35-40 възела за 1 час, но го зашихме и продължихме напред. Освен Грота и Джиба ползвахме и малкия Спинакер. Други платна нямаме.

Авто-Пилота, Слънчевата Инсталация, Електрониките, Машиината за Вода и Платната бяха войниците на малкия военен отряд наречен Фата Моргана- „мираж“ или „видение“- и тя се бори подобаващо. Фата Моргана не ни разочарова. Дори по време на шквала, когато вече не издържахме, тя издържа. Тежка и прекалено натоварена с покъшнина и провизии, „Дебелата Фата“ бе нашия удобен дом и превозно средство през океана. Обичаме я истински и много се гордеем с нея. Браво, Фата!

И да не забравяме Сателита и хората зад него. В началото на прехода, през първите две седмици, нещо стана със Сателита и неможехме да изпращаме съобщения, нито да влизаме в интернет. Можехме само да получаваме съобщения. После, Иво рестартира системата и тя внезапно проработи нормално, тъкмо навреме. На следващия ден, когато ни сполетя лошото време, успяхме да изпратим координатите ни на двама приятели на земята, в случай, че се наложи да ни търсят или спасяват. Доста е успокояващо да знаеш, че в случай на корабокрушение (нещо което винаги си представям по време на силни ветрове и големи вълни) ще дойде помощ, благодарение на тези нови технологии; благодарение на Мел Ебстайн и Кристина Баракова-Албу (Криша)- и двамата добри приятели и опитни мореплаватели, които се намират в различни краища на Австралия. Независимо от огромното разстояние помежду ни, те и двамата бяха с нас през цялото време и ни изпращаха прогнозата за времето, следяха позицията и напредъка ни. Мел някак успяваше да ни намери къде точно сме, още преди да можем да пращаме съобщения и от него получавахме ежедневни прогнози, както и съвети и новини, а Криша, освен прогнозата, се грижеше и за Фейсбука, където публикуваше съобщенията, които изпращахме, за да може приятелите и феновете ни да знаят какво става с нас и да следят напредъка ни. Мили приятели, вашата помощ и подкрепа бяха безценни за нас, особено в онези страшни моменти. Благодарим ви, вие сте нашите истински герои!

А що се отнася до нас тримата- ние също се представихме достойно. Иво не спа в продължение на 23 дни и нощи, които ги прекара в кокпита наблюдавайки лодката, подобно на онези птици, дето спят с едно отворено око, а другото око внимава за хищници. По време на шквала удържа лодката стабилна и през цялото време се грижеше за всички системи и уреди. Моите „героични успехи“ бяха постигнати предимно в камбуза, където трябваше да се справя с 50 кг картофи, 20 кутии със смески за сладкишчета с изтекла годност,  120 яйца и 4 големи риби. Мая пък прилежно си учи уроците и най-после завърши дебелия омразен учебник по математика с 23 теста в края- по един за всеки ден от прехода. Тя също така вложи доста време в писане на „кратки истории за морето и рибите“, придружени с рисунки, и нито веднъж не се оплака, че й е скучно. А по време на шквала, тя беше най-смела от трима ни и изобщо не се уплаши, даже ни успокояваше и окуражаваше. Малка смела мореплавателка, с която много се гордеем!

 

.

.

Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share

Буря насред Тихия Океан

Буря насред Тихия Океан

После казах на Мая, че нашият тихоокеански преход беше като „парче торта“. Една от онези пресни вкусни ванилови торти със сметана и ягоди, дето много ги обичаме, само че в средата на парчето, което ни се падна имаше голяма дебела мъртва хлебарка. Представете си, че сте в сладкарница и си поръчате парче ванилова торта с ягоди, но ви го сервират при едно условие: трябва да изядете цялото огромно парче и всичко в него. Не може да хапнете само половината и да кажете ох, преядох, не мога повече. Условието е да изядете всичко до троха и да дъвчете бавно.

Страхотно се наслаждавахме на първата половина от прехода. Преглъщахме с наслада. Свежи пасати 12-18 възела от югоизток, бавни спокойни вълни, синьо блестящо небе, от време на време- тюна или дорадо на кукичката, спокойни звездни нощи, лодката се носи комфортно по повърхността на океана с 6-7 възела директно към дестинация. От о. Изабела в Галапагос до о. Фату Хива във Френска Полинезия, разстоянието е почти 3000 морски мили; би трябвало да ни отнеме не повече от месец. И е перфектното време- началото на месец май, когато ветровете са слаби и постоянни и нищо лошо не може да се случи.

.

.

Така перфектно си беше, докато не стигнахме средата. Средата на най-големия океан в света, средата на най-дългия ни преход. Там, на хиляда мили от която и да е земя, неочаквана, нежелана, непредвидена- голямата дебела мъртва хлебарка под формата на буря. Спомнете си условието! Трябва да изядете всичко, което ви сервират, до троха!

Появиха се силни ветрове 20-28 възела, променливи от югоизток и североизток, морето се вдигна с 4-метрови вълни, объркани от две посоки, насъбраха се облаци, трябваше постоянно да променяме посоката, лодката започна да сърфира надолу по вълните, да се клати, да се блъска. „Такова нещо не сме си поръчвали!“- оплакахме се ние, но връщане назад няма. Ден и нощ и още един ден и още една нощ, изтощени, се борим с лошото време.

На четиринайстия ден от прехода, в 05ч00 сутринта, на 1000 морски мили от дестинацията ни, небето тежко и притъмняло, двете платна максимално рифовани- ни удря масивен шквал, с дъжд и жесток вятър. Внезапно- 35-40 възела, не отпуска половин час. Вълните са вече над 4 метра и с рифован грот лодката започва да сърфира като луда, а авто-пилота не може да се справи и да я държи стабилна. Иво хваща руля на ръка с вятър зад гърба ни. Необятна дълбока тишина изпълнена с приглушените мощни писаци на сто невидими дракона.

.

.

Навиваме предното платно, но вълните са прекалено големи и остри, а скоростта ни е прекалено бърза да се опитаме да завъртим срещу вятъра и да пуснем грота. Страх ме е, че нашият 12-метров катамаран ще се преобърне. На няколко пъти като се спускаме надолу по вълните с бясна скорост съм сигурна, че лодката няма да се справи и си представям най-лошото. Спомням си, че няколко души ни казаха да си вземем дрог или морска котва или поне една гума от кола вързана на дълго въже, която като хвърлиш зад лодката върши същата работа като дрог- намаля скоростта, стабилизира лодката и предотвратява неконтролируемото сърфиране по вълните. Нямаме нито едно от тези неща.

Вятърът пада до 30-35 възела за още половин час и успешно се завъртаме срещу вълните и пускаме грота. Сега, с едно стърчащо ъгълче от предното платно сме в безопасност и само чакаме бурята да отмине. Дъвчем и преглъщаме хлебарката в стил „Bear Grills“- оцеляваме.
След това ни удрят още няколко по-малки шквала с максимални ветрове до 30 възела и много по-краткотрайни, но вече сме печени и подготвени и всичко е под контрол. Рифоваме навреме и на две дълги въжета връзваме две големи яки пластмасови бирени щайги, които купихме в Галапагос- вече празни, и ги ползаме като дрог по време на шкваловете. Работят чудесно. Лодката е стабилна, скоростта е доста по-бавна и вече не сърфираме.

Най-сетне времето се успокоява. На следващата сутрин Мая се събужда и поглежда синьото небе. „Няма повече бури!“- констатира с усмивка.

900 морски мили до дестинация, вятър 10-15 възела от изток, 1 метът вълна, скорост на лодката 5-6 възела. Спим, занимаваме се със спинакера, печем пресен хляб и кексчета, отново ловим риба, измиваме солта от лодката, четем книги, надвечер гледаме филми. Отново всичко е нормално, както трябваше да е през цялото време, по това време на годината в тази част на океана. Пристигнахме във Фату Хива след 23 дни на море, от които повечето бяха прекрасни. Но лошият спомен от гадната изненада по средата продължава да ни нагарча.

 

Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share