About lifenomadik

We are a family aboard a boat in search of freedom and adventure.

Обратно в Канада

Мина един месец, откакто пристигнахме в Канада – обратно на сушата след повече от пет години непрекъснато плаване и живот на борда на легендарната „Фата Моргана“- 10-метров катамаран „Леопард“, построен в Южна Африка.

Сякаш излязохме от някакъв сън. Синя мечта, изпълнена с толкова много красиви места и хора. Сега всичко това е само спомен.

Fata Morgana

Полет от Нова Зеландия до Ванкувър означава, че от всичко, което притежаваме, успяхме да си донесем само три куфара по 21 кг. Те бяха пълни предимно със сувенири и мидички: пончо от Перу, одеяло от Боливия, зъб от Мегалодон от Нова Каледония, черни перли от Френска Полинезия и буркан „Манука“ мед от Нова Зеландия.

.

Да се върнем обратно в системата, се оказа изненадващо лесно и бързо, особено като знаем какво и как да правим. Излизането от системата бе много по-трудно …

Този изминал месец бяхме като във въртележка. Трябваше да си намерим кола, да си подновим канадските шофьорски книжки, застраховка на колата и медицински карти, да намерим къща под наем, след като обикаляхме по 6 къщи на ден в три различни града, да намерим мебели втора употреба за къщата и да ги пренесем един по един с колата или с ремарке под наем и да качим всичко (тежки дивани, легла, маси и т.н.) на горния етаж, да намерим училище за Мая в новия ни квартал и да я запишем, Иво да си намери работа и да мине всички процедури по кандидатстване и обучение и дори Иво имаше време да направи пътешествие с кола от Ванкувър до Монреал и обратно (общо 10 000 километра), за да вземе нашия син Вик, който дойде да живее с нас в красива Британска Колумбия!

.

Така че трябва да ми простите, че не намерих сили и време да публикувам снимки и разкази или да направя ново филмче този изминал месец май. А и едва преди седмица ни прекараха интернет в нашия нов дом. Така че отново се захващам на работа!

Липсва ни свободата и приключенията на живота с лодката – струва ни се странно да стоиш постоянно на едно и същото място, заобиколени от сгради, хората около нас заети с глупави неща. Но това не означава, че не се случва нищо вълнуващо. Радваме се на много неща от нашия нов живот, които ни липсваха на лодката. Смяхме се като малки деца, когато за първи път влязохме в магазин, пълен с канадски стоки, които не сме виждали повече от пет години. Например сладки с фъстъчено масло Reese и шоколадови бисквитки на President’s Choice. Сочехме ги с пръст и се смеехме на глас, а хората си помислиха, че на рафта зад бисквитките се е шмугнало някакво смешно малко животинче!

Вече можем да си взимаме дълъг горещ душ по три пъти на ден, ако искаме, и можем да си изперем дрехите за по-малко от час, без да си намокрим ръцете. Вече сме убедени, че тоалетната е най-голямото изобретение на човечеството. Подобни неща можете да оцените само след като сте живели на лодка.

Засадих малка градина със зеленчуци и билки в задния двор. Бавно си ровех пръстите в земята – забравено усещане, което толкова ми харесва.

Но най-голямата ни радост е, че синът ни Вик е при нас. Само това си заслужава всичко.

Завръщането ни на суша бе странно и ново преживяване за Мая, която израсна на лодка. Веднага я приеха в местната гимназия, без да има нужда от приравнителни изпити или каквото и да било, освен канадско гражднаство – типично за Канада.

– На колко години е?
– 14.
– Значи е 9 клас. Може да започне утре.

Така, внезапно, Мая започна училище в петък, месец преди края на учебната година. Нямаше чанта или раница и замина с една малка плетена торба, която купихме в Перу. Учителят й дал няколко листа хартия, на които да пише. Беше силно разтревожена, развълнувана и щастлива едновременно. За първи път на училище, нови приятели, толкова много деца на нейната възраст! Повечето от децата й се строиха странни. Първото й впечатление бе, че много от тях са отегчени от живота, не се интересуват от нищо, взират се в телефоните си и клюкарстват за невероятно глупави неща като фалшиви мигли и акрилни нокти! най-голямата мода е да пушат някаква водна пара. Върна се от училище и ми каза:

– Мамо, знаеш ли какво научих в училище днес?
– Какво научи? – развълнувано отговорих. Може би нещо по английски за писане на есета или по геометрия, помислих си аз.
– Ако едно момиче говори с теб и те нарича „Скъпа“, означава, че тя всъшност те мрази. Ако ти вика „кучко“ (Bitch- нямам представа какъв е българският еквивалент, може би „пичка“?) значи всъшност те харесва…

И скоро се появи нова приятелка.

Мая и Ашли

Осевн това се оказа, че Мая е един от най-добрите ученици в нейния клас. Най-шокиращ беше първият й сблъсък със стария й враг- Математиката. Мая е сред петте най-добри ученици по математика в класа и даже вече изкара класното за годината- мина изпита с 84% и успешно премина в 10 клас, стартирайки през септември (това се случи в рамките на последните 2 седмици)!

Мая също така се записа към канадските кадети. Всъщност тя се присъедини към кадетите преди да започне училище. Още една сбъдната мечта на Мая- искаше да стане кадет, откакто навърши 8 години, но минималната приемна възраст е 12г. Така че първото нещо, веднага щом намерихме нашата нова къща, бе да намерим най-близкото поделение на кадетите. Във вторник се нанесохме в новия ни дом, в сряда Мая започна кадетите, в четвъртък наеха Иво на работа и в петък Мая отиде на училище за първи път.

Финалния годишен парад на канадските кралски кадети

Какво представляват канадските кадети? Звучи прекалено военно, твърде страшно, но всъщност става дума за забавни и приключенски дейности, където децата се учат на първо място и най-вече на нещо, което на много деца днес йм липсва- уважение и дисциплина, военен стил. Ето защо мечтата на Мая бе да се присъедини към кадетите и ето защо тя, която обича предизвикателствата и приключенията сред природата, ще се забавлява там, в компанията на деца на нейната възраст:

„Кралските канадски армейски кадети привличат тийнейджъри, които жадуват за вълнуващи приключения на открито, където ще бъдат тествани личните им граници като индивиди и членове на екип.

Кадетите развиват умения като използване на карта и компас, GPS технологии, ориентиране, първа помощ, умения за оцеляване, каране на кану, трекинг, катерене, планинско колоездене и т.н. Най-добрите и опитни кадети ще бъдат избрани за парашутизъм, рафтинг и катерене на ледници. Те също ще се научат да бъдат лидери.

Армейските кадети се включват в церемониални военни събития и граждански дейности, които им позволяват да се свържат с канадското им наследство. Те развиват голямо чувство за гордост и дисциплина чрез участието си в йерархична система, която им позволява да усъвършенстват своите лидерски умения, когато пораснат и се научават да се грижат за по-младите кадети.

В допълнение към тренировките, армейските кадети могат да се включат в други вълнуващи дейности като състезания олимпийски стил и биатлон, спортни състезания, музикално обучение, културни излети, доброволческа дейност и др.

Канада предоставя най-добрия терен за приключения за тийнейджъри, които обичат природата. Ние сме най-добрия избор за тези, които искат да излязат от класната стая, за да опознаят планетата такава, каквато трябва да бъде.

Всяка година някои от нашите най-добри и заслужили кадети имат шанс да участват в експедиции на високо равнище по целия свят. Нашите дестинации през последните няколко години бяха Мароко, Австралия, Коста Рика, Южна Корея, Италия, Мон Блан, Пиренеите във Франция / Испания, Нова Зеландия, Канадските планини, Северозападните територии, Нюфаундленд и Лабрадор. Където и да е, кадетите ще намерят невероятни предизвикателства, които ги очакват!“

Присъединяването към кадетите на кралската канадска армия и всичките многобройни 2, 3 и 4-дневни експедиции и организирани спортни мероприятия и дейности и курсове по оцеляване през цялата година са напълно безплатни. През лятото кадетите могат да се запишат на двуседмичен лагер в планината, не само безплатно, но ще получат около 60 долара на седмица и всеки ден ще участват във всевъзможни мероприятния с колелета, канута и палатки- всичко предоставено безплатно! Най-добрите кадети всяка година биват избирани за между-провинциални или международни пътувания. Мая няма търпение!

.

Друга вълнуваща новина е, че Иво току-що бе нает на работа като шофьор на камион на дълги разстояния! Ще кара един от тези големи Freightliners с 52-футово ремарке из цяла Канада и САЩ, а членовете на семейството му са добре дошли да се присъединят по всяко време! Този вид пътешествие е различно и по-малко тропическо от лодката, вярно е, но на огромния американски континент има гори, вулкани, пещери и каньони, които също си струват да се видят. Две вълнуващи дестинации, на които се надяваме да изпратят Иво с камиона, са ледените пътища на Юкон и Аляска. В началото на пролетта (март и април, ние току-що пропуснахме тази година), преди ледът да започне да се топи, Иво може да получи товар за далечния канадски север или Аляска. Когато това се случи, разбира се, че ще се присъединя към него и ще си нося цялото видео и фото оборудване. Децата едва ли ще искат да дойдат …

.

Междувременно ще си работя в къщи по моите пътеписи, книга и видеа, ще помагам на Мая с училище и на Вик с колежа. Имам и няколко нови фото и филмови проекта на етап „идея“. Също така организирах колекции от дрехи и домакински неща, които изпратихме на наши приятели във Вануату, а в бъдеще- Тонга и Фиджи, с помощта на нашите Патрони. Повече информация по тази инциатива ще бъде публикувана на нашата страница The Life Nomadik Patreon

И така, когато е възможно, децата и аз ще правим компания на Иво в камиона из Канада и САЩ. (В момента измисляме име на камиона, една идея е „Звярът“, вдъхновен от филма на Тайка Уайтити „Какво правим в сенките“ или „Теси“, галено от „Тесла“).

Останете с номадското семейство в Канада, вече на колела – ГОЛЕМИ КОЛЕЛА!

Share

Един ден в Сува

.

Спомням си първия път, когато чух името „Фиджи“ преди много години. Име на страна, състояща се от изключително красиви тропически острови някъде от другата страна на света, в средата на Тихия океан, където богатите ходят на почивка. Бях на възрастта на Мая, живеех в България и мечтаех за изключително красиви тропически острови. Фиджи беше в списъка ми с „места, които трябва непременно да посетя“, макар че нямах представа как да стигна там. Сега, като се замисля, най-добрият начин да се отиде във Фиджи е на борда на яхта.

Моята Фиджиянска мечта ще се сбъдне.

След няколко дни плаване от Северна Минерва, приближаваме пристанище Сува на югоизточния бряг на най-големия остров във Фиджи – Вити Леву, където можем да се регистрираме в страната. На VHF радиото чуваме как капитанът на пристанището говори на хинди с един от няколкото търговски кораби в пристанището, а с друг кораб си говори на фиджийски! Искаме разрешение да влезем в пристанището и получаваме инструкции (на английски) къде да пуснем котва.

Port of Suva

Във Фиджи има три официални общоприети езика: английски, фиджийски и хинди- и трите изучавани в местните училища от всички деца. Фиджийския е широко разпространен сред местните коренни фиджийци, на които това е първи език и които съставляват повече от половината население. Фиджийците с индийски произход- почти 40% от цялото население (доведени като работници от Индия по време на британската колония), говорят местна разновидност на хинди, известна като „Фиджи хинди“. Английският е докаран на островите по време на британското колониално управление и е бил единственият официален език до 1997 г. Той все още е основният език, използван в правителството, бизнеса и образованието. Това означава, че почти всички във Фиджи говорят поне два езика, а много са триезични!

.

Организираме входните процедури по радиото чрез Royal Yacht Club и чакаме няколко часа митничарите и имиграционните служители да пристигнат с една малка моторна лодка. Те са първите фиджийци, които срещаме – приятелски настроени усмихнати хора, не бързат за никъде, с тъмни кожи и черни къдрави коси. Една учтива медицинска сестра ни пита дали сме здрави и си води записки. Двама оглеждат лодката, отварят хладилника и разни шкафове. Всичко е наред. Попълваме безкрайните формуляри. Но всичко това не е достатъчно. Трябва да отидем на сушата и да потърсим карантинния отдел, да се срещнем с капитана на пристанището, с лекаря и да намерим едно място в края на града, където ще ни дадат специален сертификат (написан на фиджийски и подписан от нас), който ще ни позволи да посетим останалите острови. Пристигането във Фиджи с яхта и входните процедури са сложни, бавни и скъпи. На някои други места, като Нади, агенти предлагат като допълнителна платена услуга да обиколят навсякъде и да донесат готовите серификати срещу заплащане, но в Сува можем да свършим тази работа сами и тук е най-евтиният вариант за чекиране. Но трябва цял ден да обикаляме Сува от единия край до другия с една чанта документи и формуляри. Ето тук има много важна информация за процедурите за пристигащи яхти във Фиджи @Noonsite.

Royal Yacht Club Suva

По този начин за един ден обикаляме цяла Сува.

С каяка отиваме от лодката до Кралския яхт клуб. Но единственото кралско нещо е името му. Малкото яхтено пристанище е мръсен залив с рибарски лодки и изоставени яхти и е толкова плитко, че една нормална лодка може да влезе само по време на прилив. Оттук нататък вървим. Извървяваме няколкото километра до центъра на града, минавайки през местния затвор, голямата фабрика за бира, наречена „Горчиво Фиджи, истинският вкус на Фиджи“, централния пазар и търговското пристанище, преди да стигнем до центъра с внушителните колониални сгради и оживени магазини. Първото ми впечатление от Фиджи- прашен, шумен и претъпкан град – нищо общо с представите на хората за „тропически рай“ от туристическите брошури и от мечтите ми. И все пак на мен ми харесва атмосферата и автентичността на Сува, разнообразното й население и архитектура. Осъзнавам колко много обичам да ходя из големи прашни градове от време на време и да усещам настроението на многолюдните улици и цветното оживление на пазарите.

Suva Correctional Facility

Suva Bus Terminal

Suva

Suva Market

Suva Market

Suva Market Watermelons

Suva Market Sea Grapes

Suva Market Octopus

Разположен на хълмист полуостров протягащ се към морето, столицата на Фиджи и главният пристанищен град е известен също като „Ню Йорк на Тихия океан“. Една трета от населението на страната живее във и около Сува – многорасов и мултикултурен град с представители на всички основни коренни групи от Тихия океан. Градът е политическият, икономически и културен център на Фиджи, а също и икономическата и културна столица на Тихия океан, където се намират много регионални щабове на големи корпорации. Също тук е и главният кампус на Университета на Южния Тихи океан, както и много големи международни агенции и дипломатически мисии от региона, привличащи приток на тихоокеански мигранти от всички съседни държави, които учат, работят и живеят в града и неговите квартали.

Beer Factory in Suva

Сува, със смесица от съвременни сгради и традиционна колониална архитектура, също има процъфтяващо художествено и театрално изкуство, с нарастваща репутация на модна столица.

Suva Fashion

И все пак, Сува не е много популярна сред туристите, търсещи перфектни пясъчни плажове и курорти. Макар, че градът е на полуостров, почти изцяло заобиколен от море, най-близкият плаж е на 40 километра (25 мили), а крайбрежието е заобиколено с мангрови. По-голпма част от центъра на града, включително старите сгради на Парламента, са построени върху затрупано мангрово блато.

Maya and MIra in Albert Park

Планините на север и на запад от Сува улавят югоизточните пасати и носят целогодишна влага. Поради тази причина градът има тропически дъждовен климат и получава значително количество валежи, така че терминът „хубаво време“ в метеорологичните прогнози просто означава „всъщност в момента не вали“. Сува има относително постоянни температури през цялата година, вариращи между 28 ° C и 22 ° C и едва ли минава ден без дъжд. И все пак през двата дни, които прекарахме там, небето беше синьо и слънцето блестеше.

Suva

Ходя с голяма болка в долната част на кръстта и в целия ми десен крак, след като пострадах от притиснат нерв на път към Минерва риф, но поне съм благодарна, че мога да ходя. Едно от първите места, които посещаваме, е местна аптека, където мога да си купя всякакъв вид лекарства без предписание, така че не трябва да търся клиника. Обяснявам симптомите ми на млада медицинска сестра- индийка в аптеката и тя ми дава противовъзпалителни хапчета и нещо специално за моя прищипан нерв.

Ivo with the guard at the Presidential Palace in Suva

Всъщност вече съм диагностицирана от професионалист. Доктор Петър Чаушев- роднина на един от нашите приятели в Нова Зеландия – доктор Борис Пенчев, който ми помогна през имейла. Първо доктор Чаушев ми постави диагноза и после ми предписа лечение.

След като му изпратих имейл, в който обясних какъв е проблема, той отговори: „Според описанието на болката в долната част на гърба, аз вярвам, че имате прищипан нерв от дясната страна, на ниво L5 на гръбначния стълб – седалищен нерв. Предлагам да направите следния тест, за да определите дали Вашето състояние може да има някаква трайна вреда или не. С нечия помощ, опитайте да ходите бавно на пети, за да видите дали можете да вдигнете пръстите и на двата крака на едно и също ниво или пръстите на десният крак са по-близо до земята. Ако можете да ги повдигнете равномерно, значи увреждането е временно. Тогава можете да продължите да вземате противовъзпалителни хапчета два пъти дневно след хранене, да си почивате много и да правите леки внимателни упражнения.“

Продължихме кореспонденцията с моя лекар – Д-р Чаушев и благодарение на него (и на лекарствата без рецепта), се оправих много по-бързо.

След няколко седмици, когато вече бях почти напълно излекувана, лекарят ми писа, че най-доброто, което мога да правя на този етап и за в бъдеще, е да тренирам и заздравявам гръбните си мускули и по този начин да поддърам гръбначните прешлени добре подравнени, за да се предотврати подобно нараняване. Упражнения и контрол на теглото! Мисля, че това е най-добрият съвет за всички – Поддържайте гръбните мускули, за да избегнете този вид болезнено нараняване.

Уважаеми доктор Петър Чаушев, ако четете това – още веднъж ви благодаря!

А всички, които се чудите как мореплавателите се справят с медицински ситуации – ето така!

Maya

Един ден обикаляне из Сува беше достатъчен да видим основните атракции и след това да продължим.

Ivo and Maya at the Botanical Garden

.

.

.

Посетихме ботаническата градини и музея, минахме покрай Президентския дворец и Албърт Парк, и спряхме на централния пазар, за да си купим плодове и зеленчуци за лодката.

Suva Museum

Бях готова да си почина поне една седмица след дългото плаване, но нашите приятели от катамаран Invictus ни изпратиха съобщение, което звучеше ето така: „Задават се западни ветрове през следващите няколко дни! Западни ветрове има веднъж в годината във Фиджи, така че не пропускайте този шанс и тръгвайте на изток веднага! Ние сме в Саву Саву и ще се срещнем с вас в Лау, а Mercеrdi Soir вече са на път, така че нямате извинение – ЩЕ ВИ ЧАКАМЕ ТАМ!“

.

Преобладаващите ветрове във Фиджи са от изток, така че преходът от Сува към Лау обикновено е изключително труден срещу вятъра. Ние току-що пристигнахме в Сува, а точно сега идват тези изключително редки западни ветрове, които са идеални за плаване на изток до островната група Лау, където нашите най-добри приятели ще ни посрещнат след два дни. Защо не спряхме в Лау на път към Фиджи, вместо да плаваме до Сува? Не можехме да спрем в Лау по пътя към Сува, защото там не е възможно да се направят входните процедури – няма възможност да се регистрирате. Пристигайки от Нова Зеландия, трябва непременно първо да пътувате до едно от няколкото места във Фиджи, където можете официално да се регистрирате: Сува, Нади или Саву Саву, в противен случай ще бъдете незаконни. Трябва да получите специален сертификат (безплатен е), който ви дава разрешение да плавате из останалите острови и едва тогава можете да посетите островната група Лау (която е на 160 морски мили на изток, от където дойдохме).

.

Отново потегляме. Спим една нощ на котва и отново отплаваме. Стартираме сутринта, плаваме през нощта с вятъра зад гърба ни и пристигаме в късния следобед на следващия ден. Пускаме котва в един от най-прелестните заливи в ЮжнияТихи океан – Заливът на островите. Тук най-после ще открия моя перфектен бял плаж от брошурите, както и много много други прекрасни места.

.

 

.

Гледайте краткото ни филмче  за Сува със субтитри на български.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

 

 

Ако четете това …

.

… имаме една малка молба. Все повече хора, редовно четат нашите истории и гледат нашите филмчета в YouTube, но далеч по-малко са тези, които ни подкрепят. И за разлика от други, нашите статии и филмчета са достъпни и безплатни за всички. Така че смятаме, че е справедливо да помолим хората, които посещават блога ни и YouTube канала ни често за символична подкрепа – нещо като приятелски месечен абонамент. Усилията ни да пишем и да проучваме, да обработваме снимки и да правим филмчета отнемат доста време и енергия. Но го правим, защото вярваме, че нашето пътешествие и начин на живот имат значение – защото може би ви вдъхновяваме. Ако редовно четете и цените нашите истории, помислете си да станете един от нашите „патрони“ за не повече от $ 1 или $ 5 долара на месец. Вие сами решавате с каква сума и за колко време да ни станете Патрони и можете да се откажете или промените „абонамента“ по всяко време. Събраните средства са за фото и видео оборудване, компютър и софтуеър за обработване на видеата. Без вашата подкрепа, това приключение би било невъзможно. Благодарим ви!

Share

Плаване от Нова Зеландия до Минерва

.

27 май 2017 г. Последна сутрин в Нова Зеландия. Лодките в котвеното ги няма, малкият остров в средата на залива липсва и дърветата по хълмовете на бреговете са изчезнали, заедно с хълмовете и бреговете. Нищо не е останало освен Фата Моргана, пробуждаща се в гъст облак мъгла.

.

Мъглите са измамни, особено в морето. Сякаш светът почти е изчезнал. Сякаш сте в яйце и не се движите изобщо. Вътре в мъглата можете лесно да изгубите пътя си и да се насочите в грешна посока. Можете да се сблъскате с друга лодка или да се разбиете в скалите, така че трябва да сте много внимателни, когато плавате в мъгла.

.

Притеснена и тъжна съм. Заради мъглата, но най-вече защото си тръгваме. След шест месеца отново си тръгваме. Ще ми липсва тази зелена красива земя и нейните хора, които ни показаха какво означава истинското гостоприемство. Нова Зеландия е всичко, което съм си представяла и повече. Тази страна надмина очакванията ми с красивата си разнообразна природа, чисти спокойни градове и скромните йм приятелски жители. Тук се сдобихме с много нови приятели, които ни станаха толкова близки, сякаш ни бяха семейство. Най-трудното нещо беше да кажем „сбогом“ на нашите нови братя и сестри.

Също така се страхувам. Потегляме на север към мястото, от откъдето дойдохме преди шест месеца. Където една нощ океанът полудя, надигна се буря и големи вълни ни нападнаха лодката, а никой наоколо в радиус от стотици и стотици морски мили. Тогава не бяхме в опасност – вече знаехме какво да правим и го направихме, но беше болезнено. Вълните блъскаха малката ни лодка, сякаш се опитваха да я унищожат – вътре като че ли някой непрекъснато ме биеше. Тогава си обещах, че няма да плавам обратния 1000 морски мили преход. Ще взема самолета до Фиджи, когато дойде време да се връщаме в тропиците, след края на сезона на циклоните, през май.

Дойде време. Края на май е- Новозеландската зима наближава със своите студени дъждове и мъгли. Повечето от лодките вече си тръгнаха. Приятелите ни на борда на катамарани „Mercurdi Soir“ и „Invictus“ вече ни чакат във Фиджи, наслаждавайки се на тропическото слънце. Закъсняхме, докато чакаме новите платна да пристигнат от Южна Африка и компресора от Германия. Трябваше отново да боядисаме корпусите, да инсталираме уреда за вятъра, да поправим тоалетните и всичко необходимо.

Шест месеца се изтъркаляха неусетно, прекарани на сушата с приятели в посрещане на празници и делници, обиколка на Северния остров, посещения на красиви планини, плажове и гори, както и ремонти по лодката. През май споменът за лошите вълни избледня и с Иво се разбрахме:

– Добре, ще плавам по обратния път, но само ако спрем в Минерва. (На около 360 морски мили преди Фиджи.)

.

Слънцето се покатерва по-високо в небето и магическата му есенна топлина разтапя мъглата. Познатият ни залив бавно се разкрива пред нас като фотография в тъмна стая – първо близките сиви скали се надигат от морето, после зелените брегове се оформят в далечината и нарастват все по-големи, докато не видим мекия овален купол на последния хълм със своя самотен бял фар, застанал на стража при входа на Залива на Островите. Въздухът отново е прозрачен и чист, небето е синьо, светът престава да бъде тесен и объркан. За последен път виждаме Нова Зеландия, твърдата червено-зелена земя. Предстои ни седмица синя водна пустиня с безптичи небеса.

.

Гледаме назад към смаляващата се земя, която бавно и ритмично се издига и потъва зад хоризонта, разлюляна от големите спокойти океански вълни. Бреговете, които току-що се появиха из мъглата, отново изчезват в далечината, завинаги.

Подготвяме се психически за тоталната самота – една малка платноходка сама насред океана минимум една седмица – като астронавти в космоса, може би дори и по-самотни. Астронавтите поне виждат Земята- тази неподвижна точка в необятното пространство, към която се връщат. Ние пътуваме към никъде.

.

Един малък бял триъгълник се показва от входа на залива точно зад нас, а след него още един и още един! На AIS-а броим най-малко поне още 15 платноходки, всички насочили се към нас! Скоро сме заобиколени от яхти, чиито капитани си разговарят по VHF радиото, обсъждат вятъра и вълните, комбинацията на платна, прогнозата за времето, планираните маршрути до Фиджи или Тонга с междинна спирка в Минерва! Цяла сутрин и в ранния следобед все повече и повече платноходки напускат Опуа и тръгват за Минерва като част от ралито „Опуа-Тонга-Фиджи“, към което очевидно без да искаме сме се присъединили. Няма да бъдем самотни поне през следващите няколко часа, преди всички да изчезнат зад хоризонта. Маратонистите, струпали се на куп при старта, постепенно ще се разпръснат и разстоянието между тях ще се увеличава всяка минута- по-бързите ще дръпнат напред към финалната линия.

Платната са нагласени, състезанието започва. В океана маратонът е бавен и продължителен, като повечето лодки плават с 5 до 6 възела скорост при 10 възела вятър от югоизток. И все пак няколко от яхтите имат същата скорост като Фата Моргана и сме заедно до края на деня, през първата нощ, на следващия ден, втората нощ и дори след три дни все още ги виждаме на AIS-а на няколко морски мили от нас! Има един катамаран „Леопард“, малко по-голям от нашия, без AIS. Той ни държи нащрек първите две нощи с малките си бели, зелени и червени светлинки, които на няколко пъти се доближават само на няколко метра от нас.

Прогнозата за времето изглежда добре, без бури и с много леки ветрове следващите пет дни. Леки ветрове може; бурите не са добре дошли.

– Искате леки ветрове? – попита океанът с хитра усмивка. Океанът обича да си прави шегички с моряците, така че трябва да внимавате какво си пожелавате … На ви леки ветрове!

.

На втората сутрин от прехода се събуждаме с вятър 6 до 8 възела точно зад нас, Фата едва се мъкне. Колегите вече са опънали спинакерите. И ние опъваме нашия и помагаме с десния двигател. На третата сутрин вятърът напълно умира и всички лодки от ралито, с прилежно сгънати платна, оголени мачти, като стволове на опустошени дървета, пускат двигателите. Победителят в маратона няма да бъде най-бързата ветроходна яхта с най-умелия шкипер, а яхтата с най-мощния двигател и най-големите резервоари за гориво.

.

И друг път сме имали тотални затишия – красиви и зловещи предвестници на бури, но те обикновено траят само няколко часа, особено в тези необичайни географски ширини. Този път затишието е върховно- трае четири дни и нощи, без ни най-малкия полъх на вятъра, на място, прочуто с чести Тасманийски бури.

.

На третата сутрин от нашия преход бавният изгрев разкрива безкрайно лилаво огледало, разделящо горното небе от долното небе. Фата Моргана заседнала по средата, залепена за отражението си като някаква странна оптическа илюзия- необичайна фантасмагория. Океанът, такъв какъвто го познаваме, вече не съществува. На негово място- безкрайно небе. Плаваме  върху облаци.

.

Лежа в леглото, неспособна да се помръдна. Болката е непоносима, остра и постоянна, тръгваща от дясната страна на кръстта ми надолу по десния крак до върха на пръстите ми. Сякаш някакво въже, опънато в тялото ми се скъса, оставяйки ме парализирана и страдаща. По-късно разбрах, че съм прищипала нерв в долната част на кръстта ми в резултат на една невинна кихавица. Но преди професионалната диагноза, нямам представа какво става, защо и какво да правя?

Не мога да се движа, не мога да спя и дори не мога да променя позицията си. Мога само да лежа по гръб, но дори и по гръб болката е ужасна. След две раждания и няколко развалени зъба през годините, сега изпитвам най-ужасната болка в живота ми, в средата на морето. Обикновено спя свита на една страна, така че да лежа по гръб в продължение на дни с постоянна болка ме съсипва. Фактът, че не знам какво  стана и колко дълго ще продължи не ми помага в тази ситуация. Умирам. Бавно и безнадеждно, без болница през три пресечки зад ъгъла, умирам- убита от една кихавица.

.

Обади се на хеликоптер, да дойде и да ме прибере, да ме върне в Нова Зеландия и да ме спаси! Не можем да извикаме хеликоптер – извън обсега на хеликоптерите сме, а и няма телефонен обхват насред морето. Всичко, което мога да правя, е да пия болкоуспокояващи и противовъзпалителни, дори и антибиотици – всевъзможни хапчета, които намирам из лодката. Колко дълго човек може да издържи без сън, неспособен да се движи, в постоянна остра болка? Ако оцелея, ще мога ли някога да ходя отново? Не съм набожна и обикновено не се моля, но сега се моля и обещавам (най-вече на себе си), че ако не умра и ако отново проходя нормално, редовно ще правя упражнения и ще бягам, ще си заздравя мускулите, ще правя йога и ще се поддържам физически здрава, обещавам! Твърде късно. Склонни сме да осъзнаваме предимствата на здравословното хранене и физическите упражнения, след като вече е твърде късно.

След няколко дни на невероятни болки и един чувал хапчета, мисля, че се чувствам малко по-добре. Океанът ми помогна този път – нещо, за което винаги ще му бъда благодарна. Няма вълни, които да ме друсат нагоре-надолу по време на тихото ми страдание. Оживявам само благодарение на това необичайно затишие, ден след ден. Също така е по-лесно за Иво, който сега сам кара лодката с помощта на Мая денем и нощем- няма да наглася платна и да внимава- автопилотът и двигателите вършат цялата работа.

.

На третия ден от моята болезнена ситуация – петия ден от прехода – болката стана по-поносима, или аз посвикнах с нея. Вече мога внимателно и бавно да се движа. Мога да спя на една страна, да се изправя и да отида до тоалетната без помощ. Мога да се измъкна от леглото и да се кача в пилотската кабина. Не мога да си прегъвам тялото в седнало положение, но сега е възможно да лежа на пода в пилотската кабина и от време на време да излизам от каютата, като ми писне.

Сега вече мога да излизам на палубата, бавно и внимателно, и да се възхищавам на странния свят около нас – празен и съвсем неподвижен. Морето се е превърнало в замръзнало планинско езеро, без планините наоколо да го очертават. Облаците, отразени върху гладката повърхност, улавят следобедната светлина и я разливат над нас и под нас в съвършена симетрия.

.

Пасаж от махи-махи следва лодката за известно време. Приближават се и виждаме техните зелени и сини гърбове с най-малките детайли, като риби в безкраен аквариум. Иво изважда две – прясна храна за следващите няколко дни.

.

Нощ. Фата Моргана лети в мълчалива извънземна вселена с двойно количество звезди – ярки, тежки, безумни – оставяйки зад себе си следа от зелен течен огън. Деликатни същества, някои като миниатюрни луминисцентни снежинки, други като едри стъклени цветя, оживяват с малки трептящи експлозии, разкриващи за миг контурите на невидимите си форми. И изчезват в течното черно нощно море.

.

На шестия ден южните ветрове се завръщат. Отново плаваме на платна. Витлата на лодката ни не са много големи и по принцип никога не напъваме двигателите на максимална скорост, за да пестим горивото, така че нашата нормална скорост на мотори през последните пет дни беше около 6 възела, като напредвахме с около 130 морски мили на ден в права линия към дестинацията ни. Повечето от другите лодки, които тръгнаха от Опуа заедно с нас, бръмчат по-бързо и скоро ще пристигнат в Минерва.

.

Рифовете Минерва са два потопени атола в средата на нищото, на около 25 морски мили един от друг – Южна Минерва и Северна Минерва. На около 300 мили на североизток е Тонга, а на 360 мили на северозапад е Фиджи. Тук няма острови, няма суха земя – само рифове, заграждащи две плитки сини лагуни с радиус около три мили. Техните коралови скали, надничащи над морето при отлив, са напълно потопени при прилив. Тук е едно от най-странните котвени пристанища в света – седите си на котва в 5-10 метра пясък, заобиколени от океан във всички посоки, защитени от вълните при повечето атмосферни условия. Никой не живее тук, няма постоянни обитатели, тъй като изобщо няма земя. Най-близкият остров е на поне още три дни плаване от тук.

.

На седмия следобед от нашия преход отново чуваме другите лодки по VHF радиото- обсъждат прохода през рифовете на лагуната, GPS позиции, червено вино и омари. Ние закъсняваме и ще трябва да прекараме още една нощ извън лагуната, тъй като влизането през прохода и навигацията вътре в лагуната е безопасно само при добра дневна светлина.

Нощта е черна и безлунна. Наближаваме южния риф- малък океански оазис. В далечината сякаш блещука град със светлинките на поне 20 лодки безопасно закотвени в лагуната. А под нас няма дъно. Най-накрая излезе вятър след една безветрена седмица, а трябва да спрем и да чакаме. Заставаме в подветрената страна на рифа, като се уверяваме, че дрейфуваме далеч от скалите и не се приближаваме към тях. През нощта сме на щрек- още лодки продължават да пристигат в тъмнината, някои насочили се директно към Тонга, без да спират.

На следващата сутрин продължавата да плаваме още няколко часа и влизаме безпроблемно през широкия и доста лесен проход в Северна Минерва. Вътре в лагуната заобикаляме няколко корала и пускаме котва в 5 метра красиво течно стъкло с цвят на бонбонено синьо. Всичко тук ни се струва познато, след като прекарахме няколко дни в Бевъридж Риф миналата година: лагуната, рифът, дори цветът на водата в лагуната са същите като в Бевъридж. Минерва, подобно на Бевъридж Риф, е коралов атол с варовикова основа, повдигната в резултат на вулканична дейност. И все пак това е съвсем различно място и много специално – „Минерва Риф“ има уникална история.

.

Рифовете са кръстени на австралийския китоловен кораб „Минерва“, който през 1829 г. се разбил в тях – един от многото кораби, корабокруширали в местните скали, скрити под вълните, невидими през нощта. До 1972 г. рифовете били посещавани предимно от преминаващи кораби, частни яхти и местни рибари от Тонга и Фиджи.

Един ден, на Майкъл Оливър от Лас Вегас (милионер и политически активист) му хрумнала гениална идея. Решил да създаде една съвсем нова суверенна микронация „без данъчно облагане, субсидии или каквато и да е форма на икономически интервенционизъм“. Оливър формира океанския фонд за изследване на природата, синдикат, за който се твърди, че е притежавал около 100 000 000 долара за проекта с офиси в Ню Йорк и Лондон. И през 1971 г. започва строителството на новата нация. Лодки, натоварени с пясък, пристигат от Австралия, за да вригнат нивото на рифа над водата и да създадат изкуствени острови. След това издигат малка кула, на която развяват знамето на Република Минерва. На 19 януари 1972 г., в писма до съседните държави, Републиката издава декларация за независимост със собствена валута и новоизбран президент.

.

Декларацията за независимост обаче бива посрещната с голямо подозрение от всички останали страни в региона – Австралия, Нова Зеландия, Тонга, Фиджи, Науру, Самоа и островите Кук. Тонга изявява прекенции към двата рифа, като твърди, че са традиционни риболовни зони, принадлежащи на царството от край време и останалите съседни държави бързо признават това твърдение.

Ето прокламацията, публикувана в бюлетин на правителството на Тонга на 15 юни 1972 г.:

„Негово величество крал Тауфа‘ахау Тупоу Четвърти в Съвета ПРОВЪЗГЛАСЯВА:

КАТО СЕ ИМАТ ПРЕДВИД, че рифовете, известни като Южна Минерва и Северна Минерва отдавна са служили като места за риболов на народа на Тонга и отдавна се считат за принадлежащи на Кралство Тонга, както и сега създадените там острови, известни като Телеки Токелау и Телеки Тонга; КАТО СЕ ИМА ПРЕДВИД, че е целесъобразно сега да потвърдим правата на Кралство Тонга на тези острови; Ето защо ние потвърждаваме и заявяваме, че островите, скалите, рифовете, крайбрежията и водите, разположени в радиус от дванадесет мили [19.31 km] от тях, са част от нашето Кралство Тонга „.

Малко след това експедиция от Тонга бива изпратена на рифовете, за да окупира новата република. Окупацията се състои от символичното сваляне на флага на Републиката и издигането на знамето на Кралството на негово място, без възражения от местните жители – омари и гигантски миди, обитаващи скалите на рифовете. Собственикът на Републиката в Лас Вегас набързо уволнил новоизбрания президент, за да се избегне въоръжена конфронтация – „либертините не искат да се бият за тяхната територия“.

Знмето на Република Минерва

Десет години по-късно Морис С. „Бъд“ Дейвис повежда група американци и отново завземат рифовете. Тази окупация продължила три седмици, след което пристигнали войските на Тонга и изгонили всички. Няколко пъти след това различни групи и индивиди са се опитвали да претендират за рифовете, включително и ние, но всеки път Минерва бива „повече или по-малко превземана от морето“.

.

През 2005 г. Фиджи заявява, че водите около Минерва рифовете са техни риболовни територии, а не на Тонга, и подават официална жалба до Международната Организация за Морското Дъно и Територии относно твърденията на Тонга свързани с Минерва. От своя страна, Тонга подава насрещен иск. Република Минерва съответно също подава насрещен иск!

През 2010 г. Фиджи изпраща военноморски кораби, за да унищожи навигационните светлини, инсталирани от Тонга на входа на лагуната. Следващата година отново разрушават ремонтираните светлини! Два кораба на кралската военноморска флотилия на Тонга пристигат на рифа, за да заменят отново оборудването и по този начин да утвърдят претенциите на Тонга към териториалните води. Корабите на фиджийската флотилия вече били там и за малко да стане война, но щом се приближили тонганските кораби, фиджианците се оттеглили.

През 2014 г. правителството на Тонга решава да предложи да даде най-великодушно Рифовете Минерва на Фиджи и по този начин да прекрати териториалния спор. В замяна, Тонга щяла да поиска от Фиджи да отстъпи островната група Лау. Два малки рифа в замяна на шестдесет острова, от които тридесет обитавани! Министърът на земите на Тонга Лорд Ма‘афу Тукуи‘аулахи обявил, че ще направи това официално предложение на министъра на външните работи на Фиджи, Рату Иноке Кубуабола, тъй като някои жители на Тонга имали предшественици от Лау и много от хората в Лау имали предци от Тонга, така че идеята му се струвала справедлива!

.

Днес рифовете са все още официално част от Тонга, без навигационни светлини в момента. А островната група Лау си принадлежи на Фиджи.

Има още шест лодки в Северна Минерва заедно с нас. Всички останали – над двадесет – са в южния риф- пръв по пътя от Нова Зеландия. Няма военни кораби нито от Тонга, нито от Фиджи.

.

Двама души си говорят по радиото, обсъждайки местните омари, известни с големите си размери и количества. Единия казва, че напоследък много лодки посещават рифове и точно сега всички от ралито се опитват да хванат колкото е възможно повече омари и да ги натъпчат във фризерите си. В последствие, омарите са почти изчерпани. Виждаме хора, патрулиращи по скалите при отлив, с наведени глави и големи раници за събиране на омари. За съжаление, поради популярността на омарите, заради тонганските, фиджийските и китайските рибари в района и алчността на моряците от преминаващите яхти, чийто брой нараства всяка година, някога изобилните гигантски омари в Минерва вече са почти изчезнали, затова ние дори не се опитваме да ги ловим.

.

Фата Моргана е в покой, двигателите спрени, резервоарите за гориво са почти празни. Измиваме солта от лодката, готвим и спим. След това е време за разходка. Скачаме в каяка и се отправяме към малката кула в западната част на рифа. Екскурзията с каяк не ми е весела, тъй като кръстта и десния ми крак все още ме болят и движенията ми са много ограничени. Седенето е болезнено. Но се чувствам по-добре. Болката вече не е толкова остра и силна, колкото първоначално, и успявам да вървя бавно по рифа.

.

Приливът е започнал вече, водата приижда като река, течаща от океана върху скалите към лагуната; на места е вече дълбоко до коленете. Пурпурни, зелени и сини гигантски миди цъфтят в краката ни, и бързо щракват с черупки щом се приближим, бдителни и срамежливи. Няма следи ни от земя, ни от пясъчни острови, да не говорим за цяла република с президент. Единственото нещо, което напомня, че хора някога са били тук, е потрошената метална кула, издигаща се на около три метра и корабокруширалите останки от лодки по ръба на лагуната. Въздухът е приятен, много по-топъл отколкото 800 морски мили на юг в Нова Зеландия. Отново сме в тропиците. Утре отново ще плаваме, посока северозапад- още 360 морски мили до Фиджи.

.

          Следва: Пристигане във Фиджи и първи впечатления.

***

 

.

 

 

Гледайте краткото ни филмче Плаване до Минерва Риф

Share

Какво ще правим от тук нататък?

.

Плановете ни се промениха. Отново.

Странно е как крузърите непрекъснато променят плановете си. Често, когато попитаме приятели крузъри къде ще бъдат през февруари или кога ще бъдат на онзи остров във Вануату, отговорът е Нямаме представа. Често тръгваме за едно място, но заради времето или повреда на лодката пристигаме на друго. Обстоятелствата се променят или ние си променяме идеите, а след това и плановете се променят. Както се казва, „Нашите планове са написани в пясъка при отлив“.

Планът ни да плаваме до Соломоновите острови, след това Папуа Нова Гвинея до края на 2017 г., след това Индонезия, Малайзия и Тайланд през 2018 г. се промени, когато решихме да продадем Фата Моргана в Нова Зеландия и да се преместим на по-голяма лодка в Карибите или в средиземноморския регион. Искахме по-голяма лодка с четири каюти за чартърни гости, за да можем по този начин да припечелваме, докато живеем на лодка.

Пуснахме Фата Моргана за продажба през август 2017 г., когато бяхме във Фиджи. Малко след това удариха ураганите.

Сезонът на Атлантическите урагани през 2017 г. бе хиперактивен, смъртоносен и изключително разрушителен, както и най-скъпият сезон в историята. Ураганите Ирма и Мария опустошиха цели острови, унищожиха много яхтинг дестинации и разбиха хиляди лодки.

Въпреки че ураганите не ни засегнаха директно, тъй като бяхме на сигурно място от другата страна на света, те засегнаха пазара на лодките, както и бъдещите ни планове.

Идеята да продадем лодката в Нова Зеландия си остана, но планът да купим друга лодка на Карибите и да прекараме там следващите няколко сезона отпадна.

Решихме да изчакаме. Да отлижим плановете за известно време. да видим как ще се развият нещата и как ще се промени световния климат. След продажбата на Фата Моргана решихме да се върнем и да живеем на земя за няколко години. Колкото повече обмисляхме всичко това, толкова по-логично ни се стори. Намерихме все повече и повече причини и това решение се утвърди. Струва ни се, че сега е момента, след пет години непрестанно плаване и живот на борда на лодката.

Мая вече е на 14 години и ще има възможност да завърши гимназия в Канада и да продължи обучението си, ако иска. Най-после ще може да вземе уроци по пиано и танци, да се запише към канадските кадети, да има постоянни приятели и да прави всичко онова, което не може да прави на лодката.

В Канада отново ще сме с нашия син Виктор, който вече е на 20 години и ни липсват все повече и повече с всеки изминал ден.

Ще имам време най-сетне да седна и да напиша книгата, която планирам вече от няколко години и която вече е оформен проект в главата ми, готов да бъде поставен на хартия. Книга за мечтите и илюзиите на едно семейство.

Ще си намерим работа, къща, кола. Ще се върнем към „нормалния“ живот и няма да ни бъде лесно, но няма и да ни е трудно.

Всъщност никога до сега не сме имали нормален живот и понякога се чудя как ли ще бъде. Напуснахме България, нашите семейства и приятели, когато бяхме едва на 22-годишна възраст, и пристигнахме в Канада, за да започнем нов и по-добър живот. Имахме къща, в която почти не живеехме, тъй като работихме като шофьори на камиони на дълги разстояния, Иво и аз, децата с нас в малката кабина, пътешествахме из пътищата на цяла Канада и САЩ години наред. Мая на практика се роди и порасна в камион, преди да се премести в лодка.

След като разгледаме южния остров на Нова Зеландия и ако можем и част от Австралия през следващите няколко месеца, ще отлетим обратно в Канада и смятаме да живеем в близост до Ванкувър. Какво точно ще правим и как е отново несигурно, но подозирам, че няма да бъде много стандартно завръщането ни към земния живот. След като живяхме на колела и след това на лодка, след като посетихме толкова много места, срещнахме толкова много хора и научихме толкова много неща, ще ни е почти невъзможно просто да се завърнем и включим обратно в системата и внезапно да спрем. Подозирам, че ще продължим да пътешестваме, ще продължим да се учим и да търсим алтернативи дори и без лодка. Имаме разни идеи и ако все още ви е интересно, ще продължим да ги споделяме с вас- нашите последователи и поддръжници, колеги авантюристи, пътешественици и мечтатели. Нашият „номадски живот“ ще продължи по един или друг начин и подозирам, че ще бъде епичен. Не достигнахме до Югоизточна Азия, Индия, Шри Ланка, Филипините, Камбоджа, Виетнам, Африка, Европа и много други дестинации с лодка, така че сега ще трябва да намерим други начини да пътуваме до там (както винаги възможно най-евтино и интересно.) Приемаме идеи и предложения!

Когато преди пет години казахме на нашите приятели и родители, че продаваме къщата и купуваме платноходка, а след това спираме децата от училище, напускаме работа и се местим на лодката, за да плаваме от остров на остров без конкретни планове, те ни изгледаха с поглед, в който се четеше  смес от тревога, недоверие и възмущение. Вие сте луди и безотговорни, казаха те. НЕ ТРЪГВАЙТЕ! Ние знаехме, че сме луди, но тръгнахме така или иначе и не съжаляваме.

Днес се случва обратното… Много от последователите ще бъдат разочаровани от решението ни да продадем лодката и да се върнем на сушата, но това е животът – нещата се променят и е време за промяна.

През последните пет години посетихме повече места и преживяхме повече приключения, отколкото повечето хора някога ще преживеят в живота си. Едно дълго пътешествие и преоткриване на света и на себе си. За нас бе привилегия да можем да го споделим с толкова много хора чрез блога и кратките видеоклипове, които направихме. Ще продължим да правим филмчета и да пишем истории през следващите месеци, тъй като най-интересните ни приключения все още не са разказани. Имаме невероятни кадри от Фиджи, Вануату и Нова Каледония и ще публикуваме още много епизоди в близко бъдеще, както и писмени истории. Планираме експедиция по сушата до Южния Остров на Нова Зеландия и вероятно до Австралия през февруари и март, така че ще имаме още повече материали и кадри за филми и статии. А след това- кой знае! Продължете да ни следвате, за да разберете!

Мая ми каза преди няколко дни, че не се страхува от смъртта и ако сега умре, животът й е бил пълноценен, защото вече са й се случили толкова много страхотни неща . Ужасих се! Не, животът ти не е пълен, едва сега започва и ти предстоят още много неща! Не е нужно да се сравняваш с мнозинството и да се задоволяваш с това, което вече си постигнала, само защото е повече от човека до теб. Трябва да се стремиш към повече и по-добри постижения и знания, да развиваш потенциала и таланта си, да продължиш да търсиш щастието и да се стремиш да се усъвършенстваш, себе си и света около теб. Животът е приключение, със или без лодка и твоя живот ще бъде по-интересен, отколкото можеш да си представиш. Можеш да станеш морски биолог или артист, можеш да отидеш до Антарктида или да посетиш Луната! Пет години на лодка из света не е чак такова постижение! Продължавай напред!

Искаме да благодарим на нашите Патрони – 56 човека, които ни подкрепят и ни помогнаха невероятно, особено през последните няколко месеца, които за нас бяха малко трудни финансово. Тези от вас, които ни изпращат по 1 или 2 долара всеки месец, ни помогнаха да покрием нашите интернет разходи, за да можем да поддържаме публикуването и качването на истории, снимки и видеоклипове. Тези от вас, които ни изпращат по 5 долара всеки месец, ни помогнаха да се придвижваме, за гориво за лодки или за транспорт по суша. Нашите 10-доларови Патрони гарантираха, че входните такси за различните страни, визите и другите формалности бяха изрядни. И благодарение на нашите 20 и 50 долара и повече Патрони си покрихме разходите за храна на месец и дори успяхме да дарим разни неща на приятелските островитяни във Вануату. Ето как благодарение на вас успяхме да продължим напред, нещо, което никога няма да забравим и се надяваме, че някой ден ще можем да направим същото за вас и за други.

Някои от вас, колеги мореплаватели или мечтатели, планиращи да плават по света някой ден, ни подкрепяха, главно защото плавахме и живеехме на лодка. Напълно разбираме, ако от сега нататък не намерите причина да продължавате да ни подкрепяте, тъй като вече няма да живеем на лодка и се местим на сушата, и няма да се обидим, ако решите да прекратите месечния си абонамент. Благодарни сме ви и се надяваме някой ден да можем да върнем добрината ви по същия или по друг начин.

Ще продължим да правим филмчета и да пишем истории през следващите месеци, тъй като имаме много кадри и още повече кадри ще се натрупат, докато посещаваме още от чудесата на Нова Зеландия. Също така ще продължим и специалните месечни статии „Зад кулисите“ и „ветроходство и мореплаване“, с допълнителна информация за нашите 5 и 10 доларови патрони, споделяйки това, което сме научили.

На тези от вас, които решат да запазят абонамента си през следващите месеца, докато продължаваме да публикуваме филмчета – безкрайно сме ви благодарни и трогнати!

Благодарим на всички!

Share

Маратон и Маорски традиции в Хамилтън

На 29 ноември 2015 г. Иво прекрачи финалната линия на първия си пълен 42-километров маратон в Панама Сити, плачейки. За пръв път в живота си той беше завладян от смес от пълно изтощение, физическа болка и някаква необяснима тъжна тиха еуфория.

Година и половина по-късно той се записа да участва в още един 42 километров маратон в Хамилтън, Нова Зеландия. Този път нямаше сълзи, а само радост и наслада от начало до край. Три часа и 55 минути безпроблемно, безболезнено, триумфално бягане.

Ivo running the Kirikiriroa marathon 2017

Средата на март 2017 г., хубаво слънчево прохладно време. Караме от Мангафай през Окланд към Хамилтън заедно с Мел, който пристигна от Перт, Австралия в Нова Зеландия за няколко дни, за да придружи Иво във втория му пълен маратон.

Maya, Mel and Ivo in New Zealand.

Мел е нещо като учител на Иво и един от най-добрите му приятели. Срещнахме Мел и жена му Керин на Карибите, на борда на яхта „Passages“ (красива синя яхта Island Packet) и плавахме заедно от остров на остров няколко месеца. Споделихме много незабравими моменти.

Иво и Мел също така споделят и една неутолима страст към бягането – нещо като хоби или мания, която само дългобегачите могат да разберат. Мел е няколко години по-възрастен от Иво, роден е в Намибия, но сега живее в Австралия. Участвал е в много маратони, включително един 90-километров ултрамаратон в Африка, и той посвети Иво в света на бягането, който включва тренировки, екипировка, хранене и избягване на контузии.

Mel and Ivo aboard Fata Morgana getting ready to go for a morning run in Mangawhai, New Zealand.

Можете ли да си представите да тренирате за маратон докато плавате и живеете на лодка? Събуждате се в 4 часа сутринта, преди горещото тропическо слънце да стане непоносимо, отивате до брега с каяка, бягате между 10 и 40 километра (от един до четири часа), често в кръг на малки острови без павирани пътища, кучета ви нападат, малки деца тичат, крещят и се смеят след вас; опитвате се да следвате стриктна програма, прекъсвана от дни, понякога седмици океански преходи; ядете каквото има на лодката или местни храни, и нямате достъп до препоръчителната диета за бегачи; използвате едни и същите стари обувки дори когато са свършили вече и имате нужда от нови, но няма от къде да си купите нови обувки за бягане в радиус от хиляда морски мили.

Трябва да бъдете наистина маняци и изключително дисциплинирани, за да тренирате за маратон, докато плавате и живеете на лодка.

Купуваме пиле и макарони- месо и въглехидрати, които си готвим в хотела. Мел резервира една много яка двойна стая с кухня и телевизор близо до градините на Хамилтън – голям красив градски парк, където маратонът ще стартира утре сутринта. Прекарваме остатъка от деня в пълен покой и ядем макарони. Лягаме си рано.

Събота, 18 март. В парка все още е напълно тъмно. Маратонистите се събраха. Кивитата са весели хора и настроенитео на старта е радостно. Много от участниците, мъже и жени, са облечени с оранжеви полички и тениски, сякаш идват от техно концерт. Състезанието започва преди изгрев слънце. Ще минат около четири часа, преди Иво и Мел да се върнат. Някои от другите участници ще пресекат финалната линия много по-късно.

At the start of the marathon

Mel at the finish line

ivo at the finish line. Photo by photos4sale.com

Вместо да седим и да чакаме четири часа, Мая и аз се връщаме обратно в града и оттам хващаме автобус до Нгаруауахия – малко селце на половин час път с кола на север от Хамилтън. Там се провежда друго състезание- годишната Турангауаеуае Регатата, която няма да пропуснем. Ще пропуснем как Иво и Мел прекрачват финалната линия – най-славния момент и най-голямото постижение в живота на всеки маратонист, но ще станем свидетели на едно от най-дълбоките културни събития в Нова Зеландия – най-голпмото състезания на „уака копапа“ в страната.

.

.

Уака копапа са еднокорпусни канута с огромни размери и уникален дизайн, традиционно използвани от маорските воини по време на битки. Построени са от гигантски дървета, с изящни дърворезби отпред и отзад, достигащи дължина до 30 метра и побиращи до 100 воини. Считани са за свещени плавателни съдове, използвани за епични битки.

.

Пристигаме на събора точно навреме за парада на уаките и гледаме от брега на могъщата река Уайкито как пет дълги лодки потеглят. Мъжете в лодките са голи до кръста с традиционни племенни Маорски „пиупиу“- килт, изработен от изсушено ленено растение. Повечето имат татуировки по цялото тяло и лицето, със сериозни войнствени изражения.

.

.

Мая и аз имаме време да се разходим край брега на реката, където сергии продават традиционни храни, дърворезби, плетени чанти и други маорски сувенири, преди завръщнето на Уаките. Правим си традиционни „моко“ или лицеви татуировки, които за жените са само на брадичката. Има стотици посетители, мнозинството местни маорски семейства от близките села и градове, събрали се да празнуват своята култура и история.

Maya and Mira with Moko Tattoos

.

Все повече и повече хора се събират; наближава кулминацията на Регатата. Изминаха четири часа от началото на Кирикироа маратона и скоро Иво и Мел също пристигат и се настаняват пред малката сцена край брега на река Уайато, за да гледаме заедно завръщането на маорските Уаки. маратонистите изглеждат уморени, телата им са напрегнати, сякаш соковете йм са пресъхнали, но са също така и много щастливи и горди.

– Беше добър маратон. Чувствах се страхотно през цялото време. На финала дори не бях изморен и можех да продължа да тичам още много- каза Иво щастлив и спокоен.

At the Tau regatta

Една от най-впечатляващите всяваща страхопочитание гледки е гръмотевичният хор от стотици голи, брадати, космати, татуирани воини, задаващи се по реката в огромните бойни канута- гребат мощно и пеят ритмично в перфектен синхрон. След завръщането екипажите на всяка Уака изпълняват традиционната Маорска Капа Хака.

.

Няма думи, които да опишат Маорската хака, тъй както няма думи, които да опишат мощната енергия и страхотната опустошителна сила на апокалиптичната буря. Усещате я с всичките си сетива, как ви връхлита, нахлува в цялото пространство около вас, прониква в гърдите ви като гръм от ада. Маорската хака е природен феномен.

.

Маорската хака е обичай с огромна социална значимост, древна традиция и форма на изкуството. Традиционните танци и песни биват изпълнявани от групи хора, за да приветстват гости или да предупредят врага; в знак на уважение или в чест на живите или мъртвите. Хаката все още е неизменна част от всяко значимо събитие в Нова Зеландия, изпълнявана в обществени институции и на частни събирания, на сватби и погребения. Децата на Нова Зеландия, независимо от раса и етническа принадлежност, задължително учат Капа Хака във всяко училище в страната, както разбира се и всички деца от маорски семейства и общности.

.

Хаката наподобява разказ, чрез който се предават лични и исторически събития, както и знания и традиции чрез музика и танц, с много примесени лични чуства и емоции. Целта на бойните хаки преди битка (или мач) е психически да подействат и да уплашат врага със силни песнопения, крещене, стряскащи заплашителни жастове и жестоки изражения. Първите европейци, които станали свидетели на Хака танц, се ужасили. Описали ги като „свирепи и енергични“.

.

Джоузеф Банкс, който придружил Джеймс Кук по време на първото му пътешествие до Нова Зеландия през 1769 г., по-късно написал: „Войнствената песен и танц се състои от различни жестове на ръцете и краката, по време на които езикът често бива изплезен невероятно далеч и орбитите на очите се разширяват толкова много, че бял кръг се вижда ясно около ириса: накратко нищо не бива пропуснато, което може да превърне човешката форма в страшна и деформирана, което предполагам, че смятат за ужасно.“ (По това време Маорите се прославили със своята жестокост и канибализъм.)

.

По-късно християнските мисионери се опитали да изкоренят и забранили хака танците и много други маорски или нехристиянски традиции и обичаи и ги заменили с хармоничните църковни химни, както навсякъде из полинезийските острови. Но маорският народ тайно запазил традициите си и през XIX век те били съживени. Когато синът на кралица Виктория принц Албърт пристигнал в Нова Зеландия на посещение през 1869 г., на пристанището в Уелингтън бил посрещнат с енергична хака. На следващия ден местният вестник съобщил: „Възбудата на Маорите стана неконтролируема. Жестикулират, танцуват, хвърлят оръжията си диво във въздуха, докато крещят като луди, изтървани на свобода. Но цялото това яростно крещене е от най-приятелски характер. Приветстват херцога.“

.

Днес все още е така. Яростните викове, жестоките и неприлични жестове и ужасни изражения ни казват, че сме добре дошли. Стига да уважаваме земята, народа и традицията на Маорите.

Kids watching the haka performance at Turangawaewae Regatta

.

Гледайте краткото ни филмче с кадри от Турангауаеуае регатата и изпълнения на хака. Обиколка с кола из СЕверния Остров 

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

 

 

Ако четете това …

.

… имаме една малка молба. Все повече хора, редовно четат нашите истории и гледат нашите филмчета в YouTube, но далеч по-малко са тези, които ни подкрепят. И за разлика от други, нашите статии и филмчета са достъпни и безплатни за всички. Така че смятаме, че е справедливо да помолим хората, които посещават блога ни и YouTube канала ни често за символична подкрепа – нещо като приятелски месечен абонамент. Усилията ни да пишем и да проучваме, да обработваме снимки и да правим филмчета отнемат доста време и енергия. И е още по-трудно да се прави от лодка с ограничен интернет и електричество. Но го правим, защото вярваме, че нашето пътешествие и начин на живот имат значение – защото може би ви вдъхновяваме. Ако редовно четете и цените нашите истории, помислете си да станете един от нашите „патрони“ за не повече от $ 1 или $ 5 долара на месец и да ни помогнете в бъдещите ни пътешествия. Вие сами решавате с каква сума и за колко време да ни станете Патрони и можете да се откажете или промените „абонамента“ по всяко време. Събраните средства са за фото и видео оборудване, дрон, подводна камера, компютър и софтуеър за обработване на видеата, както и за скромните ни ежедневни разходи за храна и ремонт на лодката. Без вашата подкрепа, това приключение би било немислимо и невъзможно. Благодарим ви!

Share

На обиколка с кола из Северния Остров

.

Един ден през януари мятаме палатката и спалните чували и се уговаряме с няколко души от CouchSurfing и с някои от нашите български приятели, живеещи в различни градове на Нова Зеландия, с които се запознахме на Мангафайския Коледен къмпинг. Свет и Дара ни услужват с колата си, наречена „Роки“ и тръгваме на обиколка из Северния Остров с минимален бюджет, като харчим пари главно за гориво и храна. За две седмици обикаляме някои от най-забележителните места в Нова Зеландия в търсене на безплатните туристически атракции и неща за правене в района, като избягваме скъпите. За спане изхарчваме нула долара, а за благодарност готвим на нашите домакини. Така успяхме да посетим доста места.

Пещерите Уайпу, Козият остров и Тане Махута този път ги подминаваме, защото тях вече ги посетихме с приятели.

Пещерите Уайпу, само на няколко минути на север от Мангафай, са неразработени варовикови пещери, кални и тесни на места, без пътеки, вход-свободен. Там газихме боси през хлъзгавата кал и вода до коленете из мистериозните помещения и проходи. Пещерите Уайпу са най-голямата пещерна система в Нортланд с подземни реки и езера, сталактити и сталагмити. Тук, с изключени фенерчета, в пълна тишина и мрак, наблюдавахме галактиката от светещи червеи, като съзвездия от синьо-зелени звезди в ясна нощ.

Светещите червеи са месоядни биолуминесцентни ларви, населяващи тъмни места. На ларвите йм отнема няколко месеца да станат мухи и през този период правят светещи копринени нишки, с които примамват и хващат плячката си. Инсталациите йм се състоят от слузести тръбички, в които живеят светещите червеи и „въдици“, висящи вертикално под тръбичките, достигащи до 40 см дължина. Въдиците са нишки осеяни с капчици лепкава слуз, които обездвижват дребни мушици, а понякога и по-големи насекоми като хлебарки и бръмбари.

.

.

.

.

.

Козият остров на източното крайбрежие, се намира на един час път с кола на север от Окланд. Това е първия морски резерват на Нова Зеландия, създаден през 1975 г. – богата екологична зона, изобилстваща от риба и морски животни, перфектна за шнорхелинг и гмуркане. В крайбрежните дървета гнездят корморани. Мястото е също така идеално и за пикник на плажа в компанията на приятели. На брега има много спокойни местенца с изглед към скалистия залив.

.

.

.

.

Тане Махута в гората Уайпуа в Нортланд е най-голямото дърво каури в света, високо над 50 метра, с предполагаема възраст 2500 години. Това е най-известното дърво в Нова Зеландия. На езика на Маорите името му означава „господар на гората“.

Според митологията на Маорите, Тане е син на небесния баща Рангинуй и земната майка Папатуануку. Тане разделил родителите си, разчупвайки първичната йм прегръдка, за да донесе светлина, пространство и въздух помежду йм и да позволи на живота да процъфти. Танели на живота да процъфтивакцаючени ги посетихме с приятели. е създателят на живота. Всички живи същества са негови деца.

Дървото привлича много посетители и за опазването му се полагат всевъзможни грижи. Преди да посетим Тане Махута, минахме през станция за почистване на обувките, където си измихме подметките от всякакви потенциално вредни бактерии. По време на засушаването в Нова Зеландия през 2013 г. 10 000 литра вода били отклонени от близкия поток към Тане Махута, който показвал признаци на обезводняване.

.

.

Тръгваме от Мангафай, минавайки през Окланд до Ню Плимут, да се срещнем с нашият CouchSurfing домакин Дарил. Подхилкваме се радостно, че сме в кола и пътешестваме по суша за разнообразие. Радваме се на пътищата, особено тук в Нова Зеландия, където пейзажът наоколо е зелен и красив.

Минаваме покрай „Трите сестри“ на северното крайбрежие на Таранаки и от разстояние се любуваме на причудливите скални образувания край речната делта, засушена при отлив.

.

Къщата на Дарил в сърцето на Ню Плимут е чиста, просторна и пълна с книги и туристически гидове. Дарил е в инвалидна количка от повече от двадесет години, когато си е счупил гърба, но това не му е попречило да живее пълноценно и независимо и да пътешества. Бил е на много места по цял свят и интерсът му към чуждестранните култури е нестихващ.

.

Дарил ни води до Пукекура парк на „Фестивала на светлините“с повече от 1000 светодиода, програмирани да блещукат в различни шарки и цветове, осветявайки дърветата и езерото, създавайки един магически свят. Малко след залез слънце, паркът е пълен с хора. Наподобява място от приказките, спиращо дъха, с палми и гигантски папрати, осветени в оранжево, жълто и синьо, с блестящи медузи, увиснали над езерото, многоцветен водопад и „Тунел на светлината“ – любимото място на всички.

.

.

.

.

.

.

..

.

.

.

.

.

На следващия ден караме до Фангамомона – едно откачено сънливо село по средата на никъде, което нарича само себе си „република“, с много странна история и обичаи. Република Фангамомона е днес основната туристическа атракция по протежението на „магистралата на забравения свят“, като сто-годишният хотел е основната местна забележителност. В селото живеят общо 14 постоянни жители. През 1988 г. правителството на Нова Зеландия решило, че Фангамомона ще стане част от региона Фангануй/ Манауату. В отговор и в знак на протест, селото се самопровъзгласило за „република“, където и до ден днешен се провеждат президентски избори на всеки две години, за да си затвърдят статута на „отделни“ от останалата част на Нова Зеландия. В деня на Републиката хиляди посетители пристигат от всички краища на Нова Зеландия и от цял свят, за да празнуват и да гласуват. Празненствата включват плуване със змиорки, преяждане и състезания и залагания с овце, като денят кулминира с президентските избори. Всеки, който има печат от Република Фангамомона в паспорта (печати бият за 5 минути и срещу 5 долара в хотела) има право да гласува за президент на Републиката. Едни от най-известните и тачени бивши президенти на Републиката са местния гаражист, една коза и един пудел.

Отиваме за печати в паспортите- да си ги имаме за всеки случай, въпреки, че днес не е ден за гласуване. Бие ни ги бившата президентка и барманка на хотела, на задните страници до печатите от Мачу Пикчу и линиите в Наска, сякаш редовните печати от страните, които посещаваме, не ни стигат. И си тръгваме, тъй като в малкото селце с пет къщи на кръст няма много какво да се прави. Малко по-нататък искам да спрем и да снимам знака „Добре дошли в Република Фангамомона“, така че Иво отбива в канавката и Рокито засяда в калта отстрани на пътя. Тук не минават много коли. Чакаме, псуваме и се тревожим няколко минути, докато се появи местният пощальон, който разнася пощата с кола и издърпва Роки от калта. Чудим се дали местният пощальон е един от постоянните жители на Републиката и дали някога е бил президент … но забравихме да го попитаме.

.

.

Пътешествието с кола до Фангамомона и обратно из тесните пътища на Забравения свят е приказно красиво и забавно и по-интересно, отколкото самата дестинация, преминавайки през зелени пасища и гори, малки села и ферми.

Караме до Националния парк Егмонт, където прекарваме остатъка от деня в „Гората на троловете“ и посещаваме водопадите „Доусън“.

.

.

.

Уморени се завръщаме в къщата на Даръл и прекараме още една нощ у тях. Готвя му мусака за вечеря, но замествам каймата с патладжан, тъй като Дарил е вегетарианец.

На другата сутрин караме до Таранаки – една от най-известните планини на Нова Зеландия и активен вулкан с един от най-симетричните кратери в света, който може да изригне всеки момент. Той е и една от най-популярните туристически дестинации в страната, извисяващ се на 2518 метра.

Според легендата на Маорите, Таранаки някога е живял с другите вулкани от централното плато на Северния остров – Тонгариро, Руапеху ​​и Нгаурухое. Когато се опитал да съблазни красивата планина на име Пиханга, Тонгариро изригнал от ревност. Прокуден на запад, Таранаки се поболял от скръб. Казват, че когато върхът му е обвит в мъгла и дъжд той плаче по изгубената си любов.

Вървим до основата на кратера. Изкачването над първа база не е лесно и се препоръчва само при добри метеорологични условия и за предпочитане със специално алпийско оборудване. Около 80 души са загинали катерейки се до върха, паднали или замръзнали, което прави планината Таранаки една от най-смъртоносните в Нова Зеландия.

Има и още една опасност. Планината Таранаки е активен вулкан, който от 100 години насам го чакат да изригне. Когато това се случи, ще унищожи всичко до ръба на националния парк Егмонт.

Таранаки е имал малки изригвания на всеки 90 години и по-големи на всеки 500 години. Последното голямо изригване е някъде около 1650 г., а по-малко изригване от пепел е имало 100 години по-късно. Очаква се да изригне отново всеки момент.

.

.

.

.

.

.

.

.

На следващия ден, преди да се отправим към Палмерстън Норт, минваме през Художествената галерия Govett-Brewster- музей на съвременно изкуство в Ню Плимут, за да видим кинетичните скулптури на Len Lye, които звучат като гръмотевична буря. Там се сбогуваме с Дарил.

.

Караме на юг по живописната крайбрежна магистрала № 45 и спираме в Пунгереху за малко. Тук историческият фар и музей на Нос Егмонт маркира най-западната точка на брега на Таранаки. Тук е и мястото на едно епично корабокрушение, в следствие на повреда на фара по време на буря на 13 юли 1956 г.

.

.

.

.

Следващата ни кратка спирка по пътя е малкия музей Тафити с интересни експонати на стари селскостопански машини. Да види истински трактор с парна машина, беше в списъка на мечтите на Иво и той го видя в музея Тафити.

.

Караме. Хубав слънчев ден, ветровит и свеж. Като минаваме през Фангануй виждаме голямо езеро, заобиколено от буйни цветни градини от лявата ни страна, с много птици. Спираме. Би било добре, ако имахме цял ден на разположение за пикник в парк Вирджиния, вместо само няколко часа. Храним с хляб патиците, белите и черните лебеди и любимите ни пукеко, които си взимат трохичките с дългите пръсти на краката си, като с ръце. Тук за пръв път виждаме австралийски водни кокошки.

.

pukeko

Australian coot

Минаваме през Палмерстън Норт, за да посетим нашите приятели там Коко, Светла и техния син Евгени и прекарваме два дъждовни дни у тях. Светла е преподавател в отдела по земеделие в университета в Палмерстън Норт. Тя ни води на обиколка из университета, където научаваме някои интересни факти за местните почви, растения и животни.

.

.

На следващия ден Евгени ни показва розовите градини Виктория Еспланада с разнообразие от 100 различни вида рози. Тук, скрити между храстите, откриваме малки камъчета с рисунки по тях. Евгени обяснява, че когато някой намери нарисувано камъче, може да си го вземе, но трябва да нарисува друго малко гладко речно камъче и да го скрие някъде в парка, за да го намери някой друг.

.

.

.

Следваща спирка – Уелингтън, ветровитата столица на Нова Зеландия. Тук гостуваме на две семейства: Джон и Цъки и дъщеря им Имоджин, и Краси и Биляна и двете им дъщери Маги и Аглика. Те ни казват кои са най-интересните места за посещение в града и как да стигнем до там, помагат ни с местата за паркиране и други съвети. Вечер пием бира заедно, барбекю, пица, филми и се наслаждаваме на гостоприемството на добри приятели.

Wellington

.

.

.

Първия ден в Уелингтън го прекарваме в Те Папа – впечатляващия национален музей и художествена галерия на Нова Зеландия с площ от 36 000 квадратни метра, разположен на брега в пристанището.

„Te Papa Tongarewa“ се превежда от маорския език като „мястото на съкровищата на тази земя“. Музеят се разпростира на шест етажа с многобройни колекции, дългосрочни, краткосрочни и интерактивни изложби, с фокус върху културите и околна среда, и най-вече върху отношенията и партньорството между местното коренно население (Tangata Whenua) и потомците на имигрантите (Tangata Tiriti).

Разглеждаме колекциите от вкаменелости; хербария от около 250 000 сушени екземпляра; колекцията от около 70 000 птици, земноводни, влечуги и бозайници от Нова Зеландия, както и любимата на Мая – най-големият в света екземпляр на колосален калмар – 495 килограма, с дължина 4,2 метра.

Историческата и културна колекции включват фотографии, Māori taonga (културни съкровища) и страинни и съвременни предмети от тихоокеанските култури.

Дългосрочните и постоянните изложения се фокусират върху историята на Нова Зеландия, културата на Маорите и природния свят на Нова Зеландия. Те са безплатни.

За някои от краткосрочните пътуващи изложби, като интерактивната научна изложба “лаборатория за насекоми“ представена от Weta Workshop, трябва да платим. Мащабните статуи на войници по време на войната в Галиполи е един от любимите ни експонати, също създадени от Weta Workshop- студиото, което прави декорите, костюмите, броните, оръжията, съществата и миниатюрните модели за трилогията „Властелинът на Пръстените“.

.

.

.

.

.

На следващия ден посещаваме Зеландия – първият в света напълно ограден 200-хектара градски еко-резерват и проект за опазване на околната среда. Зеландия има амбициозен 500-годишен план за възстановяване на горските и сладководни екосистеми в долината на Уелингтън, колкото е възможно по-близо до тяхното състояние преди хората. Отново са въвели в района някои видове местни диви животни, отсъствали от континенталната част на Нова Зеландия повече от 100 години.

Тук много от ендемичните птици в Нова Зеландия, някои от които застрашени и изключително редки в региона като туи, кака, кереро, тиеке, хихи, малко петнисто киви и туатара, живеят в диво състояние. Срещаме някои от тях, докато други остават скрити, като срамежливите кивита например, които излизат само през нощта.

.

.

.

.

.

.

В Таупо сме на гости на Майк в къщата му, само на две крачки от езерото и той ни показва всички хубави безплатни неща за правене в района. CouchSurfing е страхотно в много отношения. Не само пътешествате по- евтино, но също така срещате местни хора, които могат да ви препоръчат някои интересни места в района, не само популярните туристически обекти.

.

.

Майк ни води до река Уайкито с един розов надуваем дюшек и обяснява какъв е планът:

– Просто се пускате надолу по реката, докато стигнете до горещите извори. Някъде към 15-20 минути. Там трябва непременно да излизате от водата. Ако продължите надолу по реката, ще стигнете бързеите и водопада и ще умрете. Така че непременно излезте на горещите басейни!

Иво и Мая са готови. Водата е студена, но горещите термални извори ги очакват. Всичко се случва по план, двамата замръзват 15-20 минути, после излизат навреме и се размразяват в термалнте извори.

.

.

.

.

.

Районът около Таупо и Роторуа е пълен с вулканична активност – термални извори, кратери, гейзери, фумароли и великолепен вулканичен терен. Тук е най-старият национален парк на Нова Зеландия и Световно наследство – парк Тонгариро.

Намира се на 20 км югозападно от езерото Таупо. Тонгариро е най-северният от трите активни вулкани, които доминират пейзажа в центъра на Северния Остров, извисяващ се на височина 1978 метра, с 12 кратера и активни фумароли.

Алпийският преход Тонгариро се счита за най-добрият еднодневен поход в Нова Зеландия и един от десетте най-добри в света. Решаваме да отидем.

Времето е изключително хубаво- слънчево, тихо и безоблачно. Теренът и гледките са шеметни, колкото по-високо се качваме. Но е уикенда и поне още един милион други ентусиасти са тук, дошли да изкачват Тонгариро. Около обяд стана толкова пренаселено из пътеките, че не можем да се разминаваме вече с наплива от хора и не можем да продължим отвъд първа база. Насрещният трафик от хора, пристигащи от противоположния край на планината е главозамайващ, така че търгваме с тях наобратно.

Тонгариро и околностите му са сред няколкото места избрани от Питър Джаксън за снимане на трилогия „Властелинът на пръстените“.

.

.

.

.

.

.

.

Бързеите Аратиатиа и язовира близо до Таупо пък са мястото на сцената със спускането с буретата по реката от филма „Хобитът“. Тук преливните врати на язовира на река Уайкито се отварят няколко пъти всеки ден и създават перфектната водна пързалка.

.

.

.

.

.

.

.

След няколко дни в Таупо продължаваме да караме към Роторуа. Планираме да спим на палатка в някой от къмпинзите в района, защото не успяхме да намерим домакин от CouchSurfing. Но всички къмпинзи са пълни! Известно време обикаляме с колата из покрайнините извън града, търсейки по-прикрито място край пътя, където да си опънем палатката за през нощта, без да бъдем забелязани. В Нова Зеландия нямаш право да си опъваш палатката където ти падне.

За щастие, една местната жена ни пуска да спим във фермата й. Опъваме си палатката в ъгъла в едно от загражденията на кравите. Гостоприемството и приятелското отношение на тази жена и на кивитата като цяло („кивита“ е името, с което се наричат хората в Нова Зеландия) е най-хубавият аспект на тази държава.

След като ни разведоха из фермата и демонстрираха как кучетата убеждават кравите да се преместят от едно пасище в друго, трите внучета на жената ни носят наденички, пържоли и царевица за вечеря. Ние пък им подаряваме един голям шоколад „Уитекър“ – любимият ни в Нова Зеландия!

На следващата сутрин се събуждаме рано, сбогуваме се с кравите и овцете и с нашите страхотни домакини, които ни дават още няколко наденички за изпът и тръгваме към гората Факареуареуа.

.

.

В единия край на град Роторуа се намира този зелен парк с над 5600 хектара екзотични дървесни видове, доминирани от великолепни калифорнийски чрвени борове. Тук има превъзходни писти за планинско колоездене и пешеходни пътеки по протежението на реката.

.

.

.

.

.

Подминаваме геотермалните езера и гейзерите, като минаваме през Уай-О-Тапу Термален комплекс, само за да видим безплатните кални бълбукащи басейнчета там. Билетите за гейзера и останалата част от парка са по 35 новозеландски доалра за възрастен, а билетите за гейзера Те Пуя струват по 55 долара на човек. Вместо това отиваме в безплатния геотермален парк Куирау, който се намира в непосредствена близост до центъра на Роторуа със съскащи кипящи и бълбукащи езерца над които се стели пара. Тук дори срещаме семейство калифорнийски пъдпъдъци, тръгнали на разходка из горещите басейни.

.

.

.

Маорска легенда за Куирау

Едно време, езерото в парка било много по-студено и се казвало Таокаху. Една красива млада жена, на име Куирау, се къпела във водата, когато Танифа (легендарно същество) я повлякло в бърлогата си под езерото. Боговете се разгневили и накарали езерото да заври за вечни времена, така че Танифа да бъде унищожен завинаги. Оттогава насам врящото езеро и паркът около него носят името на изгубената жена – Куирау.

.

.

.

.

.

.

Последната ни и най-дългоочаквана спирка е „Хобитон“- оригиналната снимачна площадка на трилогията „Властелинът на пръстените“ и филмите „Хобитът“, която се намира на терена на една семейна ферма с буйни пасища и цъфтящи градини близо до Матамата. Това е и нашата най-скъпа туристическа дестинация през последните дни, с 80-доларова входна такса на човек. Ако сте фен, предполагам, че си заслужава, но аз лично останах да чакам в колата … Тъй като Иво и Мая са фенове на хобитите, за тях посещението на Средната земя, на езерото, на малките къщички под земята (които са само фасади) и гостилницата „Зеления дракон“ бяха сбъдната мечта и любим момент от цялото пътешествие около Северния остров.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

За мен най-прекрасното от нашата обиколка с кола през тези две седмици беше самото пътуване, извиващият се покрай пасища и ферми, гори и вулкани път. Зелената земя, която преминаваше край прозореца ми.

.

 

 

 

 

.

Гледайте краткото ни филмче Обиколка с кола из СЕверния Остров 

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

 

 

Ако четете това …

.

… имаме една малка молба. Все повече хора, редовно четат нашите истории и гледат нашите филмчета в YouTube, но далеч по-малко са тези, които ни подкрепят. И за разлика от други, нашите статии и филмчета са достъпни и безплатни за всички. Така че смятаме, че е справедливо да помолим хората, които посещават блога ни и YouTube канала ни често за символична подкрепа – нещо като приятелски месечен абонамент. Усилията ни да пишем и да проучваме, да обработваме снимки и да правим филмчета отнемат доста време и енергия. И е още по-трудно да се прави от лодка с ограничен интернет и електричество. Но го правим, защото вярваме, че нашето пътешествие и начин на живот имат значение – защото може би ви вдъхновяваме. Ако редовно четете и цените нашите истории, помислете си да станете един от нашите „патрони“ за не повече от $ 1 или $ 5 долара на месец и да ни помогнете в бъдещите ни пътешествия. Вие сами решавате с каква сума и за колко време да ни станете Патрони и можете да се откажете или промените „абонамента“ по всяко време. Събраните средства са за фото и видео оборудване, дрон, подводна камера, компютър и софтуеър за обработване на видеата, както и за скромните ни ежедневни разходи за храна и ремонт на лодката. Без вашата подкрепа, това приключение би било немислимо и невъзможно. Благодарим ви!

Share

Мангафайски Коледен къмпинг

Една част от лагерниците в Мангафай

 

От Опуа, където прекарахме първите няколко седмици в Нова Зеландия и се запознахме с най-готиния домакин от CouchSurfing Уили, се отправяме на юг към Фангарей, за да се срещнем с Данчо и Гергана и двете им момчета Христо и Борис.

На гости на Данчо и Гергана във Фангарей

 

Те ни посрещат като стари приятели и ни предлагат топло гостоприемство и помощ. Данчо и Иво докарват новото ни динги с ремъркето на Данчо и така спестяваме няколкостотин долара за доставката. Празнуваме с бира и баница.

В къщата на Данчо и Гергана

Данчови ни посещават с новото динги по време на буря

Благодарение на нашата популярност в България като „световни пътешественици “, срещаме българи навсякъде, където отидем. Българите, които живеят в посещаваните от нас страни или приятелите йм, които следят нашия блог, се свързват с нас и навсякъде по пътя правим нови страхотни приятелства. Нашето пътешествие из света се превърна в поредица от срещи с прекрасни хора, най-вече с българи, които срещаме където и да отидем. В Нова Зеландия се запознахме с най-много чудесни българи от навсякъде другаде!

Иво и Данчо в Онерахи

След това се запознаваме със Свет и Дара и техните две деца Вокил и София (приятели на Данчо и Гергана от Ямбол) и прекарваме няколко дни в Магафай, на час на юг от Фангарей. Няколкото дни се превръщат в няколко месеца. Нанасяме се в старата каравана, паркирана за постоянно в дъното на големия двор или се местим на палатка, когато други семейства идват на гости за няколко дни и в караваната се настаняват повече хора. Мая и децата са страхотни приятели и всички се радваме на компания на котката Шелби, покровителка на мишки и врабчета, и на трите кучета: Пуку, Руби и бебе Бристъл. Бебе Бристъл е на няколко месеца, разглезено сладурче, което спи в къщата на забранени места и си върши работата в центъра на хола или до пералната машина.

Мая и нейните приятели

Пристигаме в Мангафай някъде в края на ноември и оставяме Фата Моргана на котва в малкия залив на няколко минути пеша от къщата. Постепенно все повече и повече български семейства прииждат от други части на Нова Зеландия и чак от България, паркират коли и каравани пред къщата, покриват подовете на всички стаи с матраци, опъват палатки в предния двор близо до караваната докато свърши мятото в двора, превземат и задния двор. До края на декември мястото прилича на къмпинг без правила, без организация и само с една тоалетна. Всъщност има едно единствено правило и Светльо, нашият домакин и главен Джедай, стриктно го налага: „Никой няма право да си ляга преди полунощ“. Този феномен наричат „Честване на Коледа“.

„Къмпинга“ в Мангафай по залез

Деца от всички възрасти тичат наоколо, скачат на трамплина или седят пред телевизора, докато майките постоянно готвят и мият чинии. Всеки ден къмпингът се събужда рано под звуците на плачещи ранобудни бебета. Няколко сънливи майки правят закуската и включат телевизора, така че бащите-махмурлии да могат да продължат да спят поне до обяд. На обяд почти всички са будни и се носи миризма на кафе. Сядаме навън на верандата около един стар сандък от каури, който използваме за масичка, на която си слагаме чашите за кафе. Сутрешното слънце напича, умълчали сме се, няколко души се редят на опашка пред банята и започваме да правим план за деня.

– Айде да отидем на плаж.

Тук е важно е да споменем, че в Нова Зеландия месеците между ноември и май са най-горещите и това е времето на лятната ваканция.

Отнема ни някъде между 2 и 5 часа да организираме плажната активност, да решим кой ще бъде в коя кола, кой плаж, кой няма да ходи по някаква причина, да приготвим планини от сандвичи, да облечем децата с бански и да намерим хавлии. Някъде в късния следобед тумбата българи се изсипва на плажа – риболов, сърф, плицикане във водата и футбол. Обичаме футбола- нашият национален спорт.

Българи на плажа в Мангафай

Една много силна българска характеристика е, че сме много гръмогласни. Ние сме импулсивни, превъзбудени, особено когато сме с приятели, и говорим много високо- съперничим на италианците. Така че можете да си представите група от над 30 българи играят футбол на плажа … Любопитни хора идват от далеч, специално за да попитат на какъв език говорим, или по-скоро крещим.

Шумни игри и забавления на плажа

Уморени и гладни се връщаме в къщата в която има само един душ. В един момент водата, която идва от резервоар за събиране на дъждовна вода свърши внезапно и изненадващо, докато някой използваше пералнята, друг беше в банята, а съдомиялната машина беше по средата на цикъла си. От доста време не е валяло. Паника.

Мъжете бързо реагират на бедствието: няколко коли тръгват на съединител, човекът с цистерната по водоснабдяването бива издирен, той казва, че не може да дойде днес, дава му се бутилка-подарък, идва днес. Резервоарът за вода отново е пълен и къмпингът отново жужи, след няколко часа пълна суша и несигурност.

Вечерта е най-хубавата и най-съществената част от рутината на къмпинга. В задния двор Свет и Дара са паркирали стара риболовна лодка направена от каури, която след ремонт евентуално би могла да се използва за настаняване на още няколко лагерника, но сега просто седи в средата на ливадата като декорация. До нея е барбекюто. Друга по-малка лодка, също направена от каури и ползвана за улов на китове преди сто години, стои обърната с главата надолу и издигната над саморъчно скован бар, където всяка вечер носим напитки и храна, музика и дори лазери за допълнителна епичност. Между двете лодки има празно пространство с една метална джанта по средата, която ползваме за импровизирано огнище. Седим около огъня, наблюдаваме го втренчено и пием до полунощ или до по-късно.

Данчо и Коко- привечер

По този начин отпразнувахме не само Коледа, но и Нова Година и всички малки и големи, български и новозеландски празници, както и повечето обикновени дни помежду йм, до Великден. Новогодишния купон бе епичен, като сцена от циганските филми на Емир Кощуница, с над 50 души, всички български, с изключение на нашия белгийски приятел Жил и двамата английски диджеи, и двамата се казват Джон. Единия Джон е женен за българско момиче, което наричаме „Цъки „. Да, имахме си диджеи, лазери и даже машина за пушек. Имаше народни хора насред облаци прахуляк, деца и кучета тичаха из двора, имаше планини от храна и реки от алкохол, баници с късмети, сирена и луканки. Единственото нещо, което липсваше бе едно живо прасе, което да се моете из краката на хората и престрелка.

Ева на бара

Благодарнисти за гостоприемството и приятелството

Светльо и Божидара, Вокил и София

Данчо и Гергана, Ицо и Борко

Коко и Светла, Евгени

Джон и Цъки, Имоджин и Изабела

Краси и Биляна, Маги и Аглика

Ева и Миро, Мира

Стефан и Петя, Ники и Марко

Дидо и Натали, Коко, Стефко и Тото

Жоро и Вили

Мариета и Иван Боеви, Ния и Стаси

Пачо и Мария, Волен и Максо

Краси

Жоро

 

Още снимки от къмпинга в Мангафай

Вокил, Мая и София и техните портрети, нарисувани от Мая

Бебе Бристъл

.

Мая и София си боядисват косите

Мира и Дара правят мартенички

Котката Шелби

Българи на риболов в Мангафай

игри на плажа

Стефан

Светла

Мариета и Иван Боеви на посещени на Фата

Иво и Краси с Тане Махута

.

.

.

Дидови на гости на Фата

Цъки и Имоджин

Сандбординг в Мангафай

Сърфинг в Мангафай

Светльо и Божидара

 

.

Гледайте краткото филмче със субтитри на български с разни случки от Мангафай

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

 

 

Ако четете това …

.

… имаме една малка молба. Все повече хора, редовно четат нашите истории и гледат нашите филмчета в YouTube, но далеч по-малко са тези, които ни подкрепят. И за разлика от други, нашите статии и филмчета са достъпни и безплатни за всички. Така че смятаме, че е справедливо да помолим хората, които посещават блога ни и YouTube канала ни често за символична подкрепа – нещо като приятелски месечен абонамент. Усилията ни да пишем и да проучваме, да обработваме снимки и да правим филмчета отнемат доста време и енергия. И е още по-трудно да се прави от лодка с ограничен интернет и електричество. Но го правим, защото вярваме, че нашето пътешествие и начин на живот имат значение – защото може би ви вдъхновяваме. Ако редовно четете и цените нашите истории, помислете си да станете един от нашите „патрони“ за не повече от $ 1 или $ 5 долара на месец и да ни помогнете в бъдещите ни пътешествия. Вие сами решавате с каква сума и за колко време да ни станете Патрони и можете да се откажете или промените „абонамента“ по всяко време. Събраните средства са за фото и видео оборудване, дрон, подводна камера, компютър и софтуеър за обработване на видеата, както и за скромните ни ежедневни разходи за храна и ремонт на лодката. Без вашата подкрепа, това приключение би било немислимо и невъзможно. Благодарим ви!

Share

Обиколка на Нортланд в Нова Зеландия с Уили

.

Пристигаме в Опуа – яхтено пристанище в красивия „Залив на островите“ с марина и кораборемонтен двор разположени в дъното на дълбок залив, с всевъзможни корабни магазини, яхтен клуб и ресторант и малък доста скъп магазин за хранителни стоки.

.

Правим си входните процедури с митницата и имиграционните доста бързо, с помощта на двама дружелюбни митиничари, които инспектират лодката, конфискуват бутилка мед и торба боб, считани за „биологична опасност“ в Нова Зеландия, щателно проверят палатката ни за случайно полепнали чуждестранни растения или семена и ни отнасят боклука заедно с многобройните формуляри- попълнени, подписани и подпечатани. Влизането в Нова Зеландия с лодка, митница и имиграция са безплатни, с право на временно внасяне на лодката за 2 години и 3 месечна виза за екипажа, с право на удължаване за още 3 месеца (удължаването струва около 200$)

.

След дългия и труден преход от Тонга до Нова Зеландия, след изтощението и болката от единадесет безсънни дни и нощи, през които океанът ни подхвърля нагоре и надолу, друса ни във всички посоки, с променливи ветрове и течения и неприятни системи с ниско налягане, най-сетне ни спохожда усещане на огромно облекчение и възхита в този нов зелен свят.

Светлите почти прозрачни тюркоазени нюанси на сините лагуни в тропиците тук потъмняват в плътните зелени цветове на меките хълмове и безкрайните полета, обсипани с бели точки. Ярко златистите и бледо розовите самотни пясъчни плажове тук се превръщат в плътни червени и кафяви почви и скали. Тънките високи палми, танцуващи деликатни и крехки на фона на бялото небе, тук придобиват формата на масивни древни дървета и гигантски папрати, които виждаме за първи път.

Нова Зеландия е различна от всяко друго място- нелогична, надхвърляща очакванията ни. Тук е сутрин – новият ден е пред нас, а там, откъдето идваме, е началото на вчерашната нощ. Тук е пролет през ноември, свежа и красива – задава се лятото, докато в света, който познаваме, хората се приготвят за зимата и кленовете се отърсват от оранжевите си листа.

Заедно с нашите приятели германското семейство на борда на катамаран Invictus и белгийското семейство на борда на катамаран Mercurdi Soir си организираме вечери и разходки около залива, пазаруваме в близкия град Пахиа, правим малки ремонти по лодката, почистване и пране. Няколко дни минават. Планираме да пообиколим туристическите атракции на най-северната част на Северния остров на Нова Зеландия, както винаги- колкото е възможно по-евтино– на стоп и каучсърфинг.

Нова Зеландия – легендарната Аотеароа на Маорите, „земята на дългия бял облак“, е островна държава в югозападния Тихи океан, състояща се от две големи земни маси – Северния остров и Южния остров и около 600 по-малки острова, разположени на 1500 километра (900 мили) източно от Австралия, от другата страна на Тасманско море.

Двата основни острова са разделени на региони, от които Нортланд („Северна земя“) е най-северната част на страната и нашата първа дестинация. Чрез Couchsurfing се свързваме с един местен човек на име Уили, който ни приема в неговия „лайфстайл блок“, което означава малка ферма в град Кайкохе за няколко дни. Той дори идва да ни вземе с колата си от Опуа, така че не ни се налага да ходим на стоп!

Уили е от Маорски произход, наша възраст, с дълга черна къдрава коса, бос, вечно усмихнат, вечно пеещ, пълен с истории и знания за местните традиции и начин на живот, талантлив и артистичен и със страхотно чувство за хумор. Забавен, интелигентен, с огромно количество енергийни запаси, позитивно отношение и любов към живота, Уили бързо се превърна в нашия Couchsurfing любимец и добър приятел, чиято компания бе най-ценното нещо а нас през тези няколко дни в Нортланд.

Willi

По пътя към къщата му, Уили ни показва някои от интересните места около Кайкохе и Керикери. Обяснява ни значението на свещените сайтове на маорите, разказва ни за местната флора и фауна. В понеделник продават пици по 5 долара в „Доминос“, така че споделяме 5-доларови понеделнични пици, наслаждавайки се на водопадите в парка малко преди залез слънце.

Уили живее в старата къща на дядо си, с три малки спални, където настанява бакпакери от цял ​​свят. Има отделна сграда за гараж и голям двор, отрупан с всякакви странни стари, но полезни вещи, разпръснати или на камари, повечето от които все още има надежда да бъдат използвани за нещо в даден момент от времето, включително и една малка платноходка в доста добро състояние, с която Уили планира да плава около Залива на островите някой ден. Междувременно дворът, гаражът и лодката могат да бъдат използвани за настаняване на още повече гости, палатки и бакпакери.

Отвъд двора, населен от няколко кокошки и един петел, подчинени на един черен нинджа-котарак наречена Куро, има няколко поляни, разделени с огради, където Уили държи овце и крави. Той има два вида овце – белите пухкави, класически, симпатични, новозеландски клишета-овце

.

и няколко болнави, чуждестранни, по-големи на ръст, грозновати и с по-тъп израз на лицето, кафеникави на цвят и параноични по характер вносни овце.

.

Кравите са с най-различни възрасти и размери в отделни заграждения и по-многобройни от овцете. Много от тях са млади- Уили ги купува като телета, захранва ги за няколко месеца и ги продава на пазара за едър рогат добитък от другата страна на улицата.

.

Мая страхотно се радва на всички животни и на начина на живот във фермата като цяло. Но най-вече обича Куро – черният нинджа-котарак, опитен ловец на мишки и врабчета, който небрежно идва да ни провери рано сутринта в спалнята ни, покрити с матраци и одеала, тъй като нощем става студено и ни позволява да го галим зад ушите. Котките се мислят и се държат като законните собственици на домовете, които обитават, и върховните господари на всички.

Уили работи като шофьор на автобус и екскурзовод за една от местните автобусни компании, организиращи еднодневни екскурзии до Нос Реинга и 90-милния плаж в Нортланд. Планирахме да посетим някои от тези места в района на стоп, но се оказа, че северната част на Нортланд е много безлюдна и почти никакви коли не минават по единствения главен път до върха на Нова Зеландия. Така че автостопа може да отнеме много по-дълго време от планираното и без палатка може да се окажем в средата на нищото, през нощта. Но Уили ни покани да се присъединим към една от страхотните му автобусни обиколки и благодарение на него успяхме да видим най-интересните забележителности в Нортланд, безплатно и по възможно най-забавния начин.

Първата спирка с автобуса на Уили е блатистата гора Manginangina, където срещаме за първи път в живота си могъщите каури. Едно от най-отдалечените и изолирани места на планетата, в Нова Зеландия се зараждат и развиват напълно различни и уникални животински и растителни видове, като дървото каури, което е един от най-известните и ценени представители на уникалната новозеландска природа.

.

Дърветата Каури са сред най-древните в света, появили се преди 150 милиона години. Каури е иглолистно дърво, което вирее единствено само на север от 38 градуса южна ширина в Северния остров на Нова Зеландия. Това е най-големият дървесен вид в страната, достигащ 50 метра. Тези дървета могат да живеят повече от хиляда години.

.

Продължаваме до прочутия 90-милен плаж на западния бряг на Северния остров, който всъщност е само 55 мили. Той е официална магистрала на Нова Зеландия и основна туристическа атракция.

.

Тук Уили прави пергели с автобуса и спираме да събираме tuatua мидички и да построим „човешка пирамида“.

„Защо трябва да направим човешка пирамида?“ – пита Уили, „Защото можем! Имаме цял автобус, пълен с човеци и нямаме никакво извинение да не направим пирамида!“

.

На този етап, на никой от екипажа на автобусите – все млади бакпакери от всички части на Европа, не му пука накъде ще продължим. Няма значение, стига Уили да ни е гид. Тази еднодневна обиколка с автобус се превърна в страхотно преживяване и уникално представление на колела благодарение на Уили, който непрекъснато разказва вицове, пее и се шегува, организира караоке в движение, учи ни да пеем една маорска хака и ни кара да я изпълняваме пред клиентите на малко ресторантче за риба и картофки, организира игри, човешки пирамиди, пързаляне с шейни по пясъчните дюни на 90-милния плаж и превръща пътуването в едно забавно незабравимо събитие, по време на което пътниците са едновременно публика и изпълнители. Наистина невероятно изживяване.

.

Следващата ни спирка е Нос Реинга – най-северната точка на Нова Зеландия и свещен сайт на Маорите.

.

Тук Тасманско море се сблъсква с Тихия океан. Нарича се „мястото на последния скок“.

.

Според легендата на Маорите, тук духовете на мъртвите скачат в океана, за да започнат своето последно пътешествие и да се завърнат в родината си- Хавайки.

Първите заселници на Нова Зеландия пристигат от Източна Полинезия около 1300 г., след дълго и епично плаване през островите на южния Тихи океан, навигирайки традиционните си канута. Това са Маорите на Аотероа. Хавайки е домът на маорските боговете и традиционното място, от където произлизат Маорите. В митологията на Маорите, Хавайки е мястото, където божеството Йо е създал света и първите му хора. Това е мястото, където се ражда всеки човек, и където всеки се завръща след смъртта, за да се превърне в птица или да се спусне в подземния свят. (от https://www.teara.govt.nz/en/hawaiki )

Тук Уили ни казва да се държим с уважение. Също казва, че ако поседнем край ръба на скалите и затворим очи, ще почувстваме дълбоката спиритуална енергия на мястото.

.

Обратно в къщата на Уили сме добре дошли да останем още няколко дни по-дълго от първоначално планираното и да свършим малко работа из фермата, в духа на каучсърфинг и за благодарност за гостоприемството и екскурзията. Ако сте на гости в къщата на някого, най-доброто, което можете да направите, за да се отплатите на страхотния си домакин за гостоприемството и безплатното настаняване, е да приготвите традиционна храна от вашата страна и да помогнете с каквото можете в къщата.

.

Така че през следващите няколко дни готвя традиционни български ястия и боядисам тоалетната, докато Иво, Мая и Карло – един млад германец, също на гости на Уили от каучсърфинг- стрижат овцете. Също така разчистваме част от храстите в едно от загражденията на кравите, с които правим най-големия огън в историята на света.

Втренчили сме се в най-големия огън в историята на света с бири в ръце- ние тримата, Уили и Карло; сънливи крави преживят под звездното небе, един черен нинджа-котарак се промъква из сенките. Духовете на маорските предци на Уили, населяващи среднощните часове по тези места, ни наблюдават и ни предават мъдрости.

.

.

.

.

.

.

 

.

 

Гледайте краткото филмче със субтитри на български за приключенията ни във фермата на Уили и екскурзията с автобус из Нортланд.

 

 

 

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

 

 

Ако четете това …

.

… имаме една малка молба. Все повече хора, редовно четат нашите истории и гледат нашите филмчета в YouTube, но далеч по-малко са тези, които ни подкрепят. И за разлика от други, нашите статии и филмчета са достъпни и безплатни за всички. Така че смятаме, че е справедливо да помолим хората, които посещават блога ни и YouTube канала ни често за символична подкрепа – нещо като приятелски месечен абонамент. Усилията ни да пишем и да проучваме, да обработваме снимки и да правим филмчета отнемат доста време и енергия. И е още по-трудно да се прави от лодка с ограничен интернет и електричество. Но го правим, защото вярваме, че нашето пътешествие и начин на живот имат значение – защото може би ви вдъхновяваме. Ако редовно четете и цените нашите истории, помислете си да станете един от нашите „патрони“ за не повече от $ 1 или $ 5 долара на месец и да ни помогнете в бъдещите ни пътешествия. Вие сами решавате с каква сума и за колко време да ни станете Патрони и можете да се откажете или промените „абонамента“ по всяко време. Събраните средства са за фото и видео оборудване, дрон, подводна камера, компютър и софтуеър за обработване на видеата, както и за скромните ни ежедневни разходи за храна и ремонт на лодката. Без вашата подкрепа, това приключение би било немислимо и невъзможно. Благодарим ви!

Share

Преход до Нова Зеландия. Времето командва

.

.

Затваряте вратите, включвате печката и гледате от прозореца светкавиците в далечината над хълмовете, посръбвайки горещ шоколад по пижама. Вятърът навън вие, а вътре си гледате телевизия. Дъждът ромони по покрива и се унасяте в сън доволни, че е събота вечер и утре не трябва да ходите на работа в това гадно време. В това време ви се иска само да се излежавате на топло в леглото и да дремете. Така е, ако живеете в къща.

Ако сте на лодка на 500 морски мили от сушата и се зададе буря, ситуацията е малко по-различна.

Всеки път проверяваме внимателно времето преди преход и чакаме идеалните условия. Чакаме дни, седмици или месеци, ако трябва. Не поемаме рискове и не ни привлича екстремното, бързо или опасно плаване. Има голяма разлика между опитните моряци, които се състезават в регати и обичат бързите скорости и тропическите крузъри, които се стремят да се придвижат безопасно от едно място на друго, възможно най-безпрепятствено.

Изчисляваме колко време ще ни отнеме да стигнем от точка А до точка Б, в зависимост от скоростта и посоката на вятъра и обичайната скорост на лодката в предвидените условия. Чиста математика. Времето е равно на разстоянието, разделено на скоростта. Добавете или извадете теченията (и имайте предвид катабатични или ускорените ефекти на вятъра близо до земята). Ако прогнозите за времето са верни. Няколко пъти не бяха …

Някои преходи са по-дълги от други и някои преходи са много по-сложни, трудни и опасни от други. Тихоокеанският преход от Панама до Маркизите (над 3000 морски мили) е един от най-дългите, отнемащ няколко седмици, но е лесен, с постоянен лек източен вятър близо до екватора. Пътят от Тонга до Нова Зеландия също е дълъг – 1000 морски мили – но и много по-опасен. (Тук споменавам само някои от популярните маршрути, дестинации и преходи, които стотиците „тропически крузъри“ правят всяка година, а не по-екстремните такива като например нос Хорн, където само няколко опитни моряци се осмеляват до отидат).

.

.

Началото на ноември е времето за всички платноходки в Южния Пасифик да намерят безопасно защитено място далече от пътя на разрушителните циклони. Циклоните са тропически урагани с опустошителни ветрове и вълни, дъжд и гръмотевични бури, които удрят южната част на Тихия океан между ноември и април всяка година. Повечето циклони се формират между 10 и 30 градуса географска ширина на юг от екватора – с други думи – в тропиците. Тази област се нарича „циклонен пояс“. Така че мореплавателите имат избор – или да се насочат на север към екватора или на юг от 30 градуса географска ширина и да прекарат 6 месеца далеч от тропиците. Или да поемат огромен риск и да останат в циклонния пояс, надявайки се да не ги удари буря тази година. Най-популярното циклонно убежище за лодки, плаващи из тропическите острови на югозападния Тихи океан, е Нова Зеландия, разположена под опасните 30 градуса на юг. За там се запътихме и ние заедно със стотици други платноходки. Но 1000-милният преход от Тонга в Нова Зеландия не е лесен. Всичко знаят, че е опасен, със системи от ниско налягане, следвани от системи с високо налягане, които се формират всяка седмица в Тасманово море.

.

.

Тасманово море е едно неуравновесено същество, сгушило се между Австралия и Нова Зеландия; гледа на изток, вдишва (ниско налягане) и издишва (високо налягане); изпраща буря след буря през и над Нова Зеландия към Тихия океан. Да прекосиш тази нестабилна зона изисква търпение, умения, смелост и късмет. Всяка година яхти, бягащи от циклоните, застават във Фиджи или Тонга в очакване на точния момент да се промъкнат възможно най-бързо между издиханията или ако имат късмет – когато чудовището спи и диша спокойно. Съществува много информация и стратегии кога и как да направите прехода, какво да очаквате и как да се справяте с опасностите . Например: Стартирайте в края на поредната системата, когато преминава на юг от Тонга / Фиджи, тръгнете към Минерва рифовете или малко на запад от директната линия и ако вятърът спадне или спре за един или два дена- включете мотора и пълен напред, за да не се мотаете твърде дълго в опасната зона и да чакате следващата система да ви удари.

В тази част на света, освен Тасманското морско чудовище, съществува още едно митично създание с грандиозни пропорции- буквално и метафорично. Един “гуру“, „който имплантира идеи, знания и мъдрост, основани на умение, образование и опит с реалния свят“, който помага на “тропическия крузър” с прогнозата за времето и планирането на прехода. Името му е Боб.

bob

bob

Боб МакДавит ще седне и ще направи индивидуален плавателен план за всяка лодка, въз основа на параметрите на лодката и прогнозите за времето, срещу заплащане. Можете също така да се абонирате безплатно за седмичния му бюлетин, пълен с най-новите новини, актуализации, прогнози и съвети свързани с метеорологичните и плавателни условия в района. „Метео Боб“ се превръща в най-популярната личност в южната част на Тихия океан, когато дойде времето за плаване към Нова Зеландия и има две основни правила: 1. Не тръгваш, ако Боб не каже да тръгваш. 2. Тръгваш, когато Боб каже да тръгваш.

Тук е неговият сайт с повече подробности. MetBob.com

И все пак, няма гаранции нито в изчисленията на Боб, нито в GRIB файловете, генерирани автоматично от компютри, базирани на сателитни данни. В крайна сметка трябва да планирате внимателно, да наблюдавате моделите на времето и да имате добра преценка и късмет.

При планирането на пътуване използваме приложението Offshore на PredictWind и през сателита Iridium Go можем да зареждаме новите прогнози и да планираме маршрута в движение навсякъде на планетата.

Тук е една много полезна статия за “Планиране на прехода към Нова Зеландия“ от Noonsite.

.

.

Тръгваме от Нуку‘алофа, столицата и главното пристанище на Тонга, посока Минерва риф, с много леки ветрове от североизток. Вятърът спада още повече на втория ден, от 8 до 3 възела, и включваме двигателите, за да достигнем средна скорост от 5 възела. Леките ветрове се обръщат от югоизток на третия ден, когато се приближаваме до северня Минерва риф. Няколко яхти излизат от рифа и се отправят към Нова Зеландия. Едната е яхта „Острика“ с нашия приятел Патрик от Швейцария (чиято майка е българка) на борда. Говорим по радиото и той ни информира за плана си да тръгне на югозапад за един-два дена, преди да се обърне на юг към дестинацията. Добра идея, като се имат предвид предсказаните промени във времето. Решаваме да не спираме в Минерва и да се отправим леко на запад от пряката линията, но се оказва, че не е достатъчно. Влизаме в течение, което ни избутва на изток.

На петстотин морски мили от дестинацията или наполовината път, получаваме обаждане по VHF радиото от бреговата охрана на Нова Зеландия, патрулиращи със самолет над нас, които ни питат дали всичко е наред, колко хора сме на борда, каква ни е дестинацията и кога очакваме да пристигнем. Фактът, че има някой наоколо, ни кара де се чустваме по-спокойни.

В следващите два дни (остават ни около 400 морски мили) вятърът се обръща от юг, достигайки 27 възела с 4-5 метрови вълни и нямаме друг избор освен да се насочим на запад без изобщо да напрадваме към крайната цел, друсайки се ужасно, плавайки срещу вятъра и вълните. Става студено. Колкото по-на юг плаваме, толкова по-студена е температурата на въздуха и водата. Излизаме от тропиците.

На около 300 морски мили от дестинацията осъзнаваме, според актуализираните прогнози за времето и GRIB файловете, че система с ниско налягане ще премине точно над нас с над 40 възела на вятъра от север. Това ни плаши. Приготвяме бирените каси от Галапагос, които ни служат за драги и стабилизират лодката в силно време.

.

.

Затишие преди буря. Вятърът напълно умира и океанът става гладък като стъкло.

.

.

Невероятно е, че същото това притихнало езерно море ще събуди огромни развълнувани водни планини само след няколко часа. Един самотен мрачен албатрос преследва Фета Моргана. Лети ниско над водната повърхност в големи кръгове, винаги на една и съща дистанция. Като лошо предчувствие. Само защото знаем със сигурност, че към нас се е насочила буря, обвиняваме албатроса, че е „лошо знамение“, подобно на повечето мрачни неща, забелязани преди злополучни събития.

.

.

Бурята ни връхлита на деветия ден от прехода, на 160 морски мили от сушата в 22:00 ч. с ветрове 35-40 възела и пориви до 48 възела. Подготвени сме и чакаме. Не ни изненада. Платната са свалени, бирените щайги са във водата. Лодката е стабилна и се движи с 6-7 възела. Даже напредваме към дестинацията и вълните изобщо не са зле. Затваряме се в кокпита и плаваме с гола мачта, стабилно и безопасно, благодарение на отличните ни импровизирани драги. Автопилотът се представя чудесно. През сателита Iridium Go изпращам съобщения с нашата позиция на всеки час на нашите приятели в Австралия и Нова Зеландия, които следят напредъка ни. Това ме кара да се чувствам по-безопасно. Всъщност, аз се чувстваме напълно безопасно. Може би защото това не е първата ни буря, може би защото за втори път използваме драги, които вършат мого добра работа, но нито за миг не се чустваме в опасност. Не като първия път, когато преди четири години в канала на Юкатан ни изненда буря и си мислехме, че ще умрем … Предполагам, че с времето и опита човек научава възможностите на лодката и става все по-уверен в лошо време и лоши ситуации.

.

.

Бурята свърши, новото слънце излезе, наближаваме Нова Зеландия. Двамата с Иво сме изключително изтощени от безсъние. Но вместо спокойствие след бурята, ситуацията се влошава. Вятърът се орбъща от юг и продължава да духа с 25-30 възела, предизвиквайки големи хаотични вълни. Фата Моргана скача нагоре и надолу, наляво и надясно, с рифовани платна и на мотори. Вътре имаме чувството, че някой постоянно ни бие и рита. Болезнено е. Невъзможно е да приготвим храна или да заспим, нито да се изправим или да слезем по стълбите и да отидем до тоалетната. Плюс това е студено и всичко е мокро и солено. Чувствам се болезнено, отвратително изморена и пребита. Просто не мога повече, не издържам. Искам това друсане вече да спре. Напускам. Пуснете ме да си ходя!

.

.

Така е на десетия ден от този злополучен преход. Пристигаме в Опуа на единадесетия ден, напълно разрушен и готови да си починем малко от лодката и морето. Предстои ни една дълга заслужена зелена ваканция в Нова Зеландия.

.

.

 

  Гледайте 20-минутното филмче за бурния ни преход от Тонга до Нова Зеландия.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

 

Ако четете това …

.

… имаме една малка молба. Все повече хора, редовно четат нашите истории и гледат нашите филмчета в YouTube, но далеч по-малко са тези, които ни подкрепят. И за разлика от други, нашите статии и филмчета са достъпни и безплатни за всички. Така че смятаме, че е справедливо да помолим хората, които посещават блога ни и YouTube канала ни често за символична подкрепа – нещо като приятелски месечен абонамент. Усилията ни да пишем и да проучваме, да обработваме снимки и да правим филмчета отнемат доста време и енергия. И е още по-трудно да се прави от лодка с ограничен интернет и електричество. Но го правим, защото вярваме, че нашето пътешествие и начин на живот имат значение – защото може би ви вдъхновяваме. Ако редовно четете и цените нашите истории, помислете си да станете един от нашите „патрони“ за не повече от $ 1 или $ 5 долара на месец и да ни помогнете в бъдещите ни пътешествия. Вие сами решавате с каква сума и за колко време да ни станете Патрони и можете да се откажете или промените „абонамента“ по всяко време. Събраните средства са за фото и видео оборудване, дрон, подводна камера, компютър и софтуеър за обработване на видеата, както и за скромните ни ежедневни разходи за храна и ремонт на лодката. Без вашата подкрепа, това приключение би било немислимо и невъзможно. Благодарим ви!

Share

Хина, моята приятелка в Тонга

.

.

Плаване до Тонга

Срещнахме делфини, почти прегазихме една голяма морска костенурка, която си почиваше на повърхността на морето, и приземихме едно 6-килограмово дорадо или махи-махи – две имена за една и съща голяма океанска риба с красива златисто-зелена кожа и бяла деликатна плът- нашата вечеря за следващите четири дни.

.

.

Прекосихме „линията на смяна на датата“, което е много объркващо събитие. Тази линия върви от Северния полюс до Южния полюс, минаваща през средата на Тихия океан, като следва 180° географска дължина и определя преминаването на един календарен ден в следващия. От вторник преплавахме директно в четвъртък, като прескочихме цялата сряда и се озовахме в домейна на “Златния дракон“. Моряците, които преминат през Международната линия на смяна на датата, влизат в домейна на „Златния дракон“; тези, които са прекосили Екватора, вече не са „мазни попови лъжички“, а се превръщат в „мъдри костенурки“ (или в българските традиции- покръстването на „неофитите“, които стават поданици на Нептун), а онези, които минат през Панамския канал, принадлежат към „Ордена на канавката“ – все отличия, които вече гордо притежаваме. Но това не променя факта, че изгубихме безвъзвратно цял един ден заради някаква невидима въображаема линия.

Tonga

Tonga

Два часа преди залез слънце, първите острови на архипелага Тонга започват да изкачат от морето на западния хоризонт. Изминаха 48 часа, откакто бавно се движим на платна и на мотори с попътен вятър между 6 и 10 възела, рядко достигащ 16 възела, изминавайки 210 от 230-те морски мили между Ниуе и Вавау- най-северната островна група на Тонга. Напоследък използваме моторите много повече, след като прекосихме Тихия океан. Вече не сме „пуристи“, които стриктно плават, пускат и вдигат котва и дори улавят шамандури на платно, харчещи 50 долара годишно за гориво. Станахме „нормални“ и се стараем да избягваме лошо време и опасни ситуации, дори ако това означава да караме на мотори и да харчим повече пари за гориво. Задава се буря- първата за сезона, така че искаме да сме сигурни, че ще сме в безопасност на котва преди да ни връхлети след ден-два, дори ако това означава 20-30 часа двигател.

.

.

Остават ни само 20 морски мили. Със средна скорост от 4-5 възела ще трябва да се движим в пълна тъмнина за няколко часа между невидими рифове и сенки на острови. Иво наблюдава внимателно електронната морска карта Garmin, резервната карта на i-pad с Navionics, както и OvitalMap, която показва Google Earth изглед на района с нашата GPS позиция – страхотен софтуер за Южния Пасифик. Забавяме скоростта, приближавайки прохода между рифовете и става плитко. Морето е спокойно. Продължаваме внимателно без проблеми. Картите са точни.

.

.

В 9 часа вечерта навлизаме в дълбок напълно прикрит залив в близост до първия от островите на групата Вавау – о.Пангаймоту. Мрачна безлунна нощ е- пълна тъмница. Различаваме няколко лодки, спящи на котва без котвена или каквато и да е друга светлина. Колкото повече се приближаваме, толкова повече силуети на лодката се появяват все по-близо до нас, мрачни и безжизнени, едва доловими в мрака. От около 20 лодки само две-три имат котвена светлинка! Останалите са почти напълно невидими. Двамата с Иво ги псуваме, докато маневрираме и пускаме котва между две еднокорпусни лодки. В момента, в който приключихме с пускането на котвата,  пристига един човек с динги и ни казва много приятелски, че това е залив с платени муринги, че лодките на мурингите не са длъжни да пускат котвени светлини, тъй като те не са на котва и че трябва да се преместим по-встрани. Вдигаме котва, местим се, пак пускаме котва и си лягаме. Може да е законно и според правилата да държите лодката си вързана на муринг без нощна светлина но също така ми се струва глупаво и рисковано. Дали е така, защото се нарича „котвена светлина“, а не “ мурингова светлина“? Чудя се колко от тези тъмни невидими лодки са били намлени през нощта, причинявайки щети не само на себе си, но и на нищо неподозиращите пристигащи кораби.

.

.

На следващия ден срещаме за пореден път нашия стар приятел Ким Фили на борда на яхта „Филиософи“ и той ни запознава с круизната общност в залива. Всяка събота вечер те си организират плажен пикник и барбекю.

.

.

Срещаме велики хора, опитни моряци, пълни с истории и с добри съвети, някои от тях обиколили света два пъти. И все пак ми се ще да включат поне една малка, икономична светодиодна лампичка през нощта …

За Тонга

Оставаме в залива на Пангаймоту за уикенда. Тук е ураганна дупка, прикрита между островите и рифа, защитена от вятър и вълни във всички посоки и идеално място да се скрием от бурята, която очакваме да удари всеки момент. Но бурята удря островите на Самоа на около 300 морски мили на север от Тонга и всичко, което достига до нас, е дъжд. С кофите!

.

.

Ден след големия дъжд е слънчево и светът отново е красив. Време е да стъпим на сушата в Тонга за първи път в живота си.

.

.

Да бъдеш за първи път в ново непознато място, от което не си част, винаги е много вълнуващо и някак неловко. Ние сме посетители в нова страна и всичко е интересно.

Кралство Тонга е архипелаг от 169 коралови, варовикови и вулканични острови, от които само 36 са населени от около 100 000 души (повечето от тях на главния остров Тонгатапу). С обща замна площ от около 750 квадратни километра разпръснати в над 700 000 квадратни километра море в южната част на Тихия океан, Тонга е разделена на три основни групи – Vava’u, Ha’apai и Tongatapu. Нейни съседи са Ниуе на изток, островите Кермадек, които са част от Нова Зеландия и Нова Зеландия на югозапад, Фиджи и Уолис и Футуна (Франция) на северозапад, Нова Каледония (Франция) и Вануату още по-назапад, Самоа на североизток  и Тувалу и Кирибати на север-северозапад.

.

.

Наричат Тонга „Приятелските острови“ още от 1773 г., когато капитан Джеймс Кук посетил района за първи път и бил посрещнат много сърдечно от местните хора по време на фестивала Инаси- годишното дарение на Първите плодове на Туи Тонга (най-големят вожд). Имало неуспешен заговор от местните вождове да убият Кук, но така и не го осъществили, а и той никога не разбрал, и така островите си останали „приятелски“.

.

.

От 1900 до 1970 г. Тонга има статут на британско „протеже“, като Обединеното Кралство се грижи за външните работи на Тонга посредством приятелски договор. Но през цялата си история Тонга никога не се е отказала от суверенитета си и никога не е била под чужда власт, оставяйки единствената държава от Тихоокеанския регион, запазила независимия си статут на традиционно кралство. И дори по време на колониалния период Тонга винаги се е самоуправлявала, което я прави уникална островна държава в Тихия океан.

Среща с Хина в Пангаймоту

От залива Пангаймоту тръгваме по стръмен асфалтиран път, пресичащ буйни земеделски земи. Високи кокосови палми, бананови дървета и папая доминират меките хълмове покрити със зелени насаждения от касава и таро. Въздухът е неподвижен, земята е суха и притихнала под интензивната жега във вътрешността на острова.

.

.

Търсим сенките встрани на пътя и спираме да почиваме под едно старо мангово дърво. Малко по-нататък започват да се появяват първите къщи на селото. Скромни домове с огромни цъфтящи градини, населени от кокошки и прасета. Гробове с бели кръстове и цветя лежат пред всяка къща. Пладне е. Сенките се смалиха и слънцето пари. Дехидратирани, отново спираме встрани от пътя, недалеч от бяла църква. Със сигурност ще срещнем хора тук и може би ще мине кола и ще ни закара до големия град Неяфу от другата страна на острова.

.

.

Женски глас ни зове от синята къща на отсрещната страна на пътя. Маха ни и ни прави знак с ръка да отидем при нея; предлага ни вода. Може да има ресторант у тях, предполагам, или може би иска да ни продаде нещо, така както местните хора на толкова много други места, където сме били, все се опитват да ни продадат нещо. Трябва да внимаваме. Често хора ни канят и ни показват неща и след това искат пари. Можете да разберете кога хората са честни и имат добри намерения: по начина, по който говорят и се усмихват; по начина, по който ви приближават с внимание и уважение; по погледа им, в който се чете честност и надежност. Тази жена – първото човешко същество от Тонга, което срещаме – има такъв поглед и усмивка. Всичко около нея е чисто, спокойно и красиво. Казва се Хина.

.

.

В ниската ограда около къщата няма врата, затова трябва да я прескочим. Не, няма ресторант и Хина не се опитва да ни продаде нищо. Видяла мъж, жена и момиче, непознати в нейното село, насред горещината и им предлага сянка, вода и приятелство под формата на най-безграничното световно-известно „Тонганско гостоприемство“. От момента, в който влязохме в дома й и срещнахме дъщерите и синовете й, от момента, в който седнахме на рогозката на верандата и приехме чаша освежаващ плодов сок, от момента, в който й казахме имената си – така трудни за произнасяме и запомняне, станахме „почитни гости“ и най-добри приятели на Хина.

.

.

Домът на Хина е чист и скромен, състоящ се от една голяма просторна всекидневна, почти празна, без мебели освен един шкаф до стената и телевизор на малка масичка. Няма маса за хранене, диван или столове. Стените са покрити със семейни портрети. В задната част има няколко спални, които не видяхме, и външна кухня с печка и маса. Голямата предна веранда, гледаща към улицата, се намира в западната част на къщата и приятната сянка, в която сме се приютили, скоро ще бъде прокудена от следобедното слънце.

Хина работи на големия пазар в Неяфу, на няколко километра от тук, където продава сувенири и ръчно изработени кошници, направени от нея. Обещаваме да я посетим там, тъй като на следващия ден ще плаваме до Неяфу, където трябва официално да се регистрираме в Тонга. Обикновено посещаващите яхти трябва да минат митница и имиграция веднага след пристигането си, но ден или два по-късно също е приемливо в много от страните, които посетихме Аха! Може би Хина е толкова приятелска с нас, защото се опитва да ни продаде сувенирите си, предполагам аз. Но когато я посещаваме на пазара на следващия ден, тя ни посреща като стари приятели, с прегръдки и целувки и настоява да ни подари две медальончета от раковинки за мен и за Мая и не иска да приеме парите ни! Настоява да си избера и да вземе безплатно една от нейните кошници. Не мога да приема, това е твърде много. Сигурно й отнема няколко дни работа, за да изплете една кошница или купа. Но с радост бих се научила как да плета кошници и сама да направя една.

Hina at the market

Хина на пазара

Хина стана моя приятелка и ме научи да плета традиционни кошници. Това е най-великият подарък, който тя ми дари. Няколкото дни с Хина в прохладната сянка на закрития пазар, седнали безмълвно или разговаряйки тихо, бе най-интимния и красив момент от моите полинезийски преживявания.

Делничен ден е и е тихо на пазара за сувенири. Мрачно е и когато влизате от слънчевата улица в сянката на закрития пазар очите ви се нуждаят от известно време да свикнат с тъмнината. Дългите маси са покрити с дървени фигурки и резбовани маски, бижута, изработени от миди и перли, както и всякакви размери плетени кошници и традиционни декоративни пояси. Няколко жени седят край масите си, чакат клиенти и плетат. Седнала съм до Хина в дъното под големия покрив. Мълчаливо си плетем кошниците. Тихо е като в катедрала. Като на сън, Хина започва да пее – едвадоловима, нежна красива мелодия на този странен език, на който една обикновена дума като „здравей“ кара езика ви да танцува – „malo e lelei“. Задържам дъха си, сякаш малка деликатна пеперуда току-що кацна на рамото ми и ме е страх да не отлети. Наблюдавам я с ъгъла на окото си, опитвайки се да запомня завинаги и най-малкия детайл от този кратък момент от живота ми.

Hina

Hina

Неделно тържество и „уму“

Хина ни кани с Иво и Мая на традиционно неделно пиршество в дома й.

– Ще ви направя “уму“, храната на Тонга, за да опитате. – казва Хина.

Hina and her sons

Hina and her sons

Нейният английски не е много добър, но се разбираме перфектно. Питам дали можем да платим за някои от съставките, които ще използва, за да приготви храната в неделя – пет вида месо, таро, касава и сладки картофи, риба, омари и стриди, пресни плодове и зеленчуци. Семейството й притежава парцел земя, недалеч от къщата, в полетата, които прекосихме по пътя, когато за първи път се разходихме до селото. Там произвеждат повечето кореноплодни растения, плодове и зеленчуци, както и фъстъци, които продават. Но по-голямата част от месото, рибата и стридите, ще трябва да купи от своите съседи или от пазара. Но Хина не иска да приеме пари. Тя ни кани като приятели в къщата си, а не като клиенти.

Hina

Hina

След малко преговори, убеждавам Хина да покани и нашите приятели от една друга лодка – френско семейство с три очарователни деца и едно момиче екипаж на борда на яхта Excallibur (общо шест души); да направи голямо пиршество и да приеме малко пари за всеки от нас (за разходите за храна) и нашите подаръци (учебни материали за децата й, дрехи и сухи хранителни продукти). Тази идея й харесва.

Неделя сутринта сме готови. Организирахме такси за девет души от Неяфу до Пангай, което да ни вземе от пристанището в 8 часа. Десет минути по-късно пристигаме в къщата на Хина. Тя се радва да ни види, както винаги. Вече е започнала с подготовката на умуто. Посреща ни с поднос с ананас, папая и манго плодове и пресен сок. Двете й дъщери – най-красивите млади момичета, които срещнахме в Тонга и които учат за медицински сестри, завиват козе, свинско и говеждо месо, риба и стриди в листа от таро с нарязан лук и кокосово мляко. В Тонга, подготовката на храната традиционно е задължение на жените.

Preparing the food

Preparing the food

Междувременно съпругът на Хина и двамата йм сина подготвят „земната пещ“ или „уму“ фурната, което е задачата на мъжете. Слагат камъни в дупка в земята в задния двор и правят огън отгоре. Когато дърветата изгорят и камъните се нагорещят, ги покриват с големи листа от банани и слагат храната в дупката. Всичкото месо завито в листа от таро, както и кореноплодните таро и сладки картофи. След това нареждат още няколко бананови листа отгоре, за да запазят топлината и покриват дупката.

Making umu

Making umu

След това всички влизат обратно в къщата и се преобличат за църква. Жените обличат дълги яркоцветни рокли, украсени с “киекие“ – ръчно изработен пояс. Мая облича златна рокля, а аз избрах една яркочервена с големи цветя – най-хубавите дрехи, които нашите домакини притежават са за нас.

Maya and MIra

Maya and MIra

Мъжете слагат чисти ризи с десен на едри тропически цветя, дълги тъмни поли и Ta’ovala – традиционен сламен пояс, използван при всички официални случаи. Иво, Никола и двамата му синове изглеждат безумно, увити в поли и сламени рогозки, които се оказват и доста неудобни. Цари весела суматоха докато се преобличаме в националните Тонгански дрехи; почти закъсняваме за църква!

Nicolas and Ivo

Nicolas and Ivo

Докато храната бавно се задушава в подземната фурна „уму“ в продължение на няколко часа, отиваме на църква, която се намира на няколко метра от къщата. Но трябва да побързаме; Хина е малко нервна- тя пее в църковния хор и иска да бъде там навреме. Спомням си красивия й глас.

.

.

С пристигането на християнството преди около 200 години, традицията на църковните хорове се устаняява в Тонга. В края на 19 век мисионерите въвеждат химни, популярни в Англия и Австралия, запазвайки западните мелодии, но превеждайки текста на езика на Тонга.

.

.

Камбани звънят и всички вече са вътре, когато пристигаме и заемаме местата си в заданата част на църквата. Има около петдесет души, млади и стари, всички облечени в най-хубавите си неделни дрехи. Запяват най-красивата църковна музика, която можете да си представите. Млади и стари женски гласове звънят с акустика, придружени от мъжките гласове в съвършена хармония. Слушаме дългата и много бойна молитва на свещеника, изцяло на езика на Тонга. Изглежда, сякаш ни се кара и ни обвинява за някакави ужасни грехове, крещи и ръкомаха много сериозно към нас. Към нашата група от „ бели хора“. Всички присъстващи мълчат уважително. Мисля, че ще горим в ада, защото сме закъснели, или защото децата се отегчиха след два часа, или защото Иво изглежда абсурдно в традиционната сламена рогозка или заради някакъв друг непростим грях, който със сигурност сме извършили. (После разбрахме, че е съвсем нормално отчето така строго да се кара на послушниците си в Тонга.)

Ivo

Ivo

След църквата, семейство и гости се връщаме в къщата. Мъжете изваждат храната от подземната фурна, а жените я нареждат на маса от бананови листа. След молитва за благословяване на храната, пиршеството започва.

.

.

.

.

.

.

Гледайте краткотофилмче за Хина, неделното пиршество и приготвянето на подземното „уму“

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

 

Ако четете това …

.

… имаме една малка молба. Все повече хора, редовно четат нашите истории и гледат нашите филмчета в YouTube, но далеч по-малко са тези, които ни подкрепят. И за разлика от други, нашите статии и филмчета са достъпни и безплатни за всички. Така че смятаме, че е справедливо да помолим хората, които посещават блога ни и YouTube канала ни често за символична подкрепа – нещо като приятелски месечен абонамент. Усилията ни да пишем и да проучваме, да обработваме снимки и да правим филмчета отнемат доста време и енергия. И е още по-трудно да се прави от лодка с ограничен интернет и електричество. Но го правим, защото вярваме, че нашето пътешествие и начин на живот имат значение – защото може би ви вдъхновяваме. Ако редовно четете и цените нашите истории, помислете си да станете един от нашите „патрони“ за не повече от $ 1 или $ 5 долара на месец и да ни помогнете в бъдещите ни пътешествия. Вие сами решавате с каква сума и за колко време да ни станете Патрони и можете да се откажете или промените „абонамента“ по всяко време. Събраните средства са за фото и видео оборудване, дрон, подводна камера, компютър и софтуеър за обработване на видеата, както и за скромните ни ежедневни разходи за храна и ремонт на лодката. Без вашата подкрепа, това приключение би било немислимо и невъзможно. Благодарим ви!

Share