Приключения в езерото Изабал

Предишният път ви разказах за училището на Мая в Гватемала и празненствата по случай денят на независимостта.

Осма Глава.  Приключенията ни в езерото Изабал, Гватемала

 

Крепост Сан Фелипе, Рио Дулсе, Гватемала

Крепост Сан Фелипе, Рио Дулсе, Гватемала

Октомври, 2013

Когато хората ни питат вие защо толкова много обичате да пътувате, ние им отговаряме, защото светът е прекрасен!

Ако се замислите, светът е доста малък. Слънцето, което е не по-голямо от блестяща златна палачинка в небето е милион пъти по-голямо от нашата планета Земя. Значи планетата Земя е не по-голяма от палачинкова трохичка! Но пък колко красива, колко интересна трохичка. Колко много прекрасни, невероятни, уникални места за разглеждане!

Но това не е всичко. Обичаме да пътуваме и заради останалите хора, които обичат да пътуват и които срещаме по пътя. Забележителни личности, които ни вдъхновяват и които ни стават приятели до живот. Превърнали сме се в магнити за пътешественици с подобни на нашите интереси, идеи, начин на живот и мироглед. Превърнали сме се в част от племе с общи мечти разпиляно из света.

Още първият ден щом пристигнахме в Рио Дулсе, Гватемала срещнахме Дайли, Джони, Нойял, Ловам, Илан и Спирит, които по това време живееха и обикаляха света на борда на 39-футов (13 метров)катамаран Solaris Sunstream наречен FriendShip (Приятелство).

Friendship, Lago Izabal

Friendship, Lago Izabal

Тяхната история ни вдъхнови.
В подножието на вулкан един висок французин слрещнал момиче от Калифорния, което четяло любимата му книга „Papillon“ на Анри Шариер. Двамата изкачили вулкана и продължили нататък заедно, без да спират.

Дайли и Джони пътешестват заедно от около 15 години насам, пеша, с колелета, с влакове, на авто стоп, с лодка, с каравана, с каквото намерят. Заедно обикалят Африка с палатка, пеша, на стоп и с влакове посещавайки някои от най-далечните и безизветни места затънтени на ръба на пустинята Сахара, които даже може би вече не съществуват, затрупани от пясъчни бурии. Возят се на покрива на товарен влак пренасящ желязо към мястото, където вали дъжд веднъж на 10-15 години и желяото не ръждясва. Гостуват на Масаите в Кения, където им позволяват да си опънат палатката в заграждението на селото, тъй като извън заграждението се разхождали лъвове.

Къмпингуват в Алеята на Баобабите в Мадагаскар, на върха на вулкана на остров Реюниън и на ръба на варовичната гора в парка Изало с бели лимури в дърветата около тях. Плават с малко кану издълбано от дърво заедно с хора от полу-номадското племе Везо в Мадагаскар. Срещат племената край езерото Туркана. Посещават средновековният град Гондар в Етиопия.

През 2003г. на остров Реюниън се ражда първото им дете- дъщеря им Нойял. С бебто продължават да обикалят континента, посещавайки Мароко, Мавритания, Сенегал, Мали, Буркина Фасо, Гана, Кения, Южна Африка, Мадагаскар и Етиопия, преди да се завърнат във Франция, където си купуват колелета. Заедно с малката Нойял в ремаркенце и с раници натоварени с дрехи, палатка и тенджери, обикалят Европа: Франция, Дания, Финландия, Италия, Германия, Швеция, чак до Норвегия на север и после на юг до Тунис, без нито веднъж да спят на хотел. По-късно обикалят Америка и Канада с велосипедите по същият начин. Планират да обиколят света с колелета, когато откриват, че Джони отново е бременна. Решават, че ще им е доста трудно с колелета и с две бебета и решават да си купят платноходка.

Купуват си лодка в Ст Мартен и страхотно се радват на живота на море, учейки се да плават около Карибите. През 2006г. на остров Ст. Лусия се ражда Илан, с церебрална парализа… Въпреки, че в началото страхотно много се тревожели, какво ще стане с него, ще може ли да върви, с времето престанали да се тревожат и приели ситуацията като част от живота. Продължили да пътешестват. Плават до Венецуела, Аруба, Кюрасао, Колумбия и Панама, където спрели и пътешествали по земя. По-късно оставят лодката във Венецуела и с една стара каравана обикалят Канада, където осиновяват кучето Спирит и с караваната слизат до Никарагуа, Салвадор, Коста Рика и Хондурас. Две години по-късно, в Гваделуп се рожда третото им дете- Ловам.

С трите малки деца, едното с церебрална парализа и с куче, те продължават да обикалят света. През 2011 година си купуват катамарана FriendShip, с четири каюти, където има място за всички.
Ние ги срещнахме в Рио Дулсе, Гватемала и бяхме неразделни през цялото време, което прекарахме там.

 

Петък. Мая, Нойял и Ловам бяха заминали на училище, Иво и Дайли стягаха Фата Моргана и Френдшип за плаване, Джони и аз отидохме на пазар с две големи раници за да заредим хранителни продукти, плодове и зеленчуци за уикенда. Веднага щом децата се върнаха от училище на обяд вдигнахме котвите и опънахме платната. Тихомълком се мушнахме под големият мост, плъзнахме се покрай старинната крепост Сан Фелипе разположен на последното стеснение преди езерото и отплавахме на запад.

Крепостта Сан Фелипе, Рио Дулсе

Крепостта Сан Фелипе, Рио Дулсе

Фата Моргана край крепостта Сан Фелипе

Фата Моргана край крепостта Сан Фелипе

Да плаваш по езеро е огромно удоволствие. Няма вълни, лек вятър, зелени брегове наоколо. Две семейства, две лодки, пет деца, едно куче. Езерото е наше.

Мая и Нойял си рисуват. Плавахме толква бавно, че Нойял скочи от тяхната лодка и плува до нашата в движение, за да са заедно с Мая.

Мая и Нойял си рисуват. Плавахме толква бавно, че Нойял скочи от тяхната лодка и плува до нашата в движение, за да са заедно с Мая.

Езерото Изабал е най-голямото езеро в Гватемала. Обхваща около 600 квадратни километра. Много реки се вливат в него, но най-голямата е реката Полочик на запад. Около езерото се издигат вечнозелени планини, Sierra de Santo Cruz на север и Sierra de las Minas на юг. В полите на планините по ръба на езерото има няколко малки fincas (селца), където живеят Кекчи и Киче общности или комуни, по същият начин по който техните пра-деди са живяли преди конкистата, в малки дървени къщички с покриви от палмови листа.

Традиционна къща в Гватемала

Традиционна къща в Гватемала

След около десетина мили и 3-4 часа плаване пуснахме котва пред Finca Paraiso, малко преди залез слънце.

Финка Параисо

Финка Параисо

Събота. Станахме рано сутринта, взехме сандвичи и шишета с вода в раниите и потеглихме към Agua Caliente (топла вода). След около половин час вървене успоредно на малка рекичка, където жени голи до кръста перяха дрехи и малки деца си играеха във вирчетата наоколо; през гората, покрай голямо зелено пасище и малко селце от друга ера, стигнахме до мястото.

.

.

От зеленото гърло на гората над нас се изливаше малък водопад. Съвсем не голям. Ако сте виждали много водопади, особено, ако сте били в Канада и сте стояли в нозете на Ниагара, този може дори да не го забележите. Но почакайте, пипнете водата му! Този водопад е горещ!

Agua Caliente waterfall

Agua Caliente waterfall

Нагоре по реката има минерален извор, чиито горещи води се смесват със студените води на реката в дълбокият вир под водопада. Преди да достигне ръба на скалите и да падне 10 метра надолу, горещата минерална вода формира малки естествени басейнчета в които е трудно да се задържи човек дълго време без да се свари напълно.

Ловам и Спирит в реката

Ловам и Спирит в реката

Мира в реката

Мира в реката

Пикник край брега

Пикник край брега

Джони и Илан в реката

Джони и Илан в реката

Спирит

Спирит

Ловам

Ловам

Спирит и Дайли

Спирит и Дайли

Прекарахме си няколко незабравими часа тук, сами насред природата ухаеща на влажна разстителност и минерална вода. Плувахме в студените води на реката, киснахме се в горещите минерални гьолчета, скачахме от водопада във вирчето, ядохме сандвичи на камъните, наслаждавахме се да стоим под масажиращата тежест на бумтящите топли води, падащи неуморно с нестихващ приглушен тътен, заобиколени от сенчеста тропическа гора.

Мая и Нойял

Мая и Нойял

Мая

Мая

Нойял

Нойял

Виктор

Виктор

Джони

Джони

Дайли

Дайли

Неделя. Отново потеглихме с лодките покрай северните брегове на езерото Изабал и не след дълго спряхме край финка Джокоро, малко селце с няколко дървени къщички под огромно старо дърво сейба, където живеят босоноги деца, които говорят само кекчи и разбират една-две думи на испански. Тук наблизо няма плаж, нито водопад, нито пещера, нито магазин, нито ресторант и затова туристи изобщо не идват. Има училище, църква и футболно игрище.

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Когато се зададохме с лодките и бавно се паркирахме на няколко метра от брега, децата от селото започнаха да прииждат по хълмовете надолу и да формират непроницаема стена от шарени фанелки, широки усмивки и любопитни погледи на брега на езерото. Стената нарастваше с всяка изминала минута и когато се натоварихме в каяака и се насочихме към брега, групата от малки посрещачи вече беше доста внушителна.

Деца от финка Джокоро

Деца от финка Джокоро

В селцето нямаше улици, а само няколко тесни пътечки между къщите. Къщите бяха малки дървени конструкции със стени от тънки дървета и покриви от палмови листа, същите като тези на маите отпреди хиляда години.Една такава къща се издига за около 1-2 седмици и всички от селото помагат и строят заедно. В една такава къщичка живеят около 20-30 души, повечето деца, заедно с кокошките, кучетата и други домашни животни.

.

.

.

.

Къщите са групирани в aldeas (комуни) от по 6-7 разделени от останалите с дървена ограда. Във финка Джокоро има 4-5 комуни. Хората от селцето работят за големите земевладелци, които са изкупили земите наоколо и произвеждат царевица, боб, тикви и други зеленчуци.

.

.

Децата ни посрещнаха нахилени и любопитни, помогнаха ни да издърпаме каяка на брега и ни наобиколиха спазвайки почтено растояние. В началото бяха доста мълчаливи и само от време на време някое казваше нещо на техният си кекчи език, което караше всички останали да се превиват от смях. Всеки път щом вдигнех фото-апарата за снимка те се блъскаха да позират пред мен, заставаха сериозни за снимката и после се трупаха около мен, на няколко пъти почти ме събориха, за да видят снимката в екранчето на апарата умирайки от смях.

.

.

С конвой от деца тръгнахме бавно из тесните пътечки да разгледаме селото и посетихме две от комуните. Някои от жените, които се занимаваха с чистене и готвене се скриха в къщичките си щом ни видях, други ни наблюдаваха изпод вежди от разстояние с леки саркастични усмивка, а някои от по-смелите дойдоха да говорят с нас, колкото могат на испански. Повечето мъже бяха на работа из полетата, въпреки, че беше неделя.

.

.

След това се събрахме на футбоното игрище, което беше леко наклонено към езерото, осеяно с бодили и кравешки акота навсякъде. Момчетата бързо се разделиха на два отбора, от някъде се появи топка и започна мачът. Скоро всички тичаха напред-назад, гонеха топката и при всяка удобна възможност викаха ту Ииивооо ту Вииктоор колкото им глас държи. През това време Мая, Нойял и Ловам се включиха в играта на малките, нещо като Кральо-портальо.

Футболен мач във финка Джокоро

Футболен мач във финка Джокоро

Стана време да си ходим, но децата не искаха да ни пуснат. Решиха да ни скроят номер и да ни откраднат каяка, за да неможем да се върнем на лодките. Иво разбира се ги излови във водата и ги преобърна както бяха накачулени на каяка. Няколко пъти. Те разбира се отново се заливаха от смях.

децата ни крадат каяка

децата ни крадат каяка

Дванайсет деца в един каяк, тринайстото умира от смях :)

Дванайсет деца в един каяк, тринайстото умира от смях 🙂

.

.

Най-накрая, когато се качихме в каяка и потеглихме към лодките, децата започнаха да плуват след нас и се опитваха да ни убедят да останем. Бяха истински тъжни, че си тръгваме…Обещахме им да се върнем и да им донесем бонбони.

.

.

Дълго време ги слушахме как викат от брега Иииивооооо, Иииивоооо.

Следващият уикенд, след края на учебната седмица, потеглихме отново заедно с нашите приятели.

.

.

Този път се отправихме към южният бряг на езерото, където на брега има едно малко ресторантче и плаж. Закотвихме лодките пред плажчето и поехме към планините в търсене на пещера.

Край бреговете на езерото Изабал

Край бреговете на езерото Изабал

В планините около езерото Изабал има много пещери, но повечето са трудно достижими тъй като няма пътища, нито дори пътеки през дивата природа.

Иво и Виктор в гората

Иво и Виктор в гората

Джони остана на плажчето с Илан и Ловам, а всички останали: Дайли, Нойял, Иво, Виктор, Мая и аз, придружени от Спирит и от едно непознато куче, което се присъедини към нашата група, си прекарахме денят в търсене на пещерата.

На път към пещерата

На път към пещерата

Цял ден вървяхме през джунглата, прекосявайки реки, бамбукови гори, царевични полета и пасища. Минахме и през две майски селца, където няколко човека разпознаха непознатото куче, което им лаеше прасетата и кокошките.

Дайли, 2 кучета и сто хиляди крави

Дайли, 2 кучета и сто хиляди крави

Срещнахме мъже с гумени ботуши, които мъкнеха на гръб дървета и мъже с широкополи шапки, които работеха в царевичните полета и всеки път, когато ги питахме на къде е пещерата, те ни казваха да продължаваме да вървим надолу по пътеката, през реката, пещерта е след портокаловата горичка. Но така и не я намерихме тази пещера…

.

А сега на къде?

Затова пък открихме зеленото на земята, топлата миризма на царевичните полета, прохладата на речните води и горе на високите хълмове- неповторим пейзаж. Езерото в нозете ни се излежаваше и ни чакаше под лъчите на следобедното слънце.

Царевично поле

Царевично поле

Мая и Нойял в реката

Мая и Нойял в реката

Мира в гората

Мира в гората

Следващият уикенд, след края на учебната седмица, потеглихме отново заедно с нашите приятели.
Този път намерихме пещерата. Не тази от миналата седмица, а друга, недалеч от горещият водопад, нагоре по реката.

Мая през джунглата

Мая през джунглата

След около 40 минути вървене през гората покрай реката най-сетне достигнахме до входа на дълбока тъмна пещера. Огромна зейнала дупка в отвесните скали на планината пълна с прилепи и слепи паяци, която ни чакаше гладна, с остри криви зъби. Лигите и течаха да ни погълне.

Пещерата

Пещерата

Иво

Иво

Влязохме много внимателно, като кученца с подвити опашки, държейки се едни за други, очите ни на палачинки. С малки фенерчета осветихме вътрешностите и. Странни нагърчени форми и текстури. Дъхът и влажен и прохладен. Киселива миризма на гуано. Гласовете ни пътуваха, блъскаха се в тъмното, изчезваха и се връщаха обратно по много странен начин, изкривени от грубите каменни стени на огромното празно подземие. Няма нищо по-мрачно, по-мистериозно и страшно от вътрешността на пещера.

.

.

Достигнахме до място, където бе невъзможно да продължим по-нататък без екипировка, въжета и завещание. Тук пещерата пропада около 10 метра и после продължава няколко километра под земята с няколко подобни опасни пропадания и излиза от другата страна на ппланината.

.

.

Мира

Мира

Известно време гледахме в черното на дупката и кроихме планове как някой ден ще се върнем с въжета и с повече фенери и ще влезем навътре. Някой ден.

.

.

Преди да се приберем обратно в Рио Дулсе, спряхме отново във финка Джокоро за още един мач и раздадохме бонбони на малчуганите, които бяха сигурни, че ще се върнем отново.

.

.

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: На Български

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

About lifenomadik

We are a family aboard a boat in search of freedom and adventure.
Tagged , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

5 Responses to Приключения в езерото Изабал

  1. Любопитко says:

    Много ми е интересно от къде такива хора намират пари да си купуват лодки, катамарани, каравани, велосипеди и т.н. ей така докато се шматкат по света без работа? Че даже и три деца издържат. Не става въпрос за завиждане, но е много лесно да се правиш на хипи с тлъста банкова сметка.

    Виж вашата история е по-правдива и впечатляваща – започнали сте от нулата, бачкали сте яко и сега разпускате … заслужено.

    Поздрави

    • lifenomadik says:

      Много хора ги питат този въпрос. Те също спират от време на време и поработват. Например Дайли работил в Гваделуп в един от парковете около 1 година, обикалят с колелетата през свободното време. Той е французин и си намира работа из френските острови. Освен това те и двамата правят плетени гривни и хипарски бижута, които продават на туристи. Постоянно плетат гривни и продават доста. Освен това Джони е Американка и получава парична помощ за болното дете- няколко стотин всеки месец (това им е основното). Освен това мисля, че бабите и дядовците помагат по малко, когато се наложи само (бащата на Джони е пилот на самолет и им осигурява безплатни самолетни билети). Освен това, те почти не харчат пари. Караваната им е стара и струва 200$, а лодката им също е в доста старинно състояние и съвсем не е скъпа, но за съжаление с нея немогат да плават по-сериозно. Живеят ултра минималистично, хранят се с най-евтиното или търсят храна в природата. Това може да ви звучи странно, но те го правят и ние сме свидетели. Те ни вдъхновиха страхотно. Истински хипита, невероятно смели, умни, красиви хора. Нямат банкова сметка. Ние сме назад с материала в сравнение с тях. Мерси за коментара, знам, че е добронамерен и логичен, защото не съм обяснила от къде се изхранват, а това е важен въпрос. Поздрави!

  2. Любопитко says:

    Е значи все пак имат помощи от тук и там. Лошо нема, животът се живее веднъж.

  3. Dando says:

    Stila ti pisane napomnia na knigata ‘Dalgia pat“ na Bernard Moatesier- zabelezitelen 4ovek, vetrhodec I filosof. Lubimata mi kniga… Namerete is, ste vi haresa…
    Nazdrave I nasluki.

  4. Kalina says:

    Възхищавам се на вас и на вашите приятели за смелостта да живеете живота си така как вие го разбирате! За това, че сте надскочили материалния копнеж за още и за повече и за още повече и че намирате креативни начини да си набавяте всичко необходимо! За това, че сбъдвате мечата на милиони хора с лекота и изобретателност!
    За вас ми разказа моя колежка от Варна, която познава Иво. Дори не знаех, че имате блог до момента, в който фейсбук страницата ви ме „намери“. От тогава чета блога с гиганска наслада и го отпивам глътка по глътка, като безценна сгряваща гърлото (мечтите) течност.
    След 2 седмици заминавам да живея в Австралия. Ще се радвам безкрайно, ако някой ден, когато пристигнете там, се срещнем на живо:-)
    Продължавайте да радвате нас, установените на сушата, и да разпалвате мечтите за сини води, бели плажове и наслада от живота!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Follow Me