Тайните на старата планина

Предният път описах неочакваната ни среща с горските демони на Гватемала.

Единайста глава. Тайните на старата планината

Translated from English: Secrets of the Mountains

автор: Мира Ненчева

.

„ Дори антрополозите и интелектуалците, независимо колко книги имат, не могат да разгадаят всички наши тайни.“

-Ригоберта Менчу Тум, Нобелова награда за мир, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

 

Октомври 2013

– Страхуваш ли се от смъртта? –ме попита той със същата интонация, с която хората обикновено питат Обичаш ли жълти цветя.

Не знаех как да отговоря. Устата ми пресъхна.

– Когато вървиш из гробищата, страхуваш ли се?- поясни.
– Когато бях малка да, страхувах се от смъртта и от гробищата, но сега вече не. Сега повече ме е страх от живите, октоколкото от мъртвите –и двамата се засмяхме на шегата.

Вървяхме бързо по черен път през плантация от палмови дървета, мъжът и аз, покрай рафинерия за палмово масло, през широка плитка река, докато навлязохме в сянката на планина покрита с гъста джунгла. Иво и Джони вървяха по-напред с другите двама индианци. Един от тях непрекъснато слушаше новини по малко радио на батерии, което крепеше на рамото си с една ръка.

Иво, Джони и двама от гидовете ни.

Иво, Джони и двама от гидовете ни.

– Нещо пак е станало в Сирия- съобщи.

Беше дребен, много сериозен, с меланхолично изражение. Испанският му беше добър и през по-голямата част от времето си говорехме с него. Един от другите двама беше брат му- леко пълничък и с много красива и искрена усмивка, която сияеше на лицето му всеки път, когато говореше с някой от нас. Усмивката му придаваше щастлив вид. Третият мъж не говореше испански и не се усмихваше. Беше като призрак. Вървеше много по-напред от групата, изчезваше в гората и внезапно се появяваше отново. И после изчезваше пак. Понякога другите комуникираха с него от далеч чрез сигнали, надавайки високи животински крясъци.

Мира с гидовете

Мира с гидовете

Бяхме ги срещнали тази сутрин. Не знаехме имената им. Не знаехме дали са добри или лоши хора. Единственото, което знаехме беше, че са млади индианци от племето К‘екчи, които явно нямаха работа този ден и се съгласиха да ни заведат и да ни покажат пещера в планината над тяхното село. Бяха облечени в дънки, износени тениски и черни гумени ботуши. Носеха малки раници и по едно мачете.

Мачететата малко ме притесняваха. За наша защита ли бяха? Защита от какво или от кого? И какъв беше този въпрос за смъртта? Тръгнахме към незнайна пещера забутана насред джунглата с трима непознати индианеца въоръжени с мачетета, които обичаха да говорят за смъртта и за войната в Сирия. Страхотно…

Цялата история започна спонтанно. Плавахме заедно с приятелите ни от катамарана Friendship покрай безлюдните брегове на езерото Изабал, най-голямото езеро на Гватемала, покрай долината на река Полочик. Районът е почти изцяло необитаем- едно от най-биоразнообразните кътчета на планетата, където крокодили и морски крави бродят из водите на делтата, гигантски мравояди, ленивци и ягуари се разходат из горите и черни ревящи маймуни, като тъжни горски демони с най-сърераздирателните и зловещи крясъци обябяват от върховете на дърветата началото и краят на всеки ден.

Долината на река Полочик

Долината на река Полочик

Няколкото селца разпръснати покрай бреговете на езерото представляват малки общности на индианци от племето К‘екчи, чиито обитатели живеят по същите места и почти по същият начин, по който са живяли дедите им преди стотици години, преди конкистата, в малки дървени къщички. Препитават се с традицоионен риболов с мрежи и дървени канута, култивират царевица, боб и тикви, отглеждат прасета и кокошки, готвят върху огньове и си перат дрехите на ръка в езерото, с тази разлика, че почти всички притежават мобилни телефони.

Край бреговете на езерото

Край бреговете на езерото

Стана късно. Трябваше да намерим място, където да спрем за през нощта. Доближихме се до брега, където над гората се издигаше колона сив пушек. Селце, помислихме си и решихме да пуснем котви там. От лодките видяхме няколко малки традиционни колибки построени на брега на езерото, направени от тънки бамбукови дървета с покриви от палмови листа. Зад тях, като назъбеният гръб на спяща игуана, се издигаха тежките влажни върхове на планината Sierra de las Minas- бели варовични скали покрити с гъста непроходима джунгла.

Като се доближихме видяхме, че пушекът не идваше от нито една от колибките. Беше гъст и не миришеше на дърва, нито на царевични питки. Имаше нещо друго, нещо скрито между селцето и планината, което издишваше този мистериозен гъст облак в следобедното небе. Нощта се спусна.

Залез над планините

Залез над планините

На сутринта цялото село се събра на брега да посрещне каяка ни. Cacxlampom Pataxte (Какшлампом Патаще) е малка общност от около 30-40 семейства от племето К‘екчи, повечето деца. Туристи изобщо не идват тук и затова нашето посещение се превърна в голямо вълнуващо ссъбитие за тях.

Посрещането

Посрещането

– Има ли пещери наблизо? –ги попитах щом стигнахме до брега.

Само няколко мъже говореха испански.

– Да, има една пещера не далеч от тук. Ако искате можем да ви заведем –каза мъжът с меланхоличната усмивка.

Така започна това приключение.

В селото

В селото

Щом навлязохме в джунглата и започнахме да се катерим нагоре в планината, вече нямаше нито път нито пътека. Напредвахме бавно и трудно нагоре. Нашите импровизирани гидове резчистваха пътека през сплетената растителност с мачететата си, дълбаеха стъпала в меката пръст по стръмните баири, остъргваха боглите от дървета, за които да се хващаме, за да не паднем. Теренът беше много трудно проходим, на места ни се струваше дори невъзможно да се мине. Катерехме се върху големи пукнатини в земята прескачайки паднали дънери и камънаци покрити с вечен хлъзгав мъх. Катерехме се в зиг-заг по най-стръмните места. Тук всяка погрешна стъпка можеше да бъде фатална.

Нагоре по планината

Нагоре по планината

На няколко пъти спирахме да си почиваме, въпреки че нашите К‘екчи гидове изобщо не бяха изморени. Казаха, че са свикнали на такива походи в планината. Обикаляли горите от малки, откак се помнят. Казаха, че са свикнали да вървят часове наред, понякога дни наред, натоварени с дърва за огрев или за строене на колибите и канутата им, както и за да се придвижват от едно мястно на друго.

– Нямаме други пътища освен реките и планините. Нямаме електричество. Зависими сме от гората. Без дървета неможем да запалим огън, неможем да изпечем риба и да направи царевични питки. Без гората децата ни ще умрат от глад.

Почивка

Почивка

Ние не си бяхме донесли никаква храна, а вече беше време а обяд. Един от мъжете изкара от раничката си пластмасова двулитрова бутилка пълна с атол и даде на всички да пийнат. Обожавам атол- гъста като буза течност приготвена от царевично брашно и вода, често смесена със захар и бананово пюре. Това сигурно е най-оптималната хранителна течност за планинари, нещо като течен хляб- храна и вода разбъркани в бутилка. Отпих доста. Мъжът с хубавата усмивка отряза някакви малки кръгли топчета наподобяващи бодливи кестени от едно тънко дърво с дълги остри бодли по цялото стебло. Отвори черупките им с помощта на мачетето си.

Монок

Монок

– На това му викаме Монок, -обясни той- защото с тия бодлички прилича на ревяща маймуна, como los monos: monok (като маймуните-Монок).

.

.

Малкото бяло орехче вътре приличаше на лешник, но беше по-меко. Две-три от тези лешничета съдържат протеин колкото цяла порция и ги има навсякъде из гората. Стига да знаеш къде и какво да търсиш е лесно да се протегнеш и да вземеш това, което гората така щедро предлага. Но гората пази своите тайни.

Монок

Монок

Докато си почивахме, хапвахме монок и пийвахме атол, имахме време да се огледаме наоколо. В нозете ни лежеше широката долина на река Полочик на ръба на езерото- блестящо, безкрайно течно огледало, в което планината се възхищаваше сама на себе си. Зад нас се издигаха сиви скали, в чиито кожи бяха заседнали малки фосилизирани морски мидички, бледи скелети, свидетели на други времена. Намирахме се на дъното на джунглата, на върха на планината, насред обилна растителност, пулсираща, сочна, полудяла, пълна с живот. Гората приличаше на стоп-кадър от някакъв екстравагантен фестивал: Тайният живот на Гората. Тънки високи палми с тъмни кожи танцуващи зад луксозните си ветрила от богати папрати. Гигантски достолепни старци с жълти кори, гладки като хартия, стъпваха тежко, както само най-важните крале могат да сътъпват, разхождаха се нагоре-надолу по склона на планината, кралските им перуки направени от листа, птици и мистерии. Лиани подобно на гирлянди падащи от тавана на гората, се увиваха, проотягаха се, люлееха се в сенките на бумтящата планина. Имената не тези дървета и растения подобно на поезия, бяха свидетели за преливането на епохите и културите преминали през тези гори:

Пос-ксум, Саки Локаб, Кеки Локаб.
Линдерния Ротундифилия, Хиптус Рекурвате, Руселия Лонгифолия, Зигадернус Елеганс.
Кекескамоте де Кулебра, Плумия де Галина, Санта Мариа, Сан Педро…

.

.

Докато стигнем до пещерата, нашите водачи вече ни бяха разказали всичко за тяхната борба срещу компанията за производство на палмово масло, която повече от 10 години експлоатира и замърсява земите им. Голямата плантация от африкански палми, през която минахме на път към планината, пушекът от станцията за преработване на палмово масло, каналите изливащи химически отпадъци в езерото, убиват дърветата, тровят водата и разболяват хората. Разказаха ни, как един чуждестранен корпоративен гигант е ограбил земите им, земите на дедите им и как те се борят да си ги възвърнат.

Един от нашите гидове

Един от нашите гидове

Докато се върнем обратно от пещерата в селото, бяхме станали приятели. От тези приятели дето си помагат взаимно. Ние можехме да разчитаме на тях за защита срещу бандитите на селото и хората от компанията, които ни видяха да снимаме около станцията за преработване на палмово масло. Те можеха да разчитат на нас, че ще разкажем историята за борбата им срещу несправедливостта.

.

.

Историята им не е изобщо изключителна или уникална. Наподобява на многото други истории, където действието се развива в държва от третия свят, там където са най-бедните туземни жители- в най-затънтените, най-красивите, най-биоразнообразните кътчета на планетата. Реки, планини, гори и езера. Уникална, обилна флора и фауна. Експлозия от живот.
В реките-риби.
Под езерата- петрол.
В горите- ягуари.
Под планините- никел, алуминий, злато.
Широки плодородни долини.
Чуждестранна компания се появява с обещания за „прогрес и развитие“.

.

.

Но има едно малко препядствие за Компанията- местното население. Няколко души. Малко индианско селце. Малък пролем. Мината/заводът/компанията пристигат. Животни/хора/селца се изнасят. Или по-точно ги изселват/убиват/унищожават. Разрушават обиталищата им, изгарят домовете им. Икономическите интереси се равняват на масови изселвания, масови убийства, тотално замърсяване и разруха на околната среда.
Край на историята.

Всъщност не е край, защото историята продължава, но това е краят за много хора и екосистеми по целият свят.

.

.

В действителност, това което стана е, че те не уважиха нашите индиански права.

В началото, когато дедите ни са били живи, нашите деди са живяли по тези места. Там, на брега на езерото са земите им отпреди двеста години. Мястото се казва Какшлампом Патаще. Това е името. „Какшлам“ означава кокошка. „Пом“ е смолата, която взимаме от дърветата и ползваме за церемонии и култове. „Патаще“ е името на реката, онази там близо до езерото. Затова нашата общност се казва Какшлампом Патаще.

.

.

Но после това, което направиха е: изселиха ни. Компанията за палмово масло дойде и собственика на Компанията каза на нашите родители:

„Какъв беден живот живеете, тук на брега на езерото! По-добре, това, което аз ви предлагам – каза собственикът на Компанията.- Аз ще ви преместя нагоре в планината, за да бъдете вие по-добре.“

.

.

Компанията взе земите ни и обеща на бащите ни да им даде работа и прогрес. Така, нашите бащи трябваше да се махнат и да си построят къщите на едно много малко парче земя. Но нашите бащи имаха по десет деца. И после децата им имаха по десет деца. Къде да живеят всички? Поради тази причина, нашите бащи решиха, че е по-добре да си върнат обратно земите, които им принадлежат. И ние принадлежим на тези земи.

Индианка пере дрехи в езерото. Бебето и виси във вързоп на главата и.

Индианка пере дрехи в езерото. Бебето и виси във вързоп на главата и.

Единственото нещо, което направи за нас Компанията е една клиника, която е затворена и не функционира.

Но Компанията сега казва, че земята не е вече наша. Нарича ни крадци, „хора, които крадат чужда земя“.

В нашата конституция на Гватемала, артикъл 122 се казва, че покрай бреговете на езерото Изабал има една национална ивица земя широка 200 метра от брега на езерото, по цялото езеро. Никой няма право да притежава тази ивица земя. Освен „организирани общности“. Само организирани общности имат право да притежават тази ивица земя.

.

.

Така казва артикъл 122. Ако законът в Гватемала нищо не означава, тогава нека казват, че сме „крадци на земя“. Но ако искат да спазват законите в тази държава, да ги спазват! Аз вярвам, че не съм над законите, нито че те са над законите. Трябва да уважаваме законите. Затова аз питам: Ако земята е тяхна, тогава какво стана с артикъл 122? И после те ни наричат „крадци на земя“. Ето моята карта. Виж сеньор, моята карта казва, че аз съм роден тук. Покажи ми твоята! Ти си чужденец. Сеньор Хуан Мелг е чужденец, мисля че от Германия. Той дойде тук преди 10 години и ме нарича мен „крадец на земя“? Как е възможно?

Костенурка за супа

Костенурка за супа

Сега богатите и чужденците притежават най-хубавите плодородни земи и нашите общности биват избутвани горе в планините. Защо? Защото те знаят как да манипулират законите. Корупцията е огромна.

.

.

NaturAceites (Натурално Олио) стартира през 1985г.. 1998г. компанията започва производство на палмово масло в района на р. Полочик. През 2002 започва култивирането, продукцията, екстрактирането, рафинирането и продажбата на палмово масло, олио и маргарин.

Мира на гости на индианците

Мира на гости на индианците

В момента NaturAceites оперират в 3 агрардни района във Fray Bartolomé de las Casas в Alta Verapaz , El Estor в Izabal и San Luis в Peten . В предишни години цели общности са били изселвани, къщите и реколтите им изгаряни и хора са били убивани в резултат на местните протестиращи срещу това компанията да завзима земите им.

.

.

През 2011 ме уволниха. Работих 18 месеца за Компанията. Първата ми работа беше на напоителната помпа. Но беше много силна отровата, химикалите, които се изливаха от помпата. През дъждовният период резервоарите преливаха и химичните отпадъци се изливаха директно в реката. Реката заразяваше езерото и рибата умираше. Не остана много риба в езерото.

.

.

Компанията ни използва, нас индианците. Плащат ни нищожни заплати, въпреки, че нашият труд струва повече. Но те ни използват, все едно сме basura (боклук). Слагат ни на работа в най-големите мръсотии и ние трябва да дишаме този замърсен въздх и е много опасно за нас и за нашите деца. Това е голям риск за нас. Всичкият този замърсен възрух. И отпадъците, които натрупват под палмите привличат мухи. Неможем да се храним на спокойствие, има толкова много мухи навсякъде и децата се разболяват. Понякога децата умират и ние незнаем от каква болест. Заради замърсяването е. Замърсяването на природата е много голямо.

Момче пие вода от реката

Момче пие вода от реката

Преди не беше така. Преди бреговете на езерото тук бяха много красиви, имаше птици, маймуни, но вече ги няма.

Един ден имахме посещение, от Обединените Нации, мисля, да инспектират завода. Но те само говореха английски. Тогава инжинерите ми казаха, тъй като аз бях този, който се занимаваше с всички тези грозни неща, напоителната помпа и резервоарите с токсични отпадъци, които замърсяват реката с всички тези химикали, та те ми казаха: „ Ще има посещение. Ако те питат дали резервоара понякога прелва, ти ще им кажеш, че не, никога не се е случвало. Защото, ако им кажеш, че отпадъците преливат в реката, ще ни накарат да затворим Компанията.“

.

.

Когато дойдоха не ме питаха нищо. Накрая, инспекторите си заминаха доволни. Шефовете ни събраха в една стая да ни поздравят, да ни кажат, че посещението е минало успешно- инспекторите не забелязали замърсяването.

Канал с токсични отпадъци тече към езерото

Канал с токсични отпадъци тече към езерото

Когато най-накрая започнахме да се организираме с приятели и съседи, за да си искаме земите обратно, бях много доволен. Организирахме група и започнахме да обсъждаме нещата с нашите бащи. Нашите бащи ни казаха, че да, земите са наши, че Компанията ни е измамила. Компанията обеща много неща, но всичко което получихме беше замърсяване на околната среда. Това е реалността.

Синьото  лепкаво платно има за цел да улавя мухите, които се развъждат около палмовите отпадъци

Синьото лепкаво платно има за цел да улавя мухите, които се развъждат около палмовите отпадъци

Много се радвам сега, че вие дойдохте чак от България. Когато хора отвън идват, те могат да видят реалността и да разкажат нашата история на света. Могат да обяснят какво става в нашата общност, какво прави Компанията. Собствениците на Компанията мислят, че ние незнаем какво правят, че неможем да се изразим и да разкажем какво ни се случва. Но благодарение на нашите бащи, които ни изпратиха на училище, ние научихме малко испански. И сега можем да говорим малко на испански, не само на К‘екчи, така че светът може да ни разбере повече. Сега не е както преди. Сега, ние, индианците, се организираме и си търсим правата.

.

.

Пристигнахме до входа на пещерата след около 3 часа екстремално катерене из джунглата. В сивите скали имаше малък отвор, който водеше надолу. Водачите ни спряха на ръба на дупката и тихичко казаха молитва на К‘екчи, преди да влязат вътре. Ние ги последвахме. Казаха, че рядко посещават тази пещера, свещено място за ритуали и молитви, място изпълнено с тайни. Ние бяхме първите бели хора, посетили тази пещера.

Входа на пещерата

Входа на пещерата

Поведоха ни в тъмен тесен коридор, влажен и прохладен. Стигнахме до малко разширено помещение. Светлината от малките им фенерчета освети разхвърляни предмети по земята- пожълтели кокали, човешки черепи, челюсти с изкривени зъби… Някои се бяха калцирали за стената на пещерата, други стояха свободно на пода. Намирахме се в Tomba Maya, гробница на Маите. Скелетите най-вероятно бяха на стотици години, от времето преди конкистата.

Човешки кости в пещерата

Човешки кости в пещерата

Да бъдеш в присъствието на древни останки на Маите, в пещера в Гватемала, е едновременно странно и прекрасно усещане. В тъмното мислите ми отлетяха нанякъде. Пещерата с дъх на кръвожадно цвете се превърна в храм. Аз се превърнах в призрак пристигнал от далечна земя.

.

.

– Не вярвахме, че ще успеете да стигнете до пещерата.- ни казаха нашите К‘екчи гидове смеейки се, щом се завърнахме в селото и ни поканиха на тържество същата вечер.

Представихме си, че ще организират купон с местна храна, музика, пиене, даже може би танци. Завърнахме се в селото около здрач и бяхме ескортирани до една от по-големите къщи направена от широки дъски и с няколко помещения. Там срещнахме лидерът на местната организация бореща се да си възвърнат земите. Той ни показа документи и карти доказващи, че според законите на Гватемала Компанията за палмово масло не би трябвало да окупира земите от 200-метровата зона на брега на езерото. Той също така обясни, че тази част на планината Sierra de las Minas е обявена за защитен национален резерват и следователно не би трябвало да се провеждат никакви индустриални дейности замърсяващи околната среда в района.

Мръсен канал в плантацията

Мръсен канал в плантацията

В селото нямаше електричество, въпреки че компанията била обещала „прогрес“. Домакините ни запалиха свещи. Сервираха ни царевични питки и пържена риба, току-що приготвени за нас от жените на огън. Започнахме да се храним в тишина, на слабите блещукащи светлинки на свещите, мислейки си как да помогнем на тези хора. Те виждаха в нас нещо като спасители, кито ги ислушаха и разбраха, а ние незнаехме как да им помогнем…

.

.

Имаше много хора в къщата- млади жени работеха около кухнята, където нямаше покрив, нито под, нито течаща вода, придържайки малки фенерчета с рамо и буза над почернели тигани над огъня; малки срамежливи деца бяха насядали из ъглите и ни гледаха с огромен респект и интерес; мъже влизаха и излизаха. Беше невъзможно да се определи колко точно души живееха тук и кой само наминаваше в изблик на любопитсво да види „чуждастранните посетители“.

Жена готви на огъня в открита кухня

Жена готви на огъня в открита кухня

Мебелите в помещението, където вечеряхме се състояха от масивна груба дървена маса, няколко дървени стола, ниско широко дъсчено легло и няколко висящи хамака. Най-различни предмети висяха закачени по стените- семейни снимки, риболовни мрежи, мачетета, торби, дрехи, градинарски инструменти и сечива. На нас всичко това ни се стори изключително мизерно, а това беше една от на-големите и „богати“ къщи в селото.

.

.

След вечеря поехме към църквата. Един от нашите пещерни гидове ни поведе по черен каменист път из селото без електричество, осветявайки пътя ни с малко фенерче.

Мракът на селото без електричество беше непрогледен. Чувахме кучетата, които лаеха в тъмнината на дворовете, виждахме бледи светлинки в далечината- други хора с фенерчета, които отиваха нанякъде. Внимателно избирахаме къде да стъпим, прескачайки камъни, локви и животиснки изпражнения.

Църквата, една от четири различни християнски деноминации в малкото селце с не повече от 200 жители, представляваше колиба с дървени стени и покрив от палмови листа, оголена земя за под и един шумен генератор, който зареждаше една единствена крушка висяща от тавана. От стените стърчаха огромни пирони и върху тях жените бяха овесили вързопи, в които спяха бебета. Имаше три реда дълги пейки заети от мъже, жени и деца, от двете страни на тясна пътека, която водеше към подиум в дъното на помещението, където няколко мъже се редуваха да четат пасажи от библията на К‘екчи и ги превеждаха на испански в наша чест. Единственият музикален инструмент, с който разполагаха и който акомпанираше песните им беше една тумбеста черупка от костенурка, която едно малко момче блъскаше ритмично с пръчка, докато останалите от конгрегацията пляскаха с ръце. Няколко млади мъже бяха седнали близо до генератора и си зареждаха мобилните телефони, без да внимават много в църковната церемония. Това не беше точно „празненството“ и музиката, които си представяхме. Но въпреки това се чуствахме преизпълнени с радост, щастливи и полъскани от факта, че бяхме част от всичко това.

В църквата

В църквата

Нашият гид ни представи на педесетината събрали се тази вечер като „нашите гости-чужденци, които ще ни помогнат“, прочетоха съответен пасаж от библията в наша чест и ни поканиха да кажем няколко думи пред всички събрали се. Въпреки че изглежда само мъжете имаха право да говорят пред всички в църквата, аз станах и на кратко благодарих за гостоприемството и приятелството им, за храната, която споделиха с нас и за доверието, което ни оказаха. Изразих нашата дълбока признателност и радост да бъдем сред тях. Думите ми бяха преведени на К‘екчи за публиката и всички ръкопляскаха.

.

.

Последваха още песни и още четене от библията, едно бебе беше благословено в замяна на торба, в която нещо мърдаше, най-вероятно кокошка и празненството приключи с представление от най-малките, които пяха за нас, акомпанирани от костенурката.

На следващият ден се завърнахме в селото за да снимаме и филмираме още от тайните на Компанията. Нашите нови приятели се появиха с мотор, чиято задна гума беше спукана и казаха, че само един от нас може да отиде със само един от тях на мотора. Този един от тях беше мъжът с усмивката, а този един от нас бях аз и моята камера. Пътешествието с мотора през безкрайната плантация от африкански палмови дървета беше епично, с няколко принудителни спирки за напомпване на спуканата гума.

Мъртва гора

Мъртва гора

След двайсетина минути пристигнахме до мястото, където канал преминаваше през мъртва гора и изливаше гъстите си черни отпадъчни води в езерото Изабал. Никога до тогава не бях виждала мъртва гора. Страховита апокалиптична гледка демонстрираща какво причинява замърсяването на природата.

Резервоар за токсични отпадъци

Резервоар за токсични отпадъци

Преди да си тръгнем беше наш ред да поканим новите ни приятели на лодката. Поканихме само нашите трима гида и жените им, но пристигна почти цялото село. Забавно е как понятията за различните хора имат различен смисъл. Когато ние кажем „семейство“ имаме предвид една семейна единица- мъж, жена и техните деца. За индианците К‘екчи, семейството е доста по-разширено понятие, което включва далечни роднини и много поколения. За нас „домът“ е частната собственост, където живее „семейството“. За тях „домът“ е цялата „общност“ и не е частна собственост.

Паркинг за превозните средства

Паркинг за превозните средства

Спомних си как попитах един мъж щом доближихме бреговете на селото с каяка още първият ден дали може да си оставим каяка на брега и на него му стана смешно. Разбира се, че може, брега е на никого- каза той. Спомних си също как хората влизаха и илизаха от къщи и дворове без да чукат на вратата или да искат разрешение.

.

.

Спомних си и как един от нашите нови приятели ни обясни значението на думата „общност“ и как според тях земята е на всички и на никого по-специално. С подобен манталитет е напълно нормално и логично, че когато един човек от общността е поканен, цялата общност е поканена. И така, цялата общност Какшлампом Патаще се изсипа на борда на Фата Моргана, мъже, жени с бебета и деца на всякакви възрасти. Пристигнаха с дървени лодки, канута и даже с парчета от дъски.

Нашите гости на борда на Фата Моргана

Нашите гости на борда на Фата Моргана

За тях това гостуване беше като посещение на извънземна ракета. Показах на жените кухнята ми с течаща вода и хладилник, Иво показа на мъжете слънчевите батерии и електрониките и обясни как работят, как си произвеждаме питейна вода от солената вода, как работят платната с вятъра и как лодката се движи без мотор.

.

.

– А вие някой ден бихте ли искали също да пътешествате?- ги попитах аз.

Въпросът ми им се стори много забавен.

– Не е въпросът какво искаме и какво не искаме- казаха те. – На нас дори през ум не ни минава да пътешестваме из света. Всеки народ си има своето място. Тук е нашето място. Ние сме свързани с нашето семейство, с нашата общност, с нашаият дом. Нашата земя е нашият живот.

.

.

Обещах да помогна на нашите К‘екчи приятели. Дори и ако „да помогна“ означава само „да разкажа“. Обещах да разкажа на света тяхната история.

Ако и вие искате да помогнете, споделете тази история с колкото се може повече хора. Ако знаете за организиация, която се занимава със защита на правата на местните населения, моля свържете се с мен.

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

About lifenomadik

We are a family aboard a boat in search of freedom and adventure.
Tagged , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

One Response to Тайните на старата планина

  1. hayabusa says:

    pod taia statia zashto niama komentari zashtoto niama piivane I xapvane li??? vseki sie zavrial glavata v zadnika I se pravi na lud,a inache indiancite vmesto da chakat niakoi da I’m reshi problema da vzemat da gi zapaliat tia maroderi.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Follow Me