Хаос в Морето

* Тази статия е превод на български от оригиналният разказ на английски Waters of Chaos.

 

Дванайста глава. Хаос в Морето

автор Мира Ненчева

.

.

Ноември, 2013

Това е историята, за това как почти загинахме една нощ, когато морето изчезна и на негово място се появи черна ревяща стихия от връхлитащи течни стени и ревящи ветрове; когато целият свят ичезна и нашата малка лодка остана сама във вселената, обречена. Това е историята, за това как преминахме първият голям тест на Нептун в училището за моряци.

След два месеца в Гватемала предприехме дългият преход на север, 500 морски мили от Рио Дулсе обратко към Кий Уест Флорида, където планирахме да инсталираме разни подобрения на лодката.

Стартирахме в дъждовно време с непостоянни северни ветрове в залива на Хондурас. Още първият ден два стопера, стари и ръждясали, които придържат гика към задната релса на основното платно, се счупиха. Иво прикрепи гика с въже в централна позиция и намали платното, което означаваше, че отсега нататък няма да можем да го нагласяме по нормален начин спрямо вятъра и ще се движим по-бавно. От сега нататък, през следващите две седмици и половина, плавахме с повредено платно и почти неподвижен гик.

През следващите 17 дни и нощи, вятърът духаше срещу нас, точно от там, на където се бяхме запътили- север-североизток. Което от една страна беше хубаво, защото не се налагаше да пипаме гика и да отваряме платното. Лошото е, че непрекъснато трябваше да правим повороти оверщаг и да се мъчим да се качваме срещу вятъра с много бавна скорост изминавайки двойно разстояние.

Повечето крузъри включват мотора в такава ситуация. Но не и ние. Ние никога не пускаме моторите. Ако няма вятър, чакаме го да се появи. Ако вятърът е слаб, движим се много бавно. Ако вятърът е много силен, рифоваме платната. Повечето пъти пускаме и вдигаме котва на платна. Двата двигателя на катамарана ни са само за „спешни ситуации“. А това не беше спешна ситуация. Не още. Това си беше нормална част от живота на мореплавателя.

Така ни отне една седмица да се придвижим до Isla Mujeres (Островън на Жените) в Мексико, тъй като направихме грешката да изберем Белизийският вътрешен канал вместо да излезем в открито море. Течението в 100-милният канал между източните брегове на Белиз и бариерният риф течеше на юг като река срещу нас и ни ограбваше с около 2-3 възела. Вълните, високи около 1.5-2 метра, ни идваха под ъгъл от североизток и ни спираха още повече. Добавете към тази комбинация силни ветрове, 20-25 възела, които идваха от две посоки- един от северозапад, който се спускаше от планините от лявата ни страна и един от североизток, който духаше от морето и се опитайте да плавате така, посока север, правейки по 100 поворота оверщаг на ден, с рифовано платно и без мотори! Не ни беше весело.

Напредвахме бавно с 1 до 3 възела на час. Изминавахме около 20-30 морски мили на ден, но поне имахме възможността да пускаме котва през нощта и да си почиваме в плитчините зад рифовете. Това беше единственото предимство на Белизийският вътрешен канал, но не си струваше изгубеното време.

След три дена мъки в канала, най-сетне стигнахме до изхода, където има проход между рифовете и излязохме в открито море. Плавахме още три дни и нощи без да спираме директно до Isla Mujeres. Планирахме да пуснем котва там и да си починем ден-два, да си напазаруваме провизии, да проверим прогнозата за времето и да прекосим Мексиканският Залив към Флорида- 300 морски мили на североизток, където двете мощни течения (Гълфстрийма и Юкатанското течение) се срещат.

На сутринта след 7 дена плаване (200 морски мили) пристигнахме в познатото ни залевче на Isla Mujeres пред El Milagro Marina, изтощени и скапани, но радостни, че се добрахме. Беше прекрасен слънчев ден. Смятахме първо да отидем до големият супермаркет и да си напазаруваме храна, след като си проверим имейлите и после да си легнем рано и да спим цяла нощ, като заклани.

Докато си проверявахме имейлите, Иво проверяваше прогнозата за времето.

Задават се силни северни ветрове с огромни вълни, -съобщи той.- Няма да можем да плаваме директно до Флорида. Най-добре да минем през Куба, на изток към Cabo San Antonio, от там към Хавана и през Гълфстрийма на север към Флорида, по обрания път по който дойдохме. Но трябва да тръгваме сега, веднага, преди да дойде лошото време. Или ще се наложи да стоим тук и да чакаме около една седмица, може и повече. Имаме само няколко часа преди да ударят ветровете, давайте да тръгваме!

Аз погледнах прогнозата за времето в сайта на PassageWeather.

По-добре да изчакаме. Не ми харесва тая работа. Какво ще стане, ако не успеем да доплаваме до Куба за няколко часа и ни удари бурята? Не, аз не тръгвам! Не си ли се научил още, че най-важното нещо в мореплаването е да умееш да чакаш. Да чакаш хубаво време. Седмица, месец, няма значение, стоим тук и чакаме!-казах аз.

Започнахме да се караме ужасно и децата се намесиха. И Виктор и Мая искаха да стигнат до Кий Уест по най-бързият начин; не им се чакаше. Трима срещу един.

Вдигнахме котва само час след като я бяхме пуснали, без да стъпим на земята, без да си напазаруваме хранителни продукти и без да си починем нито секунда. Започнахме 100-милният преход на изток-североизток през Юкатанския канал, мъчейки се да бягаме пред лошото време, което се задаваше откъм Мексиканският Залив и бяхме с развалено платно. Класическа рецепта за трагедия.

На 20 мили от брега вятърът започна да се засилва от север. Небето притъмня и се отрупа с гъсти сиви облаци. Бурята удари. Вятър 40 възела с дъжд. Рифовахме максимално платната. Северният вятър ни избута на юг. Цяла нощ се борихме с три от тези краткотрайни щорма. Никой не мигна. Чакахме светлината на утрото с нетърпение.

Слънцето изгря, но небето не изглеждаше обещаващо. Северните ветрове не падаха под 25 възела. Мощното Юкатанско течение, което се движеше от юг на север срещу вятъра се развълнува ужасно, и образува огромни вълни, по-големи от лодката. Тези не бяха от дългите, бавни, мазни вълни, а бяха остри, бързи и внезапни. Едни от най-лошите условия за мореплаване и малки яхти не би трябвало да излизат в морето в подобна бъркотия.

Иво беше на руля и управляваш лодката на ръка от вече повече от 30 часа и все още бяхме доникъде. Всеки щорм ни избутваше все по на юг, а да се върнем обратно на север беше невъзможно. Започнахме да гледаме картата и да търсим друга дестинация, на юг. Но на юг от Куба в близост нямаше нищо.

Наближи втората нощ от този преход и северните ветрове се засилиха достигайки 30-35 възела, постоянни. Започнахме да се молим за 20-25-те възела ветрове, които ни ужасяваха в началото. С огромните объркани остри вълни, които ни заливаха и с лодката насочена в посока, където скоро няма земя, ситуацията се превърна в една от онези „спешни ситуации“, когато двигателите са ти единствената надежда. Свалихме платната, включихме моторите и изоставихме лодката в ръцете на авто-пилота, посока североизток-Куба.

Беше началото на нощта. Началото на нашият най-голям кошмар. Озовахме се между два свята- Горният Свят и Долният Свят- Въздух и Вода- Живот и Смърт.

Горният Свят се беше превърнал в черно освирепяло чудовище. Чудовището беше зяпнало срещу нас с огромната си студена широко отворена уста и от дълбините на гърлото му ни връхлиташе мощният му проглушителен неспиращ рев. Дъхът му беше изпълнен с крясъците на хиляда летящи вещици. Яростта му беше върховна. -Вятърът.

Долният Свят също беше полудял. Всички подводни невидимости се бяха събрали под повърхността на морето около лодката ни и неуморно ни бутаха и ни дърпаха, хвърляха стени върху нас- странна садистична игра. Всяка стена беше последната. Ще издържи ли лодката? Ще успее ли да я премине? Или ще се разбие, ще се преобърне? Край. Този път няма да успеем. „Ами тази стена? Ами следващата? Имаме колкото си искаме от тези стени и по-лоши и по-големи, от всички посоки.“- Вълните.

Седяхме с децата на пейката в рулевото и си представяхме как лодката ще се преобърне, ще потъне и ние ще се озовем сами насред морето посред нощ. Виктор си приготви сгъваем нож и водонепроницаемо фенерче и си окачи свирка на врата. Мая се въоржи с друго фенерче и със сигналният пистолет. Аз държах потопяемото VHF радио и една луминисцираща пръчка. Брояхме бавно: още девет часа мрак… още осем часа мрак… Времето едвам се влачеше, спираше, връщаше се назад, подиграваше ни се. Нощта не искаше да си тръгва.

Иво, отпред на палубата, крещеше:

– Защо, Нощ, защо? Не виждам нищо! Стига! Спри! Нищо немога да направя, не виждам! Мразя те, Нощ! Как да се боря като не виждам нищо, сляп съм! Не е честно… Съжалявам… Не виждам, не виждам нищо…

Безнадеждните му вопли, каквито никога до сега не го бяхме чували да надава, ни изплашиха даже повече от стенанията на бурята. Мая плачеше.

– Мамо, нека де се обадим по радиото и да потърсим помощ. Нека да се обадим…
– Няма никой около нас, няма на кого да се обадим, сами сме- аз плача на свой ред. -Освен това още не сме се разбили и нямаме повод да се обаждаме за помощ.

По морското VHF радио можем да се обаждаме на преминаващи кораби в близост от 12 морски мили. Нямахме сателитен телефон (нямахме никакъв телефон), а и наблизо нямаше други кораби. Никога не сме се чуствали по-сами, по-изоставени.

Също така бяхме извън пределите на умората, особено Иво, който счупи всички рекорди по стоене буден на вахта, прав, нощ след нощ.

– Заслужаваш си го!- крещях му аз- Но ние не…

Левият мотор внезапно умря. Останахме само с десния, но лодката продължи да се движи. Лодката, нашата Фата Моргана, продължи да се движи въпреки вятъра, въпреки вълните, въпреки всичко. Издържа. „Тия лодки са като тухли, ни бяха казали, тежки и стабилни. Всички катамарани Леопард 2001г. са такива; като ударите лошо време ще видите“.

По някое време след полунощ на третата нощ Иво заспа навън, в рулевото. Виктор и аз се редувахме на руля, въпреки че не правехме нищо, само седяхме и се взирахме в електрониките, в картата на GPS-а и в индикатора за скоростта и посоката на вятъра. Вятърът си беше все същият. Лодката се движеше на авто-пилот и десният двигател бавно ни буташе към Куба. Останаха 12 морски мили. Още 6 часа мрак. Още колко вълни?

По това време вече бяхме претръпнали и не изпитвахме повече страх. Човек не може да се страхува безкрайно. След известно време свикваш, приемаш ситуацията и умствено се подготвяш за всички въображаеми ситуации, за най-лошото. И чакаш. Ставаш като безчуствен. Но никога не спираш да се надяваш. Стигнахме до тук, защо пък да не се доберем до бреговете на Кабо Сан Антонио? Защо да не стигнем до плитките спокойни води зад рифовете, където котвата може да се протегне и да сграбчи пясъка? Можете ли да си представите? Земя. Спасение.

Заспах.

Следващата сутрин беше най-прекрасната съвършена сутрин в живота ни. Фата Моргана спокойно се поклащаше закотвена в кристално сини води край кубинския бряг. Можех да видя дъното под нас. Седяхме си четиримата в рулевото в пълна тишина и се споглеждахме усмихнати.

Дишахме. Дишахме все едно ни е за първи път в живота, все едно току-що сме се родили, и се наслаждавахме на всеки дъх. Големи глътки въздух, не можехме да му се наситим.

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

About lifenomadik

We are a family aboard a boat in search of freedom and adventure.
Tagged , , , , , , , . Bookmark the permalink.

4 Responses to Хаос в Морето

  1. Виктор Хинов says:

    Много харесах тази статия! Мира има дар слово и е отлична писателка! Научих доста от написаното. Такива премеждия са неизбежна част от начина ви на живот и аз често съм си мислил струва ли си да замениш спокойствието на робското съществуване срещу риска да изчезнеш в големия свят.Това, което си мисля след тази статия е, че все пак си струва. Сигурността на цивилизованото съществуване е измамна. Катастрофите по пътищата, грабежите, безмислените стрелби в училищата са достатъчно рискови ситуации. Аз лично познавам трокаджии, които неколкократно са били нападани по спириките на камьони и вие, би трабвало да знаете тези случаи също. Живот без риск е немислим. Това, което е рисковано е самия преход от един начин на живот към друг. Когато още не знаеш рисковете на другия начин на живот и как да ги избегнеш или намалиш. Вие в момента учите от опита си. Той е най-добрия учител. Сигурен съм, че непрекъснато споделяте опит и с други номади. Щастлив съм, че споделяте малко и с нас. Тези, които не сме номади но кой знае…
    Благодаря Ви! И Весели празници!
    И една идея. Защо да не започнете една рубрика – „Грешки и опасности“ Аз ще съм най- активния и читател. Обещавам! 🙂

    • lifenomadik says:

      Чудесен коментар! Благодарим и за идеята за рубриката. Хората се учат и от грешките на другите и не е зле да споделим всички неприятности, от които сме научили урок. Ще напиша отделна статия за всичко това.

  2. Iskren Ivanov says:

    Ако не бяхте преживели подобна буря, нямаше да сте истински мореплаватели, така че радвайте се че сте я преживели, но гледайте да не се повтаря, другия път може да нямате късмет и си купете спасителен сал, въпреки че при такива остри вълни не знам дали и той ще помогне …

  3. TRIF says:

    Привет и от мен!
    „най-важното нещо в мореплаването е да умееш да чакаш. Да чакаш хубаво време. Седмица, месец, няма значение..“
    Кратко, точно и съдържателно. В морето авариина лента и ААА няма. Всяка грешка се наказва скъпо. Понякога несравнимо скъпо.
    Направили сте груба грешка, изтърпели сте си наказанието и сте получили „обица на ухото“. Сега вече знете какво да не правите. Да се учите от грешките си е добре, но по – добре е от грешките на някои друг. Все пак не е необходимо да хвърлиш паве над главата си за да провериш закона на Нютон за всемирната гравитация.

    Радвам ви се от сърце!
    Попътен вятър и педя вода под двата кила!
    P.S. Ако имате нужда от каквото и да е – пишете на емайла.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Follow Me