Преход до Аруба

16 март, понеделник

След последно пазаруване в Самс Клуб- хранителни запаси на едро, вдигаме котва и се преместваме в заливчето до един остров на 7 мили югоизточно от Понсе. Мястото се казва Caja de Muertos („Ковчегът“) и е малка туристическа атракция с много интересна история. Тук всеки уикенд с корабче пристигат тълпи пуерториканци с плажни чадъри и плажни масла и си прекарват няколко часа на плажа на малкото островче, което е обявено за национален парк. Легендата разказва, че португалски пират погребал нелепо загиналата си възлюбена, както и половината от плячкосаните богатсва, в стъклен ковчег на островчето и от време на време я навестявал. От там и името. На островчето има гроб и са намерили ковчег, но какво е станало със съкровището не се знае…

А сред мореплавателите се носи мълва- суеверие- че за да е безопасно плаването, преди да тръгнете от Понсе трябва да спрете и да посетите Caja de Muertos.

Caja de Muertos

Caja de Muertos

Но ние спираме там за една нощ най-вече, защото искаме да потеглим рано сутринта на следващият ден на платна, без да включваме моторите, а в Понсе нощем вятърът спира напълно, заради планините и стартира чак към 8-9 сутринта, като напече слънцето. Този е така нареченият катабатик ефект, който гарантира прекрасен нощен сън в Понсе и спокойни утрини, но пречи да се плава покрай бреговете на острова и да се излезе от залива на платна преди 8 часа.

17 март, вторник

Опъваме платната към 6 сутринта, още по тъмно и бавно потегляме на юг към Аруба. Предстоят ни 380 морски мили, което за нас означава голям три-деневен преход. Из карибите през последната година плавахме само за по няколко часа между съседните островчета.

Прогнозата за времето е прекрасна- източни ветрове между 15 и 20 възела, вълни от североизток 1-2 метра на интервал 5-6 секунди. Вече месец откакто чакаме подобни слаби ветрове и спокойно море. Но прогнозите не винаги са точни. Предсказания, на които не се доверяваме 100%. Вятърът често може да е по-слаб или по-силен, а и винаги има опасност от внезапни мини-бурии (шквалове), които се появяват под формата на невинно бяло купесто облаче на хоризонта, което бързо пораства вертикално нагоре, с тежка оловна база ниско над морето. Преди да удари настава затишие за около минута-две- време да се рифоват платната. След което започва да фучи 30-40 възела, може и повече и отминава за няколко минути. Подобни внезапни шквалчета са потопили не една лодка.

Първият ден отминава без нищо по-интересно да се случи. Вятърът е по-слаб от прогнозираният- само 8-12 възела. Фата Моргана се движи бавно и спокойно с 4-5 възела върху плавни мързеливи вълни. Спим, четем книги, Мая свири на пиано.

Мая упражнява Турският Марш от Моцарт

Мая упражнява Турският Марш от Моцарт

Делфините отново ни намират и остават да се надбягват с лодката в продължение на 2 часа- необичайно дълго. Обикновено след няколко минути им става скучно и си заминават да търсят други лодки. Ние винаги им се радваме и им викаме и им се възхищаваме с каква лекота се плъзгат във водата пред носа на лодката, плуват по гръб, издишват балончета малко преди да се подадат над водата и да си поемат дъх, скачат и се забавляват истински. Обичаме ги невероятно много и те го знаят.

Иво с делфини

Иво с делфини

Мая с делфини

Мая с делфини

18 март, сряда

Нощта минава бавно,без да се засили вятърът, платната си стоят нагласени и опънати. На около 100 мили южно от Пуерто Рико все още чуваме американският брегови патрул по радиото и това ни успокоява страхотно. На близо до нас минават големи кораби, два даже си променят курса, за да ни избегнат. Celia, Harmen Oldendorff и танкерът Lue Liang Wan на път за Кюрасао.

Няма луна. Само безброй звезди, толкова ярки, че образуват мини-звездни пътеки в морето. Фата Моргана пори водата и оставя диря от бяла пяна- като сватбено було- осеяна с малки фотолумнисцентни проблясъчета- блестящи скъпоценни камъчета върху дантела.

Утрото идва ужасно бавно. Спи ни се стахотно, с Иво се редуваме на руля на всеки 2 часа. Важното е, че си плаваме в тотално спокойствие.

На сутринта Мая ни прави закуска- омлет със сирене и чете малко по история. Вече няма кораби, сами сме, на 200 мили от най-близката земя, в центъра на Карибското море. Иво се ядосва, че още не сме хванали риба. Отива да спи.

Добро утро!

Добро утро!

В това време аз виждам как от водата на няколко метра от лодката исзкача марлин- вертикално нагоре и се цамбурва с плясък- разплисква вода като цял кит. Бял корем и черен лъскав гръб, с дълго тяло и остър нос, като копие. Гледам и не вярвам! Скача втори път. Внезапно въдицата изсвистява, кордата направо изпушва. Иво пристига ококорен, хваща въдицата и заедно виждаме как закаченият марлин отново се изстрелва вертикално нагоре и падайки скъсва влакното и изчезва със стръвта. Красавец. Замина си.

Вятърът се позасилва 14-18 възела и потегляме с около 6-7 възела. Вдига се и малко повече вълна, която идва под ъгъл зад гърба ни и лодката комфортно сърфира надолу с 8-9 възела. Към обяд дремем в кокпита. Гледаме чайки. Хиляди чайки около лодката, хвърчат ниско над водата, някои се поклащат кацнали в морето. Какво правят чайки на стотици мили от брега? Ловят риба! Под нас минава пасаж от стотици риби тон, които се хранят с по-дребни риби и чайките само чакат и обират обилните остатъци в суматохата! И ние минаваме точно в центъра на оживелицата с две въдици влачещи се на стотина метра зад лодката. Едната въдица има заплетени водорасли и не закача нищо, но другата е чиста и разбира се закача една дебела раирана туна- на тези им викат „дини“, защото приичат на дини. Отвън и отвътре. Червено сочно месо. Вкусно- с чесново масло и малко къри на тиган само да се опари няколко секунди- да си оближеш пръстите! Иво е доволен.

Иво с туна

Иво с туна

19 март, четвъртък

Преполовихме разстоянието. Втората нощ е точно толкова спокойно, колкото и първата, даже по-спокойна- без нито един кораб. Иво решава да се пробва как би карал сам лодката и ми заповядва да спя цяла нощ. Той лежи в кокпита и също дреме и само отваря по едно око на всеки 10-20 минути. И пак го затваря.

Представете си, че карате кола в тъмницата, в едно разорано поле, без фарове, без лампи без луна. Всичко е черно и изобщо не се вижда нищо напред. Светят само две малки екранчета, които показват на къде се движи лодката върху картата и с каква сила духа вятърът. Автопилотът държи курса. Дори да се появят светлинките на кораб на хоризонта минават 2-3 часа преди да го доближим. Мързелива история.

.

.

През деня вятърът се засилва 18-24 възела. Препускаме с 7-8 възела до 9 надолу по вълните. Има бели зайчета и доста подскачаме. Но пък разстоянието се топи бързо.

Хващаме женско дорадо. Красива златна риба с разкошна екстравагантна синя гръбна перка. Някои рибари ще ви кажат, че тези риби наричани също махи-махи, се женят и остават със съпрузите си до края на живота си, а не като повечето хора, които се развеждат като им писне. Тези риби се обичат силно и завинаги, без въпроси, без ревности, без компликации. Плуват заедно из моретата и окените, раждат милион деца и умират заедно. Когато уловите едно дорадо, другото започва отчаяно да преследва лодката без да мисли защо, без план и идея. Просто следва лодката, на която се намира неговата половинка, с разбито сърце и без надежа до края на света.

.

.

Иво откача Госпожа Дорадо от кукичката, слага и спирт в хрилете- упойка- и я гледаме как бавно умира. Как угасва блясъкът в златото по кожата и, как спира да трепери, как замръзва ужасът в окото и. Иво пуска въдицата да се влачи обратно във водата и се захваща внимателно, като опитен хирург, да оперира. Първо и маха вътрешностите, после отделя филето от средната кост, обелва кожата, ампутира главата.

Разбира се, само след няколко минути, закачаме Господин Дорадо, неизбежно е. На същата въдица, на същата стръв. Излиза без да се бори, предава се, изоставя се, с разбито сърце. Последното нещо, което той вижда преди да умре е разфасовният труп на жена си. И Иво надвесен над него с шише спирт…

Решаваме да не ловим повече риба. Една 8-килограмова туна и двойка дорадо ни стигат поне за една седмица. Като стари шамани, доволни, тържествени и тъжни, благодарим на Нептун за рибите.

.

.

Залез. Стъмва се, наближаваме Аруба. В тъмното виждаме първо сияние в далечината и постепенно- фар, светлини, лампи, фарове на коли, блестящи хотели, спрели кораби. Пияни хора пеят на брега. Пускаме котва в полунощ, след 66-часов преход- три изгрева, три залеза, три риби, нито една буря. Трима души в една лодка.

На следващата сутрин- 20 март, петък, отиваме на док в Oranjestad, столицата на Аруба, където минаваме имиграция и митница за около 2 часа- предимно чакаме да дойдат съответните власти и да ни донесат формулярите до лодката, без да се качват. Попълваме документите, бият ни печати в паспортите, никой не инспектира лодката, процедурата е безплатна и няма абсолютно никакви такси за плащане- чудесна изненада.

Фата Моргана на док в Аруба

Добре дошли в Аруба!

 

 

Share

About lifenomadik

We are a family aboard a boat in search of freedom and adventure.
Tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

4 Responses to Преход до Аруба

  1. Анета Иванова says:

    Прекрасна история! Забавлявайте се! А този товарен кораб на снимката е минал през Хамбург, където живея 🙂 Обожавам вашите слънчеви истории!

  2. Мая says:

    Добре дошли! Мислих ви докато четох и бях на тръни за буря … Разказваш страшно увлекателно, открила си си призванието – и с морското приключение, и с блога! 😉
    Обаче ми стана мъчно за рибите … каква привързаност! Значи не е всичко животински инстинкти както ни убеждават в енциклопедиите. Делфините също са пример за интелект.
    Много се разфилософствах.
    Чакаме си следващото приключение! 🙂

    • lifenomadik says:

      Мерси, Мая, радвам се, че ти хареса разказа. А историята с рибите, както всички истории, включително историите в учебниците по история, може да бъде разказана и по съвсем друг начин, така че на никой да не му стане мъчно. „Иво хвана първо едно дорадо и докато го разфасова- още едно! Страхотно- има да ядем вкусна риба цяла седмица!“ Но така не е интересно. Освен това, не мисля, че тези риби наистина остават заедно…Това са само рибарски разкази. Но тези разкази за мен лично са изключително важни, независимо каква е истината (а истината е много сложно понятие) и самата аз обичам да си представям и да придавам поетична, трагична, романтична или някаква друга нотка на сухото предаване на факти. Идеята, че две риби се влюбват и остават заедно и с разбито сърце, може да не е научн факт, но на мен ми допада невероятно много…Харесва ми, че хората са се трогнали и реагират, че им става жал за рибите- значи целта ми е постигната!

  3. Вал Драголов says:

    Наистина увлекателно! Видимо писането ти лепне 🙂 Тъй дръж !
    А дорадото наистина е особена риба. За филипинците е толкова ценна, колкото и свинята. Хванах такова щастие докато дрейфахме на 200 мили от Бразилския бряг и като започнах да я чистя разбрах какво светотатство върша 🙂 Филипинците не изхвърлят нищо от нея. Като казвам нищо , имам предвид НИЩО. Червата пълнят както ние правим кървавица, но със смес от водорасли и треви. На мен ми се струваше , че просто добавят водорасли към остатъците, които си бяха вътре в червата, но не било съвсем така 😉 В случая двамата ми филипински мотористи си напълниха шепите , единия облиза ножа и тръгнаха едва след като им обещах да събера всичко, което остава в една тенджера. Странно, но истина! …А рибата беше доста по-едричка и нахрани 33-членния ни екипаж.
    Ай със здраве !
    Чета Ви с кеф:
    Вальо

Вашият отговор на Анета Иванова Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Follow Me