Куна Яла- Циганските махали на рая

*Предишният разказ озаглавен Куна Яла- рай на края на света ни запозна с малките идилични Куна Яла острови и техните обитатели- индианците Куна.

Циганските махали на рая

от Мира Ненчева

.

.

Когато за първи път отиваме на остров Порвенир за да минем имиграция и митница няколко дни след като пристигнахме в Сан Блас (Панма) отново се озоваваме в друг свят. Насред спокойни сини води, изолирани в едно от най-дивите кътчета на планетата, застанали върху бавно потъващи основи от пясък и корали, се намират големите градски общности на Куна Яла.

.

.

Според гъстотата на населението спрямо територията, тези са едни от най-гъсто населените места на планетата, където според модерните стандарти жилищата и санитарните условия са лоши, условията на живот са ниски, достъпът до чиста питейна вода е проблемен, а електричеството е ненадеждно. Тези големи Куна общности са още един пример за гобалното нарастване на населението и замърсяването на околната среда в днешно време.

Ако малките изолирани островчета с фин розов пясък и колибки насред кокосови палми плаващи насред кристални сини води ни се сториха „земен рай„, то големите пренаселени острови в Куна Яла заобиколени от смърдящи боклуци ни напомниха повече на циганските махали.

.

.

В Сан Блас по-голямата част от населението живее в организирани общности на по-големите острови. Разликата между малките идилични островчета, където само 2-3 Куна семейства живеят по традиционен начин в мир и спокойствие насред кокосови палми и коралови рифове и големите оствони колонии претъпкани с хора и боклуци, е като разликата между малките китни селца и големите задръстени градове в една и съща държава.

.

.

Натрупани една върху друга- къщи от бамбук и дъски с наклонени стени и закърпени покриви от ръждясала ламарина заобиколени с кофи, легени и бидони пълни със зеленясала вода, наколни тоалетни над морето, руините на някакъв циментов кей. Почти няма дървета и всичко изглежда сиво. Но най-вече- боклук. Заклещени между камъните покрай брега, между празните черупки на рапани и мъртви корали- парчета пластмасови останки. Боклуци навсякъде.

.

.

Тук Куните имат бензинови генератори и използват скъпото електричество най-вече да гледат телевизия и да си зареждат мобилните телефони. Благодарение на телевизията новото поколение индианчета вече имат друг поглед над света и други „нужди“. Малки момичета гледат сапунени латино-сериали и се учат как става съблазняването и далаверите. Минавайки покрай отворената врата на един дом виждаме как група ученички гледат много съсредоточено по един секс-канал видео инструкции за това как се прави стриптиз. Групи тинейджъри по дънки и със зализани коси висят по ъглите между къщите и не правят нищо; като в клиповете от любимите им латино-песни- те са „кул“. Алкохолът и наркотиците вече са голям проблем и тук.

.

.

Но въпреки, че глобализацията и озападняването вече до голяма степен са засегнали големите Куна общности и въпреки, че там липсват адекватни санитарни условия, достъп до прясна вода, надеждно електричество, хигиеанични домове и боклукът е навсякъде; въпреки, че островитяните са предимно бедни и безработни (всичко това са характеристики на бедняшки квартали), тези общности са организирани, с установени традиции и социален ред и със стриктна йерархия. На всеки остров има „саила“ или вожд- нещо като кмет. Но за съжаление, от лични наблюдения, както и от това, което чухме от други хора, повечето саили, подобно на повечето политици, са корумпирани. Индианци или не, парите са покварили и тези хора.

.

.

Всяка вечер населението на островите се събира на централния площад или в най-голямата колиба, където се провежда „конграсът“ и всички могат да изкажат мнение, оплакване или идея. В случай на престъпление, като например кражба или домашно насилие, конгресът решава какво ще е наказанието- най-често парична глоба или задължителен обществен труд. По време на конгреса също така се решава какви ще са задължителните работи за всички в селото.

.

.

В две села, където прекарахме седмица- островите-близнаци Narganá (или Yandup) и Corazón de Jesús (или Akuanasutupu), които са свързани посредством голям мост и са две от най-озападнените общноти в Куна Яла, където жените вече не се обличат с традиционни носии, се запознаваме с няколко от местните и те ни разказват повече за начина им на живот и организация на островите.

„Всеки вторник всички жени трябва да излязат и да метат уиците и площада в 8:00 сутринта. Която жена не излезе трябва да плати 1$ глоба.“- обяснява Одалис Браун, която предпочита да плати глобата и да спи до късно, вместо да мете улиците. „Весеки четвъртък и петък мъжете имат задължителна работа от 8:00 до 11:00- носят пясък или дървета от земята, пълнят дупките на улиците или укрепват основите на острова.“

.

.

Поради глобалното затопляне и покачването на нивото на океаните, някои от островите в Куна Яла са вече изчезнали, потопени от морето. Укрепването на основите с пясък и корали е едно от основните задължения на мъжете. Събирането на храна и готвенето за всички по време на някой празник е задължение на жените. И всеки път, когато някй се скатава и не си върши работата трябва да плати глоба от няколко долара, подобно на такса. Дори децата биват глобявани по 5$ , ако не се приберат у дома и не си легнат в 8:00ч. вечерта, след като един от помощниците на саилата мине по улиците и надуе една свирка.

.

.

Организацията в общностите е впечатляваща, но оставаме силно разочаровани от негативното влияние на глобализацията върху индианците и техния начин на живот.

И все пак, всичко е въпрос на гледна точка. Бамбуковите къщурки, които ние „цивилизованите хора“ класифицираме като „ниско-стандартни домове“ са всъщност традиционни колиби (в повечето случаи) построени с натурални подновяващи се от природата материали използвайки едни и същи методи векове наред, много преди „цивилизованите“ европейци да стъпят по тези земи. „Проблемът“ с прясната вода е проблем от гледната точка на тези от нас, които сме свикнали да пуснем кранчето на водата да шурти десетина минути, докато си мием зъбите. За Куните да гребат с кану до реката, за да си напълнят тубите с вода, която после да изварят, за да бъде годна за пиене, не е точно „проблем“, а е по-скоро част от ежедневието им и винаги е било. „Бедни и безработни“ е как ние, посетителите от заможни държави виждаме тези хора, които винаги са живели без коли, без перални машини и без огромни шопинг-центрове и които се прехранват чрез лов и риболов, събират кокосови орехи и обработват малки ферми на земята, не далеч от островите.

.

.

Но с пристигането на модерните материали и предмети, на електричеството и телевизията, живота на индианците Куна вече е доста различен. Можем ли да ги обвиняваме, за това че използват пластмасови бутилки, кофи и бидони, които им улесняват живота, при положение, че добива на сладка вода е толкова сложен? Можем ли да ги обвиняваме, че искат същите неща, които и ние искаме и използваме ежедневно- пакетирани храни и продукти, готови дрехи, инструменти и неща, които ни правят живота по-лесен и по-комфортен? Резултатът от всичко това е замърсяването на природата не само при Куните, а навсчкъде по света, а за островитяните проблемът с боклука е сложен, поради ограничената територия, на която живеят заобиколени от море. Тези техни нови консуматорски тенденции и навикът им да ползват морето като кофа за боклук могат да доведат до непоправимо бедствие и пробемът трябва по-най-бързият начин да бъде решен.

.

.

Също така спешно трябва да се обърне внимание и на проблемът за загубата на културата им в някои от големите общности, поради глобализацията и телевизията. Куните до голяма степен са успели да запазят традициите и културата, езика и ритуалите си. Но те са вече част от един по-голям свят, отворени към промените на цивилизацията. Дали младите Куни ще искат да съхранят начина на живот на предшественицете си, след като непрекъснато гледат толкова много лукс и излишък не много далеч от тях? Дали ще гледат на собствения си живот като традиция или тормоз? Как ще възприемат света, в който живеят, сравнявайки го със света, който гледат по телевизията- като „рай“ или като „циганска махала“?

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

About lifenomadik

We are a family aboard a boat in search of freedom and adventure.
Tagged , , , , , , . Bookmark the permalink.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Follow Me