Стария отшелник и планината на мечтите му

Don Alberto

Седим на терасата на едно малко заведение пред голямата бяла катедрала в Леон искряща под лъчите на тропическото слънце. Хапваме такоси и пием бира с новата ни приятелка Катя Ангелова, с която се запознахме едва преди няколко дена.

– Чувала ли си за стареца, който живее сам насред гората и от много години насам дълбае каменни скулптури в скалите на планината?- питам Катя.

И въпреки, че тя живее и работи в Никарагуа от много години, Катя никога не е чувала за Дон Алберто. Изглежда той и планината му не са много известни; не са популярна туристическа атракция. Може би не е кой знае какво и затова. Но за нас и за Катя този стар отшелник-скулптур звучи доста интригуващо.

– Хайде да го посетим!- предлага тя с ентусиазъм.

– Ама той живее някъде насевер до границата с Хондурас, в Естли. Ще ни трябват поне два дена да отидем и да се върнем! Кога искаш да отидем?- питаме.

– Сега!-не се шегува тя. След два дена пътувам за Флорида, така че сега или никога!

Не можем да повярваме, че има хора още по-спонтанни и от нас! Хайде да тръгваме!

Катя Ангелова

Потгляме с колата на Катя първо до Манагуа да си вземем багажа за пътешествието и от там тръгваме на север. Караме часове по тесен път криволичещ сред гори и малки селца. През цялото време, Катя, която притежава няколко хотела в Манагуа, ни разказва забавни истории. Става въпрос за наистина изключително смешни хотелски случки, които спокойно могат да се превърнат в сценарий за телевизионен сериал. Историята за четиресетте индийски бежанци, които се озовали в хотела й с нередовни документи и нямало как да продължат, та останали няколко месеца, ми стана любимата.
Наврели се по десетина човека в няколко стаи, за да им е по-еврино и си основали малка хинду общност с присъщите за такава една общност екзотични звуци и миризми; перяли си и си простирали тюрбаните по балконите; готвели си къри в стаите; даже си отворили процъфтяващ бизнес във фоайето на хотела- скубане на вежди (персонала на хотела им станали постоянни клиенти). От време на време си водели проститутки, а накрая един от групата даже се оженил за рецепционистката и до ден днешен си живее щастливо в Никарагуа.

Вечерта пристигаме в Естели, не далеч от планината на Дон Алберто и благодарение на това, че Катя работи в хотелския бизнис, ни дават голяма отстъпка за една стая в един много хубав хотел.

.

.

.

След закуска, се срещаме с Джоконда- приятелка на Катя, която живее в Естели и която също иска да види Дон Алберто- местната легенда. Заедно потегляме към гората да го издирим.

Издирването на Дон Алберто се оказва сложна задача и може би затова не много хора го посещават. Караме по едно тясно шосе, което първоначално е асфалтирано, но скоро се првръща в черен прашен път минаващ през гори и селца. Всеки път щом срещнем човек спираме и го питаме накъде да караме. В тази затънтена част на света, всички знаят Дон Алберто и ни обясняват как да стигнем до дома му: първо да караме до края на черния път, после да оставим колата и да вървим по пътеката през едно поле и през няколко ферми. Страх ме е, че след цялото това пътуване и издирване накрая той няма да си е в къщи и няма да го видим.

On the way to Don Alberto’s

– В къщи ли си е?- питам една жена, работеща в градината на една ферма, като наближаваме мястото.

– Той винаги си е в къщи!- тросва ми се тя леко обидена от глупавия въпрос.

Дон Алберто е роден в Никарагуа преди 77 години и през последните 37 години не е ходил по-далеч от селската църква, която посещава неделя и по празниците. Прекарва си дните сам в гората, по хълмовете наоколо. Неговия дом представлява една миниатюрна дървена колибка с едри религиозни рисунки по стените, по-малка от къщичката на джудже от приказките.

Don Alberto in front of his home

Но мястото е пусто. Не си е в къщи…

Тръгваме по една малка пътечка насред сенките на стари дървета и в страни от пътечката, в сенките на старите дървета, намираме сиви горски камъни- малки и големи- и всеки камък е оформен във фигура на животно или икона на светец. Тези скромни каменни скулптури се появяват една по една и са навсякъде в гората- каква необикновена горска галерия!

.

.

.

Внезапно, като дух от омагьосан свят- дребен и почти прозрачен- един бял старец се появява от тъмата на гората и се доближава към мен. Не знам какво да кажа; страх ме е, че думите или присъствието ми ще го изплашат и ще избяга, подобно на деликатна пеперуда. Другите вече се качиха на хълма и няма с кого да споделя този омагьосан момент. Срещата ми с Дон Алберто.

Don Alberto and his art award

Има тъжната усмивка на ангел, косата му е искрящо бяла, кожата му е с цвят и текстура на кора на дърво.

Веднага започва да ми говори за камъните му, за гората му, за животните и растенията. Звучи сякаш е наизустил какво да каже. Сигурна съм, че повтаря едни и същи неща на всички, които го посещават и се чудя дали му харесва разни непознати да му смущават спокойствието.

– Ти вече качи ли се до хълма?- ме пита.

– Още не.- обяснявам аз.

– Отиди, качи се до хълма и се върни, аз съм тук.

Качвам се до хълма. Там, изведнъж, няколко метра високо и много дълго, над мен с надвесва вертикалното каменно лице на планината покрито от край до край с издълбани фигури на животни, предмети и сгради, египетски мотиви и религиозни сцени. Слон, тигър, кит, даже хеликоптер, а срещу тях на изток се простира необятна долина. Колосалният размер на тази творба на края на света е напълно неочакван, изненадващ и поразяващ. Птиците и изгревите са единствените свидетели на това произведение на изкуството.

.

.

.

Трудно е да повярва човек, че подобен дребен скромен отшелник, който не познава света извън пределите на гората, който никога не е учил каквото и да било изкуство, който даже никога не е ходил на училище или гледал телевизия, е способен да пресъздаде света и то в такива мащабни пропорции, използвайки само 2-3 прости инструмента – длето, пирон и чук. Свят на мечти и фантазии запечатан завинаги в скалата.

.

.

.

.

– Сутрин ставам в 3:00 часа и си казвам молитвата. После отивам и оформям камъните. По-късно през деня, идват да ме посетят хора от цял свят. Обичам да идват хора да ме видят мен и моите скулптури. Снимат, снимат и после още повече хора идват. Една жена от един университет ми донесе тетрадки и от тогава казвам на всички, които дойдат да си запишат имената и от коя държава идват. Имам 15 тетрадки и вече всички са запълнени с имена. Сега се уча да чета и да пиша и чета имената в тетрадките. Ако идвате пак, донесете ми тетрадки, че тази ми е последната. Иначе не карам хората да ми плащат за посещенията. Ако искат, могат да ми подарят нещо, ако е от сърце. Ето виж какви неща ми подариха хората.

Някой му подарил джобно ножче, което той никога не ползва, а си го пази при останалите съкровища- значка с канадското знаме, пластмасова фигурка на разпятието увита в найлонче и чифт черни кожени обувки.

.

– Тези са хубави планински обувки, защо не ги ползваш? – гледам старите му обувки на краката, с които ходи непркъснао, вместо с новите черни кожени обувки.

– Тези ги слагам само като ходя на църква, по празниците.- нежно се усмихва.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana