Титикака- езерото от мечтите ни

Копакабана

От Ла Пас хващаме автобуса до Копакабана- туристическо градче на брега на езерото Титикака в Боливия. Отново обикаляме известно време и търсим къде да се настаним за вечерта, и отново хостелите са пълни до дупка с бакпакъри предимно от Чили, тъй като университети в Чили са във ваканция през февруари и всички студенти са решили да дойдат на екскурзия в съседна евтина Боливия. В дворовете на някои от претъпканите хостели, бакпакърите даже са си организирали малки импровизирани къмпинзи, но ние този път сме без палатка и продължаваме да търсим свободна стая. Намираме една с две единични изтърбушени легла с пружини, мръсна и мизерна, до общите тоалетни, което е тотален кошмар, но я взимаме за вечерта. Струва ни 10$, което е прекалено много за подобна отвратителна стая. Оставяме си раниците и си прекарваме следобеда на обиколка из градчето: разглеждаме църквата, пазара, плажа и езерото. Не можем да повярваме, че сме тук, на брега на Езеро Тититкака- езерото със смешното име, езерото от уроците по география, езерото със заснежени планини на хоризонта, езерото от мечтите ни- лежи пред нас по-синьо, по-прекрасно, спокойно и омагьосано, отколкото си го представяхме.

Copacabana

The Cathedral

Със средна дълбочина от 100 метра достигаща до 280 метра в най-дълбоките места, езерото Титикака е най-дълбокото и най-високопланинското езеро, по което могат да плават кораби, с 3800 м надморска височина. То е и най-голямото езеро на Южна Америка, намиращо се високо в Андите, на границата между Перу и Боливия. Пет основни реки, както и двайсетина по-малки, се вливат в Титикака; има 41 острова, някои от които са гъсто населени.

Остров на Слънцето

На следващата сутрин си купуваме билети за корабчето до Исла дел Сол („остров на слънцето“). Вали дъжд и небето е покрито със сиви облаци, но щом пристигаме на острова, небето се прояснява като по чудо и слънцето огрява най-възхитителния пейзаж: стръмни зелени хълмове и скалисти брегове, плажове с жълт пясък и малки каменни къщички със сламени покриви, сгушени насред безкрайното спокойно синеводно езеро.

Островът на Слънцето е един от най-големите острови на езерото, където според старо поверие се е родил богът на слънцето. Вместо улици, тук има тесни пътеки покрити с плоски каменни плочи и кал, извиващи се измежду къщите нагоре-надолу по стръмните склонове. Основните дейности тук са риболов и агрикултура, като полетата с насажденията са терасовидни по хълмовете, а от известно време вече и разрастналият се туризъм се е превърнал в източник на приход за местните. Има около 180 руини на острова, като основната атракция е масата за жертвопринушения, където по времето на Инките са проливали човешка кръв- дар за слънчевото божество.

Вървим до масата на жертвоприношенията (около 3 часа в двете посоки) и се възхищаваме на нежните бели и лилави цветове на цъфналите картофи по хълмовете, на спокойствието на земята и безкрайната езерна шир, хапваме сандвичи с авокадо и яйца и се връщаме обратно с корабчето, точно навреме да хванем вечерния автобус до Пуно- друго градче на брега на голямото високопланинско езеро, но от страната на Перу.

Sacrificial Table

Паващите Урос острови

Минаваме границата и сме обратно в Перу. В Пуно намираме нов и чист хостел с частна баня с топла вода, интернет и две двойни легла, отново за 10$ на вечер, изкъпваме се, наспиваме се хубаво и рано на следващата сутрин отново се отправяме към езерното пристанище. Намираме кое корабче ходи до „плаващите острови“ и о. Такиле и отново се носим по водите н Титикака, но на територията на Перу.

Самото пътешествие с корабчето е приказно и вълнуващо. Плаваме в плитки канали насред огромна заблатена територия обрасла с високи остри треви. Блатни птици се паникьосват, щом наближи лодката, започват да крещят, да пляскат с криле и да тичат по водата във всички посоки. Розови фламинго прелитат над главите ни. След няколко часа достигаме „плаващите Урос острови“.

Floating Uros Islands

Древните Урос се провъзгласили за „собственици на езерото и водата“- хора с черна кръв, които не чуствали студ. Тези били „синовете на слънчевото божество“. По време на нашествията на Инките, островитяните вдигали котва и се местели заедно с къщите си в някое по-безопасно ъгълче на езерото. Но въпреки това, те били покорени и превърнати в роби. Днес, останалите Урос хора вече са изгубили езика, но са запазили голяма част от културата и традициите си. Все още строят лодките и островите си използвайки бали сушена тръстика, която изобилства по плитките райони на езерото, добавяйки слънчеви панели за електричество. (Сухата тръстика е доста запалима, така че огън и дизелови генератори вече не са много практични за тях.) Гъстите преплетени коренаци на тръстиките продължават да растат даже след направата на островите и така формират еднометров долен пласт наречен „кили“, върху който се крепят островите. За да ги закотвят неподвижни, използват дълги пръти забити в дъното, за които ги връзват. Долният пласт на островите гние доста бързо във водата и се налага да добавят нови бали с тръстика на всеки три месеца. Самите острови траят около 30 години.

Мястото вече се е превърнало в една от основните туристически атракции на Перу и до голяма степен е загубило автентичността си, най-вече поради факта, че няколкото стотин останали Урос индианци вече са се превърнали в бизнесмени и разчитат все повече и повече на туристическия долар. Чакат лодката с туристите да пристигне, организират екскурзии и представления и продават бродерии и плетени шапки. И все пак мястото е уникално и хората са приветливи и си струва да се види.

Остров Такиле

От тук продължаваме още по-навътре по езерото до о. Такиле, където празненствата по случай февруарските карнавали текат с пълна пара и ставаме свидетели на поредното шествие- хора с традиционни костюми, музика, танци, веселие по площадите и стръмните каменни улички на малката местна островна общност.

Остаров Такиле е подобен на Исла Дел Сол- с високи хълмове и площ около 6 квадратни километра. Навремето бил използван за затвор, но през 1970г. се превръща в собственост на народа Такиле, обитаващи острова до ден днешен- около 2200 души. Най-високата точка на стръмния остров е 4050м надморска височина, а основното селище се намира на 3950м. Тук също има доста руини от времето на Инките и насажденията отово са терасовидни.

Всички се обличат в традиционните си носии, липсват коли и хотели и животът си тече по старому, незасегнат от моредната цивилизация и масов туризъм. Мястото е все още автентично и прекрасно. О. Такиле и текстилното му изкуство са обявени за „шедьовър на нематериалното наследство на човечеството“ от Юнеско. Тук плетивата са основната част от културата, като САМО И ЕДИНСТВЕНО мъжете плетат от най-ранна възраст, а жените предат и тъкат.

Хората тук успешно са създали туристически модел изцяло контролиран от местната общност, като предлагат нощувки и обяди по къщите, гидове и транспорт по езерото. Това значи, че всеки един долар, който похарчите тук отива директно в местната общност и това е прекрасно. Ние срещнахме един много симпатичен, любезен и изключително честен младеж наречен Делфин, който организира нощувки и осигурява храна у дома си, за тези, които биха искали да останат с преспиване на острова. delfin18ani@hotmail.com

Много хора ни попитаха, коя от двете дестиниции на езерото Тититкака бихме избрали, ако трябва да посетим само една: Копакабана в Боливия с Исла дел Сол или Пуно в Перу с плаващите Урос острови и Исла Такиле. И винаги им отговаряме, че тези места са напълно различни и си заслужват да се видят и двете.

Езерото Титикака