Струва ли си Галапагос?

.

.

Какво може да очаквате, ако планирате да посетите Галапагоските острови, особено ако плавате до там на борда на личната си ветроходна яхта? Какви са таксите, наредбите, ограниченията и възможностите? Какви животни ще срещнете и кои са някои от интересните места? И в крайна сметка- заслужава ли си?

  • На кратко
  • Галапагоските острови са архипелаг от над 130 вулканични скали, малки островчета и острови на повече от 500 морски мили западно от континентален Еквадор, от които те са част. 97% от територията на Галапагос е обявена за национален парк през 1959 г. и за световно културно наследство в списъка на ЮНЕСКО. Само 3% от общата площ – островите Санта Крус, Сан Кристобал, Флореана и Изабела – са населени, с над 25 000 постоянни жители, където испански е официалния език. Това са и единствените острови, които преминаващи мореплаватели могат да посетят.

    .

    .

  • Еволюцията на Дарвин
  • Изолирани далеч от южноамериканския континент, на островите се появили уникални ендемични видове растения и животни, които не се срещат никъде другаде по света. През 1835 г., по време на второто плаване на изследователския кораб „Бийгъл“, младият биолог Чарлз Дарвин събира и изучава екземпляри от различни видове животни и растения, което води до теорията за „еволюция чрез естествен подбор“. Дарвин забелязва, че чинките и гигантските сухоземни костенурки са еволюирали физически, адаптирайки се по различен начин на различните острови и местообитания.

    .

    .

  • Популярна дестинация
  • Благодарение на изключителната фауната и историята на островите Галапагос, те придобиват статут на „застрашено природно наследство на човечеството“ защитено от националната служба на парковете. Благодарение на това изобилие на дива уникална природа, районът се превръща в популярна и много атрактивна туристическа дестинация с постоянно нарастващ брой посетители през последните години, както и с растящ брой на постоянното местно население, което се дължи на икономическия бум и притока на туристически долари.

    .

    .

  • Най-скъпата мореплавателна дестинация в света
  • Тази голяма популярност застрашава местната природа и води до непрестанни национални и международни усилия за опазване на крехката екосистема. В последствие, правителството на Еквадор налага множество ограничения и такси за посетителите както и за местните жители в Галапагос, което ги е превърнало в една от най-скъпите дестинации с много ограничения. В резултат, предимно богати възрастни туристи от САЩ и Европа могат да си позволят да посетят островите. По-бедните пътешественици и мореплаватели не са добре дошли.

    .

    .

    Ние мислехме да пропуснем Галапагос заради високите цени и трудния бавен процес по получаването на разрешително за плаване до островите. Но благодарение на помощта на няколко щедри човека, които ни подкрепиха, успяхме да съберем средства и да покрием входните такси.

  • Стратегическа позиция
  • Галапагос се намира точно на пътя на ветроходните лодки между Панама и Маркизите- най-дългия презокеански преход в света. Последната земя преди океана, островите са идеално място за почивка, за зареждане на гориво, прясна вода и храна преди дългия нон-стоп преход (3-4 седмици в открито море). Но за съжаление, всички яхти минаващи през Галапагос дори за един ден, са длъжни да платят невероятни входни такси.

    .

    .

    Такси, процедури, варианти

    Има два варианта, ако плавате до Галапагос:

    1. Аварийно спиране – можете да посетите само един порт с лодката си с престой от 72 часа до 21 дена, за което не се нуждаете от официално предварително разрешение (Autografo). При този вариант, не можете да посетите остров Изабела (който е най-красив), защото този остров не е официално пристанище за влизане. Можете само да пристигнете и да останете през цялото време в Сан Кристобал или Санта Круз.

    2. Няколко острова– можете да плават до 2, 3 или 4 различни острови, но трябва да кандидатствате за разрешително чрез агент 6-8 седмици преди датата на пристигане.

    Следната информация е от www.noonsite.com където можете да намерите повече детайли за процедурите и таксите:

    Различни такси трябва да бъдат платени и те се различават от пристанище до пристанище и агент на агент. Най-скъпото пристанището изглежда е Санта Круз. Таксите трябва да бъдат платени в „кеш“ на островите, плащането с кредитна карта не се допуска.
    За посещение на 1 сотров – Очаквайте да платите около $ 600 до $ 700 за яхта с 2-ма души на борда. Всеки допълнителен човек на борда заплаща допълнително $ 100 „Национални паркове“ такса. [ Която ще се увеличи на $ 200 на човек през 2017 г.]
    За посещаване на 2 до 5 острова се иска Autographo, което може да получите само чрез агент. Общо разходи, включително такса за агента, трябва да е около $ 1,200- $ 1,500 за лодка с 2 души екипаж. Всеки допълнителен човек ще струва $ 100 за такса за „националните паркове“. Обикновено Autographo се получава чрез електронна поща доста преди пристигането.
    Допълнително, има такса от $ 30 на лодка ( „такса миграция“) за придвижване между пристанищата. Това не се отнася за посещаващите само 1 остров.

    Таксите варират според това кой агент ползвате:
    US $ 12,50 на брутен тонаж
    Влизане и излизане от пристанището US $ 25.00 (всеки път, когато напуснете едно пристанище и отидете в друго)
    Мигрирационни карти: US $ 20 на човек
    Карантина / проверка: US $ 100
    Подводна инспекция на корпуса: US $ 100
    Фотокопия и транспорт на официалните лица до лодката: $ 50.
    Извозване на отпадъците: $ 30.
    Имиграционните Такси- личната имиграция карта на човек струва $ 15
    Таксите за агент не са фиксирани.
    За един порт (включително порт капитан и имиграцията, таксита и фотокопия на паспорти), US $ 200-250 е нормалната цена за яхта със среден размер.
    Разходите за агенти и autographo са между $ 450 – $ 650.
    Може да преговаряте с агента и да намалите цената или да потърсите друг агент, ако първия не ви устройва. Непремено искайте ясна разбивка на таксите и колко е неговия хонорар.
    „Национален парк“ такса
    Таксата за допускане до района на Национален парк Галапагос е $ 100 на човек ($ 50 за дете под 12г.) и трябва да бъде платена от всеки, посещаващ територията на парка. Уверете се, че вашият агент ще ви осигури специален пас. [Таксата е $ 100 на човек, но се очаква да се удвои, може би дори да се утрои през 2017 г.]
    „Национален парк“ такса за крузъри
    $ 200 на човек, на ден. Отнася се за по-големи луксозни яхти, които се движат от остров на остров, извън основните пристанища. Тези яхти също са длъжни да вземат лицензиран екскурзовод, който струва $ 350 или повече на ден.
    Такса фумигация – $ 70 на лодка, която остават по-дълго от 72 часа. Ако яхта пристигне без сертификат за опушване, таксата се плаща в Галапагос – $ 4 на метър от дължината на яхтата.
    Други Такси
    Плаща се извънредно, ако проверката и входните процедури се извършат извън работно време, 08: 00-17: 00 от понеделник до петък. Таксите за извънреден труд са почти двойни.
    Има и общински такси от време на време, които се събират в основните пристанища.
    Всички такси, цитирани тук са в щатски долари и подлежат на промяна от еквадорското правителството без предизвестие.
    Последна актуализация: декември 2015 г. (От http://www.noonsite.com/Countries/Galapagos)

    Не се приключва с тези такси. Въпреки че има много места на островите, които можете да посетите безплатно, най-красивите обикновено са със забранен достъп, освен ако не се присъедините към организирана обиколка с екскурзовод. За нас, както и за много други хора, да посетим Галапагос бе сбъдната мечта. Но също така се превърна и в разочарование поради всички тези такси, формалности, ограничения, както и целия този туристически аспект.

    .

    .

  • Труден избор
  • За съжаление, много мореплаватели са изправени пред труден избор, когато тръгнат на запад от Панама и Еквадор. От една страна- голяма сума пари в такси и процедури; от друга страна- възможността да посетите (може би само веднъж в живота си) този уникален архипелаг изобилстващ от диви ендемични животни. Кое от двете бихте пожертвали?

    .

    .

  • Животни в Галапагос
  • Морските игуани проснали се върху скалите край брега са „най-отвратителните, тромави гущери“, според Чарлс Дарвин. Вярно е, че не са много красиви- с раздалечени очи, смачкани лица, бодливи гръбни люспи и чепати, напластени със сол глави. Но тези необичайни същества компенсират за външния си вид с техните невероятни и уникални екологични адаптации. Учените смятат, че сухоземните игуани от Южна Америка най-вероятно са доплавали по море преди милиони години върху дървени отломки и са се приютили на Галапагоските острови. От този вид еволюират морските игуани, които се разпространяват в почти всички острови на архипелага. Всеки остров е дом на различаващи се морски игуани с уникален размер, форма и цвят.

    Те изглеждат свирепи, но всъщност са нежни тревопасни животни, хранещи се изключително с водорасли. Техните къси, тъпи муцуни и малки, остри като бръснач зъби им помагат да стържат водорасли от скалите, а странично сплесканите им опашки им позволяват да плуват подобно на крокодили във водата. Ноктите им са дълги и остри, което им помага да се катерят по скалите край брега. Имат тъмно сиво оцветяване за по-добро усвояване на слънчевата светлина след като излязат от ледените води на океана край Галапагос. Имат и специални жлези, които почистват кръвта им от натрупалата се сол, която поглъщат по време на хранене.

    Счита се, че наброяват стотици хиляди. Застрашени са от вносни хищници като плъхове, диви котки и кучета, които се хранят с яйцата и малките им. Морските игуани са защитен вид в целия архипелаг и се считат за „уязвими от изчезване вид“. (От www.nationalgeographic.com)

    .

    .

    Галапагоският пингвин е ендемичен вид в Галапагоските острови. Той е единственият пингвин, който живее на север от екватора, като оцелява в жегите благодарение на студеното течение Хъмболт. Висок е 49 см и тежи 2,5 кг. Това е вторият най-малък пингвин след „малкия пингвин“. Галапагоският пингвин се среща главно на о. Фернандина и на западния бряг на о. Изабела, но малки популации са разпръснати и по други острови в архипелага.

    Пингвините ядат малки риби, основно сардини, а понякога и ракообразни, като търсят храна само през деня и обикновено в радиус от няколко километра от мястото, където гнездят. Те зависят от студените богати на хранителни вещества течения. Той е застрашен рядък вид пингвин. Заради дребния си размер Галапагоския пингвин има много хищници. На земята, той е плячка на раци, змии, плъхове, котки, ястреби и соколи. Докато във водата е плячка на акули, тюлени и морски лъвове. Застрашават го и много опасности, дължащи се на хората, както и опасности свързани с ненадеждни хранителни ресурси и вулканична активност. Нелегалният риболов е една от причините за прекъсване на гнезденето на пингвините, които често биват улавяни в рибарски мрежи по погрешка. (От www.wikipedia.com)

    .

    .

    Гигантските костенурки са най-дълголетните от всички гръбначни, достигащи повече от 100 години живот. Най-старата костенурка е доживяла до 152г. Те са и най-големите сухоземни костенурки в света, с някои екземпляри над 1,5 м дължина и тежест 250 кг. Останали са само 11 вида гигантски костенурки в Галапагос, вместо 15 по времето на Дарвин. Преследвани за храна от пирати, китоловци и търговски кораби през 17-ти, 18-ти и 19-ти век, повече от 100,000 костенурки са били убити. Внесени от европейците животни като прасета, кучета, котки, плъхове, кози и едър рогат добитък продължават да унищожават яйцата им, както и растенията, с които се хранят. Днес са останали само около 15 000 костенурки.

    Костенурките са застрашени от изчезване вид и са строго защитени от еквадорското правителство от 1970 г. насам. Размножават ги изкуствено в центъра „Чарлз Дарвин“ – усилия с положителен ефект.

    Галапагоските костенурки водят скучен живот, пасат трева, листа, и кактуси, припичат се на слънце, и дремят почти 16 часа на ден. Бавният им метаболизъм и големите им вътрешни запаси от вода означават, че те могат да оцелеят до една година без да ядат или пият. Испанските моряци, открили архипелага изобилстващ от костенурки през 1535г. го наричат „Галапаго“ от испанската дума за костенурка Galapago. (От www.nationalgeographic.com)

    .

    .

    Чинките на Дарвин са около четиринадесет вида врабчови птици. За първи път Чарлз Дарвин събира екземпляри по време на втората експедиция на кораба „Бийгъл“. Птиците се различават по размер от 10 до 20 см и тегло между 8 и 38 грама. Най-важните разлики между видовете са в размера и формата на човките, като клюновете са различно адаптирани към различните храни- факт, който играе важна роля за теорията на Дарвин за еволюцията чрез естествен подбор.

    Мъжките на повечето видове чинки са черен, а женските (с може би едно или две изключения) са кафяви. С различните си клюновете, те се хранят по различен начин, като любимата им храна е един кактус- бодлива круша Opuntia. Тези с дълги клюнове продупчват дупки в плода на кактуса и ядат месестата вътрешност пълна със семена, докато тези с по-къси клюнове разкъсват кактуса в основата и ядат целулозата, както и ларвите на насекомите и какавидите. (От www.wikipedia.com)

    .

    .

    Галапагоският лава-гущер е вид гущер ендемичен за Галапагоските острови, разпространен на няколко острова в западния архипелаг. Възрастените достигат 50 до 100 мм. Мъжките са по-големи от женските и два до три пъти по-тежки. Освен размера, има значителна разлика и в цвета между двата пола. Галапагоските лава-гущери се хранят с насекоми, паяци и други членестоноги. Около населените места, те също консумират и отпадъци.

    Галапагоските лава-гущери са активни през деня, раздвижват се около изгрев, почиват си по обяд, и възобновяват дейността си в следобедните часове. През нощта се заравят под почвата или под листата до 12 мм, като често се връщат в същата дупка всяка нощ. Мъжките са териториални, с диапазон средно около 22 метра в диаметър, и защитават района си от други мъжки чрез заплахи и борба. Женските имат по-малък диапазон – около 13м диаметър, като района на един мъжки може да се припокрива с тези на няколко женски. (От www.wikipedia.com)

    .

    .

    Галапагоският морски лъв е вид тюлен, който се среща изключително само на Галапагоските острови. Морските лъвове са доста социални и са най-многобройните животни в архипелага. Често се припичат на слънце върху пясъчните брегове или скалите или се плицикат грациозно в прибоя. Мощният им рев, игривият им характер, и ловкостта им във водата са ги превърнали в „официалните посрещачи“ на островите.

    Галапагоските морски лъвове варират от 150 до 250 см дължина и тегло между 50 до 250 кг, като мъжките са значително по-големи от женските. Морските лъвове имат остри, мустакати муцуни. Младите приличат на кученца в профил. Друга характеристика, която определя морските лъвове са техните външни уши, които ги отличават от техните близки роднини, с които често ги бъркат- тюлените.

    Хранят се най-вече със сардини. Галапагоските морски лъвове понякога плуват на 10 до 15 километра от брега в продължение на няколко дни в търсене на плчка. Тогава най-често срещат най-големите им хищници: акулите и косатките. Рани и белези от атаки често са видими по кожите им.

    На земята, морските лъвове формират колонии там, където излизат на брега. Те са не само много социални, но също и доста вокални. Възрастните мъжки често лаят силно и продължитело. Женските и малките не лаят така, но младите и от двата пола умеят да ръмжат. От раждането, майката различава гласа на своето бебе дори насред тълпа от 30 лаещи морски лъва.

    .

    .

  • Забележителности
  • Ла Лоберия плаж (La Loberia Beach) на о. Сан Кристобал е на 40-50 мин. пеша от Пуерто Бакеризо Морено по асфалтиран път под горещото слънцето, така че си носете вода. Това е едно от местата, където можете да видите колонии от морски игуани излегнали се на черните вулканични скали близо до брега. Тук можете да плувате и е възможно да се избегнат тълпите туристи, тъй като имате прво да посетите мястото самостоятелно, безплатно и без екскурзовод.

    .

    .

    Информативната станция (The Interpretation Station) на о. Сан Кристобал е също на пешеходно разстояние от града и пристанището. В музея има обширна информация за значителните природни, човешки и геоложки събития на остров Сан Кристобал и околния архипелаг. Разходката до там е приятна по каменисти и дъсчени пътеки насред застинала лава и суха растителност, а музея сам по себе си е страшно информативен и интересен. Безплатно е.

    Ла Галапагера (La Galapaguera ) на о. Сан Кристобал е развъден център за гигантски костенурки, намиращ се в североизточната част на острова, около един час с кола от Пуерто Бакеризо Морено. В резервата живеят и се размножават гигантските костенурки. Входът е безплатен, но да стигнете до там е трудно и скъпо. Повечето туристи наемат такси за $ 60 , но има и по-евтин вариант- веднъж седмично автобус отива до Галапагера и обратно за около $ 5 на човек (Попитайте някой местен кой ден, в колко часа и къде спира автобусът. Попитайте друг местен същите въпроси, тъй както има шанс да получите два много различни отговора). А ако искате да разгледате и близкия плаж с бял пясък Puerto Chino (твърде пренаселен за нашия вкус), може да пропусне автобуса за връщане и тогава меже да се приберете на стоп, както направихме ние.

    .

    .

    Кикър Рок (Kicker Rock) се счита за най-голямата атракция край бреговете на о. Сан Кристобал, където можете да се гмуркате и може би ще видите акули чук, както и други видове акули и морски същества. Но може да се гмуркане там само ако се присъедините към организирана екскурзия в компанията на водач и група туристи. Цените за туроператорите са над $ 200 на човек, водата е изключително студена, заради преминаващото от тук антарктическо течение Хъмболт, видимостта не винаги е добра и няма гаранции, че ще срещнете акули чук. Ако имате късмет, може да ги видите като точици в далечината. Не мислете, че това, което ви показват на брошурите ще бъде това, което ще видите в действителност. Ние пропуснахме този тур.

    Тунелите от лава на о. Санта Круз отново бяха на пешеходно разстояние от пристанището и безплатни. Когато външния слой на разтопената лава се втвърдил, течната магма във вътрешността продължавала да тече, оставяйки след себе си тези загадъчни тъмни пещери. Най-хубавото е, че можете да се разхождате вътре!

    .

    .

    Тортуга Бей (Tortuga Bay) на о. Санта Круз е красив плаж с бял пясък в края на тясна пътека дълга 2.5 км, заобиколена от големи кактусови дървета. Входът е на около 20 минути пеша от главния кей в Пуерто Айора. Безплатно е за посетители и е отворено от шест сутринта до шест вечерта. Посетителите трябва да се запишат на влизане в началото където е офиса.

    .

    .

    Стената на сълзите на о. Изабела е друго безплатно място в Галапагос, което задължително трябва да се посети, на 5 км от Пуерто Амистад. По пътя има гигантски костенурки разхождащи се на свобода. Можете да наемете велосипеди или да вървите пеша 1-2 часа, докато стигнете до масивна стена, изградена от тежки вулканични скали. Между 1946 г. и 1952 г. тук е имало каторга и затворниците били принудени да строят тази стена под горящото Екваториално слънце. Единственото предназначение на „Стената на сълзите“ било да се реформират затворниците. Наказание за силните, смъртна присъда за слабите.

    .

    .

    Центърът за развъждане на Гигантски костенурки на о. Изабела (в покрайнините на града; вход свободен) е пълен с миниатюрни гигантски костенурки, както и с гигантски гигантски костенурки- всякакви размери гигантски костенурки- много е забавно да ги гледаш. Дъсчена пътека започва от рзвъдника и минава покрай няколко блата- дом на розово фламинго. Тази кратка екскурзия много ни хареса.

    .

    .

    Сиера Негра (Sierra Negra) на о. Изабела е активен вулкан издигащ се на 1100 м над морето. Последно е изригнал през 2005 г. Кратерът е огромен, пълен с черна втвърдена лава. Достъп- само за организирани екскурзии. Струва $ 30 на човек. Ние се присъединихме към група от около 20 туристи, някои от които не бяха във форма за похода. В самото начало на маршрута още групи се появиха и се образува човешки поток нагоре и надолу по пътеката. Не си заслужава тази екскурзия.

    .

    .

    Лос Тунелес (Los Tuneles) на о.Изабела е може би най-красивото място в Галапагос достъпно за туристи- спокойни води зад рифовете, където счупени тунели от лава образуват естествени мостове и подводни пещери- дом на хиляди птици и морски създания. През април, беше брачния период на „сините крачета“ и имахме шанса да наблюдаваме птиците от близо как пеят и танцуват по двойки. В подводните пещери плувахме с акули, морски костенурки и пингвини. Мястото е строго забранено, освен ако не се присъедините към 80-доларова екскурзия (на човек) с екскурзовод. За съжаление, останалата част от туристите по време на нашата обиколка бяха 90-годишни европейци, които не разбираха инструкциите на водача ни, размътиха пясъка и развалиха видимостта на водата, не можеха да настигнат групата и трябваше да ги чакаме и си изгубихме времето. Старците също така успяха да се появят на преден и на заден план в почти всички наши снимки и видеоклипове. В крайна сметка изживяването така се скапа, че си обещахме вече никога да не се записваме за такива организирани екскурзии.

    .

    .

  • Струва ли си?
  • Ако обичате природата и дивите животни, особено- морския и подводния свят- тогава може би трябва да посетите Галапагос, дори и само за да го отпишете от списъка на местата, които бихте искате да посетите поне веднъж през живота си, въпреки че най-вероятно ще ви заболи, когато дойде време за плащане на преувеличените такси за влизане и цените на туроператорите. В крайна сметка най-вероятно ще се запитате: Струваше ли си?

    .

    .

    Да кажем, че парите не са проблем за вас и не ви е грижа за цените. Но ако си представяте, че ще се разхождате сами по усамотени плажове и вкаменени потоци от лава, че ще снимате уникални животни, че ще се гмуркане в коралови градини и подводни тунели изобилстващи от живот, най-вероятно ще останете разочаровани. Да, можете да се разходите по плажа или да посетите някой вулкан, но в повечето случаи ще трябва да се присъедините към скъпа екскурзия и един куп туристи в пенсионна възраст ще ви правят компания през целия ден. Най-красивите места на четирите острова, които ви е позволено да посетите са забранени, освен ако не сте платили за обиколка (или ако не сте билог по работа). Да, ще направите снимки на уникални животни, но в повечето в заден план ще има розови човешки крака. Да, можете да се гмуркате в коралови градини и подводни тунели, но само ако се присъедините към тур с екскурзовод и да, студената вода ще изобилства от живот- най-вече други туристи.

    .

    .

    С вълнение се запознахме с морските игуани- отвратителни грозни създания и в същото време безобидни вегетарианци, проснали се по скалистите брегове неподвижни, плюят солена вода през носа. Наблюдавахме с огромно уважение гигантските сухоземни костенурки -древни същества, които бавно влачат дебелите си черупките с най-сериозно изражение на набръчканите си лица. Бяхме очаровани от невероятната пъргавина на малките пингвини, летящи грациозно под водата, от огромните морски костенурки, от многото различни видове риби и акули. Завинаги се влюбихме в очарователните мързеливи и миризливи морски лъвове и останахме с разбити сърца, когато дойде време да се разделим и да отплаваме без тях. Но освен животните, там бяха и хората с тяхната алчност и ограничения и това ни развали престоя до такава степен, че в един момент съжалихме, че изобщо спряхме в Галапагос. Има много други места на планетата, където можете да се насладите на природните красоти и изобилието от диви животни много по-евтино, без тълпите, без екскурзоводите и без лудницата. Продължава да плаваме на запад. В полинезийските атоли на Туамоту се гмуркахме със стотици акули, скатове, морски костенурки и разноцветни тропически риби изобилстващи в топлите тихоокеански води. Не се нуждаехме от разрешения или водачи и можехме да се гмуркаме в най-бистрите кристални води колкото си искаме и безплатно. В Нова Зеландия отново срещнахме морски лъвове и пингвини и много други животни и птици, които не бяха заобиколени от туристи с фотоапарати.

    .

    .

    Трудно е да се каже категорично дали Галапагос си струва или не. Със сигурност (и за съжаление) мястото вече не е автентично и е силно прехвалено. В крайна сметка- зависи от очакванията ви и с какво го сравнявате. Много от местата и някои от изживяванията ни харесаха и все пак сме доволни, че имахме шанса да посетим това уникално място, но си тръгнахме със смесени чуства и леко разочаровани. Галапагос определено не е в списъка на местата, които бихме посетили отново.

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    Гледайте кратките ни YouTube видеоа за Галапагос: Sailing Galapagos Part 1 & Sailing Galapagos Part 2

    Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
    Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
    Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

    Share

    Хората, които срещнахме по пътя

    Unexpected meeting with other cruisers S/V Cheers in Nazca, Peru.

    Unexpected meeting with other cruisers S/V Cheers in Nazca, Peru.

    Прекарахме почти два месеца с раници из Южна Америка, докато нашият катамаран Фата Моргана ни чака на котва в Баия де Каракес. От Еквадор до Чили, Боливия, Перу и обратно, на автостоп, couchsurfed и с безброй автобуси посетихме много от най-вълнуващите дестинации на континента: пустинята Атакама, солниците в Уюни, фестивала на Оруро, руините на Тиуанаку и Пумапунку, езерото Титикака, Куско, Мачу Пикчу, линиите на Наска, Чачапояс, Кахамарка, Вилкабамба, Чимборасо, Баньос и други. Присъединихме се към безспирния поток от туристи от цял свят привлечени от тези най-популярни древни исторически и архитектурни обекти с огромна природна красота и руините на изчезнали цивилизации. Вкусихме странни нови храни и научихме много за латиноамериканската култура, история и традиции. Но това, което направи пътуването ни уникално бяха хората, които срещнахме по пътя; споделените моменти с други пътешественици и местни жители, които ни посрещнаха в техните домове, автомобили и сърца.

    With Atanas Shopov in his apartment in Chiclayo, Peru

    With Atanas Shopov in his apartment in Chiclayo, Peru

    Не си спомняме имената на повечето от тези, които се отбиха и ни качиха в колите си из прашните пътища, но помним тяхната добрина- хотелския управител, който ни качи на автостоп от Сан Педро де Атакама до Калама в Чили, мъжът и жената, които ни возиха от „долината на луната“ до Ла Пас в Боливия, шофьорът на камиона, който спря в Наска и ни закара почти до Лима в Перу, милите хора, които ни качиха в Лоха по пътя към Риобамба, младите момчета, които ни заведоха до първа база в Чимборасо и семейството, което направи място за трима ни в колата си от Чимборасо обратно към Риобамба, военната лекарка, която ни докара от Банос до Кито и няколко други по-кратки разходки в Еквадор с полицай, свещеник, фермер и пенсионирана двойка.

    Има добри хора, където и да отидете по света, които ще спрат и ще ви качат в колите си, ако чакате достатъчно дълго с опънат палец край пътя, но в някои култури и някои страни, автостопът е по-безопасен и по- широко-приет в сравнение с други. От нашия опит в Южна Америка, можем да кажем, че в Боливия автостопът е труден, защото хората са бедни и няма много коли по пътищата между градове, така че евтините автобуси са по-добрият вариант. В Перу може да отнеме известно време, преди някой да спре и трябва да внимавате доста. В големите градове дори таксиметровите шофьори може да ви ограбят. Еквадор е най-доброто място за автостоп. Там никога не се наложи да чакаме дълго преди някой да спре и да ни качи и се придвижвахме изключително само на стоп, въпреки че сме тричленно семейство. Така спестихме доста от автобусни билети.

    With Diego and his family in Loja, Ecuador

    With Diego and his family in Loja, Ecuador

    Друг чудесен начин да се запознаете с местни хора и да спестите пари по време на пътуване е CouchSurfing. CouchSurfing е огромна социална мрежа от пътешественици и домакините. Хора от цял святнразполагащи с допълнително канапе, резервно легло или празна стая в жилищата си, предлагат безплатно настаняване на туристи в домовете си, тъй като обичат да помагат на чуждестранни пътешественици, да се запознаят с различни култури, да срещат нови приятели и да споделят истории и преживявания. Пътешественици и домакини имат възможността да се свържат чрез CouchSurfing въз основа на сходни интереси. По този начин, туристите с ограничени средства имат възможност да гостуват в домовете на местни хора и да научат от първа ръка за тяхната култура, традиции, начин на живот, както и най-добрите места за посещение в района. Не знам на кой му е хрумнала идеята за CouchSurfing и кога, но мисля, че това е една от най-страхотните идеи на всички времена!

    .

    .

    Благодарение на CouchSurfing се запознахме с Джон- интересен перуанец с английско име и останахме в голямата му колониална къща в Кахамарка, където той ни заведе на обиколка из града и разкри някои от многобройните му тайни. Диего и семейството му споделиха своя малък апартамент с нас в Лоха за няколо дни, а във Вилкабамба се срещнахме с Маханиди Дас-еквадорски Дарма Йоги, който предложи да сподели своята скромна стая с нас, да ни просвети с медитация и будистки мъдрости. Той ме заведе в затвора на Лоха, където присъствах на един от седмичните йога-сеанси за жени от затвора, които той ръководи. В Риобамба ни посрещнаха Хуго и Каролина в апартамента си и споделихме няколко български ястия, както и страхотни истории за пътуване, екзотични култури и научни изследвания. Хуго е професор, който изследва хранителните качества на насекоми, консумирани от някои племена по света. Бил е в многобройни страни и в някои отдалечени краища на непознати джунгли, където е дегустирал всякакви черви и бръмбари! В Баньос, домакин ни беше Хуан Карлос, който отвори голямата си къща за нас. Срещнахме семейството му и се научих как да правя арепас (питчици). В свободното си време Хуанка показа на Мая как да свири няколко неща на китарата. В Кито бяхме на гости на Марсел за няколко дни в нговия малък, но изключитлно спретнат и чист апартамент. По този начин не трябваше да плащаме за хотели и имахме възможностт да си готвим в кухните на хората вместо да се чудим какво да купуваме за ядене из улиците или да харчим големи суми за ресторанти. Така отново спестихме доста, особено в Еквадор- този последен участък от пътуването ни. Благодарение на CouchSurfing преживяванията ни в Южна Америка бяха още по-интересни и автентични.

    With Juanka at his house in Banos, Ecuador

    With Juanka at his house in Banos, Ecuador

    Но това н е всичко. В Лима и Чиклайо имахме удоволствието и привилегията да гостуваме на няколко други прекрасни хора- българи, които ни поканиха и настаниха в домовете си. Намерихме ги не чрез CouchSurfing, а чрез Facebook групата Bulgros в Peru- ‚българи в Перу‘. Кристина беше първата ни домакиня в Лима. Тя живее там с перуанския си съпруг (наскоро им се роди момиченце). Кристина е разработила собствен бизнес- инсталиране и поддържка на машини за здравословни храни в училища, офиси и други обществени места. Идеята й да замени шоколадите, чипсовете и кока-колата с пресни плодове и натурални сокове в автоматите се е превърнала в успешен бизнес и е чудесен начин за насърчаване на един по- здравословен начин на живот.

    With Kristina and her husband in Lima, Peru

    With Kristina and her husband in Lima, Peru

    В друг квартал в Лима останахме още няколко дни с Фани, перуанския й съпруг Саул и тяхното гениално дете Амару, родено през май 2014 г. Те ни вдъхновиха със своите алтернативни начини за отглеждане и възпитание на детето си с помощта на такива методи и практики за детско образование като Аttachment Parenting включващи “семейното легло“, „продължително кърмене“ и „носене на бебето близко до тялото“, the Montessori prepared environment, ръководено отбиване, Elimination communication (EC) from birth -практика, в която родителите използват внимателно планиране, сигнали, знаци и интуиция, за да откликнат на потребностите на бебето за ходене по нужда, като по този начин то не ползва памперси), Valdorf (естествени и рециклирани домашни мебели и играчки, избягване на пластмасови играчки и модерни детски пособия), Emmi Pikler (свободно движение от раждането ). И така, на две годинки, Амару е щастлив и здрав вегетарианец, никога не е бил ваксиниран, говори два езика- испански и български и борави с всякакви видове инструменти, включително ножове. Не гледа телевизия и вече е посетил много държави на три континента. Амару е най-зрялото и напреднало за възрастта си дете, което сме срещали.

    With Amaru and his parents in Lima, Peru

    With Amaru and his parents in Lima, Peru

    Също бяхме супер щастливи да прекараме няколко дена с Атанас Шопов- още една българин живеещ в Перу, който ни настани в дома си в Чиклайо и ни разведе из този слънчев крайбрежен град. Атанас Шопов „Наско“ е треньор на националния отбор на юношите по вдигане на тежести в Перу. Неговият екип от млади спортисти е носител на много медали от национални и международни състезания по вдигане на тежести. Участвали са в спортни събития по целия свят, включително и на Олимпийските игри. Срещата ни с Наско и с отбора в местната спортна арена бе най-гордият момент от пътуването ни в Южна Америка! Гледайте краткото ни интервч с него тук.

    Visiting the ostrich farm with Atanas Shopov i Chiclayo, Peru

    Visiting the ostrich farm with Atanas Shopov i Chiclayo, Peru

    Срещнахме много интересни местни жители и пътешествници по време на посещението ни в Чили, Боливия, Перу и Еквадор. Срещнахме един мъж с голяма широкопола шапка в Боливия, който предсказваше бъдещето с помощта на листа от кока разпръснати върху малка шарена масичка. Срещнахме една жена в Оруро с малко бомбенце и розова рокля, която ни предлагаше сушени зародиши от лама за прогонване на злите духове. Един висок екскурзовод в Перу, който вярва в древните извънземни, сподели с нас няколко странни теории за мумиите в Чачапояс. Един новозеландец живеещ в Еквадор ни разведе с коне из вечнозелените планини на Вилкабамба. Там също така попадбахме в центъра на някакво празнеснство и случайно срещнахме президента на Еквадор.

    Horseback riding in Vilcabamaba

    Horseback riding in Vilcabamaba

    Но най-паметна, най-вълнуваща и невероятна бе неочакваната ни среща в сърцето на пустинята Атакама с група от двадесет български пътешественика, членове на Adventure Club (клуб за организирани пътувания) тръгнали на екскурзия из Южна Америка. Представяте ли си!?

    With the Bulgarian Adventurers in Atacama Desert, Chile

    With the Bulgarian Adventurers in Atacama Desert, Chile

    Това, което направи посещението ни в Южна Аерика уникално не бяха местата, които посетихме, а хората, които ни помогнаха и посъветваха, които ни станаха домакини и ни вдъхновиха. Вечно сме им благодарни и никога няма да ги забравим!

    Гледайте краткото ни YouTube видео за двумесечното ни скитосване из Андите
    Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
    Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
    Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

    Share

    Приключения в Баньос

    .

    .

    Най- екстремно-приключенската дестинация в Еквадор е без съмнение Баньос- град в централната част на страната. „Врата към Амазонка“, Баньос е последният голям планински град точно на ръба на амазонската джунгла и основен туристически център.

    Banos

    Banos

    .

    .

    paintings of local disasters and accidents are found inside the church

    paintings of local disasters and accidents are found inside the church

    Ecuadorian woman in traditional clothing in Banos

    Ecuadorian woman in traditional clothing in Banos

    Guinea pigs for lunch!

    Guinea pigs for lunch!

    Туристи, бакпакъри и търсачи на силни усещания и екстрамни спортове от цял свят прииждат тук ежедневно привлечени от приказната красота на зелените планини, реки и водопади, както и от всички екстремни спортове и приключения, които този терен предоставя. Планинско колоездене, рафтинг, бънджи скокове, туризъм, конна езда, каякинг, каньонинг, експедиции в джунглата, термални извори и зип линии- всичко това в полите на активния вулкан Тангурахуа и на най-евтините възможни цени. Ние определено сме там!

    .

    .

    Ден преди пристигането ни в Баньос, 27 февруари 2016, Тангурахуа изригна изстрелвайки висока колона от сива пепел на 5 километра в небето. Фина пепел, като небесна прах, започна да се посипва върху нас още в Риобамба- град на около 80 км от вулкана. Тангурахуа продължи да изригва, пухтейки като стар пушач на всеки няколко часа, през цялото време докато бяхме в района. Когато за първи път видяхме странния тънък облак стърчащ над планината в далечината, попитахме случаен минувач на улицата: „Вулкан ли изригва в момента???“ Той просто ни погледна без да спира, усмихна се и каза: „Bienvenidos en Ecuador“ (Добре дошли в Еквадор). След втория ден спряхме да обръщаме внимание на пушеците и лавата, които Тангурахуа продължи да бълва, подобно на всички местни хора, които отдавна са спрели да обръщат внимание на вулкана.

    .

    .

    Тангурахуа- „огненото гърло“ е активен стратовулкан в Еквадор, който навлиза в еруптивна фаза през 2000 г., с масивни изригвания през 2006 г., 2010 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г. и сега, причинявайки няколко евакуации, редица разрушени пътища и къщи и няколко жертви.

    Fire on the mountain: Tungurahua on February 27, 2016. PHOTOGRAPH BY JUAN CEVALLOS, AFP, GETTY IMAGES  http://news.nationalgeographic.com/2016/03/160304-ecuador-volcano-tungurahua-erupts-lava-ash-pictures/#/01_tungurahua.ngsversion.1457104257445.jpg

    Fire on the mountain: Tungurahua on February 27, 2016.
    PHOTOGRAPH BY JUAN CEVALLOS, AFP, GETTY IMAGES
    http://news.nationalgeographic.com/2016/03/160304-ecuador-volcano-tungurahua-erupts-lava-ash-pictures/#/01_tungurahua.ngsversion.1457104257445.jpg

    Пристигаме в това изключително красиво изключително екстремно място, готови за екшън. Нашият CouchSurfing домакин Хуан-Карлос или „Хуанка“ е най-страхотния човек в Баньос, може би в Еквадор, вероятно в света, а ние сме най-щастливото семейството за това, че имаме удоволствието да се настаним в неговия дом и да му станем приятели.

    Juanka teaching Maya to play the guitar

    Juanka teaching Maya to play the guitar

    Къщата му е огромна, чиста и красива, и за нас има голяма стая с две легла на втория етаж. Хуанка има богат опит в областта на туризма. Организира безплатни екскурзии с колелета – няколко часа или цял ден, из различни планински терени, с гид. За повече подробности, вижте му страницата Free Biking Tours Ecuador. Но той също така е собственик на един местен бар в града и по времето на няколкодневния ни престой в къщата му той бе доста зает с бара, така че за съжаление нямахме шанс да караме колелета с него.

    With Juanka at his house

    With Juanka at his house

    Вместо това, си наемаме велосипеди за 10 $ на ден, и караме без гид. Дадоха ни карта на 18–километровия „път на водопадите“- с 12 водопада по трасето покрай една река, предимно нанадолнище, и предимно по главния път с колите задминаващи ни през цялото време; през мостове, тунели, села и странични пътища. Трасето е дълго, но лесно, а пейзажът е грандиозен. Каньони със зип-линии, водопади, мостове над реката, където за 20 $ можете да скачате с бънджи. Спираме периодично да се любуваме на природата и да гледаме зип-линиите.

    Maya

    Maya

    Достигаме един от последните водопади и спраме да хапнем вкусен обяд в малък персийски ресторант в селото. После взимаме „автобуса“ за навръщане. Тъй като на обратно са 18 км нанагорнище, 99% от туристите, включително ние, се прибират в Баньос возейки се заедно с колелетата в ремаркето на малки камиони за по 2 $ на човек.

    .

    .

    На следващия ден вали. Така или иначе ще се намокрим! Записваме се за рафтинг в една от няколкото агенции в града. Заедно с група туристи и водачи, се качваме на кикробусче с надуваем рафт на ремарке и караме надолу по пътя до едно място на река Пастаза, където, след кратки инструкции, се мятаме в лодките и започваме да се спускаме по клас 3 и 4 бързеи.

    instructions

    instructions

    going downriver!

    going downriver!

    С други думи: откачена центрофуга, лодчицата изчезва напълно, след това скача във въздуха, всички крещят задружно, хора падат извън рафта в реката- абсолютна лудост!

    .

    .

    На Мая толкова много й харесва, че решава да се премести в центъра, в предната част на рафта и първа посреща плисъците.

    Maya is in the front

    Maya is in the front

    Изгубваме я и трябва да я ловим от водата на няколко пъти.

    Mira

    Mira

    Спираме след почти час. Ако не бяхме спрели на това място, казва гида, щяхме да отплуваме надолу, да се влеем в река Амазонка и да стигнем до Бразилия!

    The raft crew

    The raft crew

    По пътя на обратно се отбиваме за обяд в едно ресторантче (включен в цената на речната експедиция) и Мая заявява, че като порастне иска да работи като рафтинг инструктор…

    .

    .

    Гледайте краткото ни YouTube видео за двумесечното ни скитосване из Андите
    Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
    Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
    Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

    Share

    Чимборасо- леденият трон на боговете

    .

    .

    Коя планина е на екватора, но е покрита с лед?

    Коя планина е 2,5 км по-ниска от Еверест, но е на 2 км по-далеч от центъра на Земята от Еверест?

    Чимборасо.

    След няколко незабравими дни конна езда в зелените планини на Вилкабамба, дойде време за по-сериозен, много по-студен и много по-екстремен поход. Следващото място в списъка ни с приключения е Чимборасо, което на древния индиански език на хората, обитавали тези места, означава „Ледената планина“ или „Леденият трон на боговете“.

    .

    .

    Чимборасо, издигащ се на 6263 метра над морското равнище, е покрит с ледници неактивен стратовулкан в района на Кордилера Оксидентал на Андите, в Еквадор. Намира се на 150км южно от Кито и на 30 км северозападно от град Риобамба, в края на Еквадорската вулканична дъга, известна като „Авеню на вулканите“.

    И тъй като е само на един градус южно от екватора на екваториалната изпъкналост, където диаметърът на Земята е по-голям, отколкото при ширините на Еверест, Чимборасо е 2 км по-висок от Еверест, ако се измери разстоянието от двата върха (Чимборасо и Еверест) до центъра на планетата! По същата причина, Чимборасо е също така най-близката точка на Земята до Слънцето.

    В миналото се е смятало, че Чимборасо е всъщност най-високата планина на Земята, дори и от морското равнище, и тази репутация е довела до много неуспешни опити за покоряването на върха през 17 и 18 век. Но едва на 4 януари 1880 г. английският катерач Едуард Уимпър става първият човек, достигнал върха.

    Дори и днес изкачването на Чимборасо не е лесна работа. Опасно е поради ледници, риск от лавини, и тежки климатични условия. Катерачите обикновено тръгват през нощта, за да достигнат върха преди изгрев слънце, когато топенето на снега увеличава шанса за лавини и свлачища. Най-лесният и най-популярният маршрут е El Castillo от декември до февруари и от юни до септември, от западната страна на вулкана, като се започне от хижа Уимпър. Самото изкачване изисква умения и екипировка и често е по черен лед.

    .

    .

    Нашите намерения са да посетим Чимборасо, а не да се изкачим на върха, за което изобщо не сме подготвени. До втората база-хижа Уимпър, е сравнително лесно и не се изисква умение или подготовка. Сериозното катерене започва от хижа Уимпър, но за нас това ще е краят на пътя. Хващаме автобус от Риобамба до селото в близост до входа на парка и шофьорът ни сваля при вратата. Най-хубавото на Еквадор, освен приятелски-настроените хора, е, че всички национални паркове са безплатни за местните жители и за туристите (както трябва да са всички национални паркове по света). Така че Чимборасо не ни струва много повече от автобусните билети в едната посока (спираме на автостоп по пътя наобратно). Входа на парка е на 4386 метра надморска височина и е изключително студено. Имаме проблеми с дишането на тази височина. Отвикнали сме от височини и от студено, след три години в тропиците, при морското равнище … Навлекли сме се с шапки, панталони, Northface якета и всички топли дрехи, които си носим, но аз замръзвам. Така че отивам да тоалетните на парка и си омотавам краката с тоалетна хартия. Тя играе ролята на изолация и запазва топлината между тялото и панталоните ми. Работи чудесно. Не за първи път правя този трик.

    Chimborazo- Park's Entrance

    Chimborazo- Park’s Entrance

    Мъгла, облаци и студ. Планината е влажна, безжизнена и неприветлива- червена почва и скали, няколко ниски храсти. Невероятно, но дори и тук има живот. Стадо от около 20 малки нежни диви vicuñas (викуня- вид лама от Андите) живеят в защитената екосистема на националния парк и се държат на разстояние, когато се опитваме да ги доближим.

    .

    .

    .

    .

    Започваме бавно да вървим по широкия скалист път. Предстоят ни 8 километра до първата станция. Походът не е стръмен или труден, но само заради студа и надморската височина ни съсипва. Вървим бавно. Една кола се задава в нашата посока нагоре и спира веднага да ни вземе. Споменах ли, че хората на Еквадор са невероятни? През целия ни престой в държавата се придвижваме изцяло на стоп и никога не отнема много време кола да отбие. И никога не ни искат пари. Благодарение на авто-стопа срещнахме доста чудесни еквадорианци и сме им вечно благодарни! Двете млади момчета, които ни взеха по пътя до първото убежище ни спестиха най-малко 3 часа болезнено ходене.

    .

    .

    От първото убежище на 4850 м, вече няма път, достъпен за превозни средства. Пътека води до второто убежище. Тук вече има сняг. Радваме му се. От доста време не сме виждали сняг. Пипаме го, оставяме следи, правим снежни топки и си играем. Няма нищо по-хубаво от сняг! Не забравяйте, че все пак сме и канадци!

    .

    .

    Всеки млад здрав човек може да стигне до втората хижа Уимпър, но за хора със сърдечни проблеми, възрастни или не във форма, не се препоръчва. Ако страдате от височинна болест, дори и ако сте млади и здрави, ще трябва да се върнете назад, за съжаление.

    .

    .

    Ние не се чувстваме твърде добре, но продължаваме да вървим много бавно, стъпка по стъпка. Става все по-студено и по-студено, а гледката се състои от влажни червени скалисти планини, обгърнати в сиви облаци. Един измръзнал малък вълк блуждае из камънаците и идва невероятно близо до нас.

    .

    .

    В хижа Уимпър, вече сме напълно съсипани. Едва дишаме. Почиваме си вътре и скоро Иво и Мая са готови да отидат още по-високо. Наблизо има една кратерна лагуна на 5100 метра, не далеч от хижата, но за мен е много тежко. Пропускам. И така, най-високата точка, която някога съм достигнала остава 5000 метра. Мая отиде до 5100 м, а Иво- скочи до 5100 метра и 75 см!

    Maya at 5,100 meters

    Maya at 5,100 meters

    Ivo at 5,100 meters and 75 centimeters!

    Ivo at 5,100 meters and 75 centimeters!

    На 10-ти ноември 1993 три групи алпинисти- една група изкачващи, и две групи слизащи, биват връхлетени от лавина по стръмните склонове под върха Veintimilla. Лавината погребва десет алпинисти: шест французина, двама еквароци, един швейцарец и един чилиецц, в цепнатина на 5700 м. Двадесет души ги търсят в продължение на десет дни, за да намерят накрая телата им- най-лошия катерачески инцидент в Еквадор до ден-днешен.

    Graves of people who died on Chimborazo

    Graves of people who died on Chimborazo

    През август 1976 г., полет 232 превозващ 55 пътници и четирима членове на екипажа на борда на самолет от Кито до Куенка изчезва. През февруари 2003 г., след 27 години, самолетът е намерен на 5400 метра надморска височина на Чимборасо с телата на своите 59 пътници от еквадорски катерачи, тръгнали по един рядко използван източен маршрут.

    IMG_4337

    Гледайте краткото ни YouTube видео за двумесечното ни скитосване из Андите

    Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
    Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
    Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

    Share

    Конете, които ни направиха щастливи във Вилкабамба, Еквадор

    Конете ви правят щастливи

    -Гавин Мур

    .

    .

    В най-зелената част на панината Манданго, където небето среща гората и облаците пълзят надолу по хълмовете, за да постелят своите мъгли над долините отдолу, стигаме до една малка хижа. Дървена колиба с остър ламаринен покрив, идеален за среднощното ромолене на неизбежния дъжд. Вали доста в края на февруари в тази част на Еквадор, така че не ни изненадва влажното време. Дъждът е част от природата- полезен е за земята,  за зелените неща. Плюс това, ние си имаме якета, имаме си шапки (не какви да е обикновени шапки, а истински кожени каубойски шапки) и си имаме ламаринен покрив. И огън под ламаринения покрива. Буритос, направени на огъня, сладка лимонада, която Гавин забърка с лимони, маракуя и един голям куб тръстикова захар-любима на конете. Настърга част от тръстиковата захар и смеси всичко с вода. Можем да добавим ром, ако искаме.

    Гавин е нашия водач- човекът, който организира екскурзии с коне в планините на Вилкабамба. Кльощав и сериозен, той не говори много, но слуша внимателно. Еквадорския Клинт Истууд, го наричаме.

    .

    .

    Стар каубой, Гавин Мур не винаги е бил Еквадорианец. Роден в Нова Зеландия, той е пътувал из целия свят и е живял в един куп различни държави, преди да се премести във Вилкабамба завинаги,  не знам със сигурност преди колко години. И тук, в най-зелената част на панината Манданго, където небето среща гората и облаците пълзят надолу по хълмовете, за да постелят своите мъгли над долините отдолу, той построил малка хижа, на ръба на националния парк, в сърцето на пищната облачна гора, където води туристи на двудневни или тридневни конни екскурзии.

    Този път, ние сме туристите. С нас е също и една млада бакпакърка от Белгия и 12-годишната дъщеря на Гавин- Изабел, която дойде специално заради Мая. Двете станаха добри приятелки и все още поддържат връзка.

    .

    .

    Екскурзията с коне- любим момент от нашите пътешествия в Еквадор- започна във Вилкабамба рано една сутрин.

    Вилкабамба

    Вилкабамба- село в южната част на Еквадор в провинция Лоха- е популярна туристическа дестинация, както и популярно място за чуждестранни пенсионери търсещи спокоен живот в здравословната вечнозелена живописна природа. Мястото е световноизвестно с невероятното дълголетие на своите жители. Казват, че много от тях са достигнали до 120, дори до 135 години, благодарение на забележителните лечебни качества на местните растения, богатата на минерали вода, постоянният планински климат ( вечна пролет) и здравословния начин на живот на местните жители като цяло. Няколко хитри предприемачи са станали милиардери продавайки здравословни продукти в цял свят направени с растения, плодове и вода от Вилкабамба. Районът е известен като „Долината на дълголетието“, с най-старите жители в света.

    .

    .

    Всичко това звучи много интересно и обнадеждаващо, но за съжаление съвсем не е вярно. През 1971 г. Изследовател от Harvard Medical School дошъл да разследва слуховете за дълголетие. Срещнал се с един местен човек, който му казал, че е на 122 години. Три години по-късно, същият човек взел да го убеждава, че е на 134г. В действителност той нямал дори 100. След това учените установили, че средната възраст на тези Вилкабамбавци твърдящи, че са на повече от 100 години е всъщност 86, като най-възрастният от тях бил на 96г. “ Продължителнстта на живот във Вилкабамба не се различава много от тази в останалите части на света. Във всички възрастови групи, тя е в действителност по-малка, отколкото в САЩ „, заключили изследователите.

    Най-яркия пример на преувеличаване на възраст във Вилкабамба е този на Мигел Карпио Мендиета. През 1944 г., когато бил на 61г., казал на всички, че е на 70. Пет години по-късно казал, че е на 80 и като навършил 87, имал репутацията на 121-годишен човек. През 1974 г., на възраст 91, всички знаели, че Мендиета е на „127г.“! Но защо възрастните хора на Вилкабамба лъжат за възрастта си? Оказало се, че някои от местните старци са майтапчии, които обичат да печелят престиж в местната общност, както и международна публичност. Слуховете за необиковеното дълголетие на Вилкабамбавците значително увеличили туризма в района и богати пенсионери чужденци започнали да прииждат и да изкупуват имотите с надеждата за по-дълъг живот в чудната „Долина на дълголетието“.

    .

    .

    Както и да е. На нас мястото ни харесва, дълголетие или недълголетие. Красиво чисто село, заобиколено от зелени планини, с цветни стари и нови къщи, балкони, хубав малък градски площад с фонтан и неизбежната църквата. Много хостели, магазини и ресторанти, където срещаме местни и гринговци и не се знае дали гринговците са туристи или местни. Спокойна атмосфера смесена с чист планински въздух и миризмата на пресни емпанади.

    .

    .

    Caballos Gavilan

    Тук питаме случаен човек за „каубоя новозеландец“ и той веднага ни насочва към един малък офис- „Коне Гавилан“. Всеки го знае. Там се срещаме с нашия Еквадорски Клинт Истууд. В действителност, той наистина е участвал във филм и то в някаква българска продукция- нещо за конкистадорите, заснет преди няколко години около колибата горе в планината. Така че ние не сме първите българи, които води там. Само дето българския филмов екип бил група алкохолици, та в началото Гавин бе леко резервиран към нас.

    Гавин е също така поет и автор на 10 книги, които можете да разгледата в Amazon @Gavin Moore

    На следващия ден, ни раздават по един кон. Иво получава един стар черен жребец на име Торнадо, който ще бъде лидерът, конят на Мая е светлосив, голям и опитен като коня на Иво, а моя е дребен черно-бял петнист младеж- упорито създание на име Апачи, който е бил в планината само един път и трябва да остане в задната част на редицата и да следва останалите. Още в началото забелязвам, че той не ме харесва, въпреки че аз се опитвам да бъда нежна и любяща към него. Просто липсва химията помежду ни. Но успяваме да се задържим заедно и без сериозни инциденти през цялото време.

    .

    .

    Яздим. Бавно, конете ходят по тясна пътека през гората, все нагоре, през плитка река и след това отново нагоре по стръмен кален хълм. На места ходим пеша- твърде вертикално и кално е, както и много тежко за животните да ни носят нас и всички наши торби с храна и вещи за два дни.

    .

    .

    Зелената долина на Вилкабамба лежи в краката ни, заобиколена от гористи планини под синьо небе.

    .

    .

    Започваме на 1480 метра надморска височина. Яздим около 4-5 часа, преди да достигнем до заслона на 2500 метра. След бърз закъснял обяд, оставяме конете да пасат и да си почиват, момичетата да играят с техните малки пластмасови играчки в хижата и тръгваме пеш за облачната гора- Гавин, белгийката, Иво и аз. Но облачната гора скоро се превръща в „дъждовна“ гора и набързо се връщаме обратно в хижата, мокри и измръзнали. Отрупваме камината с подгизналите ни обувки, чорапи и дрехи, и прекарваме остатъка от следобеда в подготовката на спалното помещение, което се намира в една съседна дървена сграда с ламаринен покрив, и в гледане как Гавин готви буритос и гуакамоле. Не иска да му помагаме с готвенето. Ядем вечеря на свещи.

    .

    .

    Конете мирно си пасат пред заслона. Чуваме ги в тъмното- пристъпват, хрупат трева, пръхтят, изцвилват. Осъзнаваме- с почуда- че това е един напълно различен свят далеч от цивилизацията и технологиите, свят на стотици години, в който можем да бъдем наистина близо до природата. Със сладка носталгия споделяме безкрайната красотата и спокойствието на тези краткотрайни моменти с нашите нежни спътници- конете.

    .

    .

    Kонни факти

    – Конете ви правят щастливи

    .

    .

    – Конете могат да спят прави

    – Конете живеят 20-25 години

    – Конете имат най-големите очи от всеки друг земен бозайник

    .

    .

    – Конете могат да виждат почти на 360 градуса

    – По-голямата част от времето, конете гледат в посоката, в която сочат ушите им. Ако ушите са в две различни посоки, значи коня гледа две различни неща едновременно

    .

    .

    – Конете ви правят щастливи

    .

    .

    – Конете използват своите уши, очи и ноздри, за да изразят настроението си. Те също така съобщават чувствата си чрез изражения на лицето.

    .

    .

    – Конете не могат да повръщат.

    – Конете произвеждат приблизително 40 литра слюнка на ден

    – Конете пият най-малко 100 литра вода на ден

    – Конете са социални животни и се чустват самотни, ако ги държат сами. Те скърбят за смъртта на свой спътник.

    .

    .

    – Конете са безспорно умни животни. Лесни са за дресиране и също имат способността решават сложни когнитивни предизвикателства.

    .

    .

    – Конят е един от 12-те китайски знака на зодиака. Всеки, роден в годината на коня въплъщава характеристиките на животното, а именно интелигентност, независимост и свободен дух.

    .

    .

    – Конете могат да летят без крила

    -Конете ви правят щастливи

    Caballos Gavilan @Calle Sucre 10-30 C, Vilcabamba, (593) 07 0981332806

    Facebook @ Caballos Gavilan

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    Гледайте краткото ни YouTube видео за двумесечното ни скитосване из Андите

    Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
    Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
    Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

    Share

    Наска, Кахамарка и Чачапояс- 2000 години назад във времето

    .

    Иво, Мира и Мая в Перу „Прозорците н Отуско“

    След плаващите Уру острови и о.Такиле на езерото Титикака, след Куско и Мачу Пикчу, продължаваме да пътешестваме и  да разглеждаме чудесата на Перу. Очаровани сме от богатата екзотична култура на тази необятна южноамериканска държава и от многбройните неразгадани загадки оставени тук от цивилизации много по-древни от Инките. Отправяме се към мистериозните археологически и исторически обекти и геоглифите на Наска, Кахамарка и Чачапояс, места за които днешните учени все още нямат пълно обяснение.

    .

    Геоглиф в Наска

    Линиите в Наска

    Линиите в Наска представляват поредица от древни геоглифи в пустинята Наска в южната част на Перу, създадени от културата Наска преди повече от 2000 години- много преди Инките. Разпръснати в сухата пустуш на територия 500 квардатни километра, са стотици прави линии и сложни фигури на хора, животни и растения с гигантски пропорции- най-голямата е 270 метра. Най-добре те могат да бъдат набюдавани от високо- от околните хълмове или още по-добре- от небето. Ще трява да летим.

    .

    Номадите летят със самолетче

    .

    Карта на линиите Наска

    Пристигаме в гр. Наска рано сутринта и още на гарата ни посреща един сънлив чичко, който предлага самолетни екскурзии над пустинята. Придружаваме го до офиса му и се пазарим за цената. Прави ни намаление „последен момент“, тъй като самолетчето излита след 20 минути и плащаме по 80$ на човек вместо по 100$. Един микробус ни отвежда до летището и след кратко чакане там, отлитаме. Всичко се случва доса набързо. Самолетчето ни е миниатюрно. Една двойка французи, ние тримата и двамата пилоти едвам се побираме. Отлитаме и се отправяме към набръчканата червена пустиня. Усещането е на безтегловност, вие ни се свят и леко ни прилошава, но сме също така и безкрайно развълнувани и щастливи, че имаме тази възможност да кръжим над световно-известните линии Наска. Имаме специални слушалки, в които слушаме гласа на пилота, който ни показва и обяснява рисунките.

    .

    .

    .

    Мая- щастлива, че ще види линиите Наска

    Колибри, паяк, маймуна, акула, гущер, ягуар, кондор, мъж, жена, дърво, цвете- огромни и много прецизни рисунки издълбани в кожата на пустинята от хората Наска. С прости инструменти, те методично отривали горния слой червеникави камъчета, откривайки по-светлата сивкава земя отдолу, създавйки тези стилизирани фигури на същества и растения, както и прости прави линии.

    .

    Маймуна

    .

    Паяк

     

    Погледнати от високо- от боговете или от съществата живеещи в небето, посещаващи нашата планета от други светове- линиите Наска сигурно наподобяват енциклопедия с картинки за живота на планетата Земя. Защо ли древните хора Наска са ринали камъни ден след ден години наред в горещата безводна пустуш, създавайки гигантски рисунки видими само от небето? Дали са се опитвали да направят архив за живота на Земята или да комуникират и информират владетелите на слънцето- тези, които контролират вятъра и дъжда, съдбата им и живота на планетата ни? Археолози, историци и математици все още се опитват да разгадаят предназначението на мистериозните линии Наска, но безуспешно.

    .

    .

    .

    Колибри

    Може би странните фигури са опит за комуникация с извънземните, които може би са посетили в миналото народа Наска. Един от най-известните Наска геоглифи представлява космонавт, който маха приятелски с ръка към небето.

    .

    Космонавт

    Кахамарка

    Друго странно място, което посетихме в Перу е наблизо до историческия град Кахамарка. То е доста скромно и не особено известно архиеологическо местенце до село Отуско и се нарича „Вентанияс де Отуско“- прозорчетата на Отуско. Представлява гробница с много малки „прозорчета“, служещи за урни, издълбани в каменистите хълмове, наподобяващи кошери.

    .

    Има 337 правоъгълни и квадратни ниши, издълбани с невероятна прецизност преди 2000 години, в които са слагали умрелите. Този „град на мъртвите“ построен от древните Кахамарка хора много преди империята на Инките е още едно архиеологическо чудо, за което се знае много малко.

    .

    .

    .

    .

    Очаровани сме от „прозорчетата на Отуско, от банята на Инките- древен комплекс от термални басейни използван за курорт от Инка императорите, намиращ се  в района и от самия град Кахамарка.

    .

    Термални басейни в комплекса „Банята на Инките“

    .

    .

    .

    Басейн с термални води в комплекса

    .

    Глинени Кахамарка статуетки в музея на комплекса

    Всъщност, Кахамарка се превърна в любимата ни перуанска дестинация, със смайваща колониална архитектура, прохладен планински климат, прекрасна природа наоколо, с многобройни реки и езера и дружелюбни приветливи хора. Съжаляваме само, че не останахме там по-дълго.

    .

    Жена с традиционна Кахамарка шапка

    .

    Съботно пране на реката

    .

    .

    По времето на империята на Инките, Кахамарка е било важно планинско селище управлявано от бащата на Тупак Инка- Пачакути. Мястото се превръща в сцена на една известна битка през 1532г., когато конквистадорите Франциско Писаро и Ернандо де Сото покоряват армията на Инките и пленват техния лидер- Атахуалпа- последният Инка император. Затварят го в една стая в основния храм и обещават да го освободят срещу откуп- стаяата, в която бил зетворника, трябвало да бъде напълнена до горе със злато. За два месеца, стаята била изпълнена със златни дарения, но въпреки това Писаро не удържал на думата си и убил Атахуалпа. Този акт маркира кря на империята на Инките и началото на колониалното испанско владетелство.

    .

    Катедрала в Кахамарка

    .

    .

    .

    Улица в Кахамарка

    Благодарение на CouchSurfing, се запознаваме с Джон Алкалде, който ни приютяв в неговата разкошна средновековна къща в Кахамарка и там си прекарваме два дена. Къщата е стара, в колониален стил, огромна. Нашата стая е на втория етаж. Джон ни развежда из града и ни разказва подробности за архитектурата, за многобройните катедрали, за фестивалите, хората и природата. Заедно посещаваме прочутата „стая на откупа“, където Атахуалпа е прекарал последните дни от живота си. В една стара празна църква превърната в музей с чудесна акустика, Джон ни запява една тъжна ария от известна опера. Вечерта гледаме филм край голямата камина в къщата на нашия хазяин, всеки с по едно одялце и с бира в ръка.

    .

    На обиколка из Кахамарка с Джон Алкалде

    .

    Килията на Атахуалпа или „стаята за откупа“

    Чачапояс

    Пътуваме до Чачапояс в амазонските Анди- район в северната част на Перу покрит с гъсти тропически гори и доста отдалечен от останалите райони на страната. Тук посещаваме един друг монументален археологически обект, който се равнява по пропорции и внушителност на Мачу Пикчу, но е значително по-безизвестен и трудно достъпен.

    .

    Крепост Куелап

    Крепостният град Куелап („Мачу Пикчу на Севера“) е огромно древно селище заградено със стена- 600м на 100м, построено през 6 век, съдържащо руините на 400 постройки и масивни външни стени. Построено е на 3000м надморска височина над долината на река Уткубамба. Да стигнем до там си беше цяло приключение.

    .

    .

    Вместо да се записваме за организирана скъпа екскурзия с гид, която води туристи с едни малки микробусчета от Чачапояс почти до стените на крепостта, ние решаваме да вървим пеша. Първо хващаме едно междуселско микробусче до Ел Тинго, което ни довежда до 1800м надморска височина и от там поемаме пеша по конската пътека покрай левия бряг на река Тинго. Преходът не е труден, но е дълъг, стръмен, изморителен, с кални участъци и минава през едно планинско селце не далеч от крепостта, до което се стига само пеша или с кон. Катерим се нагоре 4 часа преди да достигнем върха на планината, където ни посрещат тежките стени на Куелап, разположили се авторитетно на един оголен хълм.

    .

    Кал по конската пътека

    .

    Мая намери смешна бубулечка

    .

    Мая намери вкусни капини

    Следобед е и всички останали туристи вече са си тръгнали. Ние сме единствените посетители в този „късен“ час и мястото е пусто.

    .

    Крепостен град Куелап

    Масивните външни стени на голямата крепост достигат 20м височина и най-вероятно са служели за защита от нападения. Вътре има 400 цилиндрични каменни къщи и няколко приповдигнати платформи по склоновете.

    .

    Нмадите в Куелап

    Цивилизацията Чачапояс, също наричани „облачните войници“ е народ от Андите, живеещ в облачните гори на района на Амазония. Инките ги покоряват малко преди пристигането на испанските колонизатори. Когато испанците дошли през 16 век, народа Чачапояс бил един от многото народи поробени от империята на Инките. Много от това, което се знае днес за тях, е базирано на археологическите находки от руини, глинени съдове, гробници и други артефакти. Но само 5% от обектите на Чачапояс са екскавирани, според документален филм на БиБиСи от 2013г.

    .

    Иво и Мая насред руините Куелап

    Опасните пътувания с автобуси по черни планински пътища и бъхтането 4 часа нагоре и 3 часа надолу по планината си струват. Също си струва да се запишете на организирана екскурзия от града, колкото и да е скъпо, тъй като Куелап е едно от местата в Перу, което не е за пропускане. Освен Куелап, около град Чачапояс има още няколко интересни места (втория по височина водопад в света и саркофазите на Карахия), така че си заслужава отбивката до този трудно достъпен отдалечен район за поне няколко дни.

    .

    Град Чачапояс

    Саркофазите на Карахия е друг археологически обект в долината на Уткубамба, на 48 км североизточно от гр. Чачапояс, където са открити няколко чачапояски мумии върху една скала. Местните ги наричат „древните мъдреци“.

    .

    Саркофазите Карахия

    Датиращи от 15 век, саркофазите и техните мумии все още непокътнати вътре в тях, са кацнали изправени на една вертикална висока скала с лице към изгрева. Зад гърба им има недостъпна и неизследвана пещера. Високи са 2.5м и са направени от глина, пръчки и треви, с уголемени челюсти и с по един човешки череп прикрепен над главите, което ги прави уникални. Недостъпното им разположение високо над речната пропаст ги е предпазило от разруха.

    .

    Скалата на Карахия

    Този път се записваме към една организирана екскурзия, тъй като няма публичен транспорт до мястото и не съжаляваме нито за миг. В автобусчето се запознаваме с млади пътешественици от Швеция, а гида ни се оказва един много начетен и каризматичен перуанец, който също е привърженик на теорията за „древните извънземни“ и ни разказва интересни подробности- факти, слухове и предположения за древните Чачапояс хора и техните странни злокобни саркофази.

    .

    Шведските ни приятели и гида

    Чустваме се като Индиана Джоунс. Благодарни сме и бекрайно доволни, че успяхме да се докоснем до толкова много от древните мистериозни загадки на Перу: линиите Наска, видими само от небето, 2000-годишния некрополис на Отуско в близост до красивия колониален град Кахамарка, масивната крапост Куелап с многобройните си кръгли къщички и страховитите саркофази на Карахия с техните мумии, застанаи прави в нишата на висока недостъпна скала не далеч от Чачапояс.

    Гледайте краткото ни YouTube видео за двумесечното ни скитосване из Андите

    Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
    Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
    Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

    Share

    Куско и Мачу Пикчу

    .

    .

    Мечта на всеки пътешественик е някой ден да покори върха на Империята на Инките;  да се възхити на шеметните  пропорции, да се потопи в древните загадки на Мачу Пикчу.

    След езерото Титикака, потегляме към Куско. Има няколко начина да се отиде до Мачу Пикчу, но винаги началото е в Куско, а пътешествието до самия археологически обект е само по себе си приключение с грандиозен мащаб, особено ако изберете по-евтиния варинт, който не включва влак.

    Куско

    Пристигаме в Куско след още едно болезнено среднощно друсане в автобус от Пуно и за късмет попадаме на един изключително чист и евтин хостел. Стая с две двойни легла, с баня с топла вода, нтернет и телевизор ни струва 15$ на вечер. В района на историческия град, цените на хостелите са много по-високи, но ако не ви пречи да вървите 20-30 минути и ако си търсите уютно спретнато местенце , чиито собственици са едно много приветливо мило семейство, то запомнете това име: Hostal Luve, не далеч от автогарата.

    От хостела, вървим по главната улица покрай няколко чейндж-бюра, където си купуваме Sols- перуанската валута и се отбиваме в голям закрит пазар, където след впечатляващо пазарене с две закръглени перуанки, купуваме плетени шапки и пончо за Мая.

    Вали и е много студено, сиви облаци са надвиснали над град. От Ла Пас насам навсякъде вали и ни е страх, че и на Мачу Пикчу времето ще е такова сиво и нефотогенично.

    Няколко часа се разхождаме из тесните улички на Куско- археологическата столица на Америките, на 3400м надморска височина. Този град е несравним с нито едно място, което сме посетили до сега. Куско е обявен за „световно наследство“ от Юнеско- „върховния император“ на истрическите столици в Новия Свят- неповторим и ненадминат.

    .

    .

    Туристическата столица на Перу, Куско се издига върху няколко слоя културно наследство. Тук Инките построяват своята империя върху вече съществуващите структури на Килке народа, обитавал тези земи от 900 до 1200г., а испанците, след като частично рзрушават постройките не Инките, издигат католическите си църкви и катедрали върху основите на индианските Инка храмове.

    Първоначално, градът е внимателно планиран и построен, с две реки превърнати в канали по времето на император Инка Пачакути, когато Куско се превръща в столицата на могъщата империя Тауантисую- от 13 до 16 век. След нашествието на испанците, градът отново се превръща в столица, този път- колониален център на завоевателите.

    Как Инките са построили Куско, как са оформяли и пренасяли тежките камъни, все още не се знае.

    Разхождаме се в историческия квартал Сан Блас, из тесни стръмни улички със старинни къщи построени от испанците върху тежките основи останали от Инките. На където и да се обърнем, виждаме готически и барокови църкви и катедрали.

    Конкистадорите разрушават голяма част от дворците, храмовете и сградите на Инките и използват техните стени като основи за своите църкви, катедрали и манастири. Манастирът Ст. Доминик се издига върху руините на Храмa на Слънцето, дворецът на Инка Рока е превърнат в резиденциятa на архиепископа и т.н.

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    DSC_3498

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    IMG_3149

    .

    .

    .

    .

    В една от сградите до площада Плаца де Армас влизаме в една от многобройните туристически агенции, където си купуваме билет за мини-бус отиване-връщане до Хидроелектрика. Тези от вас, които планират да посетят Мачу Пикчу и искат да спестят някой лев- четете внимателно следващите редове!

    Пътуване до Мачу Пикчу

    Най-евтиния мини-бус (след пазарене) е около 16$ на човек (или 20$ с включен обяд). Епичното пътешествие до върха на „света на Инките“ стартира с този мини-бус. Има около 12 места и потегля в 08ч00 сутринта от Плаца де Армас в Куско. Нашият шофьор е един дребен веселяк, чиито музикални предпочитания силно ни вълнуват, тъй като пътуването отнема между 6 и 8 часа с радиото до дупка. За щастие и за наша много голяма изненада, този шофьор си пада по нормална музика- хитове от 80 и 90-те и не ни тормози с отвратителните латино-чалги, с които ни побъркваха до сега във всички останали автобуси. И като навлязохме в опасните завои из планините, надупчи едни луди техно-парчета и започна да се състезава като на рали, а до нас-пропасти. Май се опитваше да впечатли туристите (успешно), които в нашия мини-бус се състояха от млади бакпакъри от най-различни държави- две досадни колежанки от Щатите, един много здрав англичанин с приятелка от Сърбия, една френска двойка, една германска двойка и няколко неизбежни чилийски студенти, разбира се.

    Излизаме от Куско и попадаме насред планини покрити с ледници и дълбоки каньони издълбани от могъщата река Урубамба, която тече нелогично в обратната на всички други реки посока. Минаваме през район на вечна мъгла, тъй като се спускаме от по-високо към по-ниско надморско равнище, където студения въздух на високопланинското плато се сблъсква с топлия влажен тропически въздух, образувайки гъста перманентна мъглявина- не точно любимата част от пътя на нашия шофьор.

    .

    .

    Този живописен тесен път криволичи из планините и от време на време минава през малки реки, които текат върху асфалта. Нашия луд шофьор се засилва и минава като скутер през водата с Ди Джей Тиесто за фон. Слизаме от 3400м до 2400м надморска височина. Времето се затопля и прохладния планински климат на Андите отстъпва място на топлите температури и тропическата влага.

    Пристигаме в едно малко градче- последна спирка преди Хидроелектрика и края на асфалтирания път. Тук хапваме обяд и пътешествието продължава, този път по един много тесен черен път с пространство само за една кола, с вертикални скали от дясно и дълбока пропаст от ляво- става страшно. Шофьорът ни продължава да хвърчи и ни се хили в огледалото, а ние се друсаме отзад и се на**** от страх. Крещим с много странни изражения на лицата- ужким усмивки, ама с изцъклени очи и скрилекс на макс. Сръбкинята иска да спрем и да слезе от автобуса- казва, че предпочита да върви останалото разстояние, живее й се. Тя е седнала до прозореца от лявата страна и пропастта е само на сантиметри от нея.

    За радост, не падаме в пропастта и не се разбиваме с насрещните микробуси. Пристигаме в Хидроелектирка около 16ч00- два часа до залез слънце, а имаме да вървим пеша поне два часа и половина до Агуас Калиентес- селото в подножието на Мачу Пикчу. Най-добре да побързаме. Започваме да вървим по железопътните релси скорострелно като на състезание по бързо вървене, заедно с още сто други туристи от десетина други микробусчета. Преселението на народите.

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    Агуас Калиентес

    Пристигаме в Агуас Калиентес по здрач, след като през цялото време следваме железопътните релси, подгизнали от неизменния дъжд, размахващи среден пръст на полу-прзния, безкрайно скъп влак, който ни настига, подсвирва ни и ни подминава. Отново намираме възможно най-евтиния хостел (20$ на вечер, стая за трима души), взимаме си по един душ, вечеряме в едно ресторантче (фиксирано меню за трима души- 10$) и спим. Тук, също така, купуваме входните билети за Мачу Пикчу от офиса на централния площад (90$ за трима ни). Няма значение от къде ще си купите билетите- в Куско, Лима или тук- цената е една и съща, стига да не се набутате с някой организиран тур с гид, което не ви препоръчваме.

    .

    .

    .

    .

    .

    Русо безкосместо Инка куче

     

    Мачу Пикчу

    На следващата сутрин, минаваме над река Урубамба и започваме да се катерим по планината, вместо да вземем автобуса за 6$ на човек, който отвежда дебелите мързеливи туристи до входа на „изгубения град“. Стръмно е, но гледките са безценни. Иво и Мая тръгват по пътеката през гората на пряко, но за мен тя е прекалено вертикална и вървя по прашния криволичещ път на автобусите. Разстоянието е поне двойно по-дълго, но не ми натоварва сърцето толкова много.

    .

    .

    .

    .

    Хиляди, милиони туристи от всички краища на света са окупирали зелената планина при входа на този най-популярен град на Инките. От толкова много народ е трудно да се видят руините. Има и много униформени пазачи на всеки ъгъл, които контролират човешкото нашествие, казват ни в коя посока имаме или нямаме право да вървим, къде може или не може да стъпваме, как е разрешено или не е разрешено да се снимаме. Всичката тази суматоха проваля цялото изживяване. Големи групи с гидове блокират пътеките, възрастни и наднормени туристи забавят човешкия поток нагоре по стълбите, опитомени фотогенични лами- единствените постоянни обитатели тук- се размотават между хората и се наслаждават на специални привилегии- пасат на места, където човешки крак не стъпва (по закон).

    .

    .

    Повечето посетители си тръгват около обяд, тъй като им предстои да пътуват обратно до Куско същия ден. Ние си резервирахме хостела за още една вечер в Агуас Калиентес и така можем да останем на Мачу Пикчу до 16ч00, когато повечето туристи са си заминали. Едва тогава успяваме да се насладим истински на този великолепен археологически обект, почти опустял, окъпан в златиста следобедна светлина.

    .

    .

    Имение, построено  за импертор Инка Пачакути около 1450г., Мачу Пикчу е произведение на изкуството, намиращо се на невероятно място, с архитктура съобразена с природните форми. Градът е построен като в седло между две планини- Мачу Пикчу и Хуана Пикчу, с изглед към долината на река Урубамба. Извори снабдявали града с вода, а обработваемата земя наоколо била четири пъти повече, отколкото е необходимо да се изхранват обитателите. По хълмовете има тераси, които се използвали за земеделие, намалявали ерозията на почвата и предотвратявали свличания и нашествия. Има около 200 постройки, от които основните и най-важните са построени в класическия Инка архитектурен стил с гладки сухи каменни стени наречени „аштар“- каменни блокове биват оформени така че да си паснат перфектно без цимент помежду им. Как оформяли огромните канари и как са ги пренасяли нагоре по планината е загадка до ден днешен.

    Най-важните архитектурни богатства на Мачу Пикчу са ритуалния камък Инти Уатана, храма на Слънцето и стаяата с трите прозореца- и трите посветени на върховното Инка божество- Слънцето.

    Скро след испанското нашествие в Перу, мястото остава безлюдно и забравено, тъй като конкистадорите така и никога не го видели, а обитателите най-вероятно измрели от дребна шарка- внос от Европа. През 1911г. американски историк воден от местен фермер „открива“ руините и се започва тяхното изследване и реставриране. С нарастването на туризма в наши дни, се започва и тяхното безмилостно експлоатиране.

    .

    .

    Някои интерсни факти за Мачу Пикчу

    • Мачу Пикчу е обявен за „световно културно и природно наследство“ от Юнеско- „абсолютно произведение на изкуството и архитектурата; уникален завет (свидетелство) на цивилизацията Инка“.
    • От 1911г. насам броят на посетителите нараства всяка година, достигащ 400 000 през 2000г.
    • Мачу Пикчу е един от най-важните археологически обекти в Южна Америка, една от най-популярните дестинации в Латинска Америка и най-посещаваното място в Перу.
    • В края на 1990-те години, перуанското правителство разрешава да се построи лифт до върха, луксозен хотел и туристически комплекс с бутик и ресторант, както и мост до самите руини. Много хора се вдигат да протестират този план, включително перуански и чуждестранни учени, които държат, че ако се увеличи броя на туристите, руините ще бъдат застрашени от разруха.
    • Днес, не е разрешено на самолети да прелитат над руините.
    • Юнеско смята скоро да включи мястото в списъка на „застрашено световно наследство“
    • През януари 2010, проливни дъждове причиняват наводнения и разрушават пътищата и железопътната линия до Агуас Калиентес. Над 2000 местни и 2000 туристи остават заприщени и по-късно ги извозват с хеликоптери. Мачу Пикчу бива временно затворен и отново отваря врати на 1 април 2010.
    • От известно време насам, посетители започват да си правят голи снимки с руините и ламите, за смайване на местните власти. На няколко пъти арестуват нудистите. От тогава, министерството на културата взима по-сериозни мерки и увеличава охраната и надзора.
    .

    .

    Ние така и не видяхме голи туристи на Мачу Пикчу, но ни впечатли засилената охрана и през цялото време ни се струваше, че нещо не е наред с толкова много наплив от посетители. С непрестанното нарастване на световното население като цяло и с увеличаването на туристите от цял свят, тази най-популярна перуанска дестинация е по-пренаселена от Дисни през лятната ваканция. Дано правителството на Перу да измисли начин за съхраняване на това уникално място за бъдещите поколения, а не само да го ползва за печалба.

    Снимки от Мачу Пикчу

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

    Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

    Share

    Титикака- езерото от мечтите ни

    .

    .

    Копакабана

    От Ла Пас хващаме автобуса до Копакабана- туристическо градче на брега на езерото Титикака в Боливия. Отново обикаляме известно време и търсим къде да се настаним за вечерта, и отново хостелите са пълни до дупка с бакпакъри предимно от Чили, тъй като университети в Чили са във ваканция през февруари и всички студенти са решили да дойдат на екскурзия в съседна евтина Боливия. В дворовете на някои от претъпканите хостели, бакпакърите даже са си организирали малки импровизирани къмпинзи, но ние този път сме без палатка и продължаваме да търсим свободна стая. Намираме една с две единични изтърбушени легла с пружини, мръсна и мизерна, до общите тоалетни, което е тотален кошмар, но я взимаме за вечерта. Струва ни 10$, което е прекалено много за подобна отвратителна стая. Оставяме си раниците и си прекарваме следобеда на обиколка из градчето: разглеждаме църквата, пазара, плажа и езерото. Не можем да повярваме, че сме тук, на брега на Езеро Тититкака- езерото със смешното име, езерото от уроците по география, езерото със заснежени планини на хоризонта, езерото от мечтите ни- лежи пред нас по-синьо, по-прекрасно, спокойно и омагьосано, отколкото си го представяхме.

    Copacabana

    Copacabana

    The Cathedral

    The Cathedral

    Със средна дълбочина от 100 метра достигаща до 280 метра в най-дълбоките места, езерото Титикака е най-дълбокото и най-високопланинското езеро, по което могат да плават кораби, с 3800 м надморска височина. То е и най-голямото езеро на Южна Америка, намиращо се високо в Андите, на границата между Перу и Боливия. Пет основни реки, както и двайсетина по-малки, се вливат в Титикака; има 41 острова, някои от които са гъсто населени.

    .

    .

    Остров на Слънцето

    На следващата сутрин си купуваме билети за корабчето до Исла дел Сол („остров на слънцето“). Вали дъжд и небето е покрито със сиви облаци, но щом пристигаме на острова, небето се прояснява като по чудо и слънцето огрява най-възхитителния пейзаж: стръмни зелени хълмове и скалисти брегове, плажове с жълт пясък и малки каменни къщички със сламени покриви, сгушени насред безкрайното спокойно синеводно езеро.

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    Островът на Слънцето е един от най-големите острови на езерото, където според старо поверие се е родил богът на слънцето. Вместо улици, тук има тесни пътеки покрити с плоски каменни плочи и кал, извиващи се измежду къщите нагоре-надолу по стръмните склонове. Основните дейности тук са риболов и агрикултура, като полетата с насажденията са терасовидни по хълмовете, а от известно време вече и разрастналият се туризъм се е превърнал в източник на приход за местните. Има около 180 руини на острова, като основната атракция е масата за жертвопринушения, където по времето на Инките са проливали човешка кръв- дар за слънчевото божество.

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    Вървим до масата на жертвоприношенията (около 3 часа в двете посоки) и се възхищаваме на нежните бели и лилави цветове на цъфналите картофи по хълмовете, на спокойствието на земята и безкрайната езерна шир, хапваме сандвичи с авокадо и яйца и се връщаме обратно с корабчето, точно навреме да хванем вечерния автобус до Пуно- друго градче на брега на голямото високопланинско езеро, но от страната на Перу.

    .

    .

    .

    .

    Sacrificial Table

    Sacrificial Table

    Паващите Урос острови

    Минаваме границата и сме обратно в Перу. В Пуно намираме нов и чист хостел с частна баня с топла вода, интернет и две двойни легла, отново за 10$ на вечер, изкъпваме се, наспиваме се хубаво и рано на следващата сутрин отново се отправяме към езерното пристанище. Намираме кое корабче ходи до „плаващите острови“ и о. Такиле и отново се носим по водите н Титикака, но на територията на Перу.

    .

    .

    Самото пътешествие с корабчето е приказно и вълнуващо. Плаваме в плитки канали насред огромна заблатена територия обрасла с високи остри треви. Блатни птици се паникьосват, щом наближи лодката, започват да крещят, да пляскат с криле и да тичат по водата във всички посоки. Розови фламинго прелитат над главите ни. След няколко часа достигаме „плаващите Урос острови“.

    Floating Uros Islands

    Floating Uros Islands

    Древните Урос се провъзгласили за „собственици на езерото и водата“- хора с черна кръв, които не чуствали студ. Тези били „синовете на слънчевото божество“. По време на нашествията на Инките, островитяните вдигали котва и се местели заедно с къщите си в някое по-безопасно ъгълче на езерото. Но въпреки това, те били покорени и превърнати в роби. Днес, останалите Урос хора вече са изгубили езика, но са запазили голяма част от културата и традициите си. Все още строят лодките и островите си използвайки бали сушена тръстика, която изобилства по плитките райони на езерото, добавяйки слънчеви панели за електричество. (Сухата тръстика е доста запалима, така че огън и дизелови генератори вече не са много практични за тях.) Гъстите преплетени коренаци на тръстиките продължават да растат даже след направата на островите и така формират еднометров долен пласт наречен „кили“, върху който се крепят островите. За да ги закотвят неподвижни, използват дълги пръти забити в дъното, за които ги връзват. Долният пласт на островите гние доста бързо във водата и се налага да добавят нови бали с тръстика на всеки три месеца. Самите острови траят около 30 години.

    .

    .

    .

    .

    Мястото вече се е превърнало в една от основните туристически атракции на Перу и до голяма степен е загубило автентичността си, най-вече поради факта, че няколкото стотин останали Урос индианци вече са се превърнали в бизнесмени и разчитат все повече и повече на туристическия долар. Чакат лодката с туристите да пристигне, организират екскурзии и представления и продават бродерии и плетени шапки. И все пак мястото е уникално и хората са приветливи и си струва да се види.

    .

    .

    .

    .

    Остров Такиле

    От тук продължаваме още по-навътре по езерото до о. Такиле, където празненствата по случай февруарските карнавали текат с пълна пара и ставаме свидетели на поредното шествие- хора с традиционни костюми, музика, танци, веселие по площадите и стръмните каменни улички на малката местна островна общност.

    .

    .

    Остаров Такиле е подобен на Исла Дел Сол- с високи хълмове и площ около 6 квадратни километра. Навремето бил използван за затвор, но през 1970г. се превръща в собственост на народа Такиле, обитаващи острова до ден днешен- около 2200 души. Най-високата точка на стръмния остров е 4050м надморска височина, а основното селище се намира на 3950м. Тук също има доста руини от времето на Инките и насажденията отово са терасовидни.

    .

    .

    Всички се обличат в традиционните си носии, липсват коли и хотели и животът си тече по старому, незасегнат от моредната цивилизация и масов туризъм. Мястото е все още автентично и прекрасно. О. Такиле и текстилното му изкуство са обявени за „шедьовър на нематериалното наследство на човечеството“ от Юнеско. Тук плетивата са основната част от културата, като САМО И ЕДИНСТВЕНО мъжете плетат от най-ранна възраст, а жените предат и тъкат.

    .

    .

    .

    .

    Хората тук успешно са създали туристически модел изцяло контролиран от местната общност, като предлагат нощувки и обяди по къщите, гидове и транспорт по езерото. Това значи, че всеки един долар, който похарчите тук отива директно в местната общност и това е прекрасно. Ние срещнахме един много симпатичен, любезен и изключително честен младеж наречен Делфин, който организира нощувки и осигурява храна у дома си, за тези, които биха искали да останат с преспиване на острова. delfin18ani@hotmail.com

    .

    .

    .

    .

    Много хора ни попитаха, коя от двете дестиниции на езерото Тититкака бихме избрали, ако трябва да посетим само една: Копакабана в Боливия с Исла дел Сол или Пуно в Перу с плаващите Урос острови и Исла Такиле. И винаги им отговаряме, че тези места са напълно различни и си заслужват да се видят и двете.

    Езерото Титикака

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

    Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

    Share

    Пума Пунку. Най-голямата загадка на всички времена

    Посещението ни в Пума Пунку е посветено на сина ни Виктор, който е върл поддръжник на теорията за „древните извънземни“

    .

    .

     Ла Пас

    Столицата на Боливия Ла Пас не е онова „пренаселено, мръсно и бедно място в средата на нищото“, което очаквахме да намерим. За наша най-голяма изненада, се озоваваме в шумен модерен град с високи сгради, задръствания и забързани хора, както навсякъде по света. Наемаме си стая в един нов чист хостел Ла Перла Негра („Черната перла“) близо до автобусния терминал в центъра на град, тишина след 21ч00, с невероятен изглед от терасата на най-горния етаж, където Иво и Мая могат д играят на билярд и мини-футбол колкото си искат. Струва 20$ на вечер с включена закуска. Мястото страхотно много ни хареса и го препоръчваме.

    La Paz, Bolivia

    La Paz, Bolivia

    Дъждовно и студено е през по-голямата част от времето. Освен това, Иво страда от сериозна височинна болет с висока температура (Ла Пас е на около 4000м надморска височина), така че се отказваме от идеята да се спускаме с колелета по известния „Камино де ла муерте“ (Пътя на смъртта) и го оставяме за следващия път като сме в района.

    Посещаваме „Лунната долина“, като се придвижваме до покрайнините на града с автобус, а на връщане спираме на стоп и минаваме през някакъв богаташки квартал с милионерски вили, каквито изобщо не сме си представяли да видим в Боливия.

    Лунната долина

    Лунната долина се намира на около 10км от центъра на Ла Пас. Мястото е покрито с ерозирали варовични формации, причудливи и невероятно красиви.

    Valle de la Luna

    Valle de la Luna

    .

    .

    Прекарваме три дена в Ла Пас. Гледаме карнавала, разхождаме се из пазара и се возим на лифта, който тук е публичния транспорт, подобно на автобусите и метрото в други градове по света. Билетчетата са евтини, а гледките от кабинките, минаващи директно над покривите и задните дворове на хората, са шеметни.

    Пума Пунку

    Не далеч от ла Пас се намира известния археологически обект, който сме решии да не пропускаме за нищо на света- Пума Пунку. Заслужава си де се посети, особено ако сте любители на древни цивилизации и техните загадки.

    .

    .

    Едно мини-бусче пълно с още няколко туристи и няколко местни ни закарва на 72км на запад от Ла Пас до град Тиуанаку- типичен боливийски град с прашни улици и тухлени къщурки насред голите кафяви хълмове и зелените пасища на сухото боливийско плато.

    .

    .

    Между 600 и 800 г. местната Тиуанаку общност се разраства до 20 000 обитатели, които обаче изчезват напълно към 950г. най-вероятно в следствие на климатични промени и драстично засушаване в района на езерото Титикака. Когато през 1546г. испанските конкистадори открили руините, местните хора им казали, че „високи гиганти“ ги били построили, тъй като хората от онова време не разполагали с необходимите технологии за пренасяне и оформяне на подобни огромни монолити и перфектно пасващи си гранитни скали с остри ръбове и неясно предназначение, които на нас ни изглеждат като части от някаква сложна машина.

    .

    .

    .

    .

    Руините на Пума Пунку са един от четирите древни сайта в района на Тиуанако. Другите три са пирамидата Акапана, платформата Каласасая и подземния храм.

    .

    .

    Пума Пунку е все още загадка. Кой е построил тези структури? Какво представляват? Как са ги построили? И какво им е предназначението?

    .

    .

    .

    .

    Тези са най-старите и най-странните руини в света. Каменните блокове използвани в Пума Пунку са направени от гранит и дорит, някои тежат стотици тонове и са донесени от десетки километри. Единствено биха могли да бъдат рязани с диамант, което означава, че древните обитатели по тези места, използващи традиционните техники за обработване на камъни, не биха могли да построят тези непонятни структури. Дори днес, с модерни технологии, би било изключително трудно и дори невъзможно да се постигне такава прецизност в изработката на блоковете с изключително остри ръбове и перфектно пасващи си отделни части, наподобяващи пъзел.

     

    .

    .

    Тогава кой е построил това място? Вероятно ужасен катаклизъм, като например жестоко апокалиптично наводнение, е станал причината за тоталното унищожение на някаква древна силно развита цивилизация заедно с нейните неизвестни за нас технологии, както и каквито и да било описания, които евентуално са съществували. Всичко, което се е запазило са купчина камъни и статуи на странни същества и странни черепи. Но според друга теория, която съвпада са разказите за „високите гиганти“, само извънземни посетили нашата планета преди много векове биха могли да построят Пума Пунку.

    И до ден днешен не се знае каква е истината….

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    .

    Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

    Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

    Share

    Буря насред Тихия Океан

    Буря насред Тихия Океан

    После казах на Мая, че нашият тихоокеански преход беше като „парче торта“. Една от онези пресни вкусни ванилови торти със сметана и ягоди, дето много ги обичаме, само че в средата на парчето, което ни се падна имаше голяма дебела мъртва хлебарка. Представете си, че сте в сладкарница и си поръчате парче ванилова торта с ягоди, но ви го сервират при едно условие: трябва да изядете цялото огромно парче и всичко в него. Не може да хапнете само половината и да кажете ох, преядох, не мога повече. Условието е да изядете всичко до троха и да дъвчете бавно.

    Страхотно се наслаждавахме на първата половина от прехода. Преглъщахме с наслада. Свежи пасати 12-18 възела от югоизток, бавни спокойни вълни, синьо блестящо небе, от време на време- тюна или дорадо на кукичката, спокойни звездни нощи, лодката се носи комфортно по повърхността на океана с 6-7 възела директно към дестинация. От о. Изабела в Галапагос до о. Фату Хива във Френска Полинезия, разстоянието е почти 3000 морски мили; би трябвало да ни отнеме не повече от месец. И е перфектното време- началото на месец май, когато ветровете са слаби и постоянни и нищо лошо не може да се случи.

    .

    .

    Така перфектно си беше, докато не стигнахме средата. Средата на най-големия океан в света, средата на най-дългия ни преход. Там, на хиляда мили от която и да е земя, неочаквана, нежелана, непредвидена- голямата дебела мъртва хлебарка под формата на буря. Спомнете си условието! Трябва да изядете всичко, което ви сервират, до троха!

    Появиха се силни ветрове 20-28 възела, променливи от югоизток и североизток, морето се вдигна с 4-метрови вълни, объркани от две посоки, насъбраха се облаци, трябваше постоянно да променяме посоката, лодката започна да сърфира надолу по вълните, да се клати, да се блъска. „Такова нещо не сме си поръчвали!“- оплакахме се ние, но връщане назад няма. Ден и нощ и още един ден и още една нощ, изтощени, се борим с лошото време.

    На четиринайстия ден от прехода, в 05ч00 сутринта, на 1000 морски мили от дестинацията ни, небето тежко и притъмняло, двете платна максимално рифовани- ни удря масивен шквал, с дъжд и жесток вятър. Внезапно- 35-40 възела, не отпуска половин час. Вълните са вече над 4 метра и с рифован грот лодката започва да сърфира като луда, а авто-пилота не може да се справи и да я държи стабилна. Иво хваща руля на ръка с вятър зад гърба ни. Необятна дълбока тишина изпълнена с приглушените мощни писаци на сто невидими дракона.

    .

    .

    Навиваме предното платно, но вълните са прекалено големи и остри, а скоростта ни е прекалено бърза да се опитаме да завъртим срещу вятъра и да пуснем грота. Страх ме е, че нашият 12-метров катамаран ще се преобърне. На няколко пъти като се спускаме надолу по вълните с бясна скорост съм сигурна, че лодката няма да се справи и си представям най-лошото. Спомням си, че няколко души ни казаха да си вземем дрог или морска котва или поне една гума от кола вързана на дълго въже, която като хвърлиш зад лодката върши същата работа като дрог- намаля скоростта, стабилизира лодката и предотвратява неконтролируемото сърфиране по вълните. Нямаме нито едно от тези неща.

    Вятърът пада до 30-35 възела за още половин час и успешно се завъртаме срещу вълните и пускаме грота. Сега, с едно стърчащо ъгълче от предното платно сме в безопасност и само чакаме бурята да отмине. Дъвчем и преглъщаме хлебарката в стил „Bear Grills“- оцеляваме.
    След това ни удрят още няколко по-малки шквала с максимални ветрове до 30 възела и много по-краткотрайни, но вече сме печени и подготвени и всичко е под контрол. Рифоваме навреме и на две дълги въжета връзваме две големи яки пластмасови бирени щайги, които купихме в Галапагос- вече празни, и ги ползаме като дрог по време на шкваловете. Работят чудесно. Лодката е стабилна, скоростта е доста по-бавна и вече не сърфираме.

    Най-сетне времето се успокоява. На следващата сутрин Мая се събужда и поглежда синьото небе. „Няма повече бури!“- констатира с усмивка.

    900 морски мили до дестинация, вятър 10-15 възела от изток, 1 метът вълна, скорост на лодката 5-6 възела. Спим, занимаваме се със спинакера, печем пресен хляб и кексчета, отново ловим риба, измиваме солта от лодката, четем книги, надвечер гледаме филми. Отново всичко е нормално, както трябваше да е през цялото време, по това време на годината в тази част на океана. Пристигнахме във Фату Хива след 23 дни на море, от които повечето бяха прекрасни. Но лошият спомен от гадната изненада по средата продължава да ни нагарча.

     

    Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

    Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

    Share