Буря насред Тихия Океан

Буря насред Тихия Океан

После казах на Мая, че нашият тихоокеански преход беше като „парче торта“. Една от онези пресни вкусни ванилови торти със сметана и ягоди, дето много ги обичаме, само че в средата на парчето, което ни се падна имаше голяма дебела мъртва хлебарка. Представете си, че сте в сладкарница и си поръчате парче ванилова торта с ягоди, но ви го сервират при едно условие: трябва да изядете цялото огромно парче и всичко в него. Не може да хапнете само половината и да кажете ох, преядох, не мога повече. Условието е да изядете всичко до троха и да дъвчете бавно.

Страхотно се наслаждавахме на първата половина от прехода. Преглъщахме с наслада. Свежи пасати 12-18 възела от югоизток, бавни спокойни вълни, синьо блестящо небе, от време на време- тюна или дорадо на кукичката, спокойни звездни нощи, лодката се носи комфортно по повърхността на океана с 6-7 възела директно към дестинация. От о. Изабела в Галапагос до о. Фату Хива във Френска Полинезия, разстоянието е почти 3000 морски мили; би трябвало да ни отнеме не повече от месец. И е перфектното време- началото на месец май, когато ветровете са слаби и постоянни и нищо лошо не може да се случи.

.

.

Така перфектно си беше, докато не стигнахме средата. Средата на най-големия океан в света, средата на най-дългия ни преход. Там, на хиляда мили от която и да е земя, неочаквана, нежелана, непредвидена- голямата дебела мъртва хлебарка под формата на буря. Спомнете си условието! Трябва да изядете всичко, което ви сервират, до троха!

Появиха се силни ветрове 20-28 възела, променливи от югоизток и североизток, морето се вдигна с 4-метрови вълни, объркани от две посоки, насъбраха се облаци, трябваше постоянно да променяме посоката, лодката започна да сърфира надолу по вълните, да се клати, да се блъска. „Такова нещо не сме си поръчвали!“- оплакахме се ние, но връщане назад няма. Ден и нощ и още един ден и още една нощ, изтощени, се борим с лошото време.

На четиринайстия ден от прехода, в 05ч00 сутринта, на 1000 морски мили от дестинацията ни, небето тежко и притъмняло, двете платна максимално рифовани- ни удря масивен шквал, с дъжд и жесток вятър. Внезапно- 35-40 възела, не отпуска половин час. Вълните са вече над 4 метра и с рифован грот лодката започва да сърфира като луда, а авто-пилота не може да се справи и да я държи стабилна. Иво хваща руля на ръка с вятър зад гърба ни. Необятна дълбока тишина изпълнена с приглушените мощни писаци на сто невидими дракона.

.

.

Навиваме предното платно, но вълните са прекалено големи и остри, а скоростта ни е прекалено бърза да се опитаме да завъртим срещу вятъра и да пуснем грота. Страх ме е, че нашият 12-метров катамаран ще се преобърне. На няколко пъти като се спускаме надолу по вълните с бясна скорост съм сигурна, че лодката няма да се справи и си представям най-лошото. Спомням си, че няколко души ни казаха да си вземем дрог или морска котва или поне една гума от кола вързана на дълго въже, която като хвърлиш зад лодката върши същата работа като дрог- намаля скоростта, стабилизира лодката и предотвратява неконтролируемото сърфиране по вълните. Нямаме нито едно от тези неща.

Вятърът пада до 30-35 възела за още половин час и успешно се завъртаме срещу вълните и пускаме грота. Сега, с едно стърчащо ъгълче от предното платно сме в безопасност и само чакаме бурята да отмине. Дъвчем и преглъщаме хлебарката в стил „Bear Grills“- оцеляваме.
След това ни удрят още няколко по-малки шквала с максимални ветрове до 30 възела и много по-краткотрайни, но вече сме печени и подготвени и всичко е под контрол. Рифоваме навреме и на две дълги въжета връзваме две големи яки пластмасови бирени щайги, които купихме в Галапагос- вече празни, и ги ползаме като дрог по време на шкваловете. Работят чудесно. Лодката е стабилна, скоростта е доста по-бавна и вече не сърфираме.

Най-сетне времето се успокоява. На следващата сутрин Мая се събужда и поглежда синьото небе. „Няма повече бури!“- констатира с усмивка.

900 морски мили до дестинация, вятър 10-15 възела от изток, 1 метът вълна, скорост на лодката 5-6 възела. Спим, занимаваме се със спинакера, печем пресен хляб и кексчета, отново ловим риба, измиваме солта от лодката, четем книги, надвечер гледаме филми. Отново всичко е нормално, както трябваше да е през цялото време, по това време на годината в тази част на океана. Пристигнахме във Фату Хива след 23 дни на море, от които повечето бяха прекрасни. Но лошият спомен от гадната изненада по средата продължава да ни нагарча.

 

Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share

Пустинята Атакама в Чили

.

Пустинята Атакама, Чили

Оставяме лодката закотвена пред марина „Пуерто Амистад“ в Баия де Каракес, Еквадор. За 5.00$ на ден, хората от марината ще се грижат за Фата Моргана, ще почистват клоните, които реката влече към морето и се хващат на веригата на котват, и ще я охраняват денонощно, докато отсъстваме. Ако нещо стане, ще се свържат с нас и ако има проблем- ще отрегаират. Важно е да знаем, че някой е поел отговорност за Фата Моргана в наше отсъствие, докато ние се разхождаме два месеца из Чили, Боливия, Перу и Еквадор; важно е да сме спокойни, дори и това спокойствие да ни струва по 5.00$ на ден.

Хващаме автобуса до Гуаякил в Еквадор, от там автобуса до Лима в Перу, от там автобуса до Арика в Чили и от там атобуса до Сан Педро де Атакама. Общо се лангъркаме по най-евтините автобуси четири дена и четири нощи, като помежду чакаме с часове по автобусни спирки или вървим километри от един терминал до друг с тежките раници; спим седнали в седалките, търпим нагли невъзпитани латиноси, слушаме ужасните им пачанги и им гледаме тъпите филми; носим едни и същи смърдящи дрехи, обувки и чорапи, без да се къпем, ходим в публични или автобусни тоалетни и ядем каквото намерим по-евтино около терминалите, стига да не е прекалено подозрително…

Имаме да изминем над 4 000 км. Планът е да се доберем до най-далечната точка, до която мислим да ходим и от там да започнам бавно да се връщаме назад към лодката. Това е план на Иво и не му пука, че звучи повече като древно мъчение, отколкото пътешествие.

Щом прекосяваме границата от Еквадор в Перу, пейзажът се превръща в монотонна пустуш- една и съща в продължение на хиляди километри.

.

.

От дясната ни страна е синьото на Тихия Океан, а от ляво- охрата на една безкрайна камениста пустиня осеяна с малки бедняшки селца, с колибки направени от рогозки и картон, и градове от недовършени тухлени къщи. Пиродата е суха и безжизнена през цялото време, до Чили.

.

.

Гладни, мръсни и изтощени от пътуването, пристигаме в Сан Педро де Атакама- град построен от червена глина насред пустинята, върху който се е надвесил вулканът Ликанкабур.

Вулкан Ликанкабур при залез слънце

Вулкан Ликанкабур при залез слънце

Градът, който някога е бил малък оазис във високото плато на Боливия, разположен на 2 400 м надморска височина, е днес част от Чили (след Тихоокенската Война) и е непрекъснато окупиран от туrисти и бакпакъри; има повече хотели и хостели отколкото частни къщи и всичко е прекалено скъпо. Едвам намираме един хостел в покрайнините на града „Хостал Ликанкабур“ за 40.00$ на вечер (с много пазарене)! Поне имаме хубава стая със собствена тоалетна и баня с топла вода. С влизането в стаята се срутваме на леглата и се хилим. Чуставме се като разглезени царе. От буквално 100 часа не сме били в легнала позиция. После си сваляме токсичните чорапи и обувки, смъкваме си дрехите вонящи на лама и един по един си взимаме душ! Там, в душа, откриваме рая…

.

Мая се наслаждава на удобното легло в хостела

Но нямаме време за губене. Сутрин е и въпреки, че сме скапани от умора, не можем да си позволим да стоим в този скъп град повече от една вечер, така че си оставяме багажа, почиваме си няколко минути и вървим до центъра, за да видим кои от туристическите атракции в района да посетим, преди да продължим към Боливия- доста по-бедна от Чили държава, където всичко е доста по-евтино.

•Church of San Pedro, National Monument, built with adobe, a building material used in the colonial times

Глинената църква на Сан Педро е обявена за национален монумент

.

Глинени къщи в Сан Педро

.

Гр. Сан Педро де Атакама

Гр. Сан Педро де Атакама е разположен стратегически в близост до многобройните интересни места на пустинята Атакама, но повечето от тези места са недостъпни с публичен транспорт и единствения начин да ги посетите е да се запишете за скъпа екскурзия с група (което на нас не ни е любим вариант). Страхотно ни се искаше да посетим лагуната Чаксас в националния парк Лос Фламенкос в солниците на Атакама, където живеят розови фламинго или гейзерите Ел Татио с 80 активни гейзера, но едно подобно мероприятие би ни съсипало бюджета съвсем в началото на това пътешествие. Най-евтиния вариант се оказва да наемем колелета за по 6$ на човек на ден и да посетим „Лунната долина“, на 13 км от Сан Педро.

.

.

.

.

В жегата, в солената прах (изтощението продължава), подкарваме колелетата към едно от най-странните отчайващи места на планетата, което всъщност изглежда толкова извънземно, че нaподобява друга планета- негостоприемна, горeща, червена.

.

.

Разположена в двустранната дъждовна сянка на две планински вериги- Андите и Чилийската крайбрежна планинска верига, които предотвратяват достигането на влага от Тихия и от Атлантическия океани, Атакама е най-старата най-суха пустиня в света, обхващаща над 1 000 км по дължина, на запад от Андите. Дъждът тук е най-рядкото събитие, а в някои части, пустинята никога не го е виждала. Това обширно парче от суха земя е било покрито единствено с камъни, сол, лава и пясък вече повече от 200 милиона години- феномен наречен „хипераридити“ (хипер-пустуш). Атакама е най-стария вечно сух район в света, чиито единствен съперник е пустинята в Намибия.

.

Дюни в Атакама

.

Солените пещери

Влизаме в Лунната долина, където каменни и пясъчни формации, солени пещери и дюни оцветени в жълто, оранжево и червено, са издълбани и оформени от ветрове и праисторически дъждове. Нито стрък трева, нито едно цвете, нито една птица или животно могат да оцелеят в подобна ивънземна околна среда. Всъщност, най-сухите части от пустинята Атакама, една от които е Лунната долина, служат за експериментални площадки на НАСА. Тук тестват иструменти и екипировка за бъдещи мисии на Марс. Поради факта, че мястото толкова много прилияа на „Червената планета“, тук са снимани и сцените на филми, в които действието се развива на Марс, като „Междузвездна Одисея“, например.

.

.

И тук, насред този пресъхнал, горещ, лунен пейзаж, лишен от живот- най-самотното тъжно място  света- внезапно чуваме позната реч! Група туристи вървящи по пътя говорят на БЪЛГАРСКИ! Невъзможно! Колко често срещате българи извън България? В пустинята? Не един а двайсет! Група пътешественици-авантюристи от Адвенчър клуб в София тръгнали на обиколка из Чили, Перу и Боливия. Реакцията ни на това чудо, а и на всяко друго внезапно, неочаквано прекрасно чудо, е тотална изненада и щастие. Смеем се, викаме, прегръщаме се, все едно сме стари приятели. Няколко човека от групата ни разпознават като „българското семейство, дето живее на лодка“ и ни канят на вечеря обратно в Сан Педро.

.

Неочаквана среща с 20 български пътешественика от Адвенчър клуб

И въпреки, че сме наистина скапани и си мечтаем  за момента, в който ще си легнем в креватите, изморени от дългото пътешествие с автобус и от цял ден друсане по каменисти пустинни пътища с колелета, което ни разби напълно задните части- връщаме се в градчето, оставяме колелетата и заедно с нашите сънародници се отправяме към един ресторант, където ни черпят вкусни местни гозби (опитваме месо от лама) и бира и празнуваме тази тъй неочаквана среща в пустинята Атакама. Благодарим ви, живи и здрави, до нови срещи, приятели!

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Преход от Панама до Еквадор

.

.

След като посетихме стотици тропически острови и прекрасни плажове в Карибско море, прекосихме Панамския Канал и се озовахме от страната на Тихия Оокеан, с огромните му приливи и отливи и спокойни води. Прекарахме следващите няколко месеца в Панама, посещавайки по суша Коста Рика и Никарагуа. След което отново отплавахме. (YouTube Video Sailing from Panama to Ecuador)

.

.

От Панама на юг до Еквадор плавахме над 650 морски мили и пресякохме екватора. За нас това беше един рекордно-бърз епичен преход, а по случай пресичането на екватора си организирахме и малко празненство.

Но преди да отплаваме, трябваше да подготвим лодката и да зредим провизии. Изкарахме Фата Моргана на суша и набързо изстъргахме и пребоядисахме корпусите. Това е едно от многобройните изисквания за яхти посещаващи Галапагоските острови, които смятаме да посетим, а и без това е добре да се прави на всеки 2-3 години.

Намерихме едно рибарко пристанище близо до Панама, където вадят лодки посредством платформа и кран и където, според информацията в крузинг гида за Панама, процедурата е най-евтина. ОГРОМНА ГРЕШКА! Оказа се, че мястото е най-скъпо, тъй като се плаща отделно за подготовката на платформата и за ваденето на лодката, но това го разбрахме прекалено късно, след като лодката вече беше вдигната на суша. Освен това смърди жестоко на разлагаща се риба от рафинерията за риба и скариди, която се намира там, има стотици бездомни кучета, няма душове и няма достъп до града. На всичкото отгоре, се наложи да посетим три различни инстанции- пристанищния капитан, имиграционните и митницата, които се намират на три различни отдалечени едно от друго места, да платим пристанищни такси и да правим входни и изходни документи за трите дена престой, което отне 2 дена. Изобщо прецакването беше максимално. Съжалихме горчиво, че не проверихме цените на другите места, а се доверихме на застарялата и неверна информация в гида… Много по-евтино се оказа, че е да извадиш лодката с лифт в луксозната Фламенко Марина на Амадор, където бяхме на котва 6 месеца, а за по-малки лодки е още по-евтино в Балбоа Яхтклуб.

.

Иво наглежда операцията по ваденето на лодката

.

.

.

.

.

Мая помага с боядисването

.

„Душ“ в корабния двор

След пребоядисването, отиваме да си напазаруваме. Панама Сити е перфектно място за зареждане на провизии, с многобройните си молове, пазари и магазини, където има всякакви и евтини стоки, благодарениена всичките кораби носещи стоки от цял свят, които пристигат тук да преминат канала. Приятелите ни живеещи в Панама ни помагат страхотно много като ни развеждат по магазините и носят покупките с кола до лодката. Накупуваме си дълготрайни провизии за окенския преход и пресни плодове и зеленчуци за плаването ни на юг до Еквадор.

На 15 януари 2016г. се сбогуваме с Панама и плаваме 34 мили на юг, където Панамския залив е осеян с над 200 предимно необитаеми изключително красиви островчета – Архипелага на Перлите. Преди 2 месеца тук срещнахме гърбатите китове.

.

.

В Архипелага на Перлите се срещамес нашите канадски приятели от яхта Дейбрейк, които ни бяха съседи в котвеното в Панама. Мая и Леа са добри приятелки и си играят заедно целия следващ ден.

.

На котва в Архипелага на Перлите

.

Мая и Леа

Maya and Lea, reading at Las Perlas

Мая и Леа

На 17 януари 18ч00, отново потегляме- предстоят ни 600 морски мили. Северните ветрове се засилват зад гърба ни веднага щом излязохме от залива и морето се вдигна. Иво рифова платната и въпреки това Фата препуска с 10-11 възела. Вълните са големи и започва да ни се гади. Държим курс на юг-югозапад, далеч от колумбийския бряг. На втория ден от този преход, вятърът се засилва още повече 30-35 възела зад гърба ни, а вълните се превръщат в малки разпенени планини. С рифовани платна, Фата сърфира надолу по вълните с рекордна скорост достигаща до 16 възела! Напрегнати сме, но с времето свикваме. На третия ден- 18 януари- вече сме напълно свикнали с това бързо плаване и даже се кефим. Готвим разни бързи манджи, тъй като в тази ситуация (подскачаща лодка) готвенето не е лесна работа.

.

.

На сутринта на третия ден, на 200 мили от колумбийския бряг, на 200 мили от Панама и на 300 мили от Еквадор, наближаваме остров Малпело- страховита канара стърчаща вертикално от дълбините на Тихия Океан, известна с изобиието на акули наоколо. Тук няма залив нито плитчина, където да се пусне котва, тъй като е прекалено дълбоко дори близо до острова, а в такова бурно време изобщо не може да се доближи лодка до скалите. Така че, без да се отбиваме, си променяме курса на юг-югоизток посока Баия де Каракес, Еквадор.

Следобед същия този ден, ветровете спадат и най-после можем да се отпуснем. Приключи бързата част на този преход, остават ни 160 мили до дестинация, а в хладилника ни очакват сгушени две големи риби. Този ден празнуваме 23 години откак се срещнахме с Иво и по случай годишнината приготвяме и изяждаме една планина от суши.

Ivo and Mira 23 years anniversary

Ivo and Mira 23 years anniversary

20 януари. На 80 мили преди екватора, достигаме зоната на екваториалното безветрие, където вятърът от северен става южен и има периоди на тотално затишие. Странно е. Внезапно вятърът спира напълно и зпочва да вали обилен вертикален дъжд в пълна тишина. Измива лодката и събираме кофи с дъждовна вода за пране и миене. Смъкваме платната и няколко часа дрейфоваме по течението, което е в нашата посока. Чакаме ветровете да се появят отново. Но северните ветрове така и не се завръщат. Вместо тях, слаби южни ветрове се появяват привечер и отново потегляме, но вече доста по-бавно.

.

.

На петия ден, 21 януари, към 08ч00 сутринта бавно наближаваме екватора.  Небето е покрито с облаци. Прекосяването на екватора за първи път на борда на лодка е голямо събитие. До този момент, си „мазна попова лъжичка“. Но веднъж щом прекосиш чертата, се превръщаш в „морски вълк“. Така че си организираме малко празненство по случая. Веднага щом всички цифри от географската ни ширина се превърнат в нули, хвърляме един ананас в морето, като жертвоприношение за Нептун, Мая му дава и няколко от нейните „златни рибки“ в знак на благодарност за всички риби, които той ни е дал, вдигаме тост за морския цар Нептун с морска вода и си организираме танцово състезание- който пръв падне- губи. Не е лесно да танцуваш в лодка, която от своя страна танцува по вълните.

Представяме си, че екватора е ярка червна линия, широка около 2 метра, която блести под повърхността на морето или нещо като подвона дъга. Но не виждаме никаква линия и нищо не се променя, когато преминаваме от Северния Тих Океан в Южния Тих Океан. Само дето сме вече официално „морски вълци“.

Забелязваме западните брегове на Южна Америка малко след като прекосихме екватора. Вечерта на петия ден, след точно 4 дена преход, пускаме котва в устието на широка делта. През цялото време, нито за секунда не пуснахме моторите, включително по време на вдигането и на пускането на котвата; не изразходвахме нито капка гориво и не замърсихме нито капка вода, нито глътка въздух.

.

.

На сутринта, вместо да се обадим по корабното радио на пристанището да ни изпртят пилот, който да ни прекара през плитчините на делтата в залива (услугата струва 20$), се спазаряваме с едни преминаващи рибари срещу няколко долара и две бири да ни заведат нагоре по реката в котвеното, където всички яхти са защитени от океанските вълни. Тук ще бъде новият времемнен дом на Фата Моргана за следващите два месеца. Това е едно от най-защитените котвени стоянки, където вятърът рядко е над 5 възела, шквалове и светкавични бурии изобщо няма, а марината Пуерто Амистад осигурява денонощна охрана за лодките, плюс динги док, бар и ресторант, прясна вода, интернет и чисти душове с топла вода, както и приятна атмосфера. Градчето Баия де Каракес е малко спокойно местенце на брега на океана, населено с приветливи и добронамерени местни хора, крузъри и чужденци-пенсионери, живеещи тук във ваканционните си луксозни вили и апартаменти по 6 месеца всяка година. Имаме добро усещане за това място и сме готови да оставим лодката тук за два месеца и да посетим по суша многобройните чудеса на Перу, Боливия, Чили и Еквадор.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Гледайте видеото в YouTube Video Sailing from Panama to Ecuador

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Кайтсърфинг в Никарагуа

.

.

„Кайтсърфинг“ е екстремен и опасен спорт, към който някои хора се пристрастяват и се вманиячават напълно. За такива хора няма нищо по-важно на света от кайтсърфинга. Работа, семейство и всичко останало няма значение и единственото нещо, което ги вълнува е вятърът. Най-вманияченият кайтсърфист, който някога сме срещали е нашият приятел Радо, при когото бяхме на гости в Никарагуа. Той ходи да кайтва по всяко време на деня и нощта, стига да има подходящ вятър, като понякога кара с колата часове наред, за да стигне до „мястото“. Даже ако метеорит удари планетата Земя и всичко се взриви- няма значение, стига да остане море и вятър за кайтване- Радо ще е доволен!

Rado

Радо

А вятър- колкото искаш по бреговете на езеро Никарагуа, през повечето дни. И повечето дни Радо е там- лети из облаците сам или в компанията на някои от приятелите му кайтсърфисти. Един от тях е Динко- още един българин и прекрасен човек, живеещ в Манагуа, а по времето когато бяхме в Никарагуа и Иво се присъедини.

Dinko

Динко

Ivo, Rado and Dinko ktesurfing in Nicaragua

Иво, Радо и Динко

С пристигането ни в Манагуа, си разпъваме палатката в задния двор на Радо, където къмпингуваме през двете седмици, през които посещаваме държавата. На следващата сутрин, натоварваме кайтовете в колата на Радо. Той има няколко различни кайта и дъски и постоянно планира да си купува още. Караме посока Гранада около един час и после свиваме по един черен път към някакво „специално място“ на езерото, където плажът е широк, а вълните са големи, образувани от силните източни ветрове, отправили се към Тихия Океан на запад. Пътят се превръща в пясъчна ивица насред пасища. Минаваме през някакво малко бедняшко селце. Кучета, кокошки и босоноги деца бродят в прахуляка. Дебели гигантски паяжини са превзели околността и задушават храстите и дърветата край пътя, обвили огради и къщи. После дълго караме по плажната ивица.

.

.

.

.

.

.

Пристигаме на „мястото“. Обожавам да придружавам Иво и Радо, когато отиват да кайтват, най-вече заради тези безлюдни, трудно-достижими места, на които ни води Радо- невероятно красиви и не-туристически. Плажът е пуст и само една самотна бяла чапла се взира търпеливо във водата край брега; езерото е тъмно и развълнувано от вятъра. На хоризонта стърчат двата перфектни конуса на вулканите Мадерас и Консепсион, кацнали на остров Ометепе.

Lake Nicaragua

Езерото Никарагуа

.

.

Lago Cocibolca (Mar Dulce- „сладко море“) или Езерото Никарагуа е тектонско плавателно езеро, покриващо над 8000 км2 територия. Това е най-голямото езеро в Централна Америка и 19-то по големина езеро в света, малко по-малко от езерото Титикака. И въпреки, че то се намира съвсем близо до Тихия Океан на запад, река Сан Хуан го свързва с Карибско море на изток, от където преди няколко века пирати са навлизали, за да атакуват богатата колониална столица Гранада. Съществува проект, още преди повече от 100 години, за направата на канал свързващ Тихия с Атлантическия океан подобно на Панамския Канал, но поради ред причини (най-вече финансови), проектът е все още само на хартия.

.

.

Езерото е ветровито и има репутация за внезапни мощни бурии. Перфектно е за кайтване целогодишно.

.

.

Но кайтсърфингът не е „фасулска работа“… Освен, че е труден спорт, непрекъснато се налага да се ремонтира екипировката: надуваемия пояс все се пука, а платното все се къса. Особено, ако си новак, като Иво. Първите два пъти на езерото, той кайтва предимно около, над и във дърветата по бега…

.

.

Но, с времето човек се научава и накрая даже Иво започна да се кефи с кайта.

.

.

Доката Иво, Радо и Динко хвърчат напред-назад, Мая и Кати (дъщерята на Радо) си играят из вълните, правят пясъчни фигури и рисунки, състезават се във водата.

Cathy and Maya

Cathy and Maya

.

.

А докато момичета се забавляват, аз се пазаря с един местен за две дини. Той ме завежда в бостана- сама да си избера дините- и безплатно чупи една-две да ги пробваме дали са узрели и червени. Узрели и червени са!

.

Мира и човека с дините

.

.

СНИМКИ ОТ ЕЗЕРОТО

.

.

.

.

.

.

.

Динко

Rado

Радо

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Иво

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Динко

.

.

.

.

КАЙТСЪРФИНГ (от Уикипедия)

Кайтсърф или кайтсърфинг (на английски: kitesurfing, образувано от думите kite – хвърчило и surf – сърф) е сравнително нов спорт.

История

Първите сведения за използване на хвърчило с цел придвижване датират още от 13 век. Това са направили китайците. По-късно (1800 г.) Джордж Покок започва да използва хвърчила, прикрепени към каруци и лодки и така ги придвижва с помощта на вятъра. Той постига това с помощта на същите принципи за движение по и срещу вятъра, които се използват във ветроходството, а хвърчилата му са със същата четирилинийна система за контрол, която е използвана и от съвременните кайтове. Първите сведения за изминато по-голямо разстояние по вода, благодарение на вятъра, датират от 1903 г., когато Самуел Коди пресича Ламанша с малка лодка, задвижвана с хвърчило. Друг рекорд, който остава в историята, е на Ян Дей, който достига скорост от 40км/ч с катамаран през 1978 г. Но като създатели на познатото ни хвърчило за кайтсърфинг остават двамата братя французи Доминик и Бруно Легано. През ноември 1984 г. те патентоват дизайна на първото надуваемо хвърчило за кайтсърфинг. Чак след 13 години (1997 г.) Рафаел Селс и Лорън Нес започват да провеждат обучения за професионални състезатели. Година по-късно вече има създадени и училища по кайтсърфинг. Първото състезание се провежда през септември 1998 г. на остров Мауи и е спечелено от Флаш Остин. Веднага след това започват да се организират и много други състезания по целия свят. Днес кайтсърфингът става все по-популярен спорт. До 2006 г. има данни за около 150 000 – 200 000 човека, които практикуват този спорт.

Световните организации по кайтсърфинг са:

The Professional Kiteboard Riders Association (PKRA),
KITEBOARD PRO WOURLD TOUR (KPWT),
International Kiteboarding Association (IKA)

Рекорди

Kristin Boese поставя световен рекорд със спечелването на цели 9 световни купи. Новият световен рекорд за скорост е 50.98 kts и е постигнат от Alexandre Caizergues. Последният световен рекорд за изминато разстояние с кайт е поставен на 24 юли 2007 г. от Raphaël Salles. Той изминава разстоянието от Сен Тропе до Калви (207км) за 5 часа и половина.

Популярни дестинации

В България това са: Бургас, Сарафово, Поморие, Варна, Вромос, къмпингите Градина, Златна рибка и др. По света: Бразилия, Хавайски острови, Канарски острови, Мароко, Египет, Тарифа, Тунис и др.

Подобни статии от блога:

Кайтсърф в Аруба

Кайтсърфинг в Сан Блас

Кайтсърфинг в Панама

______________________________________________________

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Вулканите на Никарагуа

Вулканите на Никарагуа

.

Радо, Иво и Мая, вулкан Масая

Никарагуа е малка централно-американска държава с 6 милиона жители, но с внушителна колекция от вулкани- верига от над 50 вулканични конуса, от които 19 вулкана, от които 7 активни. Издигащи се от плоската крайбрежна равнина непосредтствено над морското ниво, те представляват поразителни гледки, а освен това са и лесно достъпни за катерене. Тези могъщи и прелестни огнени същества – някои спящи спокойно, други пушещи, ръмжащи, избухващи- са една от най-върховните природни сили на Земята.

В Никарагуа, имаме уникалната възможност да се запознаем отбилзо с няколко от тези спящи, ръмжащи и пушещи гиганти с омагьосани имена, започващи с буквата „М“ : Момотомбо, Масая, Мадерас; да плуваме в кратерно езеро и да се спускаме с шейни по склоновете на действащ вулкан.

Момотомбо

Една от новините по местните медии, като пристигаме в страната е, че един от най-живописните вулкани- Момотомбо, тъкмо изригнал. Симетричен стратовулкан издигащ се на 1300 м над морското равнище над езерото Манагуа, Момотомбо е най-известният вулкан на Никарагуа, чийто кратер през последния век само пушел. В началото на декември 2015г. Момотомбо се събужда със силна експлозия, последвана от фантастична река от лава. Вулканът изригва още няколко пъти през декември 2015г., по времето, когато сме в Никарагуа и продължава през януари 2016г. За нас най-невероятата част от това събитие е, как местните хора го възприемат като нещо напълно нормално. Реакцията им на вулкана, сипещ сажди и лава в задните им дворове е като на хората в други части по света, реагиращи на малка снежна буря- не е голяма работа, ще отмине.

Lava flows from the Momotombo volcano during an eruption as seen from Papalonal village, Nicaragua, December 2, 2015. According to the National System for Prevention, Mitigation and Attention to Disasters (SINAPRED), they will assess the situation constantly and will give their recommendations according to how the phenomenon develops. The Momotombo volcano last erupted 110 years ago, local media reported. REUTERS/Stringer EDITORIAL USE ONLY. NO RESALES. NO ARCHIVE

Lava flows from the Momotombo volcano during an eruption as seen from Papalonal village, Nicaragua, December 2, 2015. According to the National System for Prevention, Mitigation and Attention to Disasters (SINAPRED), they will assess the situation constantly and will give their recommendations according to how the phenomenon develops. The Momotombo volcano last erupted 110 years ago, local media reported. REUTERS

Масая

Само на 25 км югоизточно от Манагуа, друг действащ вулкан непрекъснато пуши, създавайки перманентен гъст облак над столицата на Никарагуа. Този е един от най-лесно достъпните вулкани на планетата. До там ни завежда с колата си нашият прятел Радо, който ни закарва по асфалтиран път чак до ръба на огромният кратер Сантиаго. От там надничаме в дълбините на Земята. За наша почуда, в тази токсична сярна атмосфера живеят едни малки кратерни папагалчета!

Националният парк Масая включва няколко вулканични конуса и едно кратерно езеро. Изкатерваме се до ръба на един от кратерите, от където наблюдаваме как издиханията на Сантиаго замъгляват слънцето- драматична могъща гледка. Последно, вулканът е изригнал през 2001г. и 2008г. изхвърлил огромни канари върху паркинга на парка, повредил няколко от колите, паркирани там. За нас да се разхождаме по ръба на действащ вулкан, да се навеждаме и надничаме в пушечните дълбини на ръмжащ кратер, е уникално почти спиритуално изживяване- малко страшно и безкрайно вълнуващо.

.

.

.

.

.

.

.

Вулкан Масая

Мадерас

Разбира се, посещаваме и остров Ометепе, който се състои от два вулкана- Консепсион (действащ) и Мадерас (спящ), издигащи се над езерото Никарагуа, и изкатерваме един от тях.

На древният Нахуатл език на индианците от племето Нахуа, които са първите обитатели по тези земи, „Ометепе“ означава „две планини“ от „оме“ (две) и „тепетл“ (планина). Двата вулкана Консепсион и Мадерас са свързни посредством ниска равнинна част и образуват един остров във формата на необелен фъстък с невероятно плодородна почва на повърхност от 276 км2, където се произвежда органично кафе и банани за износ. Двата вулкана се издигат на 1400м и 1600м над езерото, превръщайки Ометепе в най-високия остров в сладководно езеро на планетата и единственото с два вулкана, което го класира за едно от седемте чудеса на света. Но това не е единствената причина защо непремено трябва да посетите остров Ометепе, ако сте на екскурзия в Никарагуа. На Ометепе има няколко приветливи селца със спокойна автентична атмосфера, където туристите и бакпакърите са добре дошли; има чудесни плажове и няколко страхотни местенца за кайтсърф; многобройни походни пътеки, реки, водопади, термични басейни и най-различни възможности за спане- от евтини хостели до луксозни еко-кабани насред плантации за органично кафе и т.н.

.

Вулкан Консепсион, о. Ометепе, Никарагуа

.

Пране в езерото

.

Кафе

.

Мъж от Ометепе

Отне ни цял ден да стигнем до строва, сменяйки 4 пренаселени автобуса от Манагуа, до Гранада, до Сан Хорхе и накрая до пристанището на корабчето, където свзехме корабчето. С него прекосихме езерото за час и половина и после сменихме още два автобуса до хостела ни, който се намира близо до началото на пътеката за Мадерас.

.

На корабчето

.

Банани за износ от Ометепе

.

.

„Градината на бухала“ в югоизточната част на острова е малък очарователен хостел, усамотен и много живописен, собственост на художник, който е изрисувал канарите наоколо, и неговата жена- антроположка. Бихме препоръчали мястото на всеки, който предпочита да е усамотен и откъснат от останалия свят, на едно от най-красивите и посещавани от туристите места в Никарагуа- о. Ометепе. Може би само една сърна ще се появи от гората като видение и ще ви подуши, докато се излежавате в хамака на верандата, пийвайки кокосова вода под сенките на два вулкана…

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Рано на следващата сутрин се срещаме с нашия гид и потегляме към върха на вулкан Мадерас, на 1400м, тъй като Консепсион е активен и се счита за по-труден и опасен за изкачване. Мадерас не е много труден за катерене, като трудността идва най-вече от факта, че пътеката винаги е безкрайно кална и хлъзгава, насред влажна дъждовна гора, дом на ревящи маймуни и най-различни тропически птици. Докато се изкачим до върха сме целите покрити с кал от глава до пети. Отнема ни около 3 часа и половина да стигнем върха и да се спуснем в кратера, където лагуната е потънала в гъста мъгла. Пътеката е една единствена и ясно обозначена и съжаляваме горчиво, че си наехме гид, след като всички ни казаха, че гида е едва ли не задължиелен, понеже походът е труден и хора са се изгубвали и умирали и т.н. Оказа се, че съвсем не е така. Един от най-лесните ни походи до сега, с една единствена пътека, по която непрекъснато минават групи по 2-3 души с гидове, като жива верига и няма никакъв шанс да се изгубиш. Нашия гид, срещу когото нямаме нищо лично и като човек е свястно момче, не ни върши никаква работа- през цялото време само върви пред нас и мълчи.

.

Започваме похода насред бананови насажденуя и вулканични скали

.

.

.

.

.

На замъглената кратерна лагуна

.

Мая намери огромен умрял бръмбър!

.

.

.

.

Лагуната Апойо

Следващото ни вулканично преживяване не е свързано със самия вулкан, а с кратерното му езеро образувало се преди 20 000 години. Лагуната Апойо е пълна с бистра синя океанска вода (полу-солена) и е най-голямата от 14-те кратерни езера в Никарагуа, разположена не далеч от Гранада. Обявена е за природен резерват и е популярна уикендна дестинация за местните, които идват тук да плуват, да карат каяк или водно колело, и си организират пикници и барбекюта по плажовете и бреговете. Един от тези „местни“ е нашият нов приятел Динко Илиев, който също живее в Никарагуа от много много години . Той ни покани да прекараме един ден с очарователното му семейство и няколко германеца на едно частно място на езерото, притежание на приятел на Динко. Този ден се превърна в най-върховното гастрономическо изживяване от посещението ни в Никарагуа. Когато Динко ни покани „на барбекю и на бира“ не очаквахме, че става въпрос за толкова много барбекю и бира! Има 4 вида наденички, кюфтета, пушено пиле, телешки пържоли, плюс една хладилна чанта натъпкана с бира, салати и десерти! Дни по-късно ни спохождаха ароматните спомени за феноменалните меса приготвени от Динко край лагуната…

Докато Динко и Иво пекат неща на барбекюто с по бира в ръка, както му се полага, Мая си играе с двамата синеоки, много възпитани, симпатични и умни малчугани- синовете на Динко, а аз си говоря с германците и с красивата никарагуанска жена на Динко, която се оказа, че е доста авантюристична персона с много интересни истории за пътешествия и приключения. А когато загряхме доста, влязохме в хладните вулканични и странни води на Лагуната Апойо. Незабравимо!

.

Лагуна Апойо

.

Динко и Иво. Пристигнахме.

..

Динко и Иво на лагуната Апойо

.

Семейството на Динко

.

.

.

.

.

.

Серо Негро

И накрая, но не на последно място, дами и господа, позволете ми да ви представя Вулкан Серо Негро! Не далеч от колониалнаия град Леон, в центъра на вулканичната планинска верига Марибиос, малкият, но свиреп и активен Серо Негро висок само 450м непрекъснато изригва. Това е най-младият центроамерикански вулкан роден през април 1850г. с 11 изригвания през 20-ти век. Но това, с което Серо Негро е най-известен днес са черните му склонове покрити със сажди, които са се превърнали в единственото място на света, където можете да се спускате с шейна надолу по кратера!
Рано една сутрин се натоварваме в колата на Катя Ангелова- друга нова приятелка от български произход, която се е пренесла да живее в Никарагуа. Катя притежава няколко хотела в Манагуа и ни кани на закуска в един от хотелите, от където потегляме към Леон на път към Серо Негро. Тя е най-забавната личност, която някога сме срещали и докато пътуваме към Леон около час и половина слушаме невероятните й хотелиерски истории. С нас е още една кола- Радо и голямата му дъщеря Софи (17г.) също ще се спускат с шейни по вулкана! В Леон сменяме превозните средства. Агенцията, организираща туровете в Серо Негро разполага с джипове 4х4 и цялата българска агитка заедно с шофьора и гида се събираме в една от тези джипки. След още един час по песачлив черен път пристигаме до подножието на черен хълм. Гида ни обяснява правилата, раздава ни по една раница съдържаща работен гащиризон, предпазни очила и работни ръкавици и ни връчва по една дълга ламинирана шейна. С тези принадлежности, започваме да се катерим нагоре по черния хълм. Изкачването на Серо Негро се оказва много по-трудно и дълго изживяване от самото спускане с шейните. Черната вулканична пепел е мека под краката ни и затъваме, а освен това излиза силен ураганен вятър. Ние сме с дъските прикрпени на гърба като платна на кораб и вървим по ръба на красив, пушещ, мистериозен кратер. В такива моменти е опасно, а понякога е невъзможно да продължим. Освен това ни е тежко и изморително да се катерим нагоре. И все пак, всички успяваме да достигнем върха за около 2 часа.

От върха поглеждаме надолу по западния склон и тук вече става наистина страшно. От горе пистата изглежда вертикална и Мая не е сигурна, че има достатъчно смелост да се спусне с шейната от тук. Аз също умирам от страх, а Катя решава, че 100% няма да рискува. Но Иво, Радо и Софи нямат търпение! Радо някакси успява да се намъкне в гащеризона, Иво си инсталира камера ГоПро на главата, а през това време Софи е вече на старта и първа потегля надолу по черния склон на планината! Гида убеждава Мая и мен, че няма нищо страшно и ни казва отново как да контролираме шейната, как да завиваме и да намаляме скоростта. „Натискаш с краката. Обувките ти са ти спирачката!“

Потегляме! Един след друг всички пристигаме долу живи и здрави. Радо, Софи и Мая се спускат безаварийно, Иво успява да развие много бърза скорост и да се преметне в края през глава, което е едоста забавно да се гледа на ГоПро видеото, на мен шейната ми се отчупва още в началото и е толкова бавна, че ми се налага да си помагам с ръце и крака, вместо да се спирам, за да се придвижа до долу, а Катя категорично отказва да се спуска и ВЪРВИ по цялата писта до долу. Срам, срам, срам!- бъзикаме я ние.

.

Серо Негро

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Българската група: Мира, Иво, Катя, Мая, Радо и Софи

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Maya

Maya

.

.

DSC_0692

.

Мая, успешно спускане с шейна пи вулкан

Вулканите на Никарагуа са това, с което най-много ще запомним тази прекрасна приветлива държава, но освен тях, посетихме и няколко други интересни места, за които ще разкажа в следващите разкази: колониалните квартали на Леон, Гранада и Манагуа; един скулптур-отшелник, живещ насред гората в северната част на страната, където отидохме благодарение на Катя; и голямото езеро Никарагуа, където Иво покара кайт няколко пъти заедно с Радо и Динко.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Забележителностите на Ла Фортуна

Ла Фортуна

Ла Фортуна („Богатството“) е малко градче в провинция Алахуела в Коста Рика, привличащо тълпи от туристи с множеството си природни обекти и мероприятия: вулкани, лагуни, водопади, пещери, горещи извори, висящи мостове, зип-линии, рафтинг и други. Но основната атракция тук е вулкан Аренал- действащ страто-вулкан, чийто перфектен конус се издига над градчето само на 10км на запад. Един от десетте най-активни вулкани в света до 2010г., когато престава да бълва лава, Аренал е днес спящ вулкан.

Arenal Volcano

Вулкан Аренал в Ла Фортуна

Хващаме автобуса за Ла фортуна с идеята да прекараме там два дена, но оставаме за по-дълго, след като се влюбваме в мястото и най-вече- в безплатните мероприятия наоколо (освен многобройните платени атракции, които пропускаме).

Street in la Fortuna

Улица в гр. Ла Фортуна

Взимаме си стая в един много симпатичен хотел в центъра до супер-маркета, като след кратко пазарене смъкваме цената от 40$ на 25$ на вечер за стая с баня (с топла вода), с тераса с изглед към вулкана и даже с една дружелюбна котка, която ни навестява всяка вечер.

Pick nick in the park at La Fortuna

Пикник в градския парк на Ла Фортуна

Градчето е очарователно, чисто и спретнато, спокойно и пълно с руси туристи и бакпакъри от Европа, които сякаш съставляват повече от половината население, а всяка къща е хостел или ресторант или туристическа агенция.

Ел Посо

Веднага тръгваме да разглеждаме. Първото място, което посещаваме е „Ел Посо“ (басейна)- естествен вир под един мост недалеч от града. До там се стига след 15 минутно вървене по пътя към водопадите „Ла Фортуна“. Много преди самите водопади, които са популярана, но скъпа туристическа атракция, име един мост, а преди моста тръгва тясна пътечка, която води до безплатната алтернатива. На Ел Посо- на река Ла Фортуна- всеки следобед се събират местни младежи и бакпакъри да перфекционират изкуството да скачаш в реката или да се разхлаждат във водата или просто да седят по камъните наоколо и да пушат марихуана. Ние се присъединяваме, но само към скачането в реката и разхлаждането във водата, тъй като не си падаме по пушенето на каквото и да било…

.

.

Над вира виси дебело въже и Иво и Мая се правят на Тарзан. В началото изглежда опасно и страшно, когато Мая се увисва на въжето, засилва се над реката и се цопва с плясък от около 10 метра, но след петия-шестия път страха се изпарява и остава само забавата. Мая не иска да си тръгва от тук.

.

.

.

Иво изпълнява скока „летящия чук“

.

Мая Тарзанова

.

Едно….две…

.

Да, скочиха! Имам ги снимани с видео

Горещите извори

На следващия ден, хващаме автобуса за към горещите извори, не далеч от града и казваме на шофьора да ни остави на безплатните термални води. Има два курорта построени около изворите, където са направили специални басейни с градини наоколо, които са вероятно много красиви и чудесни- ние не знаем със сигурност, защото не ги посетихме. Вместо това, шофьора ни смъква до една пътека в гората край пътя, която след кратко вървене ни извежда до реката. Същата топла река, която продължава да тече надолу от термалните вулканични извори окупирани от курортите, само дето тук достъпът е свободен и безплатен за всички и няма никакви изкуствени басейни, градини и ресторанти- само естествена напълно натурална гореща река! И няма никой освен нас в „джакузито“!

.

Мая и Мира в „джакузито“

.

.

Разходка до язовирната стена на езерото Аренал

След около час, хубавичко сме се накиснали и мариновали и сме готови да продължим нататък към голямата лагуна Аренал и парка на вулкана, който се намира няколко милометра по-напред по пътя, по който дойдохме. Вървим покрай шосето около час, преди да ни спрат на стоп двойка туристи от Щатите с кола под наем, които ни оставят до входа на парк Аренал, който е в ляво от пътя. Но вместо да влезем в парка, което удоволствие струва незнам си колко долара на човек, хващаме един друг черен път през гората срещу парка (от дясната страна) и по него стигаме до голямата лагуна- язовира Аренал, след около 5 км вървене.

.

.

.

Хората, които ни спряха на стоп

По пътя срещаме едно заспало коати, една едра стресирана птица наподобяваща пуйка, папагали и маймуни. Правим си чудесна разходка по сенчестия път с прекрасни гледки към езерото. И е отново безплатно.

.

Коати, коеот току-що се събужда

.

..малко йога е добре за здравето..

.

Готов за подвизи!

.

НЕ ХРАНЕТЕ ДИВИТЕ ЖИВОТНИ! Наистина, не е добра идея, нарушава естествения природен баланс.

.

Праисторическа пуйка

.

Вулкан Аренал от друг ъгъл

.

Язовира Лагуна Аренал

Този черен път ни извежда на главното шосе преди моста (язовирната стена). Там за първи път срещаме Уилсън Сакет- младеж от Аризона тръгнал да обикаля Коста Рика и Никарагуа с колело, на който му се беше счупил велосипеда и Иво се опита да му помогне. По-късно го срещнахме отново в едно малко градче в Никарагуа и ОТНОВО на остров Ометепе! Не знам кой кого преследва, но да срещнеш един и същ човек на три различни места в две различни държави в рамките на четири седмици си е невероятно съвпадение, нали!

.

Уилсън Сакет

Поход до Серо Чато

На третия ден от нашето пребиваване в Ла Фортуна, отиваме на поход до Серо Чато- по-малък от Аренал вулкан в същия район, със зелено кратерно езеро на върха. Посетителите би трябвало да платят входна такса в офиса на парка (мисля, че е 16$ на човек). В същия парк има и водопади и не можахме да ръзберем къде да отидем точно, за да платим само за похода, без водопадите. Отправяме се директно към пътеката, мислейки, че ще ни спрат още в началото и ще ни искат пари за входа, но никой не ни спира. Няма никой на входа, така че продължаваме, ослушвайки се като гърмени зайци за някой парк рейнджър да изскочи и да ни глоби всеки момент, но необезпокоявани и напълно безплатно стигаме до върха. Пътеката е в ужасно състояние на разруха, кална и стръмна, и много трудна за изкачване, с някакви старинни дървени стъпала, от които едно 60-70% са унищожени от времето. Изглежда от години насам никой нищо не е поправял. Нула поддръжка. Представям си как щяхме да се ядосваме, ако бяхме платили за това безобразие. И без да сме платили сме възмутени! Върнете ни парите! Очаквахме походът да е лесен и кратък, а вместо това е страшно труден, изморителен и стръмен. Но отново природата е безкрайно красива.

.

Иво по пътя към Серо Чато

За 4 часа стигаме до върха, катерейки се на четири крака и за още 1 час слизаме до кратерното езеро- страховито място обгърнато в мъгли, с мрачни клонаци покрай брега, където група туристи се плицикат в студените вулканични води.

.

Кратерното езеро на Серо Чато

.

.

На стоп с двама луди биолози

Навръщане, хващаме друга по-дъла и по-лесна но и доста заобиколна пътека, която ни извежда- покрай борови и евкалиптови гори- до един частен курорт доста далеч от Ла Фортуна.

.

.

.

Вулкан Аренал от друг ъгъл

За късмет, хващаме на стоп двама млади американци- професори в университет на ваканция. Мъжът специализира и проучва влечугите на Централна и Южна Америка, а жената се занимава с паразити по жабите. Те незабавно идентифицират огромната змия, дето ни изкара акъла на излизане от гората като „безобидна тигрова мишеловка“- само от нашите объркани описания я разпознават!

.

Тигрова мишеловка- не отровна

Те също така, почти ни утрепват. Както си кара по черния път, професорът внезапно набива спирачки, изкрещява нещо и моментално двамата изскачат светкавично от колата, безпричинно! Преди да осъзнаем какво става, професорката се хвърля от другата страна на пътя по корем в храстите и сграбчва един дребен нищо неподозиращ зелен гущер, който изобщо нямаше шанс да се спаси от подобна ловка, моментална нинджа-атака. Биолозите, след което, щастливо (лигите им потекли от задоволство) идентифицират вида и разряда на горката животинка, снимат го в профил и анфас, след което го освобождават неповреден, но леко замаян. Ние сме поразени. Веднага ставаме най-големите фенове на тези енергични биолози. Обожаваме да срещаме хора, които са така всеотдайни и страстни към природата, животните и работата си! Благодарим ви за возенето, пичове! Надявам се, че четете тези редове и се подхилквате!

.

.

.

.

И така, прахосахме три дена и не много долари в Ла Фортуна, Коста Рика, посещавайки вулкани, езера, вирчета и горещи извори. За тези от вас, които също смятата да ходят- отделете си поне 3-4 дена и малко повече долари, тъй като има още много неща за правене в района: Пещерите Венадо, висящите мостове насред дъждовната гора, една от най-дългите зип-линии в страната, рафтинг, спа-курортите с термални басейни, водопади, градини с пеперуди и прочие.

.

.

.

.

.

.

Или разпитайте наоколо за безплатните варианти!

.

Следобедна дрямка. „Пура Вида“

.

Иво позеленял в Коста Рика

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Гледайте ни в YouTube @Fata Morgana

Share

Серо Чирипо- покоряването на най-високия връх на Коста Рика

Серо Чирипо- покоряването на най-високия връх на Коста Рика

от Мира Ненчева

.

.

От Рио Кларо хващаме Тикабус към Сан Изидро де Ел Хенерал- най-големия регионален град с население от 45 000, намиращ се на кръстопътя на някои от най-важните дестинации в Коста Рика. Билета струва по-малко от 3$ на човек и пристигаме за 4 часа. В началото минаваме през плантации за палмово масло и джунгли. По-нататък, изкачвайки се по-нависоко, пътя започва да криволичи покрай широка плитка река, през села и сухи гори. Автобусите ТикаБус са големи и удобни, обслужващи цяла Централна Америка и не са много скъпи.

.

.

По средата на пътя спираме до един голям ресторант-бюфет с чисти тоалетни и в късния следобед пристигаме в Сан Изидро, рзположен в една долина в нозете на планините- спретнат, спокоен и красив град. Голяма бяла нео-готическа катедрала седи тежко в източния край на градския площад. Намираме едно перуанско ресторантче с евтина и вкусна храна и се настаняваме да спим в един хотел. Стаята е 35$ на вечер, с две двойни легла и телевизор. Общите бани и тоалетни са отвън в коридора, но са чисти и има топла вода. Къпем се и си перем дрехите в душа. Носим си по две тениски и два чифта шорти, гащи и чорапи и гледаме да ги перем при всяка възможност. Доволни сме, че ще спим в легла, след като прекарахме последните няколко дни и нощи на палатка на полуостров Оса.

.

Катердалата в Сан Изидро

На сутринта хващаме микробусче до едно малко градче в планините- Сан Херардо се Ривас. Основната ни цел в Коста Рика е да изкачим най-виокоя връх- Серо Чирипо, издигащ се на 3820м надморска височина. Намира се в националния парк „Чирипо“ и е изветен с екологичните си богатства и невероятно голямо био-разнообразие. Сан Херардо е градчето, от където започва пътеката към върха.

.

Сан Херардо

Записване в парка

Първо, отиваме до офиса на парка и там започва нашето ходене по мъките. Правим си резервации. Попълваме формуляри, пишем си имената и номерата на паспортите. После, с бележката и номера на резервацията, отиваме на друго място да си платим входната такса посредством банков трансфер. Само трансфера струва по 7$ на човек. Отново попълваме формуляри, пишем си имената и номерата на паспортите. Входната такса е по 16$ на човек на ден (за Мая е само 1$, тъй като е на 12 години, но не е безплатно, за да трябва да се прави и за нея 7-доларов банков трансфер..). Имаме нужда от минимум 2 дена да изкачим Серо Чирипо и да се върнем- общо е 40 км в двете посоки. За два дена входната такса ни излиза 65$ плюс 21$ за банковите транзакции- общо 86$ само за да влезем в парка! С доказателството за платена транзакция, се ръщаме в офиса на парка. Там отново попълваме формуляри и си пишем имената и номерата на паспортите, след което ни пращат на другия край на града да си платим спането и яденето, които се плащат отделно, защото с това не се занимава парка, а някаква частна организация. Там отново попълваме формуляри и си пишем имената и номерата на паспортите за четвърти път. И плащаме по 40$ на човек за да спим в хижата с дървени легла, която се намира на 5 километра под върха. Яденето там струва: 20$ за закуска и по 25$ за обяд и вечеря на порция. Не мерси, ние ще сме на консерви и сухари следващите два дена. А може ли да си занесем палатката и да спим на палатка? Не, няма такъв вариант. Напълно забранено е да се опъват палатки в парка и единствената опция е хижата с 40-доларовите легла. Общо за двата дена плащаме 206$, без да ни е включена храната. Това е най-скъпата планина, която някога сме изкачвали. Оплакваме се на всички в различните офиси и им казваме, че тези цени са смешни и обидни. Изкачили сме много планини на Карибите, Ценрална и Южна Америка, някои от които безплатно, включително Пико Дуарте в Доминиканската Република- подобен на похода до Серо Чирипо, където даже с гид и две мулета, за два дена и една нощ ни излезе доста по-евтино. Коста Рика е с най-скъпата природа и за съжаление много туристи избягват да я посещават. Но разбрахме, че има и по-евтин начин да посетите Серо Чирипо, стига да имате много време и да се организирате и планирате предварително. Можете да се запишете за доброволци и да работите без заплащане в парка (в офис или по поддръжка на пътеките) за най-малко 6 дена, като ви настаняват безплатно и само трябва да си поемете пътните разноски и храната. Деца по-малки от 18 години също могат да станат доброволци, стига да са придружени от родител. Повече информация за програмата за доброволци можете да намерите (на испански) на следния интернет адрес: http://www.parquenacionalchirripo.com/pdf/voluntariado.pdf

Хостела

След като приключваме с резервациите и плащането, сме готови да се настаним в някой хостел и да си починем добре, преди голямото изкачване на следващия ден. В Сан Херардо е пълно с хотели и хостели, тъй като идват много туристи от цял свят да изкачват Серо Чирипо. Харесва ни една пъстра къща в края на града превърната в хостел- Hostel Casa Chirripó.

.

Мая и Мира пред хостела

Още с влизането ни се чустваме като у дома си и не търсим по-нататък. Тук ще е нашият „дом“ за тази вечер. Стаята ни е чиста и украсена с вкус, а Мая много си харесва шарените одеала на леглата. За трима ни струва 40$ на вечер, с включена закуска и транспорт сутринта до началото на пътеката. Не е зле!

.

.

.

.

Но най-хубавото на този хостел са собствениците му. Особено единия- Хосе Андерсон, който е от тези хора, дето след пет минути ти се струва, че ги познаваш от сто години. Той лично е изрисувал стените в хостела и ни обещава, че като се върнем от планината, ще намерим и българското знаме на стената с флаговете.

Jose Anderson in Hostel Casa Chirripo

Jose Anderson in Hostel Casa Chirripo

.

.

На разходка с Хосе

Хосе знае доста за местната флора и фауна и тъй като не е зает този следобед, предлага да ни заведе до една пещера пълна с прилепи и до една местна кравеферма. Организираме си малка чудесна следобедна разходка покрай реката; вървим по пътека, заобградена с цветя, с диви лимони и портокали.

.

.

.

.

.

.

– Тези цветя там са орхидеи. Малки са и не приличат на орхидеи, ама са орхидеи- смее се Хосе. А тези лимони са страхотно сладки, опитай. Виж тази птица! Това е вид тукан!

.

.

.

.

.

.

.

.

Така стигаме до пещерата, която представлява процеп между две канари в края на едно пасище. Вътре е пълно със спящи прилепи! Разказвам на Хосе за нашите приятели в Ел Голфито, които изучават прилепите и пещерите на Коста Рика и които ни вдъхновиха да научим повече и да уважаваме повече тези животинки. Страшно сме доволни, че най-сетне успяхме да ги видим, благодарение на Хосе!

Посетете Фейсбук страницата на Хостела Hostal Cerro Chirripo.

.

Хосе и Иво пред пещерата

.

.

.

.

.

.

.

.

Изкачване на Серо Чирипо. Ден Първи

На следващата сутрин ставаме рано и в 4ч.30 сме готови да потегляме из баирите. Този път си оставяме тежките неща и раниците в хостела и само си взимаме вода, храна и якетата в малката раница на Мая. Започваме да вървим по тъмно покрай пасища и навлизаме във влажната мистериозна вечно-зелена джунгла. Малко след изгрев слънце, в клоните над главите ни преминава семейство капуцини, тръгнали нанякъде.

.

.

Пътеката е прекрасна и добре поддържана, не много стръмна. Изкачвайки се все по-нагоре, ниските планински гори отстъпват място на дъждовните планински гори с гигантски дъбове издигащи се на 50 метра над по-ниските дървета, бамбуци и папрати.

.

.

.

.

.

.

.

.

Всеки километър е маркиран и започва броенето. Предстоят ни 14 километра нанагорнище, докато стигнем хижата, където ще спим, на 5км под върха. По средата, на 7-мия километър свършва първата част от маршрута и тук има малка хижа, където се продават безкайно скъпо кафе, горещ шоколад и други глезотии. Ние пием по една вода и продъллжаваме напред. Тук срещаме някакви диви яребици, доста приятелски настроени, които съвсем не се страхуват от нас.

.

.

.

.

.

.

Гората от тук нататък е суха и дърветата стават доста по-ниски, заобиколени от храсти и кактуси. Изкачването става по-трудно. По-стръмно е и вървим все по-бавно. След десетия километър вече няма гора, а алпийски треви, цветя и тук-таме сухи ниски дървета. Планинските гори, които са между 1500м и 3000м надморска височина, се превръщат в поляни с храсталаци- това е костариканското „парамо“.

.

.

Планинските гори на Таламанка са богати на флора и фауна и са едни от най-неразрушените еко-региони в Централна Америка, като 40% от този район предствалява защитени национални и международни паркове. Според научните работници, между 3 и 4% от фауната на целия свят може да бъде наблюдавана тук, със 136 вида бозайници, между които ягуар, рис, тапир, сърна, мравояд и няколко вида маймуни и 450 вида птици, между които орлите харпии и кецала.

Костариканското парамо или още наречено „Таламанка парамо“ е природен район състоящ се от планински ливади и храсти над 3000м елевация, по върховете на най-видоките планини. Тези местности са също известни и като „небесни острови“- дом на най-различни видове животни и растения.

Попаднахме в различен свят. Свят на спираща дъха красота и спокойствие.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Започваме да срещаме все по-често и по-често едни дебели синкави гущери с големи люспи- някои по-ярки от други. По-късно научаваме, че това са „зелени бодливи гущери“ (Sceloporus malachiticus)- Вид влечуго от Централна Америка.

Зелени бодливи гущери

Зелените бодливи гущери се отличават с ярките си цветове, като мъжките са по-цветни от женските. Растат до 15-20 см. Като други видове от семейството на люспестите, люспите им са твърди и за това изглеждат бодливи. Те са дървестни гущери, които сутрин търсят насекоми , с които се хранят, а по обяд се припичат на слънце. Ако температурите станат много високи или им се доспи, се крият в дупки и цепнати под камъните и дърветата. (от Уикипедия)

.

.

.

.

Хижа Крестонес

След 10 часа вървене, достигаме 14-ия километър и хижата Крестонес. Тя е вече пълна с планинари, които ни приветстват и ръкопляскат като влизаме през вратата. Мая е най-малката планинарка този ден, а ние отниво сме най-гордите родители. Беше прекрасен слънчев ден, без капка дъжд; изморени сме, гладни и безкрайно щастливи, че сме тук. За пети път вписваме иманата и номерата на паспортите си в голямата книга на регистрацията. На този етап, аз вече пиша каквото ми падне. След това ни връчват по две вълнени одеала и ключа за една стая с две двуетжни дървени легла- най-скъпия и най-студения „хотел“, в който някога сме спали и даже няма душове! На тази надморска височина нощем температурите падат под нулата.

Докато останалите планинари (повечето местни, които плащат по-малко в парковете и европейци предимно от Германия, Белгия и Франция) хапват топли 25-доларови манджи от кухнята на хижата, ние хапваме консерви и сухари и си лягаме пребити от умора, с дрехите, завити през глава с по две одеала.

.

.

.

.

Изкачване на Серо Чирипо. Ден Втори

На следващата сутрин ставаме и потегляме в 3ч.00 с малки лампички на главите. Остават 5 километра до върха- най-трудните. На тази надморска височина ми е трудно да дишам. Ужасно студено е. Чуваме река, но не виждаме нищо. Виждаме само милярди звезди надвиснали над главите ни и черните силуети на планините. Вървим през жилавите високи треви на костариканското Парамо. Пътеката става все по-трудна за намиране, особено където е плоско и каменисто. Губим я. Връщаме се назад и отново я намираме. Продължаваме да вървим. Искаме да достигнем върха точно преди изгрев слънце и да наблюдаваме зората от покрива на Коста Рика, но аз се измъчвам с надморската височина и съм прекалено бавна. Не се чуствам добре изобщо. Предавам се. Искам да се върна обратно в хижата и да чакам там. Но Иво и Мая ме карат да продължавам да вървя. Спират и ме изчакват на всеки две минути да си почина. Имам нужда да седна и да си успокоя дъха и сърцето. Теренът става все по-труден и на всичко отгоре студеният вятър се засилва. Просветлява. Зад един завой най-сетне се повява Серо Чирипо. Най-сетне го виждаме! Красив и ужасяващ скалист връх- вертикална стръмна пирамида от сиви канари. Отказвам се. Няма да мога да го изкатеря. Прекалено е трудно за мен. Казвам на Иво и на Мая да ме оставят и да побързат да хванат изгрева. Аз ще започна да вървя наобратно и ще ги чакам в хижата. С неохота, те ме оставят сама и продължават. Чувам Мая, която вече се катери по скалите нагоре, да ми вика отдалече: „Мамо, недей да идваш! Много е трудно за теб; няма да успееш!“

.

.

.

.

.

.

.

.

Седя си известно време сама и си почивам, но ми става студено. Трябва да се движа за да не умра от студ. Ставам и потеглям отново. Към върха. Бавно се катеря на четири крака. Спомням си за ужаса, който изживях на „вулкан Бару“ в Панама… Слънцето вече е изгряло и от тук виждам кратерното езеро и морето от облаци под мен. Иво и Мая са вече на върха и в момента, в който ме виждат да пълзя нагоре като ранена стара костенурка- последните вертикални метри- изпадат в голяма радост. Иво не съм го виждала толкова щастлив и горд с мен от много отдавна, което и мен ме прави щастлива. Успях!

Всички успяхме и изкатерихме най-високия връх на Коста Рика! Незабравим момент.

.

.Мая. Серо Чирипо зад гърба й.

.

.

 

След няколко минути на върха и по един заслужен шоколад, тръгваме обртно надолу. Имаме да слизаме 5 км до хижа Крестонес и от там още 14км до долу- общо 24 км за един ден. Слизането е по-лесно за сърцето и дишането, но е по-гадно за краката и колената и скоро пак започвам да умирам. Времето отново е прекрасно и слънчево цял ден. Нито капка дъжд не ни заваля и през двата дни и едва като седнахме на пейката под навеса пред малкото магазинче обратно в Сан Херардо да хапнем някакви долнокачествени люти наденици с местна бира, заваля порой. Но на нас не ни пука. Върнахме се, сухи сме и си почиваме. Приключихме с похода за днес.

.

.

Съвети ако ще изкачвате Серо Чирипо

Постарайте се да си направите резервации по телефона предварително. Пускат по 60 човека на ден максимум, тъй като в хижа Крестонес има само 60 легла. Докато бяхме в Сан Херардо срещнахме един англичанин, който не можа да влезе в парка и трябваше да чака още един ден, защото нямаше свободни места.
Имате нужда от добри планинарски обувки, зимно яке, шапка и ръкавици и фенерче. В хижата спират тока в 20ч00, а походът на следващата сутрин започва в 3ч00 в тотален мрак.
Носете си една бутилка вода, не повече. Можете да си я напълните на 7-мия километър и още веднъж преди хижа Крестонес.
Въпреки, че нас не ни заваля дъжд, вас най-вероятно ще ви завали, така че си носете дъждобрани.
Ако не сте съгласни с високите цени в парка, така като ние не сме съгласни, оплачете се. Може би ще намалят цените, ако повече хора изразят мнението си.
За повече информация, посетете сайта на парка http://www.parquenacionalchirripo.com/

.

.

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Гледайте ни в YouTube @Fata Morgana

Share

Безплатен къмпинг на полуостров Оса

Безплатен къмпинг на полуостров Оса

След първите ни три дни в Коста Рика на гости на Станимира и Ангел в Ел Голфито, където си починахме в „къщата на дъното на джунглата“, стягаме раниците и потегляме за Пуерто Хименес- един от основните градове на полуостров Оса и мястото, от където се тръгва за парк Корковадо. Пристигаме там с едно малко корабче, което потегля от Голфито на всеки час, струва по 6$ на човек и пресича до отсреща за 40 минути.

.

На пристанището в Ел Голфито

.

Мая чака корабчето

 

Пуерто Хименес се оказва, че е село с една единствена асфалтирана главна улица, пълно с хостели и туристически агенции, които предлагат турове до корковадо и околностите. Още щом стъпваме на улицата, разни коли започват да спират до нас и шофьорите заговорнически и мръснишката започват да ни предлагат такси-услугите си. Нелеганите си такси-услуги, защото те са обикновени коли, а не таксита. Изглежда всички коли в Пуерто Хименес се правят на таксита и се опитват да изръчкат по някой-друг долар от туристите, които тук се смятата за много богати. В началото учтиво им отказвае, после по-грубо и накрая спираме да им отговаряме. Ще ни се да ни оставят на мира. Дошли сме не да се возим в таксита или да плащаме за турове с гидове, а да вървим и да спим на палатки безплатно, по стъпките на Тери и Иван- други двама български пътешественици, които са минали от тук преди нас.

.

Иво и Мая в Пуерто Хименес. Главната улица

.

Традиционна костариканска манджа на базата на ориз и боб с разни екстри. Обръснаха ни по 6$ за подобна порция в една местна „сода“- прекалено скъпо…

Тери и Иван обикалят света на автостоп и са посетили стотици държави в почти всички континенти. Техните приключения и премеждия са описани в блга на Тери „На стоп около света“. Тери ни се обади преди време и се надявахме да се срещнем с тях в Централна Америка, но се разминахме. По времето, когато ние дойдохме в Коста Рика, те вече отдавна си бяха заминали… Въпреки това, поддържахме връзка и Тери ни писа един тон информация и съвети къде да отидем, какво да очакваме и как да посетим някои от природните красоти на страната безплатно, което в момента ни е основната цел.

Най-зелената страна в света

Въпреки, че Коста Рика е малка по територия държава (50 000 квадратни километра), тя е едно от най био-разнообразните места на планетата с гъсти дъждовни гори, тропически плажове и планини, съдържаща 4% от всички животни на земята. Коста Рика е обявена за „най-зелената държава на Земята“ и има репутацията на едно от най-екологично-чистите места, без индустиално замърсяване, където се ползва чиста хидроенергия с минимален импакт върху природата. Това е най-вече, защото нямат кой знае какви индустрии, а основният приход на държавата идва от туризъм.

.

Зелена Коста Рика

Всичко това е вярно и прекрасно; и ние се влюбихме в здравословната зеленина и изобилието от диви животни, но това, че туризмът е основният им приход означава, че туристите биват възприемани като подвижни банкомати, което на нас никак не ни е приятно. За съжаление, хората тук обичат „зеленото“ на доларите повече от всяко друго зелено. Коста Рика с нейната алчна политика по отношение на чуждестранните туристи и националните паркове вече се е превърнала в един голям ужасно скъп туристически курорт, предназначен единствено за богатите и привилигированите. Обикновения бакпакър с ограничени възможности, който не може да си позволи да харчи огромни суми за гидове, за скъпи еко-хотели и нелогични входни такси, не може да оцелее тук и не е добре дошъл. Природата в Коста Рика е превърната в скъпо удоволствие и се продава и проституира само на тези, които могат да си я позволят. По-бедните да духат супата и да ходят в други по-„долнопробни“ държави, като Никарагуа например, където между другото ни хареса много повече от Коста Рика. Ярък пример е парк Корковадо на полуостров Оса, където много ни се искаше да прекараме 2-3 дена, но след като проучихме за какво става въпрос се отказахме. Парк Корковадо е едно от най-природно-богатите био-разнообразни места на планетата с най-различни климати и екосистеми, от дъждовни гори до облачни гори, мангрови блата, крайбрежия и плажове. Но да влезеш в Корковадо е сложно и отвратително скъпо. Само ако един месец предварително сте се регистрирали и платили можете да влезете в парка, а плащането става само с банков трансфер. Не се приема кеш, нито кредитни карти. Ако просто отидете до входа на парка без гид, без предварителна резервация, регитрация и доказателство за платен банков трансфер, няма да ви пуснат вътре за нищо на света. Самият банков трансфер струва между 30 и 60 долара и трябва да се правят два отделни трансфера- един за входните такси и спането, а втория отделно за храната. От ноември 2014 година, вече може да се влиза в парка САМО И ЕДИНСТВЕНО придружени от гид. Един гид струва 80-90$ на ден. (Защо до преди една година е можело да се влиза без гид, а днес- само с гид, ми е интересно на мен? Какво се е променило?)

Ето и другите суми от сайта на парка:
Входна такса – 15$ на ден на човек
Спане в хижа – 8$ на нощ на човек
Спане на палатка- 4$ на ден на човек
Закуска – 20$ на човек
Обяд – 25$ на човек
Вечеря – 25$ на човек
Гид -90$ на ден
Банков трансфер – 60$

Ето и една математическа задача за вас:
Колко ще струва на едно тричленно семейство да посети парк Корковадо за три дни и две нощи, ако спят на палатка и ядат три пъти на ден?

Аз изчислих сумата над 600$, въпреки, че не ми стана ясно, дали гид се плаща всеки ден и дали е на човек или на група. И дори да си замъкнем храна за трима души за три дни в раниците, пак ще трява да си приготвим няколко стотин долара само за да влезем в парка и да спим в собствената си палатка. О, също така придвижването до входа на парка е друга история свързана с още повече $$$.

Но има алтернативен вариант, както ни каза Тери, и ние окуражаваме всеки пътешественик с ограничени финанси да последва примера ни и да се наслади на природата около парк Корковадо, която не е много по-различна от тази вътре в парка, и да срещне животните, напълно безплатно! Ето как, само няколко месеца след Тери и Иван, ние също го сторихме.

Map of Osa Peninsula Free Camping Sites

По стъпките на Тери и Иван

От Пуерто Хименес тръгваме пеша по един равен широк черен път застлан с чакъл, в посока- Корковадо, на 40 километра. Началото на декември тук е сухия сезон, небето е синьо, слънцето блести. Темпертурата е над 40 градуса по целзии, влажността на въздуха е висока. От двете страни на пътя се редят заградени пасища, където крави и коне се излежават по цели дни в компанията на ята от малки бели чапли.

.

.

Тук за първи път срещаме папагалите ара макао – истинско чудо на природата! Приличат на огромни рози насред зелените клони на дърветата или на нереални детски рисунки на фона на синьото небе- ярко-червени птици с жълти и сини пера на крилете.

.

.

По обяд, тънките сенки на рехавите дървета край пътя много не ни помагат. След час вървене започваме да спираме на стоп. Тук не минава много трафик, но вадим късмет и един американец, притежаващ собственост тук, ни мята в ремаркето на камионетката си до някъде, а от там двойка местни (каква изненада!) ни закарват безплатно до отклонението за Матапало. Пристигаме там, за където сме тръгнали много по-рано отколкото си планирахме.

.

Плаж Пан Дулсе

На 18 килметра от Пуерто Хименес е отбивката за Матапало, от където се излиза до един красив плаж превзет от дребни рачета-пустинничета. Казва се Пан Дулсе („сладък хляб“).

.

Раче-пустинниче

Тук е мястото, за което ми говореше Тери. И е наистина феноменално. Опъваме си палатката на мястото, където тяхната палатка е била не отдавна, близо до плажната ивица в малка кокосова горичка, но в страни от плажа, защото тук приливите са огромни и може да се събудиш с палатката отплувала към Австралия, ако я опънеш прекалено близо до водата.

.

.

При отлив, отстъпващите морски вълни на Тихия Океан разкриват големи плоски скали, влажни и блестящи под розовите лъчи на залеза. Разхождаме се по плажа, къпем се в морето, което е напълно спокойно и си хапваме някакви консерви докато гледаме как двойка маймуни-паяк си хапват някакви едри бели цветове от дърветата над главите ни, червените катерици пробиват дупки в кокосовите орехи, а малките рачета-пустинничета шумулят в краката ни и обират каквото падне от дърветата и палмите. Ревящите маймуни страдат в далечината; ние спим обезпокоявани от време на време само от внезапното изтопуркване на някой кокосов орех наблизо до палатката.

.

.

На сутринта, гледаме изгрева в компанията на червени папагали ара.

.

.

Аз всъщност не обръщам голямо внимание на изгрева, защото не мога да спра да снимам папагалите, които ме оставят да ги доближа и почти да ги пипна. Откакто сме на полуостров Оса, присъствието на папагалите е почти постоянно; толкова са много, колкото чайките на други места по света, но въпреки това не можем да свикнем и всеки път като ги видим ни обхваща радост и вълнение. Мисля си колко сме щастливи, че имаме възможността да споделим подобни моменти заедно, като едно семейство. Наблюдавам Мая, която наблюдава папагалите ара; очите и сияят, сърцето ми се топи. Не мога да повярвам, че в този уникален момент дъщеря ми гледа папагали ара в Коста Рика…

.

.

Папагалите ара
Тези ярко-оцветени, средно-големи папагали са единствените, които се срещат по тихоокенското крайбрежие на Коста Рика. Папагалите ара са най-големите папагали в Америка, а червените ари са уникални по цвят и форма.
Със силни криле, червените ари летят безшумно над дърветата. Техните силни, дръзки крясъци могат да бъдат чути често като прелитат, но когато се хранят са тихи. Двойки, тройки или малки семейни групи се забелязват често, а понякога се събират ята от по 25 до 50 индивида.
Червените папагали гнездят в големи дупки на високи живи или мъртви дървета; те не копаят тези дупки, а търсят вече съществуващи кухини високо над земята и с вертикален вход. Двойка папагали мътят по 1-2 яйца на сезон и заедно отглеждат малките си. Двойки папагали остават заедно в продължение на няколко сезона, след което може да сменят партньорите си. До преди 1900г. тези папагали все още са били широко разпространени в горите на Коста Рика, но след 1950г. изчезват от карибското крайбрежие поради разрушаване на обиталищата им. Пострадали са и от търговията с домашни любимци. За щастие, днес те са защитени навсякъде по света. Но въпреки това, в Коста Рика броят им е намалял поради разрушаването на обиталищетата им. В момента се срещат само в горите на Голфо де Никоя в парк Пало Верде и в горите на полуостров Оса.
Източник: Anywhere Costa Rica

.

.

След закуска- моята любима закуска е паднал през нощта кокосов орех- отново потегляме.

.

Мира хапва кокосов орех паднал през нощта

Този път вече не вървим по равни пасища, а изкачваме стръмни гористи хълмове- 10 километра почти през цялото време нанагорнище. Жегата отново е убийствена, влагата е 100% и се лепи по кожата. Този път нямаме късмет със стопа. Само няколко коли минават по този каменист черен път за 5 часа и нито една от тях не ни спира. Но нищо. Дошли сме да вървим и да бъдем в гората.

.

.

Големите сини пеперуди морфо са още едно съвършено творение на природата, с което не можем да свикнем, въпреки, че са навсякъде и всеки път притаяваме дъх когато преминават. Отново срещаме маймуни-катерица, ревящи маймуни и даже един мравояд покачил се на едно дърво, който си използва опашката да се държи, докато с големите си нокти човърка в кората на дървото и търси термити.

.

Мравояд

.

.

Към обяд стигаме до плитка широка река- река Пиро. Тясна пътека започваща точно преди реката ни отвежда до още един фантастичен плаж- същия на който Тери и Иван ги удря тропическа буря и придошлата река почти им отнася палатката.

.

Плаж Пиро

От блога на Тери:
„Имаше и голяма река от другата страна на плажа, така че нямахме избор освен да се настаним между морето и реката. Това беше най-великата глупост, която сме правили досега! По-малко от десет минути след разпъването на палатката ни връхлетя брутална тропическа буря, светкавиците осветяваха цялото небе, гръмотевиците трещяха застрашително, морето бучеше, дъждът ни заля и палатката протече… изобщо ужас. Около час се опитвахме да заспим и добре, че не успяхме, защото кошмарът тепърва започваше. По едно време усетихме, че палатката се надига заедно с нас вътре и чухме бълбукане.“

.

.

Те са били тук през дъждовния сезон. Ние сме тук в началото на сухия сезон и вместо дъжд проблемът ни е интензивната тропическа жега. Плажът е огромен, напълно пуст и адски горещ. Единствените следи оставени от хора тук са многобройните пръчки забити в пясъка, където научни работници са отбелязали гнездата на морските костенурки.

.

.

.

.

.

.

Океанските вълни тук са гигантски и мощни; разбиват се яростно в стръмния плаж и е опасно да влизаме във водата, за да се разхладим. Изморени сме, а няма къде да седнем и да починем, защото в сенките на мангровите дървета покрай брега дебнат едни гадни хапещи мравки, в гората е кално, а на пясъка е убийствено горещо- слънцето ще ни изпепели за пет минути. Даже е невъзможно да вървим боси по пясъка.

.

.

.

.

.

.

За щастие, реката е наблизо. Там, където свършва джунглата и започват пясъчните дюни, бавно тече поточе с кристално бистра прохладна вода (голямата река от разказа на Тери е малко поточе през сухия сезон). Зарязваме палатка и раници и скачаме в студеното вирче, над което се е надвесило дърво за сянка и от където гледката към плажа и гората е разкошна.

.

.

.

Иво и Мая в рая

.

.

Мястото е перфектно- парченце рай само за нас; нашият басейн, вана и перална машина. Тук си прекарваме остатъка от деня, разхлаждаме се, играем си с малките рибки, почиваме си, къпем се и си перем мръсните дрехи. Маймуните-катерици, маймуните-паяци и ревящите маймуни, соколите, чаплите и папагалите отново се появяват в прохладата на късния следобед, шумни и забързани по делата си.

.

Маймуна-паяк

Squirrel-monkey

Маймуна-катерица

Howler-monkey

Ревяща маймуна

Щом залезе слънцето, въздухът се разхлажда и най-после можем да влезем в палатката, да хапнем консерви, да поиграем на домино и да поспим насред гнезда от морски костенурки.

.

Нашата палатка

.

.

Така вървяхме и къмпингувахме насред уникалната природа на полуостров Оса и видяхме всички животни, които се срещат в парк Корковадо без гид, без резервации и напълно безплатно!

.

.

В следващите разкази ще научите как можете да се насладите на някои други от най-красивите места в Коста Рика възможно най-евтино или напълно безплатно.

 

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share

Къщата на дъното на джунглата

Къщата на дъното на джунглата

.

Иво, Мая и Мира със Станимира и Ангел в Ел Голфито (Коста Рика)

Минаването на границата

Разбити от два дена изкачване на вулкан Бару– най-високия връх в Панама и нашият най-тежък и изтощителен поход до сега, хващаме автобуса за границата между Панама и Коста Рика. Границата е горещо, шумно и прашно място пълно с хора, продавачи на подозрителни храни в найлонови торбички и евтини сувенири, босоноги просяци спящи по сенките и една дълга опашка от камиони чакащи реда си да преминат.

На гишето за излизане от Панама искат да ни глобят по 50 долара за това, че сме си просрочили 6-месечната виза с 2 дена- общо 100 $ наказание (децата не ги глобяват). Това изобщо не го очаквахме! Обяснявам, че нашата виза не е 6-месечна обикновена и безплатна виза, а е 1-годишна специална мореплавателска виза, за която си платихме по 100$ на човек през юли (една от най-скъпите визи, която сме плащали до сега), която се издава на хора пристигащи в Панама по море. Но те искат доказателство. Доказателството е една бележка, която ни дадоха на остров Порвенир в Сан Блас, като пристигнахме в Панама, и която забравихме на лодката. Така че нямаме доказателство… На свой ред, аз решавам да им поискам доказателство, че такава 50-доларова глоба наистина съществува, като намеквам, че граничарите са корумпирани. Карат ме да чакам 1 час, след което ми показват една тънка пожълтяла книжка със закони и разпоредби, където наистина пише, че чужденци пресрочили визата си трябва да заплатят глоба от 50$. Омеквам и започвам да им се моля най-учтиво да се обадят по телефона на граничарите в Сан Блас, които могат да си погледнат регистрите и да потвърдят, че сме влезли в Панама с лодка преди 6 месеца и 2 дена. Но митничаря отказва да се обади и в крайна сметка отивам при касиера да плащам глобата. Касиера е един огромен дебел гей, който след като известно време се занимава с телефона си, бавно изважда от едно чекмедже кочана с глобите и се приготвя да пише. Аз си приготвям 100$.

Другия вариант е Иво да вземе автобуса обратно до Панама Сити- 10 часа в едната посока- и да донесе доказателството, че сме пристигнали по море. Пръскаме се от яд, че сме забравили бележката на лодката. Това разкарване ще ни струва 18$ за автобуса в едната посока и около 20-30$ най-малко за хостел за Мая и мен, плюс храната за един изгубен ден, доката чакаме Иво- общо над 60-70$. Вместо това, решаваме да си платим глобата и да продължаваме. И тъкмо когато дебелия митничар- да е жив и здрав- започва да пише, аз го моля за последно да се обади в Сан Блас и да провери в регистрите, че сме влезли по море и той се съгласява!

След още 2 часа чакане, размотаване и тревоги, митничарите в Сан Блас потвърждават, че сме влезли с лодка и всичко е наред. Бият ни печата за излизане от Панама след 4 часа висене на границата, но без глоба! Вървим пеша до отсрещната страна и за 5 минути влизаме в Коста Рика. Там никой не ни пита нищо, сканират ни паспортите и сме вътре за нула време. И безплатно. Добре дошли в Коста Рика! На опашката пред гишето, мъж и жена, които се прибират в Коста Рика след като ходили да пазаруват в Панама, чакат зад нас и ми искат химикалката на заем. Започваме непринуден разговор; обичайните въпроси: „От къде сте? На Ваканция ли? За първи път ли сте в Коста Рика?“ и т.н. Накрая Ни канят да ни закарат с колата до Рио Кларо, само на 20 километра от мястото, за което сме тръгнали. От там хващаме на стоп една камионетка на Червения Кръст и така напълно безплатно се придвижваме до Ел Голфито.

Ел Голфито

Ел Голфито („малкото заливче“) е малко пристанище и рибарско градче в провинцията Пунтаренас на южния тихоокенаски бряг близо до границата с Панама, което лежи на една тънка ивица земя между залива със същото име и редица високи зелени хълмове. Тук ни очакват Станимира и Ангел.

.

Ел Голфито

.

.

.

Ел Голфито

Мира и Ачо

Станимира Делева- Мира от Пловдив и Ангел Иванов- Ачо от Бургас се свързаха с нас чрез блога ни щом разбраха, че ще минаваме през Коста Рика и ни поканиха да ги посетим за няколко дена. Станимира, родена през 1988г. е завършила биология и има магистърска степен по „Екология и защита на екосистемите“ от Пловдивски Университет. Работи като биолог със специалност прилепи и пещерни системи, спонсорирана от фондация Rufford да изучава и защитава местните пещерни прилепи в района на Брунка в Коста Рика заедно с нейния приятел Ачо, който е опитен спелеолог, скален катерач и изобщо специалист по всички екстремни спортове. Можете да научите повече за проекта, като посетите и харесате тяхната Фейсбук странца @ Brunca Bats Project , а в блога на Мира можете да прочетете вълнуващите разкази за научните им пещерни изследвания и приключения по света@ The Amateur Naturalist.

.

Мира и Ачо

Къщата на дъното на джунглата

Мира и Ачо пристигнали в Коста Рика седмица преди нас и временно живеят под наем в една къща в Ел Голфито. Поканиха ни на гости точно когато хазяите бяха заминали на посещение на роднини. Тъкмо навреме.

Изморени и разбити от два дена поход до вулкан Бару и после цял ден пътуване по автобусите и висене на границата, мръсни и гладни, с огромни тежки раници, най-сетне в края на деня се срещаме с тези прекрасни млади хора, които обичат природата и приключенията колкото нас. Прекосяваме града и тръгваме по една тясна пътека през гората насред високи дървета и палми, покрай поточе и стигаме до най-върховната къща в Коста Рика- голяма двуетажна сграда заобиколена с веранда и с много стаи, която някога е била хостел, построена от един Германец преди години- самотна къща на дъното на дълбока обилна джунгла, между две реки. Тук е едно от най-влажните места в света с най-високо-етажните дъждовни гори в Централна Америка. Заобиколени сме от дървета достигащи 45 метра, влажна зелена растителност и тропически цветя.

В „къщата на дъното на джунглата“ прекарваме три дни и нощи; почиваме си и си перем мръсните дрехи (които много трудно изсъхват във влагата) и обменяме истории с Мира и Ачо, които разказват за техните пещерни преживелици по света. Тук, Мая се привързва към едно малко сладко игриво коте- Венус, което е толкова смешно и обичливо, че всички се влюбваме в него. Сега Мая иска коте, ама същото като Венус.

.

Къщата

.

Станимира

DSC_7881

.

Венус

.

Мая и Венус

.

Венус и Мая

Водопадът

Мира и Ачо ни завеждат до един малък водопад зад къщата, който всъщност е част от имението. Частен водопад с поредица от няколко малки естествени басейнчета!

Иво, Ачо и Мая на водопадите

Поход до хълмовете

На следващия ден, отпочинали и подновени, тръгваме на поход до хълмовете над Ел Голфито. Походът е сравнително кратък и лесен- около 6 часа отиване-връщане- но все пак изкачването е стръмно и изморително в тропическата влага и горещина. На върха ни очаква награда- прекрасен изглед към блестящите води на залива осеян с меките зелени хълмове на полуостров Оса в далечината.

През цялото време нагоре, дребните катерица-маймуни, които са превзели тази част на Коста Рика ни правят компания и подскачат из дърветата над главите ни. Туканите с масивни и внушителни клюнове тук също са лесни за забеляване. По едно време един срамежлив мравояд изшумулява в храстите и ходим да го преследваме.

.

Тукан

.

Тукан

Squirrel monkey

Катерица-маймуна

Squirrel monkey

Катерица-маймуна

.

.

.

Изглед към Ел Голфито

.

Мая, Мира, Станимира и Ангел

За прилепите

Докато вървим, Станимира обяснява на Мая за прилепите- колко странни и интересни същества са. Прилепите са единствените бозайници, които могат да летят. Техните криле са всъщност ръце покрити с много тънка кожа. Има над 1000 различни вида прилепи. Някои от тях се ориентират в тъмното с помощта на ехолокация. Има прилепи, които се хранят с плодове и прилепи, които се хранят с риба. Прилепите са важни за нашата екосистема, тъй като изяждат огромно количество насекми и по този начин контролират популацията им, а плодоядните прилепи също са важни за опрашването на някои цветя. Най-големите прилепи са летящите лисици, чиито криле са с размах до 2 метра, а най-грозните прилепи- Ceturio Senex, приличат на извънземни. Но най-интересните за Мая са прилепите-вампири, които се хранят само и единствено с кръв.

.

Прилеп Вампир. Снимка Станимира Делева

„Тези всеизвестни прилепи спят през деня в тотален мрак, висейки надолу с главата от таваните на пещерите. Най-често се събират в колонии от по 100 екземпляра, но понякога живеят на групи от 1000 и повече. За една година, една колония наброяваща 100 прилепа може да изпие кръвта на 25 крави. Нощем, когато е най-тъмно, прилепите-вампири излизат да ловуват. Най-често, спящите добитъци и коне са техните жертви, но се е случвало да пият кръвта и на хората. Прилепите пият кръвта на жертвите си в продължение на около 30 минути. Не изсмукват достатъчно кръв, за да наранят животното, но ухапването може да причини лоши инфекции и болести. Прилепите-вампири нападат жертвите си от земята. Кацат близо до плячката и се доближават на четири крака. Те имат само няколко зъба поради течната си диета, но тези които ги имат са остри като бръсначи. Всеки прилеп има топлинен сензор на носа си, който го насочва към мястото, където тече топлата кръв под кожата на жертвата. След като ухапе животното, прилепът-вампир започва да облизва кръвта с език. Слюнката му предотвратява съсирването й. Прилепите-вампири се срещат в Мексико, Централна Америка и Южна Америка. (От National Geographic)“

В Коста Рика има много различни видове прилепи, но по време на нашата малка експедиция се надяваме да срещнем прилепите, които правят палатки под листата на палмите, като ги прерязват със зъбки. Намерихме няколко палатки на прилепи, но всички бяха празни. По-късно, Станимира ми писа: „Те са навсякъде! Трябва упорито да търсиш. След като проверих над 30 палатки най-после ги открих!“

.

Прилепи в палатки. Снимка- Станимира Делева

.

Прилеп в палатка. Автор на снимката- Станимира Делева

След тези така необходими дни на почивка в „къщата на дъното на джунглата“ с Мира и Ачо, сме готови да продължим да обикаляме и да къмпингуваме на едно от най-биоразнообразните места на планетата- полуостров Оса, докато нашите приятели се подготвят да изследват разни известни и неизвестни пещери в Коста Рика, в търсене на прилепи.

Благодарим ви за гостоприемството, приятели! Изкарахме си чудесно с вас и се надяваме някой ден пътищата ни да се пресекат отново!

.

Мая, Мира и Иво

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik

Share

Поход до Вулкан Бару

Поход до Вулкан Бару

Ivo and Maya on top of Volcan Baru

Иво и Мая на върха на вулкан Бару

Събуждаме се в 4ч30 сутринта и, натоварени с огромни раници, се отправяме към вулкан Бару- спящ вулкан и най-високата точка на Панама, издигащ се на 3475м надморска височина. Раницата на Иво е толкова голяма и тежка, колкото един нисък шишкав мъртвец, който даже в това си състояние на тотална безжизненост не е загубил способността си да наддава по няколко грама и да расте по мъничко и незабележимо всеки ден. Наричаме го „Китаецът“. Иво го мъкне на гърба си нагоре -надолу по планини и вулкани, в градове и села, из джунгли и плажове и през граници. Мразим го неистово. Китаецът и другите две раници са ни най-големите врагове в момента.

Maya and Ivo (and the Chinaman) hiking

Градчето Бокете спи. Тези, които ни казаха, че има автобус до началото на пътеката към върха в 5ч00 сутринта май са ни излъгали, тъй като няма нито една кола по улиците, нито един автобус- няма жива душа, освен един луд бездомник, който пее някаква весела песничка и ни обещава на испански, че „пътят е дълъг“. Отчаяни, вървим нагоре-надолу по улиците на празния град и тъкмо когато напълно губим надежда да се придвижим до входа на парка навреме, забелязваме едно самотно такси. То ни закарва до началото на пътеката за 7$. Все още е тъмно навън и офисът на парка е затворен, което ознаава, че сме навреме, тъй като минаваме покрай заключената сграда и започваме дългия поход без да плащаме входната такса от 5$ на човек, която се плаща само от 6ч00 сутринта нататък.

Maya and Mira at the beginning of the trail to Volcn Baru

Мая и Мира в началото на пътеката към върха

Вървим под тежестта на раниците пълни с навити тънки матраци, спални чували, дрехи и якета за топло и студено време, храна и консерви за два дена, вода, фото-апарати- изобщо всичко от което ще имаме нужда през следващите няколко седмици, докато се разхождаме из Коста Рика и Никарагуа, където заминаваме след Панама. Повечето от тежките неща и палатката съставляват Китаеца- около 30кг. Раницата на Мая е около 7кг, а мойта- 15 кг . Скоро, краката започват да ни болят и колкото по-високо се качваме, толкова по-трудно става катеренето. Не сме свикнали с високо надморско равнище и с тежки раници.

Hiking with heavy packs

Поход с тежки раници (3 дена след 42 км маратон)

Ако нямахме раници, походът от Бокете до върха щеше да е много по-лесен и безболезнен, даже приятен, по широк каменист път достъпен за оф-роуд джипове чак до върха; извиващ се покрай планински гори, зелени пасища и каменисти хълмове, толкова красиви, че забравяме за болката от дългото вървене и спираме да се наслаждаваме на природните красоти. Високите дървета превзели ниските склонове отстъпват място на по-дребни растения, храсти и алпийски цветя по върховете. През по-голямата част от времето е все нанагорнище, не много стръмно, стартиращо от около 1600м надморска височина с 1900м елевация до върха.

.

.

.

.

.

.

Спираме да си почиваме често. По обяд, сядаме на един голям камък в средата на пътя да хапнем консерва шунка с черен хляб и си мислим колко ли е трудно за тези оф-роуд джипове да минат от тук. Но минават. Мъчат се, ръмжат, напъват се, но тези Тойоти успяват някак си да се изкачат до върха и обратно и понякога даже без да се счупят.

.

Обяд на камък

.

.

.

.

По принцип, би трябвало машрутът да отнеме не повече от 6-8 часа до мястото за къмпинг, което е малко преди върха. Но ние едвам се замъкваме за 10 часа- напълно разнебитени- и си опъваме палатката под един голям навес, полу-изгорял и прогнил, заобграден от ниски дървета обрасли в мъхове. Малко преди залез слънце- мъгла и лек дъждец- на 3200м надморска височина е ужасно студено. Лягаме да „спим“ с шапки и пухенки в спалните чували. Невероятно е, че само преди няколко часа и на 1900м по-ниско, беше топло тропическо лято. Много хора започват похода в топлото, неподготвени за студа горе. Един човек даже е умрял от хипотермия на върха през 1995г. Освен, че ни е студено, ни е и неудобно, а краката ни болят толкова от дългото тежко вървене, че не можем да спим. Чакаме да свърши нощта в поредица от кратки кошмари.

.

.

.

Тук си опънахме палатката първата нощ

.

.

.

.

.

.

.

Беше ужасно студено

.

.

Около 4ч00 сутринта чуваме група хора, които минават покрай палатката. Те ни осветяват с фенерчета- знак, че е време да ставаме и да се изкатерим още километър и половина стръмно нагоре до върха. Тези планинари са започнали похода от Бокете в полунощ и са вървяли цяла нощ, за да пристигнат на върха преди изгрев и да наблюдават как изгрява слънцето изпод планините и облаците, как небето се превръща от черно в лилаво, в синьо, розово и оранжево. Казват, че при ясно време от тук могат да се видят и двата океана в далечината- Атлантика на изток и Тихия океан на запад, но ние нямаме този късмет. Катерейки се нагоре по последната отсечка, увити в зимни якета, силен вятър докарва облаци и дъжд.

.

Иво и Мая замръзнали на върха на вулкан Бару

На върха на Бару има няколко големи не особено романтични инсталации, телефонни кули и антени за интернет, телвизия и радио, които непрестанно бръмчат. Групата ранобудни планинари замръзват скупчени в ъгъла до една от сградите на завет. Един от тях е по шорти и краката му са бяло-сини. Започва да търси дървета, за да напали огън. Наблюдаваме го с интерес, представяйки си как за първи път ще видим как човек умира от хипотермия пред очите ни, когато се появява Хайме и ни кани всички в топлата му уютна станция. Хайме е пазачът на върха и на инсталациите и работи за националната полиция на Панама. Той прекарва по 15 дни в месеца сам, заточен далеч от семейството си, на върха на Бару, в тази малка стаичка на върха на Панама. Добър човек е и ни черпи чай, кафе и мляко с какао.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

В хижата се оказа, че е можело да спим там безплатно, ако бяхме повървели още около 30 мин предния ден…. Хижаря е страшно симпатичен и самотен и обожава гости!

.

.

.

Хайме Алберто

.

Хайме Алберто- пазача на върха

Слизаме отново долу до палатката, след като прекарваме известно време на върха гледайки как слънцето изгрява изпод дебелата облачна покривка. Морето от облаци се оцветяват в лилаво, розово и златно. Събираме палатката и отново се качваме горе, тъй като пътеката за надолу откъм западния склон към град Вулкан започва от върха. Решаваме да вземем този непопулярен, по-къс, но и по-стръмен маршрут, вместо да се върнем по същия път към Бокете (което е средно-труден поход), но скоро съжаляваме за това решение.

.

на картата се вижда стръмното слизане по западния склон. Кликнете на снимката за увеличение

Този маршрут от върха до гр. Вулкан е класифициран като „много труден“. По-трудно от това би било скално катерене. И слизането надолу се оказва още по-трудно и по-опасно от изкачването. Тук вулканът си показва истинския характер. Пътеката се спуска по стари ронещи се потоци от лава, огромни прегорели канари и стръмни скалисти склонове. Тежките ни раници ни пречат да пазим равновесие и са като платна на кораб; непрекъснато правим повороти щом силните пориви на вятъра ни блъснат изотзад. И въпреки това, нашият най-голям проблем вече не е тежестта на раниците, а трудността на вертикалния терен. Не е просто трудно, но и страшно опасно. Иво и Мая са много по-бързи и скачат по камъните напред, а аз умирам от страх. Тук едно погрешно движение и умираш. Понякога ми отнема цяла вечност да се реша да направя поредната крачка. Вместо да извървим целите 7км от този маршрут за 3-4 часа, на нас ни отнема 3 часа да изминем първия един километър, след като тръгнахме късно- в 10ч00, понеже прекарахме известно време с Хайме да пием кафе и горещ шоколад и да си говорим. По времето, когато вече се смъкваме от каменистите склонове и навлизаме в джунглата, вече е късен следобед.

.

.

.

Мая си почива надолу по вкаменената лава

.

.

.

.

В джунглата ситуацията съвсем не се подобрява. Пътеката все още се спуска стръмно надолу и трябва да скачаме по кални и тесни места и паднали дървета. Вече минаха 8 кошмарни часа. Колената ми треперят и не мога да направя нито една стъпка повече. Свърших. Иво с Китаеца на гърба си взима и моята раница и продължава напред като мравка листорезачка с почти удвоен багаж. По това време сме вече тотално отчаяни и нещастни и просто искаме всичко това да приключи. Но пътеката продължава напред и надолу и скоро се стъмва. Нощта ни заварва насред тропическата джунгла, изтощени, дехидратирани (водата ни свърши по някое време) и далеч от цивилизацията. Продължаваме да се влачим с малки фенерчета на главите в тъмнилката и си мислим за змии, ягуари и други страшилища.

В подобни екстремални ситуации се разкрива истинския характер на хората. Оказва се, че аз съм от тези, дето се отказват. Просто искам да спра да вървя и да си легна. Казвам на Иво и на Мая да ме оставят в гората с моята раница и един спален чувал; не мога да продължа; не ме е страх от джунглата; ще ги намеря (Иво и Мая) утре в селото. Иво е от тези, дето оцеляват; упорито муле с безгранична сила- точно обратното на тези, дето се отказват. С двете тежки раници, той продължава напред, въпреки, че е напълно изтощен и отказва да ме остави сама в джунглата. Помага ми колкото може, въпреки, че в този момент се мразим взаимно до полуда. Мая върви пред нас и се оказва, че нейният истиски характер е на герой. Върви без да се оплаква и даже се опитва да ни поощри: „Почти стигнахме; не се предавайте; виждам края (въпреки, че не го вижда); почти сме вече извън джунглата; ще успеем!“

Около 20ч00 излизаме от гората и най-после тръгваме по равен широк тревист път. Намираме едно по-вироко място и опъваме палатката върху тревата. Вятърът, спускащ се от планината, е свиреп тази нощ. Палатката се огъва и се опитва да излети като дирижабъл, но на нас не пука. Жадни и гладни- пребити- заспиваме.

На следващата сутрин се събуждаме обновени на дъното на красива долина- море от лилави поляни, бодливи дървета и гигантски кактуси заобиколени от черни хълмове. Тънки дъждовни облаци се задават от север, слънцето е ниско над източния хоризонт, ние вървим отново, под дъга. Оказва се, че края на пътеката е само на 100 метра от палатката ни, но това не е края на пътя. От тук, трябва да вървим още няколко километра по един черен път до първото село- Пасо Анчо (Тесен Проход). За късмет, една местна жена, която беше тръгала с колата си да остави група туристи тръгнали да изкачват Бару, ни качи на стоп. И така това приключение приключи.

.

Тук спахме втората вечер

.

.

.

.

.

Първата кола, която видяхме след като слязохме от вулкан Бару. Планинари отиват да изкачват върха от западния склон…нямат представа какво им предстои и ни се радват.

.

Мира посочва върха. От дясно на пръстта й е източния склон, където похода се счита за „средно труден“, а от ляво на пръстта й е западния вертикален склон- „много труден“

.

Иво и Мая вървят ръка за ръка под дъгата

.

Първата къща по пътя към селото. Отидохме да поискаме вода за пиене

.

Посрещнаха ни група деца от племето Гуаями

.

Тяхната майка също се показа да ни види

.

Тя имаше най-крсивата усмивка на света!

.

На връщане, джипката, разтоварила планинарите в началото на пътеката, спря и ни качи и така ни спести доста вървене до селото.

.

С жената, която ни докара до селото Пасо Анчо.

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Гледайте ни в YouTube @Fata Morgana

Share