Куна Яла- Морските Каубойци

Морските каубойци

.

.

Сутрин, много рано, още преди първите слънчеви лъчи деликатно да докоснат върховете на палмите с розовата си светлина, те се смъкват от хамаците си, изпълзяват от колибките си и изчезват в морето. Всеки ден ги гледаме като се завръщат следобеда покрай нашата лодка, канутата им пълни с кокосови орехи, няколко мангота, риби и рапани.

.

.

Ето го Виктор пак се появи. Виктор е един кльощав около 60-тина годишен индианец, който пристигна да ни таксува 10 долара, за това че сме пуснали котва край един от островите на Кайо Холандес (таксата е за 1 месец и е валидна само за тази островна група) още щом пристигнахме в Сан Блас. Неговото основно занимание е да събира кокосови орехи от съседните необитаеми острови и по няколко часа сутрин бавно гребе от остров на остров седнал в кануто си, докато го напълни с кокосови орехи. Виктор изтърсва купчина манго, авокадо и банани на нашата палуба. В замяна ние му зареждаме мобилния телефон и всички мобилни телефони на всички мъже от неговото островче, тъй като те нямат ток, нито генератор, а ние често произвеждаме повече електричество, отколкото ни е нужно с нашите слънчеви батерии. Даваме му и две бутилки с питейна вода.

Viktor

Viktor

„После ще донеса още празни шишета за вода.“- казва Виктор, но ние му обясняваме, че машината ни за десалиниране на морска вода не може да произвежда неограничени количества, а само определен брой литри на ден и то само, ако е слънчево и ако слънчевите панели работят на пълна пара, за да захранват машината за вода.

„Ако е облачно или вали не можем да правим вода и не можем да ви зареждаме телефоните“ –му обясняваме. Той изглежда схваща как стоят нещата и бавно се отдалечава от лодката.

Превърнахме се в местната централа „Ток и Вода“ и навсякъде, където отидем раздаваме сладка питейна вода и зареждаме телефоните на индианците.

.

.

Вятърът се засили и внезапно нашият приятел Виктор с неговото тясно дълго двайсетина-годишно улу издълбано от парче твърдо дърво, опъна платно! Първо монтира една малка крива пръчка за мачта, после сложи гик и един мръсен чаршаф за платно. Чаршафът се ветрее няколко секунди, после хваща полъх и се опъва; улуто се засилва и като змийче се хлъзва по повърхността на морето с приятна скорост. Нашият приятел ползва греблото като рул, с което направлява кануто в избраната посока. Феноменална гледка: това тъничко мрачно кану едва няколко сантиметра над водата, внезапно плава с платно! Оказа се, че индианците от племето Куна са превъзходни мореплаватели-ветроходци.

.

.

На другия ден питам Виктор за ветроходното му улу.

„ Ние винаги сме плавали из тези води, още когато нашият народ е слязал от планините и отишъл да живее на островите, преди много години, преди вие белите хора да се появите с вашите големи кораби. Само дето в онези времена платната на нашите улута са били друга форма и от други материали. Сега, след като вече ви срещнахме вас мореплавателите, от вас се научихме да правим по-добри платна. Някои крузъри ни дават старите си скъсани платна, които не им трябват вече, а за нас те са цяло богатство. На нас ни трябва само едно малко парче. И сега вече правим платна с по-добра форма. Всички се научиха как да правят по-добра форма и сега всички имаме добри ветроходни улута.“

.

.

Улу е кану издълбано от дънер на твърдо дърво в планините на основната земя. Островитяните си купуват улутата, които за тях са страшно скъпи (между 100 и 500 долара, в зависимост от размера и качеството) от майстори, които ги правят на континента. За индианците Куна улуто е най-ценното им притежание (подобно на кола)- инвестиция, която трае 20-30 години и повече.

.

.

Подобно на каубойците от дивия запад, които са били изцяло зависими от конете си, индианците Куна живеещи на малките изолирани островчета в архипелага на Сан Блас са силно зависими от своите канута. Използват ги за транспорт между островите, когато ходят на гости на роднини на съседни острови или да си заредят провизии, да ходят на риболов, да си носят прясна вода от реките на континента и да събират кокосови орехи, банани, манго и авокадо. Когато няма вятър и морето е спокойно, те използват гребла, за да се придвижват, но щом излезе вятър, опъват платната. А платната са често скалъпени от намерени и рециклирани материали- платове, платнища, даже политически лозунги с всякакви цветове, като някои са по-елегантни от други.

.

.

Основната прехрана на Куните са рибата, кокосовите орехи и зелените банани. Мъжете и момчетата от всяко семейство стават рано и заминават да ловят риба с харпуни в плитчините и рифовете около островите до към обяд, когато се завръщат в къщи и си почиват. Навръщане може да спрат на някой от съседните необитаеми острови или на континента, където в горите растат плодове и кокосови палми и да си наберат няколко кокосови ореха. Кокосовите ореи, както и екзотичният улов, като октоподи, омари и раци ги продават на колумбийски лодки за износ.

.

.

Скоро свикваме да виждаме ветроходни канута навсякъде, кръстосващи водните пътища на територията на Куна Яла. Понякога даже виждаме по няколко наведнъж- трафик между по-големите островни общности рано сутрин (отиват на „работа“) и следобяд (връщат се от „работа“)- регата от малки дървени улута с разноцветни платна, като ято еднокрили молци. А когато ние плаваме между островите внимаваме да не намелим някой тих дребен еднокрил молец.

Индианците също скоро свикват да ни виждат и нас обикаляйки из водите около островите с нашето“улу“ подобно на техните- пластмасовия оранжев каяак- безценен подарък от спонсорите ни www.KayakShop.bg

Ветроходни Улута

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая и Децата на Луната

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Децата на Луната

Децата на Луната

.

2-годишната Пилар, Куна Яла

През нощта, когато навън е черен мрак, идва Драконът и поглъща Луната. И загасва мътната сребриста светлина върху повърхността на спящото море.

Светът притихва. Времето спира.

В мракът на тези черни нощи излизат бледите деца. Кожите им- тъжното сияние на Луната, косите им- тъжното сияние на Луната.

Очите им- тъжното сияние на луната.

Децата на Луната.

Албиносите са хора (и животни), чиято генетично унаследена липса на меланин в организма причинява обезцветяване на кожите, косите и очите им. Независимо към коя етнос или раса принадлежат, те изглеждат бели, с розови кожи, жълти коси и светло сини очи. Слънцето им вреди много повече, отколкото на нормалните хора, по-лесно хващат рак на кожата и слънчевата светлина дразни очите им, затова те трябва постоянно да се предпазват от слънцето.

Има няколко места по света с много висока концентрация на албиноси, където те имат специално място в обществото- най-често- биват дискриминирани. Жертви на суеверия, те биват преследвани и сегрегирани, считани за „болни“ или за „духове“, „наказани от господ“. В Източна Африка и по-специално в Танзания, албиносите са считани за лош късмет и биват измъчвани и даже убивани. Крайници на албиноси биват използвани от африкански шамани и вещици за направата на талисмани и отвари. Отварите и талисманите съдържащи крайници и коси от албиноси, най-вече- от бебета и деца албиноси, се считат за магически и тези, които ги притежават или консумират вярват, че ще им донесат щастие и успех в бъдеще.

В Куна Яла (Панама), където в малки изолирани общности живеят индианците от племето Куна, е най-високата концентрация на албиноси в света. Тук един на всеки 160 човека е албинос.

2-years-old Pilar with her family

2-годишната Пилар и нейното семейство

Но тук бледите островитяни наричани „сипуси“ не са сегрегирани и преследвани. Напротив, те са считани за по-висши и по-крсиви, за „царе“ и всички ги уважават.

.

.

Според една местна легенда, тяхното специално задължение е да защитават Луната от Дракона, който я „изяжда“ и по време на лунно затъмнение те са единствените хора, които имат право да излизат извън домовете си и със специални лъкове и стрели да пронижат дракона. Те са единствените, които могат да убият Дракона-луноядец.

Albino cat, in Kuna Yala

Котка-албинос, Куна Яла

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 
 

Facebook/The Life Nomadik

Share

С яхта до Картахена

От Санта Марта до Картахена

От Санта Марта до Картахена

Отново дойде време за отплаване- 100 морски мили от Санта Марта до Картахена, покрай карибския бряг на Колумбия, ужасяващия нос на Баранкия и делтата на река Магдалена. Отново чакахме за възможно най-добрите метеорологични условия- слаби ветрове 15-20 възела и 1-2 метра вълна за 2-3 последоватлени дни. В тази част на Карибско море се сблъскват високо и ниско налягане създавайки силни ветрове, поривисти и непредсказуеми и големи вълни. Става доста гадно. Много са тези, които твърдят, че това е едно от най-опасните места за прекосяване с яхта от цял свят, така че се възползвахме от възможността да плаваме в по-спокойни условия.

 

The lighthouse, Santa Marta's landmark

Островчето с фара в Саната Марта

Потегляме рано на 21 май, вдигайки котва на платна, както винаги. Този път е много по-лесно, защото сме сами в заливчето на Санта Марта и имаме достатъчно място за маневриране. Първо Иво вдига грота, после започва да издърпва бавно котвата с помощта на електрическата лебедка. Мая стои в готовност да опъне предното платно (джиба), а аз съм на руля. От дърпането на котвата лодката започва да се движи бавно напред, аз завивам в избраната посока съвсем леко. Котвата се откача от дъното, лодката под лек ъгъл спрямо вятъра, Мая бързо издърпва джиба и сега Фата Моргана започва да се движи назад, бутана от вятъра, до момента, в който ъгълът се увеличи и платната хванат вятъра. Набираме скорост напред с платната, които заедно с гика са напълно отворени, за да завие по-лесно лодката и отлепяме! Но точно тази сутрин почти няма вятър, което значи, че цялата операция става доста бавно и спокойно, без никакви проблеми, но също значи, че ще загубим 4 часа влачейки се с половин възел и правейки няколко поворота в рамките на 2 морски мили, преди да успеем да излезем от залива.

Fata Morgana sailing wing-on-wing

Фата Моргана

Най-накрая, към 10 сутринта, минаваме покрай островчето с фара и излизаме в открито море, където вятърът се засилва от изток. Фата Моргана се движи с 4-5 възела към дестинация. Прекосяваме залива на Cienaga Grande de Santa Marta и се насочваме директно към нос Баранкия. Това би трябвало да е най-гадното място за плаване в цялото Карибско море и един приятел ни каза да го минем непременно през деня и да внимаваме да не намелим някой дънер, умряла крава или покрив на къща, довлечени от водите на пълноводната река Магдалена- основната река в Колумбия, която тук се влива в морето. Наближаваме мястото към 3 следобед. Водите около делтата постепенно се оцветяват в охра от наносите на реката. Вятърът се засилва достигайки 30 възела и морските вълни, които тук се сблъскват с течението от реката се вдигат 3 метра, остри, бързи и объркани, с пяна по върховете. Внимаваме за предмети във водата но вместо с дънер или с крава се разминаваме доста на близко с някаква малка синя рибарска лодчица пълна с хора в жълти непромокаеми костюми. Чудно, какво правят точно тук, в тази морска бъркотия? Но морето и вятърът този ден не са чак толкова зле, можеше да са доста по-страшни. Добре, че избрахме хубаво спокойно време да плаваме в тези води. Скоро сме зад носа и най-лошото е вече е зад гърба ни. От сега нататък плаваме близо до брега в плитки води, вятърът е попътен и Фата Моргана се движи бавно с разперени криле.

Fishermen near Barranquilla's Magdalena River delta

Рибарска лодка край Баранкия и делтата на река Магдалена

В един момент минаваме директно над място, където на морската ни карта е отбелязан потънал кораб и закачаме нещо на въдицата. Надявам се да е риба, но може да е бил потъналият кораб, защото Иво не е в състояние да навие влакното и в крайна сметка се налага да го отрежем. Не само, че не хванахме риба, ами загубихме цялото влакно и изкуствената стръв на стойност някъде към 100$… Това доста ни развали настроението…

Another fishing boat on our way to Cartagena

Още една рибарска лодка на път към Картахена

Около полунощ наближаваме светлините на голям град. Вятърът стихва и решаваме да прекараме нощта на котва на входа на канал Бока Чика, сгушени до една стара крепост.

Castillo at Boca Chica entrance

Крапост при Бока Чика

На следващата сутрин, 21 май, бавно навлизаме в залива на Картахена. Големи кораби кръстосват каналите отбелязани с червени и зелени буйове, рибарски моторни лодки ни пресичат пътя и малки канута с импровизирани платна се плъзгат безшумно като духове в сенките на студените каменни стени на старта крепост. В далечината напред, на ръба на сутрешните брегове, се издигат високи, неподвижни, блестящи небостъргачите на огромен млад град. Каква впечатляваща гледка е Картахена откъм морето! Колко вълнуващо е да навлезеш бавно, безшумно, в огромният залив за първи път! От монотонната морска пустуш изплуват прозрачните сенки на огромни бели сгради- вертикални успоредни прави линии се отразяват в огледалото на спокойните води; стъкло, бетон и желязо се извисяват над света подобно на немите мистериозни Великденски гиганти на Рапануите, завинаги загледани в западните хоризнти.

Cartagena, Colombia

Картахена, Колумбия

Много бавно пристигаме в котвената стоянка на платна, тъй като вятърът в залива съвсем притихна. Малко преди да пуснем котва между многото яхти, забелязваме остовърхите кули и куполите на катедрали стърчащи над червените керемидени покриви на цветни сгради- старият град, скрит зад високите модерни небостъргачи на Картахена.

Sailing into the Bay of Cartagena

Влизаме на платна в залива на Картахена

Следващите два дена се разхождаме из площадите и тесните оживени улички на оградения град, насред музеи, катедрали и крепости, насред водопади от лилави цветя връхлитащи ни от балконите на стари исторически сгради превърнати в галерии, бутици и ресторанти.

Cartagena Old City

Стар Град, Картахена

Картахена де Индиас е основана от испанските конквистадори през 1533г. и благодарение на стратегическото си разположение, на големият залив и на многобройните малки островчета и канали, се превръща в едно от основите пристанища на Южна Америка, където злато и други скъпоценности биват натоварвани на галеони и извозвани през Атлантика в Европа. Скоро пирати, привлечени от това движение на съкравища напред-назад, пристигат и многократно нападат и опустушават града и корабите. През 1586г. прочутият английски капитан сър Франсис Дрейк напада и разрушава част от Картахена, след което испанската корона влага огромна сума в построяването на масивни защитни стени и крепост- шедьовър на испанското военно инженерство.

The walls of Cartagena

Стените на Картахена

С независимостта на Колумбия, Картахена изпада в разруха. Богатите семейства се изнасят, а бедните се нанасят. Много от вековните сгради биват изоставени и се превръщат в руини, до 1950-те години, когато дългосрочен държавен проект най-после се заема с реставрирането на стария град и го трансформира отново в спиращата дъха глобална дестинация, която е днес Картахена- градът послужил за декор в романа на Габриел Гарсия Маркес „Любов по време на холера“.

Cartagena old city

Стар Град, Картахена

От котвеното вървим десетина минути покрай Castillo de San Felipe построен през 17 век, разположил се тежко горе на хълма като динозавър, който наблюдава и пази града и минаваме по един мост, който ни отвежда в оградения град заемащ площ само от 3-4 квадратни километра в североизточната част, изпълнен с площади, църкви, музеи и монументи.

Castillo de San Felipe

Castillo de San Felipe

Продължаваме направо по една тясна уличка със сгради с кокетни балкончета с дърворезбоавани парапети и пълни с цветя, през Centenario Park, покрай статуята на Пегасите и стигаме до Часовниковата Кула на площада La Paz, където десетки жълти таксита задръстват улицата. Минаваме през портала и се озоваваме на площад Los Coches пълен с туристи и местни продавачи на шапки и джунджурии, предлагащи да ни бъдат гидове или да ни повозят с карета.

The Clock Tower

Часовниковата Кула

Следва най-големият площад в стария град- Plaza de la Aduana заобграден от магазинчета. Завиваме на запад и след няколко стъпки пристигаме под тежката катедрала на площад San Pedro Claver близо до Музея на Модерното Изкуство със забавни метални скулптури отпред, изобразяващи традиционни сцени от колумбийското ежедневие.

Metal sculpture Plaza de San Pedro Claver

Метални скулптури, площад San Pedro Claver

Завиваме на дясно и вървим две пресечки до Plaza de Bolivar, където под сенките на стари дървета си купуваме освежаващ ананас от една улична продавачка на плодове облечена с традиционна креолска рокля. Жегата става непоносима по обяд и се приютяваме в Двореца на Инквизицията– музей пълен с древни инструменти за мъчения използвани не отдавна от Светата Инквизиция за измъчване на вещици и неверници. Друг музей наблизо предлага изложения на древни златни предмети от времето на индианците- Музея на Златото, а по-нататък са площада и църквата Santo Domingo. Тук намираме още една от скулптурите на Ботеро- „Дебелата Жена“.

.

„Дебелата Жена“ -Ботеро

 

Купуваме си по една животоспасяваща бира за Иво и за мен и един животоспасяващ сладолед за Мая и продължаваме да вървим до края на улицата, достигайки стените на града. Качваме се по каменните стъпала и вървим върху стената, построена да пази Картахена от морски покушения- от ляво се простира Карибско море, а от дясно се простира море от покриви с глинени керемиди- и стигаме до Las Bovedas- 23 бивши тъмници превърнати в магазинчета за сувенири.

.

.

Силно сме впечатлени. Картахена де Индиас е най-красивата от четирите „карибски кралици“, както галено наричам четирите колониални карибски столици, които посетихме през изминалите две години- Хавана, Санто Доминго, Сан Хуан и Картахена.

Имаше места, които не успяхме да посетим в Картахена, като манастира La Popa на върха на един хълм, от където се вижда целия град и залива, тъй като трябваше да побързаме и да вдигнем котва само два дена след като пристигнахме. На изходните ни документи от Санта Марта бяхме писали, че заминаваме за Панама, а не за Картахена, за да спестим стотина долара входни-изходни процедури и ако бяхме останали по-дълго време можеше да стане проблем. Но дори и за толкова кратко време успяхме да си заредим провизии за престоя ни в усамотените острови на Сан Блас в Панама, да си напълним бутилката с пропан за готвене и да се влюбим в стария ограден град и неговите улички, балкончета, площади и катедрали, обещавайки, че някой ден непременно ще се завърнем.

Цветовете на Картахена

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Street in Cartagena

Street in Cartagena

.

.

.

.

.

.

DSC_8391

.

.

.

.

.

.

Plaza de la Aduana

Plaza de la Aduana

.

.

Maya at Plaza de la Aduana

Maya at Plaza de la Aduana

Frozen yogurt

Frozen yogurt

Holy Inquisition graffiti

Holy Inquisition graffiti

.

.

Maya in Cartagena

Maya in Cartagena

.

.

.

.

.

.

 

.

.

Ivo and Maya with the pineapple woman, Cartagena

Иво и Мая с жената с ананасите в Картахена

Facebook/The Life Nomadik

Share

Операция освобождаване на морски костенурки

.

.

Един дъжделив мрачен ден станахме рано и взехме автобуса за Родадеро, само на няколко километра от Санта Марта. Там се срещнахме с нашите колумбийски приятели Ката и Себастиян на тяхната работа в агенцията за водолази DeepCoral и заедно с още двама техни познати от аквариума Mundo Marino (Морски Свят) и от университета Universidad Jorge Tadeo Lozano (UTADEO) , се натоварихме в микробуса на DeepCoral. След около час пристигнахме на един голям плаж, Casa Grande-Surf Beach в Тайрона, където вече имаше доста народ и продължаваха да прииждат хора. Беше специален ден и специално събитие, на което ние имахме удоволствието и честта да присъстваме благодарение на Ката и Себастиян, които познаваха организаторите.

С Ката и Себастиян

С Ката и Себастиян

Всяка година стотици подрастващи морски котенурки от вида „Карета“ биват освобождавани в морето на един от плажовете в Тайрона благодарение на програмата за опазване на морските костенурки на Санта Марта- Programa de Conservación de Tortugas Marinas с участието на аквариума Mundo Marino в Родадеро заедно с университета UTADEO и с основен спонсор- една от най-големите петролни компании в района- Petrobras. (Ката обясни, че петролните компании, които експлоатират природните ресурси и често са причина за замърсяването на околната среда, са задължени със закон да даряват определено количество средства годишно на подобни програми свързани с опазването на околната среда.)

Casa Grande Surf Beach

Casa Grande Surf Beach

.

.

Плажът беше окупиран от деца, всякакви възрасти, някои – дошли с родителите си, други от училище- цели класове- с еднакви сини шапчици с логото на Petrobras. Всички очакаха с нетърпение пристигането на костенурките. Ние се вълнувахме невероятно. Аз се срещнах и разговарях с Етебан Андраде- научен работник от програмата за опазване на морските костенурки, който отговори на многобройите ми въпроси.

.

.

Програмата стартира през 1999г. с научни изследвания и през 2004г. в морето биват освободени първите 154 костенурчета. От тогава, всяка година научните работници, студенти и доброволци участващи в програмата изравят между 100 и 300 яйца на костенурки (1-3 гнезда съдържащи средно по 100 яйца всяко) от плажовете в Тайрона по Карибското крайбрежие на Колумбия. Яйцата се излюпват в аквариума в Родадеро и бебетата прекарват първите 6-8 месеца от живота си там, под наблюденията и грижите на морските биолози. След което поотрасналите костенурки със заздравели черупки биват овободени в морето- от началото до сега- общо 1517 броя. Така шансовете им за оцеляване през първите най-критични седмици от живота им е 97% вместо около 55% в естествени условия.

.

.

Програмата има за цел не само да подпомогне размножаването на този вид застрашени от изчезване морски костенурки, но и сенсибилизирането на обществото и най-вече- на най-младите му членове, по проблема за опазването на този вид морски обитатели, обясни Естебан. Събитието по освобождаването на малките костенурки, което се провежда веднъж годишно от 2004г. насам, има за фокус децата на Санта Марта- тяхното образование в областта на опазването на морските костенурки и съхраняването на околната среда като цяло.

.

.

.

.

.

.

Въпреки, че според международните закони уловът и консумацията на морски костенурки и продукти от морски костенурки е забранен, в Колумбия все още няма такива утвърдени местни закони. С други думи- хората в Колумбия ( а и на много други места по света) все още ловят и убиват морските костенурки за месо, изравят и ядат яйцата им, необезпокоявани и ненаказани от законите.

Рибари в Ст Луша и част от техният улов- обезглавена морска костенурка  снимка- октомври 2015

Рибари в Ст Луша и част от техният улов- обезглавена морска костенурка
снимка- октомври 2014

Рибари в Ст Луша и част от техният улов- обезглавена морска костенурка  снимка- октомври 2015

Рибари в Ст Луша и част от техният улов- обезглавена морска костенурка
снимка- октомври 2014

Рибари в Ст Луша и част от техният улов- обезглавена морска костенурка  снимка- октомври 2015

Рибари в Ст Луша и част от техният улов- обезглавена морска костенурка
снимка- октомври 2014

Не чакахме дълго. Скоро, малките костенурчета пристигнаха с камион и десетки доброволци се наредиха да разтоварват контейнерите. Иво беше от първите, които се втурнаха да помагат. Има ли работа да се върши- Иво е там.

Иво помага за пренасянето на морските костенурки

Иво помага за пренасянето на морските костенурки

Наредиха контейнерите на сянка под един навес на плажа и ги напълниха с прясна морска вода.

Иво с кофи

Иво с кофи

.

.

Децата се натрупаха любопитни да видят костенурките-бебета.

.

.

Мира и Мая

Мира и Мая

Въпреки, че всички бяха от един и същи вид- Карета- и излюпени по едно и също време, някои бяха жълто-кафяви, други червеникаво-кафяви, други тъмно кафяви; някои бяха по-дребни, други по-едри. Оказа се, че костенурчетата, подобно на децата, се различават едно от друго. Някои са руси, други- кестеняви, трети-червенокоси и тези, които хапват повече растат по-бързо. Кой да предположи!

"Супа" от костенурки

„Супа“ от костенурки

.

.

Костенурките „Карета“- едни от най-големите морски костенурки в света- достигат 1м. дължина и 140кг., с най-големите екземпляри достигащи до 3м. дължина и 450кг и живеят между 47 и 67 години. Срещат се на много места – в Атлантическия, Тихия и Индийския окен, както и в Карибско и Средиземно море. Случвало се е да доплуват и в Черно Море, но много рядко. С масивни мощни човки способни да разбиват кости и черупки, този вид костенурки се хранят не само с водорасли и медузи, но и с риба, омари и рапани.

Костенурка "Карета" на 8 месеца

Костенурка „Карета“ на 8 месеца

За съжаление, костенурките „карета“ имат ниска репродуктивност, което, в комбинация с много други външни фактори, допринася за прогресивното намаляване на бройката им. Днес те продължават да фигурират в червения списък на изчезващи видове на Международната Общност за Опазване на Природата. Женските костенурки, които едва на възраст 30-35г. достигат сексуална зрялост, снасят между 300 и 400 яйца само веднъж на 2-3 години. Но основните причини за застрашеният им от изчезване статус са намаляването на хабитата им, унищожаване на яйцата им, случайното и нарочното им ловене, както и замърсяването на околната среда и по-специално- на моретата и океаните с плстмасови боклуци. Плажовете, където гнездят прогресивно намаляват поради застрояване, индустриални дейности и повишаването на нивото на океаните. Месото и яйцата им продължават да бъдат считани за деликатеси на много места по света и се продават свободно на пазарите. Черупките, маста им и други продукти все още биват използвани в козметичната индустрия и за традиционни мехлеми в Мексико и Китай. Стотици хиляди костенурки се задушават и умират годишно хванати случайно в мрежите на търговските риболовни кораби. Голяма част от яйцата на костенурките биват изравяни от диви и домашни животни и хора още преди да се излюпят, а по-голямата част от новоизлюпените често стават жертви на раци и риби още в първите мигове след като изпълзят на повърхността на пясъка.

Иво държи новоизлюпено костенурче. Опитахме се да го спасим от едно коати- животно подобно на ракун (миеща се мечка) в мексико, август 2013

Иво държи новоизлюпено костенурче. Опитахме се да го спасим от едно коати- животно подобно на ракун (миеща се мечка) в мексико, август 2013

Дойде дългоочакваният момент- освобождаването на 300 8-месечни костенурки в морето. Първо, спонсорите и организаторите държаха реч, после децата се наредиха на безкрайна опашка, а родителите, като папараци с фото-апарати и камери ,се натрупаха по ръба на заграждението. Пристигна оркестър, като във филмите на Костурица и задумкаха весели пачанги.

Оркестър на плажа

Оркестър на плажа

Освобождаването се проведе на няколко етапа. Групи деца наредени в редица на плажа с лице към морето, получаваха инструкции и по една костенурка и по сигнал едновременно слагаха костенурките на пясъка.

.

.

.

.

.

.

Като на състезание с хрътки или с коне, но в по-бавен вариант, костенурките се втурваха към морето- някои по-амбицирани от други- и само след секунди изчезваха в бялата пяна. Всеки път музиката се засилваше и ритъмът забързваше по време на състезанието и замлъкваше веднага щом последното костенурче от групата се мушне в морето. Следващата група. Айде музиката пак!

.

.

.

.

Мая също се нареди в една от групите по освобождаването. За сведение, нейното костенурче се оказа най-бързото, най-смелото и най-сръчното от групата. Съсредоточено и ловко, демонстрирайки неповторими умения по плуване в пясък, то се засили към морето и без да се разсейва нито за миг, спечели състезанието. Другите просто нямаха шанс, не че се хвалим…

Мая с морска костенурка

Мая с морска костенурка

Групата на Мая

Групата на Мая

Почуствахме се удовлетворени. Не само заради победата. Представете си само: този ден училището на Мая бяха отново морето и плажът. Час по биология. Урок по екология и опазване на околната среда. И не един а 300 малки учители, които в момента плуват из моретата и пътешестват из света, като нас.

Костенурка "Карета" на 8 месеца

Костенурка „Карета“ на 8 месеца

Можете да намерите друга историяс костенурки тук: За това как си купихме лодка и започнахме да мореплаваме из света

Facebook/The Life Nomadik

Share

Водопадите на Минка

Водопадите на Минка

Водопад Маринка

Водопад Маринка

В сърцето на света, на ръба на Карибското море, се издига Sierra Nevada de Santa Marta- изолирана пирамидална планина с вечно-заснежени върхове извисяващи се до 5700 метра надморска височина – най-високата крайбрежна планина в света. Източник на 36 реки, дом на 30 000 индианци от племената Аруако, Уиуа, Коги и Канкуамо и на хиляди видове животни и растения- много уникални за района- както и десетки застрашени видове, Сиера Невада, с територия обхващаща 17 000 км2, е обявена за национален парк и резерват-биосфера към UNESCO.

Индианко селище в подножието на планината Сиера Невада

Индианко селище в подножието на планината Сиера Невада

Тук, дълбоко в непроходимите джунгли, почиват руините на La Ciudad Perdida (Изгубеният Град), основан 650 години преди Макчу Пикчу от индианците от племената Тайрона. Състоящ се от стотици каменни стъпала и тераси издълбани по склоновете на планината (подобно на Макчу Пукчу, но в много по-малък мащаб), днес мястото е обявено за национално наследство и е достъпно само чрез организиранa 4 до 6-дневнa екскурзия стартиращи от Санта Марта на стойност $300 на човек включваща гид, храна, вода и нощувки. Но за съжаление се отказахме от идеята да посетим Изгубеният Град, въпреки, че много ни се искаше, поради високата стойност на екскурзията, която се оказа единственият законен начин да се посети това място- част от територията на индианците, които са изключително негостопиемни и пазят териториите си с надписи на входа на селата: „Достъпът за не-индианци забранен“. Само организаторите на екскурзията имат право да преминават.

Индианци от племето Арауако на посещение в Санта Марта

Индианци от племето Аруако на посещение в Санта Марта

За това пък посетихме Минка- друга популярна туристическа атракция в Сиера Невада- неорганизирана екскурзия на стойност 20$ общо за тримата- транспорт и входна такса.

Минка е малко планинско селце на 650 метра надморска височина, до където може да се стигне само с джип 4х4. Началната „спирка“ на джиповете отиващи до Минка се намира на пазара в Санта Марта. Разписание няма. Стоиш и чакаш докато се съберат общо 7-8 пасажера- джипът потегля веднага щом се напълни. Ние чакахме от 7:00 до към 8:00 часа. Цената на билета е 3$ на човек в едната посока. Потеглихме.

"Автобусът" до Минка

„Автобусът“ до Минка

Не след дълго, джипът излезе от магистралата и пейзажът постепенно се промени. Пресъхналите безжизнени хълмове на Санта Марта обрасли с ниски кактуси и пожълтели треви свършиха. Започнаха бамбукови гори, бананови плантации и джунгла. Зеленината около нас се сгъсти и след час по разбития криволичещ планински път, пристигнахме в центъра на Минка. Посрещнаха ни няколко местни жители и кучета насядали на терасата на едно ресторантче в центъра на селцето, където на пръв поглед изглежда, че няма нищо освен няколко къщи, 2-3 хостела, 2-3 ресторантчета, голямо футболно игрище потънало в бурени и неизбежната малка църква.

Църквата в Минка

Църквата в Минка

Минка

Минка

 

Деца в Минка

Деца в Минка

.

.

.

.

Руини край Минка

Руини край Минка

Потеглихме към първят водопад- Маринка. Пътеката до там минава през финки и плантации с кафе и банани и прохладни гори изпълнени със звуците на тропически птици и насекоми. Изглежда този ден филхармонията на сикадите имаше репетиция за предстоящ концерт и сякаш стотици от тези едри звучни насекоми изпокрили се в короните на дърветата амбицирано си настройваха инструментите.

Сикади

Сикади

Минка е едно от местата, където орнитолози от цял свят идват да наблюдават стотиците видове птици, някои от които- ендемични видове. Ние видяхме най-различни разноцветни пеперуди и птици, даже успяхме да снимаме тукан!

.

.

 

 

Тукан

Тукан

 

Семка?

Семка?

След час и половина пристигнахме до първия водопад насред джунглата, с две тераси образуващи малки прохладни вирчета едно над друго. Над водопада имаше построен заслон, където един сънен сеньор ни поиска по 1$ входна такса за възрастни, безплатно за деца.

Водопад Маринка

Водопад Маринка

Водопад Маринка

Водопад Маринка

Иво и Мая

Иво и Мая

.

.

След като си починахме и разхладихме, потеглихме обратно към Минка и от там, заедно с едно дружелюбно куче, което се самоназначи за наш гид- още 2 часа към el Pozo Azul- поредица от кристално-бистри доста студени водопади и вирчета.

Иво си суши косата... И той е човек...

Иво си суши косата… И той е човек…

По пътя отново се наслаждавахме на прекрасните гледки, с които ни даряваха планинските хълмове и речни каньони отрупани с пищната тропическа зеленина.

Черно и бяло

Черно и бяло

Бамбук

Бамбук

шапчици

шапчици

От далеч чухме приглушенето бумтене на реката и нейните малки водопадчета. На първото вирче тъкмо бяха пристигнали група туристи с колелета под наем, така че решихме да продължим нагоре по реката, към някое по-самотно местенце. Кучето-гид- Мистър Перро- ни поведе по калните брегове, скачайки от канара на канара нагоре по реката и търпеливо спираше периодично да ни изчаква, защото в сравнение с него ние доста се бавехме.

С кучето-водач

С кучето-водач

Група велосипедисти

Група велосипедисти

Но усилията ни бяха възнаградени. Стигнахме до безлюдно вирче преградено от гладък плосък камък като язовирна стена и с малко водопадче в горната част- прекрасно за скокове. Иво и Мая не пропускат подобни възможности да си перфекционират скачателните и летателните умения и отново демонстрираха грация и ловкост.

Иво- "летящият чук"

Иво- „летящият чук“

Мая в полет

Мая в полет

Изморени, но доволни потеглихме обратно по пътеката, обратно към малкото селце, където нашият верен водач- Ел Кучо- ни изостави безцеремонно, без да ни погледне за последно… Сбогом, Минка! В спомените ни ще останат завинаги прохладните води на твоите водопади.

Мая и Мира

Мая и Мира

Facebook/The Life Nomadik

Share

Водолази в Колумбия

 

Водолази

Водолази

Под водата светът е различен. Мрачен, прохладен, плътен, бавен и мистериозно тих. Чуваш само собственото си дишане. Чуваш мислите си. Чуваш и приглушени звуци понякога- далечни гръмотевици и деликатни звънчета, но е трудно да определиш от коя посока идват. Но по-често е пълна тишина дори в кораловите градове насред трафиците от хиляди малки и големи риби…

 

.

.

Първият път с маска и шнорхел под водата е незабравим. Често тези, които влизат в морето да се гмуркат за първи път се завръщат запъхтяни, измръзнали, подгизнали и напълно омагьосани. И не могат да спрат да мечтаят за дълбините, за тази плътна безтеглевност- като летене- за този извънземен шарен свят на причудливи форми и цветове.

.

.

Така омагьосана бе Мая, когато преди две години за първи път надникна под водата в спокойните плитчини на един малък безлюден остров в Кий Уест Флорида. Там, на два метра дълбочина, лежеше скелетът на стар кораб, върху чиито потъмнели ръждиви кости бяха полепнали разноцветни миди и корали- свърталище на дребни риби, скариди и раци. От тогава Мая започна да се гмурка при всяка възможност, все по-надълбоко, все по-задълго.

 

Мая

Мая

Но мечтата и да диша под водата- при омарите, скатовете и морските кончета- и без да и се налага да излиза на повърхността за да си поема въздух, се осъществи едва наскоро, когато срещнахме Cata Aponte Bohoquez и Sebastian Hernandez Gaviria.

Deil McDaniel- крузър като нас, когото срещнахме в Рио Дулсе Гватемала през октомври 2013г., ни свърза с брата на жена си и приятелката му, които живеят в Санта Марта, Колумбия. „Ако минавате от там, запознайте се- каза Дейл- Хубави хора са и може да ви помогнат.“ И беше прав.

Ката и Себастиян, които тъкмо се бяха оженили предишната седмица, ни посрещнаха в Санта Марта и ни помогнаха да намерим и купим евтини самолетни билети за Богота, цял ден ни разхождаха напред-назад с колата си до разни агенции, до летището; показаха ни две от любимите им ресторантчета, както и мястото, където работят.

Оказа се, че двамата са инструктори-водолази притежаващи собствена водолазна агенция до аквариума в Родадеро- една от няколкото водолазни агенции в района на Санта Марта. С 15-годишен опит из цял свят- Индонезия, Южна Африка, Европа, Бахамите, Карибските Острови и САЩ и с нестихваща страст към подводния свят, Ката, заедно с нейният верен помощник и партньор Себастиян, са най-добрите инструктори-водалази в района на карибското крайбрежие на Колумбия.

Оказа се също, че и двамата отдавна мечтаят за мореплаване и ветроходство, за живот на яхта извън систмата, като нас… И само няколко часа след като се запознахме, идеята, която се мотаеше в нашите глави и в техните, се превърна в план.

Щом се завърнахме от тридневното ни посещение в Богота и след още 3 дена на къмпинг в Тайрона, дойде време за нови ветроходни-подводни- бирени приключения с нашите нови колумбийски приятели- Ката и Себастиян.

Ката и Себастиян на борда на Фата Моргана

Ката и Себастиян на борда на Фата Моргана

Натоварихме водолозната екипировка и 15 бутилки със сгъстен въздух, торби с храна и стотици каси от най-евтината колумбийска сервеса (Aguila) на борда на Фата Моргана и потеглихме към едно усамотено заливче в югозападната част на Тайрона, само на 4 морски мили на север от Санта Марта.

Гости и провизии

Гости и провизии

15 бутилки с въздух в камбуза....

15 бутилки с въздух в камбуза….

Пуснахме котва недалеч от скалистите брегове, където Сиера Невада потапя полите си в Карибско море.

Фата Моргана на котва в Тайрона

Фата Моргана на котва в Тайрона

Тук земята е нагърчена като смачкан лист хартия, с многобройни полегати хълмове, пресъхнали, зажаднели, покрити с пожълтели треви, посърнали кактуси и непроходими мъртви храсти, вечно опожарени, жертви на слънцето и безмилостните сухи ветрове. Изпаднала в кома, земята тук се пробужда само веднъж на 1-2 години- разказа Ката- когато от изток се зададат дъждовете. Тогава тревите се опияняват със зелени сокове, кактусите се напълват като балони и се отрупват с цвят, а черните бодливи храсти се покриват с нежни зелени листенца. Пустинните хълмовете се събуждат от летаргията си и празнуват краткотрайният спектакъл- триумф на природата.

И всичко умира отново след дъжда…

Брулени хълмове

Брулени хълмове

Последваха няколко дни на сбъднати мечти- дни в които нашите нови приятели опитаха от живота на яхтата и научиха няколко основни неща за ветроходството и мореплаването, а ние се научихме да се гмуркаме с акваланзи и да „дишаме под вода“.

Мая и Ката

Мая и Ката

Мира

Мира

Иво

Иво

Иво и Мая водолази

Иво и Мая водолази

Иво и Мая заедно с Ката и Себастиян влизаха по 2-3 пъти всеки ден и всеки път научаваха нови подводни умения: равномерно дишане без задържане на въздух е първото и най-важното, периодично изравняване, регулиране на екипировката под вода, ориентиране под вода с компас, подводно комуникиране със знаци, спешни ситуации и т.н. (отделно трябваше да научат доста теория и да положат изпит).

Мая и Ката правят подводни упражнения

Мая и Ката правят подводни упражнения

Мая

Мая

Мая

Мая

Оказа се, че да си водолаз не е чак толкова лесно, а на всичкото отгоре може да е доста опасно, ако не спазваш правилата. За разлика от Иво и Мая, които имаха амбицията да получат международен сертификат за гмуркачи в открити води (Open Water Divers) aз само се пробвах няколко пъти за удоволствие без да слизам много дълбоко и без да правя упражнения, освен основните за безопасност.

Мира

Мира

Мая

Мая

Иво

Иво

А когато не се гмуркахме се занимавахме с приготвяне на храна, изяждането и, и пиене на много бира.

Ката и Себас правят гуакамоли

Ката и Себас правят гуакамоли

.

.

 

Иво , Себас и Ката

Иво , Себас и Кат

Последния ден решихме да се преместим в съседното заливче, където се намира малко рибарско селце с доста интересна репутация, популярно сред туристи и бакпакъри в района. Таганга.

Рибарска лодка в Таганга

Рибарска лодка в Таганга

Индианци от племето Коги на плажа в Таганга

Индианци от племето Коги на плажа в Таганга

В подножието на прегорелите хълмове, на ръба на плитък пясъчен залив, ни посрещнаха строени няколко къщи, ресторантчета и магазинчета и 2-3 хостела покрай напечена от слънцето улица. Улицата минаваше успоредно на дълга плажна ивица, населена от разноцветни малки и големи рибарски лодки. Денем тук се шляят туристи и слънчасали кучета.

.

.

Таганга

Таганга

Таганга

Таганга

Привечер рибарите се завръщат, издърпват лодките на брега и като бащи, които невероятно много се гордеят с децата си (освен, когато са разочаровани от тях поради неоправдани очаквания) прилежно подреждат улова по големина, за всички да видят. Под сенките на палмите се формират малки шумни групи от мъже стискащи бири, обсъждащи рибите, морето, футбола, смисъла на живота и други важни космически егзистенциални проблеми.

.

.

Рибари и риба

Рибари и риба

Беше горещо в Таганга. Натрапчива убийствена жега. Най-дебелите сенки под дървета и стрехи бяха окупирани от спящи кучета и бездомници и единственото ни спасение остана вентилатора на едно кокетно ресторантче, където сервираха ледено студена животоспасяваща бира и морски деликатеси. Храната в Колумбия е световно-призната за невероятно вкусна и се оказа вярно…

Авокадо пълнено с морски дарове

Авокадо пълнено с морски дарове

.

.

Себастиян

Себастиян

Ката, Себастиян и Иво с бири в Таганга

Ката, Себастиян и Иво с бири в Таганга

Нощем Таганга се променя драстично. Предупредиха ни по-добре да не се мяркаме из улиците след залез слънце. От малко рибарско градче, където денем животът тече бавно и протяжно, Таганга се превръща в свърталище на наркомани и проститутки. Какви ли не покварености са се случвали тук и продължават да се случват, нощем. Погрижихме се да се приберем на лодката (единствената яхта в залива) преди залез слънце. Заспивайки се ослушвахме спотаени, ако може да доловим някакви признаци на криминалсност.

За бой с петли (нелегално)

Петел за бой с петли (нелегален)

Някъде към 3 през нощта- всички заспали в каютите си- чухме шепот и видяхме сенки. На борда на Фата Моргана се бяха промъкнали разбойници! Мая първа видя крака да преминават пред люка на каютата и, после аз чух гласове- английска реч- и после Иво излезе да види какво става. Оказа се, че трима пияни туристи –две момчета и едно момиче- решили да плуват от плажа до лодката ни. Момичето обясни, че видели светлинките и искали да проверят (като молци привлечени от лампата)…което разбира се не е никакво оправдание да се качиш посред нощ на чужда закотвена яхта, освен, ако не си се дрогирал преди това. Възмутени ги изгонихме да си плуват обратно до плажа, келеши.

 

Таганага след залез слънце

Таганага след залез слънце

Тези три дни изпълнени с толкова много споделени емоции влизат в историята на нашето пътешествие като най-забавните дни от посещението ни в Колумбия. За Ката и Себастиян времето прекарано на борда на Фата Моргана бе една сбъдната мечта и вдъхновение. За нас възможността да се гмуркаме с акваланзи също бе сбъдната мечта и уникална възможност Иво и Мая да се сдобият със сертификати, които може да се окажат невероятно важни за бъдещето им, отваряйки не само възможности за нови подводни приключения, но и за нови професионални насоки. За това сме безкрайно благодарни на Ката и Себастиян, нашите приятели-инструктори-водолази.

Цялата компания

Facebook/The Life Nomadik

Share

Къмпинг в Тайрона

Тайрона. Първа част

Тайрона, Ел Кабо

Тайрона, Ел Кабо

Наближавайки Колумбия с лодката ме лъхна онази позната прегоряла миризма на суха стара замя. Поех си дълбоко въздух за първи път вкусвайки с наслада горчивата невидима прах на Новия Свят. Какви ли градове, какви ли хора, каква ли природа ни очаква тук? Нямах търпение да се запозная със страната носеща името на Колумб, с тесните оживени улици на Санта Марта, с музеите и катедралите на Богота, с горещото родно селце на Габриел Гарсия Маркес, с водопадите в планините на Сиера Невада, с архитектурата на Картахена, с дивите плажове и маймуните в джунглите на Тайрона. Един месец далеч не е достатъчен да се обходи всичко, което Колумбия има да предложи на прашния пътешественик, може би и година няма да стигне… Нямахме време за губене.

Парк Тайрона

Парк Тайрона

Завърнахме се от Богата в Санта Марта късно вечерта и на следващата сутрин станахме към 6:00, стегнахме три раници с палатка, спални чували, 8 литра вода и консерви и потеглихме към Тайрона. Оставаха ни още 3 дена платен престой в скъпата марина и решихме да се възползваме от факта, че лодката е на сигурно място и да отидем на къмпинг в един от най-красивите и природноразнообразни паркове на Южна Америка.

Парк Тайрона, плаж Аресифе

Парк Тайрона, плаж Аресифе

От марината вървяхме петнайсетина минути до пазара, от където се качихме на автобус (6000 песос=2.50 $), който след 30 минути ни стовари пред портала на националният парк Тайрона. Вход за възрастни 35 000 песос или $15 (което си е голяма сума за Колумбия) и 20 000 песос или $8 за Мая. Входната такса е валидна за неограничен период, така че колкото повече дни останете, толкова повече „си я избивате“. На входа имаше още няколко туристи- хипарливи младежи с раници, които се качиха на едно микробусче за по 3000 песос или 1.20$ на човек до вътрешността на парка- последното място достъпно с кола. От там започват пътеките. Аз и Мая се насочихме към автобусчето като всички останали, но Иво ни спря възмутен.

– Никакво автобусче- от тук нататък вървим пеша!

– Само по 1 долар на човек е и ще ни спести 1 час вървене в жегата, не се излагай, хората ще си помислят, че сме луди.- казах аз, но напразно, за Иво всеки долар е ценен.

Пеша из гората с тежки раници

Пеша из гората с тежки раници

.

.

Тръгнахме по пътя и не след дълго автобусчето натоварено с десетина туристи, които ни изгледаха все едно сме големи глупаци, ни задмина и изчезна зад завоя. Вървяхме с наведени глави насред гъста джунгла, чиято влажна горещина се лепеше по кожите ни и скоро плувнахме в пот. Мая носеше дрехите на всички и две шишета вода по литър и половина, аз мъкнех тежки консерви с храна за трима за три дена и още две бутилки вода, а Иво се беше натоварил с голямата раница, в която се събраха трите спални чувала, палатката и още две бутилки вода.

Синя пеперуда Морф- мъртва край пътя

Синя пеперуда Морф- мъртва край пътя

Внезапно чухме познатите далечни крясъци на черните ревящи маймуни, които за първи път срещнахме по един от ръкавите на река Полочик в Гватемала преди почти две години. Дълбоки гърлени ревове, от които всеки път ме побиват тръпки. Все едно сърдито чудовище повръща- каза Мая. Това се най-гръмогласните обитатели на джунглата, чиито адски стенания предупреждаващи натрапниците да стоят далеч от тяхната територия, могат да бъдет чути на километри. Продължихме по пътя с ококорени очи, ослушвайки се, докатао ревовете се засилват и скоро семейството гръмогласници се озоваха над главите ни! Няма нищо по-вълшебно от това да срещнеш погледа на диво животно, макар и да е намръщен и недружелюбен, като погледите на черните ревящи маймуни.

Черни ревящи маймуни

Черни ревящи маймуни

Малко по-нататък чухме други по-тънички, по-дискретни гласчета, преди да видим в клоните на дърветата от двете страни на пътя, съвсем наблизо до нас, дребни симпатични подобни на котенца с прическа „Айнщайн“ маймунки. За разлика от черните ревящи маймуни, които се срещат в Централна и Южна Америка, дребните маймунки-тити или cotton-top tamarin се срещат само и единствено в североизточната част на Колумбия (или горе-долу- само в Тайрона) и никъде другаде по света. Те са в списъка на критично застрашените от изчезване видове. Никога дори не сме се и надявали да видим и да чуем, камо ли да снимаме толкова рядък вид маймуна.

Маймуна-тити

Маймуна-тити

Малките Айнщайнчета изглеждаха разтревожени и подскачаха наляво-надясно из клоните на дърветата с резки движения, спираха внезапно и ни хвърляха по един сърдит поглед, надавайки пискливи звуци, наподобяващи на някой, който шумно си прочиства зъбите, в които има останала храна. Подскачаха наоколо без да се отдалечават и все ни наблюдаваха. Аз лично бих останала с тях. Завинаги. Как да продължи човек по пътя, когато едни от най-срамежливите, най-симпатичните горски обитатели на Колумбия не искат да си тръгнат първи?

Тити

Тити

Продължихме нататък.

– Кои са глупаците сега? Ние или тези от автобуса, дето не видяха нито една маймуна?- победоносно взе да ни натяква Иво.

Тити

Тити

И беше прав. Ако не бяхме тръгнали пеша в жегата, нямаше да видим нито черните ревящи маймуни, нито малките тити, нито един голям червен паяк, нито една умряла край пътя синя пеперуда- морфо, най-вероятно блъсната от автобуса… Само, когато човек върви, пътят го възнаграждава.

Маймуна-тити

Маймуна-тити

Мина повече от час преди да достигнем мястото, където започват тесните пътеки из джунглата. Туристите от автобуса отдавна бяха заминали напред. И отново без да им се налага да бъхтат пеша в горещината и влагата, защото от това място си бяха наели коне срещу по-малко от 20 долара на глава. И за нас имаше коне, даже с намаление ни ги даваха, ама Иво посочи краката си и нямаше нужда да казва нищо…

Кон под наем

Кон под наем

.

.

Изминаха още два часа. Вървяхме в нещо като каньон образуван от конския трафик в песачливата земя, прескачахме сиви гранитни канари, паднали дървета и пътеките на мравките-листорезачи.

Каньон

Каньон

.

.

Мравки листорезачи

Мравки листорезачи

Мравки-листорезачи

Мравки-листорезачи

Вече минаваше обяд. Жегата беше непростима дори в сенките на джунглата. Целите бяхме плувнали в пот- едри капки, които се стичаха в малки ручейчета по лицата и ръцете ни, попиваха в дрехите ни и се вливаха в обувките ни. Скоро тениските и панталоните ни натежаха като че ли сме ги потопили в кофа с пот и сме ги облекли без да ги изcтискваме. Преполовихме водата за пиене- добре, че бяхме взели толкова много.

Мая

Мая

зеленина

зеленина

Срещнахме още един вид маймунки, които бяха заети да махат изсъхналите листа от една палма. Дърпаха ги с ръце много енергично и ги пускаха от високо на земята до нас, ровейки за бубулечки в основата им. И те също крещяха нещо недоволно по наш адрес. Иво и Мая се опитаха да комуникират, доста успешно, ако питате мен, дано не са ги обидили…

Маймуна

Маймуна

Освен неочакваната ни среща с тези маймунки, случайно попаднахме и на едно индианско селце, до където конете не ходят, разбира се. Водени от любопитство кривнахме от основния път по една скрита много малка пътечка.

Индианско село

Индианско село

.

.

Внезапно- две кокошки ровят в земята и не ни обръщат внимание. По-нататък- угаснало огнище и дрехи съхнат на големи канари. Няколко малки кръгли и една квадратна къщи,  направени от дървета и кал и с коносообрани покриви от палмови листа. Навес с хамаци. В един от хамаците спи индианец от племето Когуи! От една от къщите се подаде младо момиче в бяла роба и две малки полу-голи деца, които ни гледаха с любопитство и недоверие. Без да кажат нито дума и без да ни изтърват от поглед, готови да се скрият обратно в колибката, ако се наложи.

.

.

.

.

Индианци от племето Когуи

Индианци от племето Когуи

Не ни беше мястото тук и не искахме да тревожим тайните на това омагьосано място. Побързахме да се върнем обратно на основната пътека, предназначена за туристите. По това време вече бяхме напълно зашеметени от толкова много внезапни срещи с диви животни и хора. Вече нямаше да се учудим и даже очаквахме ягуар, динозавър или извънземно да ни пресече пътя.

Мария- от племето Когуи. Вървеше в гората успоредно на пътеката и излезе, когато я извиках с думите: Чоколате? С нея имаше още едно дете, което не посмя да излезе от гората. Мария обеща да раздели шоколада със сестричката си.

Мария- от племето Когуи. Вървеше в гората успоредно на пътеката и излезе, когато я извиках с думите: Чоколате? С нея имаше още едно дете, което не посмя да излезе от гората. Мария обеща да раздели шоколада със сестричката си.

Най-сетне пристигнахме до една поляна, където под навес от палмови листа имаше десетина палатки и няколко хамака. Това е първият от няколкото къмпинги в Тайрона. Седнахме да починем в ресторанта и си разделихме една скъпа кола, полюбувахме се на плажа Аресифе, където нямаше жива душа, защото къпането тук е забранено (след като няколкостотин души са се удавили в силното течение и големите вълни).

Първи къмпинг

Първи къмпинг

Душове

Душове

Мая в ресторантчето

Мая в ресторантчето

.

.

.

.

.

.

.

.

Продължихме към следващия плаж, наречен Ла Писина (басейна)- лагуна заобградена от рифове и скали, спиращи вълните- чудесна за къпане. Тук спряхме за час-два да се разхладим в приятните води на Карибско море и да си изсушим малко дрехите. Няма нищо по-прохладно, по-освежаващо, по-отмарящо след дългото вървене в прах и горещина от морето… Тук също така започнахме да срещаме и останалите туристи.

плаж Ла Писина

плаж Ла Писина

.

.

хубава гледка...

хубава гледка…

.

.

Брадорасло

Брадорасло

Към 3:00 следобед отново си облякохме потните дрехи, чорапи и тежки обувки и освежени, но изтощени от вървене с големите раници, пак потеглихме. Още половин час преход през палмова гора преди крайната ни цел- Ел Кабо.

.

.

Кокосова гора. Тук видяхме най-много кокосои орехи не едно място

Кокосова гора. Тук видяхме най-много кокосои орехи не едно място

Мира и Мая

Мира и Мая

Тайрона е национален парк обхващащ територия от 12 хиляди хектара в полите на Сиера Невада в Санта Марта с 3 хиляди хектара от най-биоразнообразната крайбрежна зона в Америка. С многобройни пусти плажове, сини карибски води, тропически джунгли и дъждовни гори, дом на стотици видове животни и птици, това е едно от най-дивите и най-красиви кътчета на Южна Америка.

Мая и Иво

Мая и Иво

А Ел Кабо е безспорно диаманта в короната.

Ел Кабо

Ел Кабо

Къмпинг Ел Кабо

Къмпинг Ел Кабо

– Тук ще бъде България!- рече Иво и двамата с Мая се заеха да разпъват палатката, докато аз имах за задача да документирам събитията с фото-апарата.

Мая и Иво опъват палатката

Мая и Иво опъват палатката

Мая и Иво горди

Мая и Иво горди

Мая се чекне в палатката

Мая се чекне в палатката

Мая оправя спалните чували

Мая оправя спалните чували

Само ние и още три двойки от многобройните къмпингари си мъкнеха собствените палатки. Останалите- поне 30-40 човека от цял свят, най-вече Германци и Австралийци си плащаха за палатка или хамак под наем, като „най-готиното“ място за хамак под наем беше малката колибка на скалите сред морето- най-сниманата отличителна черта на Ел Кабо.

.

.

.

.

.

.

Ел Кабо, Тайрона

Ел Кабо, Тайрона. В малката „къщичка“ на скалите се намират хамаците под наем.

Една палатка под наем на вечер на човек е около 15$, хамак е около 10$, а ние, въпреки, че си имахме палатка плащахме по 6$ на човек (Мая-безплатно) наем на вечер за привилигията да си я опънем в Ел Кабо.

Нашата палатка нощем

Нашата палатка нощем

Колкото и да мрънкаме, струваше си. Тук си прекарахме два от най-красивите, най-щастливите, най-перфектните дни в живота ни.

Иво и Мая край огъня

Иво и Мая край огъня

Мая хапва равиоли от консерва

Мая хапва равиоли от консерва

Мая с маршмелоу

Мая с маршмелоу

Тайрона рано сутрин на Ел Кабо

Тайрона рано сутрин на Ел Кабо

Къмпингът се събужда

Къмпингът се събужда

.

.

Мая и Мира готови за поход високо в планината до Ел Пуеблито (половин ден)

Мая и Мира готови за поход високо в планината до Ел Пуеблито (половин ден)

Иво помага на Мая през канарите

Иво помага на Мая през канарите

Мая

Мая

Мира и Мая

Мира и Мая

.

.

.

.

Черно колибри

Черно колибри

Мира и Мая обичат да прегръщат големи дървета

Мира и Мая обичат да прегръщат големи дървета

Иво обича да бере диви портокали

Иво обича да бере диви портокали

Пуеблито е малко изоставено индианско селце (не живеят индианци), където туристите от Тайрона могат да се разходят и да видят къщите на индианците. До тук се стига за 2-3 часа стръмно изкачване- труден терен с канари през цялото време; вертикално катерене.

Пуеблито е малко изоставено индианско селце (не живеят индианци), където туристите от Тайрона могат да се разходят и да видят къщите на индианците. До тук се стига за 2-3 часа стръмно изкачване- труден терен с канари през цялото време; вертикално катерене.

Пуеблито

Пуеблито

Номадите в Тайрона

Номадите в Тайрона

обратно на плажа

обратно на плажа

Иво си почива след дълъг изморителен поход до Пуеблито

Иво си почива след дълъг изморителен поход до Пуеблито

Мая прави пясъчен октопод

Мая прави пясъчен октопод

Иво реже кокоси

Иво реже кокоси

Мая пие кокоси

Мая пие кокоси

Червена катерица в палмите

Червена катерица в палмите

Мравки-листорезачки

Мравки-листорезачки

.

.

Залез. Втора вечер

Залез. Втора вечер

.

.

Още една рядка птица

Още една рядка птица

.

.

Тайрона, Ел Кабо

Тайрона, Ел Кабо

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Солената Катедрала в Зипакира

 

Зипакира

Преди да си тръгнем от Богота посетихме Зипакира, на около 50 км на север от столицата – една от земите с най-древните обитатели в Америка, където преди конкистата са живяли индианците от племената Муиска и където се намира едно от чудесата на Колумбия. От хостела ни в La Candelaria взехме ТрансМиленио автобус до последната спирка Portal del Norte (1800 песос = $0.70) и от там се качихме на микробусче до Zipa (5000 песос= $2.50). Озовахме се в малко живописно градче насред евкалиптови гори в полите на Андите. Посрещнаха ни тесни стръмни улички и стари реставрирани къщи с прясно боядисани врати и керемидени покриви обрасли в мъхове.

Уличките на Зипакира

Уличките на Зипакира

.

.

.

.

Насочихме се към централната плаца- огромен площад окупиран от гълъби (подобно на всички пплощади по света), насред който стърчаха няколко високи палми, чиито корени надигаха настилката и образуваха полегати хълмчета от жълти павета.

Катедрала Зипакира

Катедрала Зипакира

Плацата беше заобиколена от всички страни с невероятно красиви стари двуетажни постройки, с дървени балкони отрупани с цветя и покриви с глинени керемиди, между които се открояваха кметството в стил френска класическа архитектура с готически елементи и катедралата Сан Антонио де Падуа, построена между 1805г. и 1916г. в класически испански колониален стил.

Кметството на Зипакира

Кметството на Зипакира

.

.

Изобщо не очаквахме да попаднем в подобно симпатично историческо градче от миналото, с 300-годишни сгради обявени за национални монументи, насред спокойни зелени хълмове. Останахме очаровани от Зипакира още преди да стигнем до крайната ни дестинация- Солената Катедрала, която е основната причина стотици посетители да прииждат тук ежедневно.

Зипакира

Зипакира

.

.

 

Солената Катедрала

Солената Катедрала в Зипакира, Колумбия е една от най-необичайните, най-изумителни катедрали в света. Намира се на 200 метра под земята, в тунелите на стара солна мина, дълбоко в корема на голяма солена планина. Всичко в тази катедрала е направено от сол.

Солената Катедрала

Солената Катедрала

 

Солните депозити на Зипакира се формират преди 250 милиона години и с образуването на Андите се озовават в планините, високо над морското ниво. Индианците от племето Муиска първи се възползват от богатите солни залежи, много преди пристигането на испанските завоеватели. Започнали да добиват и да търгуват със солта, която изобилствала в околните планини, като разменяли сол за най-различни изделия и стоки с други племена от района на Андите.

.

.

сол

сол

По-късно, европейските заселници също започват да експлоатират богатите солните залежи, прокопавайки многобройни тунели под планината. В един момент миньорите решават да си организират малък храм в един от тунелите, където всеки път преди да започнат работа се молели.

.

.

През 1950г. в галериите на мината, някои от които прокопани още от времето на индианците Мусика, започва строежът на голямата подземна католическа катедрала, завършена на 15 Август 1954г. и посветена на светицата покровителка на миньорите. Но тъй като катедралата се намирала в действаща мина по онова време, се налага да я затворят и реконструират по по-безопасен начин. През 1995 най-сетне отваря врати Солената Катедрала в днешния си вид.

.

.

След като си платихме входната такса от около 12$ на човек се наредихме на опашка заедно с двайсетина други посетители пред входа на мината. Озовахме се под земята, в пещера чиито стени и таван бяха покрити с дебел пласт сол, като заснежени, подсилени с дебели греди от евкалиптово дърво.

.

.

.

.

Вървяхме дълго по низходящ коридор и спирахме често, 14 пъти да сме по-точни. От двете страни на мрачния коридор бяха издълбани 14 малки параклисчета с масивни кръстове от каменна сол, които стърчаха от земята или стените, представляващи 14-те етапа от кръстния път на Христос.

.

.

.

.

След около половин час стигнахме до катедралата. Залата, намираща се в средата на лабиринт от коридори, пещери, шахти и балкони е дълга 75 метра с 18 метра висок таван, с огромни каменно-солни колони и капацитет 8400 човека. Тук се намира и най-големият подземен кръст в света. (Подземен!) Звуците на Аве Мария изпълваха помещението.

Мира и Мая на фона на най-големия подземен кръст в света (направен от сол)

Мира и Мая на фона на най-големия подземен кръст в света (направен от сол)

Преди да завършим обиколката се присъединихме към малка група ентусиасти, които искаха да научат как се копае каменна сол. Раздадоха ни каски с фенерчета и ни поведоха в тотален мрак към място, където ни очакваха тежки ръждиви кирки. Иво и Мая моментално се захванаха за работа и успяха да изкъртят няколко парчета от стената на мината. Едновремешните миньори по тези места получавали нищожно заплащане за каменната сол, която изкопавали с къртовски труд. Плащали им на килограм. Парчетата, които ние успяхме да отлепим от стената на мината не биха стрували даже стотинка… Запазихме ги за сувенир, но първо ги близнахме да се уверим, че са наистина солени. Бяха солени, наистина!

Мая и Иво- миньори

Мая и Иво- миньори

Иво копае каменна сол

Иво копае каменна сол

Край на работното време

Край на работното време

Обратно в светлината на света отвън. Продължаваше да ръми дъжд и беше хладно. Намерихме едно уютно ресторантче с голяма камина, в която се гушеха няколко свински и пилешки пържоли. Поръчахме по една супа с ребра (sopa de сostilla) и голяма порция наденици придружени с пресни картофчета и салата- местният деликатес. Порция скара с гарнитура, супа и сок струва между 3 и 5 долара и обикновено тримата си поделяме 2 такива порции, които са огромни и аз се наяждам само със супата.

Край камината

Край камината

Седнахме до камината с онези леки усмивчици на задоволство и докато се наслаждавахме на топлата люта супа и пресните наденички, Мая превъзбудено бърбореше. „Страхотно ми хареса Солената Катедрала (само че не бих влязла вътре сама, ще ми бъде страшно) и ще си построя една такава солена подземна катедрала в Minecraft.“

Мая със статуята на миньора

Мая със статуята на миньора („Така не се пуска котва…“)

Статуя на миньора  в Зипакира

Статуя на миньора в Зипакира

На мен също страхотно ми хареса Солената Катедрала, повече отколкото си представях. Не очаквах подобен огромен подземен лабиринт- километри от прокопани тунели 6 етажа под земята, с многобройни шахти, коридори и помещения издълбани в солените подземия; катедрала с детайли, кръстове, статуи, фрески- и всичко това изработено от сол! Уникално огромно по мащаб произведение на изкуството и архитектурно постижение, както и автентичен исторически монумент посветен на хората от Солените Планини на Колумбия. За нас посещението ни в Зипакира и Солената Катедрала си остава още едно незабравимо изживяване.

.

.

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Монсерате, Ел Дорадо и Музея на Златото в Богота

Монсерате

Втория ден от посещението ни в Богота започна с извънредно стръмното изкачане на връх Монсерате, 3152м.- един от символите на Богота.

Monseratte, Bogota

Monseratte, Bogota

В ранните години на 17 век върхът се превръща в любимо място за католически пилигрими и през 1650г. започва строежът на храм, който днес посреща стотици поклонници и посетители ежедневно. Освен 3-километровата пътеката, до върха може да се стигне и посредством въжена линия, но изживяването не е същото, а и не е безплатно. Да се качиш пеша е традиция и доста изморително предизвикателство. Има спортисти, които тичат нагоре, набожни поклонници, които пълзят до върха на колене, както и многобройни местни и чуждестранни посетители, като нас, които се придвижват бавно и на почивки. Но нямаше как, изкачването на Монсерате е почти задължително. Да посетиш Богота и да не изкачиш Монсерате е все едно да посетиш Париж и да не се качиш на Айфеловата кула.

.

.

След два часа потене и прединфарктно драпане, най-сетне и ние изкачихме Монсерате. Обещахме си, че повече никога няма да го направим. Денивелацията е над 500 метра и въпреки, че пътеката е широка, павирана и със стъпала (а и ние обичаме да се катерим из планиините), това се оказа една от най-изморителните и трудни „разходки“. Но усилията ни бяха възнаградени с чуство на победа щом стигнахме върха и с прекрасна незабравима гледка.

Мая срещна лама по пътя към Монсерате

Мая срещна лама по пътя към Монсерате

От върха, столицата в нозете ни приличаше на безкрайно езеро от керемидени покриви разлято между склоновете на заобграждащите го планини.

Изглед към Богота от връх Монсерате

Изглед към Богота от връх Монсерате

Освен църквата, горе има и симпатичен ресторант с прекрасен изглед насред градини от едри високопланински цветя и стари дървета, където пихме традиционен горещ шоколад.

Мая пие горещ шоколад на връх Монсерате

Мая пие горещ шоколад на връх Монсерате

Слизането беше не по-малко болезнено за мускулите и ставите ни, но доста по-бързо, без толкова много почивки, така че до обяд бяхме обратно в града, насред шумутевицата от коли и тълпите от забързани хора. И въпреки, че краката ни боляха страхотно, след кратка почивка и обяд в едно малко ресторантче, където ни сервираха популярния местен деликатес- супа Ахиако, намерихме сили за още едно незабравимо мероприятие.

Мая хапва супа Ахиако (гъста пилешка супа с 4 вида картофи и специфични подправки)

Мая хапва супа Ахиако (гъста пилешка супа с 4 вида картофи и специфични подправки)

 

Ел Дорадо

Дълбоко в планините на една далечна непозната земя, в храм построен в центъра на голям град, живял синът на могъщ владетел. Той притежавал зрението на прилепа и мъдростта на орела, а във вените му течала силата на ягуара.

Наближавал денят на неговата трансформация. Уединен в мрачния корем на свещената пещера дни наред- дни, които се превърнали в една безкрайно дълга нощ, без светлината на Слънцето, без сол и без жена, той се подготвял за върховното си превъплащение.

В деня на церемонията, шаманите от големия град се събрали край свещеното бездънно езеро, където живяла водната богиня владетелка на Долния Свят. Напалили огньове от дървета и смола, чиито кървави пушаци скоро погълнали слънцето. На голям сал украсен с разноцветни пера от незнайни птици и скъпоценни камъни- зелени и сини като водите на езерото, натоварили най-изящните украшения и фигурки изработени от чисто злато. А тялото на пещерния принц покрили от главата до петите със златен прах.

Сложили златния принц върху сала, а в краката му натрупали златни украшения и есмералди- дарове за подводната богиня, владетелка на Долния Свят. Четримата най-могъщи шамана накичени с тежки гривни, корони, обици и гердани от злато застанали изправени в четирите края на сала. Когато достигнали центъра на езерото настанала гробна тишина. Тогава, позлатеният принц започнал да изпраща щедрите дарове един по един в бездънното езеро- порталът на отвъдното, обиталището на владетелката на Долния Свят. Четиримата най-могъщи шамани сторили същото.

Щом салът се завърнал обратно на брега, принцът се потопил в езерото и измил златото от кожата си. С песни, с музика и танци, хората от големия град посрещнали новия всемогъщ владетел- Ел Дорадо.

.

.

 

Историята за позлатения принц и езерото пълно със скъпоценности дава началото на легендата за Елдорадо- град от злато скрит дълбоко в джунглите на неизследвани земи, бленуван и напразно издирван от испанските конквистадори през 16 и 17 век. И въпреки, че златния град Елдорадо си останал само легенда, свещеното езеро, където индианците Муиска от племената на високото Андинско плато край днешна Богота извършвали пищната церемонията по ръкополагането на всеки нов владетел съществува. Високопланинското езеро Гуатавита на 3100 м надморска височина – кръгло, подобно на кратер езеро с 1.5 км диаметър и дълбочина около 25-30 метра е днес една от многобройните туристически атракции в покрайнините на колумбийската столица. Пресушавано няколко пъти в миналото без значителни находки на златни предмети, днес езерото е обявено за национален парк, където плуването, гмуркането и екскавирането са вече напълно забранени.

.

.

 

Музей на Златото

Но вместо да се катерим отново из планината, изморени от посещението ни на връх Монсерате, ние решихме да потърсим злато на друго по-сигурно място- в Музея на Златото в Богота.

.

.

На 3 етажа и с 55 хиляди експоната повечето от чисто злато, това е най-голямата и внушителна колекция в света на златни предмети от времето на индианците преди Колумб, най-известният музей в цяла Колумбия и един от най-впечатляващите музеи на Латинска Америка. Входа е 3000 песос или 1.5 долар за възрастни и безплатно за деца.

.

.

Ние останахме поразени от мащаба на музея, от богатата златна колекция представена по епохи и региони на находките, от сложните златни изработки, някои от които толкова миниатюрни, че бяха сложени под лупи, от стила и красотата на изкуството на древните индиански култури. Имаше и зала, където прожектираха филм за находките на различни метали в света и в Колумбия, както и зала с витрини с миниатюрни модели (които на Мая и харесха много, защото приличаха на куклички и играчки) представляващи различни сцени от живота на индианците: агрикултура, мумифициране и погребения, изработване на къщите им, занаяти и т.н.

.

.

Миниатюрни модели на мумии, които бивали погребвани изправени

Миниатюрни модели на мумии, които бивали погребвани изправени

Но най-впечатляващи за нас бяха златните фигурки на смесени животни и хора: жабата-ягуар, човекът-орел, жената-птица, мъжът-вампир, шаманът-змия, както и изящните златни тръбички и съдинки за традиционни ритуали включващи растения с халюциногенни свойства- листа от кока и йопо- мощен халюциноген добиван от кората на Анаденантера дърво, което инхалирали с помощта на малка лъжичка или куха птича кост от златни тавички изобразяващи животни и трансформации, изживяни от шаманите под влиянието на халюциногенните растения.„Когато шаманът бил под ефекта на растения, които го дарявали с нечовешки способности, той се свързвал с различните светове и можел да посещава Средния свят, Горния свят и Долния свят и да комуникира с техните обитатели.“

.

Жена-птица

.

Жаба-ягуар

Тавичка и тръбичка за наркотици

Тавичка и тръбичка за наркотици

На третия етаж влязохме в церемониалната зала. Настана тотален мрак. Погълнаха ни звуците на ромоняща вода и далечните песни на шамани. Бледи блещукащи светлини рзкриха стотици златни предмети в кръгло стъклено езеро в центъра на залата и навсякъде около нас. Песните се засилиха и сякаш попаднахме във водовъртеж от злато, в някаква блестяща далечна нереалност…

Церемониалната зала

Церемониалната зала

Прекарахме си целия следобед в Музея на Златото, запленени от изящното изкуство на древните цивилизации обитавали тези земи преди Колумб. Научихме интересни подробности за историята и културата им, начина им на живот и обичаи.

.

.

 

Хостел в Богота

Базкрайно изтощени се прибрахме в малкия хостел, където се беше освободила частна стаичка за нас. Вместо да спим в общата спалня с 6 легла вече си имахме стая с едно двойно легло и едно единично легло на два етажа, с телевизорче и баня с топла вода! И дребната жена на рецепцията се съгласи да ни я даде за 30$ на вечер.

Но и тази стаичка нямаше прозорец. Защо, попитахме от любопитство. Ах, историята на този хостел е дълга… Построена през 17 век, сградата е била къща на генерал. После става католически манастир, после- училище и последно, преди да се превърне в хостел и преди ерата на дигиталната фотография, сградата е била фото-студио с тъмни стаи без прозорци, където се проявявали ленти и снимки.

.

.

Взехме си по един горещ душ и се тръшнахме под одеалата. Заспахме като заклани, а навън може и да е било още светло, нямаше как да разберем в стаичката без прозорци на малкия хостел в центъра на града. Предстоеше ни още един ден в Богота изпълнен с емоции преди да се приберем обратно на лодката в горещата Санта Марта.

Обратно в хостела

Обратно в хостела

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Ла Канделария, Музей Ботеро и Катедрала Богота

Богота Първа Част

.

.

След само час и половина се приземихме на летище El Dorado и докато излезем навън вече беше се стъмнило. Беше и безкрайно студено. За първи път от много време насам се озовахме в място, където хората се бяха загърнали в зимни якета, с топли шапки и дебели пуловери. Тръгнахме в посоката, в която се придвижваше тълпата от самолета и стигнахме до автобусна спирка. От там, след малко разпитване на случайни минувачи, се качихме на автобус. Бях си записала в едно тефтерче адрес на евтин хотел не далеч от канадското посолство. Хотелът беше подозрителен, вмирисан на цигари, с един мазен малък чичко с развалени зъби на рецепцията. Аз му обясних, че имаме само $30 и той ни настани в една стаичка на четвъртия последен етаж с едно единствено двойно легло. За тази сума- толкоз. Сбутахме се тримата на леглото и така изкарахме първата вечер в Богота.

Иво и Мая в хотелската стая в Богота

Иво и Мая в хотелската стая в Богота

На сутринта, навлечени с всички дрехи, които си бяхме взели и които не бяха достатъчни, се придвижихме до канадското посолство. Подадохме формулярите за подновяване, платихме таксата и си оставихме старите паспорти на една любезна дама, която говореше английски, френски и испански без да се замисля. До обяд мисията ни беше успешно свършена. Оставаха ни три дни да се разхождаме и да разглеждаме града и околностите. Но три дни съвсем не са достатъчни и успяхме да видим само малка част от многобройните атракции на Богота- този мегаполис в центъра на Колумбия, един от 25-те най-големи градове в света с огромна територия и над 12 милиона души обитатели.

Кандското посолство и финансовият център в Богота

Кандското посолство и финансовият център в Богота

Първо се отправихме към най-посещаваната от туристи част на града- La Candelaria- старият град, с тесни улици, многобройни църкви и катедрали, сгради с колониална и барокова архитектура, много от които днес са приютили музеи, галерии, библиотеки, университети, ресторанти, хотели и държавни институции.

La Candelaria, Bogota

La Candelaria, Bogota

До там отново взехме автобус от системата TransMilenio, която ни впечатли невероятно много. С 12 автобусни линии обслужващи стотици километри и над 1500 автобуса, повечето икаруси внесени от Германия и Скандинавия- MercedesBenz, Volvo и Scania с капацитет 270 човека всеки, циркулиращи един след друг- една непрекъсната редица от червени и жълти автобуси, това е най-голямата експресна автбусна система в света! Построена по модел на автобусната система в град Куритиба в Бразилия, но в много по-голям мащаб, TransMilenio наподобява подземно метро- има си собствени ексклузивни пътища, по които не минават коли и никакъв друг трафик, с приповдигнати на около един метър автобусни спирки-платформи, до които се стига през тунели или мостове над магистралата и чиито прозрачни врати се отварят едновременно с вратите на автобусите (които също са на един метър от земята). Посторяването на тази система е завършено през 2000г. и е струвало около 6 милиона долара…на километър… Билетчето в едната посока струва 1800 песос (1 американски долар се равнява на 2400 колумбийски песос) или около 0.70 цента и можеш да се прекачваш от един автобус на друг на няколкото свързващи терминала, докато не излезеш от платформата. Автобусите пристигат на всеки 2 до 7 минути. Ние бързо се ориентирахме и свикнахме с автобусите и през целият ни престой се придвижвахме навсякъде из Богота изключително евтино и много по-бързо от колите и такситата, които по цели дни висят в неверятните трафици на столицата.

TransMilenio in Bogota

TransMilenio in Bogota

Хората бяха много учтиви и ни насочваха на кой автобус да се прекачим на коя спирка и в ранният следобед се появихме в старият град, пред хотел Континентал. Но разбира се, минахме покрай големият хотел без да забавяме крачка и се насочихме към евтините хостели, където отсядат битници, пътуващи студенти и други подобни бедни пътешественици-авантюристи от цял свят. Защото за нас „евтиният вариант“ е „единстеният вариант“.

Рецепцията на хостела се намира в остъклено вътрешно дворче

Рецепцията на хостела се намира в остъклено вътрешно дворче

Тъй като нямахме резервации едвам успяхме да си намерим места в една обща спалня- малка стаичка без прозорци в която едвам се бяха побраи 3 легла на по 2 етажа в един малък много симпатичен хостел на пъпа на La Candelaria (стария град) за 10$ на легло на вечер. Дребната женичка на рецепцията беше много мила и обеща да не пуска други хора в общото спално при нас. И така, първата вечер в Богота спахме тримата на едно легло, а втората вечер спахме тримата на 6 легла!

Мира и Мая в стаята на хостела

Мира и Мая в стаята на хостела

Оставихме си раниците и тръгнахме да разглеждаме. Очаквахме с надежда обедното слънцето да затопли въздуха, но дори и през деня времето си остана студено. Богота, със субтропичен планински често непридвидим климат и температури между 6 и 19 градуса, се намира на 2640 м надморска височина върху планинско плато в Андите, заобиколена от хълмове и върхове. Тук денят може да започне дъжделив, спокоен и слънчев по обяд , с ужасна буря следобед и да завърши с ветровита влажна вечер- метеорологични капризи, дължащи се на голямото надморско равнище, както и на ефектите от El Niño.

Но в случай на лошо време, в Богота има толкова много музеи, галерии, библиотеки, кафенета, ресторанти и катедрали, където да се приюти човек. Първият музей в списъка ни на „задължителните“ беше музеят на Ботеро, на две пресечки от хостела ни.

Музей Ботеро

Иво и Мая на балкона в музей Ботеро

Иво и Мая на балкона в музей Ботеро

Фернандо Ботеро, роден 1932г. в колумбийският град Меделин, е световноизвестен артист (художник и скулптур) с огромно международно признание и уникален стил, повлиян от бароковите катедрали в Меделин, а по-късно- от творбите на големите художници от Ренесанса, които той изучава в музеите на Париж и в художествената академия в Мадрид. Днес 83 годишният художник живее в Париж с третата си жена (гъркиня), но сам нарича себе си „най-колумбиец от всички колумбийци“.

.

.

Картините и скулптурите му (много от които Ботеро дарява) фигурират в постоянните колекции на музеи и галерии от цял свят, между които и някои от най-престижните в Ню Йорк и Париж. Сюжетите му са винаги възпълнички мъже и жени.

.

.

.

.

 

Ботеро казва, че този негов афинитет към формите на дебелите хора е спонтанен и необясним за него самият. Според мен, това негово подсъзнателно решение да рисува едри набити тела решава до голяма степен композиционните проблеми – фигурите са винаги чудесно разположени в пространството и запълват перфектно рамката на платната формат А4, където една слаба висока човешка фигура би заела само около 1/3 от пространството. (Това си е лично мое наблюдение и не претендирам да е истина. За мен картините на Ботеро са така привлекателни най-вече поради факта, че са „пълни“.)

 

Музей Ботеро в Богота, основан през 2000г. когато артистът дарява 208 творби- 123 негови и 85 на международни артисти, ни посрещна с отворени врати- вход свободен. Изгубихме се из етажите и галериите декорирани с платната на артиста, както и на много други известни майстори, между които: Дали, Брак, Миро, Пикасо, Моне и Матис и си прекарахме целият следобед погълнати от меки форми и пастелни цветове.

.

.

.

.

За Мая, 11г. посещението в музея беше страхотно забавно. „Мисля, че Ботеро е странен и обича храната. Освен дебели хора има и доста рисунки на плодове и други вкусни неща. Въпреки, че повечето картини бяха на дебели голи жени, на мен ми харесаха. Най-вече- дебелата Мона Лиза и Дебелият Христос. Мисля, че картините му са хумористични и смешни, детски.“ –каза Мая.

.

.

Беше вече късен следобед, слънцето се опитваше да пробие мрачните дъждовни облаци, когато излязохме от музея на Ботеро и продължихме надолу по улицата към площад Боливар, където насред тълпи от хора и стотици гълъби ни посрещна тежката Катедрала Богота, построена между 1807 и 1823г, най-голямата в Колумбия. И тогава се случи нещо магическо. Слънчевите лъчи най-после надникнаха изпод облаците на запад. Катедралата се обля в злато и ярка дъга като ореол засия над блестящите и куполи на фона на оловносиви облаци… Всички присъстващи: хората излезли на разходка след работа, туристите от цял свят, уличните продавачи на царевични палачинки, бонбони и сокове, влюбените двойки насядали край статуята на Боливар, бездомниците, жената дърпаща с въженце една оседлана лама за снимки, инвалидът с разноцветните балоните, продавачката на семена за гълъбите- всички притаиха дъх и се втренчиха в златото на катердралата и в дъгата, която изгря и не угасна много дълго време, докато слънцето не се скри зад планините на запад.

Катедрала Богота

Катедрала Богота

* Във втора част ще рзкажа за това как изкачихме връх Монсерате, от където се вижда цялата столица, посетихме музеят на златото и ботаническата градина на Богота.

Facebook/The Life Nomadik

Share