Регата делфини баракуди и Дейвид Копърфилд

Седемнайста глава

Регата, делфини, баракуди и Дейвид Копърфилд

от Мира Ненчева

Март, 2014

Джордж Таун в Бахамите е лудница, особено през зимата и особено по време на седмицата, когато се провежда регата. Разбира се, с нашият късмет, точно тогава се появихме ние.

Беше вече нощ, когато минахме зад рифовете и пуснахме котва в първото заливче до едно малко островче. Решихме, че стотиците светлини в далечината са светлините на града. Голям град ще да е, си помислихме. Но на сутринта се оказа, че това са били лампичките от върховете на мачтите на стотиците лодки закотвени в широкият плитък залив срещу Джордж Таун.

Дингита на крузъри от другата страна на залива, Джордж Таун, Бахамите

Дингита на крузъри от другата страна на залива, Джордж Таун, Бахамите

Самият град не е по-различен от останалите бахамски градчета- спокойствие в непрестанната тропическа жега, малки къщички подредени от двете страни на тесни еднопосочни улички, кола минава от време на време, мъже насядали по стълбите в сенките край магазинчета и ресторантчета, поздравяват минувачите, добро утро, как сте днес. Разликата с останалите бахамски градчета и острови е огромната общност от крузъри, окупирали залива- поне три пъти по-многобройни от местното население-между 300 и 500 лодки. Цялата икономика на това място се базира на крузърите.

Стотици лодки, най-вече канадски, чито екипажи се състоят предимно от двойки пенсионери, си прекарват зимните месеци в Джордж Таун, далеч от студа на север. Тук те си организират всевъзможни игри и забавления на едно малко островче само за тях, където местните не ходят. Йога на плажа, волейбол, домино, карти, класове по рисуване и разни занаяти, турнири по покер, семинари, състезания с кокосови орехи (!) и какви ли не други забавления. Имат си и ресторан само за тях с дискотека. Ходят в града само да си пазаруват, на друг ресторант за разнообразие, да си изперат дрехите в градската пералня и да заредят гориво и газ. Така живеят голяма част от канадските пенсионери, за разлика от българските…

Ние се паркирахме от другата страна на залива, далеч от крузърите и близо до града, тъй като да играем домино с канадци-пенсионери не се връзва с представите ни за приятно прекарване. Там стояхме няколко дни в очакване на гости.

Fata Morgana anchored in front of Peace$Plenty hotel, George Town Фата Моргана на котва в Джордж Таун, Бахамите

Fata Morgana anchored in front of Peace$Plenty hotel, George Town
Фата Моргана на котва в Джордж Таун, Бахамите

Най-интересното, което се случи през тези дни беше тридневната регата. Около трийсетина лодки взеха участие и беше прекрасно да ги наблюдаваме, с опънати платна, като рояк бели пепереду, които прехвърчаха във всички посоки. Нещо като ветроходен хаос- прекрасна гледка- всякакви модели и размери яхти носени от вятъра. Някои се приближаваха съвсем близо до нас, безшумни, и внезапно завиваха, платната увисваха за момент, после се изпълваха отново с вятър, натегнати, лодките се засилваха, само корпусите им свистяха върху морето, еднокорпусните наклонени ниско над водата, катамараните изправени стабилни, тримараните с един крак във въздуха хвърчащи с невероятна скорост.

.

.

.

.

Ние викахме за Триад, тримарана на Том, наш приятел, който имаше нужда от екипаж и ние с Иво се кандидатирахме, но той избра други по-опитни за първите две състезания, по едно на ден, и обеща нас да ни вземе за третото.

Triad in the middle

Triad in the middle

Триад спечели първо място и в двете състезания. Имаше празненства с безплатна храна и танци на островчето на пенсионерите.

.

.

.

.

Третото състезание за наше огромно съжаление го отложиха поради липса на вятър, но Том ни качи на обиколка по маршрута заедно с другите от екипажа. И така, имахме щастието да обиколим острова, макар и без да се състезаваме, на борда на Триад- най-бързата лодка в Джордж Таун и беше страхотно!

Tom and Ivo

Tom and Ivo

.

.

Бяхме десетина човека на борда, екипаж и пасажери, времето слънчево и приятно, вятърът около 10 възела от югоизток, морето гладко- перфектно. Триад се носеше със скоростта на вятъра, сякаш едвам докосваше повърхността на морето, с такава лекота- имахме усещането, че всеки момент ще се отдели от водата и ще полетим.

.

.

.

.

.

.

Щом вятърът напънеше от ляво, левият корпус стоеше във въздуха и беше много интересно по време на маневра поворот оверщаг- Триад прескачаше от един корпус на друг, както вие бихте прескочили локва, с широко разкрачени крака. И всички се местехме от една страна на другата. При катамараните няма подобно нещо- те стоят винаги вертикално изправени.

.

.

Captain Tom Cox, s/v Triad

Captain Tom Cox, s/v Triad

След 4 часа шампионът Триад се завърна в заливчето, пуснахме котва и събрахме платната. И точно тогава се появиха семейство делфини- майка с две бебета. Том, доста интересна личност, пръв скочи във водата, Иво и Джим веднага го последваха. Повече от половин час делфините плуваха около нас. Като магия.

Ivo with dolphins

Ivo with dolphins

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Няколко дни по-късно пристигнаха гостите ни, които изобщо не очакваха какво ще им се случи. Иван, наш много добър приятел- българин в Канада, 16-годишната му дъщеря Нани и 18-годишният му син Никола- най-добрият приятел на Виктор пристигнаха в Джордж Таун и преживяха една седмица на борда на Фата Моргана, плавайки в хубаво време и в лошо време (с 35 възела шквал и огромни вълни, както и влизане между рифовете на платна нощем с течението срещу нас). Престоят им може да се обобщи така: открихме вълшебен остров и неговият самотен омагьосан обитател, ловихме риба с копия във води гъмжащи от кръвожадни баракуди, гмуркахме се при скатове и морски звезди, плувахме с акупи и русалки, с каяка открихме малка пещера, където през нощта единствените светлинки бяха фотолуминисценцията във водата, почти изгорихме една палма, опитомихме човекоядно куче нахранвайки го с кокосови орехи и ядохме отровни баракуди всеки ден.

Иво и Иван

Иво и Иван

.

.

 

Мая и Нани

Мая и Нани

 

Виктор и Никола

Виктор и Никола

На 35 морки мили северно от Джордж Таун се намира Ръдър Кий- малък частен остров с няколко самотни плажа и много красиви скални формации, както и малка пещера издълбана от вълните- притежание на известният илюзионист Дейвид Копърфилд.

Ръдър Кий, Бахамите

Ръдър Кий, Бахамите

Фата Моргана на котва пред Ръдър Кий

Фата Моргана на котва пред Ръдър Кий

.

Мира в пещерата

.

Пещерата при прилив се наводнява

.

.

И въпреки, че на острова почти никога няма никой, Том ни предупреди, че има инсталирани камери, които следят какво става по бреговете и едно човекоядно куче, което пази острова и неговите тайни. Така че по-добре не ходете на брега, за да си нямате проблеми с магьосника и с бясното му куче, каза Том.

Скални гъби

Скални гъби

.

.

Като пристигнахме в заливчето и пуснахме котва, веднага отидохме на брега. Половината от нас с плуване, другата половина се накачулихме на каяка и всички се озовахме на частното островче за 2 минути. Нямахме търпение да срещнем Дейвид Копърфилд! Разходихме се из вътрешността, събрахме сума ти кокосови орехи, разгледахме пещерата, но нито помен от магьосника.

 

.

Иво и Иван пристигат на забраненият остров

.

Никола и Виктор

.

Агент Оранжев

.

Мира събира паднали кокосови орехи

И точно когато най-миролюбиво си отваряхме кокосови орехи с мачете на плажа, едно мрачно космато същество се подаде от храстите. За нула време се телепортирахме във водата. Всеки спасява себе си- мъжете избягаха първи, изоставяйки жените и децата. Като бяхме на безопасно разстояние от брега се обърнахме и гледаме- съществото омърлушено и не много страшно.

.

Иво бере кокосови орехи направо от палмите

Нани

Нани във въздуха

Дали е Дейвид Копърфилд? Или Робинзон Крузо? Или Том Хенкс? Или човекоядното куче? Бяхме общо седем човека. Трима казаха, че е куче, четирима казахме, че е Дейвид Копърфилд. Накрая всички се съгласихме, че това е илюзиониста, който след неуспешна илюзия е превърнал сам себе си в куче, безвъзвратно.

.

Дейвид Копърфилд

Горкият Дейвид Копърфилд- козината му сплъстена и вмирисана, ноктите му прораснали, изоставен на собственият си остров сам, омагьосан, без компания, без храна и без вода. Стана ни мъчно и предпазливо се завърнахме.

.

Виктор предпазливо храни Дейвид

Споделихме с него кокосовите орехи и той гладно нагъна четири, като много внимателно и изкусно огризваше кокоса от черупките. От там на сетне кучето се превърна в нашият добър островитянски приятел и гид. Галено му викахме Дейвид.

.

Дейвид яде кокосови орехи

На следващият ден, докато Иво и Иван ловяха риби с копия в рифовете, Дейвид заведе мен и децата на разходка да проверим какво има от другата страна на острова, където, след като вървяхме по една тясна пътечка цялата в паяжини и паяци, открихме още един прекрасен таен плаж. В торбичка носехме пилешки кокалчета за Дейвид и му ги давахме едно по едно. Той беше безкрайно щастлив и благодарен.

.

Мая си остри оръжие за всеки случай

.

На път към непознати места с торбичка кокали

.

От другата страна на острова

.

Мая

.

Виктор, Мая и Мира

.

Виктор„ мая и Мира във въздуха

Обратно на лодката си организирахме състезание по скачане във водата. Всички спечелиха първа награда.

.

Децата скачат в бистрите топли бахамски води

.

Мая, Никола и Виктор

.

.

.

Иво и Иван. Ех, живот!

.

Иван в полет

.

Иво в полет

.

Виктор и Никола в полет

Вечерта се завърнахме на брега с огромен кокал от свинският бут, който изядохме предната вечер, както бяхме обещали на Дейвид и си напалихме грамадански огън на плажа. (След този кокал Дейвид ни стана верен до гроб и за малко да го осиновим.)

.

Привечер на островчето- стартираме огън

.

.

 

.

.

Иво, който е пироман по душа, с вино в системата, за малко да подпали една от палмите. Какво ли са си викали тези, които преглеждат записите от охранитлните камери…

.

Сцена от филм с Том Хенкс

.

.

/

/

.

.

.

.

 

На следващия ден открихме още една от тайните на това омагьосано място- русалка, която свири на пиано под водата.

.

.

 

Скулпурата е направена по поръчка на Копърфилд от стомана и се намира на около 3 метра под вода. Номера е, че не се знае точно къде е и не е лесно да я намери човек.

.

.

.

.

.

Иван къде се е хванал?

След тези прекрасни три дена не ни се тръгваше. Сърцата ни се късаха най-вече за Дейвид, който през изминалите две нощи спа на плажа срещу лодката и само ни чакаше да отидем на брега и да му занесем нещо за хапване. Нани сериозно искаше да го осинови.

.

.

Моля ви, ако някой някога отиде на това място, занесете на кучето храна и вода. Кучето не е опасно и е напълно изоставено. Оцелява ядейки паяци и гущери и пие морска вода. Да изоставиш куче само на малък остров уж да пази частната собственост (кокосовите орехи ли, незнам?) от натрапници (като нас) е жестоко спрямо животинката и независимо дали Дейвид Копърфилд или някой друг е отговорен, това не е правилно.

След това островче посетихме още няколко подобни малки самотни островчета, гмуркахме се, плувахме, скачахме във водата, разхождахме се в плитчините с каяка. Иван постоянно ловеше риба, но все хващаше баракуди, които по принцип може да причинят натравяне от сигуатера, ако носят бактерията в себе си и е рисковано да се ядат, ама Иван беше дошъл да лови риба и да яде риба и нищо и никой не можеше да го спре да хапва баракуди! И все пак взехме предпазни мерки: преди всички да седнем да се нахаплярим, първо давахме на госта ни Иван да опита малко парченце от рибата. После изчаквахме около час, като внимателно го наблюавахме дали нещо странно ще му се случи. Ако след около час Иван все още беше жив, значи баракудата е чиста и става за ядене. И тогава всички се нахвърляхме върху вкусните сочни бели филенца. Баракудата е една от най-вкусните риби, които сме яли и определено е най-лесна за хващане. Мммм!

 

.

Поредната баракуда

.

Да, баракуда е. Грозна, отровна, но вкусна!

.

Бирата в Бахамите- Калик

.

След няколко бири и вина…

И така, седмицата мина прекалено бързо и дойде време нашите приятели да си ходят. Първите няколко дни след като си заминаха ни беше трудно да свикнем с празната лодка. Липсваха ни…

Иво и Иван

Иво и Иван

Иво и Иан на борда на Фата Моргана

Иво и Иван на борда на Фата Моргана

Глава шестнайста. Пътя на болката

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

 

 

Share

Извън мрежата

Извън мрежата

от Мира Ненчева

Един ден решихме да си вземем лодка и да обикаляме света. Напуснахме работа, напуснахме училище, продадохме си колата, продадохме си къщата в Канада и всичко в нея и през април 2013 си купихме 12-метров катамаран Leopard 2001, който нарекохме Фата Моргана- нашият нов дом и превозно средство.

 

Fata Morgana

Fata Morgana

От всички начини за пътуване на дълги разстояния ветроходството е единственото, което не изисква гориво, само вятър и не замърсява околната среда. Помислихме си: „Идеята да пътешестваш между континенти, да прекосяваш океани, да видиш света разчитайки само на природните елементи е страхотна!“ И въпреки, че нашата лодка има не един а два двигателя, решихме още в самото начало да ги включвме само в извънредни спешни ситуации. От тогава се научихме да плаваме в зиг-заг срещу вятъра, да пускаме и вдигаме котва на платна, а щом вятърът утихне, пускаме каяка във водата, впрягаме го и дърпаме лодката с 0,5 възела в час. Но не включваме моторите.

.

.

Да пестим гориво и да не ползваме моторите се превърна в принцип и закон. Последно зареждахме гориво във Флорида преди 14 месеца, през ноември 2013г. От тогава пропътувахме много морски мили на юг до Бахамите, Доминикански Републики, Пуерто Рико и всички карибски острови до Тринидад и Тобаго и обратно до Пуерто Рико без да зареждаме и с пълни резервоари.

.

.

И не само пътешестваме безплатно, но и живеем доста комфортно без да плащаме никакви месечни сметки. Преди да потеглим от Флорида превърнахме Фата Моргана в уникална независима от горива лодка.

.

.

Два от основните проблеми на крузърите са добиването на електричество и добиването на сладка вода на лодката. Ние си решихме тези проблеми като инсталирахме слънчеви панели и машина за десалиниране на морска вода. Панелите произвеждат 1500 вата слънчева енергия, която складираме в 700 ампера литиумни акумулатори. До към 9 часа сутринта акумулаторите са вече пълни и обикновено имаме повече ток, отколкото ни трябва.

.

.

Слънчевите панели захранват всички уреди и системи на борда– хладилника, който черпи най-много ток, навигационните уреди, лампите, електрическите тоалетни и машината за вода, която работи само по няколко часа 1-2 пъти в седмицата и поддържа резервоарите на лодката винаги пълни със сладка питейна вода. Имаме и доста ефикасна ситема за улавяне на дъждовна вода, която събираме в кофи и ползваме за пране и миене. Перем си дрехите на ръка в кофите. Добрата новина е, че в тропиците не се налага да носим много дрехи…

Мая простира прането

Мая простира прането

И така, можем да пуснем котва край някой безлюден остров и да прекараме там седмица, месец или година без да ни се налага да зареждаме гориво или сладка вода.

Fata Morgana в Барбуда

Fata Morgana в Барбуда

Никога не ходим в марините, защото да стоим на котва в заливчетата навсякъде е безплатно. Имаме шевна машина и сами си шием платната, както и най-различни инструменти за най-различни поправки и ремонти. Когато посещаваме някое място на брега, често ни се налага да вървим големи разстояния, тъй като за съжаление нямаме място на лодката за колелета. Понякога спираме коли на авто стоп или взимаме автобуса. Ловим и ядем доста риба, готвим си и си месим хляб. Най-много пари харчим когато нещо се счупи на лодката и трява да се купят нови части, когато се скъса въже или корпусите трябва да се пребоядисат. Но освен тези, нямаме много други разходи.

Ivo the fisherman Иво е голям рибач...

Ivo the fisherman
Иво е голям рибач…

След почти две години, вече свикнахме с този начин на живот. Но ни отне време да се нагодим. Трябваше да се научим да живеем без съдомиялна, перална машина, климатик, телевизор, а интернет имаме само от време на време тук и там. Хладилникът ни представлява един сандък, който се отваря вертикално и за да изкараш нещата, които са на дъното, трябва първо да извадиш всички неща до горе. Ледът е лукс, както и топлата вода. Взимаме си доста бърз душ със студена вода или си топлим вода на слънце в една черна найлонова чанта. Консумираме от всичко много по-малко от преди и скъсахме почти всички връзки с матрицата. Нямаме даже телефон, нито постоянен адрес. Веднъж един служител в някаква институция, след като неуспешно се опита да попълни формуляр с данните ни, обяви: „Изглежда, че вие не съществувате…“

Ivo in Tobago

Ivo in Tobago

Но на нас така ни харесва и не бихме заменили този начин на живот за нищо.

Ежедневно научаваме нови неща. Да живеем на лодка, да виждаме света и да пътешестваме с помощта на вятъра, да си произвеждаме слънчева енергия и сладка вода, са най-ценните уроци за нашата 11 годишна дъщеря Мая, която не ходи на училище. Тя знае какво е чиста енергия от възобновяеми източници и какви са ефектите от замърсяването на въздуха и водата, знае за значението на опазването на природните ресурси и околната среда. Колкото повече връзки с цивилизованият свят скъсваме, толкова повече се приближаваме до природата, при това без да се лишаваме от голяма част от комфортите на 21 век благодарение на някои от последните природосъобразни технологически изобретения.

 

Мая

Мая

Можете да намерите предишните статии на български и пътеписите от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

 

Share

Китът който дойде да ни каже здрасти

.

.

Нещо подобно може да ви се случи, когато плавате от едно място към друго, бавно, лек бриз, морската повърхност леко набръчкана; после вятърът умира напълно и лодката започва да се носи от почти недоловимото течение в някаква случайна посока, небето-безоблачно и толкова ослепително, че очите ви заболяват, не се вижда земя, само морска пустуш- огромно интензивно пространство, празно и смълчано; и точно тогава…. ПУФФФ…дълго мързеливо забавено пуффф, и знаете, че е кит, и сърцето ви подскача, адреналинът ви удря толкова стихийно, че усещате малки бодлички в ръцете и краката; и знаете, че е кит, но още не сте го видели- толкова близо до лодката; и започвате да гледате с всичките си очи, сканирате морето във всички посоки наоколо и знаете- следващият път ще го видите със сигурност.

.

.

Ето го, задава се бавно, като закъсняло чудо, пуфффф, още по-близо, съвсем до лодката, тъмният му гърб гладък и лъскав, влажното му око ви гледа. Обикаля около лодката все по-близо и по-близо, разтревожен, защо не се движите, защо лодката така се носи нанякъде, имате ли нужда от помощ? Водата е толкова бистра, толкова напълно прозрачна, че когато той решава да мине отдолу, само на метър под лодката, виждате всеки един детайл по масивното му тялото. Млад гърбат кит, около 10-12 метра дълъг, с малка гръбна перка, две бели странични перки и мощна елегантна опашка. Гледате надолу сякаш висите във въздуха. Кит тече под краката ви.

.

.

Решава да остане с лодката за известно време, да се увери, че всичко е наред. Излиза да си поеме въздух на всеки няколко минути, понякога съвсем наблизо. Понякога плува по гръб и бялото му коремче свети под водата- фука се- ето ме тук съм, вижте какво мога да правя, как сте, приятно ми е да се запознаем!

.

.

Share

Островът на маймуните

Островът на маймуните

от Мира Ненчева

Ние хората, въпреки историята, въпреки природата, въпреки съвестта ни, продължаваме да вършим странни неща в името на науката и в името на човечеството.

Майка и бебе резуз макак

Майка и бебе резуз макак

На 12 морски мили югозападно от Фахардо открихме малко островче- едва 600 на 400 м., плоско от северната страна със стръмно каменисто хълмче от югозападната, издигащо се от морето и достигащо 35м височина. Островът е залесен и необитаем, с изключение на няколкото стотин игуани и над 1000 маймуни от вида Резус Макак (Rhesus Macaque), които не се срещат никъде другаде в Пуерто Рико или в останалите карибски острови.

Кайо Сантиаго, Пуерто Рико

Кайо Сантиаго, Пуерто Рико

Маймунки! Колко яко, си казахме ние. Но това не е туристическа атракция и дори ако мястото не се пази в тайна, то е забранено за посетители. „Нарушителите ще бъдат наказани“- гласят табелки покрай брега. Това може би обяснява факта, че бяхме единствената лодка и единствените хора в околността.

 

.

.

Още щом се приближихме с лодката в заливчето до западният бряг чухме крясъците на маймуни в гората  и решихме да ги посетим с нашият нов каяк. Доближихме се до брега и започнахме да гребем в плитчините от подветрената страна на острова. Спряхме до едно малко пясъчно плажче и предпазливо се огледахме за маймуни в сенките на рядката горичка. Зачакахме. Скоро се появи двойка маймуни и седнаха срещу нас в далечината, хвърляйки ни по един нехаен поглед от време на време. Няколко минути по-късно започнаха да прииждат макаци от всички посоки. Някои вървяха на четири крака по земята, други подскачаха от клон на клон в короните на дърветата и от време на време надаваха остри крясъци, без особена причина. Озовахме се заобградени от стотици маймуни седящи на земята около нас и в клоните на дърветата.

 

резус макаци

резус макаци

Резус макаците са средно големи маймуни, сиви, кафеникави и жълти на цвят с къси опашки и червени лица, родом от Индия, Бангладеш, Пакистан, Непал, Бурма, Тайланд, Афганистан, Виетнам и южен Китай. Тези примати са най-широко разпространени в различни географски райони и обитават голямо разнообразие от климати и надморски височини в Централна, Южна и Югоизточна Азия след хората. Те оцеляват в сухи открити места, тревисти и гористи райони и дори се намират на височини до 2500 м. Също така са лесни за отглеждане в зоо паркове и в домашни условия. Често се размножават и броят им нараства, за това ги смятат за обратното на „застрашен вид“, а в Азия ги считат за напаст, като плъховете, особено в градовете, където маймуните ходят да търсят храна в отпадъците и често крадат каквото им попадне.

млад мъжки макак

млад мъжки макак

Фактът, че са толкова многобройни, устойчиви и лесни за отглеждане, както и фактът, че макаците и хората са доста близки по анатомия и физиология с 93% общи гени и общ прародител (преди 25 милина години), ги прави доста популярни в научната сфера.

.

.

„Резус макаците са широко използвани за медицински и биологични тестове, както и за животински експерименти. Името им дава названието на „резус фактор“- един от елеметите в човешката кръвна група. Резус макаците са също така използвани във всеизвестният противоречив експеримент за майчински лишения през 1950-те от доктор Хари Харлов, сравнителна психология. Други медицински открития улеснени от ползването на резус макаци включват: ваксини за бяс, дребна и едра шарка, лекарства за конторлиране на СПИН и по-доброто разбиране на женскта възпроизводителна система и ембриони.“ (От Уикипедия)

Маймунки с цифри и букви на гърдите

Маймунки с цифри и букви на гърдите

През 50-те и 60-те години НАСА изпраща макаци в космоса, от които един се завръща жив, а Русия последно праща маймунка извън орбита на Замята през 1997. Макак става първият клониран примат през 1994г., а 2001 г. се ражда и първото транс-генетично маймунче наречено Анди, съдържащо гени на медуза и светещо в тъмното.

.

.

За научни изследвания и експерименти проведени на територията на САЩ се използват маймуни внесени от Индия, както и маймунките от колонията на остров Кайо Сантиаго, не далеч от бреговете на Пуерто Рико (неинкорпориран щат на Америка), където група от 409 животни били донесени през 1938 г. (зората на Втората Световна Война, когато на много от околните малки острови се извършват редица военни и други опити и учения). Днес колонията наброява над 1000 индивида, коио се разхождат свободно на малкия остров. С тях се занимава Университет Пуерто Рико – Карбски център за изследване на примати. Научните работници наблюдават държанието на“дивите“ животни. Тези маймуни също така задоволяват нуждите за научни експерименти на Националният Здравен Институт на Америка и университетите Йеил, Чикаго и Харвърд.

майка с бебе

майка с бебе

Въпросът дали животни трябва да се ползват за научни изследвания е доста противоречив. Някои хора твърдят, че в името на медицинският напредък, няма друг начин. Животните могат да бъдат пожертвани за доброто на човечеството. Нека хиляди маймуни, казват те, бъдат инфектирани с болести, изучавани и пожертвани дори ако благодарение на това само един човек бъде спасен. Този човек може да е детето ви.

.

.

Ако всички са съгласни да се прави дисекция на жаби в училищата с научна цел и да се ползват лабораторни плъхове за медицински експерименти, то каква е разликата с маймунките? Макаците, подобно на плъховете, са просто още един вид животни в изобилие. Но те не са плъхове, може да спорите вие, нито са животни „произведени“ за месо. Това са диви животни, които приличат на нас.

резус макак

резус макак

 

Тези, които защитават правата на животните ще ви кажат, че е нечовешко, даже безбожно да се убиват живи същества независимо какви са причините. Повечето научни изследвания върху животни и без това са безсмислени, поради физиологическата разлика между животните и хората. Независимо, че имаме прилика с макаците, факт е, че различните видове имат различни реакции към вируси и болести. Например резус макаците носят Херпес Б вирус, който не им вреди изобщо, но е опасен и смъртоносен за хората. Така че какъв е смисълът да се разработва ваксина за дадена болест, като се използват маймуни, след като ваксината няма да е ефикасна за хора?

.

.

Макаците, които наблюдавахме от разстояние на Кайо Сантиаго бяха много предпазливи и добронамерени към нас. Явно бяха свикнали с човешко присъствие, тъй като научните работници идват с лодка да ги хранят всеки ден. Стояха и чакаха, но ние нито ги хранихме, нито ги доближихме. Някои ядяха листата и кората на дърветата, други внезапно се изнервяха и сбиваха, което предизвикваше краткотрайна суматоха и всички крещяха и се възбуждаха, но след няколко секунди се успокояваха и продължаваха да се занимават с обичайните си занимания. Майки кърмеха бебета, ромнтични двойки правеха краткотрайна любов, старейшините се караха на младоците.

Ауимбое-ауимбое

Ауимбое-ауимбое

Жълто-зелените им очи и сериозни лица им придаваха тъжно изражение, но това беше само илюзия. Ние хората много обичаме да хуманизираме животните и да им придаваме човешки черти. Например делфините затворени в басейни, които в действителност може би страдат ужасно, ни изглеждат усмихнати. Ние им се усмихваме в отговор и плуваме с тях и даже ги целуваме за снимката. Тези маймунки, от друга страна, които на нас ни изглеждаха тъжни (защото ние знаехме каква съдба ги очаква) са всъщност най-вероятно доста щастливи. Те нямат представа какво е предназначението им и се чустват добре: рзхождат се свободно на островчето си, което е техният дом от поколения насам- дом, където няма хищници, където храната не е проблем и климатът е прекрасен.

 

.

.

Те не подозират за съществуването на останалият свят извън островчето, не знаят нищо за произхода си, за истинската свобода и независимост, за истинската дива природа, за Индия. За тях няма друг вариант (както и за много от нас, които, въпреки, че знаем доста повече, приемаме актуалната система, импозираната ни социална структура и йерархия, условия и закони и живеем „свободни“ цял живот на малките си островчета от фалшив комфорт и фалшиви предназначения, притежавани и управлявани като роби, докато експериментите продължават).

.

.

*Споделете във Фейсбук и ни пишете вие какво мислите за всичко това.

Share

Нептуне, благодарим ти за рибата!

След три седмици във Фахардо най-после дойде време да потегляме. Опънахме платната посока- Понсе, шейсетина морски мили на запад. С източен вятър около 20 възела Фата Моргана се движеше 7-8 възела, стигайки до 9 надолу по вълните, които идваха зад гърба ни. В един момент се зададе черен облак с кратко затишие на вятъра преди да удари- вятър и дъжд, 30 възела и отгоре. Иво беше нагласил платната wing on wing и реши, че няма да рифоваме предварително. И точно, когато зафуча- въдицата удари. Иво се захвана да тегли рибата, а аз и Мая трябваше сами да рифоваме, като завъртяхме Фата почти срещу вятъра, така че скоростта падна на 2 възела. Малко паника и крещене, нормалното.

Иво вади риба.

Иво вади риба.

Рибата изтегли половината влакно и мина цяла вечност преди Иво да успее да я докара. Тежка. Това е добър знак. Още преди да я доведе наблизо я разпознахме по червените перки- Mahogany Snapper- любима, с бяло мазно филенце.

Иво е голям рибач...

Иво е голям рибач…

Шквалът отмина, дъждът спря, само морето остана развълнувано още няколко минути след като всичко утихна, а Иво още се занимаваше с въдицата. Изкара рибата изморена, окървавена, почти умряла от битката. Мая донесе куката и шишето спирт, което ползваме за упойка на рибите. Упойка, която им капваме в хрилете, те се успокояват, заспиват и никога не се събуждат…

Мира също искаше да се снима с рибата...

Мира също искаше да се снима с рибата…

Всичко това се случи на 200 метра от островчето Cayo Santiago, известно още като Isla de los Monos (островът на маймните), където смятахме да спрем за ден-два. Мушнахме се зад рифа, намотахме платната и пуснахме котва.

Иво филира рибока

Иво филира рибока

Беше към 12 часа. Време за обяд. Иво разфасова рибока. Кожата, червата, главата и костите си ги поделиха един самотен делфин, който дойде да ни посрещне на влизане в заливчето и няколкото птици-фрегати.

Фрегата

Фрегата

Време за обяд. През последната година и половина сме хванали десетина от тези същите снапъри около Куба, Мексико, Бахамите и Пуерто Рико и пробвахме да ги готвим по няколко начина- на барбекю, на фурна с доматен сос и лук, пържена. Но най-добре се получи, когато я панирах с брашно и яйца, придружена с бял ориз или картофено пюре и студена бира. Даже Мая, която е доста претенциозна за храна и изобщо не обича риба, прави изключение в този случай и хапва порядъчно (без бира). Стана като традиция- щом хванем такова снапърче- панираме го. Другите видове риби ги приготвяме по различен начин.

Филе от снапър

Филе от снапър

И така, никога не се знае точно какво е менюто на Фата Моргана. Дали паниран снапър, дали сашими или махи-махи на скара..? Каквото му се откъсне от сърцето на лудия. Ние при всички положения сме му благодарни, стига да не е някоя зъбата грозна баракуда…

.
.

Нептуне, благодарим ти за рибата!

 

Share

Експедиция с каяк по река Фахардо

Заливчето Фахардо от източната страна на Пуерто Рико се намира в самата делта на река Фахардо. Днес за първи път се разходихме нагоре по реката с нашият НОВ каяк- по-голям, по-лек, по-удобен.

F01

Само след десетина минути гребане през залива навлязохме в реката, която тече бавно и спокойно по ръба на малко рибарско градче.

F02

Крясъците на чапли нарушаваха тишината на това място, изплашени водни кокошки панически прелитаха ниско над водата от единия до другия бряг. Самотен рибар ловеше риба.

F03

Огромни зелени игуани се спотайваха в клоните на дърветата надвесени над реката.

F04

Суетна бяла чапла се оглеждаше в кафявите води.

F05

Но това, което ни хареса най-много и ни изненада приятно беше чистотата. По повърхността на водата и в тревите покрай бреговете на реката нямаше нито един боклук, независимо, че реката премина през населено място.

F06

Share

Пътя на Болката

Read Father Jerome’s Via Dolorosa in English here

Шестнайста глава

Дядо Жером по Пътя на Болката

 

Ние сме пътешественици. Светът е нашият адрес, морето ни е постоянното гражданство. „Домът е там, където е лодката“ Така гласи един знак окачен в камбуза. Не се задържаме дълго на едно място- плаваме нататък измъчвани от необходимостта, като неутолима жажда, като проклятие, да видим какво има след хоризонта. Но понякога спираме. Понякога се покатерваме на върха на някоя планина и от там се оглеждаме наоколо, за да видим от къде сме дошли и на къде сме тръгнали.

.

.

Февруари 2014

Разстоянието между малкото частно островче Little San Salvador и Cat Island на юг е 34 морски мили. Плавахме цял ден. Беше вече тъмно, когато пуснахме котва в широкия залив от западната страна на острова.

На следващия ден взехме бутилки с вода в раниците и потеглихме към хълмовете.

Hiking up Mount Alvernia

Hiking up Mount Alvernia

Изкачвайки 62-метровата „планина“ Алверния- най-високият връх на Бахамите, разказах тази история на моите деца:

Имало едно време един стар отшелник- странен човек, който си живеел сам в малка каменна къщичка, която построил собственоръчно на върха на една малка планина. Къщичката, която до ден днешен краси планинката е толкова миниатюрна, че може да си представите колко малък е бил този отшелник, около метър висок- най-вероятно джудже. Всичко вътре- спалничката обзаведена с едно единствено дъсчено легло, което заема почти цялото пространство, коридорчето, стаята за гости, където не повече от един, максимум два госта могат да се поберат, малката камбанарийка и параклисчето, където има място само за един поклонник, където за да влезе човек през ниската вратичка, трябва да се наведе- всичко това прилича на детски по размер замък, построен върху мини-планина, където живеел мини-човек.

Ivo inside the chapel

Ivo inside the chapel

Но в действителност обитателят на това място бил доста висок, слаб мъж, с бяла брада и тъжни сини очи, облечен в сива роба с качулка. Защо тогава, мислите вие, си построил такова малко обиталище?

Hermitage on Mount Alvernia

Hermitage on Mount Alvernia

Продължихме да вървим по кратката стръмна пътека до върха. Хора от цял свят пристигат тук за да изкачат „Еверест на Бахамите“ , където се намира последния шедьовър на отшелника дядо Жером- ермитажа, който той проектирал и построил сам и където прекарал последните 17 години от живота си в уединение, като беден човек посветен на молитви, благотворителност и самота.

Inside the Hermitage's small chapel

Inside the Hermitage’s small chapel

Роден през 1876г. в Англия Джон Сирил Хоус учи архитектра и теология. На 21г. вече е практикуващ строителен дизайнер. На 27г. става англикански свещеник. През 1909г. Джон Хоус се присъединява към религиозна мисия в Бахамите, която има за цел да реставрира църкви разрушени от урагани. След като реставрирал и построил няколко църкви, младият архитект-свещеник напуска Бахамите и не се завръща до 1939г.- почти 30 години по-късно. През това време той пътешества в Америка, където приема католическата вяра.

Следващите няколко години живее като бездомник и скита из Северна Америка пеша, работейки в един момент като наемен работник на канадската железница. След този период, той отплава за Рим, където е ръкоположен за свещеник след две години в релиигиозен колеж. От там го изпращат в Австралия като мисионер и архитект на катедрали. В западна Австралия свещеникът построява многобройни църкви, катедрали и храмове, за която му дейност през 1937г. папата го ръкополага монсеньор.

Когато се завърнал в Бахамите, Джон Хоус бил вече стар мъж на 63г. Всички го наричали Дядо Жером.

Father Jerome

Father Jerome

Достигнахме върха на планина Алверния. Гледката от горе беше грандиозна. В нозете ни виждахме целия остров- вечнозелена ниска тропическа растителност, малки колоритни къщички покрай западните брегове окъпани в слънчеви лъчи. Кротките тюркоазени води на морето от западната страна на острова- спокойни и топли, изпълнени с коралови градини и разнообразие от тропически риби. Ревящият Атлантически океан от източната страна простиращ се чак до Африка, дълбок, тъмен, мистериозен.

.

.

Там горе, неуморния вятър носеше песните на птици и насекоми и заглушените молитви на един стар отшелник. Там горе, в едноместното манастирче с масивни каменни стени наподобяващи стените на средновековен замък, ние, атеисти, почуствахме присъствието на дядо Жером- внезапно дълбоко и носталгично усещане на спиритуалност и благоговение.

.

.

Сивите камъни на стените построени върху варовичните скали на хълма бяха заоблени в перфектна хармония с околната природа. Белите куполи искрящи на слънцето на фона на синьото небе приличаха на картина от епохата на Ренесанса.

.

.

Всичко изглеждаше естетически перфектно, с изключение на конообразния купол на камбанарията- счупен и изкривен, с огромна пукнатина от едната страна.

.

.

„Какво се е случило?“ – попитахме мъжа, който бъркаше цимент на тревата пред ермитажа- камъни, пясък, кофи и строителни материали разхвърляни наоколо. Друг мъж работеше горе на кулата.

„Удари светкавица. Вътре има метал, светкавицата дойде и БУМ! Удари! Преди около месец. Най-лошата повреда откакто ермитажа е построен.“ – обясниха.

Седрик Уилсън, строителен контрактор с повече от 45 години опит специализирал в реставрацията на църкви и Кърк Бъроус, и двамата местни от острова, бяха наети от местната католическа църква да поправят повредената камбанария.

Kirk Burrows

Kirk Burrows

Ние им предложихме да помогнем, като доброволци, и те с радост приеха.

„Всичко мъкнем на ръка тук горе по пътеката, няма друг начин“- обясни Седрик.

Cedric Wilson

Cedric Wilson

Започнахме работа на следващата сутрин. Ето, казахме си, възможност да се отблагодарим на тази малка островна държава и на нейните хора за гостоприемството и за щедростта, особено през последните две седмици в частното островче на круизните кораби… Понякога взимаме, друг път- даваме. Така е справедливо.

.

.

Като пътешественици ние имаме щастието да посещаваме различни земи, да се запознаваме с местните култури и обичаи, да опитваме местни храни, да посещаваме туристическите и природни атракции и изобщо- да се забавляваме, където и да отидем. Запитах се: с какво ние допринасяме за тези места, от които „взимаме“ толкова много? Достатъчно ли е това, че като туристи харчим пари (за храна, за транспорт, за хотел, а сувенири и прочие) и по този начин поддържаме местната икономика? А ако почти не харчим пари, както в нашия случай?

Building the scaffolding around the belltower.

Building the scaffolding around the belltower.

Всяка сутрин в продължение на седмица Иво и аз вървяхме до подножието на връх Алверния, където ни чакаха строителните мариали, които трябваше да замъкнем горе до ермитажа. Катерейки се по тясната стръмна пътека с кофи пясък и туби с вода в ръце, с дъски и железни прътове, аз си мислех за дядо Жером, който сам самичък построил ермитажа, камък по камък, вървейки по същата тази пътека нагоре-надолу, отново и отново.

Kirk and Ivo mixing cement.

Kirk and Ivo mixing cement.

Там, покрай пътеката от подножието на хълма до горе, насред сенките на дърветата, отшелникът беше поставил циментови барелефи, на които беше иобразен Пътя на Болката- Христос с кръстния си товар в различни етапи на път към разпятието – Via Dolorosa. Аналогията бе неизбежна- Христос страдащ под тежестта на кръстта си, дядо Жером, който сам построил ермитажа си, Седрик и Кърк, които го ремонтираха с наша помощ.

Ivo along "the Path of Suffering"

Ivo along „the Path of Suffering“

След няколко дена камбанарията беше поправена и отпразнувахме случая с малък пикник на терасата на един изоставен ресторант край плажа. Седрик донесе домати от градината си, домашен цитрусов сок и голяма тенджера с гъста пилешка супа, сготвена за нас от жена му. Аз донесох домашен хляб.

В крайна сметка наградата, която получихме за нашия труд, за нашето време отдадено в помощ на нуждаещите се, бе усещането на морална висота и спиритуално вдъхновение, които могат да бъдат постигнати единствено чрез подобни актове на благотворителност и безкористнос; бе урокът, който дядо Жером и неговият скромен, но очарователен дом ни научиха нас и нашите деца- за да се наслаждаваш на живота нямаш нужда от голяма къща, а от голямо сърце.

A hermit-frog inside the hermitage

A hermit-frog inside the hermitage

Миниатюрните размери на ермитажа, ниските врати, които принуждават посетителя да спре и да склони глава, са материалната метафора на един изключително висок, изключително скромен човек, който цял живот се е прекланял пред Бог.

Viktor in the Hermitage

Viktor in the Hermitage

Чрез нашите усилия да поправим камбанарията ние завинаги се превърнахме в част от ермитажа и от историята на дядо Жером; свързахме се с миналото и настоящето на връх Алверния, с хората от Cat Island, с историята на Бахамите.

Дякон Андрю Бъроус

Една събота вечер миналият декември връхлетя буря. Когато удари светкавицата, всички светлини угаснаха, всичко стана черно. На следващия ден разбрахме, че камбанарията е счупена. Акт на Природата. Но също така е и предупреждение. Всички ползват ермитажа, имаме снимки на брошурите на Cat Island да привличаме туристи. Ермитажът като културно и историческо наследство е ресурс, който ние използваме, без да го поддържаме. Да, светкавицата може да се интерпретира като предупреждение от Господ.

Deacon Burrows during service, inside Holly Redeemer Church.

Deacon Burrows during service, inside Holly Redeemer Church.

Дядо Жером беше поставил камбана в основата на хълма. Когато някой имаше нужда от него беше достатъчно да бие камбаната и той слизаше долу. Раздаваше дрехи, храна, лекарства и помагаше на всички колкото можеше. Хора го навестяваха от понеделник до петък, когато се нуждаеха. Той проповядваше евангелието, но помагаше на всички, независимо от коя религия са.

 

Deaco Burrows in front of Holy Redeemer Catholic Church designed and built by Father Jerome.

Deaco Burrows in front of Holy Redeemer Catholic Church designed and built by Father Jerome.

Помпей

Имаме повече църкви отколкото хора в този град. Всеки иска да си построи собствена църква. Дядо Жером построи 5 църкви само на Cat Island и на Long Island. Но ермитажът е мястото, където живя последните 17 години от живота си. Там горе е погребан.

Poompey

Poompey

Пола Търстън

Майка ми- Катлийн Търстън, се грижеше за него. Готвеше му и му чистеше, переше му дрехите. Била около трийсетина годишна, женена, но не можела да има деца, когато един ден дядо Жером сложил ръка на рамото и и проговорил на латински. Благословил я. Казал и, че ще има дъщеря. Аз. Аз съм благословена от дядо Жером. Майка ми нямаше повече деца.

Една сутрин, след като валял дъжд цяла нощ, майка ми го намерила проснат на земята. Паднал и се ударил много лошо. Там горе е много стръмно и скалите стават хлъзгави след дъжд. Намерила го и веднага извика хора от селото на помощ. Те се обадиха и изпратиха малък самолет, който го закара до столицата в Насао, в болницата. Там той се позакрепи и се завърна в ермитажа, но вече не беше същия. Скоро след този инцидент умря.

Paula Thurston

Paula Thurston

Гладис Макензи

Не зная на колко години съм, не помня. Но помня дядо Жером. Със сигурност го помня. Беше добър човек. Погребан е горе под камъните в земята, най-горе на хълма. Когато умря аз бях млада. Цялото село отидохме на погребението му. Сега всички идват при мен и ме снимат, защото аз съм тази, която го помни.

Каза Гладис Макензи и избухна в смях.

Gladis

Gladis

 

Петнайста глава. Забравени в рая на хамбургерите

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

.

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share