Стопаджиите с генератора в Маупити

.

.

На 30 морски мили западно от Бора Бора се намира малък живописен остров- Маупити (11 кв.км.), най-малкият остров от „Дружествените острови“, уединен и автентичен.

.

.

Атолът на острова има само един тесен проход от южната страна, който го свързва с останалия свят. Този проход е опасен и достъпен само при специфични морски условия, заради което островът остава неколконизиран дълго време в периода на европейската колонизация.

.

.

Днес в Маупити все още е трудно да се влезе по море, така че тук няма много туристи, нито яхти. Тихото и спокойно е, с великолепни гледки, бели пясъчни плажове, легендарни скалисти върхове, грандиозни места за гмуркане и древни исторически и археологически обекти.

.

.

Основното селище е Vaiea, където живеят около 1300 жители в спретнати очарователни къщички. Има няколко малки семейни магазинчета, църква, поща и пекарна, всички свързани с един път, обикалящ острова.

.

.

Оставаме в Бора-Бора месец по-дълго от планираното, чакайки подходящ метеорологичен прозорец, за да плаваме към Маупити или по-скоро да влезем през прохода. При силни южни ветрове и вълни атолът е недостъпен. Така че се забавихме в Бора-Бора, но не се оплакваме. Не мисля, че някой би се оплакал от Бора-Бора – най-романтичната световно-известна лагуна.

Снимки от Бора-Бора

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

'

.

.

Най-сетне дойде време и всички лодки, чакащи да отидат в Маупити, тръгваме едновременно. Плаваме заедно с нашите приятели – катамаран Moby и катамаран Cool Runnings. Плаваме на запад с леки източни ветрове. Cool Runnings и Fata Morgana опъват спинакерите. Моби предпочита да ходи на зиг-заг, под ъгъл на вятъра.

.

.

.

.

 

Моби е най-бързият от трите катамарана, но на спинакер се оказва, че е по-бързият вариант. Cool Runnings пристига първи, втора е Фата и малко по-късно – Moby влиза през прохода на платна, без двигатели, за да докаже, че при добри условия дори най-опасният проход е лесен за минаване.

.

.

.

.

Следват няколко дни на тропическо блаженство.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Една сутрин се стягаме за поход до върха на планината, когато рибарска лодка се приближава към Фата Моргана в залилвчето от източната страна на лагуната. На борда са мъж и жена от селото, които ни питат дали ще плаваме до Маупиха. Не сме сигурни. Маупиха е коралов атол без вулканичен остров на около 100 морски мили западно от Маупити. Неговият проход може да бъде още по-лош от този на Маупити. Грешно е отбелязан на морските карти, по-плитък и по-тесен е, с рекордно силно течение и няколко подводни скали точно в средата.

Човекът обяснява, че иска да изпрати „малък инструмент“ на сина си Кевин – пет килограма. Той прави жест с ръце, сякаш държи кутия с размерите на котка. Нашите приятели Криша и Адриан от яхта „Анка“ ни разказаха много за този атол и неговите обитатели, особено за една жена на име Хина и горещо ни препоръчаха да го посетим и да се запознаем с Хина, като ни обясниха как да влезем безопасно през прохода на атола. И сега тези местни хора се нуждаят от нашата помощ.

.

.

Няколко постоянни жители живеят и правят копра в Маупиха. Кораб ходи до там само веднъж или два пъти в годината, за да занесе провизии и да прекара пътници и за да изкупи и извози торбите със сушен кокос (копра), произведени в Маупиха. Следващият кораб е през ноември, след три месеца. Обещаваме да минем от там и да занесем малкия инструмент на Кевин. След това потегляме да изкатерим планината в Маупити.

Изкачване на планината

Изкачваме връх Te’urafa’atiu на 381 метра заедно с нашите приятели. Няколко открити места по пътя нагоре предлагат невероятни панорами. От върха изгледът към лагуната е грандиозен.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Като се връщаме в залива, откриваме две големи връзки с банани, внимателно вързани за парапета в задната част на лодката- подарък от мъжа и жената и знак, че сме сключили сделка. Те отново ни посещават, за да обсъдим подробностите и да уточним време за заминаване.

.

.

„Освен инструмента имаме и кутии с яйца, мляко, захар, брашно, олио, ориз и други провизии, матраци, дрехи и други неща, които бихме искали да изпратим на нашия син и на някои от съседите. А може ли съпругът ми също да отиде? А може ли и аз да дойда? „- пита жената.

Обещават ни папая и кокосови орехи, освен бананите. Така че не можем да откажем. Симпатични хора. Полинезийците спечелиха сърцата ни още в първия остров от Маркезите и сме повече от щастливи да им помогнем.

„Да, донесете всичко и заповядайте и двамата на борда! Ще плаваме заедно до Маупиха още утре сутринта!“

Те се появяват рано на следващия ден с планина от неща – всякакви провизии, кутии, матраци, чували и торби, които натрупваме в салона, плюс едно дълго дървено тризъбо копие за риболов, което прикрепваме по дължината на палубата, плюс „малкия инструмент“ – сто килограмов дизелов генератор, който заема по-голямата част от пространството в кокпита. Всичко това струпваме в нашия 36-футов катамаран (11 метра), който вече и без това е с наднормено тегло, натоварен с тонове стари книги, като така добавяме около 400 допълнителни килограма! Чудя се дали изобщо ще можем да се движим. Но вятърът е чудесен, 15-20 възела зад нас и всъщност правим доста добра скорост.

.

.

Пием кафе и ядем закуска – яйца с пресен хляб.

Мъжът, Боуи Тропне, има желание да помогне с плаването, въпреки че няма кой знае какво да се прави. Боуи е опитен моряк, който веднъж е бил екипаж на платноходка, пресичаща Тихия океан от Панама. Работил е и на търговски кораб- един от онези, които пренасят товари и пътници между островите и атолите. Жена му Дебора е очарователна. Пълна е с истории, мъдрости и легенди и с удоволствие ги споделя с нас.

.

.

Легендата за трите планински върха на Маупити

Много преди времето на нашите предци, когато се раждали островите, една майка и нейните близнаци (момче и момиче) живеели на върха на остров Маупити. Този остров бил заобиколен от затворена лагуна, без проход. Уви, без проход, водата в лагуната не можела да се подновява и рибата не можела да живее.

Майката заръчала на децата си да слязат до морето и да изкопаят проход между лагуната и океана. Момичето отишло на север, но не успяло да завърши работата си, което й спечелило името Hotu’ai (недовършен плод). Що се отнася до момчето, той успял да изкопае тесен проход от южната страна, което му спечелило името Hotupara’oa (добра работа).

Майката поздравила сина си, но го помолила да остане на юг и да пази прохода. Момичето, което било отхвърлено, трябвало да остане на север, далеч от майка си … и оттогава то не спира да я гледа и да я моли за прошка.

От този момент островът се нарича Maupiti (близнаците) и планината има три върха – първият на юг, с лице към морето (момчето), вторият в центъра (майката) и третият на север, обърнат към центъра (момичето).

 

Пристигаме рано, посред нощ, и дрейфуваме пред прохода на Маупиха през последните часове от тъмнината. Чакаме утрото, преди да влезем през тесния и опасен проход.

.

.

Течението е силно и проходът е толкова тесен, че имаме усещането, сякаш ще се допрем до подводните рифове от двете страни. Но имаме и голямо предимство- мъжът познава прохода, всеки риф и всеки камък. Той ни помага да прекосим успешно опасните води.

Утрото е златисто. Кит си поема дъх недалеч зад нас и изчезва. Птиците от малките острови на атола се събуждат и любопитни идват да ни посрещнат. С пуснати двигатели и прибрани платна се насочваме към последната ни спира във Френска Полинезия- атолът Маупиха.

.

.

 

 Гледайте 18-митното филмче, „Плаване със стопаджии – Маупити“в което плаваме до Маупити, изкачваме планината (майката) заедно с приятели и после качавме на стоп симпатична двойка и техните багажи, за да ги закараме до Маупиха. 

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Ако четете това …

.

… имаме една малка молба. Все повече хора, редовно четат нашите истории и гледат нашите филмчета в YouTube, но далеч по-малко са тези, които ни подкрепят. И за разлика от други, нашите статии и филмчета са достъпни и безплатни за всички. Така че смятаме, че е справедливо да помолим хората, които посещават блога ни и YouTube канала ни често за символична подкрепа – нещо като приятелски месечен абонамент. Усилията ни да пишем и да проучваме, да обработваме снимки и да правим филмчета отнемат доста време и енергия. И е още по-трудно да се прави от лодка с ограничен интернет и електричество. Но го правим, защото вярваме, че нашето пътешествие и начин на живот имат значение – защото може би ви вдъхновяваме. Ако редовно четете и цените нашите истории, помислете си да станете един от нашите „патрони“ за не повече от $ 1 или $ 5 долара на месец и да ни помогнете в бъдещите ни пътешествия. Вие сами решавате с каква сума и за колко време да ни станете Патрони и можете да се откажете или промените „абонамента“ по всяко време. Събраните средства са за фото и видео оборудване, дрон, подводна камера, компютър и софтуеър за обработване на видеата, както и за скромните ни ежедневни разходи за храна и ремонт на лодката. Без вашата подкрепа, това приключение би било немислимо и невъзможно. Благодарим ви!

Share

Плаване до Рароя и остров Кон Тики

.

.

Френска Полинезия е отвъдокеанска територия на Франция, състояща се от 118 острова и атола в южната част на Тихия океан, от които 67 са обитаеми.  Тези острови и атоли са разделени на пет островни групи: Маркизките острови, архипелага Туамоту, архипелага Дружествени острови, островна група Гамбе, и Австралските острови.

Разстоянията между островите в рамките на една островна група са малки- обикновено няколко часа или един ден плаване. Но преходите от една островна група до следващата са стотици морски мили и отнемат няколко дни.

Преход от Маркизките острови до архипелага Туамту

.

.

Планираме прехода от Маркизките острови на югозапад до архипелага Туамоту стартирайки от о.Уа Поу заедно с катамаран „Invictus“ и катамаран „Mercredi Soir“. 450 морски мили  или няколко дни. Фата Моргана е най-малката и най-бавната от трите лодки, така че още първия ден от плаването губим радиовръзка с нашите приятели, които са по-напред от нас. Последният път, когато се чухме с Invictus, научихме, че са имали някакъв проблем с хидравликата на управляващия механизъм и със стаксела. При една неконтролируема маневра, едно от въжетата прежулило ръката на Никол до месо.

Проверяваме прогнозата за времето. Зоната на конвергенцията със силни ветрове и шквалове преминава на юг. Според GRIB файловете, лошото време ще бъде на 200 морски мили южно от Туамоту, така че ние би трябвало да сме в безопасност с 15-20 възела ветрове прогнозирани за нашия район.

.

.

На третата вечер от прехода ни удря буря с 40 възела от изток. Часът е 20:00, тъмно като в рог, облаци, дъжд, вълните стават все по-големи- пълен ужас. Пускаме грота оставяйки само малко от стаксела, на който се отвори дупка по средата. Надяваме се, че това е шквал и ще премине за няколко минути.

Яростта на Морето е страхотна. Усеща се злината в тътена на вълните и воят на вятъра, като лошо предзнаменование.

Не отминава. Нито за няколко минути, нито за няколко часа. Нощта се превръща в кошмар.

Иво се занимава с лодката, управлява на ръка. Мая е учудващо спокойна и безстрашна. Опитва се и мен да ме успокои. Аз, обаче, се побърквам.

„Ако оцелея, ако някога се добера до твърда земя, ще си тръгна и никога вече няма да стъпя на лодка!“

Изпращам съобщения по сателита IridiumGo на Мел и Криша с координатите ни; приготвям непромокаемата чанта с ръчното VHF радио, бисквити, бутилка вода, нож, фенер и други подобни жизнени необходимости в случай че се счупи мачтата, че лодката се преобърне и се разбие на парчета и потъне и ние се озовем сами насред тъмния океан бушуващ около нас, пълен с акули. Какъв шанс имаме?

Лодката сърфира надолу по вълните, трудно е да я удържим стабилна. Отклоняваме се от курса, на запад. Трябва да намалим скоростта. От кърмата Иво пуска импровизираните ни дрогове- бирените каси от Галапагос, този път приготвени предварително. Срахотни са- вършат чудеса!

.

.

С бирените каси сме значително по-бавни и стабилни, но продължаваме да се отклняваме от курса на запад. Решаваме да опитаме нещо, което никога до сега не сме правили. Да спрем. Избираме момент, в който да завъртим безопасно срещу вятъра. Бумът е отворен напълно към десния борд, грота е навит, стаксела се подава съвсем малко, може би 1 кв.м. успоредно на бума, руля е завъртян напълно към ляв борд (противоположно на бума) и заключен, вятърът и вълните ни идват от ляво,  от около 45 градуса. Лодката се опитва да завие наляво, заради руля и да направи поворот оверщаг, но не може, заради бума и стаксела. Чудо! Спираме! Нито можем да завием на ляво, нито на дясно. Фата спира плавно; вълните я издигат и я спускат под ъгъл.

Часът е 1:00 сутринта, вятърът си бушува, но се чувстваме добре, плавно е. Все още дрифтираме леко на запад, но само с около 1 възел. И познайте какво правим през останалата част от нощта? Изтощени спим! Не като бебета, но спим. Ако някой ми беше казал, че ще спя по време на буря, никога нямаше да повярвам. Но спах.

06:00 ч, слънцето бавно прогонва нощта и бурята затихва. Оцеляхме без поражеия, освен една дупка в старото предно платно.

Но още страшни мменти предстоят.

Пристигане в Рароя

.

.

Архипелагът Туамоту е известен също като „Опасният архипелаг“. Много са лодките разбили се в рифове на тези ниски атоли, невидими през нощта. Дори минаването през бурните води на тесните йм проходи може да бъде катастрофално. Влизането и излизането в атолите трябва да се прави много внимателно, когато приливите и отливите са в застой и течението в прохода не е твърде силно.

Рароя е нашият пръв атол и естествено сме стресирани и се тревожим как ще влезем през тесния проход между рифовете. Пристигаме вечерта и отново спираме не далеч от входа на атола по същия начин, както предната вечер, тъй като извън атола е дълбоко- открито море и не може да пуснем котва. Този път спираме не заради лошото време, а за да чакаме утрото. В повечето атоли може да се влиза само по светло и в точния момент, когато приливът се обръща и започва отлив и течението си сменя посоката. Точно тогава за няколко минути има момент на застой и проходът е в най-спокойното си състояние. Но не знаем точно в колко часа се обръща течението.

.

.

На сутринта тръгваме, все още с доста силно течение срещу нас, което образува бурни води подобни на бързеите на река с водовъртежи в тесния проход. С опънати платна и с помощта на двата двигателя се борим с течението и влизаме успешно в лагуната. Където попадаме в райско местенце, оцелели след ужасите на Ада.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Нито един хотел, нито един турист. Една лагуна само за нас със спокойни тюркоазени води, заобиколени от малки необитаеми островчета с кокосови палми и розови плажове. Като пощенска картичка, но истинско!

.

.

.

.

„Атолът“ е коралов риф обграждащ езеро от морска вода, наречено „лагуна“. Атолите се формират от вулканични острови заобградени от коралови рифове. Първо, вулкан изскача от морето. После, корали започват да се формират по ръбовете на кратера. С течение на времето, вулканът започва да потъва обратно в морето и постепенно изчезва. Но пръстенът от корали формирал се около него остава и дори продължава да нараства, защото коралите продължават да се натрупват. Малки плоски коралови и пясъчни острови се появяват тук и там по ръба на лагуната, защитена от риф. Като оазис в необятната синя пустуш на океана.

.

.

С около 80 острова и атола, архипелагът Туамоту (което означава „отдалечените острови“) е най-голямата верига от атоли в света.

Рароя е един от най-западните атоли от веригата, сравнително малък, с овална форма, дълъг 43 км и широк 14 км, със земна площ от 41 кв км и плавателна централна лагуна с площ 359 кв км. Прекосяваме лагуната и пускаме котва пред един от малките необитаеми „моту“ (островчета), където нашите приятели вече ни чакат.

.

.

Празнуваме пристигането ни с голям огън на плажа, хапване, пийване и музика.

.

.

.

.

Не далеч от тук, само на 10 минути с каяка (подарък от нашите приятели KayakShop.BG), се намира остров Kon-Tiki. Точно на това място е пристигнал Тур Хейердал и неговият екипаж след като прекосява Тихия океан от Перу върху сал, направен по древна технология. Това е едно от най-епичните ветроходни приключения на всички времена. С възхита и благоговение вървим по пясъка, където не много отдавна е вървял Тур Хейердал преживял 100 дни със сал- бури, акули и неизвестност. Представете си радостта, която той и хората му са изживяли, стъпвайки на този плаж!

Остров Кон Тики

.

.

.

.

Проходите между островите в атолите с техните силни течения могат да бъдат опасни за навигация, но също могат да бъдат много забавни за децата.

.

.

По-малките проходи между островите са с топли плитки води, които си променят посоката- текат навътре и навън с приливите и отливите- подобно на река заслана с мокет от корали, като разцъфнали цветя. Кораловата река.

По-големите дълбоки проходи са още по-впечатляващи, с подводни коралови каньони. Тук теченията са масивни, наситени с хранителните вещества, пристигащи от океана в лагуната. Ето защо тези входове изобилстват от риба и са едни от най-добрите места за гмуркане в света. Но също така са опасни, най-вече заради силните течения, но също така- заради акулите.

Гмуркане в Рароя

.

.

От другата страна на лагуната, пред единственото селище с около 200 жители и в близост до главния проход (входа на лагуната), се запознаваме с Джесика и Крис-млада двойка от САЩ, които плават около света с едно много старо и симпатично куче на име Мартини. Те са професионални водолази и подводни фотографи и ни предлагат да ни заведат до едно страхотно място за гмуркане.

Иво и Мая се научиха да се гмуркат и получиха своите сертификати PADI не много одвна- в Колумбия, благодарение на Ката и Себастиан от DeepCoral. Имат екипировки и бутилки, но тъй като нямаме компресор да пълним бутилките с въздух, така и нямаха възможността да се гмуркат от Колумбия насам. Досега. Invictus имат компресор на борда и Тоби с радост пълни бутилките на Иво и Мая.

.

.

Навсякъде във Френска Полинезия е позволено да се гмуркате и не е задължително да сте с група или с инструктор (за разлика от Галапагос). И без това, има само няколко места в Туамоту, които организират гмуркания и дават екипи под наем, но не и в Рароя. Ако имате собствена екипировка, можете да се гмуркате, колкото си искате, където си искате. И благодарение на Тоби и неговите компресор и диги, Иво и Мая имаха възможността да се гмуркат из цяла Френска Полинезия, започвайки в Рароя. А благодарение на Крис и Джесика от яхта „Silent Sun“, разбрахме къде са най-добрите места за гмуркане в Туамоту. В замяна на един грейпфрут и една папая те заведоха нашата група гмуркачи в прохода на Рароя.

Перлената ферма

.

.

Също тук, има перлена ферма, където отглеждат истински черни перли в лагуната.

След гмуркането, отиваме на брега, за да се срещнем с младия собственик на перлената ферма. Той е трето поколение производители на перли, след като дядо му разработва бизнес със стриди, а баща му разработва индустрията с черните перли.

.

.

„Аз съм „последният перлен фермер“. Климатът се променя; глобалното затопляне има опустошителни последици за перлената индустрия и скоро няма да останат много перлени ферми в Туамоту „.

.

.

Обяснява ни как се отглеждат перлите. Разрешава ни да се разхождаме и да разгледаме фермта и хангара, където работят работниците, но не ни позволява да снимаме. В края на краищата, това е индустрия за милиони долари и професионалните тайни трябва да бъдат пазени, тъй като всеки перлен производител си има своите специфични методи. Но основният процес за производство на перли е един и същ навсякъде: парче „донор“ от стрида се имплантира в „мида- приемник“. Специалист вкарва внимателно едно малко изкуствено топче със специфичен химичен състав вътре в мидата. Това е най-чувствителната част от процеса и ако топчето не бъде имплантирано правилно, перлата няма да се образува. След това стридите се връщат обратно във водата, прикрепени за риболовни шамандури, хванати за дъното, които лесно могат да бъдат унищожени от бури. С течение на времето в мидата около малкото топченце се формира перла. Целия процес отнема между 6 и 12 месеца, след което перлите са готови за екстракция. Но не всички стриди оцеляват и не всички перли са добро качество. Само тези, които отговарят на специфичните стандарти биват изкупувани.

.

.

Вечерта, „последният перлен фермер“ ни кани нас и нашите приятели на вечеря в дома му. Всички носим по нещо за хапване и пийване. Домакинът и жена му много се радват на моята плодова сала. Няма много плодове и зеленчуци на острова, където е трудно да се сдобиеш с каквото и да било и всичко трябва да се поръчва и доставя от Таити. Всичко с изключение на риба, кокосови орехи и черни перли.

.

.

Страшно ни хареса това място и не искахме да си тръгваме. Помните ли как се канех да се махна от лодката заради бурята? Каква буря? Забравих за бурята само след няколко дни в Рароя.Пък и къде да отида- в това малко селце с 200 души или на някой от необитаемите острови с кокосови палми?

Обратно на лодката и напред към следващия атол!

.

.

Continue reading

Share

Тихоокеански преход. Ден 18, 19, 20, 21, 22 и 23

.

.

Тихоокеански преход. Ден 1
Тихоокеански преход. Ден 2, 3 и 4
Тихоокеански преход. Ден 5, 6, 7 и 8
Тихоокеански преход. Ден 9, 10, 11 и 12
Тихоокеански преход. Ден 13, 14, 15, 16 и 17

Ден 18

15-05-2016г. – S 09 21 ’50’ ‘W 127 05’ 28 “ oостават 690 NM, GPS посока 265, вятър E 8-10 възела, облачно, температура на въздуха 28 ° С

Спокойно море. Напредваме бавно с 3-4 възела. Няма риба.

Правя нещо като мусака с картофи и телешко варено от консерва за обяд. Щеше да е добре, ако имахме пресни плодове и зеленчуци. Прясно месо. Почти нищо не е останало за ядене, освен консерви и сухи храни (макарони, ориз, брашно). Голяма част от стоте яйца, които купихме в Галапагос се развалиха, въпреки че ги съхраняваме в хладилника. Мисля, че половината бяха развалени още като ги купихме. Кой знае колко време са пътували преди да пристигнат в малкото магазинче на о. Изабела.

Свежите продукти свършиха само след около 10 дни плаване, с изключение на картофите. Добре, че обичаме картофи. Но и те започват да се развалят- меки, сбръчкани, с тъмни петна- няколко се разсмърдяха ужасно и ги метнахме в океана.

Зелето, морковите и лукът издържат най-дълго, както и ябълките и портокалите. В хладилника, траят повече от месец, а извън хладилника, когато температурата на въздуха е 30 C, 1 до 3 седмици е максимума. Жалко, че няма достатъчно място за всички пресни продукти в хладилника. Корабните хладилници не са същите като хладилниците в къщите. Нашият е подобен на сандък доста по-малък от нормалните хладилници, с капак, който се отваря вертикално. Ако трябва да вземете нещо от хладилника (например парче сирене), трябва първо да извадите всичко (картона с яйцата, бутилките, салатите, доматите, отворените буркани с маслини или сладко от ягоди), за да достигнете това, което ви трябва – затрупано на дъното. Защото това, което ви трябва, винаги е затрупано на дъното.

Добре, че взехме цял чувал брашно- редовно правя хляб и е доста успешен.

Но няма риба.

.

.

Ден 19

16-05-2016г. – S 09 27’45“ W 129 03’42“ остават 573 NM, GPS посока 265, вятър E 8-10 възела, няколко облака, температура на въздуха 28 ° С

Още една красива нощ с ярка луна. Спокойно плаване. Става все по-горещо.

Иво измъкна риба тон! Суши- отново в менюто ни днес! И утре …

.

.

Понякога се чустваме самотни насред океана, но никога не сме сами. Виждаме птици- денем, а понякога дори и нощем- почти всеки ден от този преход. Мислехме, че няма да има никакви птици в средата на Тихия океан, но ето че има. Не много- само една-две тук и там. Не изглеждат заблудени или изморени. Прелитат ниско, оглеждат за риба или си почиват кацнали във водата; дори понякога идват да ни проверят любопитни, преди да отлетят на там, за където са тръгнали.

А дори, когато няма птици наоколо, знаем, че морето под нас гъмжи от живот. Делфини си поемат въздух от време на време и винаги идват да си играят около лодката; понякога срещаме и китове. Цели пасажи от летящи риби панически изскачат от повърхността на морето стреснати от лодката. Подобни на огромни водни кончета, те прелитат на височина до един метър в дълги параболи над водата издавайки хеликоптерни звуци с крилата си, преди да се цопнат по корем обртно в морето. Всяка сутрин намираме умрели летящи риби и дребни изсъхнали калмари (явно и те прелитат) на палубата. А освен това, има още много най-различни риби и морски същества, които не виждаме, но знаем, че са там, точно под лодката- всякакви риби и акули, разбира се. Дълбоко под нас.
Океанът- до голяма част неизследван- е враждебно място, в което хората не са в състояние да оцелеят. Неестествено е за човека да бъде в морето- нуждаем се от въздух и земя. И все пак- ето ни тук.

Ден след ден- сами насред океана.

.

.

Ден 20

17-05-2016г. – S 09 45’09“ W 130 52’47“ остават 464 NM, GPS посока 260, вятър E 6-8 възела, ясно, температура на въздуха 28 ° С

Най-бавния напредък от началото на този преход. Вече изминаха 19 дни. Сами насред океана. Сами с птиците и морските обитатели.

Придвижваме часовника, добавяйки по един час на всеки няколко дни- няколко пъти вече.

.

.

Усещането понякога е сякаш сме спрели и изобщо не напредваме; не отиваме никъде. Не заради бавната скорост, а заради непроменящия се еднообразен пейзаж. Сякаш стоим на едно място- в центъра на голям син кръг. Нито се доближаваме, нито се отдалечаваме от вечната скучна линия на хоризонта.

Синият кръг около нас не се променя- един и същ ден след ден. Сякаш Галапагоските острови са зад източния хоризонта и вчера ги зърнахме за последно. Или Маркизките острови са зад западния хоризонт и ще ги забележим всеки момент. А понякога усещането е като че ли не съществуват никакви острови и плаваме вечно на планета, съставена изцяло от океани. Изгубили сме усещането за време и разстояние.

Представете си … Някои неща е трудно да си представите…, че гледате през прозорец на бавно движещ се влак, прекосяващ безкрайна пустиня.

Ако нямахме GPS, който да определя позицията ни на морската карта, бихме се объркали напълно във времето и пространството.

Изкуството да определяш точната си позиция по звездите е почти изцяло забравено в нашите дни. И много други изкуства … Връзката „човек- природа“ е заменена от „човек-технологии“.

Ветроходството днес е много по-лесно и достъпно именно благодарение на новите технологии, но също така сме станали прекалено зависими от уреди и електроники, които могат да се развалят всеки момент.

Мая най-после завърши учебника по математика и всичките 23 теста в края, което си е огромно постижение! Вече две години се мъчим с този дебел учебник от Тринидад и Тобаго и сега вече свърши. Следващите няколко седмици –ваканция!

.

.

Ден 21

18-05-2016 – S 10 02’37“ W 133 05’40“ остават 332 NM, GPS посока 265, вятър ENE 12-14 въела, ясно, температура на въздуха 29 ° С

Добър напредък с 5-6 възела и гладко море. Денонощно сме на спинакер.

Мием лодката, чистим, перем (на ръка в големите оранжеви кофи). Резервоарите ни за сладка вода побират 800л. Машината за десалиниране на вода- Catalina MK II Spectra Watermaker обезсолява 42л питейна вода на час. Поддържаме резервоарите наполовина пълни, за да намалим теглото в предната част на лодката и въпреки това имаме достатъчно вода за почистване, миене и къпане. Слънчевите панели произвеждат достатъчно електричество за машината за вода и всички други електрониката на борда, така че не се налага да пускаме двигателите нито за секунда.

Последният път, когато ползвахме двигателите бе в Галапагос, по време на тревогата за цунами. Имаше голямо земетресение в Еквадор- на около 500 морски мили- и последва тревога за цунами точно след залез слънце една вечер. Така че трябваше бързо да евакуираме котвеното заедно с всички останали лодки- около 20-30 най-различни плавателни съдове – и да изчакаме няколко часа в по-дълбоки води далеч от сушата. Цунамито така и не дойде или бе толкова незначително, че не го усетихме, така че всички дружно се прибрахме обратно в заливчето, пуснахме си котви- всеки на старото място- и си легнахме. Това бе последният път, когато включихме двигателите.

.

.

Ден 22

19-05-2016 – S 10 21’07“ W 135 11’38“ 0стават 207 NM, GPS посока 270, вятър ENE 14-16 въела, облачно, температура на въздуха 29 ° С

Доближаваме Маркизките острови; вълнуващо е.

Шест шквала един след друг. Наричаме събитието „турнир по шквалове“. Не са много силни, а и вече имаме приготвени касите от бира, така че не се шашкаме.

След „голямата бурята“, завързахме две дълги въжета за две от жълтите пластмасови бирени каси, които купихме на тръгване от Галапагос (вече празни)- големи и яки, за еднолитрови бутилки-и ги приспособихме вместо дрог. Пускаме ги от кърмата при силен попътен вятър и вълни, за да предотвратят сърфирането и да стабилизират лодката. Приготвихме ги веднага след „голямата буря“ преди няколко дни и вече ги изпробвахме в един от шкваловете. Работят чудесно. Щеше да е страхотно, ако ги бяхме приготвили по-рано.

Става изключително горещо. Задушно. Термометърът достигна 31 C. И дори през нощта не се разхлажда. Поливаме се с кофи морска вода.

.

.

Ден 23

20-05-2016г. – S 10 26’52“ W 137 56’08“ остават 44 NM, GPS посока 275, вятър E6-8 възела, облачно, температура на въздуха 30 ° С

На обяд остават само 44 морски мили до първия остров от Маркизите.

Нещо странно се случва и с трима ни. Изпитваме нещо като носталгия, вместо радостно вълнение. Вместо щастливи и възторжени, ние се чувстваме тъжни при мисълта за земя и цивилизация. Мая дори малко поплака. Бихме продължили да плаваме още толкова. Може би има някакво научно обяснение за това необичайно психическо състояние.

Иво извади още една риба тон. Други две се измъкнаха.

Вятърът намаля съвсем. Плаваме съвсем бавно. От западния хоризонт бавно изплува тайнствен, почти прозрачен силует на остров. Нашият перфектен син кръг изведнъж се промени и се превърна в диамантен пръстен. Втренчили сме се в о. Фату Хива сияещ в далечината.

Залез. Ще пристигнем през нощта.

В място отвъд реалността.

.

.

Гледайте видеото ни Тихоокеански преход

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Тихоокеански преход. Ден 5, 6, 7 и 8

.

.

Тихоокеански преход. Ден 1
Тихоокеански реход. Ден 2, 3 и 4

ДЕН 5

02.05.2016г. S 04 29’24“ W 095 55’23“ ,остават 2572 NM, GPS 245, вятър югоизток 10-16 възела, облаци, температура на въздуха 26 С

Вятърът се засили и напредваме с 6 възела, джиба и грота отворени максимално. Първите дни се движехме на юг-югозапад, а сега вече се насочихме директно по курса- на запад. Температурата на морската вода скача. Нощите вече не са така хладни и влажни.

Имахме няколко часа по-силен вятър- над 20 възела и нервно море. Движихме със скорост 7-8 възела. Точно по това време закачихме голяма риба. Паника на борда. Иво държи въдицата и се бори със звяра; аз и Мая се занимаваме с платната и лодката. Навиваме джиба и пускаме грота, зщото рибата е на път да измъкне всичката мисина, така че трябва да спрем лодката, дори може би да тръгнем след рибата. Но не се стига до там. Рибата се откъсва и изчезва заедно със стръвта. Беше хубава стръв. Вероятно рибата също е била хубава. Вятърът спадна до 14 възела.

Получаваме съобщения по сателита IridiumGo от няколко приятели, които ни изпращат прогнозата: Криша от Ямбол, която живее на лодка в Австралия, Мел приятел, с който се запознахме в Карибите, също в Австралия в момента и друг приятел- Бойко, с който се познахме от Facebook. Прогнозата за времето изглежда добре. Мел някак си успява да ни следи с помощта на MarineTraffic и знае точно къде се намираме, въпреки че не можем да отговаряме на съобщенията и не можем да изпращаме точни координати или да пишем как сме. Кофти.

Рибоядът ни го няма. Преспа на слънчевите панели, направи голяма бъркотия (наака навсякъде) и си тръгна на сутринта. Тъжни сме, че толкова скоро ни напусна.

На AIS-а засичаме кораб пътуващ на северозапад, на около 8 морски мили от нас- твърде далеч, за да го видим в действителност. Голям контейнеровоз „Hanjin Isabel”. AIS-а ни дава информация за името, размерите, GPS позицията на кораба и дестинацията му, скоростта му и времето до най-близката ни среща. Имаме аларма, която се включва когато засечем плавателен съд на радиус от 2 морски мили- много ценна за нощните вахти. Обаждаме йм се по VHF радиото, канал 16 и ги питаме дали могат да изпратят имейл на нашите приятели Мел и Криша. Офицерът по радиото има забавен акцент и е много любезен. Казва, че повечето от екипажа на кораба са от Филипините, че сега плават към Сингапур и ще се приберат в къщи след няколко месеца. И няма проблем, ще изпрати нашето съобщение. Диктувам му буква по буква имейлите на нашите приятели и няколко думи: „Получаваме вашите съобщения, но не можем да отговаряме. Продължавайте да изпращате прогноза за времето. “

Следобеда, рибоядът ни се завръща! Ходил да лови риба и се прибра. Радваме му се.

Нощта е спокойна.

.

.

ДЕН 6

03.05.2016г. S05 11’10“ W098 13’35“ остават 2428 NM, GPS 255, вятър югоизток 14-18 възела, няколко облаци, температура на въздуха 26 ° С

Снощи празнувахме „една шеста от пътя“. Разделихме разстоянието на малки отсеци. Първо го закръглихме на 3000 морски мили и след това го разделихме на 6, 5, 4, 3 и 2 равни части. 2500 морски мили са една шеста от пътя (пропътуван- остават 5/6). 2400 морски мили- една пета от пътя. 2250 морски мили- една четвърт от пътя. 2000 морски мили- една трета от пътя и 1500 е средата. Да броиш морски мили в Тихия океан е като да броиш дните в затвора, предполагам.

Хубаво спокойно перфектно плаване цял ден, 1 метър вълни, плавно, 5-6 възела скорост. Слънчево. Най-после напредваме добре! Също така – най-после хванахме риба! Една малка риба тон. Суши за обяд.

Получихме съобщения от Мел и Криша. Получили са имейла от „Hanjin Isabel”. Прогнозата за времето изглежда добре.

Мая чете книга на български. Също така се справи отлично по геометрия днес.

Открих около 30 пакетчета заготовка за сладкиш „Бети Крокър“ складирани в дълбоките резерви- четири различни вкуса: шоколад, ванилия, лимон и ягода. Май сме ги забравили от две години най-малко. Всички са с изтекъл срок на годност и мирис на мухъл- някои повече от други. Но сме решени да ги ликвидираме до края на това пътуване. Правя мъфини понякога по два пъти на ден. Шоколадовите и ваниловите са сравнително нормални- само леко намирисват на мухъл. Лимоновите са по-зле, но им добавям големи парчета шоколад за по-добри резултати. Мая ги яде със запушен нос. Номерът е да не ги миришеш. Вкусът е ОК. Ягодовите обаче са напълно отишли, неядливи. Предполагам, че ягодовите заготовки имат повече влага и са създали по-добри условия за мухъл. Добре, че имаме само 3 от тях. Разпръскваме розовото брашно вонящо на плесенясали ягоди в морето. Вътрешните найлонови пакетчета от заготовките събираме с останалите боклуци в една голяма черна торба, която съхраняваме до резервоарите за вода, а външните пакети, направени от рециклиран картон накъсваме на малки парчета и хвърляме зад борда. Няма достатъчно място на лодката да трупаме вички отпадъци в продължение на месец. Всички хартиени, стъклени или метални опаковки могат да отидат зад борда, защото те имат способността да се разградят и усвоят от околната среда на дъното на океана, с изключение на пластмасата. Така че хвърляме в морето всичко органично, хартия, стъклени бутилки и консерви- законно и с чиста съвест, като се стараем да не допринасяме за глобалното замърсяване. Но за съжаление, океанът вече е пълен с пластмасови отпадъци поради неправилното изхвърляне на боклуци в промишлени количества. Въпреки, че траекторията ни не пресича „Тихоокеанското боклучено петно“ ( pacific garbage patch), често виждаме риболовни шамандури, пластмасови бутилки и туби, носещи се по течението. Нелегално изхвърлените пластмасови отпадъци в големи количества на сушата- в пристанища, реки, и канали, както и боклуците от рибарските кораби, платформите и товарните кораби се носят от теченията по повърхността на морето и се натрупват в райони с висока концентрация на морски отломки. Днес има пет океански боклучени петна- най-голямото от които е „Северно-Тихоокеанското петно“ (North Pacific Gyre).

Още една спокойна нощ. Местим часовника с един час назад.

.

.

ДЕН 7

04.05.2016г. S 05 36‘45’‘ ‘W 100 37’ 56“, остават 2282 NM, GPS 260, вятър югоизток 16-20, слънчево, температура на въздуха 27 ° С

Става все по-горещо.

Нощем ме спохождат много сънища.

На сутринта откриваме няколко малки калмарчета и летящи риби самоубили се на трамплина, изсъхнали вече.

Иво успя да закачи и извади голяма риба тон. Този път без крещене и нерви. Направих много суши. Вътрешностите и кожите ги изяде рибоядът ни- директно от ръцете на Maya. Той все още пътува с нас; вече се чуства по-уверен, разхожда се по палубата, ака навсякъде, ходи да лови риба и се връща след няколко часа, и ако му разрешим, ще влезе вътре в лодката. Става все по-нахален.

Вятърът се засили- 20-24 възела; нашата скорост е 7-8 възела. Образуваха се големи вълни. Ще ми се вятърът и вълните да спаднат отново.

Една четвърт от пътя.

.

.

Ден 8

05.05.2016г. S 06 04’59‘‘ ‘W 103 14’42“, остават 2123 NM, GPS 260, вятър югоизток 16-20, температура на въздуха 25 ° С

Развълнувано нервно море цяла нощ и сутрин.

Спокоен ден със слаб вятър.

Правя хляб сутринта и мъфини в следобедните часове. Лодката мирише на пекарна. Зад нас се разстила лека сладникава диря и със сигурност лодките плаващи зад гърба ни има да се чудят от къде се носи тази миризма на шоколад и ванилия (и лек мухъл) насред океана.

Има много други ветроходни яхти, които плават на запад заедно с нас, така че сигурно има някой не много далеч от нас. Радарът и AIS –а засичат плавателни съдове в радиус до 20-30 морски мили, но може да има някой на 40 или 60 морски мили зад нас, без да знаем. По това време на годината, от май до август, много платноходки правят този преход на запад. Вероятно сме най-малко 20 лодки пресичащи Тихия океан по едно и също време. Но океанът е толкова огромен, разстоянията са толкова големи, а платноходките са толкова малки и толкова бавни, че дори и тези, които тръгват заедно само след 1-2 дена се изгубват едни-други, заради разликата в скоростта йм. Много крузъри поддържат връзка между лодките чрез SSB радио, а сега вече и с достъпната сателитна опция IridiumGo. Ние не разполагаме с SSB радио, а сателита ни се повреди и не изпраща съобщения, така че комуникацията ни с брега и с други лодки е ограничена до получаване на съобщения. Иво не може да разбере какъв е проблема. Чустваме се сами и изолирани.

Рибоядът е изчезнал. Мислехме си, че ще пътува с нас през цялото време. Но той си замина. Надявам се, че ще си намери друга лодка и ще оцелее, тъй като вече е твърде далеч от земята и едва ли ще има сили да долети до брега. Ще ни липсва.

.

.

Ден 9

Гледайте видеото ни Тихоокеански преход

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Тихоокеански преход. Ден 1

Ден 1

28 април 2016 г. Позиция S 00 57’53“ W 090 57’45“ остров Изабела, Галапагос. Вятър 5-8, вълни 0, слънчево, температура на въздуха 25 ° С, разстояние до дестинацията 2923 морски мили.

.

.

Вдигаме котва на платна, без двигатели. Първо опъваме грота , после издърпваме котвата, пускаме се назад докато се отвори ъгъла на вятъра, опъваме джиба и плаваме. Доста проста процедура, стига да има достатъчно място и достатъчно вятър. Но мястото е тясно, наоколо е пълно с други закотвени лодки и не далеч пред нас има пясъчна плитчина . И няма вятър. Грота е вдигнат и Иво започва да дърпа котвената верига. Вади котвата. Няма вятър. Започваме да дрейфоваме, а течението ни тласка странично към съседния катамаран „Free Spirit“. Започвам да се паникьосвам и приготвям кранец (фендър). Човекът от „Free Spirit“ е на палабута и ни гледа озадачен. Пита ни дали двигателите ни са счупени, в момента в който минаваме безшумно на половин метър от него. Не знам какво да отговоря.

Двигателите работят добре, просто Иво принципно не ги използва, включително когато пускаме и вдигаме котва. За мен, това са най-страшните моменти от живота ни в морето, ако не броим бурите. Иска ми се да сме като нормалните хора, да влизаме и излизаме на мотори в пренаселените котвени стоянки и заливи. Не мисля, че рискът си струва. Иво не мисли, че има риск …

Джибът е опънат. Тръгваме бавно напред с лекия вятър и се отправяме директно към плитчината. „Free Spirit“ сега е на безопасно разстояние зад нас, но шкиперът продължава да ни вика: „Там е плитко, ще заседнете!“ Побърквам се. Очаквам лодката да опре дъното и да заорем всеки момент. Правим поворот, точно когато съм на път да припадна и се отдалечаваме от опасните плитчини, минавайки твърде близо пред друга закотвена лодка. Отправяме се към входа на залива и към открито море.

Стрелката за вятъра на върха на мачтата липсва, след като една птица-фрегата кацна върху нея и я счупи. Може би птицата я е откраднала; може би е отлетяла сграбчила нашата стрелка за вятър в ноктите си, за да я занесе в гнездото си в мангровите. При всички положения, Иво не можа да я намери, въпреки че прекара целия следобед на предния ден да се гмурка около лодката и да търси. Проклета птица! Надявам се да използва стрелката ни като японски меч и да си направи харакири. Това означава, че ще прекосяваме океана без индикатор за ъгъл и посока на вятъра. Ще трябва да разчитаме на старите начини- връзваме конци на няколко видни места по вантите. Те ще ни показват от къде духа вятърът.

Frigate Bird

Frigate Bird

По този начин, стресирани, започваме дългия преход към отсрещната страна на най-големият от океаните- Тихия океан. Планирахме, подготвяхме се и се притеснявахме (особено аз) за това дълго пътуване в продължение на месеци. Трупахме провизии още от Пуерто Рико- преди две години (някои от които вече са с изтекъл срок); говорихме с по-опитни моряци за маршрути и стратегии. Представяхме си как ще бъде. Но има неща, които не може да си представи човек. Да плаваш с малка лодка насред океанската шир, сам в продължение на три седмици, е едно такова невъобразимо нещо.

Семейство Галапагоски морски лъвове си играят около лодката, изпращат ни. Ще ни липсват ужасно. Мая каза, че на земята, те й напомнят на бездомници- мързеливи, тромави, мръсни, груби и напълно невъзпитани. Спят по цял ден, заели най-удобните пейки в парка, вонят ужасно на развалена риба, акат на обществени места, издават шумни повръщащи звуци, бият се за най-съблазнителните места на пейките, държат се грубо един към друг и към случайните минувачи, кърмят невъзпитаните си деца на стъпалата на кея и винаги се качват- напълно неканени- на лодките на хората, особено през нощта. Ще ви откраднат рибата, ако имате такива, ще лаят по вас, ще се изакат върху палубата, ще се въргалят по възглавниците, и ще избягат неохотно оставяйки след себе си смрадлива диря, ако ги изгоните (което не е лесна работа), готови да се завърнат при първа възможност. И въпреки това, никога не им се разсърдихме за набезите.

Във водата се трансформират напълно и се превръщат в нежни, грациозни, омагьосани същества, притежаващи пъргавината на световно известни водни акробати. Обичаме ги.

Тази сутрин, тръгвайки от Галапагос, осъзнавам, че няма да видим земя и цивилизация за много дни-няма да има зелени дървета, кафява пръст, червени покриви, жълти пеперуди- само синьо и черно море. Може би ще корабокрушираме в буря, може би Фата Моргана ще се блъсне в заспал кит или изгубен контейнер през нощта и ще потъне заедно с тримата си безпомощни пасажери. Тревожих се за всички тези неща толква дълго време, че вече съм свикнала с мисълта или по-скоро съм се научила да я подтискам. Готова съм за този преход. Това, което много ме натъжава точно в този момент, когато слънцето изгрява с лилава светлина иззад тъмния кратера на вулкана Серо Асул, който се смалява зад гърба ни, е фактът, че няма да видим морските лъвове вече … Ако плача, то със сигурност е за морските лъвове.

.

.

Ден 2 …

Гледайте видеото ни Тихоокеански преход

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Тихоокеански Герои

Да прекосиш Тихия Океан от Галапагос до Маркезите на борда на малка яхта (близо 3000 морски мили; месец без земя) е епично приключение и голямо постижение за всяко семейство с ограничени познания по навигация и не много голям опит във ветроходството, но не може да се нарече „геройство“. Не герои, а мечтатели и приключенци; не смели, а дръзки, любознателни и малко луди са тези, които са го направили, а те са много. Поздравяваме ви!

През май 2016г., ние- Иво, Мира и 12-годишната Мая успешно преплавахме най-голямото непрекъснато морско разстояние на Земята на борда на 11-метровия катамаран Фата Моргана. Отне ни 23 дни и нощи, през които времето и пространството добиха различен смисъл. Сами насред синята водна пустуш на Тихия Океан. Всъщност, не бяхме сами и тази история не е за нас. Протагонистите на тази история са много.

По време на дългия преход, Авто-Пилота, Слънчевата Инсталация и Машината за Вода, Електрониките и Платната се превърнаха в членове на екипажа- всеки с индивидуалния си характер. Постепенно ги обикнахме все повече и повече. Те са „герите“ на тази история.

.

.

Авто-Пилота направлява лодката по курса ден и нощ- доверен невидим рулеви, който магически въртеше руля, неуморно нагласяше посоката, миля след миля, непрестанно, в продължение на повече от 500 часа, позволявайки ни да си почиваме и да мързелуваме през по-голямата част от времето. Какво бихме правили без него? По-късно научихме, че две от лодките, които тръгнаха горе-долу по същото време като нас, са изгубили техните авто-пилоти и се наложило да управляват на ръка през цялото време, в продължение на месец. Катастрофално!

На борда с нас бяха и Слънчевите Панели (1500 вата), които зареждаха Литиумните Акумулатори с достатъчно електричество за всички електроники и уреди на борда да работят непрекъснато, за хладилника и машината за вода, както и за лампите, компютрите и телевизора. Нито за секунда не се наложи да пускаме моторите, за да произвеждат ток- имахме си достатъчно. До 10ч00 всяка сутрин акумулаторните батерии вече бяха пълни до дупка и всички системи работеха перфектно. Пускахме Машината за Вода през ден за по 2-3 часа, което беше достатъчно да поддържаме 800-литровите водни резервоари наполовина пълни (нарочно ги държахме наполовина, за да намалим тежестта върху предницата на лодката), като си взимахме душ всеки ден, михме чинии и прахме дрехи. Нищо не ни липсваше, живеехме си комфортно.

Платната са оригиналните- на 16 години, на колкото е и лодката. 16 години леки ветрове и внезапни силни шквалове. Всяка сутрин ги инспектирахме с трепет и възхита- тези посърнали, вехти, стари парцали, на едно финално дълго пътешествие. Отдавна трябваше да сме ги пенсионирали и подменили, но платната са скъпи и решихме да изчакаме. Скъсани на много места и с многобройни кръпки, които самите ние зашихме с голямата шевна машина, която си взехме за целта, Платната приличат на сложна абстрактна арт-инсталация с най-различни квадрати и правоъгълници пришити върху скъсаните места. Притеснявахме се най-вече за предното платно (Джиба). Мислехме си, че той няма да оцелее дългия едномесечен преход, но той оцеля! Ранен на много места и буквално „не във форма“, нашият ветеран даде най-доброто от себе си и отново се представи всеотдайно, като истински смелчаг, до край. Сцепи се на две места по време на силния шквал, който ни връхлетя в средата на пътя с 35-40 възела за 1 час, но го зашихме и продължихме напред. Освен Грота и Джиба ползвахме и малкия Спинакер. Други платна нямаме.

Авто-Пилота, Слънчевата Инсталация, Електрониките, Машиината за Вода и Платната бяха войниците на малкия военен отряд наречен Фата Моргана- „мираж“ или „видение“- и тя се бори подобаващо. Фата Моргана не ни разочарова. Дори по време на шквала, когато вече не издържахме, тя издържа. Тежка и прекалено натоварена с покъшнина и провизии, „Дебелата Фата“ бе нашия удобен дом и превозно средство през океана. Обичаме я истински и много се гордеем с нея. Браво, Фата!

И да не забравяме Сателита и хората зад него. В началото на прехода, през първите две седмици, нещо стана със Сателита и неможехме да изпращаме съобщения, нито да влизаме в интернет. Можехме само да получаваме съобщения. После, Иво рестартира системата и тя внезапно проработи нормално, тъкмо навреме. На следващия ден, когато ни сполетя лошото време, успяхме да изпратим координатите ни на двама приятели на земята, в случай, че се наложи да ни търсят или спасяват. Доста е успокояващо да знаеш, че в случай на корабокрушение (нещо което винаги си представям по време на силни ветрове и големи вълни) ще дойде помощ, благодарение на тези нови технологии; благодарение на Мел Ебстайн и Кристина Баракова-Албу (Криша)- и двамата добри приятели и опитни мореплаватели, които се намират в различни краища на Австралия. Независимо от огромното разстояние помежду ни, те и двамата бяха с нас през цялото време и ни изпращаха прогнозата за времето, следяха позицията и напредъка ни. Мел някак успяваше да ни намери къде точно сме, още преди да можем да пращаме съобщения и от него получавахме ежедневни прогнози, както и съвети и новини, а Криша, освен прогнозата, се грижеше и за Фейсбука, където публикуваше съобщенията, които изпращахме, за да може приятелите и феновете ни да знаят какво става с нас и да следят напредъка ни. Мили приятели, вашата помощ и подкрепа бяха безценни за нас, особено в онези страшни моменти. Благодарим ви, вие сте нашите истински герои!

А що се отнася до нас тримата- ние също се представихме достойно. Иво не спа в продължение на 23 дни и нощи, които ги прекара в кокпита наблюдавайки лодката, подобно на онези птици, дето спят с едно отворено око, а другото око внимава за хищници. По време на шквала удържа лодката стабилна и през цялото време се грижеше за всички системи и уреди. Моите „героични успехи“ бяха постигнати предимно в камбуза, където трябваше да се справя с 50 кг картофи, 20 кутии със смески за сладкишчета с изтекла годност,  120 яйца и 4 големи риби. Мая пък прилежно си учи уроците и най-после завърши дебелия омразен учебник по математика с 23 теста в края- по един за всеки ден от прехода. Тя също така вложи доста време в писане на „кратки истории за морето и рибите“, придружени с рисунки, и нито веднъж не се оплака, че й е скучно. А по време на шквала, тя беше най-смела от трима ни и изобщо не се уплаши, даже ни успокояваше и окуражаваше. Малка смела мореплавателка, с която много се гордеем!

 

.

.

Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share

Карнавал в Оруро, Боливия

.

.

Обявен за „Masterpiece of the Oral and Intangible Heritage of Humanity“ (Уникално произведение на изкуството на устното и недосегемо/духовно наследство на човечеството) през 2001г. от UNESCO, карнавалът в Оруро се счита за най-забележителния фестивал на Боливия, който тече в продължение на две седмици през февруари всяка година. Монументално събитие, в което взимат участие над 150 групи с над 30 000 танцьори и над 10 000 музиканта- впечатляваща процесия, продължаваща няколко километра; главозамайваща смесица на цветове, музика и танци.

.

.

Никога не бяхме чували, нито планирали да ходим в Оруро. Разбрахме за този най-забележителен карнавал от нашите нови приятели Чилийците и решихме да не го пропускаме. Да се озовеш в тази част на Боливия през февруари значи да си на вярното място по вярното време, си мислехме със задоволство. И така, от Уюни потегляме към Оруро, за карнавала.

.

.

Град Оруро е голям сив безинтересен град в Боливия, където няма нито една туристическа атракция, нито едно знаменито място. Нито един турист не посещава Оруро, освен през февруари, когато внезапно се изсипват половин милион души от цял свят. Пристигат за няколко дни около карнавала- древен религиозен фестивал.

.

.

Традицията датира от 200 години- започнала по времето на индианците Уру в района Уру Уру – „Свещена планина на Уру народа“. Мястото е служело за религиозни походи и е било духовния център на Андите. Но скоро след пристигането на испанските колонизатори, индианските празненства били забранени и заменени от католически ритуали и иконография. За покорения народ Уру, единствения начин да оцелеят и да си запазят традициите и културата бил да приемат новата религия и да смесят техните стари вярвания, симболизъм и обичаи с новите. Така, христиански икони на светци са били използвани като прикритие на божества от Андите. Дева Мария се превръща в Пачамама (Майката Земя), а Дяволът от католическите писания се слива с местния Тио Супай (чичо или владетел на планините).

.

.

Карнавалът е ярък пример за това преплитане на традиции и вярвания. Главният герой на фестивала е Ел Диабло (дяволът), а основното събитие е Ла Диаблада- традиционен танц на дяволите. Цялото събитие силно ни напомни на кукерите в България.

.

.

Автобусът от Уюни ни стоварва в Оруро посред нощ ден преди началото на карнавала и едва тогава ни става ясно, че всички хотели и хостели са пълни, а цените им са надути тройно и четворно. „Заради карнавала“, ни казват най-безсрамно и няма какво друго да правим, освен да плащаме.

.

.

Намираме един евтин хотели и след кратко пазарене си взимаме малка стаичка с две единични легла само за 18$ първата вечер, но трябва да платим 60$ за същата стаичка втората вечер (когато карнавалът стартира). За щастие, отново срещаме нашите чилийски другарчета от групата в Уюни и ги „каним“ да поделят нашата стая и разходите. Собственикът на хотела се съгласява да сбутаме още два матрака в и без това малкото пространство и някакси успяваме да ги сместим меду двете единични легла. Така спим седем човека в стая за двама за 15$ на човек…

На другия ден сме шокирани от новината, че входа за карнавала струва по 20$ на човек, което си е малко богатство в Бливия и че ако не си купим билети няма начин да видим каквто и да било от събитието. И тъй като това е едно от тези „един път в живота“ неща- плащаме…

.

.

Десетки хиляди участници с пищни разноцветни костюми и маски и с неограничена енергия танцуват в продължение на часове и километри под звуците на традиционна музика.

DSC_2695

Лъскави маски с плешиви темета и дълги бели, сини, зелени, червени, жълти бради; розови надиплени ръкави от дантела, широкополи шапки с пера от щрауси и гердани от кратунки; катове разноцветни фусти с пискюли и дълги шалове целите в сложни бродерии и искрящи пайети; редици блестящи красавици с къси полички и щедри деколтета; космати озъбени мечки с огромни изцъклени очи; ужасни рогати зъбати опашати дяволи; море от еднакви розови рокли и сини бомбета. Хиляди хора, които нито за миг не престават да танцуват и да пеят- усмихнати. Карнавалът в Оруро е наистина забележителен, впечатляващ и главозамайващ, както се очакваше.

.

.

Но факта, че за един ден изхарчихме над 100$ в Боливия (за хотел и за вход на карнавала) си остава една от най-ужасните грешки в живота ни. Не само защото се оказа, че всеки може да си влезе отвсякъде безплатно на трибуните и да гледа шоуто, което поне половината зрители го бяха сторили, а защото същите тези групи, същите тези хора облечени със същите костюми и маски танцуват същите танци под звуците на същата музика няколко дена по-късно по централната улица на столицата Ла Пас (където отидохме след Оруро) и то напълно безплатно!

.

.

И така, гледаме карнавала два пъти- веднъж в Оруро срещу огромна сума и веднъж в Ла Пас (безплатно), където се забавляваме много повече.

.

.

В Ла Пас, след като приключи карнавала за деня ( а той и тук тече две седмици), тъмнокожи индианки облечени в най-елегантните си шалове и „пойери“ (дълги многопластови фусти) и с най-елегантните си бомбета, се събират на групички на тротоарите пред малки съмнителни магазинчета и си обзавеждат така окупирания район с пластмасови столове и каси бира. И започват да пият. Не знам къде изчезват мъжете.

.

.

Ако минете по улицата и им се усмихнете, те също ще ви се усмихнат. И ако сте им в обсега, ще ви дръпнат в малкото алкохолно пространство и преди да се осъзнаете, ще стискате в ръка нечия чаша- пълна с бира.

.

.

Ще ви накарат да я изпиете на екс, докато те ви се смеят съучастнически и после ще ви налеят още една.

.

.

Това ни се случи в Ла Пас. Не само веднъж. Докато стигнем до края на улицата вече бяхме леко подпийнали (двамата с Иво, за ужас на Мая) и декорирани с разноцветни хартиени гирлянди. И една силно натаралянкана индианка се опита да целуне Иво. Не само веднъж…

.

.

Ето на това ние му викаме „забележителен, впечатляващ, главозамайващ карнавал“, а не онази набутваци в Оруро!

СНИМКИ ОТ КАРНАВАЛА

.

.

DSC_2811

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Солената долина Уюни в Боливия

Недалеч от пустинята Атакама в Чили, се готвим да посетим още една уникална природна забележителност- Солниците Уюни в Боливия. Това е най-голямата солена равнина в света- древно пресъхнало езеро насред високопланинското южноамериканско плато в Андите, с надморска височина от 3600м.

.

.

От Сан Педро де Атакама се придвижваме на стоп до Калама- голям регионален град в близост до границата на Чили и Боливия, където започваме да търсим евтин автобус до гр. Уюни. Но има проблем. Няма автобус от Чили до Боливия, заради барикадите. Тираджиите в Боливия стачкуват- искат по-високи заплати и по-добри условия на работа и са блокирали основните пътища и основните гранични пунктове с Чили. Всички автобуси са спрени до второ нареждане. Очевидно, тези събития се възприемат като „рутинна нормална ситуация“ (подобно изригването на вулкани в Никарагуа) и ние сме единствените изненадани, които нямат „план Б“. Отчаяни, обикаляме от автобусна компания на автобусна компания, докато накрая намираме една, която продава билети за автобус до Боливия след два дена, когато се очаква да отменят барикадите. Купуваме три от последните места и търсим евтин хостел. Точно тогава, срещаме отново двете момчета- студенти от Чили, с които заедно спирахме на стоп в Сан Педро. Те ни казват, че има един автобус, който тръгва на следващия ден сутринта и минава през някакъв алтернативен граничен пункт, където нямало барикади.  Но този автобус е вече пълен до дупка и няма места, а освен това ние вече имаме билети за друг автобус… И въпреки това, отиваме в компанията и се молим на продавачката на билети да ни пусне правостоящи в автобуса, за да не губим един ден. Първоначално, тя отказва, но после ни казва да се явим на другия ден в 6:00 сутринта там, от където потегля автобуса и обещава да ни качи. Бързо се връщаме обратно в предишната автобусна компания да си върнем вече закупените билети. Няма проблем да ги върнем, но ще трява да платим глоба от 20%. Сядаме в чакалнята и за един час успешно продаваме трите билета директно на хора, които също искат да ходят в Боливия, на пълната цена. Сега обаче се притесняваме дали в 6ч00 на следващия ден наистина ще се качим в автобуса или ще останем на сухо, без билети.

„Спим“ в евтиния хостел, докато група чилийски студенти на ваканция пушат трева и се забавляват в съседната стая (представяме си колко е по-хубаво на лодката) и рано на следващата сутрин се появяваме на автобусната спирка, готови да ходим в Боливия. Не сме единствените без билети, които се надяват да се возят правостоящи в този извънреден автобус. Нашите двама нови приятели- бакпакърите и още четири туристи, също се надяват да се качат. Жената от агенцията ни събира парите на тротоара и всички се натъпкваме в автобуса. Правостоящи или седнали, седнали в седалки или на земята- потегляме към Боливия! Предстоят ни девет часа път…

Не срещаме нито една кола по този път, извиващ се насред безприродана земя. Катерим се все по-нагоре през пустите прашни планини на високото плато. Става студено. Забелязваме семейства лами край пътя и розови фламинго в малки езерца в далечината. Достигаме границата- няколко фургона до една изоставена железопътна гара с един умрял ръждив локомотив. Няма барикада. Всички пътници слизат да минат митница и имиграция. След около час, се натоварваме в друг автобус. Този, който ни доведе от Чили няма право да влиза в Боливия и се връща обратно, а нас ни поема друг боливийски автобус и шофьор за остатъка от пътешествието.

Първите боливийски селца край пътя ни приличат на сцени от миналото или може би от някакво апокалиптично бъдеще- бедни колибки от глина и слама, мръсни неасфалтирани улици, няколко стари ръждиви коли, големи улични кучета ровещи из боклуците в търсене на останки храна, жени с дебели черни плитки, бомбета и дълги поли, натоварени с огромни вързопи преметнати на гърба и мъже дъвчещи листа от кока по ъглите.

Bolivia

Bolivia

Пристигаме в гр. Уюни. Боливийския шофьор се опитва да ни изнуди да му платим още толкова (всички, които бяхме правостоящи платихме половин билет на тези в Чили), но ние отказваме категорично и сме готови да се разправяме с полицията, ако тоя наистина не ни даде багажа, както заплашва. Не плащаме. Благодарение на този епизод, се сприятеляваме с останалите правостоящи от автобуса- всички 19-годишни студенти от Чили на ваканция и с още едни бакпакъри, и намираме един хостел, където ни предлагат (или по-скоро ние си го изнудваме) страхотно намаление, за това че сме група от 12 човека: една нощ с включена закуска плюс организиран тур на Солниците с включен обяд за 22$ на човек. Наспиваме се, закусваме и сме готови за екскурзията.

Обиколката на солниците е цял ден. Разделяме се на две групи и се натоварваме в два джипа. Запознавам се с Доминго- 50-годишния ни шофьор и гид, който е много готин и забавен, за разлика от другия гид на другата група, който е голям сухар и през цялото време мълчал и даже пропуснал една от атракциите (остров Инкахуаси), ни разказаха после другата половина от спонтанно сформиралата се компания. Късмет.

Първо посещаваме железопътното гробище на 3 км извън града. Построена от Британски инженери в края на 19 век, железницата се използвала предимно от миньорските компании за извозване на минерали към тихоокеанските пристанища. Но през 1940-те години, железницата фалирала и била изоставена.

.

.

От там се придвижваме до едно село с къщи построени от тухли, направени от сол, където обядваме вкусни пържоли от лама с киноа и задушени зеленчуци.

Lama chops with quinoa

Lama chops with quinoa

После се отпраяме към основната атракция- Ел Салар де Уюни, с кратка спирка на едни купчинки от сол, оставени да се изцеждат и сушат, преди солта да бъде събрана за търговия.

.

.

Образувана в следствие на поредица трансформации на древни езера започнали преди 30-40 000 години, заобиколена от планини без възможност да се изцежда, Солената Равнина представлява едно обширно пресъхнало езеро запълнено с дебел равен пласт сол, с дебелина няколко метра на места. Обхваща над 10 000 квадратни километра или 100 пъти повече от солниците в Юта. Това е най-плоското и равно място в света, което е толкова голямо и бяло, че се вижда от космоса. Под солта, се намират най-големите залежи на литиум в света, но в момента никой не ги експлоатира.

.

.

Караме около час върху дебел пласт сол, все по-навътре и по-навътре върху солената равнина. В началото, този безжизнен монотонен пейзаж е напълно сух, но постпенно тънък слой вода процеждаща се през солта превръща това безкрайно бяло поле в най-монументалното огледало в света, в което се оглеждат боговете.

DSC_2498

Света се превръща в безкрайно райско-синьо течно небе, над главите ни и под краката ни. Разхождаме се върху небе от вода!

.

.

Продължаваме още по-навътре към центъра на езерото. Доминго кара бавно и внимателно, защото солената вода не се отразява добре на колите и той не иска много много да се цамбуркаме. Достигаме остров Инкахуаси- остатък от върха на древен вулкан, потопен в езерото, целия покрит с гигантски кактуси.

.

.

След това посещаваме Ел Паласио де Сал- хотел построен изцяло от сол през 1995г. в центъра на солената равнина. Но поради санитарни проблеми, хотелът е затворен и вече не приема гости. Превърнат е в музей. Наблизо е и монумента на „Рали Дакар“, също направен от сол.

.

.

Гледаме залеза отразяващ се в плиткото солено езеро, преди да се придвижим обратно към града, от където хващаме следващия среднощен автобус към следващото вълнуващо място в Боливия.

Снимки от Солената долина Уюни

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

DSC_2646

.

.

.

.

.

.

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Стария отшелник и планината на мечтите му

Don Alberto

Don Alberto

Седим на терасата на едно малко заведение пред голямата бяла катедрала в Леон искряща под лъчите на тропическото слънце. Хапваме такоси и пием бира с новата ни приятелка Катя Ангелова, с която се запознахме едва преди няколко дена.

– Чувала ли си за стареца, който живее сам насред гората и от много години насам дълбае каменни скулптури в скалите на планината?- питам Катя.

И въпреки, че тя живее и работи в Никарагуа от много години, Катя никога не е чувала за Дон Алберто. Изглежда той и планината му не са много известни; не са популярна туристическа атракция. Може би не е кой знае какво и затова. Но за нас и за Катя този стар отшелник-скулптур звучи доста интригуващо.

– Хайде да го посетим!- предлага тя с ентусиазъм.

– Ама той живее някъде насевер до границата с Хондурас, в Естли. Ще ни трябват поне два дена да отидем и да се върнем! Кога искаш да отидем?- питаме.

– Сега!-не се шегува тя. След два дена пътувам за Флорида, така че сега или никога!

Не можем да повярваме, че има хора още по-спонтанни и от нас! Хайде да тръгваме!

.

Катя Ангелова

Потгляме с колата на Катя първо до Манагуа да си вземем багажа за пътешествието и от там тръгваме на север. Караме часове по тесен път криволичещ сред гори и малки селца. През цялото време, Катя, която притежава няколко хотела в Манагуа, ни разказва забавни истории. Става въпрос за наистина изключително смешни хотелски случки, които спокойно могат да се превърнат в сценарий за телевизионен сериал. Историята за четиресетте индийски бежанци, които се озовали в хотела й с нередовни документи и нямало как да продължат, та останали няколко месеца, ми стана любимата.
Наврели се по десетина човека в няколко стаи, за да им е по-еврино и си основали малка хинду общност с присъщите за такава една общност екзотични звуци и миризми; перяли си и си простирали тюрбаните по балконите; готвели си къри в стаите; даже си отворили процъфтяващ бизнес във фоайето на хотела- скубане на вежди (персонала на хотела им станали постоянни клиенти). От време на време си водели проститутки, а накрая един от групата даже се оженил за рецепционистката и до ден днешен си живее щастливо в Никарагуа.

Вечерта пристигаме в Естели, не далеч от планината на Дон Алберто и благодарение на това, че Катя работи в хотелския бизнис, ни дават голяма отстъпка за една стая в един много хубав хотел.

.

.

.

.

.

.

След закуска, се срещаме с Джоконда- приятелка на Катя, която живее в Естели и която също иска да види Дон Алберто- местната легенда. Заедно потегляме към гората да го издирим.

Издирването на Дон Алберто се оказва сложна задача и може би затова не много хора го посещават. Караме по едно тясно шосе, което първоначално е асфалтирано, но скоро се првръща в черен прашен път минаващ през гори и селца. Всеки път щом срещнем човек спираме и го питаме накъде да караме. В тази затънтена част на света, всички знаят Дон Алберто и ни обясняват как да стигнем до дома му: първо да караме до края на черния път, после да оставим колата и да вървим по пътеката през едно поле и през няколко ферми. Страх ме е, че след цялото това пътуване и издирване накрая той няма да си е в къщи и няма да го видим.

On the way to Don Alberto's

On the way to Don Alberto’s

– В къщи ли си е?- питам една жена, работеща в градината на една ферма, като наближаваме мястото.

– Той винаги си е в къщи!- тросва ми се тя леко обидена от глупавия въпрос.

Дон Алберто е роден в Никарагуа преди 77 години и през последните 37 години не е ходил по-далеч от селската църква, която посещава неделя и по празниците. Прекарва си дните сам в гората, по хълмовете наоколо. Неговия дом представлява една миниатюрна дървена колибка с едри религиозни рисунки по стените, по-малка от къщичката на джудже от приказките.

Don Alberto in front of his home

Don Alberto in front of his home

Но мястото е пусто. Не си е в къщи…

Тръгваме по една малка пътечка насред сенките на стари дървета и в страни от пътечката, в сенките на старите дървета, намираме сиви горски камъни- малки и големи- и всеки камък е оформен във фигура на животно или икона на светец. Тези скромни каменни скулптури се появяват една по една и са навсякъде в гората- каква необикновена горска галерия!

.

.

.

.

.

.

Внезапно, като дух от омагьосан свят- дребен и почти прозрачен- един бял старец се появява от тъмата на гората и се доближава към мен. Не знам какво да кажа; страх ме е, че думите или присъствието ми ще го изплашат и ще избяга, подобно на деликатна пеперуда. Другите вече се качиха на хълма и няма с кого да споделя този омагьосан момент. Срещата ми с Дон Алберто.

Don Alberto and his art award

Don Alberto and his art award

Има тъжната усмивка на ангел, косата му е искрящо бяла, кожата му е с цвят и текстура на кора на дърво.

Веднага започва да ми говори за камъните му, за гората му, за животните и растенията. Звучи сякаш е наизустил какво да каже. Сигурна съм, че повтаря едни и същи неща на всички, които го посещават и се чудя дали му харесва разни непознати да му смущават спокойствието.

– Ти вече качи ли се до хълма?- ме пита.

– Още не.- обяснявам аз.

– Отиди, качи се до хълма и се върни, аз съм тук.

Качвам се до хълма. Там, изведнъж, няколко метра високо и много дълго, над мен с надвесва вертикалното каменно лице на планината покрито от край до край с издълбани фигури на животни, предмети и сгради, египетски мотиви и религиозни сцени. Слон, тигър, кит, даже хеликоптер, а срещу тях на изток се простира необятна долина. Колосалният размер на тази творба на края на света е напълно неочакван, изненадващ и поразяващ. Птиците и изгревите са единствените свидетели на това произведение на изкуството.

.

.

.

.

.

.

Трудно е да повярва човек, че подобен дребен скромен отшелник, който не познава света извън пределите на гората, който никога не е учил каквото и да било изкуство, който даже никога не е ходил на училище или гледал телевизия, е способен да пресъздаде света и то в такива мащабни пропорции, използвайки само 2-3 прости инструмента – длето, пирон и чук. Свят на мечти и фантазии запечатан завинаги в скалата.

.

.

.

.

.

.

.

.

– Сутрин ставам в 3:00 часа и си казвам молитвата. После отивам и оформям камъните. По-късно през деня, идват да ме посетят хора от цял свят. Обичам да идват хора да ме видят мен и моите скулптури. Снимат, снимат и после още повече хора идват. Една жена от един университет ми донесе тетрадки и от тогава казвам на всички, които дойдат да си запишат имената и от коя държава идват. Имам 15 тетрадки и вече всички са запълнени с имена. Сега се уча да чета и да пиша и чета имената в тетрадките. Ако идвате пак, донесете ми тетрадки, че тази ми е последната. Иначе не карам хората да ми плащат за посещенията. Ако искат, могат да ми подарят нещо, ако е от сърце. Ето виж какви неща ми подариха хората.

Някой му подарил джобно ножче, което той никога не ползва, а си го пази при останалите съкровища- значка с канадското знаме, пластмасова фигурка на разпятието увита в найлонче и чифт черни кожени обувки.

.

.

– Тези са хубави планински обувки, защо не ги ползваш? – гледам старите му обувки на краката, с които ходи непркъснао, вместо с новите черни кожени обувки.

– Тези ги слагам само като ходя на църква, по празниците.- нежно се усмихва.

.

.

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Трите столици на Никарагуа

Трите столици

В Никарагуа посещаваме три от най-големите и известни  градове: Манагуа, Леон и Гранада, които в даден мемент от историята са държали титлата на „столицата“.

Cathedral in Granada

Cathedral in Granada

Леон е бил столицата на Никарагуа още от колониално време и когато Никарагуа се отделя от Обединените Провинции на Централна Америка през 1931г., Леон става столицата на новата нация. Но в следващите години, Леон и Гранада се редуват да бъдат „столицата“, като либералните прaвителства предпочитат Леон, а консервативните- Гранада, докато накрая, през 1852г., правят компромис и се съгласяват Манагуа да бъде постоянната столица на Никарагуа. И трите столици на Никарагуа ни очароваха, всяка с уникалния си характер и да ги опознаем беше приятно и красиво изживяване.

Maya, Ivo and Mira in Leon, Nicaragua

Maya, Ivo and Mira in Leon, Nicaragua

Манагуа

Манагуа ни изненада приятно. Според това, което изчетохме и чухме за този град, очаквахме да ни ограбят и да ни убият там незабавно. Вместо това, открихме един спокоен голям град украсен със стотици цветни светлинни скулптури и многобройни грандиозни временни коледни декорации.

Оказа се, че в столицата на Никарагуа почти не съществува организирана престъпност и е много по-безопасно отколкото в столиците на съседните държави- Хондурас, Ел Салвадор и Гватемала, та дори и от столицата на Коста Рика- Сан Хосе, където навръщане от това пътешествие ни се случи една доста страшна случка.

Managua lake promenade

Managua lake promenade

Манагуа е най-големия град в Никарагуа и втория по големина град в Централна Америка след Гватемала Сити, разположен на югозападните брегове на езерото Ксолотан (езерото Манагуа). През 1972г. Силно земетресение срива Манагуа и почти всички колониални сгради и катедрали се превръщат в купчина прах. Гражданската война от 1979г. продължила 11 години,чиято цел е да свали диктатурата на Генерал Сомоса, влошава икономиката на града още повече. Поредица от природни катаклизми по същото време още повече спъват растежа на Манагуа. Едва през средата на 1990-те години отново започват инвестиции и развитие на инфраструктурата. Днес, центъра на Манагуа е частично реконструиран с нови правителствени сгради, галерии, музеи, резиденциални сгради, площади, градини, монументи, ресторанти, нощни заведения и авенюта покрай езерото, които са възвърнали част от предишния живец на града.

Downtown Managua is decorated with hundreds of permanent Light Tree sculptures
Една сграда, която едва устоява земетресения, природни бедствия и граждански войни е старата катедрала Сантиаго, проектирана и внесена от Белгия през 1920г. от белгийския архитект живеещ в Манагуа Пабло Дамбах, вдъхновен от катедралата Ст Сюплис в Париж. Така, Сантиаго се превръща в първата катедралата в западното полукълбо построена изцяло от бетон с метална рамка. По време на земетресението през 1972г., Сантиаго се напуква и поврежда сериозно и до ден днешен още не е реставрирана.

.

.

The earthquake damaged cathedral in Managua

The earthquake damaged cathedral in Managua

Вечерта се разхождаме по алеите край езерото осветени с цветни светлини и по централната плаца, където старта повредена от земетресението катедрала седи тежка, притихнала и напукана в компанията на гигантски светлинни коледни статуи. Лек бриз поклаща върховете на палмите и навсякъде е пълно с хора. Манагуа ни очарова и се чустваме малко виновни, задето имахме лошо мнение за града преди да го опознаем.

Plaza Managua

Plaza Managua

DSC_0259

 

Леон

Леон е вторият по големина град на Никарагуа след Манагуа, разположен край река Чикито на 90 км северозападно от столицата и на 18 км на изток от тихоокеанския бряг. В продължение на дълги години той е бил политическия и интелектуален център на нацията с вторият най-стар университет на Централна Америка, основан тук през 1813г. Леон е също така важен индустриален, агрикултурен и търговски център, където се произвеждат за износ захарна тръстика, месо, фъстъци, банани и др. Градът е прочут и с това, че тук са живяли някои от най-забележителните поети на Никарагуа: Рубен Дарио, Алфонсо Кортес и Саломон де ла Селва.

.

.

Леон е богат на архитектурни и исторически монументи. Символ на града е базиликата на Леон построена в бароков стил между 1747 и 1814г., която е най-голямата катедрала на Централна Америка и една от най-старите. Поради солидната й конструкция, стените й са устояли на многобройните земетресения, изригванията на вулкана Серо Негро и бомбандировките по време на гражданската война. Тук е погребан, наред с други важни фугури, поета и дипломат Рубен Дарио- основател на Модернистичното Поетично Движение от края на 1800 и началото на 1900г., обявен за „принц на испанската литература“.

.

.

.

.

Пазарчето, където ни оставя минибуса от Манагуа в Леон, както всички пазари по света, е шумно, шарено, претъпкано с хора място, оживено от местните звуци, цветове и миризми. Сякаш всички са се събрали тук; сякаш всичко се случва тук. Улиците са пълни с продавачи, купувачи и стоки, малки триколки-таксита (капунери- ние им викахме „сапунерки“) и каруци с коне. Огромни папаи, кожени седла и ботуши, мебели, меса, сладкиши… Странна смесица от несъвместими миризми: риба и портокали, пържено месо и сладолед. Така ни посреща лудницата на Леон, преди да се отправим към по-спокойните площади и тесни улички с разноцветни колониални двуетажни сгради и катедрали на всеки ъгъл.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Гранада

Гранада, с богатото си колониално наследство, забележимо в архитектурата на града, е доста по-популярен и туристически град от Леон, с още по-красиви и прясно боядисани старинни сгради, днес- реномирани ресторанти и луксозни хотели с вътрешни дворове. Една вечер, си организираме сбирка в едно от многобройните улични ресторантчета в Гранада с българите живеещи в Никарагуа. Както навсякъде в латиноамериканския свят, поръчките се бавят цяла вечност. Докато чакаме храната да дойде, пием студена бира, обменяме истории и мъдрости и се опитваме да се отървем от многобройните просяци, уличните продавачи на сувенири и мариачите, които непрестанно спират край нашата маса да ни тормозят.

.

.

Гранада, основана през 1524г., е един от най-важните исторически, политически и икономически градове на Никарагуа, както и един от най-посещаваните туристически обекти на Централна Америка. През колониалния период, Гранада е поддържала процъфтяваща търговска дейност с пристанища от Атлантическия океан, през езерото Никарагуа и река Сан Хуан. Градът е бил свидетел и жертва на многобройните битки и нападения на английски, френски и холандски пирати, които са се опитвали да превзвмат Никарагуа.

Икономиката на Гранада- едва шестия по големина град на Никарагуа- продължава да расте, благодарение на факта, че градът е важен туристически център, запазил някои от най-красивите колониални архитектурни обекта в страната.

Ресторантите на Гранада са световно известни и реномирани, предлагащи традиционни и чуждестранни деликатеси приготвени с продукти от местни фермери. И така, икономиата на Гранада расте благодарение на увеличаващия се брой туристи привлечени тук от колониалната архитектура, красивата природа, а вече и от кулинарните атракции на града.

.

.

.

.

.

.

Share