Добре дошли в Панама Сити

Изглед на Панама Сити от Стария Град

В началото на месец юли 2015г. прекосихме Панамския Канал и пуснахме котва недалеч от о.Фламенко в Панама Сити, на тихоокеанския вход на канала. Отне ни няколко дена да се ориентираме, да посетим най-важните места в града и да научим кое къде е, как да се придвижваме най-евтино с градските автобуси, от къде да си пазаруваме плодове и зеленчуци и всичко останало. Заливчето и града се превърнаха в нашият временен „дом“ за следващите няколко месеца.

.

.

Панама Сити

Панама Сити е най-големият град и столицата на Панама с многобройни високи небостъргачи застанали на брега на Тихия Океан. Почти половината население от цялата страна (3,6 милиона жители на Панама) или около 1,5 милиона живеят в района на Панама Сити. Сутрин и следобед се образуват невероятни трафици и задръствания, когато хората отиват или се връщат от работа минавайки по двата моста свързващи центъра на града с покрайнините. Моста на Америките и Сентенарио мост също така свързват Северноамериканския и Южноамериканския континенти, разделени от Панамския Канал.

.

.

След като обиколихме Карибските острови и няколко Латиноамерикански държави, Панама Сити ни се стори изненадващо развит град с добра инфраструктура и големи шопинг центрове, където силното влияние на САЩ от времето на строежа и контрола на канала все още се усеща. Панама Сити е международен център на търговията, с най-голямото и натоварено летище в Централна Америка, както и едно от петте най-добри места в света за живеене след пенсия, според класацията на списание International Living (информациите са взети от Уикипедия). С едно доста забележимо изключение- прочутия квартал Чорийо- бедняшко мръсно свърталище на престъпници, който се намира точно в центъра на града, Панама Сити е голяма добре уредена модерна столица, хубава и чиста.

Casco Viejo, Panama City

Casco Viejo, Panama City

Стария Град

Основната туристическа атракция в района, освен Панамския Канал, е Стария Град – Casco Viejo (обявен за Световно Наследство от UNESCO) с многобройни колониални сгради, катедрали, музеи и руини от врмето, когато Панама е била началната точка на експедиции към империята на Инките в Перу, както и транзитно място, от където злато и сребро предназначени за Испания са били прекарвани посредством мулета и големи канута наричани „бонго“ през земята и реките в най-тънката част между двата океана, дълго преди построяването на Панамския Канал.

DSC_2255

.

.

.

.

Разхождаме се из тесните улички на Стария Град и щракаме снимки на катедралата на Площада на Боливар, на Националния Институт на Културата, на къщата на президента (панамския еквивалент на Белия Дом) наречена Палат на Чаплите (Palacio de las Garzas), на тежката църква на Площада на Независимостта, целият район опасан от една нова елегантна магистрала построена в морето- Cinta Costera.

Синта Костера- път в морето

DSC_2216

.

.

House of the President

Къщата на президента

Вървим край масивните стени Las Bóvedas край брега на океана, където жени Куна от островите Сан Блас продават саморъчно изработени моли на туристите. От тук се виждат малките рибарски лодчици закотвени край рибния пазар на изток и зад тях- високите сгради на Панама Сити, както и двата острова на запад- о. Перико и о. Фламенко, където на котва чакат всички малки и големи кораби.

 

DSC_4129

Заливчето

Тук е единственото място около Панама Сити, където е позволено да се пуска котва. Няма друг вариант, освен източната или западната стоянка от двете страни на булевард Амадор, наблизо до входа на канала. Амадор е изкуствено построен булевард над морето, напревен с камъните и земята изкопани по времето на дълбаенето на канала, който свързва двете островчета с основната суша. Около пътя (еквивалента на Морската Градина във Варна) има няколко ресторантчета, магазинчета и марини, които са превърнали Амадор в популярна дестинация (особено през уикендите), както сред местни така и сред туристи.

Amador Causeway, an artificial road linking Panama City with Isla Perico and Isla Flameco built with the excavated materials from the building of the Panama Canal

Мая на Булевард Амадор свързващ сушата с двете островчета, построен над морето с материалите издълбани от Панамския Канал.

И двете котвени са далеч от перфектни. Повечето яхти предпочитат по-големият източен залив, откъм града. Там има и много повече лодки гъсто една до друга, достъпът до брега е труден, особено, ако трябва да гребете с каяк дълги разстояния, тъй като най-близките до брега местенца винаги са заети. Освен това заливът е мръсен и не става да се пуска машината за вода (филтрите се задръстват). Иначе е доста добре защитено от ветрове място, където котвите държат чудесно, с изключение когато задухат източните шквалове по време на дъждовния сезон (от юли до ноември).

East anchorage, Panama City

East anchorage, Panama City

Поради тези причини ние избрахме западня залив близо до Марина Ла Плайита, въпреки, че това място съвсем не ни е между любимите заливчета. Всъщност, това е най-лошата котвена стоянка, където някога сме пребивавали, по отношение на клатене; по-зле е дори от Барбадос.

Fata Morgana at La Playita anchorage

Fata Morgana at La Playita anchorage

От марината непрекъснато влизат и излизат моторни корабчета, които снабдяват големите кораби на рейд с провизии или ходят между Панама и о. Табога на 7 мили от тук и минават между закотвените лодки толкова бързо, че образувалите се от тях вълни почти ни преобръщат. Един човек от един катамаран в нашето заливче падна от леглото при една такава внезапна вълна и сериозно се нарани, а на един друг направо му се забиха в лодката пред очите ни, посред бял ден. Отне ни малко време да свикнем с тази ситуация и все още подскачаме нощем ужасени от внезапното разклащане и бученето на моторите. В морето не сме се клатушкали така, както в този залив. В началото си мислехме, че Фата Моргана ще се преобърне…

DSC_2017

Другото неудобство тук е достъпът до брега. Единственият вариант е да се отиде с динги до доковете на марината срещу 35 долара седмична такса, независимо колко дни в седмицата ще ползвате или няма да ползвате доковете на марината. И не дават две лодки да си поделят тарифата и да ползват само едно динги- в таксата са включени само двама души. Гости също не е разрешено да се качват от доковете на марината. Има надзирател, който следи. Управителите на марината са оромни задници, нагли, алчни и неучтиви глупаци (а собственикът виси в затвора по неизвестни причини), таксата е прекалено висока и правилата им са прекалено измислени. И затова много бързо намерихме алтернативен вариант в стил „номадик“. В другия край на островчето има малко каменисто „плажче“, където е възможно да се отиде „безопасно“, но само с каяк. Дингитата рискуват да си ударят мотора в камъните, а и са много тежки за мъкнене нагоре по стръмните камънаци. Ние се научихме да скачаме от каяка веднага щом наближим камъните на брега, за да не се разбием и паднем във водата (което се случи вече два пъти). После трябва да издърпаме каяка до горе (около 10-20 метра в зависимост от нивото на водата), за да не го отнесе прилива (тук приливите са огромни, достигат до 6 метра). След това изоставяме каяка горе на скалите и се надяваме никой да не го открадне.

Ivo tying the kayak to a log at high tide, anchorage La Playita, Panama

Ivo tying the kayak to a log at high tide, anchorage La Playita, Panama

Прибирането по тъмно, намирането на каяка и замъкването му до водата, вървенето по камъните без грам светлина е друга история… Но свикнахме и с това, тъй като е единственият безплатен вариант да се придвижваме от лодката до брега. (Ние сме единствените крузъри, които се придвижват по този странен начин; всички останали си плащат седмичната такса от 35$ и ползват доковете на марината.) В това заливче поне можем да си пускаме машината за вода и сме предпазени от източните шквалове. И двете котвени стоянки- източната и западната, са безопасни и няма случаи на грабежи или нападения, тъй като се намират изолирани от населените квартали и рибарски общности.

(Благодарности на нашите партньори www.kayakshopbg.com)

 Албрук

И така, след известно време заживяхме в нещо като рутина. Сутрин ставаме и отиваме с каяка до брега да тичаме по булевард Амадор. Иво тренира по една доста стриктна програма за пълен маратон (42км) в края на ноември, а аз и Мая тренираме за 5 и 10км мини-маратони. След това се прибираме обратно на лодката, почиваме си и после излизаме отново. Ходим на най-различни места и поне 1-2 пъти в седмицата ходим до Албрук.

Albrook Mall

Albrook Mall

Първият път като влязохме в Албрук беше легендарен. След месец на островите Сан Блас, където срещнахме индианците Куна, живеещи в колибки без ток и вода и с много лимитиран достъп до хранителни стоки, запасите ни почти се изчерпаха. Нямаме търпение да си напазаруваме. И още първия ден в Панама Сити потегляме към шопинг центъра Албрук.

Main food court at Albrook Mall

Main food court at Albrook Mall

Още щом влизаме през вратата на комплекса започваме да се радваме като изтървани от джунглата и с часове не можем да спрем да се хилим разхождайки се из магазините, не мога да си обясня защо точно.

Албрук е отделна държава. Обширна държава със собствен прохладен климат и атмосфера миришеща на канела, където никога не вали и улиците са безопасни. Единствените трафици тук се образуват покрай ресторантите по обяд. Албрук е най-големият шопинг център в Америка (и на двата континента- Северна и Южна Америка). В световната класация на най-големите шопинг центрове е на 14 място. Албрук е по-голям от West Edmonton Mall в Канада и много по-голям от най-големият шопинг център в САЩ , който е на 30 място в световната класация. Покрива територия от 380 000 квадратни метра на три етажа (Paradise Center в София покрива 175 000 квадратни метра) и има над 700 магазина, 100 ресторанта, кино, супер маркет, боулинг и зала за видео игри.

Maya at the Kangaroo entrance, Albrook Mall

Maya at the Kangaroo entrance, Albrook Mall

За да се ориентираме в Абрук ползваме карта. Има много входове и на всеки вход има големи статуи на животни. На вход Тигър има оранжева статуя на тигър, на вход Носорог има статуя на носорог и т.н.Има вход Динозавър, Коала, Орка и много много други.

Албрук е също така и основният автобусен терминал. От тук потеглят автобусите за навсякъде. Ние пристигаме с автобус от Амадор за 10 минути (но понякога чакаме автобуса, който няма разписание повече от час)

Maya and Mira waiting for the bus at Albrook Terminal. Record waiting time 1hr 50min.

Maya and Mira waiting for the bus at Albrook Terminal. Record waiting time 1hr 50min.

За разлика от двата най-големи шопинг центрове в света (и двата в Китай), които има опасност скоро да се превърнат в „мъртви центрове“, където бизнесът не върви, Албрук е жив и бумти всеки ден от седмицата, въпреки, че не е единственият шопинг център в Панама. Защо Албрук е толкова популярен, може да попитате? Отговорът е: защото е евтино. Повечето от магазините предлагат евтини нискокачествени стоки, както и някои висококачаствени стоки с отстъпки. Цяла Панама- средната класа и бедните- се изтърсват тук, особено през уикендите да пазаруват евтини неща. Разминаваме се със семейства Куни, жените облечени в традиционните си носии, дошли да зареждат стоки. (Половината от индианците Куна са се пренеси и живеят временно или постоянно в Панама Сити, работейки на най-нископлатените работи- чистачи и поддръжка. Жените дори и тук продължават гордо да се обличат в традиционните си Куна Яла дрехи до края на живота си.)

Мултиплаца

Другият шопинг център в Панама Сити е Мултиплаца- много по-луксозно, по-скъпо и по-спокойно място. Обхваща обширна територия в центъра на града, на три етажа.

Multiplaza, Panama City

Multiplaza, Panama City

Някои от марковите магазини тук са: Dolce and Gabbana, Banana Republic, Gucci, Guess, Zara, Versace, Massimo Dutti, Hermes, Fossil, Nike, Totto, Michael Kors, Levi’s, L’Occitane en Provence, Rolex, Nautical, The Gap, Bulova, Tiffany, Skechers, Pandora, Tommy Hilfiger, La Martina, Ermenegildo, Zegna, Mont Blanc, Geox, Carolina Herrera, Louboutin, Swarowski, Salvatore Ferragamo, Cartier, Charles&Keith, Roberto Cavalli, La Senza, Tissot, Mac Cosmetic, Mac Store, Yamamay, Victoria Secret, Missoni, Desigual, Hugo Boss, Armani Exchange, Calvin Klein, Givenchy, Guess, Oscar de la Renta, Versace, US Polo, The North Face, Aeropostale и други!

Maya at Multiplaza

Maya at Multiplaza

Тук вместо Куни срещаме гримирани навъсени жени с токчета. Лично ние идваме тук веднъж в месеца в магазина на Sport Line да взимаме екипа за маратоните на Иво и зяпаме по витрините с намаления 50% или повече.

Пазара

Освен в Албрук, където ходим редовно да си купуваме мляко, месо, яйца и други основни продукти, дрехи и неща за лодката, или където понякога отиваме само да си вземем по един евтин сандвич или супа за обяд и да се скрием от жегата, най-редовно посещаваме и пазара за плодове и зеленчуци- Mercado de Abastos. Пазарът съвсем не е крсив и приятен. Напротив- кален, вонящ и пренаселен, но го обичаме както никой друг пазар на света.

Mira with Monique from S/V Heartbeat choosing pineapples at Mercado de Abastos

Mira with Monique from S/V Heartbeat choosing pineapples at Mercado de Abastos

От Амадор взимаме автобус и слизаме на театър Балбоа (билетче за градските автобуси навсякъде в Панама Сити струва по 25 цента). От там вървим 20 минути до най-големият пазар за плодове и зеленчуци в града. Подобно на Албрук, мястото е масивно и впечатляващо. Тук можете да влезете с кола и да се изгубите из улиците насред планини от анаси и дини, хангари с домати, краставици и лук, ремаркета с банани, манго и папя. Всичко се продава на едро и на дребно и ресторантите и магазините от целия град идват да зареждат стока още в 3 сутринта. Това, което най-много ни впечатли е колко много и колко разнообразни плодове и зеленчуци се предлагат. Изобилието е върховно.

.

.

А цените… Пърият път цените ме накараха да притая дъх като среднощен крадец. Всичко е по един долар. Една диня е един долар. Два малки ананаса или един голям са един долар. Двайсетина банана- един долар. Двайсет лимона- един долар. Кило домати (независимо кой сорт)- един долар и т.н.

.

.

Ходим всяка сряда с две огромни раници и двайсет долара в джоба и се завръщаме натоварени като магарета с 40 кг плодове и зеленчуци за една седмица напред и ресто. Фантастично е.

.

.

Никога не сме яли толкова много плодове и зеленчуци преди, освен когато работехме като доброволци на фермерските пазари във Флорида срещу кашони с непродадена или повредена стока.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:  Facebook/The Life Nomadik

 

Share

Приятели от яхта Анка

Приятели от яхта Анка

Alex, Krisha and Adrian aboard S/V Anka

Алекс, Криша и Адриан на борда на яхта Анка

Един ден през юни получавам съобщение от Криша- българка от Ямбол, която ми пише, че тя заедно със съпруга си Адриан от Румъния и техният 10-годишен син Алекс са в процес на завършване на ремонтите на яхта Анка-1 в Кюрасао и смятат да я прекарат до Австралия, където живеят от четири години насам. „Ние сме в момента в Сан Блас и ако плавате от Кюрасао директно за Панама, защо не се отбиете, ако имате време да се запознаем? Отклонението не е много голямо, само няколко мили, а и мястото си струва. Със сигурност ще ви хареса Сан Блас, а и на нас ще ни бъде много приятно да се срещнем с вас!“- и писах аз в отговор.

Те определено нямат време за размотаване. Трябва да побързат от Кюрасао до Панама, после от Панама през най-големият океан в света до Френска Полинезия и от там до Австралия само за 4 месеца и то почти в началото на сезона на тайфуните.

Anka and fata Morgana in the same anchorage in San Blas

Анка и Фата Моргана заедно в Сан Блас

И въпреки това пет дена след като потегли от Кюрасао Анка се появи в заливчето ни в Сан Блас и моментално се сприятелихме. Алекс е от тези деца, дето започват да ти говорят все едно те познават от сто години, Криша е винаги усмихната и постоянно раздава подаръци, а Адриан е голям майтапчия и може да разсмее и най-сериозният човек, колкото и в лошо настроение да е.

Ivo and Adrian aborad S/V Anka

Иво и Адрин на борда на яхта Анка

Адриан е от Румъния, но е живял дълги години в България и говори перфектен български с много симпатичен акцент, като използва разни смешни думички, лафове и жаргони, както и бебешки думички и понякога ги членува грешно. Например не ходим на „плажа“, а ходим на „плажата“. Забавно е да го слушаш, още повече, че историите, които разказва са безценни. Животът му, още от много ранно детство в Румъния, е филм- приключенски екшън и епична сага (по истински случай), като наградата за най-добра второстепенна роля би взел баща му или Шон Конъри, който би бил най-подходящият актьор да играе баща му. Но Адриан ме помоли да не разкривам много-много детайли, тъй като той планира сам да разкаже собствената си история някой ден, така че тук само ще споделя това което Криша е написала в техният блог AnkaTravels:

Адриан е от градче дълбоко във вътрешността на Румъния, около 400км от брега на Черно Море. Семейството му нямали възможност да посещават морето често по време на комунистическия режим. Един от първите му спомени от Черно Море е когато баща му Мариус Албу го завел до плажа и го попитал: „Какво виждаш?“, „Виждам вода.“- отговорил Адриан, „Не- казал- това е паспорта ти към свободата.“ По време на режима, Мариус успял да построи първата си 6-метрова лодка, което било нелегално в Румъния по онова време, когато на хората не им било позволено да имат задгранични паспорти, да купуват атласи или да пътуват в чужбина свободно. През 1989г. когато Адриан бил на 14, Мариус го взел и тайно избягали от режима на борда на яхта Феникс, през Черно Море, Турция до Гърция. Това е първият път, когато Адриан плава с лодка. От тогава мореплаването за него не е забавление а начин на живот.

След 8 години в Гърция, Адриан и баща му замиават на борда на Феникс към Карибско Море, където се разделят. Докато Адриан прекарва няколко години в Тринидад и Тобаго, където си купува собствена лодка- Маове и плава през Тихия Океан към Австралия, баща му продължава околосветското си пътешествие и става първият Румънец плавал около света под Румънски флаг.

През зимата на 2002, Адриан преживява автомобилна катастрофа и си натрошава глезена на парчета, неспособен да върви една година. За съжаление, се налага да продаде лодката в Австралия и да се завърне в Румъния, за да се излекува. Скоро след като е напълно излекуван през 2004 той е поканен да участва в регата Одисейл, като шкипер на яхта Феникс. Регатата, която промени живота и на двама ни.

През това време, аз работех като арт-директор в една рекламна агенция в София и си мислех, че живота и кариерата ми вървят във вярната посока. Баща ми, Янчо Бараков- също голям мечтател и оптимист, подобно на Мариус, построи първата си 10-метрова яхта по време на комунистическия режим в България. Строежа на лодката трая 10 години на паркинга пред блока ни в Ямбол, на 100км от брега на морето. През 2000г., с опита, който вече имаше в направата на лодки и с още повече кураж, той стартира строежа на втора 12-метрова яхта- Баракуда. Лодката беше завършена четири години по-късно и през 2004г. той беше поканен да участва в регата- същата Одисейл регата. И въпреки, че цял живот съм била около лодки, аз нямах опит в плаването и всичко това за мен беше ново и малко страшно, а и да си призная все още е.

Тогава аз, като част от екипажа на 12-метровата яхта на баща ми Баркуда, срещнах Адриан. Последва романтична любовна история, каквато е възможна единствено на море. Година по-късно се оженихме и се роди нашият син Алекс. От тогава почти всяко лято плаваме между България и Гърция, тъй като никога не се уморихме от красотата на Средиземноморието.

През 2011 се преместихме в Австралия, където живеем вече от четири години насам.

През ноември 2014, Адриан за пореден път се присъедини към екипажа на баща си на борда на Феникс и заедно плаваха 45 дена през ревящият Южен Тих Океан, от Нова Зеландия до Чили, за да покорят Еверест на моряците- Нос Хорн. Четири месеца плаваха насред прелестни фиорди и ледници, на котва край айсберги. Достигнаха Порто Уилиамс- най-южнта част на континента и последната спирка преди носа, но за съжаление времето се изчерпа и Адриан трябваше да напусне екипажа, тъй като не му остваше много време преди сезона на ураганите да стартира в Карибско Море. В съзнанието му вече се беше оформила идеята за Анка и за неговото собствено пътешествие.

*Прочетете повече за техните приключения и ги следвайте в блога им @ AnkaTravels.com

Всичко това е невероятно, нали… А подробностите от историята включвт трагедии по време на плаване, бягство от турски затвор и какви ли не други щастливи и нещастни стечения на обстоятелствата, които Адриан ни разказа и изигра на чаша бира в кокпита на Фата Моргана или на супа от телешка опашка в кокпита на Анка… Незабравими моменти.

Krisha taking a bread-making lesson from Mira aboard Fata Morgana

Криша взима урок по месена на хляб от Мира на борда на Фата Моргана

Водим ги в нашето любимо заливче в Сан Блас край Кайо Холандес и на островчето на нашите Куна приятели да си купят моли. Адриан даже намира време и материали да поправи едно от старите рзнебитени улута на индианците. Прекарваме си няколко дена заедно в Сан Блас и всяка вечер се събираме да споделяме бири, истории и вечеря.

Anka arriving in San Blas, Cayos Hollandes

Анка в Сан Блас

Мая и Алекс стават неразделни, гледат филми, играят игри или просто скучаят заедно, когато „няма нищо за правене“. И просто така спонтанно, решаваме да прекосим заедно с Анка Панамския Канал, за да удължим времето прекарано с тях, преди да се разделим. Плановете ни да остаем в Сан Блас до септември току-що се промениха! На следващия ден потегляме към канала заедно с нашите нови най-добри корабни приятели от яхта Анка!

Мая и Алекс

Playing dominoes.

Играят на домино

Playing cards.

Играят на карти

Discussing the world.

Говорят си

Playing video-games.

Играят на игри

Taking the kayak for a ride.

Разхождат се с каяка

Reading about bugs.

Четат за бръмбари

Giggling.

Хилят се

Making art.

Рисуват

Watching films.

Гледат филми

Watching very funny films.

Гледат много смешни филми

Just hanging out while being bored.

Просто са заедно, когато им е скучно

....or is this yoga?

…или май правят йога?

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:  Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Морските Каубойци

Морските каубойци

.

.

Сутрин, много рано, още преди първите слънчеви лъчи деликатно да докоснат върховете на палмите с розовата си светлина, те се смъкват от хамаците си, изпълзяват от колибките си и изчезват в морето. Всеки ден ги гледаме като се завръщат следобеда покрай нашата лодка, канутата им пълни с кокосови орехи, няколко мангота, риби и рапани.

.

.

Ето го Виктор пак се появи. Виктор е един кльощав около 60-тина годишен индианец, който пристигна да ни таксува 10 долара, за това че сме пуснали котва край един от островите на Кайо Холандес (таксата е за 1 месец и е валидна само за тази островна група) още щом пристигнахме в Сан Блас. Неговото основно занимание е да събира кокосови орехи от съседните необитаеми острови и по няколко часа сутрин бавно гребе от остров на остров седнал в кануто си, докато го напълни с кокосови орехи. Виктор изтърсва купчина манго, авокадо и банани на нашата палуба. В замяна ние му зареждаме мобилния телефон и всички мобилни телефони на всички мъже от неговото островче, тъй като те нямат ток, нито генератор, а ние често произвеждаме повече електричество, отколкото ни е нужно с нашите слънчеви батерии. Даваме му и две бутилки с питейна вода.

Viktor

Viktor

„После ще донеса още празни шишета за вода.“- казва Виктор, но ние му обясняваме, че машината ни за десалиниране на морска вода не може да произвежда неограничени количества, а само определен брой литри на ден и то само, ако е слънчево и ако слънчевите панели работят на пълна пара, за да захранват машината за вода.

„Ако е облачно или вали не можем да правим вода и не можем да ви зареждаме телефоните“ –му обясняваме. Той изглежда схваща как стоят нещата и бавно се отдалечава от лодката.

Превърнахме се в местната централа „Ток и Вода“ и навсякъде, където отидем раздаваме сладка питейна вода и зареждаме телефоните на индианците.

.

.

Вятърът се засили и внезапно нашият приятел Виктор с неговото тясно дълго двайсетина-годишно улу издълбано от парче твърдо дърво, опъна платно! Първо монтира една малка крива пръчка за мачта, после сложи гик и един мръсен чаршаф за платно. Чаршафът се ветрее няколко секунди, после хваща полъх и се опъва; улуто се засилва и като змийче се хлъзва по повърхността на морето с приятна скорост. Нашият приятел ползва греблото като рул, с което направлява кануто в избраната посока. Феноменална гледка: това тъничко мрачно кану едва няколко сантиметра над водата, внезапно плава с платно! Оказа се, че индианците от племето Куна са превъзходни мореплаватели-ветроходци.

.

.

На другия ден питам Виктор за ветроходното му улу.

„ Ние винаги сме плавали из тези води, още когато нашият народ е слязал от планините и отишъл да живее на островите, преди много години, преди вие белите хора да се появите с вашите големи кораби. Само дето в онези времена платната на нашите улута са били друга форма и от други материали. Сега, след като вече ви срещнахме вас мореплавателите, от вас се научихме да правим по-добри платна. Някои крузъри ни дават старите си скъсани платна, които не им трябват вече, а за нас те са цяло богатство. На нас ни трябва само едно малко парче. И сега вече правим платна с по-добра форма. Всички се научиха как да правят по-добра форма и сега всички имаме добри ветроходни улута.“

.

.

Улу е кану издълбано от дънер на твърдо дърво в планините на основната земя. Островитяните си купуват улутата, които за тях са страшно скъпи (между 100 и 500 долара, в зависимост от размера и качеството) от майстори, които ги правят на континента. За индианците Куна улуто е най-ценното им притежание (подобно на кола)- инвестиция, която трае 20-30 години и повече.

.

.

Подобно на каубойците от дивия запад, които са били изцяло зависими от конете си, индианците Куна живеещи на малките изолирани островчета в архипелага на Сан Блас са силно зависими от своите канута. Използват ги за транспорт между островите, когато ходят на гости на роднини на съседни острови или да си заредят провизии, да ходят на риболов, да си носят прясна вода от реките на континента и да събират кокосови орехи, банани, манго и авокадо. Когато няма вятър и морето е спокойно, те използват гребла, за да се придвижват, но щом излезе вятър, опъват платната. А платната са често скалъпени от намерени и рециклирани материали- платове, платнища, даже политически лозунги с всякакви цветове, като някои са по-елегантни от други.

.

.

Основната прехрана на Куните са рибата, кокосовите орехи и зелените банани. Мъжете и момчетата от всяко семейство стават рано и заминават да ловят риба с харпуни в плитчините и рифовете около островите до към обяд, когато се завръщат в къщи и си почиват. Навръщане може да спрат на някой от съседните необитаеми острови или на континента, където в горите растат плодове и кокосови палми и да си наберат няколко кокосови ореха. Кокосовите ореи, както и екзотичният улов, като октоподи, омари и раци ги продават на колумбийски лодки за износ.

.

.

Скоро свикваме да виждаме ветроходни канута навсякъде, кръстосващи водните пътища на територията на Куна Яла. Понякога даже виждаме по няколко наведнъж- трафик между по-големите островни общности рано сутрин (отиват на „работа“) и следобяд (връщат се от „работа“)- регата от малки дървени улута с разноцветни платна, като ято еднокрили молци. А когато ние плаваме между островите внимаваме да не намелим някой тих дребен еднокрил молец.

Индианците също скоро свикват да ни виждат и нас обикаляйки из водите около островите с нашето“улу“ подобно на техните- пластмасовия оранжев каяак- безценен подарък от спонсорите ни www.KayakShop.bg

Ветроходни Улута

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая и Децата на Луната

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

От Колумбия до Куна Яла

Последният път ви пренесохме от Санта Марта до Картахена. Стегнете си спасителните жилетки и заповядайте на борда на Фата Моргана за още едно незабравимо пътешествие до островите Сан Блас (Куна Яла) в Панама!

Cartagena to San Blas

Cartagena to San Blas

Предстоеше ни „дълъг“ преход от Картахена (Колумбия) до осторвите Сан Блас (Панама)- 200 морски мили или 2 дена плаване. След година из източните карибски острови, където разстоянията са 20-30 морски мили от остров до остров и почти виждаш следващата дестинация още преди да си вдигнал котва, 200 мили са „дълъг преход“…

Потегляме от спящото котвено на Картахена на платна в 7 часа сутринта и доста бавно се насочваме към южния изход на залива при Бока Чика. Течението е насрещно, а вятърът е само 2-3 възела и хич не ни улеснява живота. След 4 часа мъчително влачене сме изминали само 3 морски мили и едва към 11 часа излизаме в открито море, но Иво е доволен, че отново се справихме без мотор.

Насочвам се към Isla del Rosario- плосък остров обрасъл с дървета и храсти, с малък плаж от южната страна, част от необитаем архипелаг в Колумбия на 17 мили югозападно от Картахена, където планираме да останем ден-два. Вятърът е 12-16 възела, вълните са не повече от метър и се движим доста приятно с 6 възела. Но като наближихме островите към 4 следобед се оказа, че са заобградени от корали и подводни скали, някои от които стърчат над водата. И тъй като нямаме информация за това място и на морската карта дълбочините не отговарят на действителността, решаваме да не рискуваме да се доближаваме до плитчините, за да не се разбием в подводна скала. Така че вместо да пуснем котва и да си починем след цял ден плаване, променяме курса и продължаваме още 180 мили до Сан Блас.

Small private island near Isla del Rosario

Малък частен остров близо до Исла дел Розарио

През нощта вятърът се засилва до 24 възела от североизток и вълните се вдигат 2-3 метра. Небето е покрито с облаци. В далечината проблясват оранжеви топлинни светкавици и осветяват южния хоризонт. После вятърът спада на 10 възела и се измества от югоизток, а вълните си остават 2-3 метра от североизток и лодката започва да се блъска и да подскача доста неприятно. Става ми лошо, а по принцип не страдам от морска болест. Но на следващия ден ситуацията се влошава още повече. На 100 мили от дестинация и на 100 мили от най-близкия бряг, северно от залива Ураба в Колумбия, вълните са все още големи и неприятни, а вятърът умира напълно. Скоростта ни не само пада на нула, ами насрещнто течение (около 1-1.5 възела) започва да ни бута назад, там от където дойдохме. Нормалните хора веднага пускат мотора в подобна ситуация и продължават да си ходят към дестинацията. Но това са НОРМАЛНИТЕ хора. Иво не принадлежи към тази група и вместо да включи моторите, прибира платната и започва да управлява лодката на ръка, опитвайки се да я държи стещу течението, така че да се движим възможно най-бавно назаден. И така, бавно се влачим назаден от 12:00 до 18:00 часа и се връщаме 2 мили наобратно преди отново да се появи вятър и отново да потеглим напред.

Втората вечер сме възнаградени с 12-18 възела вятър от североизток и само метър вълна. Фата Моргана комфортно препуска напред с 6 възела. Малко след изгрев слънце ни остават само 30 морски мили до дестинация, във фризера ни се гушат две туни и всички на борда са весели и доволни.

По обяд – небето синьо-сиво, разсеяни облачета тук-таме, вятърът около 20 възела, вълните 1-2 метра- забелязваме първият от около 340 острова отрупани с кокосови палми, дом на индианците от племето Куна.

A beach in Kuna Yala

.

Минаваме зад рифовете, където вълните яростно се разбиват с оглушителен тътен. Отвъд започва раят- спокоен, син, омагьосан свят на морски звезди и дребни тъмни хора в канута издълбани от дънери на стари дървета.

A Kuna sailing a dugout cayuco

.

Пристигаме в Сан Блас без нито за секунда да включим моторите, влизаме на зиг-заг през един тесен плитък канал между рифовете и пускаме котва (на платна) до остров Банедуп, който е част от островната група Cayos Holandes, в място известно сред крузърите като „Басейна“, защото водата тук е толкова прозрачна и синя, колкото водата в най-луксозният басейн на света.

Maya aboard Fata Morgana at The Swimming Pool, San Blas

Мая на борда на Фата Моргана пристигаме  „Басейна“

Сан Блас е официалното име, с което испанците нарекли този огромен архипелаг простиращ се не далеч от източните необитаеми и до голяма част неизследвани брегове на Панама. Но векове наред, много преди испанците да стъпят за първи път по тези места, индианците Куна са наричали своите острови, които днес са автономна територия, с друго име- Куна Яла.

.

.

Куна Яла е невероятно прелестно място, наистина. Защитени зад дълъг бариерен риф, който разбива и успокоява вълните на Карибското море, създавайки нещо подобно на необятно езеро с гладки сини води- тотално удоволствие за навигация и ветроходство- са разпилени стотици малки плоски островчета с бял фин пясък и кокосови палми.

Ivo

Иво

Някои от тези острови са необитаеми, на други живеят едно-две семейства Куни в малки дървени колибки с покриви от палмови листа до плажа, без ток и течаща вода, както са живели дедите им векове наред, много преди европейците да пристигнат. Други по-големи острови са пренаселени, с няколко стотин обитатели живеещи в организирани общности, които до голяма степен са изгубили традиционния си начин на живот и се възползват от много от благата на модерната цивилизация. В далечината на заден план се издигат планините на Панма обрасли в гъста непроходима джунгла и прорязани от многобройни реки, които снабдяват островитяните със сладка питейна вода.

A small inhabited island in Kuna Yala. Panama mainland in the background

малък обитаем остров от Куна Яла, на заден план- планините на Панама

Прекарахме един незабравим месец в Куна Яла, извън цивилизацията (без интернет…), плавахме между островите, наслаждавахме се на тоталното спокойствие в най-отдалечените заливчета край необитаемите острови, гмуркахме се в кораловите градини, ходихме на експедиции с каяк до съседни острови и нагоре по реки с бистри води пълни с крокодили, срещнахме и се сприятелихме с няколко семейства Куни на няколко от по-малките островчета и посетихме няколко от големите Куна общности на по-големите острови. Научихме много за техният начин на живот, история и култура.

Kuna women in traditional costumes, Kuna Yala

Жени Куни в традиционни облекла, Куна Яла

Но не всичко беше така романтично, розово и позитивно, както би ни се искало. Останахме разочаровани, особено Иво, от факта, че голяма част от индианците са вече силно покварени от жаждата за пари, особено на големите острови, където ежедневно се прави търговия и ни третираха като „гринговци“, опитвайки се да измъкнат още един долар от джобовете ни, както навсякъде по света.

Ivo in his state of perfection: perfect temperature, perfect water, perfect beach, perfect island, perfect palm tree shade... All in one- Kuna Yala

Иво в състояние на перфектност

И все пак, от всички места, които посетихме в карибския регион, Куна Яла е най-красивото, най-автентичното и най-интересното. Не случайно много крузъри си прекарват тук години наред, други се връщат отново и отново. Не случайно имам насъбрани толкова много много истории да ви разказвам за земята на Куна Яла и нейните хора. Истории, които нямам търпение да споделя с вас!

Mira in San Blas

Мира в Сан Блас

Facebook/The Life Nomadik

Share

С яхта до Картахена

От Санта Марта до Картахена

От Санта Марта до Картахена

Отново дойде време за отплаване- 100 морски мили от Санта Марта до Картахена, покрай карибския бряг на Колумбия, ужасяващия нос на Баранкия и делтата на река Магдалена. Отново чакахме за възможно най-добрите метеорологични условия- слаби ветрове 15-20 възела и 1-2 метра вълна за 2-3 последоватлени дни. В тази част на Карибско море се сблъскват високо и ниско налягане създавайки силни ветрове, поривисти и непредсказуеми и големи вълни. Става доста гадно. Много са тези, които твърдят, че това е едно от най-опасните места за прекосяване с яхта от цял свят, така че се възползвахме от възможността да плаваме в по-спокойни условия.

 

The lighthouse, Santa Marta's landmark

Островчето с фара в Саната Марта

Потегляме рано на 21 май, вдигайки котва на платна, както винаги. Този път е много по-лесно, защото сме сами в заливчето на Санта Марта и имаме достатъчно място за маневриране. Първо Иво вдига грота, после започва да издърпва бавно котвата с помощта на електрическата лебедка. Мая стои в готовност да опъне предното платно (джиба), а аз съм на руля. От дърпането на котвата лодката започва да се движи бавно напред, аз завивам в избраната посока съвсем леко. Котвата се откача от дъното, лодката под лек ъгъл спрямо вятъра, Мая бързо издърпва джиба и сега Фата Моргана започва да се движи назад, бутана от вятъра, до момента, в който ъгълът се увеличи и платната хванат вятъра. Набираме скорост напред с платната, които заедно с гика са напълно отворени, за да завие по-лесно лодката и отлепяме! Но точно тази сутрин почти няма вятър, което значи, че цялата операция става доста бавно и спокойно, без никакви проблеми, но също значи, че ще загубим 4 часа влачейки се с половин възел и правейки няколко поворота в рамките на 2 морски мили, преди да успеем да излезем от залива.

Fata Morgana sailing wing-on-wing

Фата Моргана

Най-накрая, към 10 сутринта, минаваме покрай островчето с фара и излизаме в открито море, където вятърът се засилва от изток. Фата Моргана се движи с 4-5 възела към дестинация. Прекосяваме залива на Cienaga Grande de Santa Marta и се насочваме директно към нос Баранкия. Това би трябвало да е най-гадното място за плаване в цялото Карибско море и един приятел ни каза да го минем непременно през деня и да внимаваме да не намелим някой дънер, умряла крава или покрив на къща, довлечени от водите на пълноводната река Магдалена- основната река в Колумбия, която тук се влива в морето. Наближаваме мястото към 3 следобед. Водите около делтата постепенно се оцветяват в охра от наносите на реката. Вятърът се засилва достигайки 30 възела и морските вълни, които тук се сблъскват с течението от реката се вдигат 3 метра, остри, бързи и объркани, с пяна по върховете. Внимаваме за предмети във водата но вместо с дънер или с крава се разминаваме доста на близко с някаква малка синя рибарска лодчица пълна с хора в жълти непромокаеми костюми. Чудно, какво правят точно тук, в тази морска бъркотия? Но морето и вятърът този ден не са чак толкова зле, можеше да са доста по-страшни. Добре, че избрахме хубаво спокойно време да плаваме в тези води. Скоро сме зад носа и най-лошото е вече е зад гърба ни. От сега нататък плаваме близо до брега в плитки води, вятърът е попътен и Фата Моргана се движи бавно с разперени криле.

Fishermen near Barranquilla's Magdalena River delta

Рибарска лодка край Баранкия и делтата на река Магдалена

В един момент минаваме директно над място, където на морската ни карта е отбелязан потънал кораб и закачаме нещо на въдицата. Надявам се да е риба, но може да е бил потъналият кораб, защото Иво не е в състояние да навие влакното и в крайна сметка се налага да го отрежем. Не само, че не хванахме риба, ами загубихме цялото влакно и изкуствената стръв на стойност някъде към 100$… Това доста ни развали настроението…

Another fishing boat on our way to Cartagena

Още една рибарска лодка на път към Картахена

Около полунощ наближаваме светлините на голям град. Вятърът стихва и решаваме да прекараме нощта на котва на входа на канал Бока Чика, сгушени до една стара крепост.

Castillo at Boca Chica entrance

Крапост при Бока Чика

На следващата сутрин, 21 май, бавно навлизаме в залива на Картахена. Големи кораби кръстосват каналите отбелязани с червени и зелени буйове, рибарски моторни лодки ни пресичат пътя и малки канута с импровизирани платна се плъзгат безшумно като духове в сенките на студените каменни стени на старта крепост. В далечината напред, на ръба на сутрешните брегове, се издигат високи, неподвижни, блестящи небостъргачите на огромен млад град. Каква впечатляваща гледка е Картахена откъм морето! Колко вълнуващо е да навлезеш бавно, безшумно, в огромният залив за първи път! От монотонната морска пустуш изплуват прозрачните сенки на огромни бели сгради- вертикални успоредни прави линии се отразяват в огледалото на спокойните води; стъкло, бетон и желязо се извисяват над света подобно на немите мистериозни Великденски гиганти на Рапануите, завинаги загледани в западните хоризнти.

Cartagena, Colombia

Картахена, Колумбия

Много бавно пристигаме в котвената стоянка на платна, тъй като вятърът в залива съвсем притихна. Малко преди да пуснем котва между многото яхти, забелязваме остовърхите кули и куполите на катедрали стърчащи над червените керемидени покриви на цветни сгради- старият град, скрит зад високите модерни небостъргачи на Картахена.

Sailing into the Bay of Cartagena

Влизаме на платна в залива на Картахена

Следващите два дена се разхождаме из площадите и тесните оживени улички на оградения град, насред музеи, катедрали и крепости, насред водопади от лилави цветя връхлитащи ни от балконите на стари исторически сгради превърнати в галерии, бутици и ресторанти.

Cartagena Old City

Стар Град, Картахена

Картахена де Индиас е основана от испанските конквистадори през 1533г. и благодарение на стратегическото си разположение, на големият залив и на многобройните малки островчета и канали, се превръща в едно от основите пристанища на Южна Америка, където злато и други скъпоценности биват натоварвани на галеони и извозвани през Атлантика в Европа. Скоро пирати, привлечени от това движение на съкравища напред-назад, пристигат и многократно нападат и опустушават града и корабите. През 1586г. прочутият английски капитан сър Франсис Дрейк напада и разрушава част от Картахена, след което испанската корона влага огромна сума в построяването на масивни защитни стени и крепост- шедьовър на испанското военно инженерство.

The walls of Cartagena

Стените на Картахена

С независимостта на Колумбия, Картахена изпада в разруха. Богатите семейства се изнасят, а бедните се нанасят. Много от вековните сгради биват изоставени и се превръщат в руини, до 1950-те години, когато дългосрочен държавен проект най-после се заема с реставрирането на стария град и го трансформира отново в спиращата дъха глобална дестинация, която е днес Картахена- градът послужил за декор в романа на Габриел Гарсия Маркес „Любов по време на холера“.

Cartagena old city

Стар Град, Картахена

От котвеното вървим десетина минути покрай Castillo de San Felipe построен през 17 век, разположил се тежко горе на хълма като динозавър, който наблюдава и пази града и минаваме по един мост, който ни отвежда в оградения град заемащ площ само от 3-4 квадратни километра в североизточната част, изпълнен с площади, църкви, музеи и монументи.

Castillo de San Felipe

Castillo de San Felipe

Продължаваме направо по една тясна уличка със сгради с кокетни балкончета с дърворезбоавани парапети и пълни с цветя, през Centenario Park, покрай статуята на Пегасите и стигаме до Часовниковата Кула на площада La Paz, където десетки жълти таксита задръстват улицата. Минаваме през портала и се озоваваме на площад Los Coches пълен с туристи и местни продавачи на шапки и джунджурии, предлагащи да ни бъдат гидове или да ни повозят с карета.

The Clock Tower

Часовниковата Кула

Следва най-големият площад в стария град- Plaza de la Aduana заобграден от магазинчета. Завиваме на запад и след няколко стъпки пристигаме под тежката катедрала на площад San Pedro Claver близо до Музея на Модерното Изкуство със забавни метални скулптури отпред, изобразяващи традиционни сцени от колумбийското ежедневие.

Metal sculpture Plaza de San Pedro Claver

Метални скулптури, площад San Pedro Claver

Завиваме на дясно и вървим две пресечки до Plaza de Bolivar, където под сенките на стари дървета си купуваме освежаващ ананас от една улична продавачка на плодове облечена с традиционна креолска рокля. Жегата става непоносима по обяд и се приютяваме в Двореца на Инквизицията– музей пълен с древни инструменти за мъчения използвани не отдавна от Светата Инквизиция за измъчване на вещици и неверници. Друг музей наблизо предлага изложения на древни златни предмети от времето на индианците- Музея на Златото, а по-нататък са площада и църквата Santo Domingo. Тук намираме още една от скулптурите на Ботеро- „Дебелата Жена“.

.

„Дебелата Жена“ -Ботеро

 

Купуваме си по една животоспасяваща бира за Иво и за мен и един животоспасяващ сладолед за Мая и продължаваме да вървим до края на улицата, достигайки стените на града. Качваме се по каменните стъпала и вървим върху стената, построена да пази Картахена от морски покушения- от ляво се простира Карибско море, а от дясно се простира море от покриви с глинени керемиди- и стигаме до Las Bovedas- 23 бивши тъмници превърнати в магазинчета за сувенири.

.

.

Силно сме впечатлени. Картахена де Индиас е най-красивата от четирите „карибски кралици“, както галено наричам четирите колониални карибски столици, които посетихме през изминалите две години- Хавана, Санто Доминго, Сан Хуан и Картахена.

Имаше места, които не успяхме да посетим в Картахена, като манастира La Popa на върха на един хълм, от където се вижда целия град и залива, тъй като трябваше да побързаме и да вдигнем котва само два дена след като пристигнахме. На изходните ни документи от Санта Марта бяхме писали, че заминаваме за Панама, а не за Картахена, за да спестим стотина долара входни-изходни процедури и ако бяхме останали по-дълго време можеше да стане проблем. Но дори и за толкова кратко време успяхме да си заредим провизии за престоя ни в усамотените острови на Сан Блас в Панама, да си напълним бутилката с пропан за готвене и да се влюбим в стария ограден град и неговите улички, балкончета, площади и катедрали, обещавайки, че някой ден непременно ще се завърнем.

Цветовете на Картахена

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Street in Cartagena

Street in Cartagena

.

.

.

.

.

.

DSC_8391

.

.

.

.

.

.

Plaza de la Aduana

Plaza de la Aduana

.

.

Maya at Plaza de la Aduana

Maya at Plaza de la Aduana

Frozen yogurt

Frozen yogurt

Holy Inquisition graffiti

Holy Inquisition graffiti

.

.

Maya in Cartagena

Maya in Cartagena

.

.

.

.

.

.

 

.

.

Ivo and Maya with the pineapple woman, Cartagena

Иво и Мая с жената с ананасите в Картахена

Facebook/The Life Nomadik

Share

Водолази в Колумбия

 

Водолази

Водолази

Под водата светът е различен. Мрачен, прохладен, плътен, бавен и мистериозно тих. Чуваш само собственото си дишане. Чуваш мислите си. Чуваш и приглушени звуци понякога- далечни гръмотевици и деликатни звънчета, но е трудно да определиш от коя посока идват. Но по-често е пълна тишина дори в кораловите градове насред трафиците от хиляди малки и големи риби…

 

.

.

Първият път с маска и шнорхел под водата е незабравим. Често тези, които влизат в морето да се гмуркат за първи път се завръщат запъхтяни, измръзнали, подгизнали и напълно омагьосани. И не могат да спрат да мечтаят за дълбините, за тази плътна безтеглевност- като летене- за този извънземен шарен свят на причудливи форми и цветове.

.

.

Така омагьосана бе Мая, когато преди две години за първи път надникна под водата в спокойните плитчини на един малък безлюден остров в Кий Уест Флорида. Там, на два метра дълбочина, лежеше скелетът на стар кораб, върху чиито потъмнели ръждиви кости бяха полепнали разноцветни миди и корали- свърталище на дребни риби, скариди и раци. От тогава Мая започна да се гмурка при всяка възможност, все по-надълбоко, все по-задълго.

 

Мая

Мая

Но мечтата и да диша под водата- при омарите, скатовете и морските кончета- и без да и се налага да излиза на повърхността за да си поема въздух, се осъществи едва наскоро, когато срещнахме Cata Aponte Bohoquez и Sebastian Hernandez Gaviria.

Deil McDaniel- крузър като нас, когото срещнахме в Рио Дулсе Гватемала през октомври 2013г., ни свърза с брата на жена си и приятелката му, които живеят в Санта Марта, Колумбия. „Ако минавате от там, запознайте се- каза Дейл- Хубави хора са и може да ви помогнат.“ И беше прав.

Ката и Себастиян, които тъкмо се бяха оженили предишната седмица, ни посрещнаха в Санта Марта и ни помогнаха да намерим и купим евтини самолетни билети за Богота, цял ден ни разхождаха напред-назад с колата си до разни агенции, до летището; показаха ни две от любимите им ресторантчета, както и мястото, където работят.

Оказа се, че двамата са инструктори-водолази притежаващи собствена водолазна агенция до аквариума в Родадеро- една от няколкото водолазни агенции в района на Санта Марта. С 15-годишен опит из цял свят- Индонезия, Южна Африка, Европа, Бахамите, Карибските Острови и САЩ и с нестихваща страст към подводния свят, Ката, заедно с нейният верен помощник и партньор Себастиян, са най-добрите инструктори-водалази в района на карибското крайбрежие на Колумбия.

Оказа се също, че и двамата отдавна мечтаят за мореплаване и ветроходство, за живот на яхта извън систмата, като нас… И само няколко часа след като се запознахме, идеята, която се мотаеше в нашите глави и в техните, се превърна в план.

Щом се завърнахме от тридневното ни посещение в Богота и след още 3 дена на къмпинг в Тайрона, дойде време за нови ветроходни-подводни- бирени приключения с нашите нови колумбийски приятели- Ката и Себастиян.

Ката и Себастиян на борда на Фата Моргана

Ката и Себастиян на борда на Фата Моргана

Натоварихме водолозната екипировка и 15 бутилки със сгъстен въздух, торби с храна и стотици каси от най-евтината колумбийска сервеса (Aguila) на борда на Фата Моргана и потеглихме към едно усамотено заливче в югозападната част на Тайрона, само на 4 морски мили на север от Санта Марта.

Гости и провизии

Гости и провизии

15 бутилки с въздух в камбуза....

15 бутилки с въздух в камбуза….

Пуснахме котва недалеч от скалистите брегове, където Сиера Невада потапя полите си в Карибско море.

Фата Моргана на котва в Тайрона

Фата Моргана на котва в Тайрона

Тук земята е нагърчена като смачкан лист хартия, с многобройни полегати хълмове, пресъхнали, зажаднели, покрити с пожълтели треви, посърнали кактуси и непроходими мъртви храсти, вечно опожарени, жертви на слънцето и безмилостните сухи ветрове. Изпаднала в кома, земята тук се пробужда само веднъж на 1-2 години- разказа Ката- когато от изток се зададат дъждовете. Тогава тревите се опияняват със зелени сокове, кактусите се напълват като балони и се отрупват с цвят, а черните бодливи храсти се покриват с нежни зелени листенца. Пустинните хълмовете се събуждат от летаргията си и празнуват краткотрайният спектакъл- триумф на природата.

И всичко умира отново след дъжда…

Брулени хълмове

Брулени хълмове

Последваха няколко дни на сбъднати мечти- дни в които нашите нови приятели опитаха от живота на яхтата и научиха няколко основни неща за ветроходството и мореплаването, а ние се научихме да се гмуркаме с акваланзи и да „дишаме под вода“.

Мая и Ката

Мая и Ката

Мира

Мира

Иво

Иво

Иво и Мая водолази

Иво и Мая водолази

Иво и Мая заедно с Ката и Себастиян влизаха по 2-3 пъти всеки ден и всеки път научаваха нови подводни умения: равномерно дишане без задържане на въздух е първото и най-важното, периодично изравняване, регулиране на екипировката под вода, ориентиране под вода с компас, подводно комуникиране със знаци, спешни ситуации и т.н. (отделно трябваше да научат доста теория и да положат изпит).

Мая и Ката правят подводни упражнения

Мая и Ката правят подводни упражнения

Мая

Мая

Мая

Мая

Оказа се, че да си водолаз не е чак толкова лесно, а на всичкото отгоре може да е доста опасно, ако не спазваш правилата. За разлика от Иво и Мая, които имаха амбицията да получат международен сертификат за гмуркачи в открити води (Open Water Divers) aз само се пробвах няколко пъти за удоволствие без да слизам много дълбоко и без да правя упражнения, освен основните за безопасност.

Мира

Мира

Мая

Мая

Иво

Иво

А когато не се гмуркахме се занимавахме с приготвяне на храна, изяждането и, и пиене на много бира.

Ката и Себас правят гуакамоли

Ката и Себас правят гуакамоли

.

.

 

Иво , Себас и Ката

Иво , Себас и Кат

Последния ден решихме да се преместим в съседното заливче, където се намира малко рибарско селце с доста интересна репутация, популярно сред туристи и бакпакъри в района. Таганга.

Рибарска лодка в Таганга

Рибарска лодка в Таганга

Индианци от племето Коги на плажа в Таганга

Индианци от племето Коги на плажа в Таганга

В подножието на прегорелите хълмове, на ръба на плитък пясъчен залив, ни посрещнаха строени няколко къщи, ресторантчета и магазинчета и 2-3 хостела покрай напечена от слънцето улица. Улицата минаваше успоредно на дълга плажна ивица, населена от разноцветни малки и големи рибарски лодки. Денем тук се шляят туристи и слънчасали кучета.

.

.

Таганга

Таганга

Таганга

Таганга

Привечер рибарите се завръщат, издърпват лодките на брега и като бащи, които невероятно много се гордеят с децата си (освен, когато са разочаровани от тях поради неоправдани очаквания) прилежно подреждат улова по големина, за всички да видят. Под сенките на палмите се формират малки шумни групи от мъже стискащи бири, обсъждащи рибите, морето, футбола, смисъла на живота и други важни космически егзистенциални проблеми.

.

.

Рибари и риба

Рибари и риба

Беше горещо в Таганга. Натрапчива убийствена жега. Най-дебелите сенки под дървета и стрехи бяха окупирани от спящи кучета и бездомници и единственото ни спасение остана вентилатора на едно кокетно ресторантче, където сервираха ледено студена животоспасяваща бира и морски деликатеси. Храната в Колумбия е световно-призната за невероятно вкусна и се оказа вярно…

Авокадо пълнено с морски дарове

Авокадо пълнено с морски дарове

.

.

Себастиян

Себастиян

Ката, Себастиян и Иво с бири в Таганга

Ката, Себастиян и Иво с бири в Таганга

Нощем Таганга се променя драстично. Предупредиха ни по-добре да не се мяркаме из улиците след залез слънце. От малко рибарско градче, където денем животът тече бавно и протяжно, Таганга се превръща в свърталище на наркомани и проститутки. Какви ли не покварености са се случвали тук и продължават да се случват, нощем. Погрижихме се да се приберем на лодката (единствената яхта в залива) преди залез слънце. Заспивайки се ослушвахме спотаени, ако може да доловим някакви признаци на криминалсност.

За бой с петли (нелегално)

Петел за бой с петли (нелегален)

Някъде към 3 през нощта- всички заспали в каютите си- чухме шепот и видяхме сенки. На борда на Фата Моргана се бяха промъкнали разбойници! Мая първа видя крака да преминават пред люка на каютата и, после аз чух гласове- английска реч- и после Иво излезе да види какво става. Оказа се, че трима пияни туристи –две момчета и едно момиче- решили да плуват от плажа до лодката ни. Момичето обясни, че видели светлинките и искали да проверят (като молци привлечени от лампата)…което разбира се не е никакво оправдание да се качиш посред нощ на чужда закотвена яхта, освен, ако не си се дрогирал преди това. Възмутени ги изгонихме да си плуват обратно до плажа, келеши.

 

Таганага след залез слънце

Таганага след залез слънце

Тези три дни изпълнени с толкова много споделени емоции влизат в историята на нашето пътешествие като най-забавните дни от посещението ни в Колумбия. За Ката и Себастиян времето прекарано на борда на Фата Моргана бе една сбъдната мечта и вдъхновение. За нас възможността да се гмуркаме с акваланзи също бе сбъдната мечта и уникална възможност Иво и Мая да се сдобият със сертификати, които може да се окажат невероятно важни за бъдещето им, отваряйки не само възможности за нови подводни приключения, но и за нови професионални насоки. За това сме безкрайно благодарни на Ката и Себастиян, нашите приятели-инструктори-водолази.

Цялата компания

Facebook/The Life Nomadik

Share

Преход от Аруба до Колумбия

От Аруба до Санта Марта

Passage from Aruba to Santa Marta

Passage from Aruba to Santa Marta

На път от Пуерто Рико към Колумбия решихме да минем през Аруба (след три дни и две нощи на море), да спрем за няколко дни да си починем, да проверим прогнозата за времето и после- да продължим нататък. Месец по-късно все още бяхме в Аруба.

.

Фата Моргана на котва в Аруба

Този малък курортен остров и неговата чиста и подредена столица Оранджестад, луксозни курорти и световноизвестни плажове, интересни природни туристически атракции и приветливи хора, ни спечели и се превърна в една от любимите ни карибски дестинации. Беше безплатно и лесно влизането в страната и оформянето на входните документите с имиграционните власи и митницата и беше безплатно да стоим на котва където си изберем от южната защитена от ветрове страна на острова. Срещнахме и се сприятелихме с едно прекрасно местно семейство, които ни посрещнаха в тяхната къща и ни помогнаха страхотно много; срещнахме Тони, Армандо и неговите приятели, които помогнаха на Иво да стартира кайтсърфинг; а Мая се запали по уиндсърфинг. Изкарахме си като на ваканция. Но най-вече- останахме толкова по-дълго от предвиденото, защото решихме да не плаваме докато не намалее малко вятърът, така че преходът ни до Колумбия да бъде възможно най-безопасен.

.

Рибарски лодки в Аруба

След месец силните пасати се поуспокоиха. Дойде време да вдигаме котвата. 260-милният преход между Аруба и Санта Марта, Колумбия е известен като един от най-опасните преходи в Карибско море, тъй като ветровете се засилват около залива на Венецуела и покрай колумбийският бряг. Получава се така наречената „зона на компресия“, тъй като тук се сблъскват високото атмосферно налягане от север и ниското атмосферно налягане от юг, причинено от планинският масиф Сиера Невада де Санта Марта и ветровете са свирепи. Извисяваща се до 5700 м (18700 фута) надморска височина, само на 42 км (26 мили) от брега на Карибско море, Сиера Невада е най-високата крайбрежна планина в света, която създава доста проблеми за навигацията в района. Мястото съвсем не е за подценяване. Ние прочетохме всичката информация, която намерихме, за това как, кога и къде точно да плаваме и щом PassageWeather ни обеща три последователни дни с максимални ветрове 15-20 възела вместо обичайните 25-30 възела за района, потеглихме.

.

.

На 17 април сутринта напуснахме котвеното пред Палм Бийч и се отправихме към пристанище Оранджестад, за изходната процедура. Отне ни около час, най-вече в очакване на имиграционните и на митничарят да дойдат, да ни донесат необходимите формуляри, да ни ударят печати в паспортите и да ни пуснат да си ходим. Процесът беше напълно спокоен и дори не ни се наложи да стъпваме извън лодката, тъй като властите- много мили и приветливи хора- пристигнаха от пристанище Баркадера (което е в процес на строеж) с кола и ни донесоха документите без да се качват на борда.

 

Фата Моргана на док в Аруба

Фата Моргана на док в Аруба

Около 9:30 отлепихме от пристанището с много силен порив зад гърба ни- 30-35 възела. Рифовахме платната и започнахме да се тревожим. PassageWeather съвсем не беше прогнозирал подобни цифри… Но щом се отдалечихме на около 10 мили от Аруба вятърът намаля до 8-12 възела и с него- скоротта ни. Плавахме с опънати платна, с около 4-5 възела. Не се оплаквахме. По-добре бавно и сигурно, отколкото бързо и стресирано. По-късно следобеда вятърът се позасили до 16-20 възела и Фата Моргана потегли със 6 възела. Така първият ден от прехода мина с много спокойни ветрове, море и екипаж.

В късният следобед вече бяхме прекосили залива на Венецуела и забелязахме две малки скали стърчащи насред морето, на 50 мили от Аруба, територия на Венецуела- Monjes del Norte (Северните Монахини), където на картата има отбелязана котвена стоянка и някои хора спират за през нощта. Но тъй като вятърът и вълните бяха чудесни нямаше смисъл да спираме. Освен това бяхме прочели няколко разказа на хора, чиито преживяванията там съвсем не бяха позитивни. Според тях, на това място трябва да се спира само в спешни ситуации. Продължихме.

 

Настана нощ. Ясно небе без луна. Тотален мрак. Плавахме на сляпо. Минахме зад първият колумбийски нос, Punta Gallinas (Нос на кокошките), с рифовани платна, очаквайки засилени ветрове и внезапни пориви, но нищо такова не се случи. Цяла нощ Фата Моргана бавно препуска покрай колумбийският бряг, на около 5-6 мили, а вятърът и вълните се задържаха спокойни- около 10-18 възела цяла нощ.

Но на вторият ден нещата се промениха. Вятърът се засили щом доближихме мястото под планината Сиера Невада и морето се вдигна. Рифовахме платната и дори тогава катамаранът се движеше прекалено бързо с 9-10 до 11 бъзела надолу по вълните. Навихме джиба (предното платно) и продължихме да плаваме по-спокойно с 25-30 вятър зад гърба ни. И дори само с едно платно скорстта ни беше 8-9 възела.

.

.

В един момент се появиха делфини. Обикновено те идват, когато морето е спокойно и се надпреварват около носа на лодката, но този път изскочиха от големите вълни и ни наобиколиха отвсякъде, демонстрирайки завидните си акробатски способности: скокове, разплискване на вода, преследване- пълна програма. После хванахме една дебела сочна туна и си подсигурихме обяда за няколко дни наред.

.

.

След това се случи нещо, което никога до сега не ни се беше случвало и разбрахме какво имат предвид хората, като предупреждават за „внезапни пориви“. Това не са шкваловете, които траят между 10-20-30 минути, ами са невероятно краткотрайни силни полъхчета от 12 до 28 възела за 2-3 секунди и обратно до 12. Много е странно, напълно непридвидимо и доста досадно. И няма какво да се прави, освен да рифоваш платната и да свикнеш със ситуацията.

.

.

Втората нощ плавахме близо до брега в 300-600 фута дълбочина. Вятърът, подобно на луд човек, който се сети да си вземе лекарството преди лягане, се успокои и се уравновеси. Според Иво, това нощно спокойствие се дължи на катабатик ефекта, на който вече бяхме станали свидетели в Доминиканската Република, Пуерто Рико и Гватемала- земята наблизо се изстудява през нощта и канселира вятърът близо до бреговете щом падне слънцето. Поне с нас така се случи и се почуствахме късметлии.

.

.

 

Щом слънцето изгря на третия ден, силните темпераментни пориви пак се появиха, но не ни оставаше дълго да плаваме. На няколко мили от Санта Марта трябваше да заобиколим последният нос- Cabo de la Guaja- и Иво реши да „мине напряко“, на няколко метра от скалите на брега, където вълните се вдигнаха огромни, остри, объркани, а вятърът зафуча с 35 възела зад гърба ни. Иво трябваше да управлява лодката на ръка, сърфирайки надолу по вълните с рекордни 12 възела скорост за последните най-дълги минути от този преход. Беше страшно.

Поредният урок: следващият път да не минаваме напряко, а да заобикаляме носовете поне на 3-4 мили, да рифоваме платната предварително и да ги нагласим от едната страна, а не в срещуположна комбинация.

Минахме опасното място успешно и безаварийно и най-сетне се озовахме в спокойни води, насочени към малко шумно градче в полите на изсушени от слънцето хълмове, с много голям трафик от автобуси и таксита, с няколко високи сгради до плажа, търговско пристанище, заливче с няколко рибарски лодки и само две яхти и чисто нова марина сгушена зад насип от големи камъни. Пуснахме котва близо до входа на марината.

Statue of Tairona woman in Santa Marta. Fata Morgana at anchor in the distance

Statue of Tairona woman in Santa Marta. Fata Morgana at anchor in the distance

Въпреки, че по време на този преход от Аруба покрай бреговете на Колумбия има 5 заливчета, където човек може да се приюти и да пусне котва за през нощта, ние ршихме да плаваме нон-стоп, за да приключим прехода по най-бързия начин. Някои крузъри разделят прехода на 2-3 части и спират да си почиват. Но тези 5 заливчета не са особено защитени от силни ветрове и вълни, а в лошо време дори е опасно да се доближаваш с лодка до тях и да се опитваш да минаваш между скалите. Но ние нямахме лошо време, а напротив- предимно слаби ветрове и спокойно море и не виждахме смисъл да спираме. Пристигнахме в Санта Марта след 48 часа сравнително безаварийно плаване.

Facebook/The Life Nomadik

Share

Пилар Роси: Историята на една лодка

*Тази статия беше първо публикувана в априлското издание на вестник Caribbean Compass на страница 21

Pilar Rossi in Grenada

Pilar Rossi in Grenada

Някои истории започват с мечта. Тази е такава една история

Пристигнахме в Гренада в средата на Октомври, след като през целият ураганен сезон плавахме бавно надолу по карибската островна верига. За първи път посещавахме района и всяко място беше ново и непознато за нас. И все пак си спомням един момент, когато буквално зяпнахме с отворени усти, както на старите анимационни филмчета и възкликнахме:

„Гледай! Виждал ли си друг път подобно нещо?“

View from the mast- Anchorage in St Barths photo by Tomaz A. Christovao

View from the mast- Anchorage in St Barths
photo by Tomaz A. Christovao

И не беше кратер на бълбукащ вулкан под краката ни или семейство маймунки в клоните на дърветата, или безкраен розов плаж, където единствените стъпки са тези на морските костенурки изпълзяли от морето да снасят яйца през нощта, или стара крепост построена на хълма изпращаща залезите, нито беше водопад бумтящ насред лудата тропическа растителност.

Беше кораб. Невероятен кораб.

Pilar Rossi- view from the mast photo by Tomaz Cristovao

Pilar Rossi- view from the mast
photo by Tomaz Cristovao

Пуснахме котва в широкият залив на Ст Джордж и с каяка потеглихме към марина Порт Луи. Както си гребяхме в канала близо до южният бряг, забелязахме две мачти да стърчат над хълмовете, да допират облаците. Бавно завихме зад ъгъла.

.

.

Там, като гигнтска бяла птица от друг свят, се извисяваше Пилар Роси- една от 10-те най-големи мега-яхти в света.

Pilar Rossi in Grenada

Pilar Rossi in Grenada

Пилар Роси е 64-метрова луксозна яхта с алуминиева супер-структура, широка 14 метра и драфт само 2 метра. С подобни пропорции и уникален дизайн корабът неизменно впечатлява всички, които го зърнат за първи път.

Aboard Pilar Rossi

Aboard Pilar Rossi

Но още по впечатляваща и невероятна е историята и.

Разбирате ли, Пилар Роси не винаги е била толкова голяма и внушителна. Както в приказката за грозното патенце, което се превърнало в прекрасен бял лебед понеже такава била съдбата му, Пилар Роси също се трансформирала с времето.

През 1980-те един човек, който вярвал в себе си, един мъж, който обича предизвикателставата и за когото ограничения не съществуват или, ако съществуват той ги преодолява, и за когото мечтите са въпрос на всеотдайност, решил да построи кораб.

Пилар Роси започнала живота си на вода в Турция през 1989г. като 34-метрова моторна яхта Alucraft с един корпус и без мачти. Но няколко години по-късно нейният собственик- легендарният трикратен световен шампион на Формула 1 Нелсон Пике от Бразилия, заедно с чичо си Морисио Пике- морски архитект, начертали нов дизайн. Добавили още 30 метра назад към корпуса на яхтата и така удвоили дължината и, както и двe масивни конзоли (outriggers) построени по модела SWATH (Small Waterplane Area Twin Hull), която по онова време била най-добрата опция за многокорпусни плавателни съдове, минимизирайки обема на кораба върху морската повърхност, където се съсредоточава енергията на вълните и по този начин максимизирайки стабилността дори по време на бурно море и високи скорости. Добавили и две мачти- едната 45 метра, другата 42 метра високи, направени от Formula Yacht Spars в Лимингтън, Англия, които придават на яхтата една нова ветроходна самоличност и я превръщат в мега-шхуна-тримаран. Има 4 хидравлични платна с обща повърхност от 2200 квардатни метра, способна да вдигне 8 възела скорост на платна и 15 възела на мотор и платна. Основните двигатели са два 1360 конски сили/ 530 киловат MAN и два John Deer двигателя 90 kw всеки за генератори. Едно от преимуществата на лодката е, че новият корпус е построен върху старият, създавайки въздушна възглавница, което я прави непотъваема.

The Engine Room- Pilar Rossi

The Engine Room- Pilar Rossi

Ние се разходихме из марината възхищавайки се на Пилар Роси и там срещнахме Томас Кристовао- един от екипажа на яхтата. Високо младо момче от Бразилия роден на остров Белла, Томас има капитанско право и дългогодишен опит във ветроходтвото и мореплаването. Той ни покани на борда на Пилар Роси и разкри няколко от мнгобройните и тайни.

Pilar Rosi Crew

Pilar Rosi Crew

Вътре, яхтата изглеждаше още по-огромна, особено като я сравнихме с нашият 12-метров катамаран Фата Моргана. Разходихме се из палубите. Всичко изглеждаше гигантско. А като погледнахме нагоре към мачтите ни се зави свят.

Aboard Pilar Rossi

Aboard Pilar Rossi

Освен каютите, които могат да настанят 18 госта и луксозният салон, яхтата е екипирана с площадка за хеликоптер, кино, джакузи и огромен джим, който заема голяма част от долната палуба. Една състезателна моторна лодка (цигара) 13-метра служи за динги (по-голяма от нашият катамаран) и още една 11-метрова като второ динги бяха паркирани от двете страни върху главната палуба.

Main Saloon- Pilar Rossi

Main Saloon- Pilar Rossi

И въпреки, че господин Пике си прекарва само няколко седмици в годината на борда в компанията на семейството и приятелите си, Пилар Роси е дом на 7 души постоянен екипаж, които поддържат корабните системи и се грижат за всичко, когато яхтата е паркирана в пристанището в Гренада или когато плава. Механици, елктричари, заварчицци, дървоработници, майстори, моряци- те всички са от Бразилия: Tomaz A. Christovao, Francisco Soares, Marcos Dutra, Adao Pereira, Genivaldo Silva, Franciele Bastos “The Warrior”, главен готвач Maria do Carmo и капитан Ricardo de Fretas.

Control room

Control room

Един от тях- Маркус Дутра, е главен механик на борда на Пилар Роси вече от 14 години. Той ни разведе и ни показа машинното дълбоко в корема на кораба- тъмен лабиринт населен от грамадански тръби, кабели и всякакви инструменти и уреди, някои доста старинни и със сигурност непонятни за никой друг освен Маркус. Той ни обясни как системите са били адаптирани към новият дизайн, след като яхтата така драстично била променена.

The Gym o the lower deck - Pilar Rossi

The Gym o the lower deck – Pilar Rossi

 А защо господин Пике така я е променил? Защо всички тези мъки да добавя и променя неща, вместо да продаде старата лодка и да си поръча нова?- попитах капитан Рикардо де Фретас, член на ветроходен клуб Рио де Жанейро- клуб с 4 олимпийски медала.

Защото той си обича лодката. И е лоялен мъж. Може би дори навремето е дал нещо като обед, направил е обещание и сега си държи на думата. Но също, той иска да създаде перфектната лодка за него и за семейството му. Тази яхта е негово творчество. Той обръща внимание и на най-малкия детайл. Невероятно е колко много обича Пилар Роси. Понякога ми звъни по телефона посред нощ от другия край на света да пита дали работи определено кранче в някоя от баните. А когато господин Пике е на борда на Пилар Роси, той си прекарва голяма част от времето седейки на голямата външна маса на основнаа палуба, мислейки какъв ще е следващият проект, поредното подобрение.

Да, тази истоия е любовна история- между състезател на коли и лодка.

The Captain aboard Pilar Rossi

The Captain aboard Pilar Rossi

*Благодаря на Tomaz A. Christovao за помоща при написването на тази статия!

 

Share

Риболов

Един благочестив набожен човек обяснил на последователите си: „Да отнемeш живот е злина- да спасиш живот е благородство. Аз се заклех да спасявам по 100 живота всеки ден. Хвърлям мрежата си в езерото и вадя 100 риби. Слагам рибите на брега, където те подскачат и се премятат. ‘ Не се страхувайте- им казвам- аз ви спасявам от удавяне.’ Скоро, рибите се успокояват и спират да мърдат. И въпреки това, за съжаление, винаги е твърде късно. Рибите умират. И понеже е злина да се похабява каквото и да било, аз закарвам умрелите риби на пазара, където ги продавам на добра цена. С парите, които получавам купувам още повече мрежи, за да мога да спася още повече риби.“

-Ейми Тан „Да спасяваш риби от удавяне“

Езерото Изабал, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

Риболовът- този старинен начин за препитание датиращ от праисторически времена и все още широко практикуван навсякъде по света, е изключително важен за нас, на борда на катамарана Фата Моргана. За нас риболовът е начин да се сдобием с ценни протеини и прясна храна, дори когато сме далеч от пазара, в дивата природа. Начин да оцелеем и да се прехранваме, когато сме на море или край някое безлюдно място, където да си напазаруваш храна е невъзможно.

Ivo and Ryan

Ivo and Ryan

Риболовът, както всяко нещо, изисква умения, които се добиват само с много практика, с времето. Същото важи и за готвенето на рибата. Ние още се учим, най-вече от грешките си.

Ivo caught a fish Иво хванал риба

Ivo caught a fish
Иво хванал риба

Иво хваща рибата

По време на плаване Иво използва най-популярната и най-лесна техника за риболов- тролинг: пуска 30-50 метра влакно (в зависимост от времето и морските метеорологични условия) с изкуствена стръв да се влачи зад лодката.

 

.

.

Иво има няколко различни въдици и макари, но обикновено използва двете най-големи, на които има 30-60 сантиметрови метални лидери, които предотвратяват рибите да прегризят кордата.

.

.

На едната макара има 60-паундова корда, на другата- 80. В края имат клеми, така че да може лесно да се сменят предварително приготвените метални лидери и стръв. Кукичките, които Иво използва са 0/2 до 0/5 и изкуствена стръв за дълбок или плитък тролинг, които имитират малки рибки и калмари. Има много начини сами да си направите изкуствена стръв от подръчни материали като празни тубички от паста за зъби или парчета плат, найлон и др., които вършат не по-лоша работа от купените в магазина.

 

.

.

По време на плаване Иво прикрепя по една въдица от двете страни на лодката в едни удобни за целта дръжки и вече започна да ги връзва с въже, след като един нещастен ден огромна баракуда му измъкна и завлече най-скъпите такъми.

.

.

Обикновено риба се хваща, когато скоростта на лодката е над 3 и под 7 възела.

През изминалите месеци Иво хвана доста туни, бонито, скумрия, дорадо, снапър и разбира се хиляди баракуди, които вече спряхме да ядем, въпреки, че са доста вкусни, защото има опасност да причинят натравяне.

Horsejack

Horse-eye jack

Повечето от тези риби Иво хваща в дълбоки води далеч от брега, с изключение на снапъра, който винаги се ваща на 10-20 метра дълбочина.

 

Иво с дорадо

Иво с дорадо

Веднъж Иво хвана акула, но я освободи обратно в морето.

 

reef shark

reef shark

Често акулите прегризват половината или цялата риба преди да е успял Иво да я издърпа от водата.

1/3 kingfish

1/3 kingfish

Най-много риба Иво хвана около източните брегове на Мексико.

 

Mira and her Birthday Gifts

Mira and her Birthday Gifts

Около Пуерто Рико и Куба хвана най-много от нашите любими снапъри.

Mahogany snapper

Mahogany snapper

Когато сме на котва Иво обича да се гмурка и да лови риби из рифовете с харпун или с хавайско копие и хваща групъри, снапъри и лангусти.

Maya with a grooper

Maya with a grooper

След което той почиства рибата. Глава, кости, перки, опашка, черва- всичко заминава във водата. Остава само чисто филе.

.

.

.

.

 

Мира приготвя рибата

Когато Иво издърпа 10-тина киограмова туна, се налага Мира да я готви поне 10 пъти по най-различни начини в продължение на 1 седмица.

 

Tuna chops

Tuna chops

Първото нещо, което Мира прави с туните и другите риби с червено месо е суши. Един стар приятел- Красимир Иванов- професинален готвач в Италия, я научи как да прави хубаво суши. Жив и здрав, Краси!

 

.

.

Рулцата „маки“ са лесни за правене и изключително вкусни, ако използвате правилните продукти. Можете и да импровизирате и да заменяте продукти, както Мира често прави (например- да използвате обикновен ориз, вместо специален за суши), но резултатът няма да е същия.

Продукти за суши

Продукти за суши

За да приготви перфектни суши рулца, Мира използва специален суши ориз, листа от водорасли, 2 супени лъжици оцет в ориза, а за плънката- сурова туна, авокадо, крема (филаделфия) и печен сусам.

 

.

.

Друга любима на Мира рецепта с туна е рецептата, на която я научи друг приятел- Рафаел Дора от Ст Мартен- суши с къри. Той обясни как да се нареже месото на ленти, които да се овалят с къри на прах и да се изпържат само за няколко секунди в масло, така, че месото отвътре да остане сурово. После лентите се нарязват на тънки филийки и е готово за ядене.

Туна с къри

Туна с къри

Друга вкусна манджичка е туна с доматен сос и чесън. Месото се запържва леко и после се оставя да къкри десетина минути с консерва доматен сос, подправки и много чесън. Сервира се с бял ориз.

туна с доматен сос и ориз

туна с доматен сос и ориз

Рибите с бяло месо Мира готви или на барбекюто- пържолки намазани с лимон и пипер и печени съвсем кратко, за да не изсъхват, или панирани с яйца и брашно.

Рибешки пържоли

Рибешки пържоли на барбекю

Панираните филета са любими на Мая, която по принцип не обича риба, но тези ги яде, защото приличат на пилешко.

Панирано филе от снапър

Панирано филе от снапър

За да панирате рибата само трябва да я нарежете на тънки пържолки и да я оваляте в смес от 2-3 яйза и брашно с малко сол. Пържите в масло или олио до златисто и сервирате с бял ориз.

.

.

По-малките риби, които Иво вади от рифовете с харпуна Мира ги пържи цели, с кожата и костите- само люспите и червата се махат. А лангустите се варят няколко минути, така че да не стават прекалено твърди, като гума.

 

Иво лови лангусти с харпун

Иво лови лангусти с харпун

Въпреки, че казват, че баракудите може да са отровни, ние хапнахме доста от тях в Бахамите- пържени, печени и панирани без да имаме проблеми.

.

.

По-голяма опасност от натравяне има, ако ядете риба уловена от Иво и сготвена от Мира, без да я придружите с ледено студена бира.

.

.

Наздраве!

∼∼∼

Любопитни факти:

Най-голямата риба, която Иво хвана беше двайсетина килограмова туна

Иво с риба тон

Иво с риба тон

Най-малката и симпатична риба, която намерихме умряла в каяка ни една сутрин е ballyhoo (чудесна за стръв)

Ballyhoo

Ballyhoo

Най-грозната риба, която Иво закачи един ден на въдицата и която дори акулите не я ядат е Remora (sucker fish)

Remora

Remora

Най-красивата риба, която Иво хвана в рифовете и изядохме, но не беше вкусна бе Angelfish

Иво с Angelfish

Иво с Angelfish

Най-опасната риба, която ядохме с приятели във Флорида (доста вкусна) е риба лъв- със силно отровни шипове  на перките

.

Риба Лъв

Една от първите големи риби, които хванахме и изядохме беше акула

The shark we caught

The shark we caught

Най-вкусните малки рибки, които издават звуци подобно на грухтене извън водата са grunts

Mira with fishes

Mira with fishes

 Facebook/The Life Nomadik

 

Share

Хаос в Морето

* Тази статия е превод на български от оригиналният разказ на английски Waters of Chaos.

 

Дванайста глава. Хаос в Морето

автор Мира Ненчева

.

.

Ноември, 2013

Това е историята, за това как почти загинахме една нощ, когато морето изчезна и на негово място се появи черна ревяща стихия от връхлитащи течни стени и ревящи ветрове; когато целият свят ичезна и нашата малка лодка остана сама във вселената, обречена. Това е историята, за това как преминахме първият голям тест на Нептун в училището за моряци.

След два месеца в Гватемала предприехме дългият преход на север, 500 морски мили от Рио Дулсе обратко към Кий Уест Флорида, където планирахме да инсталираме разни подобрения на лодката.

Стартирахме в дъждовно време с непостоянни северни ветрове в залива на Хондурас. Още първият ден два стопера, стари и ръждясали, които придържат гика към задната релса на основното платно, се счупиха. Иво прикрепи гика с въже в централна позиция и намали платното, което означаваше, че отсега нататък няма да можем да го нагласяме по нормален начин спрямо вятъра и ще се движим по-бавно. От сега нататък, през следващите две седмици и половина, плавахме с повредено платно и почти неподвижен гик.

През следващите 17 дни и нощи, вятърът духаше срещу нас, точно от там, на където се бяхме запътили- север-североизток. Което от една страна беше хубаво, защото не се налагаше да пипаме гика и да отваряме платното. Лошото е, че непрекъснато трябваше да правим повороти оверщаг и да се мъчим да се качваме срещу вятъра с много бавна скорост изминавайки двойно разстояние.

Повечето крузъри включват мотора в такава ситуация. Но не и ние. Ние никога не пускаме моторите. Ако няма вятър, чакаме го да се появи. Ако вятърът е слаб, движим се много бавно. Ако вятърът е много силен, рифоваме платната. Повечето пъти пускаме и вдигаме котва на платна. Двата двигателя на катамарана ни са само за „спешни ситуации“. А това не беше спешна ситуация. Не още. Това си беше нормална част от живота на мореплавателя.

Така ни отне една седмица да се придвижим до Isla Mujeres (Островън на Жените) в Мексико, тъй като направихме грешката да изберем Белизийският вътрешен канал вместо да излезем в открито море. Течението в 100-милният канал между източните брегове на Белиз и бариерният риф течеше на юг като река срещу нас и ни ограбваше с около 2-3 възела. Вълните, високи около 1.5-2 метра, ни идваха под ъгъл от североизток и ни спираха още повече. Добавете към тази комбинация силни ветрове, 20-25 възела, които идваха от две посоки- един от северозапад, който се спускаше от планините от лявата ни страна и един от североизток, който духаше от морето и се опитайте да плавате така, посока север, правейки по 100 поворота оверщаг на ден, с рифовано платно и без мотори! Не ни беше весело.

Напредвахме бавно с 1 до 3 възела на час. Изминавахме около 20-30 морски мили на ден, но поне имахме възможността да пускаме котва през нощта и да си почиваме в плитчините зад рифовете. Това беше единственото предимство на Белизийският вътрешен канал, но не си струваше изгубеното време.

След три дена мъки в канала, най-сетне стигнахме до изхода, където има проход между рифовете и излязохме в открито море. Плавахме още три дни и нощи без да спираме директно до Isla Mujeres. Планирахме да пуснем котва там и да си починем ден-два, да си напазаруваме провизии, да проверим прогнозата за времето и да прекосим Мексиканският Залив към Флорида- 300 морски мили на североизток, където двете мощни течения (Гълфстрийма и Юкатанското течение) се срещат.

На сутринта след 7 дена плаване (200 морски мили) пристигнахме в познатото ни залевче на Isla Mujeres пред El Milagro Marina, изтощени и скапани, но радостни, че се добрахме. Беше прекрасен слънчев ден. Смятахме първо да отидем до големият супермаркет и да си напазаруваме храна, след като си проверим имейлите и после да си легнем рано и да спим цяла нощ, като заклани.

Докато си проверявахме имейлите, Иво проверяваше прогнозата за времето.

Задават се силни северни ветрове с огромни вълни, -съобщи той.- Няма да можем да плаваме директно до Флорида. Най-добре да минем през Куба, на изток към Cabo San Antonio, от там към Хавана и през Гълфстрийма на север към Флорида, по обрания път по който дойдохме. Но трябва да тръгваме сега, веднага, преди да дойде лошото време. Или ще се наложи да стоим тук и да чакаме около една седмица, може и повече. Имаме само няколко часа преди да ударят ветровете, давайте да тръгваме!

Аз погледнах прогнозата за времето в сайта на PassageWeather.

По-добре да изчакаме. Не ми харесва тая работа. Какво ще стане, ако не успеем да доплаваме до Куба за няколко часа и ни удари бурята? Не, аз не тръгвам! Не си ли се научил още, че най-важното нещо в мореплаването е да умееш да чакаш. Да чакаш хубаво време. Седмица, месец, няма значение, стоим тук и чакаме!-казах аз.

Започнахме да се караме ужасно и децата се намесиха. И Виктор и Мая искаха да стигнат до Кий Уест по най-бързият начин; не им се чакаше. Трима срещу един.

Вдигнахме котва само час след като я бяхме пуснали, без да стъпим на земята, без да си напазаруваме хранителни продукти и без да си починем нито секунда. Започнахме 100-милният преход на изток-североизток през Юкатанския канал, мъчейки се да бягаме пред лошото време, което се задаваше откъм Мексиканският Залив и бяхме с развалено платно. Класическа рецепта за трагедия.

На 20 мили от брега вятърът започна да се засилва от север. Небето притъмня и се отрупа с гъсти сиви облаци. Бурята удари. Вятър 40 възела с дъжд. Рифовахме максимално платната. Северният вятър ни избута на юг. Цяла нощ се борихме с три от тези краткотрайни щорма. Никой не мигна. Чакахме светлината на утрото с нетърпение.

Слънцето изгря, но небето не изглеждаше обещаващо. Северните ветрове не падаха под 25 възела. Мощното Юкатанско течение, което се движеше от юг на север срещу вятъра се развълнува ужасно, и образува огромни вълни, по-големи от лодката. Тези не бяха от дългите, бавни, мазни вълни, а бяха остри, бързи и внезапни. Едни от най-лошите условия за мореплаване и малки яхти не би трябвало да излизат в морето в подобна бъркотия.

Иво беше на руля и управляваш лодката на ръка от вече повече от 30 часа и все още бяхме доникъде. Всеки щорм ни избутваше все по на юг, а да се върнем обратно на север беше невъзможно. Започнахме да гледаме картата и да търсим друга дестинация, на юг. Но на юг от Куба в близост нямаше нищо.

Наближи втората нощ от този преход и северните ветрове се засилиха достигайки 30-35 възела, постоянни. Започнахме да се молим за 20-25-те възела ветрове, които ни ужасяваха в началото. С огромните объркани остри вълни, които ни заливаха и с лодката насочена в посока, където скоро няма земя, ситуацията се превърна в една от онези „спешни ситуации“, когато двигателите са ти единствената надежда. Свалихме платната, включихме моторите и изоставихме лодката в ръцете на авто-пилота, посока североизток-Куба.

Беше началото на нощта. Началото на нашият най-голям кошмар. Озовахме се между два свята- Горният Свят и Долният Свят- Въздух и Вода- Живот и Смърт.

Горният Свят се беше превърнал в черно освирепяло чудовище. Чудовището беше зяпнало срещу нас с огромната си студена широко отворена уста и от дълбините на гърлото му ни връхлиташе мощният му проглушителен неспиращ рев. Дъхът му беше изпълнен с крясъците на хиляда летящи вещици. Яростта му беше върховна. -Вятърът.

Долният Свят също беше полудял. Всички подводни невидимости се бяха събрали под повърхността на морето около лодката ни и неуморно ни бутаха и ни дърпаха, хвърляха стени върху нас- странна садистична игра. Всяка стена беше последната. Ще издържи ли лодката? Ще успее ли да я премине? Или ще се разбие, ще се преобърне? Край. Този път няма да успеем. „Ами тази стена? Ами следващата? Имаме колкото си искаме от тези стени и по-лоши и по-големи, от всички посоки.“- Вълните.

Седяхме с децата на пейката в рулевото и си представяхме как лодката ще се преобърне, ще потъне и ние ще се озовем сами насред морето посред нощ. Виктор си приготви сгъваем нож и водонепроницаемо фенерче и си окачи свирка на врата. Мая се въоржи с друго фенерче и със сигналният пистолет. Аз държах потопяемото VHF радио и една луминисцираща пръчка. Брояхме бавно: още девет часа мрак… още осем часа мрак… Времето едвам се влачеше, спираше, връщаше се назад, подиграваше ни се. Нощта не искаше да си тръгва.

Иво, отпред на палубата, крещеше:

– Защо, Нощ, защо? Не виждам нищо! Стига! Спри! Нищо немога да направя, не виждам! Мразя те, Нощ! Как да се боря като не виждам нищо, сляп съм! Не е честно… Съжалявам… Не виждам, не виждам нищо…

Безнадеждните му вопли, каквито никога до сега не го бяхме чували да надава, ни изплашиха даже повече от стенанията на бурята. Мая плачеше.

– Мамо, нека де се обадим по радиото и да потърсим помощ. Нека да се обадим…
– Няма никой около нас, няма на кого да се обадим, сами сме- аз плача на свой ред. -Освен това още не сме се разбили и нямаме повод да се обаждаме за помощ.

По морското VHF радио можем да се обаждаме на преминаващи кораби в близост от 12 морски мили. Нямахме сателитен телефон (нямахме никакъв телефон), а и наблизо нямаше други кораби. Никога не сме се чуствали по-сами, по-изоставени.

Също така бяхме извън пределите на умората, особено Иво, който счупи всички рекорди по стоене буден на вахта, прав, нощ след нощ.

– Заслужаваш си го!- крещях му аз- Но ние не…

Левият мотор внезапно умря. Останахме само с десния, но лодката продължи да се движи. Лодката, нашата Фата Моргана, продължи да се движи въпреки вятъра, въпреки вълните, въпреки всичко. Издържа. „Тия лодки са като тухли, ни бяха казали, тежки и стабилни. Всички катамарани Леопард 2001г. са такива; като ударите лошо време ще видите“.

По някое време след полунощ на третата нощ Иво заспа навън, в рулевото. Виктор и аз се редувахме на руля, въпреки че не правехме нищо, само седяхме и се взирахме в електрониките, в картата на GPS-а и в индикатора за скоростта и посоката на вятъра. Вятърът си беше все същият. Лодката се движеше на авто-пилот и десният двигател бавно ни буташе към Куба. Останаха 12 морски мили. Още 6 часа мрак. Още колко вълни?

По това време вече бяхме претръпнали и не изпитвахме повече страх. Човек не може да се страхува безкрайно. След известно време свикваш, приемаш ситуацията и умствено се подготвяш за всички въображаеми ситуации, за най-лошото. И чакаш. Ставаш като безчуствен. Но никога не спираш да се надяваш. Стигнахме до тук, защо пък да не се доберем до бреговете на Кабо Сан Антонио? Защо да не стигнем до плитките спокойни води зад рифовете, където котвата може да се протегне и да сграбчи пясъка? Можете ли да си представите? Земя. Спасение.

Заспах.

Следващата сутрин беше най-прекрасната съвършена сутрин в живота ни. Фата Моргана спокойно се поклащаше закотвена в кристално сини води край кубинския бряг. Можех да видя дъното под нас. Седяхме си четиримата в рулевото в пълна тишина и се споглеждахме усмихнати.

Дишахме. Дишахме все едно ни е за първи път в живота, все едно току-що сме се родили, и се наслаждавахме на всеки дъх. Големи глътки въздух, не можехме да му се наситим.

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share