Тайните на старата планина

Предният път описах неочакваната ни среща с горските демони на Гватемала.

Единайста глава. Тайните на старата планината

Translated from English: Secrets of the Mountains

автор: Мира Ненчева

.

„ Дори антрополозите и интелектуалците, независимо колко книги имат, не могат да разгадаят всички наши тайни.“

-Ригоберта Менчу Тум, Нобелова награда за мир, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

 

Октомври 2013

– Страхуваш ли се от смъртта? –ме попита той със същата интонация, с която хората обикновено питат Обичаш ли жълти цветя.

Не знаех как да отговоря. Устата ми пресъхна.

– Когато вървиш из гробищата, страхуваш ли се?- поясни.
– Когато бях малка да, страхувах се от смъртта и от гробищата, но сега вече не. Сега повече ме е страх от живите, октоколкото от мъртвите –и двамата се засмяхме на шегата.

Вървяхме бързо по черен път през плантация от палмови дървета, мъжът и аз, покрай рафинерия за палмово масло, през широка плитка река, докато навлязохме в сянката на планина покрита с гъста джунгла. Иво и Джони вървяха по-напред с другите двама индианци. Един от тях непрекъснато слушаше новини по малко радио на батерии, което крепеше на рамото си с една ръка.

Иво, Джони и двама от гидовете ни.

Иво, Джони и двама от гидовете ни.

– Нещо пак е станало в Сирия- съобщи.

Беше дребен, много сериозен, с меланхолично изражение. Испанският му беше добър и през по-голямата част от времето си говорехме с него. Един от другите двама беше брат му- леко пълничък и с много красива и искрена усмивка, която сияеше на лицето му всеки път, когато говореше с някой от нас. Усмивката му придаваше щастлив вид. Третият мъж не говореше испански и не се усмихваше. Беше като призрак. Вървеше много по-напред от групата, изчезваше в гората и внезапно се появяваше отново. И после изчезваше пак. Понякога другите комуникираха с него от далеч чрез сигнали, надавайки високи животински крясъци.

Мира с гидовете

Мира с гидовете

Бяхме ги срещнали тази сутрин. Не знаехме имената им. Не знаехме дали са добри или лоши хора. Единственото, което знаехме беше, че са млади индианци от племето К‘екчи, които явно нямаха работа този ден и се съгласиха да ни заведат и да ни покажат пещера в планината над тяхното село. Бяха облечени в дънки, износени тениски и черни гумени ботуши. Носеха малки раници и по едно мачете.

Мачететата малко ме притесняваха. За наша защита ли бяха? Защита от какво или от кого? И какъв беше този въпрос за смъртта? Тръгнахме към незнайна пещера забутана насред джунглата с трима непознати индианеца въоръжени с мачетета, които обичаха да говорят за смъртта и за войната в Сирия. Страхотно…

Цялата история започна спонтанно. Плавахме заедно с приятелите ни от катамарана Friendship покрай безлюдните брегове на езерото Изабал, най-голямото езеро на Гватемала, покрай долината на река Полочик. Районът е почти изцяло необитаем- едно от най-биоразнообразните кътчета на планетата, където крокодили и морски крави бродят из водите на делтата, гигантски мравояди, ленивци и ягуари се разходат из горите и черни ревящи маймуни, като тъжни горски демони с най-сърераздирателните и зловещи крясъци обябяват от върховете на дърветата началото и краят на всеки ден.

Долината на река Полочик

Долината на река Полочик

Няколкото селца разпръснати покрай бреговете на езерото представляват малки общности на индианци от племето К‘екчи, чиито обитатели живеят по същите места и почти по същият начин, по който са живяли дедите им преди стотици години, преди конкистата, в малки дървени къщички. Препитават се с традицоионен риболов с мрежи и дървени канута, култивират царевица, боб и тикви, отглеждат прасета и кокошки, готвят върху огньове и си перат дрехите на ръка в езерото, с тази разлика, че почти всички притежават мобилни телефони.

Край бреговете на езерото

Край бреговете на езерото

Стана късно. Трябваше да намерим място, където да спрем за през нощта. Доближихме се до брега, където над гората се издигаше колона сив пушек. Селце, помислихме си и решихме да пуснем котви там. От лодките видяхме няколко малки традиционни колибки построени на брега на езерото, направени от тънки бамбукови дървета с покриви от палмови листа. Зад тях, като назъбеният гръб на спяща игуана, се издигаха тежките влажни върхове на планината Sierra de las Minas- бели варовични скали покрити с гъста непроходима джунгла.

Като се доближихме видяхме, че пушекът не идваше от нито една от колибките. Беше гъст и не миришеше на дърва, нито на царевични питки. Имаше нещо друго, нещо скрито между селцето и планината, което издишваше този мистериозен гъст облак в следобедното небе. Нощта се спусна.

Залез над планините

Залез над планините

На сутринта цялото село се събра на брега да посрещне каяка ни. Cacxlampom Pataxte (Какшлампом Патаще) е малка общност от около 30-40 семейства от племето К‘екчи, повечето деца. Туристи изобщо не идват тук и затова нашето посещение се превърна в голямо вълнуващо ссъбитие за тях.

Посрещането

Посрещането

– Има ли пещери наблизо? –ги попитах щом стигнахме до брега.

Само няколко мъже говореха испански.

– Да, има една пещера не далеч от тук. Ако искате можем да ви заведем –каза мъжът с меланхоличната усмивка.

Така започна това приключение.

В селото

В селото

Щом навлязохме в джунглата и започнахме да се катерим нагоре в планината, вече нямаше нито път нито пътека. Напредвахме бавно и трудно нагоре. Нашите импровизирани гидове резчистваха пътека през сплетената растителност с мачететата си, дълбаеха стъпала в меката пръст по стръмните баири, остъргваха боглите от дървета, за които да се хващаме, за да не паднем. Теренът беше много трудно проходим, на места ни се струваше дори невъзможно да се мине. Катерехме се върху големи пукнатини в земята прескачайки паднали дънери и камънаци покрити с вечен хлъзгав мъх. Катерехме се в зиг-заг по най-стръмните места. Тук всяка погрешна стъпка можеше да бъде фатална.

Нагоре по планината

Нагоре по планината

На няколко пъти спирахме да си почиваме, въпреки че нашите К‘екчи гидове изобщо не бяха изморени. Казаха, че са свикнали на такива походи в планината. Обикаляли горите от малки, откак се помнят. Казаха, че са свикнали да вървят часове наред, понякога дни наред, натоварени с дърва за огрев или за строене на колибите и канутата им, както и за да се придвижват от едно мястно на друго.

– Нямаме други пътища освен реките и планините. Нямаме електричество. Зависими сме от гората. Без дървета неможем да запалим огън, неможем да изпечем риба и да направи царевични питки. Без гората децата ни ще умрат от глад.

Почивка

Почивка

Ние не си бяхме донесли никаква храна, а вече беше време а обяд. Един от мъжете изкара от раничката си пластмасова двулитрова бутилка пълна с атол и даде на всички да пийнат. Обожавам атол- гъста като буза течност приготвена от царевично брашно и вода, често смесена със захар и бананово пюре. Това сигурно е най-оптималната хранителна течност за планинари, нещо като течен хляб- храна и вода разбъркани в бутилка. Отпих доста. Мъжът с хубавата усмивка отряза някакви малки кръгли топчета наподобяващи бодливи кестени от едно тънко дърво с дълги остри бодли по цялото стебло. Отвори черупките им с помощта на мачетето си.

Монок

Монок

– На това му викаме Монок, -обясни той- защото с тия бодлички прилича на ревяща маймуна, como los monos: monok (като маймуните-Монок).

.

.

Малкото бяло орехче вътре приличаше на лешник, но беше по-меко. Две-три от тези лешничета съдържат протеин колкото цяла порция и ги има навсякъде из гората. Стига да знаеш къде и какво да търсиш е лесно да се протегнеш и да вземеш това, което гората така щедро предлага. Но гората пази своите тайни.

Монок

Монок

Докато си почивахме, хапвахме монок и пийвахме атол, имахме време да се огледаме наоколо. В нозете ни лежеше широката долина на река Полочик на ръба на езерото- блестящо, безкрайно течно огледало, в което планината се възхищаваше сама на себе си. Зад нас се издигаха сиви скали, в чиито кожи бяха заседнали малки фосилизирани морски мидички, бледи скелети, свидетели на други времена. Намирахме се на дъното на джунглата, на върха на планината, насред обилна растителност, пулсираща, сочна, полудяла, пълна с живот. Гората приличаше на стоп-кадър от някакъв екстравагантен фестивал: Тайният живот на Гората. Тънки високи палми с тъмни кожи танцуващи зад луксозните си ветрила от богати папрати. Гигантски достолепни старци с жълти кори, гладки като хартия, стъпваха тежко, както само най-важните крале могат да сътъпват, разхождаха се нагоре-надолу по склона на планината, кралските им перуки направени от листа, птици и мистерии. Лиани подобно на гирлянди падащи от тавана на гората, се увиваха, проотягаха се, люлееха се в сенките на бумтящата планина. Имената не тези дървета и растения подобно на поезия, бяха свидетели за преливането на епохите и културите преминали през тези гори:

Пос-ксум, Саки Локаб, Кеки Локаб.
Линдерния Ротундифилия, Хиптус Рекурвате, Руселия Лонгифолия, Зигадернус Елеганс.
Кекескамоте де Кулебра, Плумия де Галина, Санта Мариа, Сан Педро…

.

.

Докато стигнем до пещерата, нашите водачи вече ни бяха разказали всичко за тяхната борба срещу компанията за производство на палмово масло, която повече от 10 години експлоатира и замърсява земите им. Голямата плантация от африкански палми, през която минахме на път към планината, пушекът от станцията за преработване на палмово масло, каналите изливащи химически отпадъци в езерото, убиват дърветата, тровят водата и разболяват хората. Разказаха ни, как един чуждестранен корпоративен гигант е ограбил земите им, земите на дедите им и как те се борят да си ги възвърнат.

Един от нашите гидове

Един от нашите гидове

Докато се върнем обратно от пещерата в селото, бяхме станали приятели. От тези приятели дето си помагат взаимно. Ние можехме да разчитаме на тях за защита срещу бандитите на селото и хората от компанията, които ни видяха да снимаме около станцията за преработване на палмово масло. Те можеха да разчитат на нас, че ще разкажем историята за борбата им срещу несправедливостта.

.

.

Историята им не е изобщо изключителна или уникална. Наподобява на многото други истории, където действието се развива в държва от третия свят, там където са най-бедните туземни жители- в най-затънтените, най-красивите, най-биоразнообразните кътчета на планетата. Реки, планини, гори и езера. Уникална, обилна флора и фауна. Експлозия от живот.
В реките-риби.
Под езерата- петрол.
В горите- ягуари.
Под планините- никел, алуминий, злато.
Широки плодородни долини.
Чуждестранна компания се появява с обещания за „прогрес и развитие“.

.

.

Но има едно малко препядствие за Компанията- местното население. Няколко души. Малко индианско селце. Малък пролем. Мината/заводът/компанията пристигат. Животни/хора/селца се изнасят. Или по-точно ги изселват/убиват/унищожават. Разрушават обиталищата им, изгарят домовете им. Икономическите интереси се равняват на масови изселвания, масови убийства, тотално замърсяване и разруха на околната среда.
Край на историята.

Всъщност не е край, защото историята продължава, но това е краят за много хора и екосистеми по целият свят.

.

.

В действителност, това което стана е, че те не уважиха нашите индиански права.

В началото, когато дедите ни са били живи, нашите деди са живяли по тези места. Там, на брега на езерото са земите им отпреди двеста години. Мястото се казва Какшлампом Патаще. Това е името. „Какшлам“ означава кокошка. „Пом“ е смолата, която взимаме от дърветата и ползваме за церемонии и култове. „Патаще“ е името на реката, онази там близо до езерото. Затова нашата общност се казва Какшлампом Патаще.

.

.

Но после това, което направиха е: изселиха ни. Компанията за палмово масло дойде и собственика на Компанията каза на нашите родители:

„Какъв беден живот живеете, тук на брега на езерото! По-добре, това, което аз ви предлагам – каза собственикът на Компанията.- Аз ще ви преместя нагоре в планината, за да бъдете вие по-добре.“

.

.

Компанията взе земите ни и обеща на бащите ни да им даде работа и прогрес. Така, нашите бащи трябваше да се махнат и да си построят къщите на едно много малко парче земя. Но нашите бащи имаха по десет деца. И после децата им имаха по десет деца. Къде да живеят всички? Поради тази причина, нашите бащи решиха, че е по-добре да си върнат обратно земите, които им принадлежат. И ние принадлежим на тези земи.

Индианка пере дрехи в езерото. Бебето и виси във вързоп на главата и.

Индианка пере дрехи в езерото. Бебето и виси във вързоп на главата и.

Единственото нещо, което направи за нас Компанията е една клиника, която е затворена и не функционира.

Но Компанията сега казва, че земята не е вече наша. Нарича ни крадци, „хора, които крадат чужда земя“.

В нашата конституция на Гватемала, артикъл 122 се казва, че покрай бреговете на езерото Изабал има една национална ивица земя широка 200 метра от брега на езерото, по цялото езеро. Никой няма право да притежава тази ивица земя. Освен „организирани общности“. Само организирани общности имат право да притежават тази ивица земя.

.

.

Така казва артикъл 122. Ако законът в Гватемала нищо не означава, тогава нека казват, че сме „крадци на земя“. Но ако искат да спазват законите в тази държава, да ги спазват! Аз вярвам, че не съм над законите, нито че те са над законите. Трябва да уважаваме законите. Затова аз питам: Ако земята е тяхна, тогава какво стана с артикъл 122? И после те ни наричат „крадци на земя“. Ето моята карта. Виж сеньор, моята карта казва, че аз съм роден тук. Покажи ми твоята! Ти си чужденец. Сеньор Хуан Мелг е чужденец, мисля че от Германия. Той дойде тук преди 10 години и ме нарича мен „крадец на земя“? Как е възможно?

Костенурка за супа

Костенурка за супа

Сега богатите и чужденците притежават най-хубавите плодородни земи и нашите общности биват избутвани горе в планините. Защо? Защото те знаят как да манипулират законите. Корупцията е огромна.

.

.

NaturAceites (Натурално Олио) стартира през 1985г.. 1998г. компанията започва производство на палмово масло в района на р. Полочик. През 2002 започва култивирането, продукцията, екстрактирането, рафинирането и продажбата на палмово масло, олио и маргарин.

Мира на гости на индианците

Мира на гости на индианците

В момента NaturAceites оперират в 3 агрардни района във Fray Bartolomé de las Casas в Alta Verapaz , El Estor в Izabal и San Luis в Peten . В предишни години цели общности са били изселвани, къщите и реколтите им изгаряни и хора са били убивани в резултат на местните протестиращи срещу това компанията да завзима земите им.

.

.

През 2011 ме уволниха. Работих 18 месеца за Компанията. Първата ми работа беше на напоителната помпа. Но беше много силна отровата, химикалите, които се изливаха от помпата. През дъждовният период резервоарите преливаха и химичните отпадъци се изливаха директно в реката. Реката заразяваше езерото и рибата умираше. Не остана много риба в езерото.

.

.

Компанията ни използва, нас индианците. Плащат ни нищожни заплати, въпреки, че нашият труд струва повече. Но те ни използват, все едно сме basura (боклук). Слагат ни на работа в най-големите мръсотии и ние трябва да дишаме този замърсен въздх и е много опасно за нас и за нашите деца. Това е голям риск за нас. Всичкият този замърсен възрух. И отпадъците, които натрупват под палмите привличат мухи. Неможем да се храним на спокойствие, има толкова много мухи навсякъде и децата се разболяват. Понякога децата умират и ние незнаем от каква болест. Заради замърсяването е. Замърсяването на природата е много голямо.

Момче пие вода от реката

Момче пие вода от реката

Преди не беше така. Преди бреговете на езерото тук бяха много красиви, имаше птици, маймуни, но вече ги няма.

Един ден имахме посещение, от Обединените Нации, мисля, да инспектират завода. Но те само говореха английски. Тогава инжинерите ми казаха, тъй като аз бях този, който се занимаваше с всички тези грозни неща, напоителната помпа и резервоарите с токсични отпадъци, които замърсяват реката с всички тези химикали, та те ми казаха: „ Ще има посещение. Ако те питат дали резервоара понякога прелва, ти ще им кажеш, че не, никога не се е случвало. Защото, ако им кажеш, че отпадъците преливат в реката, ще ни накарат да затворим Компанията.“

.

.

Когато дойдоха не ме питаха нищо. Накрая, инспекторите си заминаха доволни. Шефовете ни събраха в една стая да ни поздравят, да ни кажат, че посещението е минало успешно- инспекторите не забелязали замърсяването.

Канал с токсични отпадъци тече към езерото

Канал с токсични отпадъци тече към езерото

Когато най-накрая започнахме да се организираме с приятели и съседи, за да си искаме земите обратно, бях много доволен. Организирахме група и започнахме да обсъждаме нещата с нашите бащи. Нашите бащи ни казаха, че да, земите са наши, че Компанията ни е измамила. Компанията обеща много неща, но всичко което получихме беше замърсяване на околната среда. Това е реалността.

Синьото  лепкаво платно има за цел да улавя мухите, които се развъждат около палмовите отпадъци

Синьото лепкаво платно има за цел да улавя мухите, които се развъждат около палмовите отпадъци

Много се радвам сега, че вие дойдохте чак от България. Когато хора отвън идват, те могат да видят реалността и да разкажат нашата история на света. Могат да обяснят какво става в нашата общност, какво прави Компанията. Собствениците на Компанията мислят, че ние незнаем какво правят, че неможем да се изразим и да разкажем какво ни се случва. Но благодарение на нашите бащи, които ни изпратиха на училище, ние научихме малко испански. И сега можем да говорим малко на испански, не само на К‘екчи, така че светът може да ни разбере повече. Сега не е както преди. Сега, ние, индианците, се организираме и си търсим правата.

.

.

Пристигнахме до входа на пещерата след около 3 часа екстремално катерене из джунглата. В сивите скали имаше малък отвор, който водеше надолу. Водачите ни спряха на ръба на дупката и тихичко казаха молитва на К‘екчи, преди да влязат вътре. Ние ги последвахме. Казаха, че рядко посещават тази пещера, свещено място за ритуали и молитви, място изпълнено с тайни. Ние бяхме първите бели хора, посетили тази пещера.

Входа на пещерата

Входа на пещерата

Поведоха ни в тъмен тесен коридор, влажен и прохладен. Стигнахме до малко разширено помещение. Светлината от малките им фенерчета освети разхвърляни предмети по земята- пожълтели кокали, човешки черепи, челюсти с изкривени зъби… Някои се бяха калцирали за стената на пещерата, други стояха свободно на пода. Намирахме се в Tomba Maya, гробница на Маите. Скелетите най-вероятно бяха на стотици години, от времето преди конкистата.

Човешки кости в пещерата

Човешки кости в пещерата

Да бъдеш в присъствието на древни останки на Маите, в пещера в Гватемала, е едновременно странно и прекрасно усещане. В тъмното мислите ми отлетяха нанякъде. Пещерата с дъх на кръвожадно цвете се превърна в храм. Аз се превърнах в призрак пристигнал от далечна земя.

.

.

– Не вярвахме, че ще успеете да стигнете до пещерата.- ни казаха нашите К‘екчи гидове смеейки се, щом се завърнахме в селото и ни поканиха на тържество същата вечер.

Представихме си, че ще организират купон с местна храна, музика, пиене, даже може би танци. Завърнахме се в селото около здрач и бяхме ескортирани до една от по-големите къщи направена от широки дъски и с няколко помещения. Там срещнахме лидерът на местната организация бореща се да си възвърнат земите. Той ни показа документи и карти доказващи, че според законите на Гватемала Компанията за палмово масло не би трябвало да окупира земите от 200-метровата зона на брега на езерото. Той също така обясни, че тази част на планината Sierra de las Minas е обявена за защитен национален резерват и следователно не би трябвало да се провеждат никакви индустриални дейности замърсяващи околната среда в района.

Мръсен канал в плантацията

Мръсен канал в плантацията

В селото нямаше електричество, въпреки че компанията била обещала „прогрес“. Домакините ни запалиха свещи. Сервираха ни царевични питки и пържена риба, току-що приготвени за нас от жените на огън. Започнахме да се храним в тишина, на слабите блещукащи светлинки на свещите, мислейки си как да помогнем на тези хора. Те виждаха в нас нещо като спасители, кито ги ислушаха и разбраха, а ние незнаехме как да им помогнем…

.

.

Имаше много хора в къщата- млади жени работеха около кухнята, където нямаше покрив, нито под, нито течаща вода, придържайки малки фенерчета с рамо и буза над почернели тигани над огъня; малки срамежливи деца бяха насядали из ъглите и ни гледаха с огромен респект и интерес; мъже влизаха и излизаха. Беше невъзможно да се определи колко точно души живееха тук и кой само наминаваше в изблик на любопитсво да види „чуждастранните посетители“.

Жена готви на огъня в открита кухня

Жена готви на огъня в открита кухня

Мебелите в помещението, където вечеряхме се състояха от масивна груба дървена маса, няколко дървени стола, ниско широко дъсчено легло и няколко висящи хамака. Най-различни предмети висяха закачени по стените- семейни снимки, риболовни мрежи, мачетета, торби, дрехи, градинарски инструменти и сечива. На нас всичко това ни се стори изключително мизерно, а това беше една от на-големите и „богати“ къщи в селото.

.

.

След вечеря поехме към църквата. Един от нашите пещерни гидове ни поведе по черен каменист път из селото без електричество, осветявайки пътя ни с малко фенерче.

Мракът на селото без електричество беше непрогледен. Чувахме кучетата, които лаеха в тъмнината на дворовете, виждахме бледи светлинки в далечината- други хора с фенерчета, които отиваха нанякъде. Внимателно избирахаме къде да стъпим, прескачайки камъни, локви и животиснки изпражнения.

Църквата, една от четири различни християнски деноминации в малкото селце с не повече от 200 жители, представляваше колиба с дървени стени и покрив от палмови листа, оголена земя за под и един шумен генератор, който зареждаше една единствена крушка висяща от тавана. От стените стърчаха огромни пирони и върху тях жените бяха овесили вързопи, в които спяха бебета. Имаше три реда дълги пейки заети от мъже, жени и деца, от двете страни на тясна пътека, която водеше към подиум в дъното на помещението, където няколко мъже се редуваха да четат пасажи от библията на К‘екчи и ги превеждаха на испански в наша чест. Единственият музикален инструмент, с който разполагаха и който акомпанираше песните им беше една тумбеста черупка от костенурка, която едно малко момче блъскаше ритмично с пръчка, докато останалите от конгрегацията пляскаха с ръце. Няколко млади мъже бяха седнали близо до генератора и си зареждаха мобилните телефони, без да внимават много в църковната церемония. Това не беше точно „празненството“ и музиката, които си представяхме. Но въпреки това се чуствахме преизпълнени с радост, щастливи и полъскани от факта, че бяхме част от всичко това.

В църквата

В църквата

Нашият гид ни представи на педесетината събрали се тази вечер като „нашите гости-чужденци, които ще ни помогнат“, прочетоха съответен пасаж от библията в наша чест и ни поканиха да кажем няколко думи пред всички събрали се. Въпреки че изглежда само мъжете имаха право да говорят пред всички в църквата, аз станах и на кратко благодарих за гостоприемството и приятелството им, за храната, която споделиха с нас и за доверието, което ни оказаха. Изразих нашата дълбока признателност и радост да бъдем сред тях. Думите ми бяха преведени на К‘екчи за публиката и всички ръкопляскаха.

.

.

Последваха още песни и още четене от библията, едно бебе беше благословено в замяна на торба, в която нещо мърдаше, най-вероятно кокошка и празненството приключи с представление от най-малките, които пяха за нас, акомпанирани от костенурката.

На следващият ден се завърнахме в селото за да снимаме и филмираме още от тайните на Компанията. Нашите нови приятели се появиха с мотор, чиято задна гума беше спукана и казаха, че само един от нас може да отиде със само един от тях на мотора. Този един от тях беше мъжът с усмивката, а този един от нас бях аз и моята камера. Пътешествието с мотора през безкрайната плантация от африкански палмови дървета беше епично, с няколко принудителни спирки за напомпване на спуканата гума.

Мъртва гора

Мъртва гора

След двайсетина минути пристигнахме до мястото, където канал преминаваше през мъртва гора и изливаше гъстите си черни отпадъчни води в езерото Изабал. Никога до тогава не бях виждала мъртва гора. Страховита апокалиптична гледка демонстрираща какво причинява замърсяването на природата.

Резервоар за токсични отпадъци

Резервоар за токсични отпадъци

Преди да си тръгнем беше наш ред да поканим новите ни приятели на лодката. Поканихме само нашите трима гида и жените им, но пристигна почти цялото село. Забавно е как понятията за различните хора имат различен смисъл. Когато ние кажем „семейство“ имаме предвид една семейна единица- мъж, жена и техните деца. За индианците К‘екчи, семейството е доста по-разширено понятие, което включва далечни роднини и много поколения. За нас „домът“ е частната собственост, където живее „семейството“. За тях „домът“ е цялата „общност“ и не е частна собственост.

Паркинг за превозните средства

Паркинг за превозните средства

Спомних си как попитах един мъж щом доближихме бреговете на селото с каяка още първият ден дали може да си оставим каяка на брега и на него му стана смешно. Разбира се, че може, брега е на никого- каза той. Спомних си също как хората влизаха и илизаха от къщи и дворове без да чукат на вратата или да искат разрешение.

.

.

Спомних си и как един от нашите нови приятели ни обясни значението на думата „общност“ и как според тях земята е на всички и на никого по-специално. С подобен манталитет е напълно нормално и логично, че когато един човек от общността е поканен, цялата общност е поканена. И така, цялата общност Какшлампом Патаще се изсипа на борда на Фата Моргана, мъже, жени с бебета и деца на всякакви възрасти. Пристигнаха с дървени лодки, канута и даже с парчета от дъски.

Нашите гости на борда на Фата Моргана

Нашите гости на борда на Фата Моргана

За тях това гостуване беше като посещение на извънземна ракета. Показах на жените кухнята ми с течаща вода и хладилник, Иво показа на мъжете слънчевите батерии и електрониките и обясни как работят, как си произвеждаме питейна вода от солената вода, как работят платната с вятъра и как лодката се движи без мотор.

.

.

– А вие някой ден бихте ли искали също да пътешествате?- ги попитах аз.

Въпросът ми им се стори много забавен.

– Не е въпросът какво искаме и какво не искаме- казаха те. – На нас дори през ум не ни минава да пътешестваме из света. Всеки народ си има своето място. Тук е нашето място. Ние сме свързани с нашето семейство, с нашата общност, с нашаият дом. Нашата земя е нашият живот.

.

.

Обещах да помогна на нашите К‘екчи приятели. Дори и ако „да помогна“ означава само „да разкажа“. Обещах да разкажа на света тяхната история.

Ако и вие искате да помогнете, споделете тази история с колкото се може повече хора. Ако знаете за организиация, която се занимава със защита на правата на местните населения, моля свържете се с мен.

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Горските демони на Гватемала

* Миналият път разказах за приключенията ни в каньона Бокерон

 

Глава десета. Горските демони на Гватемала

автор: Мира Ненчева

 

“ И те се покатерили във върховете на дърветата. Но дърветата започнали да растат по-високо. Станали огромни. Така, когато те искали да слязат обратно на земята, Един Бац и Един Уен немогли да слязат от върховете на дърветата. Така те останали във върховете на дърветата в малките планини и в зелените планини. Останали в горите, ревейки и крещейки в клоните на дърветата.“

– Легенда за Един Бац и Един Уен, Попол Вух

 

Езерото Изабал, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

Октомври, 2013

Първият път когато ги чухме ни полазиха тръпки. Спогледахме се.

„Какво беше това?“

Когато денят и нощта започнат да се сливат и светлината загасне до омагьосано лилава, те започват да реват. Започват да плачат, да стенат, да крещят, да ръмжат. Ще чуете, дори когато сте на километри от тях, най-сърцераздирателните плачове, най-меланхоличните стенания, най-зловещите крясъци, най-злокобното ръмжене. Какво ли е това ранено животно (или демон), ще се запитате, способно на такава свирепа тъга.

Нощта пада над езерото...

Нощта пада над езерото…

На няколоко мили на югозапад от градчето El Estor река се влива в езерото Изабал. El Rio Polochic е най-големият приток на най-голямото езеро в Гватемала.

Река Полочик

Река Полочик

Преди да достигне езерото, реката се разделя на няколко по-малки ръкава образувайки широка усамотена делта със скрити заливчета и блатисти брегове оврасли с гъсти тревулаци, храсти и ниски дървета. Непроходима зелена тропическа разстителност.

Бреговете на еерото Изабал. Сиера де лас Минас в далечината.

Бреговете на еерото Изабал. Сиера де лас Минас в далечината.

След приключенията ни в в каньона Бокерон, трите лодки: Фата Моргана, Friendship и Blizzard потеглихме към делтата на река Полочик. Пуснахме котви в едно безлюдно заливче близо до устието Bocas de Polochic.

.

.

Нямаше никой освен нас. Тотална липса на цивилизация. Нищо не помръдваше.

Фата Моргана близо до устието на река Полочик в езерото Изабал, Гватемала

Фата Моргана близо до устието на река Полочик в езерото Изабал, Гватемала

Тук дните се повтаряха едни и същи.

 

Река Полочик

Река Полочик

Гватемала е малка държава в Централна Америка на юг от Мексико и един от най-биоразнообразните райони в света с уникални екосистеми и изобилие от дива природа. Устието на река Полочик е едно от местата с най-богатата природа в света Девствена разстителсност дом на диви животни.

Делта на река Полочик, Гватемала

Делта на река Полочик, Гватемала

Водите на делтата са царството на риби, видри, водни крави и крокодили. Бреговете са дом на койоти, ягуари, ленивци и гигантски мравояди. В небесата патрулират над 250 различни вида птици, между които чапли, тукани и папагали.

.

.

Всички тези същества се крият дълбоко в горите и блатата, потайни и незабелязани, притаени под повърхността на езерото, скрити между високите жилави треви и храсти. С изключение на тези, които шумно се самопровъзгласяват от върховете на дърветата за „наблюдателите на Земята“.

По река Полочик

По река Полочик

Всеки ден призори и малко преди здрач, техните ужасяващи крясъци раздират гората, пронизват въображението, вледеняват кръвта. Може да си помислите, както аз си помислих, че съществата, които надават тези ревове са огромни хищни чудовища, изоставени, безнадеждно ранени. Или може да си помислите, както аз си помислих, че това са злите посланници на Сатаната, които в този момент разкъсват поредната си жертва. Такива са им гласовете, дълбоки и зловещи, сякаш идват от ада. Ревовете на черните Ревящи Маймуни на Гватемала.

Черна Ревяща Маймуна

Черна Ревяща Маймуна

Ние ги чувахме всеки ден при изгрев и при залез слънце, но така и не свикнахме с пъклените им вопли.

Пърият път ги видяхме в далечината, малко преди сдрачът да се сгъсти и погълне мрачните им силуети притаени насред клоните на едно тънко безжизнено дърво с окапали листа. Бяха група от около 10-12. Нощта се спусна.

Семейство ревящи маймуни

Семейство ревящи маймуни

Черните Ревящи Маймуни, наречени така заради какфоничните звуци, които надават, обитават тропическите гори на Централна и Южна Америка. Когато няколко ревящи маймуни си отприщят гласните струни, често рано сутрин или привечер, могат да бъдат чути от 5 километра. Мъжките маймуни имат големи гърла и специализирани гласни струни, които им позволяват да си усилват звука. Ревовете им са предназначени да изпращат ясни съобщения на останалите маймуни: Тази територия ми принадлежи. Тези вокални примати са най-едрите от всички маймуни в Новият Свят. Тяхната опашка е като пети крайник, който ползват да висят от клоните на дърветата, докато ръцете и краката им са заети с бране и ядене на листа. Тези маймуни рядко слизат на земята и предпочитат да си прекарват времето в клоните на дърветата и да ядат листа, които съставляват по-голямата част от диетата им.

Иво и още една маймуна на дървото

Иво и още една маймуна на дървото

На следващият ден ги видяхме отново. Качихме се в каяка и часове наред гребахме нагоре по широката бавна река. После се спуснахме бавно и безшумно обратно надолу. Спряхме край брега под едно дърво, където две ревящи маймуни си почиваха в клоните на старо дърво, на по-малко от два метра над главите ни. Ние се втренчихме в тях, те се втренчиха в нас. Ние ги гледахме с възхита и умиление. Те ни гледаха ни с недоверие и неприязън. Бяхме нарушители в тяхната територия.

.

.

Не смеехме да помръднем. Единият маймун не престана да дъвче листа, които си тъпчеше в устата с много бавни движения без да сваля поглед от нас. Пръстите на ръцете му бяха черни и тънки и умело намираха най-сочните листа. В изразителните му очи прочетох следното съобщение:

„ Махнете се, не виждате ли, че се опитвам да обядвам на спокойствие. Това е моят личен клон, мойто лично дърво. Вие как бихте се почуствали, ако аз се лепна на прозореца ви и ви зяпам докато се храните?“

Основната прехрана на черните ревящи маймуни е листа. (Може би затова реват...)

Основната прехрана на черните ревящи маймуни е листа. (Може би затова реват…)

Изглеждаше тъжен, лош и доста грозен. Зъбите му бяха криви и пожълтели, черната му козина най-вероятно гъмжеше от бълхи. Дългата му дебела опашка се беше вкопчила в клона като някакво мрачно пипало. Устата му, неспособна да се усмихва, му придаваше сърдито меланхолично иражение.

.

.

Но това, което ме порази най-много бяха очите му. Влажни, дълбоки, пълни с мърдост и древни тайни. Караха ме да се чуствам неудобно, виновно. Очите му бяха очи на някой, който си спомня времената, завинаги изубени в миналото, когато е бил принц. Когато той и неговият брат са били изгонени от цартвото на хората и наказани в жесток акт на отмъщение да живеят завинаги из върховете на дърветата, в малките планини и в зелените планни. И никога да не се завърнат в света на хората.

.

.

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Моето училище не е сграда. Нещата, които ми харесват и нещата, които не ми харесват в моят мореплавателски живот

 *Тази статия написана от Мая беше първо публикувана на английски в декемврийското издание на вестник Caribbean Compass на страница 32-33

Мая се гордее с първата си публикувана статия във вестник Карибски Компас

Мая се гордее с първата си публикувана статия във вестник Карибски Компас

 

Здравейте, хора! Аз съм Мая. Днес ще пиша за нещата, които харесвам и за нещата, които не харесвам в този номадски мореплавателски живот.

Мама ме попита къде бих предпочела да живея, на лодката или обратно в къщата в Канада. Този въпрос много ме затрудни, повече даже от ужасната математика. Мисля, че харесвам лодката повече. В къщата винаги ме беше страх от тъмното и още ме е страх и винаги ще ме е страх. Предпочитам да се стискам до сутринта вместо да ходя до тоалетната през нощта. Също ме беше страх защото бях малка и вярвах в чудовища. Стаята ми беше най-голямата в цялата къща и беше доста празна. Аз имам обратното на клаустрофобия. Тук в лодката стаята ми е малка, пропорционална и комфортна.

Иначе къщата беше добре. Имахме огромен телевизор, кожен диван, голяма кухня и сума ти хубави неща. Но беше скучно, особено когато брат ми не ме пускаше в неговата стая, родителите ми гледаха филм дето не е за малки деца и аз нямах какво да правя. Така че със сигурност избирам лодката. Сега пътуваме, срещаме нови хора, плаваме и виждаме невероятни острови.

Maya with a grooper

Maya with a grooper

Но нека започна с нещо, което не харесвам на лодката. Най-лошата част от мореплаването е, че всичко подгизва от солената вода. И трябва да перем на ръка! Изпирам си дрехите и чаршафите и на следващият ден тръгваме нанякъде. И огромна вълна залива всичко, което е много, много неприятно. И тогава идва най-лошата част- отново пране! Пълня кофа с вода, слагам си чаршафите вътре с препарат за пране. После търкам и ги оставям да се накиснат около половин час и после пак търкам, търкам, търкам; после ги изстисквам, плакна ги два пъти и ги простирам на парапетчетата отстрани на лодката. И така, вече знаете как си пера нещата на ръка. А вие на земята си имате перални машини, нали? Честно казано, вашият начин е доста по-мързелив от моят.

Но това, което харесвам на морската вода е самата морска вода. Станала съм професионална гмуркиня и ако не ми вярвате, ваш проблем. Гмуркам се до 7-8 метра дълбочина. Почти колкото татко, но съм сигурна, че ще го надмина скоро. Мога да си държа дъха под вода 32 секунди. Засякохме времето на плажа в Мартиника. Но ще се науча да си задържам дъха още повече. Никога не съм била по-горда от себе си. Само преди два месеца умирах от страх от дълбокото и от страшните същества в морето- акули, баракуди, морени и друг подобни. Но сега, когато се гмуркам надълбоко, се чуствам като в безтегловнст, не ме е страх и не ме интересува какво има наоколо. Усещам все едно аз съм страшната акула, която се разхожда из океаните. Не всеки може да изпита подобно усещане, все едно мога да дишам под водата. Късметлийка съм, че морският цар Нептун ме е дарил с тази дарба.

Но най-любимото ми нещо откакто пътуваме са приятелите. В Канада имах само няколко приятелки в училище и в квартала. Но откак сме на лодката е страхотно, толкова много нови приятели- млади, възрастни, всички са страхотни! Обичам да ходя на плажа и на други места и да се запознавам с местни деца, а също и с други деца-мореплаватели като мен. Иначе бих полудяла, ако само стоя на лодката. Запознансвото с нови причтели е лесно. Обикновено ги питам: Здрасти, искаш ли да си играем? или Здрасти, искаш ли да бъдем приятели? И почти винаги работи тази стратегия! В най-лошият случай те не искат да си играят с мен.

Но от Гватемала насам много ми липсва моята най-добра приятелка Нойял от катамарана Френдшип. В деня, в койото се срещнахме край басейна тя дойде на гости с преспиване, само след няколко часа. Липсва ми да си играем заедно, да плуваме, да рисуваме, да си говорим, да катерим планини, да ходим из каньони, да скачаме от водопади и да си записваме смешни видеота, които все още пазя на телефона. Или като се записахме как танцуваме на нашата лодка, a Вик ни беше DJ. Още си пазя тези видеота, но ме е срам да ги покажа на който и да е. Тя ми помагаше в училище в Гватемала, защото аз не говорех испански в началото и ние ходехме заедно на училище там за няколко месеца. Също така тя ме научи как да скачам с главата надолу от лодката. Обичахме да скачаме във водата след училище направо с дрехите. Плаче ми се като си спомням тези щастливи мигове…

Maya and Noial in traditional costumes in Guatemala

Maya and Noial in traditional costumes in Guatemala

Нойял и аз сме родени почти по едно и също време. Отпразнувахме си заедно рождените дни. Това беше последният път, когато се видяхме. Прегърнахме се, казахме си чао, до утре и повече не се видяхме, нито на следващият ден, нито никога. Излезе хубав вятър за плаване и ние отплавахме… Често се питам какво ли прави тя в този момент. Понякога спорехме и се карахме, по-често отколкото трябваше, за което сега много съжалявам, но както казват- оценяваш какво си имал само след като го загубиш.

Разбира се раздялата е нещо, което не харесвам в този начин на живот. Всеки път като срещнем хубави хора и нови приятели или ние или те трябва да тръгват и кой знае кога пак ще се видим…

Друго, което ми харесва е да изкачваме планини и вулкани. Имам цял списък с най-хубавите походи, които направихме: изкачихме връх Scenery на остро Саба, Дяволският връх и Врящото езеро в Доминика, Grande Soufriere в Гваделуп, вулканът Пеле в Мартиника и разбира се неповторимият връх Дуарте в Доминиканска Република, най-високият връх на Карибите! Отне ни два дена да достигнем върха, имахме гид и две мулета-Маргарита и Пинтеро. Беше страхотно! Също така посетихме и много водопади и естествени басейни.

Зеленият цвят ми стана любим. Не зеленото на парите, а зеленото на карбската растителност. Толкова много прекрасни цветя, дървета, плодове, зеленчуци и насекоми. Карибите са много хубави, никога няма да ги забравя, просто чудесни! Не че се хваля, но след всички тези походи из планините, вървене насам-натам и гмуркане в рифовете стопих доста мазнини и краката ми станаха здрави като на Херкулес. Вече съм в добра форма.

Всеки, който срещнем ме пита: “Ами училището?“ Този въпрос наистина ме дразни. Аз всъщност ходя на училище. И даже имам нещо да ви науча днес: Моето училище не е сграда, моето училище е светът!

Имам една дебела книга на лодката, Илюстрирана Детска Енциклопедия, където пише всичко по азбучен ред. От там научавам много. Когато отворих на буквата „з“ и прочетох за „знание“, ето какво пише: „Ако получавахме знания само в училище, никой никога нямаше да завърши.“ Също пише, че има три начина за добиване на знания: 1. Пътешествия, 2. Четене, 3. Растене. Аз ги правя и трите наведнъж!

Това е моят отговор на вашият много досаден въпрос.

Maya at school

Maya at school

Дали ми харесваше училището в Канада? Не много. Но училище на лодката е страхотно. Бас хващам, че научавам повече пътувайки и срещайки нови хора за един ден, отколкото децата в училищната стая научават за седмица.

Както и да е, исках да напиша всичко това, защото са все факти и мисля да приключа с това. Благодаря ви за вниманието!

 

*Прочетете за училището на Мая в Гватемала тук.

Share

Нагоре по реката

В предишната глава разказах за приключенията ни по езерото Изабал с нашите нови приятели на катамарана Френдшип.

Девета глава. Нагоре по реката

.

.

В Рио Дулсе станахме приятели с още едно семейство мореплаватели- Яна, Йосеф, Качка и Аничка, които пътешестваха на борда на Blizzard (Вихрушка), 1982г. 32 фута (11 метра) яхта Beneteau. Тъй като те са от Чешката Република, ние им викахме „чехите“, а те на нас – „българите“.

Чехите

Чехите

С чехите и с френдшипите (яхта FriendShip, прочетете за тях тук) си вехме две седмици ваканция и трите лодки заедно потеглихме на обиколка из езерото Изабал, най-голямото езеро в Гватемала, където ни се случиха най-неочакваните и откачени неща.

.

.

Йосеф на 37г. и Яна на 30г. бяха страшно мили, скромни, възпитани, тихи, вечно-усмихнати хора, от които лъхаше спокойствие и доброта. Зен. Качка на 4г. и Аничка на 2г., за разлика от родителите си, бяха две диви необуздани същества, които крещяха, плачеха и хвърляха каквото им попаднеше под ръка със сила непропорционална на миниатюрните им размери, просто защото им беше скучно. В такива моменти родителите им страшно се притесняваха и незнаеха къде да се денат. Но когато заведохме малките да плуват в напълно тъмна подземна река или когато ги дърпахме с въжета в дълбок каньон, момиченцата бяха страхотно послушни и съсредоточени, с ококорени очички, в които проблясваше пламъчето на абсолютното задоволство. Дивачки.

Яна и Йосеф ни разказаха за невероятно интересните и необикновени пътешествия от миналото им, достойни да бъдат описани в книга.

Чехите

Чехите

И двамата страстно обичат висините.

Яна е завършила Въздушен Транспорт и работила по поддръжка на самолети в Чехия. През свободното си време, като хоби, обичала да лети с безмоторни самолети, соло, преследвайки топплите въздушни течения.

Йосеф, висок и здрав като върлина, е професионален арборист, специализиран във високо-надземни дейности. Професионален катерач. Любимата му платена работа е да бере шишарки от високи иглолистни дървета. Най-високата му работа е била да инсталира заземяващи кабели на атомна електроцентрала. Така че като го видяхме как с един подскок се изкачи на върха на мачата на лодката им без помощни въжета по време на плаване, за да направи снимки на Фата Моргана, Френдшип и Близард плаващи заедно в езерото, ние изобщо не се учудихме. Усмихнахме се и заехме поза за снимка.

.

.

Яна и Йосеф също така обичат пътешетвията и приключенията.

„Изпитвам нещо като необходимост да видя какво има зад хоризонта,“ сподели Йосеф. За първи път той напуснал Чешката Република когато бил на 16г. и потеглил на изток, към Румъния. По пътя си водел дневник и спирал да рисува пейзажите, защото нямал фото-апаратче. От тогава е пропътувал половината свят. Обиколил Турция и България с колело, брал маслини в Гърция, помогнал на приятл да прекара лодка от Италия до Африка, където толкова му харесало, че решил да остане. Като свършил парите започнал да работи за група сенегалци полирайки дървени скулптури. Но тъй като бил пристигнал в Африка без виза, без паспорт и изобщо без нито един документ и без багаж за малко да го рестуват в Сенегал, където известно време той спял на улиците като бездомник и помагал във ферми и на хора за храна. После един ден му хрумнало да върви пеша от Сенегал до Чешката Република. От Дакар се придвижил до границата с Мавритания, където обаче любезно го „поканили“ в затвора, поради липса на документи. След 10 дена в затвора, където се очаквало близки и роднини да носят храна на затворниците и той почти умрял от глад, Чешкият посланник го изкарал и го изпратил обратно в Чехия.

Скоро след това, Йосеф заминал за Южна Америка, стартирайки във Венецуела и приключвайки в Боливия с велосибед, който закупил за 2$ и продал за 20$! Този път пътешествията му били доста по-приятни и удобни, разказа Йосиф, тъй като имал не само превоз-велосипед, но и палатка, в която да спи нощем, че даже и спален чувал.

От там той отново потеглил за Африка с палатка, спален чувал и колело, а и със документи този път, пътувайки от Мароко до Мали. Там на реката Нигер, Йосеф си построил първата лодка. „Не беше кой знае какво,“ скромно каза Йосеф, спомняйки си първата си саморъчно направена лодка- два метра дълга, от пластмасови туби и шишета… От шишета, ама лодка!

Като дошло време да потегля отново, той тържествено дарил лодката си и 90-годишният си ужасно тежък велосипед на местните хора и се прибрал обратно в Чешката Република.

Пътуванията на Яна преди да срещне Йосиф били предимно в Чешката република, с безмоторен самолет.

„Веднъж се разбих в едно поле край малко селце. Излязох от самолета и тръгнах към сеото да търся телефон, за да се обадя на моите хора да дойдат да ме приберат. По пътя срещнах една баба, която много бързаше. Аз я попитах дали има телефон в селото. Тя ми обясни на две на три къде е телефонът, каза, че бърза да отиде да види мъртвият пилот и продължи да подтичва в посоката на моя самолет.“

Откакто се срещнали, Яна и Йосеф пътешестват заедно из света, с техните две малки диви момиченца.

Качка и Аничка на борда на Близард

Качка и Аничка на борда на Близард

Експедиция в пещерата

И така, първото място, което посетихме заедно с нашите нови приятели, чехите и френдшипите беше на северният бряг на езерото Изабал. Стартирахме от Agua Caliente, топлият водопад, който посетихме миналия път и поехме нагоре по реката, вървейки в коритото. В началото реката беше широка и плитка, заобиколена от богата тропическа разстителност. Но след време стана тясна с дълоки бързи води. Вървяхме в планински каньон с високи сиви скали по които се разхождаха едри черни бананови паяци.

.

.

До кръста във вода, скачахме от канара на канара. Някои места бяха опасни и трудни за прекосяване. Налагаше се да помагаме на малките да изкатерват скалите и да преплуват по-дълбоките места. Йосеф почти през цялото време носеше Качка на ръце. (Яна и малката Аничка, както и Джони и болният Илан останаха да ни чакат на топлият водопад.)

.

.

.

.

След известно време стигнахме до зелено дълбоко вирче, където ректа внезапно спира, завива рязко към източната стена на каньона и бавно се шмугва в тъмна пещера. Ние след нея.

Водата вътре в пещерата беше неподвижна, дълбока и адски студена. Леговището на реката.

.

.

Нямахме спасителни жилетки. Имахме само две водонепромокаеми фенерчета за 9 човека, така че държахме едно фенерче най-отпред и едно най-отзад. Продължихме да плуваме без да достигаме дъното на реката все по-навътре и по-навътре в пещерата. Светлината от входа постепенно се стопи и изчезна напълно след вторият завой. Светът стана черен. Тук цветовете не съществуват и слънцето няма спомен от това място. Превърнахме се в група слепци.

Усещането, когато плуваш в непозната пещерн река, в тотален мрак е доста странно. Чувахме пискливите гласчета на прилепи, които прехвърчаха над нас. Опитвахме се да се придържаме близо до влажните хлъзгави камени стени покрити с гуано, знаейки, че там стоят паяците…

Мистериозно и страшно. Кой знае како нещо без очи дебне в черната вода под нас. Кой знае какво нещо без душа ни подслушва от пещерният таван, 10 метра над главите ни… Трябва да се прежалиш, да се изоставиш напълно на пещерата и нейните тайни и само тогава ще можеш да и се насладиш. Страх небива да влиза в пещерната река.

Всички мълчаха, притихнали. На места имаше огромни канари сърчащи извън водата, които трябваше да изкатерим един по един. Помагахме си, придвижвахме се бавно. Аз очаквах всеки момент някое от децата да се паникьоса от страх, но се оказа, че те всички: Виктор на 15 години, Мая и Нойял на 10, Ловам на 5 и дори Качка на 4 истински се наслаждаваха на момента.

Постепенно тишината се напълни с приглушените звуци на води бумтящи в далечината- подводен водопад. Грохотът ставаше все по-силен и по-силен и скоро вече неможехме да се чуваме. Усетихме и силно течение срещу нас, с което ни беше трудно да се борим. Достигнахме водопада, около 6 метра висок. Единственият начин да продължим напред би бил да се изкатерим по скалите на водопада нагоре. Малките деца и липсата на екипировка отнво ни послужиха за извинение. Обърнахме се и се пуснахме по течението, обратно до входа на пещерата, обратно надолу по реката, безкрайно удовлетворени. До ден днешен тази експедиция си остава любимото приключение на Виктор.

 

Експедиция в каньона Бокерон

На следващият ден продължихме да плаваме на запад и пуснахме котви пред El Estor, най-големият град на северозападните бреговете на езерото, в подножието на планините Sierra de Santo Cruz, където има медна мина, собственост на руска фирма.

На по-малко то 10 километра на изток от града, в планините, тече река Boqueron, издълбала 250 метра дълбок каньон с варовични стени.

.

.

Този път всички, с изключение на Йосеф потеглихме към каньона Бокерон. Йосеф остана да пази лодките, тъй като бяхме единствените туристи, наоколо няма марина и местните изявиха необикновен интерес към лодките ни; някои дори ни навестиха с плуване от брега.

Експедицията ни започна с епично 30-минутно пътуване в претъпкано минибусче. Преди нашата 12-членна група да се натовари, минибусчето вече беше пълно. Майки държаха по няколко потни деца в скута си, Джони, Яна и аз включително; мъже стръчаха прави от отворената врата навън, Иво и Дайли включително, вкопчени за рамката на бусчето, докато шофьора караше като замаян със 100 км/ч, засилваше в завоите и даже спря внезапно няколко пъти за да натовари още няколко пътника!

Пристигнахме живи, здрави и временно набожни до входа на каньона. Освен нас нямаше други посетители.Имаше само няколко млади момчета, които ни ваеха по 5 кецала на човек за входна такса (по-малко от 1$) и искаха по 10 кецала на човек за да ни закарат с ланча (лодка с гребла) нагоре по реката в каньона. Спазарихме децата по-евтино, а Иво и Дайли, за да спестят по 1.5$, решиха да не ползват услугите на ланчата, а да плуват нагоре в каньна, безплатно.

.

.

Влязохме в каньона. Свят на гиганти. Като малки мравчици-корабокрушенци плаващи върху листенце се носехме по жълтите води на реката. Огромни скални кули над главите ни.

Достигнахме до голяма канара насред реката- последната спирка на ланчата. Нашият гид ни разтовари върху скалата и каза, че ще се върне след 3 часа да ни вземе наобратно. И замина. Останахме сами, 12 души върху един камък насред реката, на дъното на каньон. Беше интересно в началото. Седяхме на камъка, стояхме прави на камъка, разменихме си местата; после пак седнахме на камъка и хапнахме от местните царевични рулца, които си бяхме купили от пазара ужасно евтини, по 10 за 2$ и в които намерихме парчета от свински уши, зурли и зъби; но не след дълго ни стана скучно. А когато на Качка и Аничка им стане скучно…

.

.

Решихме да продължим нагоре по реката, сами с плуване. Този път се бяхме подготвили и си носехме въжета и спасителни жилетки за най-малките. И приключението започна…

Дванайсет мъже, жени и деца, между които Илан болен от церебрална парализа, Качка на 4 годинки и Аничка на 2 годинки, започнахме да се борим с течението на реката. Водата беше студена и на всичко отгоре валеше дъжд.

.

.

На места течението беше толкова силно, че Иво и Дайли плуваха напред с огромни усилия държейки единия край на въжето и после ни издърпваха един по един: жените държахме децата, децата сграбчили въжето, мъчейки се да се задържим на повърхността на водата, която ни връхлиташе.

.

.

На едно място, където реката завиваше и водата беше толкова бърза и силна, трябваше Иво да прекоси с плуване до другата страна с единият край на въжето. Дайли държеше другият край, като въжен мост, а всички останали- Яна с двете момиченца ръце, Джони с Илан и Ловам и аз с Мая и Нойял, бяхме в средата на въжето. Дайли пусна неговият край на „моста“, както го бяхме запланували и всички се озовахме в средата на реката. Започнахме да се влачим и дърпаме, да потъваме насред реката, но в крайна сметка успяхме да се задържим и да се издърпаме от другата страна.

.

.

След около 30-40 минути най-сетне достигнахме нещо като малко каменисто плажче на брега на реката и най-сетне стъпахме на солидна земя. Спряхме да си починем и да се стоплим. Децата бяха с посинели устни, но никой не се оплакваше. Всички се радваха на приклячението и красивата природа наоколо.

Иво и Дайли решиха да продължат още малко нагоре по реката, да видят какво има още по-нататък и след известно време се завърнаха с малко cayuco, традиционно индианско кану издълбано от дунер на голямо дърво, което местните ползват за превоз и за риболов. Иво и Дайли решили да го „наемат за малко“. Нормално в едно такова каюко се побират двама души, максимум трима. Ние бяхме доста повече…

.

.

И така, за пъри път в историята, десет жени и деца се натовариха на малкото каюко, а Иво и Дайли плуваха отстрани и го направляваха из бързеите. Така се спуснахме надолу по реката и триумфално се появихме пред стъписаните гидове, които не вярваха на очите си. Никога до сега не бяха виждали по-откачени гринговци.

.

.

Преди да си тръгнем, Иво и Дайли трябваше да върнат каюкото там, където го бяха намерили, което им отне повече от 2 часа. После разказаха как на два пъти са щели да се удавят, на три пъти да счупят каюкото и на четири пъти да го потопят.

И накрая, за да се приберем обратно, имахме 2 варианта- да вървим пеша 10 километра или да спрем кола на стоп. Наредихме се на пътя, по който почти не минаваха коли и опънахме по един палец. Първата кола, която се зададе спря! Джипче с ремарке. Накачулихме се в ремаркето и весели се прибрахме на лодките, гладни, изморени, но готови за поредното приключение на следващият ден.

.

.

.

.

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: На Български

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Приключения в езерото Изабал

Предишният път ви разказах за училището на Мая в Гватемала и празненствата по случай денят на независимостта.

Осма Глава.  Приключенията ни в езерото Изабал, Гватемала

 

Крепост Сан Фелипе, Рио Дулсе, Гватемала

Крепост Сан Фелипе, Рио Дулсе, Гватемала

Октомври, 2013

Когато хората ни питат вие защо толкова много обичате да пътувате, ние им отговаряме, защото светът е прекрасен!

Ако се замислите, светът е доста малък. Слънцето, което е не по-голямо от блестяща златна палачинка в небето е милион пъти по-голямо от нашата планета Земя. Значи планетата Земя е не по-голяма от палачинкова трохичка! Но пък колко красива, колко интересна трохичка. Колко много прекрасни, невероятни, уникални места за разглеждане!

Но това не е всичко. Обичаме да пътуваме и заради останалите хора, които обичат да пътуват и които срещаме по пътя. Забележителни личности, които ни вдъхновяват и които ни стават приятели до живот. Превърнали сме се в магнити за пътешественици с подобни на нашите интереси, идеи, начин на живот и мироглед. Превърнали сме се в част от племе с общи мечти разпиляно из света.

Още първият ден щом пристигнахме в Рио Дулсе, Гватемала срещнахме Дайли, Джони, Нойял, Ловам, Илан и Спирит, които по това време живееха и обикаляха света на борда на 39-футов (13 метров)катамаран Solaris Sunstream наречен FriendShip (Приятелство).

Friendship, Lago Izabal

Friendship, Lago Izabal

Тяхната история ни вдъхнови.
В подножието на вулкан един висок французин слрещнал момиче от Калифорния, което четяло любимата му книга „Papillon“ на Анри Шариер. Двамата изкачили вулкана и продължили нататък заедно, без да спират.

Дайли и Джони пътешестват заедно от около 15 години насам, пеша, с колелета, с влакове, на авто стоп, с лодка, с каравана, с каквото намерят. Заедно обикалят Африка с палатка, пеша, на стоп и с влакове посещавайки някои от най-далечните и безизветни места затънтени на ръба на пустинята Сахара, които даже може би вече не съществуват, затрупани от пясъчни бурии. Возят се на покрива на товарен влак пренасящ желязо към мястото, където вали дъжд веднъж на 10-15 години и желяото не ръждясва. Гостуват на Масаите в Кения, където им позволяват да си опънат палатката в заграждението на селото, тъй като извън заграждението се разхождали лъвове.

Къмпингуват в Алеята на Баобабите в Мадагаскар, на върха на вулкана на остров Реюниън и на ръба на варовичната гора в парка Изало с бели лимури в дърветата около тях. Плават с малко кану издълбано от дърво заедно с хора от полу-номадското племе Везо в Мадагаскар. Срещат племената край езерото Туркана. Посещават средновековният град Гондар в Етиопия.

През 2003г. на остров Реюниън се ражда първото им дете- дъщеря им Нойял. С бебто продължават да обикалят континента, посещавайки Мароко, Мавритания, Сенегал, Мали, Буркина Фасо, Гана, Кения, Южна Африка, Мадагаскар и Етиопия, преди да се завърнат във Франция, където си купуват колелета. Заедно с малката Нойял в ремаркенце и с раници натоварени с дрехи, палатка и тенджери, обикалят Европа: Франция, Дания, Финландия, Италия, Германия, Швеция, чак до Норвегия на север и после на юг до Тунис, без нито веднъж да спят на хотел. По-късно обикалят Америка и Канада с велосипедите по същият начин. Планират да обиколят света с колелета, когато откриват, че Джони отново е бременна. Решават, че ще им е доста трудно с колелета и с две бебета и решават да си купят платноходка.

Купуват си лодка в Ст Мартен и страхотно се радват на живота на море, учейки се да плават около Карибите. През 2006г. на остров Ст. Лусия се ражда Илан, с церебрална парализа… Въпреки, че в началото страхотно много се тревожели, какво ще стане с него, ще може ли да върви, с времето престанали да се тревожат и приели ситуацията като част от живота. Продължили да пътешестват. Плават до Венецуела, Аруба, Кюрасао, Колумбия и Панама, където спрели и пътешествали по земя. По-късно оставят лодката във Венецуела и с една стара каравана обикалят Канада, където осиновяват кучето Спирит и с караваната слизат до Никарагуа, Салвадор, Коста Рика и Хондурас. Две години по-късно, в Гваделуп се рожда третото им дете- Ловам.

С трите малки деца, едното с церебрална парализа и с куче, те продължават да обикалят света. През 2011 година си купуват катамарана FriendShip, с четири каюти, където има място за всички.
Ние ги срещнахме в Рио Дулсе, Гватемала и бяхме неразделни през цялото време, което прекарахме там.

 

Петък. Мая, Нойял и Ловам бяха заминали на училище, Иво и Дайли стягаха Фата Моргана и Френдшип за плаване, Джони и аз отидохме на пазар с две големи раници за да заредим хранителни продукти, плодове и зеленчуци за уикенда. Веднага щом децата се върнаха от училище на обяд вдигнахме котвите и опънахме платната. Тихомълком се мушнахме под големият мост, плъзнахме се покрай старинната крепост Сан Фелипе разположен на последното стеснение преди езерото и отплавахме на запад.

Крепостта Сан Фелипе, Рио Дулсе

Крепостта Сан Фелипе, Рио Дулсе

Фата Моргана край крепостта Сан Фелипе

Фата Моргана край крепостта Сан Фелипе

Да плаваш по езеро е огромно удоволствие. Няма вълни, лек вятър, зелени брегове наоколо. Две семейства, две лодки, пет деца, едно куче. Езерото е наше.

Мая и Нойял си рисуват. Плавахме толква бавно, че Нойял скочи от тяхната лодка и плува до нашата в движение, за да са заедно с Мая.

Мая и Нойял си рисуват. Плавахме толква бавно, че Нойял скочи от тяхната лодка и плува до нашата в движение, за да са заедно с Мая.

Езерото Изабал е най-голямото езеро в Гватемала. Обхваща около 600 квадратни километра. Много реки се вливат в него, но най-голямата е реката Полочик на запад. Около езерото се издигат вечнозелени планини, Sierra de Santo Cruz на север и Sierra de las Minas на юг. В полите на планините по ръба на езерото има няколко малки fincas (селца), където живеят Кекчи и Киче общности или комуни, по същият начин по който техните пра-деди са живяли преди конкистата, в малки дървени къщички с покриви от палмови листа.

Традиционна къща в Гватемала

Традиционна къща в Гватемала

След около десетина мили и 3-4 часа плаване пуснахме котва пред Finca Paraiso, малко преди залез слънце.

Финка Параисо

Финка Параисо

Събота. Станахме рано сутринта, взехме сандвичи и шишета с вода в раниите и потеглихме към Agua Caliente (топла вода). След около половин час вървене успоредно на малка рекичка, където жени голи до кръста перяха дрехи и малки деца си играеха във вирчетата наоколо; през гората, покрай голямо зелено пасище и малко селце от друга ера, стигнахме до мястото.

.

.

От зеленото гърло на гората над нас се изливаше малък водопад. Съвсем не голям. Ако сте виждали много водопади, особено, ако сте били в Канада и сте стояли в нозете на Ниагара, този може дори да не го забележите. Но почакайте, пипнете водата му! Този водопад е горещ!

Agua Caliente waterfall

Agua Caliente waterfall

Нагоре по реката има минерален извор, чиито горещи води се смесват със студените води на реката в дълбокият вир под водопада. Преди да достигне ръба на скалите и да падне 10 метра надолу, горещата минерална вода формира малки естествени басейнчета в които е трудно да се задържи човек дълго време без да се свари напълно.

Ловам и Спирит в реката

Ловам и Спирит в реката

Мира в реката

Мира в реката

Пикник край брега

Пикник край брега

Джони и Илан в реката

Джони и Илан в реката

Спирит

Спирит

Ловам

Ловам

Спирит и Дайли

Спирит и Дайли

Прекарахме си няколко незабравими часа тук, сами насред природата ухаеща на влажна разстителност и минерална вода. Плувахме в студените води на реката, киснахме се в горещите минерални гьолчета, скачахме от водопада във вирчето, ядохме сандвичи на камъните, наслаждавахме се да стоим под масажиращата тежест на бумтящите топли води, падащи неуморно с нестихващ приглушен тътен, заобиколени от сенчеста тропическа гора.

Мая и Нойял

Мая и Нойял

Мая

Мая

Нойял

Нойял

Виктор

Виктор

Джони

Джони

Дайли

Дайли

Неделя. Отново потеглихме с лодките покрай северните брегове на езерото Изабал и не след дълго спряхме край финка Джокоро, малко селце с няколко дървени къщички под огромно старо дърво сейба, където живеят босоноги деца, които говорят само кекчи и разбират една-две думи на испански. Тук наблизо няма плаж, нито водопад, нито пещера, нито магазин, нито ресторант и затова туристи изобщо не идват. Има училище, църква и футболно игрище.

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Когато се зададохме с лодките и бавно се паркирахме на няколко метра от брега, децата от селото започнаха да прииждат по хълмовете надолу и да формират непроницаема стена от шарени фанелки, широки усмивки и любопитни погледи на брега на езерото. Стената нарастваше с всяка изминала минута и когато се натоварихме в каяака и се насочихме към брега, групата от малки посрещачи вече беше доста внушителна.

Деца от финка Джокоро

Деца от финка Джокоро

В селцето нямаше улици, а само няколко тесни пътечки между къщите. Къщите бяха малки дървени конструкции със стени от тънки дървета и покриви от палмови листа, същите като тези на маите отпреди хиляда години.Една такава къща се издига за около 1-2 седмици и всички от селото помагат и строят заедно. В една такава къщичка живеят около 20-30 души, повечето деца, заедно с кокошките, кучетата и други домашни животни.

.

.

.

.

Къщите са групирани в aldeas (комуни) от по 6-7 разделени от останалите с дървена ограда. Във финка Джокоро има 4-5 комуни. Хората от селцето работят за големите земевладелци, които са изкупили земите наоколо и произвеждат царевица, боб, тикви и други зеленчуци.

.

.

Децата ни посрещнаха нахилени и любопитни, помогнаха ни да издърпаме каяка на брега и ни наобиколиха спазвайки почтено растояние. В началото бяха доста мълчаливи и само от време на време някое казваше нещо на техният си кекчи език, което караше всички останали да се превиват от смях. Всеки път щом вдигнех фото-апарата за снимка те се блъскаха да позират пред мен, заставаха сериозни за снимката и после се трупаха около мен, на няколко пъти почти ме събориха, за да видят снимката в екранчето на апарата умирайки от смях.

.

.

С конвой от деца тръгнахме бавно из тесните пътечки да разгледаме селото и посетихме две от комуните. Някои от жените, които се занимаваха с чистене и готвене се скриха в къщичките си щом ни видях, други ни наблюдаваха изпод вежди от разстояние с леки саркастични усмивка, а някои от по-смелите дойдоха да говорят с нас, колкото могат на испански. Повечето мъже бяха на работа из полетата, въпреки, че беше неделя.

.

.

След това се събрахме на футбоното игрище, което беше леко наклонено към езерото, осеяно с бодили и кравешки акота навсякъде. Момчетата бързо се разделиха на два отбора, от някъде се появи топка и започна мачът. Скоро всички тичаха напред-назад, гонеха топката и при всяка удобна възможност викаха ту Ииивооо ту Вииктоор колкото им глас държи. През това време Мая, Нойял и Ловам се включиха в играта на малките, нещо като Кральо-портальо.

Футболен мач във финка Джокоро

Футболен мач във финка Джокоро

Стана време да си ходим, но децата не искаха да ни пуснат. Решиха да ни скроят номер и да ни откраднат каяка, за да неможем да се върнем на лодките. Иво разбира се ги излови във водата и ги преобърна както бяха накачулени на каяка. Няколко пъти. Те разбира се отново се заливаха от смях.

децата ни крадат каяка

децата ни крадат каяка

Дванайсет деца в един каяк, тринайстото умира от смях :)

Дванайсет деца в един каяк, тринайстото умира от смях :)

.

.

Най-накрая, когато се качихме в каяка и потеглихме към лодките, децата започнаха да плуват след нас и се опитваха да ни убедят да останем. Бяха истински тъжни, че си тръгваме…Обещахме им да се върнем и да им донесем бонбони.

.

.

Дълго време ги слушахме как викат от брега Иииивооооо, Иииивоооо.

Следващият уикенд, след края на учебната седмица, потеглихме отново заедно с нашите приятели.

.

.

Този път се отправихме към южният бряг на езерото, където на брега има едно малко ресторантче и плаж. Закотвихме лодките пред плажчето и поехме към планините в търсене на пещера.

Край бреговете на езерото Изабал

Край бреговете на езерото Изабал

В планините около езерото Изабал има много пещери, но повечето са трудно достижими тъй като няма пътища, нито дори пътеки през дивата природа.

Иво и Виктор в гората

Иво и Виктор в гората

Джони остана на плажчето с Илан и Ловам, а всички останали: Дайли, Нойял, Иво, Виктор, Мая и аз, придружени от Спирит и от едно непознато куче, което се присъедини към нашата група, си прекарахме денят в търсене на пещерата.

На път към пещерата

На път към пещерата

Цял ден вървяхме през джунглата, прекосявайки реки, бамбукови гори, царевични полета и пасища. Минахме и през две майски селца, където няколко човека разпознаха непознатото куче, което им лаеше прасетата и кокошките.

Дайли, 2 кучета и сто хиляди крави

Дайли, 2 кучета и сто хиляди крави

Срещнахме мъже с гумени ботуши, които мъкнеха на гръб дървета и мъже с широкополи шапки, които работеха в царевичните полета и всеки път, когато ги питахме на къде е пещерата, те ни казваха да продължаваме да вървим надолу по пътеката, през реката, пещерта е след портокаловата горичка. Но така и не я намерихме тази пещера…

.

А сега на къде?

Затова пък открихме зеленото на земята, топлата миризма на царевичните полета, прохладата на речните води и горе на високите хълмове- неповторим пейзаж. Езерото в нозете ни се излежаваше и ни чакаше под лъчите на следобедното слънце.

Царевично поле

Царевично поле

Мая и Нойял в реката

Мая и Нойял в реката

Мира в гората

Мира в гората

Следващият уикенд, след края на учебната седмица, потеглихме отново заедно с нашите приятели.
Този път намерихме пещерата. Не тази от миналата седмица, а друга, недалеч от горещият водопад, нагоре по реката.

Мая през джунглата

Мая през джунглата

След около 40 минути вървене през гората покрай реката най-сетне достигнахме до входа на дълбока тъмна пещера. Огромна зейнала дупка в отвесните скали на планината пълна с прилепи и слепи паяци, която ни чакаше гладна, с остри криви зъби. Лигите и течаха да ни погълне.

Пещерата

Пещерата

Иво

Иво

Влязохме много внимателно, като кученца с подвити опашки, държейки се едни за други, очите ни на палачинки. С малки фенерчета осветихме вътрешностите и. Странни нагърчени форми и текстури. Дъхът и влажен и прохладен. Киселива миризма на гуано. Гласовете ни пътуваха, блъскаха се в тъмното, изчезваха и се връщаха обратно по много странен начин, изкривени от грубите каменни стени на огромното празно подземие. Няма нищо по-мрачно, по-мистериозно и страшно от вътрешността на пещера.

.

.

Достигнахме до място, където бе невъзможно да продължим по-нататък без екипировка, въжета и завещание. Тук пещерата пропада около 10 метра и после продължава няколко километра под земята с няколко подобни опасни пропадания и излиза от другата страна на ппланината.

.

.

Мира

Мира

Известно време гледахме в черното на дупката и кроихме планове как някой ден ще се върнем с въжета и с повече фенери и ще влезем навътре. Някой ден.

.

.

Преди да се приберем обратно в Рио Дулсе, спряхме отново във финка Джокоро за още един мач и раздадохме бонбони на малчуганите, които бяха сигурни, че ще се върнем отново.

.

.

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: На Български

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Училището на Мая в Гватемала

Предишният път ви разказах за първите ни впечатления от Гватемала.

Седма глава. Училището на Мая и празненствата по случай денят на независимостта в Гватемала

Мая и нейните нови съученички в Гватемала

Мая и нейните нови съученички в Гватемала

Септември, 2013

„Добро утро, ученици! Това е вашата нова съученичка, Мая. Тя ще бъде с нас в четвърти клас. Мая идва от друга държава. Ние всички трябва да се постараем тя да се чувства добре дошла в нашата страна, Гватемала. Винаги се радваме, когато някой от друга държава идва да учи в нашето училище. Това означава, че те искат да научат за нашата държава, история, култура и език. Но и ние също научаваме от тях за техните държави и култури. Чуждестранните ученици обогатяват нашите познания за далечните места по света. Днес ние имаме щастието да посрещнем Мая в нашият клас. Добре дошла в четвърти клас, Мая! Луис-Педро, донеси един чин за Мая от съседната стая и гo сложи ето там.“

El profe Esuardo и неговият клас.

El profe Esuardo и неговият клас.

Обърнат към класа, Мая от лявата му страна с поглед забит в пода, сърцето и препускащо от вълнение, el profe Estuardo, усмихнат и с ръка почиваща върху рамото и, представи новата ученичка. Тя не разбра нито дума от това, което той каза на испански, но аз разбрах и никога няма да го забравя. Надничах през отворената врата на класната стая с просълзени очи. Двайсетина деца в униформи между 8 и 14 годишна въздраст стояха изправени, неподвижни и слушаха внимателно и с уважение техният учител, втренчени в Мая.

Първият ден на Мая в училището. Децата я наобиколиха и разпитаха с помощта на Нойял, приятелка на Мая, която също живее на лодка и знае английски и испански.

Първият ден на Мая в училището. Децата я наобиколиха и разпитаха с помощта на Нойял, приятелка на Мая, която също живее на лодка и знае английски и испански.

Съучениците на Мая в Гватемала

Съучениците на Мая в Гватемала

Мая започна училище два дена след като пристигнахме в Rio Dulce. Процесът по записването отне по-малко от 2 минути. Появих се в училището, срещнах се с господин Естуардо и го попитах дали има възможност Мая да учи в четвърти клас. Разбира се, че може, няма проблем, каза той с усмивка и тя започна на следващият ден. Никакви документи, фотокопия на документи и най-важното- никаква такса за записване. Началното образование в Гватемала е безплатно, дори и за чужденци. Единственото, което трябваше да осигурим беше няколко тетрадки и униформа-пола и бяла ризка или тениска. Купихме специален плат за полата и местната шивачка я уши за 1 ден, след като внимателно взе размерите на Мая.

Шивачката на селото взима размери за училищната униформа на Мая

Шивачката в селцето El Relleno

Шивачката в селцето El Relleno

През следващите два месеца Мая посещаваше всеки ден основното училище в селцето El Relleno заедно с още няколко деца-крузъри като нея живеещи на лодки в заливчето на Rio Dulce. Научи нови неща по математика и малко испански, но най-важното, което получи беше уникалното изживяване от общуването с деца от друга култура на нейната възраст.

Първият учебен ден на Мая в Гватемала

Първият учебен ден на Мая в Гватемала

Училището беше дълга едноетажна сграда под огромно дърво сейба-националното дърво на Гватемала. В четири класни стаи подредени в редица, с перманентно отворени врати, прозорци с решетки и без стъкла, около 60-ина местни деца между 5 и 14 годишна възраст се събираха в смесени класове през седмицата между 7:40 и 12:30ч. Няколко кльощави слънчасали селски кучета също посещаваха класовете ежедневно влизайки и излизайки през отворените врати на класните стаи с увиснали надолу муцуни, без никой да им обръща внимание и от време на време се затичваха да подгонят някоя заблудена кокошка влязла по погрешка в училищният двор в търсене на бубулечки.

Основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

Основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

Класна стая в основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

Класна стая в основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

 

Училищният двор беше покрит с дребен чакъл и кални локви, палмови дървета и храсти обсипани с едри ярки цветя, които никога не преставаха да цъфтят в горещият влажен въздух на Rio Dulce. В междучасията децата, подобно на всички деца по света, тичаха из двора, а жени от селото пристигаха да продават леки закуски: coquitos (портокалови половинки поръсени с пипер) jugo (сокчета в найлонови торбички), heladitos (малки домшно направени сладоледчета) и tortillas (царевични питки).

Мая играе на гоненица в междучасието

Мая играе на гоненица в междучасието

Хайде на закуските!

Хайде на закуските!

Повечето деца от селото вървяха пеша до училището, но имаше и такива, които живееха в къщички край брага на реката и нямаха достъп по суша до селото и училището. Те се придвижваха с училищната lancha ( лодка подобна на училищен автобус), която минаваше всяка сутрин и събираше децата (безплатна услуга). Училищната лодка-автобус минаваше и покрай нас и така Мая заминаваше на училище всеки ден- по вода. Заедно с нея в един клас беше и новата най-добра приятелка на Мая от съседната лодка- Нойял.

Мая в очакване на училищният "автобус"

Мая в очакване на училищният „автобус“

Мая в училищната лодка-автобус

Мая в училищната лодка-автобус

Въпреки, че в началото Мая не разбираше думичка на испански, само след 2 седмици тя подготви устно изложение на испански за националното цвете на Гватемала- La Monja Blanca (орхидея наречена Бялата Монахиня) и рецитира пред цялото училище, по микрофон, по време на празненствата по случай националният ден на Гватемала.

Съученички

Съученички

…………

Гватемала-кратка истоия

Cuauhtēmallān (място с много дървета) в централната част на Латинска Америка е люлката на майската цивилизация с монументални руини насред тропически гори. Едно от най- биоразнообразните кътчета на планетата.

La Conquista (Завладяването)

Имало едно време един вълшебен принц направен от камък в мястото с много дървета- Текун Уман. Един ден от корема на голям кораб се появило ужасно божество, като червено слънце, дошло да ограби земята и душите на царевичните хора и да унищожи техният принц- Текун Уман.
Започнала жестока битка между Текун Уман с неговите смели войни и капитан Педро де Алварадо с неговата блестяща на слънцето армия и гръмотевични оръжия. Текун Уман не се предавал, атакувал отново и отново, но накрая паднал смъртно ранен. Когато умрял, мрак се спуснал над мястото с мнгого дървета.

Колонията

Мрак се спуснал над мястото с много дървета в продължение на дълги години нарушаван само от проблясъците на огньове, в които горели царевични хора и древни майски божества.

Независимост

На 15 септември 1821г. Гватемала се провъзгласява за независима от испанската корона държава.

 

Празненства послучай независимотта на Гватемала

Днес празненствата по случай независимостта на Гватемала са грандиозни. След няколко седмици подготовка цялата нация празнува в продължение на няколко дни и нощи.

.

.

Празненствата в Rio Dulce стартираха с конкурс за красота в училището на Мая. Момиченца избрани предварително представляваха всеки клас. След това всички останали деца от училището се наредиха на опашка пред урните и гласуваха тайно за да изберат най-красивото момиче с най-пищната рокля, което не беше лесно, защото всички бяха прекрасни.

Галерия на Мини-Миските

.

 

.

.

.

.

.

.

 

.

profe Estuardo y Estrella

profe Estuardo y Estrella

В продължение на две седмици децата от училището разделени на екипи практикуваха различни национални танци. В деня на празненството момичетата и момчетата се появиха облечени в национални носии наречени trajes и танцуваха пред родители и приятели на баскетблното игрище под моста. Беше незабравимо и всички се прадставиха чудесно, но най-малките- 5 годишните обраха най-многото овации.

Мая и Нойял

Мая и Нойял в традициони носии от района на езерото Изабал, Гватемала

 

Танцов състав пети клас

Танцов състав пети клас

Танцов състав първи клас. Сладури! Русото дете е Ловам, братчето на Нойял.

Танцов състав първи клас. Сладури! Русото дете е Ловам, братчето на Нойял.

Мая, нейните съученици и господин Естуардо.

Мая, нейните съученици и господин Естуардо.

Въпреки, че на много места по света традиционните костюми са вече заменени със съвременни дрехи, в Гватемала жените потомки на маите все още носят ежедневно и с гордост националните си носии, които се различават по цвят и модел от село на село.

Женски традиционни облекла от Гватемала

 

Нойял, София и Мая в традиционни облекла от Гватемала

Нойял, София и Мая в традиционни облекла от Гватемала

.

.

.

.

.

.

.

.

В района на езерото Изабал женските традиционни дрехи се състоят от дълги тежки плисирани поли-corte и ярки дантелени блузи- huipil. Въпреки, че почти всичко в Гватемала е изключително евтино, платовете за полите са доста скъпи, както и дантелените блузи. Но не се наложи да купуваме носия, защото една много мила жена ни услужи за няколко часа с нейната пола и блуза, за да може Мая да участва в танца, който така старателно репетирахме дни наред.

Мая в традиционна носия от Гватемала. (Нямам снимки от танца, защото снимах с видео)

Мая в традиционна носия от Гватемала. (Нямам снимки от танца, защото снимах с видео)

За разлика от женските традиционни облекла, които са ежедневните дрехи на голяма част от жените в Гватемала, мъжките национални костюми са на изчезване заменени от дънки и тениски. Но по случай танците всички момчета от училището се появиха облечени в традиционни облекла- бели памучни панталони и блузи с широки ръкава и с червени пояси и със сламени широкополи шапки. Красавци! Танците и повечето други мероприятия във връзка с празненствата се проведоха на баскетболното игрище под големият циментов мост, където бяха инсталирани огромни тонколони.

 

Мъжки нациионални носии от Гватемала

 

.

.

.

.

.

.

Момчета от училището в национални носии по време на фестиал на народните танци в Рио Дулсе, Гватемала.

Момчета от училището в национални носии по време на фестиал на народните танци в Рио Дулсе, Гватемала.

.

.

 

На следващият ден се организира една доста инересна, трудна и опасна игра- palo ensebado. Тази древна традиция започнала в Неапол, Италия датира от 16 в. В Испания и други европейски държави ритуалът е известен като el árbol de mayo и la cucaña- церемония символизираща плодородие. С пристигането на испанските конквистадори и католическата религия в Новия Свят ритуалът бил приет и от местното население. Но днес традицията вече е загубила религиозното си значение и се е превърнала в игра, в опасно предизвикателство по време на панаири и празненства.

El Palo encebado -Побит кол.

El Palo encebado -Побит кол в двора на училището

С камион докараха 10-метров дънер, намазаха го обилно с маргарин, след което децата помогнаха да го изправят и забият в двора на училището. На върха предварително прикрепиха затворен плик съдържащ 200 кецала (около 28 $, което е огромна сума за там). Децата се разделиха на два екипа- момчета срещу момичета и през следващият час-час и половина се мъчиха да се покатерят до върха на кола. Най-успешната стратегия беше да формират няколкоетажни пирамиди, катерейки се едни върху други, като най-големите деца стояха в основата на пирамидата, а най-дребните се катереха най-отгоре. Но маргаринът наистина затрудняваше задачата им и след много викане и смях, пирамидите се срутваха една по една. Но накрая екипът на момичетата спечели успявайки да се задържат натрупани на 5 нива. Мириям, момичето, което достигна плика с парите грабна наградата и почерпи всички в екипа с бонбони и сладолед.

.

.

.

.

Победителката Мириям

Победителката Мириям

Празненствата приключиха с епичен банкет за цялото село. Кметът изпрати подарък- мъжко теле. Бичето пристигна в малко ремарке и беше закарано в съседното село, където е кланицата. Тъй като всички вече бяха свикнали с моето фотографско присъствие навсякъде, ми позволиха да придружа телето до кланицата и да снимам традиционната церемония по жертвопринушението, но за нещастие тя се отложи и се проведе чак в 3:00 ч. през нощта, така че неможах да присъствам и да снимам…

Бичето подарък от кмета на селото

Бичето подарък от кмета на селото

На следващият ден хората от селото се събраха на барбекю под моста. Раздаваха царевични питки, боб, зелева салата и печено телешко на корем. Цялото село се нареди на опашка, както и гости от съседни села.

Скара-бира за цялото село

Скара-бира за цялото село

Мира разговаря с две жени дошли а празненствата от друго село.

Мира разговаря с две жени дошли за празненствата от друго село.

Вечерта организираха дискотека на баскетболното игрище под моста (пуснаха любимата на Мая латино-песен Но-но-но,-коко-но,-коко-но), която завърши с посрещането на факлите.

В разгара на танците

В разгара на танците

La marcha de antorchas- походът на факлите, е най-грандиозната традиция по случай денят на независимостта на Гватемала символизираща прогонването на мрака и краят на колонията. Хиляди ентурсиасти от цялата държава и гости от други страни участват всяка година в организирани маратони, които продължават повече от 18 часа. Хора на всякакви възрасти излизат на улиците и тичат километри с факли в ръце. Участниците от нашето село стартираха в 5 сутринта, тичаха до границата с Хондурас, която е на повече от 50 км и се завърнаха към полунощ. Ние (цялото село) ги посрещнахме на моста. Гледката беше незабравима- стотици тичащи хора, изморени, запотени и устремени носещи запалени факли се зададоха в далечината и озариха нощта.

Завръщането на факлите

Завръщането на факлите

Вечният огън на независимостта

Вечният огън на независимостта

 

 

 

Празненства в Марио Марина

Но не само местните отпразнуваха денят на независимостта в Rio Dulce. В почти всички марини в околността гринго-крузърите също си организираха многобройни фиести.

Отпразнуването на 192-годишнината от независимостта на Гватемала стартира рано сутринта в Марио Марина с турнир по волейбол. Шест екипа се надиграваха в продължение на 2 часа, като екипи отпадаха един по един. Екипът на Los Invencibles (Непобедимите) спечели, разбира се. Иво игра в екипа на Непобедимите, разбира се.

Турнир по волейбол в Марио Марина

Турнир по волейбол в Марио Марина

Следваха игри за деца- подхвърляне на сурови яйца и замерване с балони пълни с вода, пинята и всякакви други надпревари. Мая участва във всички игри и спечели сума ти бонбони от пинятата.

Екип "Пинята"

Екип „Пинята“

Мая разбива понятата, която е пълна с бонбони.

Мая разбива понятата, която е пълна с бонбони.

Накрая завършихме празненствата с кокоша лотария. От някъде докараха една доста изплашена кокошка и я освободиха в центъра на голям картон разграфен на квадрати с номерца. Участниците в лотарията си бяха написали имената в предварително избрано квадратче срещу 10 кецала. После зачакахме кокошката да се изака и така да определи печелившото квадратче. Самоче на кокошката съвсем не и се акаше в момента… Беше толкова стресирана, че остана неподвижна и констипирана с параноичен поглед в центъра на картона наобиколена от тълпа от хора, които постоянно я притесняваха. Едни се опитваха да я примамят към техните квадратчета с ориз, други и предлагаха разхлабващи салатки. Една жена даже и направи релаксиращ масаж, но нищо не проработи. На два пъти кокошката абсолютно неочаквано и от лежащо неподвижно състояние се стрелна измежду тълпата пробивайки защитата в най-уязвимата част на кръга от хора и панически се втурна из градината в зиг-заг. Хич не беше лесно да я изловят и върнат обратно в средата на картона. Като цяло, беше болезнено да гледаме как измъчват горкото животинче. Ако това се беше случило в Америка например, кокошката със сигурност щеше да осъди всички участващи в лотарията и половината от зрителите за нарушени животински права, но не беше Америка… В крайна сметка освободиха кокошката жива и здрава и силно стресирана, но с непокътната чест, без да се е наакала на публично място.

Кокошката, която имаше запек...

Кокошката, която имаше запек…

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

 

Share

Води с вкус на планини

В предишният епизод разказах за това как се добрахме от Мексико до Гватемала.

Шеста глава. Води с вкус на планини

автор: Мира Ненчева

Според древната майска легенда Попол-Вух, която подобно на Библията обяснява създаването на света и всичко в него, хората били направени от боговете от царевично тесто на третия опит, след като първите два опита да ги направят от кал и от дърво били неуспешни.

Рио Дулсе, Гватемала

Рио Дулсе, Гватемала

Много внимателно, като среднощен крадец, който влиза в спяща къща, феята Моргана се плъзна през портала на планината в дълбок речен каньон. Попаднахме в друг свят. От двете ни страни се издигаха високи влажни скалисти брегове- храмове без покриви- обрасли с тъмни дървета. Тъмните дървета- вещици, в чиито коси спяха птици и змии-протягаха тънките си пръсти надолу към зелените води на реката. Зелените води на реката- посланици на най-високите планини и забравени места- носеха ароматите на вкаменени отражения и древни богове.

.

.

Нищо не се случваше. Като във вакум. Като в сън. Скалистите брегове, тъмните дървета, зелените води на речната змия. Черни горски пеперуди прекосяваха пътя ни. Царевични хора в сayucos- канута издълбани от дънерите на гигантски дървета- ловяха риба с мрежи изплетени от древни индиански тайни. Само нашата чуждоземна лодка, плаваща насред планини, нарушаваше дрямката на този омагьосан свят.

Фата Моргана плава нагоре по реката към Rio Dulce

Фата Моргана плава нагоре по реката към Rio Dulce

Достигнахме първото разширение на реката, място наречено Cayo Quemado на няколко мили от Rio Dulce и пуснахме котва не далеч от брега, неспособни да продължим, зашеметени от света около нас. Гватемала бавно се просмукваше в нас, в косите ни, в костите, през кожите, през очите, ушите и устите ни. Три дни и три нощи не се случи нищо.

Нашите три утрини бяха изпълнени с нежен кристален дъждец, миризма на малки огньове и писъците на черни горски птици.

.

.

Безшумно cayuco се приближи до лодката ни. Майка с три деца по-стари от времето продаваше tamales- традиционни рулца от царевично бршно. Пресни, беше ги приготвила тази сутрин, домашни, вълшебни. Беше сложила пилешко кокалче във всяко (за скелет) и ги беше завила в палмови листа, както вие бихте повили новородено бебенце. Над огъня ги беше съживила, омагьосала. Имаха вкус на палмови листа, пушек и царевична плът.

Жена от племето кекчи продава тамали от кануто си.

Жена от племето кекчи продава тамали от кануто си.

tamales- Царевични рулца с пилешко месо в палмови листа

tamales- Царевични рулца с пилешко месо в палмови листа

Следобедите ни се движеха бавно в лятната жега и даже спираха напълно за около един час или тръгваха наобратно. Времето тук не беше същото.

Залез над планините

Залез над планините

На вторият ден срещнахме речните хора. Полу-човеци полу-риби, те живееха в реката от кръста надолу и в гората от кръста нагоре. Имаха малки дървени къщички построени на брега на реката на ръба на гората. Лодките им се плъзгаха по водата, безшумни като змии. Не познаваха други пътища освен реката. Врагове им бяха невидимите речни раци.

Рибари

Рибари

Рибари

Рибари

Рибари

Рибари

Вечерите ни бяха лилави на бели точки. Лилави като планините. Белите точки бяха водните лилии и малките снежни чапли завръщащи се да спят в короните на дърветата.

водни лилии

водни лилии

Нощите ни бяха изпълнени с далечните песни на жаби и щурци и плачевните стенания на речните ламантини и вещици.

………..

 

След три дни, омагьосани, продължихме нагоре по реката и достигнахме Rio Dulce, световно известна ураганна дупка- място защитено от бурии, където крузъри от цял свят си прекарват летните месеци. Ние също дойдохме тук да се крием от ураганите и не след дълго Rio Dulce се превърна в нашият нов дом.

Фронтерас Гватемала

Фронтерас Гватемала

Rio Dulce е оширение на реката на около 20 мили от Ливингстън, на ръба на езерото Изабал. Тук от двете страни на реката има две aldeas (малки селца): Fronteras и El Relleno свързани с мост, както и няколко марини и заливчета.

Рио Дулсе

Рио Дулсе

През 1980г. американската армия проектирала масивен циментов мост построен от пoрториканска компания. Мостът извисяващ се 30 метра над водата свързва двата бряга и основният път между Гватемала Сити, столицата на Гватемала и Тикал, друг основен голям град. От тук ежедневно минават многобройни камиони и автобуси и често стават задръствания. От източната страна на моста е селцето El Relleno, а на западния бряг е по-голямото градче Fronteras.

Моста над реката в Рио Дулсе

Моста над реката в Рио Дулсе

През последните няколко години от автобусна спирка Fronteras се разрастнало в малко градче с всичко необходимо за едно малко градче: училище, клиника, поща, църква, няколко банки, няколко малки магазинчета, хлебарница, месарница, обущарница, аптека и щандове за плодове и зеленчуци подредени от двете страни на основния път, от където тежкият трафик от камиони, коли и автобуси бумти денонощно. И между другото, няма тротоари. Излизаш от магазинчето и си на пътя. Да се разхождаш тук си е цяло приключение особено във вторник, когато е основният пазарен ден и всички са наизлезли да пазаруват пресни плодове и зеленчуци на невероятно ниски цени.

Фронтерас

Фронтерас

Жени от племето Кекчи правят царевични питки на тенекия

Жени от племето Кекчи правят царевични питки на тенекия

Мира хапва местни деликатеси на улицата във Фронтерас

Мира хапва местни деликатеси на улицата във Фронтерас

За разлика от Fronteras, селцето El Relleno от другата страна на моста така и никога не се развило и не пораснало. Тук няма оживен пазар, а само няколко малки магазинчета за основни хранителни продукти и джунджурии в приземните етажи на няколкото двуетажни къщи и едно малко основно училище.

Още първите дни се ориентирахме от къде и кога да си купуваме най-пресните плодове и зеленчуци, къде продават най-евтините яйца, най-вкусните тамали.

Мира на пазара във Фронтерас

Мира на пазара във Фронтерас

Царевични рулца с пилешко месо

Царевични рулца с пилешко месо

Покрай бреговете от двете страни на реката са многобройните марини и заливчета привличащи стотици яхти всяка година- град от лодки, допринасящи до голяма степен за икономиката на целият район. Само преди 25 години тук е имало една единствена марина. Днес те са около 20. И всички предлагат чудесни условия и удобства за крузърите: ток, вода, душове, перални, 24 часова охрана, библиотаки, открити помещения с покриви от палмови листа и висящи цветя за игра на карти и домино, работилници, магазинчета, прекрасно декорирани ресторанти и барове, басейни, интернет, фитнес, плажен волейбол, тенис и билярд. Повечето от тези марини имат достъп само по вода и са заобиколени от джунгла. Някои дори предлагат еко-бунгала под наем насред джунглата. И всичко това на изключително ниски цени- между 150 и 250$ на месец.

Лодки пред марината

Лодки пред марината

Ние, подобно на много крузъри, които вместо в марина предпочитаха да стоят на котва напълно безплатно, се паркирахме в заливчето пред Ram Marina, където имаше видео охрана и бяхме добре дошли да ползваме динги доковете, басейните, и интернета (безплатно) и да посещаваме баровете, ресторантите и организираните волейболни игри и турнири на всички марини наоколо.

Мая и нейната нова най-добра приятелка в марина Нана Хуана

Мая и нейната нова най-добра приятелка в марина Нана Хуана

Още първите дни срещнахме изключително интересни хора и бързо станахме приятели с няколко смейства крузъри с деца. Тук Мая срещна най-добрата си приятелка, Ноял. Иво се сприятели с баща и- Дайли, французин на нашата възраст, а аз станах неразделна с майката на Ноял и жената на Дайли- Джони, американка по рождение.

Дайли и Иво

Дайли и Иво

Джони и Мира- йога на открито

Джони и Мира- йога на открито

Ноял и Мая- душ на лодката

Ноял и Мая- душ на лодката

Дните и вечерите ни постоянно бяха заети с многобройни безплатни организирани мероприятия.

В сряда вечерта се събирахме на филм и пуканки в Mar Marine (безплатно), а в събота в Tortugal. В сряда преди обяд посещавахме курсове по акварел в Brunos, а в понеделник вечер се организираха пот-лък вечерии в Mario Marina, където всеки допринасяше с домашно направени деликатеси. Всяка неделя преди обяд крузърите организираха пазарче в Mar Marine, където всеки донасяше и продаваше или разменяше неща от лодката, които вече не му трябват: части за лодки, котви, генератори, книги, дори дрехи и обувки. Мая и нейните нови приятели- децата от съседните лодки, играеха в басейните и из поляните на Nana Juana и Brunos. Иво и Дайли почти всеки следобед ходеха да играят волейбол в Mario Marina. Аз, Джони, Алис и още една дама си организирахме класове по йога почти всяка сутрин в джима на Mar Marine.
И така, само след седмица тук се почуствахме като у дома си. Разбрахме защо наричат Rio Dulce „капанът“.

.

.

Share

На път към Гватемала

Пета глава.

На път към Гватемала

автор – Мира Ненчева

 

 

Делфини

Делфини

Синя тишина. Светът бавно течеше под нас. Морето като малко момиченце, което внимателно пренася пеперуда кацнала на дланта му нежно носеше нашата лодка с разперени бели криле блестящи на светлината на слънцето. Течното синьо се изливаше под нас. Помислих си, че ако потопя четката ми в океана бих могла да рисувам сойки, сапфири, луни, очи, иглута при здрач и незабравки до края на живота ми.

Син свят. Някои дни са перфектни. Такива дни започват с бонбонен изграв и завършват с бонбонен залез. Оранжеви, лилави и розови облаци се разпукват върху хоризонта по време на тези два кратки зрелищни мига, а между тях- само синьо. Плавахме.
Сини делфини.

– Мисля, че чуха музиката. Тази смешна бърза песен може би им хареса и затова дойдоха да танцуват край лодката.
– Защо като видим делфини се преръщаме в откачени клоуни?

И започнахме да се хилим, да крещим, да ръкомахаме, да ги викаме, да им говорим все едно ни разбират. А те със сигурност ни разбираха. И умираха от смях.

Син вятър

– Вятърът духа от хубава посока с хубава сила: пет по скалата на Бофорт. Нито прекалено много, нито прекалено малко.
– Перфектно.

Платната бяха издути, стегнати и блестящи като корем на бременна жена. Плавахме.

Ловяхме риба. Риболовът е важен. Всеки път като плаваме слагаме две въдици от двете страни на лодката, стабилно, така, че да не паднат във водата, когато дръпне рибата. Така не се налага да държим въдиците. Оставяме изкуствената стръв да се влачи около 5 вълни зад лодката. Чакаме и се ослушваме за внезапното изсвистяване на мисината.

И двете въдици дръпнаха едновременно! Първо едната и секунда по-късно-другата. З-з-з-з (първата). З-з-з-з-з (втората). Настана паника, радостно вълнение. Извадихме две идентични малки туни. Близнаци. Следващите няколко дена не ни се наложи да ловим риба.

Някои дни са перфектни. Този ден, някъде в Карибско море не далеч от източните брегове на Мексико беше такъв. И се падна точно на моят рожден ден. Изгревът, синьото море, вятърът, делфините, двете туни-близнци и залезът бяха подаръците, които Нептун ми дари.

………….

Морска буря

Морска буря

Но други дни са ужасни, страшни, пълни с черни ревящи чудовища.

След повече от 40 часа плаване ден и нощ край източните брегове на Мексико и Белиз, където няма нито едно заливче подходящо за спиране, на третата вечер най-после успяхме да се мушнем между рифовете и сушата и пуснахме котва в 16 фута вода, не много близо до брега. В далечината на запад сияеше Белиз Сити, столицата на Белиз. Между нас и морето на изток имаше само една тясна ивица от коралови рифове. Легнахме си уморени.

Плановете ни бяха да посетим Белиз за няколко дни преди да продължим на юг към Гватемала, да се разходим до Белиз Сити и някои от стотиците малки островчета край източното крайбрежие, да се гмуркаме около Белизийският Бариерен Риф, който, с дължина 322 километра, е вторият по големина в света след Големият Бариерен Риф в Австралия.

На следващата сутрин се събудихме под мрачно натежало небе. Вместо бонбонен изгрев голям черен облък, който почти докосваше морето бавно се приближаваше към нас откъм югоизток. Не след дълго започна да духа, да свисти, да реве. Лудият, който до вчера ни правеше очарователни подаръци пристигна възседнал бурята като демон от дълбините, свиреп, побеснял и стовари върху нас цялата си ярост. Светкавици разцепваха мрака наоколо следвани моментално от страхотни експлозии. Вятър пълен с тонове дъжд ни сечеше хоризонтално. Вече не виждахме бреговете, не виждахме нищо. Взирахме се в GPS-а който показваше, че се носим нанякъде с около 4-5 възела. Котвата беше изпуснала. Включихме моторите за да се опитаме да държим лодката далеч от рифовете и брега, опитвайки се да пуснем котва отново. Пълен хаос.

Факта, че бяхме пуснали котва далеч от брега ни спаси, иначе щяхме да се разбием в скалите. Вятърът ни завлече цяла миля преди да успеем да се закотвим отново. Този път пуснахме 300 фута верига. След известно време бурята поотпусна малко, колкото да си поемем въздух и после удари пак, още по-силно. Този път котвата и дългата вериха ни задършаха. На всеки половин час отбелязвахме GPS координатите. През следващите два дни и две нощи бурята кръжеше над нас като лешояд, атакуваше ни периодично, всеки път по-свирепо и по-свирепо, с ветрове достигащи 40-50-60 възела. Обаразуваха се големи вълни въпреки рифовете, чиято роля е да разбиват вълните и Фата Моргана започна да подскача като див кон, но издържа. Дори в един момент свикнахме и започнахме да играем на карти докато адът от вън си вилнееше. Дори спахме на смени.

На третият ден бурята поутихна. Небето все още беше мрачно, вятърът все още свистеше силно и непрестанно и морето все още беше бурно, но жестоките виелици престанаха. Индикаторът за силата и посоката на вятъра, който и без това не работеше беше изчезнал, но всичко останало си беше по местата. Можеше да е много по-лошо, си помислихме. Какво щяхме да правим, ако това се беше случило насред морето по време на преход? Може би на опитните моряци нашата „буря“ би им се сторила малко завихряне на вятър и дъжд. На нас, само с 2 месеца опит в морелаването, ни се стори ураган. По-късно научихме, че сме преживели тропическата буря Ерин.

Вместо да се разхождаме из Белиз и да се гмуркаме в рифовете, вдигнахме котва веднага щом морето поспадна и се отправихме към Гватемала. Така и не стъпахме на белизийска почва, не се потопихме в белизийски води и не срещнахме нито един белизийски човек или животно. Спомените ни за тази страна са населени от ужасните звуци на бурята.

………….

Морски залез

Морски залез

Съсипани от умора и доста уплашени, продължихме на юг между Белизийският Бариерен Риф и брега, където морето беше доста по-спокойно и течението беше в нашата посока. Вятърът духаше от изток с около 20 възела, лодката се движеше с 8-9 възела. От лявата ни страна се редяха малки мангрови островчета, а от дясно- високи планини, тъмни и мистериозни. Река изливаше кафявите си наноси в огромна делта. Фата Моргана бързо отхвърляше морските мили. Нощем се редувахме на вахта, Иво, Виктор и аз, но през по-голямата част от времето Иво беше на руля, наслаждавайки се на бързата скорост.

Щом навлязохме в залива на Хондурас, където огромни товарни кораби се разхождаха напред-назад и минаваха доста близо до нас вятърът внезапно притихна и морето се изглади като огледало. Лодката почти спря. Новото предизвикателство беше да се задържим будни.

Около 3 сутринта Иво, който беше на вахта и който не беше спал за повече от няколко минути през последните 4-5 дена, внезапно и рязко изви и промени курса на лодката. Аз и Виктор се събудихме разтревожени. Мая спеше като пън.

– Точно пред нас има мост и доста на ниско, за малко да се разбием в моста!- започна да обяснява Иво много упплашен.
– Какъв мост, -му викам аз сънено – не виждам никакъв мост.

Виждах само светлини на брега в далечиата. Бързо взех прожектора и започнах да търся моста в мрака.

– Моста там, не го ли виждаш? Мамка му, не са го отбелязали на картата! А точно от там трябва да минем. На пътя ни е!

Иво наистина виждаше мост. Посочи ни го, описа ни го. Ние с Виктоср започнахме да си напъваме зрението, да гледаме в мрака и да се мъчим да видим моста и ние. Виктор пръв каза, че да и той го видял и накрая и аз се съгласих- имаше мост.

Около един час наобикаляхме моста, от ляво, от дясно, опитвайки се да не се блъснем в него. Проверихме всички морски карти, които имахме на района за да видим дали поне на една е отбелязан моста и да изберем друг заобиколен маршрут. Но го нямаше никъде. Понякога картите са дота неточни, но да пропуснат да отбележат цял мост при това нисък и опасен за навигация насред залива на Хондурас е абсурдно!

– Чакай малко, -викам аз след известно време- това не е мост, а магистрала с лампи на сушата в далечината! Халюцинираш, отивай да спиш!

Поех руля и прекарах останалата част на нощта на вахта, насочвайки лодката директно към въображаемият мост мислейки си колко ли трябва да е изморен Иво за да му се привиждат мостове, че дори и нас да ни убеди…

– Ей, дано жената да не се нацепи в моста…- бяха последните мисли на Иво тази нощ преди да заспи.

…………….

безветрие

безветрие

Времето минаваше бавно. В тъмното лодката се влачеше с 1 възел. Последните моменти от нощта ми се струваха безконечни. Знаех, че има земя наблизо, само на няколко мили от нас, но в мрака я виждах само на електронната навигационна карта. Бреговете на Гватемала бяха толкова близо, че долавях сухата миризма на пръст и древни тайни. Но в тъмнилката виждах само черни контури на планина на фона на нощното небе.

На не повече от две мили от земята зората започна да се разпуква със скоростта на събуждащо се цвете и най-прекрасната гледка постепенно се разгърна пред очите ми. Морето свърши. Започнаха планини. Тъмни, стари облакоядни планини, наподобяващи гърба на спящо чудовище в чиито вени тече кръвта на гигантски дървета и незнайни зверове. Зeлени хълмове на брега на река, дом на чапли, водни лилии и призраци.

Там на брега, където реката среща морето, под богатите гърди на планината, хора бяха построили малък град.

 

Ливингстън, Гватемала

Ливингстън

Ливингстън

Ливингстън е шумно рибарско градче, където хора и стоки пристигат единствено по вода, тъй като няма сухоземни пътища до града. Тук е мястото, където яхти пристигащи в Гватемала и пътуващи нагоре по реката Рио Дулсе до Фронтерас трябва да спрат за да оформят входните документи.

Паркирахме се на един от малките докове, където рибарски лодки и водни таксита спираха да заредят гориво и да оставят или вземат пасажери и стоки за Фронтерас или Пуерто Бариос на всеки няколко минути.

Рибарска лодка

Рибарска лодка

По стръмната улица към имиграционният офис имаше малки negocios (магазинчета), където се продаваха пресни плодове и зеленчуци, pan de coco (кокосов хляб), tortillas (царевични питки), както и дрехи, обувки и всякакви други неща. Забелязахме странната смесица от хора. Латиноси с каубойски шапки и карирани ризи се разхождаха бавно по улицата, жени от местните племена Киче и Кекчи с дълги черни плитки, ярки дантелени блузи и традиционни плисирани поли бяха насядали край тротоарите с бебета в ръце, наобиколени от малки сополиви деца.

Майка и дъщеря от племето Кекчи

Майка и дъщеря от племето Кекчи

Но това, което отличава Ливингстън от всички останали градове в Гватемала са Гарифуните- „черните индианци на Централна Америка“.

Гарифуните са карибски мъже и жени с африкански произход, с коси сплетени на дебели плитки и плетени ямайски шапки, които съставляват по-голямата част от населението на този град. Тяхната идентичност се е формирала през 17 и 18 век насред жестоки условия на експлоатация и изселване. Историята им започва с корабокрушение.

Момиче Гарифуна

Момиче Гарифуна

През 1635г. кораб натоварен с роби от Африка предназначени за плантациите на колониите от Новият Свят се разбил близо до остров Сейнт Винсент в Карибско море. Няколкото стотин оцелели намерили убежище на острова и се смесили с местните карибски индианци, които били избягали от колонизацията в Южна Америка и живеели свободно на острова. С времето традициите, музиката и вярванията на двата народа се смесили за да положат началото на нова етническа идентичност- Гарифуните.

Баба Гарифуна в домът и

Баба Гарифуна в домът и

По-късно през 17в. френски заселници дошли на острова и се присъединили към местните в мирно съвместно съжителство. Но когато английски колонизатори дошли и започнали да присвояват земя избухнала война между англичаните и гарифуните, които имали подкрепата на французите. През 1796 масивните британски войски спечелили войната и изпратили гарифуните в изгнание на остров Роатан край бреговете на Хондурас. Там гарифуните основали нови общности и рибарски селца разпространявайки се в Никарагуа, Гватемала и Белиз.

Момиченце в гарифунският квартал на Ливингстън

Момиченце в гарифунският квартал на Ливингстън

Днес в Ливингстън е най-голямата гарифунска общност на Гватемала, чието население навсякъде другаде се състои предимно от латиноси и потомци на маите. Тук срещнахме Поло Мартинес, който ни разведе из гарифунският квартал. Невероятно начетен и интелигентен, Поло ни разказа за неговата култура, музика, история, език и традиции. В замяна ние му дадохме торбичка ориз и няколко прочетени книги на английски.

Поло Мартинес в гарифунският квартал

Поло Мартинес в гарифунският квартал

Гарифуните в Ливингстън са без изключение многоезични. Освен английски и испански те говорят техният си гарифунски език, който е смесица от карибски индиански, испански, английски и френски. Но най-интересното за техният език е, че те разделят думите на „женски“ и „мъжки“, като жените използват различни „женски“ думи за едни и същи понятия, за които мъжете използват „мъжки“ думи. Например за „къща“ жените използват само женската дума за къща, а мъжете използват друга дума- мъжката дума за къща.

Селската пералня. Жените ползват вода от реката за пране.

Селската пералня. Жените ползват вода от реката за пране.

Друга интересна личност, която срещнахме на доковете докато чакахме да излезе вятър беше Ливейро Гамбоа. Той ни разказа говорейки смесено английски и испански за местната гарифунска общност и настоящите им проблеми свързани с безработица и расизъм. Ливейро беше доста странен на външен вид- черна кожа, бяла брада, дълги дебели плитки намотани под огромна червена плетена шапка, като кошница и сини очи.

Ливейро

Ливейро Гамбоа

– Как така сини очи?- го попитах
– Там е проблема, нали това ти обяснявам…Кой знае от къде са се взели моите сини очи.

Следобедният вятър се засили. Готови да потегляме нагоре по реката, ние се сбогувахме с Поло и Ливейро. Те ще са там, когато и да се завърнем.

– И запомни, -ми извика Ливейро- somos el único pueblo que no ha vio combate. Aquí la gente muere de vejez. (Ние сме единственият народ в Гватемала, който не е видял война. Тук хората умират от старост.)

Мира с момиченце Гарифуна, Ливингстън, Гватемала

Мира с момиченце Гарифуна, Ливингстън, Гватемала

 

В предишният епизод рказах за това колко струва да обикаляш света с лодка.

.

В следващият епизод ще разкажа още за първите ни впечатления и преживявания в Гватемала.

 

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share