Островът на маймуните

Островът на маймуните

от Мира Ненчева

Ние хората, въпреки историята, въпреки природата, въпреки съвестта ни, продължаваме да вършим странни неща в името на науката и в името на човечеството.

Майка и бебе резуз макак

Майка и бебе резуз макак

На 12 морски мили югозападно от Фахардо открихме малко островче- едва 600 на 400 м., плоско от северната страна със стръмно каменисто хълмче от югозападната, издигащо се от морето и достигащо 35м височина. Островът е залесен и необитаем, с изключение на няколкото стотин игуани и над 1000 маймуни от вида Резус Макак (Rhesus Macaque), които не се срещат никъде другаде в Пуерто Рико или в останалите карибски острови.

Кайо Сантиаго, Пуерто Рико

Кайо Сантиаго, Пуерто Рико

Маймунки! Колко яко, си казахме ние. Но това не е туристическа атракция и дори ако мястото не се пази в тайна, то е забранено за посетители. „Нарушителите ще бъдат наказани“- гласят табелки покрай брега. Това може би обяснява факта, че бяхме единствената лодка и единствените хора в околността.

 

.

.

Още щом се приближихме с лодката в заливчето до западният бряг чухме крясъците на маймуни в гората  и решихме да ги посетим с нашият нов каяк. Доближихме се до брега и започнахме да гребем в плитчините от подветрената страна на острова. Спряхме до едно малко пясъчно плажче и предпазливо се огледахме за маймуни в сенките на рядката горичка. Зачакахме. Скоро се появи двойка маймуни и седнаха срещу нас в далечината, хвърляйки ни по един нехаен поглед от време на време. Няколко минути по-късно започнаха да прииждат макаци от всички посоки. Някои вървяха на четири крака по земята, други подскачаха от клон на клон в короните на дърветата и от време на време надаваха остри крясъци, без особена причина. Озовахме се заобградени от стотици маймуни седящи на земята около нас и в клоните на дърветата.

 

резус макаци

резус макаци

Резус макаците са средно големи маймуни, сиви, кафеникави и жълти на цвят с къси опашки и червени лица, родом от Индия, Бангладеш, Пакистан, Непал, Бурма, Тайланд, Афганистан, Виетнам и южен Китай. Тези примати са най-широко разпространени в различни географски райони и обитават голямо разнообразие от климати и надморски височини в Централна, Южна и Югоизточна Азия след хората. Те оцеляват в сухи открити места, тревисти и гористи райони и дори се намират на височини до 2500 м. Също така са лесни за отглеждане в зоо паркове и в домашни условия. Често се размножават и броят им нараства, за това ги смятат за обратното на „застрашен вид“, а в Азия ги считат за напаст, като плъховете, особено в градовете, където маймуните ходят да търсят храна в отпадъците и често крадат каквото им попадне.

млад мъжки макак

млад мъжки макак

Фактът, че са толкова многобройни, устойчиви и лесни за отглеждане, както и фактът, че макаците и хората са доста близки по анатомия и физиология с 93% общи гени и общ прародител (преди 25 милина години), ги прави доста популярни в научната сфера.

.

.

„Резус макаците са широко използвани за медицински и биологични тестове, както и за животински експерименти. Името им дава названието на „резус фактор“- един от елеметите в човешката кръвна група. Резус макаците са също така използвани във всеизвестният противоречив експеримент за майчински лишения през 1950-те от доктор Хари Харлов, сравнителна психология. Други медицински открития улеснени от ползването на резус макаци включват: ваксини за бяс, дребна и едра шарка, лекарства за конторлиране на СПИН и по-доброто разбиране на женскта възпроизводителна система и ембриони.“ (От Уикипедия)

Маймунки с цифри и букви на гърдите

Маймунки с цифри и букви на гърдите

През 50-те и 60-те години НАСА изпраща макаци в космоса, от които един се завръща жив, а Русия последно праща маймунка извън орбита на Замята през 1997. Макак става първият клониран примат през 1994г., а 2001 г. се ражда и първото транс-генетично маймунче наречено Анди, съдържащо гени на медуза и светещо в тъмното.

.

.

За научни изследвания и експерименти проведени на територията на САЩ се използват маймуни внесени от Индия, както и маймунките от колонията на остров Кайо Сантиаго, не далеч от бреговете на Пуерто Рико (неинкорпориран щат на Америка), където група от 409 животни били донесени през 1938 г. (зората на Втората Световна Война, когато на много от околните малки острови се извършват редица военни и други опити и учения). Днес колонията наброява над 1000 индивида, коио се разхождат свободно на малкия остров. С тях се занимава Университет Пуерто Рико – Карбски център за изследване на примати. Научните работници наблюдават държанието на“дивите“ животни. Тези маймуни също така задоволяват нуждите за научни експерименти на Националният Здравен Институт на Америка и университетите Йеил, Чикаго и Харвърд.

майка с бебе

майка с бебе

Въпросът дали животни трябва да се ползват за научни изследвания е доста противоречив. Някои хора твърдят, че в името на медицинският напредък, няма друг начин. Животните могат да бъдат пожертвани за доброто на човечеството. Нека хиляди маймуни, казват те, бъдат инфектирани с болести, изучавани и пожертвани дори ако благодарение на това само един човек бъде спасен. Този човек може да е детето ви.

.

.

Ако всички са съгласни да се прави дисекция на жаби в училищата с научна цел и да се ползват лабораторни плъхове за медицински експерименти, то каква е разликата с маймунките? Макаците, подобно на плъховете, са просто още един вид животни в изобилие. Но те не са плъхове, може да спорите вие, нито са животни „произведени“ за месо. Това са диви животни, които приличат на нас.

резус макак

резус макак

 

Тези, които защитават правата на животните ще ви кажат, че е нечовешко, даже безбожно да се убиват живи същества независимо какви са причините. Повечето научни изследвания върху животни и без това са безсмислени, поради физиологическата разлика между животните и хората. Независимо, че имаме прилика с макаците, факт е, че различните видове имат различни реакции към вируси и болести. Например резус макаците носят Херпес Б вирус, който не им вреди изобщо, но е опасен и смъртоносен за хората. Така че какъв е смисълът да се разработва ваксина за дадена болест, като се използват маймуни, след като ваксината няма да е ефикасна за хора?

.

.

Макаците, които наблюдавахме от разстояние на Кайо Сантиаго бяха много предпазливи и добронамерени към нас. Явно бяха свикнали с човешко присъствие, тъй като научните работници идват с лодка да ги хранят всеки ден. Стояха и чакаха, но ние нито ги хранихме, нито ги доближихме. Някои ядяха листата и кората на дърветата, други внезапно се изнервяха и сбиваха, което предизвикваше краткотрайна суматоха и всички крещяха и се възбуждаха, но след няколко секунди се успокояваха и продължаваха да се занимават с обичайните си занимания. Майки кърмеха бебета, ромнтични двойки правеха краткотрайна любов, старейшините се караха на младоците.

Ауимбое-ауимбое

Ауимбое-ауимбое

Жълто-зелените им очи и сериозни лица им придаваха тъжно изражение, но това беше само илюзия. Ние хората много обичаме да хуманизираме животните и да им придаваме човешки черти. Например делфините затворени в басейни, които в действителност може би страдат ужасно, ни изглеждат усмихнати. Ние им се усмихваме в отговор и плуваме с тях и даже ги целуваме за снимката. Тези маймунки, от друга страна, които на нас ни изглеждаха тъжни (защото ние знаехме каква съдба ги очаква) са всъщност най-вероятно доста щастливи. Те нямат представа какво е предназначението им и се чустват добре: рзхождат се свободно на островчето си, което е техният дом от поколения насам- дом, където няма хищници, където храната не е проблем и климатът е прекрасен.

 

.

.

Те не подозират за съществуването на останалият свят извън островчето, не знаят нищо за произхода си, за истинската свобода и независимост, за истинската дива природа, за Индия. За тях няма друг вариант (както и за много от нас, които, въпреки, че знаем доста повече, приемаме актуалната система, импозираната ни социална структура и йерархия, условия и закони и живеем „свободни“ цял живот на малките си островчета от фалшив комфорт и фалшиви предназначения, притежавани и управлявани като роби, докато експериментите продължават).

.

.

*Споделете във Фейсбук и ни пишете вие какво мислите за всичко това.

Share

Горските демони на Гватемала

* Миналият път разказах за приключенията ни в каньона Бокерон

 

Глава десета. Горските демони на Гватемала

автор: Мира Ненчева

 

“ И те се покатерили във върховете на дърветата. Но дърветата започнали да растат по-високо. Станали огромни. Така, когато те искали да слязат обратно на земята, Един Бац и Един Уен немогли да слязат от върховете на дърветата. Така те останали във върховете на дърветата в малките планини и в зелените планини. Останали в горите, ревейки и крещейки в клоните на дърветата.“

– Легенда за Един Бац и Един Уен, Попол Вух

 

Езерото Изабал, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

Октомври, 2013

Първият път когато ги чухме ни полазиха тръпки. Спогледахме се.

„Какво беше това?“

Когато денят и нощта започнат да се сливат и светлината загасне до омагьосано лилава, те започват да реват. Започват да плачат, да стенат, да крещят, да ръмжат. Ще чуете, дори когато сте на километри от тях, най-сърцераздирателните плачове, най-меланхоличните стенания, най-зловещите крясъци, най-злокобното ръмжене. Какво ли е това ранено животно (или демон), ще се запитате, способно на такава свирепа тъга.

Нощта пада над езерото...

Нощта пада над езерото…

На няколоко мили на югозапад от градчето El Estor река се влива в езерото Изабал. El Rio Polochic е най-големият приток на най-голямото езеро в Гватемала.

Река Полочик

Река Полочик

Преди да достигне езерото, реката се разделя на няколко по-малки ръкава образувайки широка усамотена делта със скрити заливчета и блатисти брегове оврасли с гъсти тревулаци, храсти и ниски дървета. Непроходима зелена тропическа разстителност.

Бреговете на еерото Изабал. Сиера де лас Минас в далечината.

Бреговете на еерото Изабал. Сиера де лас Минас в далечината.

След приключенията ни в в каньона Бокерон, трите лодки: Фата Моргана, Friendship и Blizzard потеглихме към делтата на река Полочик. Пуснахме котви в едно безлюдно заливче близо до устието Bocas de Polochic.

.

.

Нямаше никой освен нас. Тотална липса на цивилизация. Нищо не помръдваше.

Фата Моргана близо до устието на река Полочик в езерото Изабал, Гватемала

Фата Моргана близо до устието на река Полочик в езерото Изабал, Гватемала

Тук дните се повтаряха едни и същи.

 

Река Полочик

Река Полочик

Гватемала е малка държава в Централна Америка на юг от Мексико и един от най-биоразнообразните райони в света с уникални екосистеми и изобилие от дива природа. Устието на река Полочик е едно от местата с най-богатата природа в света Девствена разстителсност дом на диви животни.

Делта на река Полочик, Гватемала

Делта на река Полочик, Гватемала

Водите на делтата са царството на риби, видри, водни крави и крокодили. Бреговете са дом на койоти, ягуари, ленивци и гигантски мравояди. В небесата патрулират над 250 различни вида птици, между които чапли, тукани и папагали.

.

.

Всички тези същества се крият дълбоко в горите и блатата, потайни и незабелязани, притаени под повърхността на езерото, скрити между високите жилави треви и храсти. С изключение на тези, които шумно се самопровъзгласяват от върховете на дърветата за „наблюдателите на Земята“.

По река Полочик

По река Полочик

Всеки ден призори и малко преди здрач, техните ужасяващи крясъци раздират гората, пронизват въображението, вледеняват кръвта. Може да си помислите, както аз си помислих, че съществата, които надават тези ревове са огромни хищни чудовища, изоставени, безнадеждно ранени. Или може да си помислите, както аз си помислих, че това са злите посланници на Сатаната, които в този момент разкъсват поредната си жертва. Такива са им гласовете, дълбоки и зловещи, сякаш идват от ада. Ревовете на черните Ревящи Маймуни на Гватемала.

Черна Ревяща Маймуна

Черна Ревяща Маймуна

Ние ги чувахме всеки ден при изгрев и при залез слънце, но така и не свикнахме с пъклените им вопли.

Пърият път ги видяхме в далечината, малко преди сдрачът да се сгъсти и погълне мрачните им силуети притаени насред клоните на едно тънко безжизнено дърво с окапали листа. Бяха група от около 10-12. Нощта се спусна.

Семейство ревящи маймуни

Семейство ревящи маймуни

Черните Ревящи Маймуни, наречени така заради какфоничните звуци, които надават, обитават тропическите гори на Централна и Южна Америка. Когато няколко ревящи маймуни си отприщят гласните струни, често рано сутрин или привечер, могат да бъдат чути от 5 километра. Мъжките маймуни имат големи гърла и специализирани гласни струни, които им позволяват да си усилват звука. Ревовете им са предназначени да изпращат ясни съобщения на останалите маймуни: Тази територия ми принадлежи. Тези вокални примати са най-едрите от всички маймуни в Новият Свят. Тяхната опашка е като пети крайник, който ползват да висят от клоните на дърветата, докато ръцете и краката им са заети с бране и ядене на листа. Тези маймуни рядко слизат на земята и предпочитат да си прекарват времето в клоните на дърветата и да ядат листа, които съставляват по-голямата част от диетата им.

Иво и още една маймуна на дървото

Иво и още една маймуна на дървото

На следващият ден ги видяхме отново. Качихме се в каяка и часове наред гребахме нагоре по широката бавна река. После се спуснахме бавно и безшумно обратно надолу. Спряхме край брега под едно дърво, където две ревящи маймуни си почиваха в клоните на старо дърво, на по-малко от два метра над главите ни. Ние се втренчихме в тях, те се втренчиха в нас. Ние ги гледахме с възхита и умиление. Те ни гледаха ни с недоверие и неприязън. Бяхме нарушители в тяхната територия.

.

.

Не смеехме да помръднем. Единият маймун не престана да дъвче листа, които си тъпчеше в устата с много бавни движения без да сваля поглед от нас. Пръстите на ръцете му бяха черни и тънки и умело намираха най-сочните листа. В изразителните му очи прочетох следното съобщение:

„ Махнете се, не виждате ли, че се опитвам да обядвам на спокойствие. Това е моят личен клон, мойто лично дърво. Вие как бихте се почуствали, ако аз се лепна на прозореца ви и ви зяпам докато се храните?“

Основната прехрана на черните ревящи маймуни е листа. (Може би затова реват...)

Основната прехрана на черните ревящи маймуни е листа. (Може би затова реват…)

Изглеждаше тъжен, лош и доста грозен. Зъбите му бяха криви и пожълтели, черната му козина най-вероятно гъмжеше от бълхи. Дългата му дебела опашка се беше вкопчила в клона като някакво мрачно пипало. Устата му, неспособна да се усмихва, му придаваше сърдито меланхолично иражение.

.

.

Но това, което ме порази най-много бяха очите му. Влажни, дълбоки, пълни с мърдост и древни тайни. Караха ме да се чуствам неудобно, виновно. Очите му бяха очи на някой, който си спомня времената, завинаги изубени в миналото, когато е бил принц. Когато той и неговият брат са били изгонени от цартвото на хората и наказани в жесток акт на отмъщение да живеят завинаги из върховете на дърветата, в малките планини и в зелените планни. И никога да не се завърнат в света на хората.

.

.

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share