Куна Яла- Шарените баби

Шарените баби

Kuna Yala Woman  by Maya

Жена Куна -рисунка на Мая

 

Като ги видях за първи път ми заприличаха на цветя и пеперуди в райската градина; на малки калинки с кльощави крачета насред необятен монотонен тюркоазен пейзаж. Толкова дребни и деликатни, пъстри и елегантни са жените Куна от архипелага Сан Блас в Панама.

A Kuna Woman

A Kuna Woman

Още щом стъпваме на острова, където в колибки на плажа живеят само няколко семейства индианци от племето Куна, се озоваваме наобиколени от всичките му обитатели- деца, кучета, мъже и шарени жени с червени забрадки подобни на руските матрьошки от детството ми. Мъжете ни поздравяват приветливо, но веднага се изпокриват в къщурки и хамаци и ни изоставят в ръцете на няколкото госпожи, които само говорят Дулегая (индианcкият език на Куните) и които ни примамват под един много нисък навес от палмови листа, където върху една голяма дървена маса започват да изваждат и да ни показват дълги нанизи от дребни стъклени синци и моли за продан.

Kuna Women showing their molas

Жените Куна ни показват моли и гривни

A Kuna woman is putting up molas for sale

Куна показва моли за продан

Мола е правоъгълна кърпа, която наподобява декоративна картина и се състои от няколко слоя разноцветни платове изрязани в сложни традиционни форми и зашити с много фин бод едни върху други, така че да формират абстрактни фигури и десени подобни на лабиринти. Молите (винаги по две идентични) са най-популярният, най-важният и най-оригиналният занаят от всички индиански занаяти на всички индиански племена от Панама. Традиционните преобладаващи цветове са ярко червено и винено червено, оранжево и жълто на черен или тъмночервен фон.

mola

Мола

mola

Мола

Всяка жена Куна умее да изработва моли и всяка жена Куна притежава десетки Моли за продан, тъй като откакто туристи започват да посещават островите Сан Блас молите се превръщат в основен търговски продукт на местните индианци. Ако вие не отидете при тях да си купите мола, те ще дойдат при вас да ви продадат мола! Така че ако сутрин забележите дървана лодка натоварена с жени с червени забрадки да гребат по посока на вашата яхта- пригответе се за бизнес!

Kuna Women on their way to trading with cruisers

Жени куни на път към крузърите да продават моли

Жените бавно разгръщат молите си, една по една; всяка ни показва по десетина. Само една от тях говори испански- Паолина- и тя се превръща в наш преводач по време на сложният процес по избирането на моли и пазарлъка.

.

.

.

.

Трудно е да избереш мола. Всички са различни, ръчно изработени и уникални. Някои са по-сложни от други и са направени от повече пластове с много фин скрит бод и тези са по-скъпи от другите, направени с по-малко платове и с по-едър бод.

.

.

Решавам да взема по нещо от всяка от жените- общо две моли, две гривни от синци и лента за главата. В замяна им давам ориз, брашно и други хранителни продукти и предмети, както и малки торбички със синци. По този начин спечелвам правото да ги снимам.

Maya trying on a mola blouse

Мая пробва една мола-блуза

.

.

Облечени в традиционните си облекла от глава до пети, които жените Куна носят ежедневно, а не само ако идват туристи, те ми позират за снимка- прелестни букетчета от форми и цветове така умело подбрани и съчетани, сякаш още едно перфектно създание на природата, а не на модата.

.

.

Kuna Woman

Kuna Woman

.

.

Всички жени Куна спазващи традиционния начин на живот носят тъмни прави поли до колената с оранжеви, жълти или зелени десени и мола-блузи, които са най-важният отличителен елемент от облеклото им. Те са направени от фини леко прозрачни платове с буфан ръкави и с едри шарени флорали мотиви, пришити към две идентични моли- една за предницата и една за гърба. Червените забрадки вързани върху къси черни прави коси или развързани на главите им са още една неизменна част от носиите на жените Куни, както и гривните по ръцете и краката им направени от дълги нанизи от дребни стъклени мъниста с преобладаващи оранжеви и жълти цветове, намотани около глезените и китките им. Друг важен детайл е златната халка на носа, а често по-младите се разкрасяват допълнително и с ярко червило и руж на бузите.

.

.

.

.

И въпреки, че в Куна Яла направата и търговията с моли е изцяло женско занимание, срещнахме две възхитителни изключения. Едното- Венансио- гей, който дойде да ни посети до лодката предлагайки най-качествените, най-сложните и изключително красиви моли, които някога сме виждали (някои- лична изработка, но повечето направени от жените на неговия остров и той само ги препродава).

Venancio- Master Mola Maker and mola re-sale

Венансио- майстор на моли и препродажба

Второто изключение е Лиса. Лиса също дойде при нас с една моторна лодка и ни показа десетки перфектни моли, някои направени за държачи на бира и опакавки за вино, други- дамски чанти. Освен испански, Лиса говори добре и английски и е страхотна организаторка. Притежава невероятна каризма и чар и помага на крузърите, ако имат нужда от нещо. Освен, че се занимава с изработката и продажбата на моли, тя също така организира екскурзии с моторната си лодка нагоре по река Рио Сидра на основната земя, до един водопад. Познанията и по местна история, по местната география, флора и фауна заслужено я правят речен гид номер едно. Дълго време си говорим с Лиса и Мая също много я хареса, особено синия и лак за нокти. Мая много обича лакове.

Lisa- Master Mola-Maker

Лиса- майстор на моли и речен гид

„Но защо ръцете и са толкова големи?“- пита Мая, след като Лиса си замина.
„Ами защото Лиса се е родила мъж…“- трябва да обяснявам аз. А аз знам за Лиса, защото това е първото нещо, което научих (от други крузъри) , преди да науча каквото и да било за Куна Яла.

Лиса е не само индианец-травестит майстор на моли, но е също така без съмнение и най-известата Куна сред крузърите. Всички говорят за нея (Азис на куните). В Куна Яла- матриархално общество, където мъжете се местят да живеят в къщите на булките си и където момичетата се считат за по-ценни от момчетата; където семейното фамилно име се предава от майка (а не от баща) на дете- гейовете и травеститите биват считани за трети пол и са приети от обществото без следа на дискриминация или омраза. И така, те също могат да станат едни от най-добрите майстори на моли!

Mira (176 cm tall) with a Kuna woman

Мира с жена Куна

Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

 

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Морските Каубойци

Морските каубойци

.

.

Сутрин, много рано, още преди първите слънчеви лъчи деликатно да докоснат върховете на палмите с розовата си светлина, те се смъкват от хамаците си, изпълзяват от колибките си и изчезват в морето. Всеки ден ги гледаме като се завръщат следобеда покрай нашата лодка, канутата им пълни с кокосови орехи, няколко мангота, риби и рапани.

.

.

Ето го Виктор пак се появи. Виктор е един кльощав около 60-тина годишен индианец, който пристигна да ни таксува 10 долара, за това че сме пуснали котва край един от островите на Кайо Холандес (таксата е за 1 месец и е валидна само за тази островна група) още щом пристигнахме в Сан Блас. Неговото основно занимание е да събира кокосови орехи от съседните необитаеми острови и по няколко часа сутрин бавно гребе от остров на остров седнал в кануто си, докато го напълни с кокосови орехи. Виктор изтърсва купчина манго, авокадо и банани на нашата палуба. В замяна ние му зареждаме мобилния телефон и всички мобилни телефони на всички мъже от неговото островче, тъй като те нямат ток, нито генератор, а ние често произвеждаме повече електричество, отколкото ни е нужно с нашите слънчеви батерии. Даваме му и две бутилки с питейна вода.

Viktor

Viktor

„После ще донеса още празни шишета за вода.“- казва Виктор, но ние му обясняваме, че машината ни за десалиниране на морска вода не може да произвежда неограничени количества, а само определен брой литри на ден и то само, ако е слънчево и ако слънчевите панели работят на пълна пара, за да захранват машината за вода.

„Ако е облачно или вали не можем да правим вода и не можем да ви зареждаме телефоните“ –му обясняваме. Той изглежда схваща как стоят нещата и бавно се отдалечава от лодката.

Превърнахме се в местната централа „Ток и Вода“ и навсякъде, където отидем раздаваме сладка питейна вода и зареждаме телефоните на индианците.

.

.

Вятърът се засили и внезапно нашият приятел Виктор с неговото тясно дълго двайсетина-годишно улу издълбано от парче твърдо дърво, опъна платно! Първо монтира една малка крива пръчка за мачта, после сложи гик и един мръсен чаршаф за платно. Чаршафът се ветрее няколко секунди, после хваща полъх и се опъва; улуто се засилва и като змийче се хлъзва по повърхността на морето с приятна скорост. Нашият приятел ползва греблото като рул, с което направлява кануто в избраната посока. Феноменална гледка: това тъничко мрачно кану едва няколко сантиметра над водата, внезапно плава с платно! Оказа се, че индианците от племето Куна са превъзходни мореплаватели-ветроходци.

.

.

На другия ден питам Виктор за ветроходното му улу.

„ Ние винаги сме плавали из тези води, още когато нашият народ е слязал от планините и отишъл да живее на островите, преди много години, преди вие белите хора да се появите с вашите големи кораби. Само дето в онези времена платната на нашите улута са били друга форма и от други материали. Сега, след като вече ви срещнахме вас мореплавателите, от вас се научихме да правим по-добри платна. Някои крузъри ни дават старите си скъсани платна, които не им трябват вече, а за нас те са цяло богатство. На нас ни трябва само едно малко парче. И сега вече правим платна с по-добра форма. Всички се научиха как да правят по-добра форма и сега всички имаме добри ветроходни улута.“

.

.

Улу е кану издълбано от дънер на твърдо дърво в планините на основната земя. Островитяните си купуват улутата, които за тях са страшно скъпи (между 100 и 500 долара, в зависимост от размера и качеството) от майстори, които ги правят на континента. За индианците Куна улуто е най-ценното им притежание (подобно на кола)- инвестиция, която трае 20-30 години и повече.

.

.

Подобно на каубойците от дивия запад, които са били изцяло зависими от конете си, индианците Куна живеещи на малките изолирани островчета в архипелага на Сан Блас са силно зависими от своите канута. Използват ги за транспорт между островите, когато ходят на гости на роднини на съседни острови или да си заредят провизии, да ходят на риболов, да си носят прясна вода от реките на континента и да събират кокосови орехи, банани, манго и авокадо. Когато няма вятър и морето е спокойно, те използват гребла, за да се придвижват, но щом излезе вятър, опъват платната. А платната са често скалъпени от намерени и рециклирани материали- платове, платнища, даже политически лозунги с всякакви цветове, като някои са по-елегантни от други.

.

.

Основната прехрана на Куните са рибата, кокосовите орехи и зелените банани. Мъжете и момчетата от всяко семейство стават рано и заминават да ловят риба с харпуни в плитчините и рифовете около островите до към обяд, когато се завръщат в къщи и си почиват. Навръщане може да спрат на някой от съседните необитаеми острови или на континента, където в горите растат плодове и кокосови палми и да си наберат няколко кокосови ореха. Кокосовите ореи, както и екзотичният улов, като октоподи, омари и раци ги продават на колумбийски лодки за износ.

.

.

Скоро свикваме да виждаме ветроходни канута навсякъде, кръстосващи водните пътища на територията на Куна Яла. Понякога даже виждаме по няколко наведнъж- трафик между по-големите островни общности рано сутрин (отиват на „работа“) и следобяд (връщат се от „работа“)- регата от малки дървени улута с разноцветни платна, като ято еднокрили молци. А когато ние плаваме между островите внимаваме да не намелим някой тих дребен еднокрил молец.

Индианците също скоро свикват да ни виждат и нас обикаляйки из водите около островите с нашето“улу“ подобно на техните- пластмасовия оранжев каяак- безценен подарък от спонсорите ни www.KayakShop.bg

Ветроходни Улута

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая и Децата на Луната

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Децата на Луната

Децата на Луната

.

2-годишната Пилар, Куна Яла

През нощта, когато навън е черен мрак, идва Драконът и поглъща Луната. И загасва мътната сребриста светлина върху повърхността на спящото море.

Светът притихва. Времето спира.

В мракът на тези черни нощи излизат бледите деца. Кожите им- тъжното сияние на Луната, косите им- тъжното сияние на Луната.

Очите им- тъжното сияние на луната.

Децата на Луната.

Албиносите са хора (и животни), чиято генетично унаследена липса на меланин в организма причинява обезцветяване на кожите, косите и очите им. Независимо към коя етнос или раса принадлежат, те изглеждат бели, с розови кожи, жълти коси и светло сини очи. Слънцето им вреди много повече, отколкото на нормалните хора, по-лесно хващат рак на кожата и слънчевата светлина дразни очите им, затова те трябва постоянно да се предпазват от слънцето.

Има няколко места по света с много висока концентрация на албиноси, където те имат специално място в обществото- най-често- биват дискриминирани. Жертви на суеверия, те биват преследвани и сегрегирани, считани за „болни“ или за „духове“, „наказани от господ“. В Източна Африка и по-специално в Танзания, албиносите са считани за лош късмет и биват измъчвани и даже убивани. Крайници на албиноси биват използвани от африкански шамани и вещици за направата на талисмани и отвари. Отварите и талисманите съдържащи крайници и коси от албиноси, най-вече- от бебета и деца албиноси, се считат за магически и тези, които ги притежават или консумират вярват, че ще им донесат щастие и успех в бъдеще.

В Куна Яла (Панама), където в малки изолирани общности живеят индианците от племето Куна, е най-високата концентрация на албиноси в света. Тук един на всеки 160 човека е албинос.

2-years-old Pilar with her family

2-годишната Пилар и нейното семейство

Но тук бледите островитяни наричани „сипуси“ не са сегрегирани и преследвани. Напротив, те са считани за по-висши и по-крсиви, за „царе“ и всички ги уважават.

.

.

Според една местна легенда, тяхното специално задължение е да защитават Луната от Дракона, който я „изяжда“ и по време на лунно затъмнение те са единствените хора, които имат право да излизат извън домовете си и със специални лъкове и стрели да пронижат дракона. Те са единствените, които могат да убият Дракона-луноядец.

Albino cat, in Kuna Yala

Котка-албинос, Куна Яла

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 
 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Циганските махали на рая

*Предишният разказ озаглавен Куна Яла- рай на края на света ни запозна с малките идилични Куна Яла острови и техните обитатели- индианците Куна.

Циганските махали на рая

от Мира Ненчева

.

.

Когато за първи път отиваме на остров Порвенир за да минем имиграция и митница няколко дни след като пристигнахме в Сан Блас (Панма) отново се озоваваме в друг свят. Насред спокойни сини води, изолирани в едно от най-дивите кътчета на планетата, застанали върху бавно потъващи основи от пясък и корали, се намират големите градски общности на Куна Яла.

.

.

Според гъстотата на населението спрямо територията, тези са едни от най-гъсто населените места на планетата, където според модерните стандарти жилищата и санитарните условия са лоши, условията на живот са ниски, достъпът до чиста питейна вода е проблемен, а електричеството е ненадеждно. Тези големи Куна общности са още един пример за гобалното нарастване на населението и замърсяването на околната среда в днешно време.

Ако малките изолирани островчета с фин розов пясък и колибки насред кокосови палми плаващи насред кристални сини води ни се сториха „земен рай„, то големите пренаселени острови в Куна Яла заобиколени от смърдящи боклуци ни напомниха повече на циганските махали.

.

.

В Сан Блас по-голямата част от населението живее в организирани общности на по-големите острови. Разликата между малките идилични островчета, където само 2-3 Куна семейства живеят по традиционен начин в мир и спокойствие насред кокосови палми и коралови рифове и големите оствони колонии претъпкани с хора и боклуци, е като разликата между малките китни селца и големите задръстени градове в една и съща държава.

.

.

Натрупани една върху друга- къщи от бамбук и дъски с наклонени стени и закърпени покриви от ръждясала ламарина заобиколени с кофи, легени и бидони пълни със зеленясала вода, наколни тоалетни над морето, руините на някакъв циментов кей. Почти няма дървета и всичко изглежда сиво. Но най-вече- боклук. Заклещени между камъните покрай брега, между празните черупки на рапани и мъртви корали- парчета пластмасови останки. Боклуци навсякъде.

.

.

Тук Куните имат бензинови генератори и използват скъпото електричество най-вече да гледат телевизия и да си зареждат мобилните телефони. Благодарение на телевизията новото поколение индианчета вече имат друг поглед над света и други „нужди“. Малки момичета гледат сапунени латино-сериали и се учат как става съблазняването и далаверите. Минавайки покрай отворената врата на един дом виждаме как група ученички гледат много съсредоточено по един секс-канал видео инструкции за това как се прави стриптиз. Групи тинейджъри по дънки и със зализани коси висят по ъглите между къщите и не правят нищо; като в клиповете от любимите им латино-песни- те са „кул“. Алкохолът и наркотиците вече са голям проблем и тук.

.

.

Но въпреки, че глобализацията и озападняването вече до голяма степен са засегнали големите Куна общности и въпреки, че там липсват адекватни санитарни условия, достъп до прясна вода, надеждно електричество, хигиеанични домове и боклукът е навсякъде; въпреки, че островитяните са предимно бедни и безработни (всичко това са характеристики на бедняшки квартали), тези общности са организирани, с установени традиции и социален ред и със стриктна йерархия. На всеки остров има „саила“ или вожд- нещо като кмет. Но за съжаление, от лични наблюдения, както и от това, което чухме от други хора, повечето саили, подобно на повечето политици, са корумпирани. Индианци или не, парите са покварили и тези хора.

.

.

Всяка вечер населението на островите се събира на централния площад или в най-голямата колиба, където се провежда „конграсът“ и всички могат да изкажат мнение, оплакване или идея. В случай на престъпление, като например кражба или домашно насилие, конгресът решава какво ще е наказанието- най-често парична глоба или задължителен обществен труд. По време на конгреса също така се решава какви ще са задължителните работи за всички в селото.

.

.

В две села, където прекарахме седмица- островите-близнаци Narganá (или Yandup) и Corazón de Jesús (или Akuanasutupu), които са свързани посредством голям мост и са две от най-озападнените общноти в Куна Яла, където жените вече не се обличат с традиционни носии, се запознаваме с няколко от местните и те ни разказват повече за начина им на живот и организация на островите.

„Всеки вторник всички жени трябва да излязат и да метат уиците и площада в 8:00 сутринта. Която жена не излезе трябва да плати 1$ глоба.“- обяснява Одалис Браун, която предпочита да плати глобата и да спи до късно, вместо да мете улиците. „Весеки четвъртък и петък мъжете имат задължителна работа от 8:00 до 11:00- носят пясък или дървета от земята, пълнят дупките на улиците или укрепват основите на острова.“

.

.

Поради глобалното затопляне и покачването на нивото на океаните, някои от островите в Куна Яла са вече изчезнали, потопени от морето. Укрепването на основите с пясък и корали е едно от основните задължения на мъжете. Събирането на храна и готвенето за всички по време на някой празник е задължение на жените. И всеки път, когато някй се скатава и не си върши работата трябва да плати глоба от няколко долара, подобно на такса. Дори децата биват глобявани по 5$ , ако не се приберат у дома и не си легнат в 8:00ч. вечерта, след като един от помощниците на саилата мине по улиците и надуе една свирка.

.

.

Организацията в общностите е впечатляваща, но оставаме силно разочаровани от негативното влияние на глобализацията върху индианците и техния начин на живот.

И все пак, всичко е въпрос на гледна точка. Бамбуковите къщурки, които ние „цивилизованите хора“ класифицираме като „ниско-стандартни домове“ са всъщност традиционни колиби (в повечето случаи) построени с натурални подновяващи се от природата материали използвайки едни и същи методи векове наред, много преди „цивилизованите“ европейци да стъпят по тези земи. „Проблемът“ с прясната вода е проблем от гледната точка на тези от нас, които сме свикнали да пуснем кранчето на водата да шурти десетина минути, докато си мием зъбите. За Куните да гребат с кану до реката, за да си напълнят тубите с вода, която после да изварят, за да бъде годна за пиене, не е точно „проблем“, а е по-скоро част от ежедневието им и винаги е било. „Бедни и безработни“ е как ние, посетителите от заможни държави виждаме тези хора, които винаги са живели без коли, без перални машини и без огромни шопинг-центрове и които се прехранват чрез лов и риболов, събират кокосови орехи и обработват малки ферми на земята, не далеч от островите.

.

.

Но с пристигането на модерните материали и предмети, на електричеството и телевизията, живота на индианците Куна вече е доста различен. Можем ли да ги обвиняваме, за това че използват пластмасови бутилки, кофи и бидони, които им улесняват живота, при положение, че добива на сладка вода е толкова сложен? Можем ли да ги обвиняваме, че искат същите неща, които и ние искаме и използваме ежедневно- пакетирани храни и продукти, готови дрехи, инструменти и неща, които ни правят живота по-лесен и по-комфортен? Резултатът от всичко това е замърсяването на природата не само при Куните, а навсчкъде по света, а за островитяните проблемът с боклука е сложен, поради ограничената територия, на която живеят заобиколени от море. Тези техни нови консуматорски тенденции и навикът им да ползват морето като кофа за боклук могат да доведат до непоправимо бедствие и пробемът трябва по-най-бързият начин да бъде решен.

.

.

Също така спешно трябва да се обърне внимание и на проблемът за загубата на културата им в някои от големите общности, поради глобализацията и телевизията. Куните до голяма степен са успели да запазят традициите и културата, езика и ритуалите си. Но те са вече част от един по-голям свят, отворени към промените на цивилизацията. Дали младите Куни ще искат да съхранят начина на живот на предшественицете си, след като непрекъснато гледат толкова много лукс и излишък не много далеч от тях? Дали ще гледат на собствения си живот като традиция или тормоз? Как ще възприемат света, в който живеят, сравнявайки го със света, който гледат по телевизията- като „рай“ или като „циганска махала“?

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- рай на края на света

*Предишният разказ: От Колумбия до Куна Яла

Рай на края на света

от Мира Ненчева

.

.

Прекрасен слънчев ден в Куна Яла. Няколко бели облачета бавно плават в небето, морето е спокойно като езеро, прозрачно и блестящо под слънцето. Влажен син пейзаж във всички посоки. Разпилени в далечината- малки островчета от розово-бял пясък отрупани с кокосови палми.

.

.

Роденсио Гарсия бавно гребе в старото си кану издълбано от дънер. Завръща се в къщи, след като цял предиобед се е гмуркал да лови рибa с харпун в рифовете и е събирал кокосови орехи на един от необитаемите острови от островната група Cayos Holandes. С гордост ни показва придобивките за деня: няколко кокосови ореха, няколко авокадо и манго, които растат в диво състояние на островите, няколко рапана и няколко малки разноцветни риби.

Kuna Yala

Kuna Yala

Всеки ден той хваща две риби за жена си и две риби за себе си. Няма деца, така че всичко от което има нужда са общо четири риби на ден и няколко кокосови ореха, авокдо и зелени банани. Четири риби на ден- това е всичко- защото той няма хладилник, където да държи останалата риба. Роденсио Гарсия няма хладилник, тъй като на острова, където живее няма електричество. Нито едно от трите семейства, които живеят на острова му не притежават нито хладилник, нито перална машина, нито телевизор.

Rodencio Garia

Rodencio Garia

Rodencio Garcia's catch

Rodencio Garcia и неговият улов

Куна Яла, официлно наречени островите Сан Блас, е голям архипелаг в Карибско море, който се простира на територия от 2300 квадратни километра и се състои от над 360 предимно малки плоски островчета насред коралови рифове в източната част на Панама. От тези 360 острова само около 40 са населени- дом на индианците от племето Куна. По-големите обитаеми острови са пренаселени от големи общности, а на по-малките живеят само по 2-3 семейства.

A small island where only one Kuna family lives

Малко островче, където живее само едно семейство Куни

Тази автономна територия в границите на Панама си има своите независими административни, политически и социални организации, които са се запазила непроменени векове наред. Тук индианците до голяма степен са опазили своите обичаи и начин на живот извън модерната цивилизация и е забранено със закон чужденци да притежават собственост, да се женят за местни Куни и да живеят на територията на Куна Яла. Едва сравнително от скоро (от около двайсетина години) е позволено на чужденци (или не-Куни) да посещават тяхната територия.

Maya aboard Fata Morgana at The Swimming Pool, San Blas

Мая на борда на Фата Моргана в Куна Яла

Роденсио Гарсия ни кани на неговия остров. Пристигаме с нашия пластмасов оранжев каяк ‘Младши’ и го паркираме до неговото прогнило дървено „улу“.

 

.

Нашият каяк „Младши“ до едно Куна улу, Куна Яла

Посреща ни цялото население на острова- десетина мъже, жени, деца и кучета. Жените са облечени в традиционни поли и шарени блузи „мола“, с ярко червени забрадки, с намотани около глезените и китките дълги нанизи от дребни цветни синци и с по една златна халка на носа. Веднага започват да вадят и да ни показват моли за продан. Само една от петте жени знае испански; останалите говорят някакъв непонятен индиански език наречен „дулегая“.

A Kuna woman

Жена Куна с традицинна носия

Молите са направени от разноцветни платове, от които жените изрязват абстрактни фигури, наслагват ги на няколко ката и внимаелно ги зашиват. Те са най-важната част от традиционната женска носия на Куните, а откакто крузъри с лодки и туристи започват да посещават островите, молите се превръщат и в един от основните приходи на местните индианци.

A Kuna woman showing us her molas for sale

Куна ни показва Моли за продан

Избираме няколко моли и гривни от разноцветни синци и в замяна им даваме торбичка ориз, малко брашно, синци и разни други хранителни продукти и неща, които сме донесли специално с цел бартер.

.

.

Този е един от най-отдалечените и изолирани острови и всеки път, когато обитателите му имат нужда от олио, кафе, ориз или дори сладка питейна вода им се налага да пропътуват големи разстояния с едно малко дървено кану с импровизирано платно или с малка моторна лодка, за да отидат до някой от по-големите острови, където колумбийски търговски корабчета редовно снабдяват островитяните с продукти, пластмасови кофи, дрехи, бира, кока-кола и други „най-необходими неща“ и изкупуват кокосови орехи- основният търговски продукт на Куните- които изнасят обратно в Колумбия.

Trading with Kuna women

Куни

На повечето от големите острови има електричество вече от няколко десетилетия, което позволява на островитяните да гледат телевизия (сапунени латино-сериали и мачове), а някои, които имат малки магазинчета, са се снабдили и с хладилници. Токът се произвежда предимно посредством бензинови генератори, но тук-таме има и слънчеви панели. Освен малко магазинче и хлебарница, на някои от по-големите острови има също така училище и клиника. Почти приличат на нормални градчета, само дето няма нито една асфалтена улица и нито една кола, а къщите са малки дървени колибки направени от тънки бамбукови стебла с покриви от палмови листа или ламарина и нямат течаща вода.

Kuna women near the island of Porvenir- Kuna Yala's capital

Жени Куни не далеч от остров Порвенир, столицата на Куна Яла

А на по-малките обитаеми островчета, където живеят само по 2-3 семейства в колибки на плажа насред кокосови палми, няма даже нито ток, нито магазин. Единствената светлинка вечерно време идва от малките огньове от кокосови черупки и обелки, върху които жените варят рибешка супа. Животът тук е все още напълно извън системата.

A Kuna women boiling conch over slow fire

Баба Куна вари рапани

След като приключваме с избирането на моли и с размените на неща, тръгваме да се разходим малко и да разгледаме наоколо. Между колибките, насред купчини от кокосови орехи за износ, се мотаят кучета и полу-голи деца, мъже дремят в хамаци опънати между палмите след като няколко часа са ловили риба и събирали кокосови орехи на съседни необитаеми острови, жени нижат мъниста, шият моли и варят рапани.

.

.

Вътре, колибките са мрачни. Нормално едно семейство притежава две колиби- едната е „кухнята“, където на бавен огън опушват риба, готвят и ядат направо на земята, а другата е „спалнята“, където има наредени хамаци за цялото семейство и липсват каквито и да е други мебели.

Smoking fish in the "kitchen" hut.

Пушене на риба в“Кухнята“

A Kuna man is having lunch- fish sop- on the compacted sand floor of the kitchen hut.

Мъж Куна яде супа от Риба и зелени банани директно на пода, който е направен от утъпкан пясък

The "bedroom" hut

„Спалнята“

Постоянно се навеждаме, за да не си ударим главите в гредите над врати и тавани и стоим изгърбени под ниските навеси, защото сме значително по-високи от всички Куни наоколо. Повечето едва ни стигат до под мишниците. Индианците от племето Куна са втроите най-дребни хора в света след Пигмеите.

Mira (176 cm tall) with a Kuna woman

Мира (176 см висока) и една от „високите“ Куни

Освен това, те са матриархално общество и тук жената командва. Общо Куните наброяват 50-60 хиляди и са една от най-миролюбивите нации на планетата. Тук почти няма престъпност или конфликти, хомосексуалността се счита за нещо напълно естествено и не и се обръща никакво по-особено внимание и поради генетичната им изолираност тук е едно от местата с най-висока процентност на албиноси в света. Само два пъти в историята на Куна Яла е имало военни конфликти. Първият път е когато се разбунтували срещу испанските завоеватели през 1750г. и избили нашествениците до крак, след което Обединена Колумбия и Куна Яла подписват мирен договор и Куните биват оставени на мира. Вторият път е през 1925г., когато организират успешна революция срещу панамската управа и отново избиват до крак панамските власти живеещи на островите им, които ги репресирали, нарушавали правата им и застрашавали индианските им обичаи и култура от унищожаване. След този инцидент („революция“), те получават автономия и днес са почти една малка отделна държавичка в границите на Панама, опитвайки се да се запазят изолирани чрез закон от останалия свят. Векове, след като са започнали проблемите им с нашественици, Куните все още отказват да бъдат асимилирани и все още съвсем съзнателно се стараят да запазят територията, културата и начина си на живот, въпреки че знаят за живота в цивилизования свят извън техните малки разпилени островчета.

The Kuna Yala flag. It was created during the Revolution in 1925 and has nothing to do with Hitler and the Nazi swastika.

Знамето на Куна Яла. Това е официалното Куна знаме създадено през революцията от 1925г. и няма никаква връзка с Хитлер или нацистката партия.

„Харесва ли ти да живееш тук, толкова далеч от градовете, откъснат от цивилизацията?“- питам Роденсио Гарсия.

„Това е моят дом и ми харесва да живея тук. Бил съм няколко пъти в Панма Сити и не бих живял там. Тук ми харесва, обичам морето и моят остров. Семейството ми живее тук. По няколко часа на ден ходя да ловя риба и да събирам кокосови орехи. Останалото време си го прекарвам със семейството ми. Понякога хващам октопод или омари, но тях не ги ядем; продаваме ги на туристите. Ние ядем само риба и рапани, които готвим със зелени банани и настърган кокосов орех. Първо вариш зелените банани с кокосовия орех 20-30 минути. После добавяш рибите, но тях не трябва да ги вариш дълго, само няколко минути. Щом им изскочат очите, значи са готови.“ – ми отговаря Роденсио Гарсия.

Фото-галерия от Куна Яла

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Maya, Ivo and Mira

Maya, Ivo and Mira

Share

От Колумбия до Куна Яла

Последният път ви пренесохме от Санта Марта до Картахена. Стегнете си спасителните жилетки и заповядайте на борда на Фата Моргана за още едно незабравимо пътешествие до островите Сан Блас (Куна Яла) в Панама!

Cartagena to San Blas

Cartagena to San Blas

Предстоеше ни „дълъг“ преход от Картахена (Колумбия) до осторвите Сан Блас (Панама)- 200 морски мили или 2 дена плаване. След година из източните карибски острови, където разстоянията са 20-30 морски мили от остров до остров и почти виждаш следващата дестинация още преди да си вдигнал котва, 200 мили са „дълъг преход“…

Потегляме от спящото котвено на Картахена на платна в 7 часа сутринта и доста бавно се насочваме към южния изход на залива при Бока Чика. Течението е насрещно, а вятърът е само 2-3 възела и хич не ни улеснява живота. След 4 часа мъчително влачене сме изминали само 3 морски мили и едва към 11 часа излизаме в открито море, но Иво е доволен, че отново се справихме без мотор.

Насочвам се към Isla del Rosario- плосък остров обрасъл с дървета и храсти, с малък плаж от южната страна, част от необитаем архипелаг в Колумбия на 17 мили югозападно от Картахена, където планираме да останем ден-два. Вятърът е 12-16 възела, вълните са не повече от метър и се движим доста приятно с 6 възела. Но като наближихме островите към 4 следобед се оказа, че са заобградени от корали и подводни скали, някои от които стърчат над водата. И тъй като нямаме информация за това място и на морската карта дълбочините не отговарят на действителността, решаваме да не рискуваме да се доближаваме до плитчините, за да не се разбием в подводна скала. Така че вместо да пуснем котва и да си починем след цял ден плаване, променяме курса и продължаваме още 180 мили до Сан Блас.

Small private island near Isla del Rosario

Малък частен остров близо до Исла дел Розарио

През нощта вятърът се засилва до 24 възела от североизток и вълните се вдигат 2-3 метра. Небето е покрито с облаци. В далечината проблясват оранжеви топлинни светкавици и осветяват южния хоризонт. После вятърът спада на 10 възела и се измества от югоизток, а вълните си остават 2-3 метра от североизток и лодката започва да се блъска и да подскача доста неприятно. Става ми лошо, а по принцип не страдам от морска болест. Но на следващия ден ситуацията се влошава още повече. На 100 мили от дестинация и на 100 мили от най-близкия бряг, северно от залива Ураба в Колумбия, вълните са все още големи и неприятни, а вятърът умира напълно. Скоростта ни не само пада на нула, ами насрещнто течение (около 1-1.5 възела) започва да ни бута назад, там от където дойдохме. Нормалните хора веднага пускат мотора в подобна ситуация и продължават да си ходят към дестинацията. Но това са НОРМАЛНИТЕ хора. Иво не принадлежи към тази група и вместо да включи моторите, прибира платната и започва да управлява лодката на ръка, опитвайки се да я държи стещу течението, така че да се движим възможно най-бавно назаден. И така, бавно се влачим назаден от 12:00 до 18:00 часа и се връщаме 2 мили наобратно преди отново да се появи вятър и отново да потеглим напред.

Втората вечер сме възнаградени с 12-18 възела вятър от североизток и само метър вълна. Фата Моргана комфортно препуска напред с 6 възела. Малко след изгрев слънце ни остават само 30 морски мили до дестинация, във фризера ни се гушат две туни и всички на борда са весели и доволни.

По обяд – небето синьо-сиво, разсеяни облачета тук-таме, вятърът около 20 възела, вълните 1-2 метра- забелязваме първият от около 340 острова отрупани с кокосови палми, дом на индианците от племето Куна.

A beach in Kuna Yala

.

Минаваме зад рифовете, където вълните яростно се разбиват с оглушителен тътен. Отвъд започва раят- спокоен, син, омагьосан свят на морски звезди и дребни тъмни хора в канута издълбани от дънери на стари дървета.

A Kuna sailing a dugout cayuco

.

Пристигаме в Сан Блас без нито за секунда да включим моторите, влизаме на зиг-заг през един тесен плитък канал между рифовете и пускаме котва (на платна) до остров Банедуп, който е част от островната група Cayos Holandes, в място известно сред крузърите като „Басейна“, защото водата тук е толкова прозрачна и синя, колкото водата в най-луксозният басейн на света.

Maya aboard Fata Morgana at The Swimming Pool, San Blas

Мая на борда на Фата Моргана пристигаме  „Басейна“

Сан Блас е официалното име, с което испанците нарекли този огромен архипелаг простиращ се не далеч от източните необитаеми и до голяма част неизследвани брегове на Панама. Но векове наред, много преди испанците да стъпят за първи път по тези места, индианците Куна са наричали своите острови, които днес са автономна територия, с друго име- Куна Яла.

.

.

Куна Яла е невероятно прелестно място, наистина. Защитени зад дълъг бариерен риф, който разбива и успокоява вълните на Карибското море, създавайки нещо подобно на необятно езеро с гладки сини води- тотално удоволствие за навигация и ветроходство- са разпилени стотици малки плоски островчета с бял фин пясък и кокосови палми.

Ivo

Иво

Някои от тези острови са необитаеми, на други живеят едно-две семейства Куни в малки дървени колибки с покриви от палмови листа до плажа, без ток и течаща вода, както са живели дедите им векове наред, много преди европейците да пристигнат. Други по-големи острови са пренаселени, с няколко стотин обитатели живеещи в организирани общности, които до голяма степен са изгубили традиционния си начин на живот и се възползват от много от благата на модерната цивилизация. В далечината на заден план се издигат планините на Панма обрасли в гъста непроходима джунгла и прорязани от многобройни реки, които снабдяват островитяните със сладка питейна вода.

A small inhabited island in Kuna Yala. Panama mainland in the background

малък обитаем остров от Куна Яла, на заден план- планините на Панама

Прекарахме един незабравим месец в Куна Яла, извън цивилизацията (без интернет…), плавахме между островите, наслаждавахме се на тоталното спокойствие в най-отдалечените заливчета край необитаемите острови, гмуркахме се в кораловите градини, ходихме на експедиции с каяк до съседни острови и нагоре по реки с бистри води пълни с крокодили, срещнахме и се сприятелихме с няколко семейства Куни на няколко от по-малките островчета и посетихме няколко от големите Куна общности на по-големите острови. Научихме много за техният начин на живот, история и култура.

Kuna women in traditional costumes, Kuna Yala

Жени Куни в традиционни облекла, Куна Яла

Но не всичко беше така романтично, розово и позитивно, както би ни се искало. Останахме разочаровани, особено Иво, от факта, че голяма част от индианците са вече силно покварени от жаждата за пари, особено на големите острови, където ежедневно се прави търговия и ни третираха като „гринговци“, опитвайки се да измъкнат още един долар от джобовете ни, както навсякъде по света.

Ivo in his state of perfection: perfect temperature, perfect water, perfect beach, perfect island, perfect palm tree shade... All in one- Kuna Yala

Иво в състояние на перфектност

И все пак, от всички места, които посетихме в карибския регион, Куна Яла е най-красивото, най-автентичното и най-интересното. Не случайно много крузъри си прекарват тук години наред, други се връщат отново и отново. Не случайно имам насъбрани толкова много много истории да ви разказвам за земята на Куна Яла и нейните хора. Истории, които нямам търпение да споделя с вас!

Mira in San Blas

Мира в Сан Блас

Facebook/The Life Nomadik

Share

Тайните на старата планина

Предният път описах неочакваната ни среща с горските демони на Гватемала.

Единайста глава. Тайните на старата планината

Translated from English: Secrets of the Mountains

автор: Мира Ненчева

.

„ Дори антрополозите и интелектуалците, независимо колко книги имат, не могат да разгадаят всички наши тайни.“

-Ригоберта Менчу Тум, Нобелова награда за мир, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

 

Октомври 2013

– Страхуваш ли се от смъртта? –ме попита той със същата интонация, с която хората обикновено питат Обичаш ли жълти цветя.

Не знаех как да отговоря. Устата ми пресъхна.

– Когато вървиш из гробищата, страхуваш ли се?- поясни.
– Когато бях малка да, страхувах се от смъртта и от гробищата, но сега вече не. Сега повече ме е страх от живите, октоколкото от мъртвите –и двамата се засмяхме на шегата.

Вървяхме бързо по черен път през плантация от палмови дървета, мъжът и аз, покрай рафинерия за палмово масло, през широка плитка река, докато навлязохме в сянката на планина покрита с гъста джунгла. Иво и Джони вървяха по-напред с другите двама индианци. Един от тях непрекъснато слушаше новини по малко радио на батерии, което крепеше на рамото си с една ръка.

Иво, Джони и двама от гидовете ни.

Иво, Джони и двама от гидовете ни.

– Нещо пак е станало в Сирия- съобщи.

Беше дребен, много сериозен, с меланхолично изражение. Испанският му беше добър и през по-голямата част от времето си говорехме с него. Един от другите двама беше брат му- леко пълничък и с много красива и искрена усмивка, която сияеше на лицето му всеки път, когато говореше с някой от нас. Усмивката му придаваше щастлив вид. Третият мъж не говореше испански и не се усмихваше. Беше като призрак. Вървеше много по-напред от групата, изчезваше в гората и внезапно се появяваше отново. И после изчезваше пак. Понякога другите комуникираха с него от далеч чрез сигнали, надавайки високи животински крясъци.

Мира с гидовете

Мира с гидовете

Бяхме ги срещнали тази сутрин. Не знаехме имената им. Не знаехме дали са добри или лоши хора. Единственото, което знаехме беше, че са млади индианци от племето К‘екчи, които явно нямаха работа този ден и се съгласиха да ни заведат и да ни покажат пещера в планината над тяхното село. Бяха облечени в дънки, износени тениски и черни гумени ботуши. Носеха малки раници и по едно мачете.

Мачететата малко ме притесняваха. За наша защита ли бяха? Защита от какво или от кого? И какъв беше този въпрос за смъртта? Тръгнахме към незнайна пещера забутана насред джунглата с трима непознати индианеца въоръжени с мачетета, които обичаха да говорят за смъртта и за войната в Сирия. Страхотно…

Цялата история започна спонтанно. Плавахме заедно с приятелите ни от катамарана Friendship покрай безлюдните брегове на езерото Изабал, най-голямото езеро на Гватемала, покрай долината на река Полочик. Районът е почти изцяло необитаем- едно от най-биоразнообразните кътчета на планетата, където крокодили и морски крави бродят из водите на делтата, гигантски мравояди, ленивци и ягуари се разходат из горите и черни ревящи маймуни, като тъжни горски демони с най-сърераздирателните и зловещи крясъци обябяват от върховете на дърветата началото и краят на всеки ден.

Долината на река Полочик

Долината на река Полочик

Няколкото селца разпръснати покрай бреговете на езерото представляват малки общности на индианци от племето К‘екчи, чиито обитатели живеят по същите места и почти по същият начин, по който са живяли дедите им преди стотици години, преди конкистата, в малки дървени къщички. Препитават се с традицоионен риболов с мрежи и дървени канута, култивират царевица, боб и тикви, отглеждат прасета и кокошки, готвят върху огньове и си перат дрехите на ръка в езерото, с тази разлика, че почти всички притежават мобилни телефони.

Край бреговете на езерото

Край бреговете на езерото

Стана късно. Трябваше да намерим място, където да спрем за през нощта. Доближихме се до брега, където над гората се издигаше колона сив пушек. Селце, помислихме си и решихме да пуснем котви там. От лодките видяхме няколко малки традиционни колибки построени на брега на езерото, направени от тънки бамбукови дървета с покриви от палмови листа. Зад тях, като назъбеният гръб на спяща игуана, се издигаха тежките влажни върхове на планината Sierra de las Minas- бели варовични скали покрити с гъста непроходима джунгла.

Като се доближихме видяхме, че пушекът не идваше от нито една от колибките. Беше гъст и не миришеше на дърва, нито на царевични питки. Имаше нещо друго, нещо скрито между селцето и планината, което издишваше този мистериозен гъст облак в следобедното небе. Нощта се спусна.

Залез над планините

Залез над планините

На сутринта цялото село се събра на брега да посрещне каяка ни. Cacxlampom Pataxte (Какшлампом Патаще) е малка общност от около 30-40 семейства от племето К‘екчи, повечето деца. Туристи изобщо не идват тук и затова нашето посещение се превърна в голямо вълнуващо ссъбитие за тях.

Посрещането

Посрещането

– Има ли пещери наблизо? –ги попитах щом стигнахме до брега.

Само няколко мъже говореха испански.

– Да, има една пещера не далеч от тук. Ако искате можем да ви заведем –каза мъжът с меланхоличната усмивка.

Така започна това приключение.

В селото

В селото

Щом навлязохме в джунглата и започнахме да се катерим нагоре в планината, вече нямаше нито път нито пътека. Напредвахме бавно и трудно нагоре. Нашите импровизирани гидове резчистваха пътека през сплетената растителност с мачететата си, дълбаеха стъпала в меката пръст по стръмните баири, остъргваха боглите от дървета, за които да се хващаме, за да не паднем. Теренът беше много трудно проходим, на места ни се струваше дори невъзможно да се мине. Катерехме се върху големи пукнатини в земята прескачайки паднали дънери и камънаци покрити с вечен хлъзгав мъх. Катерехме се в зиг-заг по най-стръмните места. Тук всяка погрешна стъпка можеше да бъде фатална.

Нагоре по планината

Нагоре по планината

На няколко пъти спирахме да си почиваме, въпреки че нашите К‘екчи гидове изобщо не бяха изморени. Казаха, че са свикнали на такива походи в планината. Обикаляли горите от малки, откак се помнят. Казаха, че са свикнали да вървят часове наред, понякога дни наред, натоварени с дърва за огрев или за строене на колибите и канутата им, както и за да се придвижват от едно мястно на друго.

– Нямаме други пътища освен реките и планините. Нямаме електричество. Зависими сме от гората. Без дървета неможем да запалим огън, неможем да изпечем риба и да направи царевични питки. Без гората децата ни ще умрат от глад.

Почивка

Почивка

Ние не си бяхме донесли никаква храна, а вече беше време а обяд. Един от мъжете изкара от раничката си пластмасова двулитрова бутилка пълна с атол и даде на всички да пийнат. Обожавам атол- гъста като буза течност приготвена от царевично брашно и вода, често смесена със захар и бананово пюре. Това сигурно е най-оптималната хранителна течност за планинари, нещо като течен хляб- храна и вода разбъркани в бутилка. Отпих доста. Мъжът с хубавата усмивка отряза някакви малки кръгли топчета наподобяващи бодливи кестени от едно тънко дърво с дълги остри бодли по цялото стебло. Отвори черупките им с помощта на мачетето си.

Монок

Монок

– На това му викаме Монок, -обясни той- защото с тия бодлички прилича на ревяща маймуна, como los monos: monok (като маймуните-Монок).

.

.

Малкото бяло орехче вътре приличаше на лешник, но беше по-меко. Две-три от тези лешничета съдържат протеин колкото цяла порция и ги има навсякъде из гората. Стига да знаеш къде и какво да търсиш е лесно да се протегнеш и да вземеш това, което гората така щедро предлага. Но гората пази своите тайни.

Монок

Монок

Докато си почивахме, хапвахме монок и пийвахме атол, имахме време да се огледаме наоколо. В нозете ни лежеше широката долина на река Полочик на ръба на езерото- блестящо, безкрайно течно огледало, в което планината се възхищаваше сама на себе си. Зад нас се издигаха сиви скали, в чиито кожи бяха заседнали малки фосилизирани морски мидички, бледи скелети, свидетели на други времена. Намирахме се на дъното на джунглата, на върха на планината, насред обилна растителност, пулсираща, сочна, полудяла, пълна с живот. Гората приличаше на стоп-кадър от някакъв екстравагантен фестивал: Тайният живот на Гората. Тънки високи палми с тъмни кожи танцуващи зад луксозните си ветрила от богати папрати. Гигантски достолепни старци с жълти кори, гладки като хартия, стъпваха тежко, както само най-важните крале могат да сътъпват, разхождаха се нагоре-надолу по склона на планината, кралските им перуки направени от листа, птици и мистерии. Лиани подобно на гирлянди падащи от тавана на гората, се увиваха, проотягаха се, люлееха се в сенките на бумтящата планина. Имената не тези дървета и растения подобно на поезия, бяха свидетели за преливането на епохите и културите преминали през тези гори:

Пос-ксум, Саки Локаб, Кеки Локаб.
Линдерния Ротундифилия, Хиптус Рекурвате, Руселия Лонгифолия, Зигадернус Елеганс.
Кекескамоте де Кулебра, Плумия де Галина, Санта Мариа, Сан Педро…

.

.

Докато стигнем до пещерата, нашите водачи вече ни бяха разказали всичко за тяхната борба срещу компанията за производство на палмово масло, която повече от 10 години експлоатира и замърсява земите им. Голямата плантация от африкански палми, през която минахме на път към планината, пушекът от станцията за преработване на палмово масло, каналите изливащи химически отпадъци в езерото, убиват дърветата, тровят водата и разболяват хората. Разказаха ни, как един чуждестранен корпоративен гигант е ограбил земите им, земите на дедите им и как те се борят да си ги възвърнат.

Един от нашите гидове

Един от нашите гидове

Докато се върнем обратно от пещерата в селото, бяхме станали приятели. От тези приятели дето си помагат взаимно. Ние можехме да разчитаме на тях за защита срещу бандитите на селото и хората от компанията, които ни видяха да снимаме около станцията за преработване на палмово масло. Те можеха да разчитат на нас, че ще разкажем историята за борбата им срещу несправедливостта.

.

.

Историята им не е изобщо изключителна или уникална. Наподобява на многото други истории, където действието се развива в държва от третия свят, там където са най-бедните туземни жители- в най-затънтените, най-красивите, най-биоразнообразните кътчета на планетата. Реки, планини, гори и езера. Уникална, обилна флора и фауна. Експлозия от живот.
В реките-риби.
Под езерата- петрол.
В горите- ягуари.
Под планините- никел, алуминий, злато.
Широки плодородни долини.
Чуждестранна компания се появява с обещания за „прогрес и развитие“.

.

.

Но има едно малко препядствие за Компанията- местното население. Няколко души. Малко индианско селце. Малък пролем. Мината/заводът/компанията пристигат. Животни/хора/селца се изнасят. Или по-точно ги изселват/убиват/унищожават. Разрушават обиталищата им, изгарят домовете им. Икономическите интереси се равняват на масови изселвания, масови убийства, тотално замърсяване и разруха на околната среда.
Край на историята.

Всъщност не е край, защото историята продължава, но това е краят за много хора и екосистеми по целият свят.

.

.

В действителност, това което стана е, че те не уважиха нашите индиански права.

В началото, когато дедите ни са били живи, нашите деди са живяли по тези места. Там, на брега на езерото са земите им отпреди двеста години. Мястото се казва Какшлампом Патаще. Това е името. „Какшлам“ означава кокошка. „Пом“ е смолата, която взимаме от дърветата и ползваме за церемонии и култове. „Патаще“ е името на реката, онази там близо до езерото. Затова нашата общност се казва Какшлампом Патаще.

.

.

Но после това, което направиха е: изселиха ни. Компанията за палмово масло дойде и собственика на Компанията каза на нашите родители:

„Какъв беден живот живеете, тук на брега на езерото! По-добре, това, което аз ви предлагам – каза собственикът на Компанията.- Аз ще ви преместя нагоре в планината, за да бъдете вие по-добре.“

.

.

Компанията взе земите ни и обеща на бащите ни да им даде работа и прогрес. Така, нашите бащи трябваше да се махнат и да си построят къщите на едно много малко парче земя. Но нашите бащи имаха по десет деца. И после децата им имаха по десет деца. Къде да живеят всички? Поради тази причина, нашите бащи решиха, че е по-добре да си върнат обратно земите, които им принадлежат. И ние принадлежим на тези земи.

Индианка пере дрехи в езерото. Бебето и виси във вързоп на главата и.

Индианка пере дрехи в езерото. Бебето и виси във вързоп на главата и.

Единственото нещо, което направи за нас Компанията е една клиника, която е затворена и не функционира.

Но Компанията сега казва, че земята не е вече наша. Нарича ни крадци, „хора, които крадат чужда земя“.

В нашата конституция на Гватемала, артикъл 122 се казва, че покрай бреговете на езерото Изабал има една национална ивица земя широка 200 метра от брега на езерото, по цялото езеро. Никой няма право да притежава тази ивица земя. Освен „организирани общности“. Само организирани общности имат право да притежават тази ивица земя.

.

.

Така казва артикъл 122. Ако законът в Гватемала нищо не означава, тогава нека казват, че сме „крадци на земя“. Но ако искат да спазват законите в тази държава, да ги спазват! Аз вярвам, че не съм над законите, нито че те са над законите. Трябва да уважаваме законите. Затова аз питам: Ако земята е тяхна, тогава какво стана с артикъл 122? И после те ни наричат „крадци на земя“. Ето моята карта. Виж сеньор, моята карта казва, че аз съм роден тук. Покажи ми твоята! Ти си чужденец. Сеньор Хуан Мелг е чужденец, мисля че от Германия. Той дойде тук преди 10 години и ме нарича мен „крадец на земя“? Как е възможно?

Костенурка за супа

Костенурка за супа

Сега богатите и чужденците притежават най-хубавите плодородни земи и нашите общности биват избутвани горе в планините. Защо? Защото те знаят как да манипулират законите. Корупцията е огромна.

.

.

NaturAceites (Натурално Олио) стартира през 1985г.. 1998г. компанията започва производство на палмово масло в района на р. Полочик. През 2002 започва култивирането, продукцията, екстрактирането, рафинирането и продажбата на палмово масло, олио и маргарин.

Мира на гости на индианците

Мира на гости на индианците

В момента NaturAceites оперират в 3 агрардни района във Fray Bartolomé de las Casas в Alta Verapaz , El Estor в Izabal и San Luis в Peten . В предишни години цели общности са били изселвани, къщите и реколтите им изгаряни и хора са били убивани в резултат на местните протестиращи срещу това компанията да завзима земите им.

.

.

През 2011 ме уволниха. Работих 18 месеца за Компанията. Първата ми работа беше на напоителната помпа. Но беше много силна отровата, химикалите, които се изливаха от помпата. През дъждовният период резервоарите преливаха и химичните отпадъци се изливаха директно в реката. Реката заразяваше езерото и рибата умираше. Не остана много риба в езерото.

.

.

Компанията ни използва, нас индианците. Плащат ни нищожни заплати, въпреки, че нашият труд струва повече. Но те ни използват, все едно сме basura (боклук). Слагат ни на работа в най-големите мръсотии и ние трябва да дишаме този замърсен въздх и е много опасно за нас и за нашите деца. Това е голям риск за нас. Всичкият този замърсен възрух. И отпадъците, които натрупват под палмите привличат мухи. Неможем да се храним на спокойствие, има толкова много мухи навсякъде и децата се разболяват. Понякога децата умират и ние незнаем от каква болест. Заради замърсяването е. Замърсяването на природата е много голямо.

Момче пие вода от реката

Момче пие вода от реката

Преди не беше така. Преди бреговете на езерото тук бяха много красиви, имаше птици, маймуни, но вече ги няма.

Един ден имахме посещение, от Обединените Нации, мисля, да инспектират завода. Но те само говореха английски. Тогава инжинерите ми казаха, тъй като аз бях този, който се занимаваше с всички тези грозни неща, напоителната помпа и резервоарите с токсични отпадъци, които замърсяват реката с всички тези химикали, та те ми казаха: „ Ще има посещение. Ако те питат дали резервоара понякога прелва, ти ще им кажеш, че не, никога не се е случвало. Защото, ако им кажеш, че отпадъците преливат в реката, ще ни накарат да затворим Компанията.“

.

.

Когато дойдоха не ме питаха нищо. Накрая, инспекторите си заминаха доволни. Шефовете ни събраха в една стая да ни поздравят, да ни кажат, че посещението е минало успешно- инспекторите не забелязали замърсяването.

Канал с токсични отпадъци тече към езерото

Канал с токсични отпадъци тече към езерото

Когато най-накрая започнахме да се организираме с приятели и съседи, за да си искаме земите обратно, бях много доволен. Организирахме група и започнахме да обсъждаме нещата с нашите бащи. Нашите бащи ни казаха, че да, земите са наши, че Компанията ни е измамила. Компанията обеща много неща, но всичко което получихме беше замърсяване на околната среда. Това е реалността.

Синьото  лепкаво платно има за цел да улавя мухите, които се развъждат около палмовите отпадъци

Синьото лепкаво платно има за цел да улавя мухите, които се развъждат около палмовите отпадъци

Много се радвам сега, че вие дойдохте чак от България. Когато хора отвън идват, те могат да видят реалността и да разкажат нашата история на света. Могат да обяснят какво става в нашата общност, какво прави Компанията. Собствениците на Компанията мислят, че ние незнаем какво правят, че неможем да се изразим и да разкажем какво ни се случва. Но благодарение на нашите бащи, които ни изпратиха на училище, ние научихме малко испански. И сега можем да говорим малко на испански, не само на К‘екчи, така че светът може да ни разбере повече. Сега не е както преди. Сега, ние, индианците, се организираме и си търсим правата.

.

.

Пристигнахме до входа на пещерата след около 3 часа екстремално катерене из джунглата. В сивите скали имаше малък отвор, който водеше надолу. Водачите ни спряха на ръба на дупката и тихичко казаха молитва на К‘екчи, преди да влязат вътре. Ние ги последвахме. Казаха, че рядко посещават тази пещера, свещено място за ритуали и молитви, място изпълнено с тайни. Ние бяхме първите бели хора, посетили тази пещера.

Входа на пещерата

Входа на пещерата

Поведоха ни в тъмен тесен коридор, влажен и прохладен. Стигнахме до малко разширено помещение. Светлината от малките им фенерчета освети разхвърляни предмети по земята- пожълтели кокали, човешки черепи, челюсти с изкривени зъби… Някои се бяха калцирали за стената на пещерата, други стояха свободно на пода. Намирахме се в Tomba Maya, гробница на Маите. Скелетите най-вероятно бяха на стотици години, от времето преди конкистата.

Човешки кости в пещерата

Човешки кости в пещерата

Да бъдеш в присъствието на древни останки на Маите, в пещера в Гватемала, е едновременно странно и прекрасно усещане. В тъмното мислите ми отлетяха нанякъде. Пещерата с дъх на кръвожадно цвете се превърна в храм. Аз се превърнах в призрак пристигнал от далечна земя.

.

.

– Не вярвахме, че ще успеете да стигнете до пещерата.- ни казаха нашите К‘екчи гидове смеейки се, щом се завърнахме в селото и ни поканиха на тържество същата вечер.

Представихме си, че ще организират купон с местна храна, музика, пиене, даже може би танци. Завърнахме се в селото около здрач и бяхме ескортирани до една от по-големите къщи направена от широки дъски и с няколко помещения. Там срещнахме лидерът на местната организация бореща се да си възвърнат земите. Той ни показа документи и карти доказващи, че според законите на Гватемала Компанията за палмово масло не би трябвало да окупира земите от 200-метровата зона на брега на езерото. Той също така обясни, че тази част на планината Sierra de las Minas е обявена за защитен национален резерват и следователно не би трябвало да се провеждат никакви индустриални дейности замърсяващи околната среда в района.

Мръсен канал в плантацията

Мръсен канал в плантацията

В селото нямаше електричество, въпреки че компанията била обещала „прогрес“. Домакините ни запалиха свещи. Сервираха ни царевични питки и пържена риба, току-що приготвени за нас от жените на огън. Започнахме да се храним в тишина, на слабите блещукащи светлинки на свещите, мислейки си как да помогнем на тези хора. Те виждаха в нас нещо като спасители, кито ги ислушаха и разбраха, а ние незнаехме как да им помогнем…

.

.

Имаше много хора в къщата- млади жени работеха около кухнята, където нямаше покрив, нито под, нито течаща вода, придържайки малки фенерчета с рамо и буза над почернели тигани над огъня; малки срамежливи деца бяха насядали из ъглите и ни гледаха с огромен респект и интерес; мъже влизаха и излизаха. Беше невъзможно да се определи колко точно души живееха тук и кой само наминаваше в изблик на любопитсво да види „чуждастранните посетители“.

Жена готви на огъня в открита кухня

Жена готви на огъня в открита кухня

Мебелите в помещението, където вечеряхме се състояха от масивна груба дървена маса, няколко дървени стола, ниско широко дъсчено легло и няколко висящи хамака. Най-различни предмети висяха закачени по стените- семейни снимки, риболовни мрежи, мачетета, торби, дрехи, градинарски инструменти и сечива. На нас всичко това ни се стори изключително мизерно, а това беше една от на-големите и „богати“ къщи в селото.

.

.

След вечеря поехме към църквата. Един от нашите пещерни гидове ни поведе по черен каменист път из селото без електричество, осветявайки пътя ни с малко фенерче.

Мракът на селото без електричество беше непрогледен. Чувахме кучетата, които лаеха в тъмнината на дворовете, виждахме бледи светлинки в далечината- други хора с фенерчета, които отиваха нанякъде. Внимателно избирахаме къде да стъпим, прескачайки камъни, локви и животиснки изпражнения.

Църквата, една от четири различни християнски деноминации в малкото селце с не повече от 200 жители, представляваше колиба с дървени стени и покрив от палмови листа, оголена земя за под и един шумен генератор, който зареждаше една единствена крушка висяща от тавана. От стените стърчаха огромни пирони и върху тях жените бяха овесили вързопи, в които спяха бебета. Имаше три реда дълги пейки заети от мъже, жени и деца, от двете страни на тясна пътека, която водеше към подиум в дъното на помещението, където няколко мъже се редуваха да четат пасажи от библията на К‘екчи и ги превеждаха на испански в наша чест. Единственият музикален инструмент, с който разполагаха и който акомпанираше песните им беше една тумбеста черупка от костенурка, която едно малко момче блъскаше ритмично с пръчка, докато останалите от конгрегацията пляскаха с ръце. Няколко млади мъже бяха седнали близо до генератора и си зареждаха мобилните телефони, без да внимават много в църковната церемония. Това не беше точно „празненството“ и музиката, които си представяхме. Но въпреки това се чуствахме преизпълнени с радост, щастливи и полъскани от факта, че бяхме част от всичко това.

В църквата

В църквата

Нашият гид ни представи на педесетината събрали се тази вечер като „нашите гости-чужденци, които ще ни помогнат“, прочетоха съответен пасаж от библията в наша чест и ни поканиха да кажем няколко думи пред всички събрали се. Въпреки че изглежда само мъжете имаха право да говорят пред всички в църквата, аз станах и на кратко благодарих за гостоприемството и приятелството им, за храната, която споделиха с нас и за доверието, което ни оказаха. Изразих нашата дълбока признателност и радост да бъдем сред тях. Думите ми бяха преведени на К‘екчи за публиката и всички ръкопляскаха.

.

.

Последваха още песни и още четене от библията, едно бебе беше благословено в замяна на торба, в която нещо мърдаше, най-вероятно кокошка и празненството приключи с представление от най-малките, които пяха за нас, акомпанирани от костенурката.

На следващият ден се завърнахме в селото за да снимаме и филмираме още от тайните на Компанията. Нашите нови приятели се появиха с мотор, чиято задна гума беше спукана и казаха, че само един от нас може да отиде със само един от тях на мотора. Този един от тях беше мъжът с усмивката, а този един от нас бях аз и моята камера. Пътешествието с мотора през безкрайната плантация от африкански палмови дървета беше епично, с няколко принудителни спирки за напомпване на спуканата гума.

Мъртва гора

Мъртва гора

След двайсетина минути пристигнахме до мястото, където канал преминаваше през мъртва гора и изливаше гъстите си черни отпадъчни води в езерото Изабал. Никога до тогава не бях виждала мъртва гора. Страховита апокалиптична гледка демонстрираща какво причинява замърсяването на природата.

Резервоар за токсични отпадъци

Резервоар за токсични отпадъци

Преди да си тръгнем беше наш ред да поканим новите ни приятели на лодката. Поканихме само нашите трима гида и жените им, но пристигна почти цялото село. Забавно е как понятията за различните хора имат различен смисъл. Когато ние кажем „семейство“ имаме предвид една семейна единица- мъж, жена и техните деца. За индианците К‘екчи, семейството е доста по-разширено понятие, което включва далечни роднини и много поколения. За нас „домът“ е частната собственост, където живее „семейството“. За тях „домът“ е цялата „общност“ и не е частна собственост.

Паркинг за превозните средства

Паркинг за превозните средства

Спомних си как попитах един мъж щом доближихме бреговете на селото с каяка още първият ден дали може да си оставим каяка на брега и на него му стана смешно. Разбира се, че може, брега е на никого- каза той. Спомних си също как хората влизаха и илизаха от къщи и дворове без да чукат на вратата или да искат разрешение.

.

.

Спомних си и как един от нашите нови приятели ни обясни значението на думата „общност“ и как според тях земята е на всички и на никого по-специално. С подобен манталитет е напълно нормално и логично, че когато един човек от общността е поканен, цялата общност е поканена. И така, цялата общност Какшлампом Патаще се изсипа на борда на Фата Моргана, мъже, жени с бебета и деца на всякакви възрасти. Пристигнаха с дървени лодки, канута и даже с парчета от дъски.

Нашите гости на борда на Фата Моргана

Нашите гости на борда на Фата Моргана

За тях това гостуване беше като посещение на извънземна ракета. Показах на жените кухнята ми с течаща вода и хладилник, Иво показа на мъжете слънчевите батерии и електрониките и обясни как работят, как си произвеждаме питейна вода от солената вода, как работят платната с вятъра и как лодката се движи без мотор.

.

.

– А вие някой ден бихте ли искали също да пътешествате?- ги попитах аз.

Въпросът ми им се стори много забавен.

– Не е въпросът какво искаме и какво не искаме- казаха те. – На нас дори през ум не ни минава да пътешестваме из света. Всеки народ си има своето място. Тук е нашето място. Ние сме свързани с нашето семейство, с нашата общност, с нашаият дом. Нашата земя е нашият живот.

.

.

Обещах да помогна на нашите К‘екчи приятели. Дори и ако „да помогна“ означава само „да разкажа“. Обещах да разкажа на света тяхната история.

Ако и вие искате да помогнете, споделете тази история с колкото се може повече хора. Ако знаете за организиация, която се занимава със защита на правата на местните населения, моля свържете се с мен.

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share