Великденски къмпинг на плажа в Аруба

Великденски къмпинг на плажа в Аруба

или „Щастливите луди“

от Мира Ненчева

.

Палм Бийч, Аруба

В средата на Март пристигнахме в Аруба и пуснахме котва пред Палм Бийч, най-популярният баровски плаж на острова с фин бял пясък, високи палми и редица от луксозни скъпи хотели подредени с лице към морето и грандиозните залези. Радисън, Холидей Ин, Мариот, Риц и Риу- карибският Таж Махал. С мраморни подове и кристални полилеи, басейни с изкуствени водопади, тропически градини, ресторанти заобиколени от езерца със златни рибки, в които плуват черни лебеди, барове на плажа и всички удобства и комфортни, за които туристите може да си помечтаят- тези курорти предлагат най-върховното плажно изживяване за около 200-500 долара на човек на вечер. Може и повече.

Hotel Riu, Aruba

Hotel Riu, Aruba

Аруба е световно известна ваканционна дестинация за богатите и туризмът е основната местна индустрия тук. „Земен рай“ за тези, които мога да си го позволят…

.

.

Но представете си, че е възможно да пристигнете в Аруба и да си опънете палатката на плажа до хотел Мариот, почти без пари. Защо не? Ако сте приключенец, студент или не особено богат турист, пътешестващ с малък бюджет, но искате да се насладите на същия остров, на същия плаж, на същото море и на същото слънце като богатите и привилигированите, защо да не си организирате един къмпинг за седмица-две на Аруба?

Tents in front of Marriott Hotel, Palm Beach, Aruba

Tents in front of Marriott Hotel, Palm Beach, Aruba

Всъщност в Аруба къмпингуването е доста популярно сред местните. Къмпингуването на плажа е дългогодишна традиция, която трансформира бреговата линия на острова, особено от западната страна, в един огромен лагер, но само за две седмици през март или април, в зависимост от това кога се пада Великден.

.

.

Великден е един от най-важните празници за арубците и „Великденският къмпинг на плажа“ е дългоочаквано и много добре организирано събитие, което се случва неизменно всяка година от десетилетия насам, даже от преди построяването на първият хотел на острова. Семейства се събират на предварително уговорени места по време на великденската ваканция на децата и опъват палатки и шатри. Но първо, те трябва да искат разрешително от полицията, което струва около 10$ на къмпинг и може да включва много палатки и много хора за период от 2 седмици. Този, който получи разрешителното за даден къмпинг става „президента“ на къмпинга и е отговорен за спазването на строго определените от полицията правила, иначе разрешителното може да бъде отменено. А именно: да не вдигат много шум след 10 вечерта, да не замърсяват, да не палят огньове на плажа, да не карат коли по плажната ивица и да не си докарват домашните любимци.

Playing dominos

Playing dominos

По принцип, къмпингарите кандидатсват за разрешително около месец предварително, като попълват формуляр в полицейското управление, за да са сигурни, че ще си вземат желаният парцел на един от многобройните Арубски плажове.

.

.

Организацията е перфектна. Докарват подвижни тоалетни и обурудват една обща открита кухня. Някои даже си докарват генератори за ток. Но повечето си прекарват времето без ток и без телевизия, играят домино и шах, ходят за риба и си общуват. Всеки лагер включва няколко палатки и една обща територия под голяма шатра, където всички от лагера се събират да ядат и празнуват заедно. Всичката храна и пиене са общи. Най-големият къмпинг тази година беше от около 70 човека- 11 братя и сестри и техните деца и внуци. Децата са около 30%. Всичката храна и пиене са общи и всяко ядене през следващите две седмици се превръща в купон.

.

.

Аз се срещнах и разговарях с няколко от къмпингуващите, които бяха страхотно приветливи и дружелюбни и ме поканиха на обяд- барбекю и бира. Пилешкото беше вълшебно! Казах им, че хората в България нищо не знаят за тази тяхна прекрасна традиция и те с голяма готовност споделиха всякакви подробности за българските читатели.

.

.

Ние сме луди, ама сме щастливи-луди (locos felices)- ми казаха те с гордост, смеейки се. Събираме се така всяка година за Великден, на същото това място вече от 20 години насам. Голямо семейство сме- общо около 30-40 човека. Децата са най-щастливи и това събитие е най-вече за тях. Малките братовчеди си играят по плажа по цял ден и нощем спят в палатките. На сутринта на Великден им организираме традиционен „лов на яйца“ на плажа. Ние големите не спим в палатките, те са само за децата. Ние си опъваме хамаците и спим под голямата шатра, всички на едно място. Идеята е да сме заедно, като едно голямо семейство, да живеем и да споделим тези моменти в мир с природата, на открито, веднъж в годината.

На 85-годишна възраст Мария е най-възрастната лагерничка. Тя прекарва дните си на плажа от сутрин до вечер, но нощем се прибира да спи в къщата си. Но като била млада, преди 20 години (на 65-годишна възраст), тогава оставала с преспиване.

Maria, 85 with four of her children

Мария на 85г (дясно) и найните син и 3 дъщери

Тази година с нея бяха четири от общо петте и деца, заедно с техните деца и внуци. Мария има 11 внука и 15 пра-внука. Техният лагер беше до хотел Мариот на Палм Бийч. Синът на Мария беше „президента“ на къмпинга.

Maria and her daughters in the common area. Behind Maria is the area where the adults spread their hammocks and sleep at night together.

Мария и две от дъщерите и. Зад гърба и е мястото, където вечерно време се опъват хамаците и походните легла

Мариот е най-новият хотел на Палм Бийч, построен само преди няколко месеца. Преди това лагерниците са заемали пространството на плажа, което в момента е резервирано за хотела и те са изместени в страни. Територията на къмпинга им намалява, заради големите курорти, които бавно превземат плажната ивица.

.

.

Когато ги попитах дали посетители от други страни също могат да получат разрешително и да се включат в къмпинга на плажа, някои казаха разбира се, но други казаха не, че е само за местните.

И дори и да е разрешено- казаха- ние не бихме искали туристите да го правят. Представи си, че всички вместо да ходят в хотелите дойдат тук и си опънат палатки. Няма да остане място за нас!

.

.

И все пак, след запитване до VisitAruba.com, ми беше потвърдено, че всички могат да кандидатстват и да получат разрешително от местната полиция в Noord ( +297 587-0009) за къмпингуване в Аруба в периода около Великден, Коледа и лятната ваканция, независимо дали са туристи или местни, стига да има свободни места и стига да получат разрешителното.

.

.

Единственият проблем е, че за да получите разрешително за къмпингуване в Аруба трябва лично да попълните формуляр в местното полицейско управление минимум 10 дена предварително… Разрешителното струва общо 5 $ на палатка, не на ден, а за целият период (1-2 седмици).Така че предполагам, Великденското къмпингуване на плажа в Аруба ще си остане една местна традиция, предимно за местните.

.

.

 

 Facebook/The Life Nomadik

Share

На път към Гватемала

Пета глава.

На път към Гватемала

автор – Мира Ненчева

 

 

Делфини

Делфини

Синя тишина. Светът бавно течеше под нас. Морето като малко момиченце, което внимателно пренася пеперуда кацнала на дланта му нежно носеше нашата лодка с разперени бели криле блестящи на светлината на слънцето. Течното синьо се изливаше под нас. Помислих си, че ако потопя четката ми в океана бих могла да рисувам сойки, сапфири, луни, очи, иглута при здрач и незабравки до края на живота ми.

Син свят. Някои дни са перфектни. Такива дни започват с бонбонен изграв и завършват с бонбонен залез. Оранжеви, лилави и розови облаци се разпукват върху хоризонта по време на тези два кратки зрелищни мига, а между тях- само синьо. Плавахме.
Сини делфини.

– Мисля, че чуха музиката. Тази смешна бърза песен може би им хареса и затова дойдоха да танцуват край лодката.
– Защо като видим делфини се преръщаме в откачени клоуни?

И започнахме да се хилим, да крещим, да ръкомахаме, да ги викаме, да им говорим все едно ни разбират. А те със сигурност ни разбираха. И умираха от смях.

Син вятър

– Вятърът духа от хубава посока с хубава сила: пет по скалата на Бофорт. Нито прекалено много, нито прекалено малко.
– Перфектно.

Платната бяха издути, стегнати и блестящи като корем на бременна жена. Плавахме.

Ловяхме риба. Риболовът е важен. Всеки път като плаваме слагаме две въдици от двете страни на лодката, стабилно, така, че да не паднат във водата, когато дръпне рибата. Така не се налага да държим въдиците. Оставяме изкуствената стръв да се влачи около 5 вълни зад лодката. Чакаме и се ослушваме за внезапното изсвистяване на мисината.

И двете въдици дръпнаха едновременно! Първо едната и секунда по-късно-другата. З-з-з-з (първата). З-з-з-з-з (втората). Настана паника, радостно вълнение. Извадихме две идентични малки туни. Близнаци. Следващите няколко дена не ни се наложи да ловим риба.

Някои дни са перфектни. Този ден, някъде в Карибско море не далеч от източните брегове на Мексико беше такъв. И се падна точно на моят рожден ден. Изгревът, синьото море, вятърът, делфините, двете туни-близнци и залезът бяха подаръците, които Нептун ми дари.

………….

Морска буря

Морска буря

Но други дни са ужасни, страшни, пълни с черни ревящи чудовища.

След повече от 40 часа плаване ден и нощ край източните брегове на Мексико и Белиз, където няма нито едно заливче подходящо за спиране, на третата вечер най-после успяхме да се мушнем между рифовете и сушата и пуснахме котва в 16 фута вода, не много близо до брега. В далечината на запад сияеше Белиз Сити, столицата на Белиз. Между нас и морето на изток имаше само една тясна ивица от коралови рифове. Легнахме си уморени.

Плановете ни бяха да посетим Белиз за няколко дни преди да продължим на юг към Гватемала, да се разходим до Белиз Сити и някои от стотиците малки островчета край източното крайбрежие, да се гмуркаме около Белизийският Бариерен Риф, който, с дължина 322 километра, е вторият по големина в света след Големият Бариерен Риф в Австралия.

На следващата сутрин се събудихме под мрачно натежало небе. Вместо бонбонен изгрев голям черен облък, който почти докосваше морето бавно се приближаваше към нас откъм югоизток. Не след дълго започна да духа, да свисти, да реве. Лудият, който до вчера ни правеше очарователни подаръци пристигна възседнал бурята като демон от дълбините, свиреп, побеснял и стовари върху нас цялата си ярост. Светкавици разцепваха мрака наоколо следвани моментално от страхотни експлозии. Вятър пълен с тонове дъжд ни сечеше хоризонтално. Вече не виждахме бреговете, не виждахме нищо. Взирахме се в GPS-а който показваше, че се носим нанякъде с около 4-5 възела. Котвата беше изпуснала. Включихме моторите за да се опитаме да държим лодката далеч от рифовете и брега, опитвайки се да пуснем котва отново. Пълен хаос.

Факта, че бяхме пуснали котва далеч от брега ни спаси, иначе щяхме да се разбием в скалите. Вятърът ни завлече цяла миля преди да успеем да се закотвим отново. Този път пуснахме 300 фута верига. След известно време бурята поотпусна малко, колкото да си поемем въздух и после удари пак, още по-силно. Този път котвата и дългата вериха ни задършаха. На всеки половин час отбелязвахме GPS координатите. През следващите два дни и две нощи бурята кръжеше над нас като лешояд, атакуваше ни периодично, всеки път по-свирепо и по-свирепо, с ветрове достигащи 40-50-60 възела. Обаразуваха се големи вълни въпреки рифовете, чиято роля е да разбиват вълните и Фата Моргана започна да подскача като див кон, но издържа. Дори в един момент свикнахме и започнахме да играем на карти докато адът от вън си вилнееше. Дори спахме на смени.

На третият ден бурята поутихна. Небето все още беше мрачно, вятърът все още свистеше силно и непрестанно и морето все още беше бурно, но жестоките виелици престанаха. Индикаторът за силата и посоката на вятъра, който и без това не работеше беше изчезнал, но всичко останало си беше по местата. Можеше да е много по-лошо, си помислихме. Какво щяхме да правим, ако това се беше случило насред морето по време на преход? Може би на опитните моряци нашата „буря“ би им се сторила малко завихряне на вятър и дъжд. На нас, само с 2 месеца опит в морелаването, ни се стори ураган. По-късно научихме, че сме преживели тропическата буря Ерин.

Вместо да се разхождаме из Белиз и да се гмуркаме в рифовете, вдигнахме котва веднага щом морето поспадна и се отправихме към Гватемала. Така и не стъпахме на белизийска почва, не се потопихме в белизийски води и не срещнахме нито един белизийски човек или животно. Спомените ни за тази страна са населени от ужасните звуци на бурята.

………….

Морски залез

Морски залез

Съсипани от умора и доста уплашени, продължихме на юг между Белизийският Бариерен Риф и брега, където морето беше доста по-спокойно и течението беше в нашата посока. Вятърът духаше от изток с около 20 възела, лодката се движеше с 8-9 възела. От лявата ни страна се редяха малки мангрови островчета, а от дясно- високи планини, тъмни и мистериозни. Река изливаше кафявите си наноси в огромна делта. Фата Моргана бързо отхвърляше морските мили. Нощем се редувахме на вахта, Иво, Виктор и аз, но през по-голямата част от времето Иво беше на руля, наслаждавайки се на бързата скорост.

Щом навлязохме в залива на Хондурас, където огромни товарни кораби се разхождаха напред-назад и минаваха доста близо до нас вятърът внезапно притихна и морето се изглади като огледало. Лодката почти спря. Новото предизвикателство беше да се задържим будни.

Около 3 сутринта Иво, който беше на вахта и който не беше спал за повече от няколко минути през последните 4-5 дена, внезапно и рязко изви и промени курса на лодката. Аз и Виктор се събудихме разтревожени. Мая спеше като пън.

– Точно пред нас има мост и доста на ниско, за малко да се разбием в моста!- започна да обяснява Иво много упплашен.
– Какъв мост, -му викам аз сънено – не виждам никакъв мост.

Виждах само светлини на брега в далечиата. Бързо взех прожектора и започнах да търся моста в мрака.

– Моста там, не го ли виждаш? Мамка му, не са го отбелязали на картата! А точно от там трябва да минем. На пътя ни е!

Иво наистина виждаше мост. Посочи ни го, описа ни го. Ние с Виктоср започнахме да си напъваме зрението, да гледаме в мрака и да се мъчим да видим моста и ние. Виктор пръв каза, че да и той го видял и накрая и аз се съгласих- имаше мост.

Около един час наобикаляхме моста, от ляво, от дясно, опитвайки се да не се блъснем в него. Проверихме всички морски карти, които имахме на района за да видим дали поне на една е отбелязан моста и да изберем друг заобиколен маршрут. Но го нямаше никъде. Понякога картите са дота неточни, но да пропуснат да отбележат цял мост при това нисък и опасен за навигация насред залива на Хондурас е абсурдно!

– Чакай малко, -викам аз след известно време- това не е мост, а магистрала с лампи на сушата в далечината! Халюцинираш, отивай да спиш!

Поех руля и прекарах останалата част на нощта на вахта, насочвайки лодката директно към въображаемият мост мислейки си колко ли трябва да е изморен Иво за да му се привиждат мостове, че дори и нас да ни убеди…

– Ей, дано жената да не се нацепи в моста…- бяха последните мисли на Иво тази нощ преди да заспи.

…………….

безветрие

безветрие

Времето минаваше бавно. В тъмното лодката се влачеше с 1 възел. Последните моменти от нощта ми се струваха безконечни. Знаех, че има земя наблизо, само на няколко мили от нас, но в мрака я виждах само на електронната навигационна карта. Бреговете на Гватемала бяха толкова близо, че долавях сухата миризма на пръст и древни тайни. Но в тъмнилката виждах само черни контури на планина на фона на нощното небе.

На не повече от две мили от земята зората започна да се разпуква със скоростта на събуждащо се цвете и най-прекрасната гледка постепенно се разгърна пред очите ми. Морето свърши. Започнаха планини. Тъмни, стари облакоядни планини, наподобяващи гърба на спящо чудовище в чиито вени тече кръвта на гигантски дървета и незнайни зверове. Зeлени хълмове на брега на река, дом на чапли, водни лилии и призраци.

Там на брега, където реката среща морето, под богатите гърди на планината, хора бяха построили малък град.

 

Ливингстън, Гватемала

Ливингстън

Ливингстън

Ливингстън е шумно рибарско градче, където хора и стоки пристигат единствено по вода, тъй като няма сухоземни пътища до града. Тук е мястото, където яхти пристигащи в Гватемала и пътуващи нагоре по реката Рио Дулсе до Фронтерас трябва да спрат за да оформят входните документи.

Паркирахме се на един от малките докове, където рибарски лодки и водни таксита спираха да заредят гориво и да оставят или вземат пасажери и стоки за Фронтерас или Пуерто Бариос на всеки няколко минути.

Рибарска лодка

Рибарска лодка

По стръмната улица към имиграционният офис имаше малки negocios (магазинчета), където се продаваха пресни плодове и зеленчуци, pan de coco (кокосов хляб), tortillas (царевични питки), както и дрехи, обувки и всякакви други неща. Забелязахме странната смесица от хора. Латиноси с каубойски шапки и карирани ризи се разхождаха бавно по улицата, жени от местните племена Киче и Кекчи с дълги черни плитки, ярки дантелени блузи и традиционни плисирани поли бяха насядали край тротоарите с бебета в ръце, наобиколени от малки сополиви деца.

Майка и дъщеря от племето Кекчи

Майка и дъщеря от племето Кекчи

Но това, което отличава Ливингстън от всички останали градове в Гватемала са Гарифуните- „черните индианци на Централна Америка“.

Гарифуните са карибски мъже и жени с африкански произход, с коси сплетени на дебели плитки и плетени ямайски шапки, които съставляват по-голямата част от населението на този град. Тяхната идентичност се е формирала през 17 и 18 век насред жестоки условия на експлоатация и изселване. Историята им започва с корабокрушение.

Момиче Гарифуна

Момиче Гарифуна

През 1635г. кораб натоварен с роби от Африка предназначени за плантациите на колониите от Новият Свят се разбил близо до остров Сейнт Винсент в Карибско море. Няколкото стотин оцелели намерили убежище на острова и се смесили с местните карибски индианци, които били избягали от колонизацията в Южна Америка и живеели свободно на острова. С времето традициите, музиката и вярванията на двата народа се смесили за да положат началото на нова етническа идентичност- Гарифуните.

Баба Гарифуна в домът и

Баба Гарифуна в домът и

По-късно през 17в. френски заселници дошли на острова и се присъединили към местните в мирно съвместно съжителство. Но когато английски колонизатори дошли и започнали да присвояват земя избухнала война между англичаните и гарифуните, които имали подкрепата на французите. През 1796 масивните британски войски спечелили войната и изпратили гарифуните в изгнание на остров Роатан край бреговете на Хондурас. Там гарифуните основали нови общности и рибарски селца разпространявайки се в Никарагуа, Гватемала и Белиз.

Момиченце в гарифунският квартал на Ливингстън

Момиченце в гарифунският квартал на Ливингстън

Днес в Ливингстън е най-голямата гарифунска общност на Гватемала, чието население навсякъде другаде се състои предимно от латиноси и потомци на маите. Тук срещнахме Поло Мартинес, който ни разведе из гарифунският квартал. Невероятно начетен и интелигентен, Поло ни разказа за неговата култура, музика, история, език и традиции. В замяна ние му дадохме торбичка ориз и няколко прочетени книги на английски.

Поло Мартинес в гарифунският квартал

Поло Мартинес в гарифунският квартал

Гарифуните в Ливингстън са без изключение многоезични. Освен английски и испански те говорят техният си гарифунски език, който е смесица от карибски индиански, испански, английски и френски. Но най-интересното за техният език е, че те разделят думите на „женски“ и „мъжки“, като жените използват различни „женски“ думи за едни и същи понятия, за които мъжете използват „мъжки“ думи. Например за „къща“ жените използват само женската дума за къща, а мъжете използват друга дума- мъжката дума за къща.

Селската пералня. Жените ползват вода от реката за пране.

Селската пералня. Жените ползват вода от реката за пране.

Друга интересна личност, която срещнахме на доковете докато чакахме да излезе вятър беше Ливейро Гамбоа. Той ни разказа говорейки смесено английски и испански за местната гарифунска общност и настоящите им проблеми свързани с безработица и расизъм. Ливейро беше доста странен на външен вид- черна кожа, бяла брада, дълги дебели плитки намотани под огромна червена плетена шапка, като кошница и сини очи.

Ливейро

Ливейро Гамбоа

– Как така сини очи?- го попитах
– Там е проблема, нали това ти обяснявам…Кой знае от къде са се взели моите сини очи.

Следобедният вятър се засили. Готови да потегляме нагоре по реката, ние се сбогувахме с Поло и Ливейро. Те ще са там, когато и да се завърнем.

– И запомни, -ми извика Ливейро- somos el único pueblo que no ha vio combate. Aquí la gente muere de vejez. (Ние сме единственият народ в Гватемала, който не е видял война. Тук хората умират от старост.)

Мира с момиченце Гарифуна, Ливингстън, Гватемала

Мира с момиченце Гарифуна, Ливингстън, Гватемала

 

В предишният епизод рказах за това колко струва да обикаляш света с лодка.

.

В следващият епизод ще разкажа още за първите ни впечатления и преживявания в Гватемала.

 

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share