С яхта до Картахена

От Санта Марта до Картахена

От Санта Марта до Картахена

Отново дойде време за отплаване- 100 морски мили от Санта Марта до Картахена, покрай карибския бряг на Колумбия, ужасяващия нос на Баранкия и делтата на река Магдалена. Отново чакахме за възможно най-добрите метеорологични условия- слаби ветрове 15-20 възела и 1-2 метра вълна за 2-3 последоватлени дни. В тази част на Карибско море се сблъскват високо и ниско налягане създавайки силни ветрове, поривисти и непредсказуеми и големи вълни. Става доста гадно. Много са тези, които твърдят, че това е едно от най-опасните места за прекосяване с яхта от цял свят, така че се възползвахме от възможността да плаваме в по-спокойни условия.

 

The lighthouse, Santa Marta's landmark

Островчето с фара в Саната Марта

Потегляме рано на 21 май, вдигайки котва на платна, както винаги. Този път е много по-лесно, защото сме сами в заливчето на Санта Марта и имаме достатъчно място за маневриране. Първо Иво вдига грота, после започва да издърпва бавно котвата с помощта на електрическата лебедка. Мая стои в готовност да опъне предното платно (джиба), а аз съм на руля. От дърпането на котвата лодката започва да се движи бавно напред, аз завивам в избраната посока съвсем леко. Котвата се откача от дъното, лодката под лек ъгъл спрямо вятъра, Мая бързо издърпва джиба и сега Фата Моргана започва да се движи назад, бутана от вятъра, до момента, в който ъгълът се увеличи и платната хванат вятъра. Набираме скорост напред с платната, които заедно с гика са напълно отворени, за да завие по-лесно лодката и отлепяме! Но точно тази сутрин почти няма вятър, което значи, че цялата операция става доста бавно и спокойно, без никакви проблеми, но също значи, че ще загубим 4 часа влачейки се с половин възел и правейки няколко поворота в рамките на 2 морски мили, преди да успеем да излезем от залива.

Fata Morgana sailing wing-on-wing

Фата Моргана

Най-накрая, към 10 сутринта, минаваме покрай островчето с фара и излизаме в открито море, където вятърът се засилва от изток. Фата Моргана се движи с 4-5 възела към дестинация. Прекосяваме залива на Cienaga Grande de Santa Marta и се насочваме директно към нос Баранкия. Това би трябвало да е най-гадното място за плаване в цялото Карибско море и един приятел ни каза да го минем непременно през деня и да внимаваме да не намелим някой дънер, умряла крава или покрив на къща, довлечени от водите на пълноводната река Магдалена- основната река в Колумбия, която тук се влива в морето. Наближаваме мястото към 3 следобед. Водите около делтата постепенно се оцветяват в охра от наносите на реката. Вятърът се засилва достигайки 30 възела и морските вълни, които тук се сблъскват с течението от реката се вдигат 3 метра, остри, бързи и объркани, с пяна по върховете. Внимаваме за предмети във водата но вместо с дънер или с крава се разминаваме доста на близко с някаква малка синя рибарска лодчица пълна с хора в жълти непромокаеми костюми. Чудно, какво правят точно тук, в тази морска бъркотия? Но морето и вятърът този ден не са чак толкова зле, можеше да са доста по-страшни. Добре, че избрахме хубаво спокойно време да плаваме в тези води. Скоро сме зад носа и най-лошото е вече е зад гърба ни. От сега нататък плаваме близо до брега в плитки води, вятърът е попътен и Фата Моргана се движи бавно с разперени криле.

Fishermen near Barranquilla's Magdalena River delta

Рибарска лодка край Баранкия и делтата на река Магдалена

В един момент минаваме директно над място, където на морската ни карта е отбелязан потънал кораб и закачаме нещо на въдицата. Надявам се да е риба, но може да е бил потъналият кораб, защото Иво не е в състояние да навие влакното и в крайна сметка се налага да го отрежем. Не само, че не хванахме риба, ами загубихме цялото влакно и изкуствената стръв на стойност някъде към 100$… Това доста ни развали настроението…

Another fishing boat on our way to Cartagena

Още една рибарска лодка на път към Картахена

Около полунощ наближаваме светлините на голям град. Вятърът стихва и решаваме да прекараме нощта на котва на входа на канал Бока Чика, сгушени до една стара крепост.

Castillo at Boca Chica entrance

Крапост при Бока Чика

На следващата сутрин, 21 май, бавно навлизаме в залива на Картахена. Големи кораби кръстосват каналите отбелязани с червени и зелени буйове, рибарски моторни лодки ни пресичат пътя и малки канута с импровизирани платна се плъзгат безшумно като духове в сенките на студените каменни стени на старта крепост. В далечината напред, на ръба на сутрешните брегове, се издигат високи, неподвижни, блестящи небостъргачите на огромен млад град. Каква впечатляваща гледка е Картахена откъм морето! Колко вълнуващо е да навлезеш бавно, безшумно, в огромният залив за първи път! От монотонната морска пустуш изплуват прозрачните сенки на огромни бели сгради- вертикални успоредни прави линии се отразяват в огледалото на спокойните води; стъкло, бетон и желязо се извисяват над света подобно на немите мистериозни Великденски гиганти на Рапануите, завинаги загледани в западните хоризнти.

Cartagena, Colombia

Картахена, Колумбия

Много бавно пристигаме в котвената стоянка на платна, тъй като вятърът в залива съвсем притихна. Малко преди да пуснем котва между многото яхти, забелязваме остовърхите кули и куполите на катедрали стърчащи над червените керемидени покриви на цветни сгради- старият град, скрит зад високите модерни небостъргачи на Картахена.

Sailing into the Bay of Cartagena

Влизаме на платна в залива на Картахена

Следващите два дена се разхождаме из площадите и тесните оживени улички на оградения град, насред музеи, катедрали и крепости, насред водопади от лилави цветя връхлитащи ни от балконите на стари исторически сгради превърнати в галерии, бутици и ресторанти.

Cartagena Old City

Стар Град, Картахена

Картахена де Индиас е основана от испанските конквистадори през 1533г. и благодарение на стратегическото си разположение, на големият залив и на многобройните малки островчета и канали, се превръща в едно от основите пристанища на Южна Америка, където злато и други скъпоценности биват натоварвани на галеони и извозвани през Атлантика в Европа. Скоро пирати, привлечени от това движение на съкравища напред-назад, пристигат и многократно нападат и опустушават града и корабите. През 1586г. прочутият английски капитан сър Франсис Дрейк напада и разрушава част от Картахена, след което испанската корона влага огромна сума в построяването на масивни защитни стени и крепост- шедьовър на испанското военно инженерство.

The walls of Cartagena

Стените на Картахена

С независимостта на Колумбия, Картахена изпада в разруха. Богатите семейства се изнасят, а бедните се нанасят. Много от вековните сгради биват изоставени и се превръщат в руини, до 1950-те години, когато дългосрочен държавен проект най-после се заема с реставрирането на стария град и го трансформира отново в спиращата дъха глобална дестинация, която е днес Картахена- градът послужил за декор в романа на Габриел Гарсия Маркес „Любов по време на холера“.

Cartagena old city

Стар Град, Картахена

От котвеното вървим десетина минути покрай Castillo de San Felipe построен през 17 век, разположил се тежко горе на хълма като динозавър, който наблюдава и пази града и минаваме по един мост, който ни отвежда в оградения град заемащ площ само от 3-4 квадратни километра в североизточната част, изпълнен с площади, църкви, музеи и монументи.

Castillo de San Felipe

Castillo de San Felipe

Продължаваме направо по една тясна уличка със сгради с кокетни балкончета с дърворезбоавани парапети и пълни с цветя, през Centenario Park, покрай статуята на Пегасите и стигаме до Часовниковата Кула на площада La Paz, където десетки жълти таксита задръстват улицата. Минаваме през портала и се озоваваме на площад Los Coches пълен с туристи и местни продавачи на шапки и джунджурии, предлагащи да ни бъдат гидове или да ни повозят с карета.

The Clock Tower

Часовниковата Кула

Следва най-големият площад в стария град- Plaza de la Aduana заобграден от магазинчета. Завиваме на запад и след няколко стъпки пристигаме под тежката катедрала на площад San Pedro Claver близо до Музея на Модерното Изкуство със забавни метални скулптури отпред, изобразяващи традиционни сцени от колумбийското ежедневие.

Metal sculpture Plaza de San Pedro Claver

Метални скулптури, площад San Pedro Claver

Завиваме на дясно и вървим две пресечки до Plaza de Bolivar, където под сенките на стари дървета си купуваме освежаващ ананас от една улична продавачка на плодове облечена с традиционна креолска рокля. Жегата става непоносима по обяд и се приютяваме в Двореца на Инквизицията– музей пълен с древни инструменти за мъчения използвани не отдавна от Светата Инквизиция за измъчване на вещици и неверници. Друг музей наблизо предлага изложения на древни златни предмети от времето на индианците- Музея на Златото, а по-нататък са площада и църквата Santo Domingo. Тук намираме още една от скулптурите на Ботеро- „Дебелата Жена“.

.

„Дебелата Жена“ -Ботеро

 

Купуваме си по една животоспасяваща бира за Иво и за мен и един животоспасяващ сладолед за Мая и продължаваме да вървим до края на улицата, достигайки стените на града. Качваме се по каменните стъпала и вървим върху стената, построена да пази Картахена от морски покушения- от ляво се простира Карибско море, а от дясно се простира море от покриви с глинени керемиди- и стигаме до Las Bovedas- 23 бивши тъмници превърнати в магазинчета за сувенири.

.

.

Силно сме впечатлени. Картахена де Индиас е най-красивата от четирите „карибски кралици“, както галено наричам четирите колониални карибски столици, които посетихме през изминалите две години- Хавана, Санто Доминго, Сан Хуан и Картахена.

Имаше места, които не успяхме да посетим в Картахена, като манастира La Popa на върха на един хълм, от където се вижда целия град и залива, тъй като трябваше да побързаме и да вдигнем котва само два дена след като пристигнахме. На изходните ни документи от Санта Марта бяхме писали, че заминаваме за Панама, а не за Картахена, за да спестим стотина долара входни-изходни процедури и ако бяхме останали по-дълго време можеше да стане проблем. Но дори и за толкова кратко време успяхме да си заредим провизии за престоя ни в усамотените острови на Сан Блас в Панама, да си напълним бутилката с пропан за готвене и да се влюбим в стария ограден град и неговите улички, балкончета, площади и катедрали, обещавайки, че някой ден непременно ще се завърнем.

Цветовете на Картахена

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Street in Cartagena

Street in Cartagena

.

.

.

.

.

.

DSC_8391

.

.

.

.

.

.

Plaza de la Aduana

Plaza de la Aduana

.

.

Maya at Plaza de la Aduana

Maya at Plaza de la Aduana

Frozen yogurt

Frozen yogurt

Holy Inquisition graffiti

Holy Inquisition graffiti

.

.

Maya in Cartagena

Maya in Cartagena

.

.

.

.

.

.

 

.

.

Ivo and Maya with the pineapple woman, Cartagena

Иво и Мая с жената с ананасите в Картахена

Facebook/The Life Nomadik

Share

Хаос в Морето

* Тази статия е превод на български от оригиналният разказ на английски Waters of Chaos.

 

Дванайста глава. Хаос в Морето

автор Мира Ненчева

.

.

Ноември, 2013

Това е историята, за това как почти загинахме една нощ, когато морето изчезна и на негово място се появи черна ревяща стихия от връхлитащи течни стени и ревящи ветрове; когато целият свят ичезна и нашата малка лодка остана сама във вселената, обречена. Това е историята, за това как преминахме първият голям тест на Нептун в училището за моряци.

След два месеца в Гватемала предприехме дългият преход на север, 500 морски мили от Рио Дулсе обратко към Кий Уест Флорида, където планирахме да инсталираме разни подобрения на лодката.

Стартирахме в дъждовно време с непостоянни северни ветрове в залива на Хондурас. Още първият ден два стопера, стари и ръждясали, които придържат гика към задната релса на основното платно, се счупиха. Иво прикрепи гика с въже в централна позиция и намали платното, което означаваше, че отсега нататък няма да можем да го нагласяме по нормален начин спрямо вятъра и ще се движим по-бавно. От сега нататък, през следващите две седмици и половина, плавахме с повредено платно и почти неподвижен гик.

През следващите 17 дни и нощи, вятърът духаше срещу нас, точно от там, на където се бяхме запътили- север-североизток. Което от една страна беше хубаво, защото не се налагаше да пипаме гика и да отваряме платното. Лошото е, че непрекъснато трябваше да правим повороти оверщаг и да се мъчим да се качваме срещу вятъра с много бавна скорост изминавайки двойно разстояние.

Повечето крузъри включват мотора в такава ситуация. Но не и ние. Ние никога не пускаме моторите. Ако няма вятър, чакаме го да се появи. Ако вятърът е слаб, движим се много бавно. Ако вятърът е много силен, рифоваме платната. Повечето пъти пускаме и вдигаме котва на платна. Двата двигателя на катамарана ни са само за „спешни ситуации“. А това не беше спешна ситуация. Не още. Това си беше нормална част от живота на мореплавателя.

Така ни отне една седмица да се придвижим до Isla Mujeres (Островън на Жените) в Мексико, тъй като направихме грешката да изберем Белизийският вътрешен канал вместо да излезем в открито море. Течението в 100-милният канал между източните брегове на Белиз и бариерният риф течеше на юг като река срещу нас и ни ограбваше с около 2-3 възела. Вълните, високи около 1.5-2 метра, ни идваха под ъгъл от североизток и ни спираха още повече. Добавете към тази комбинация силни ветрове, 20-25 възела, които идваха от две посоки- един от северозапад, който се спускаше от планините от лявата ни страна и един от североизток, който духаше от морето и се опитайте да плавате така, посока север, правейки по 100 поворота оверщаг на ден, с рифовано платно и без мотори! Не ни беше весело.

Напредвахме бавно с 1 до 3 възела на час. Изминавахме около 20-30 морски мили на ден, но поне имахме възможността да пускаме котва през нощта и да си почиваме в плитчините зад рифовете. Това беше единственото предимство на Белизийският вътрешен канал, но не си струваше изгубеното време.

След три дена мъки в канала, най-сетне стигнахме до изхода, където има проход между рифовете и излязохме в открито море. Плавахме още три дни и нощи без да спираме директно до Isla Mujeres. Планирахме да пуснем котва там и да си починем ден-два, да си напазаруваме провизии, да проверим прогнозата за времето и да прекосим Мексиканският Залив към Флорида- 300 морски мили на североизток, където двете мощни течения (Гълфстрийма и Юкатанското течение) се срещат.

На сутринта след 7 дена плаване (200 морски мили) пристигнахме в познатото ни залевче на Isla Mujeres пред El Milagro Marina, изтощени и скапани, но радостни, че се добрахме. Беше прекрасен слънчев ден. Смятахме първо да отидем до големият супермаркет и да си напазаруваме храна, след като си проверим имейлите и после да си легнем рано и да спим цяла нощ, като заклани.

Докато си проверявахме имейлите, Иво проверяваше прогнозата за времето.

Задават се силни северни ветрове с огромни вълни, -съобщи той.- Няма да можем да плаваме директно до Флорида. Най-добре да минем през Куба, на изток към Cabo San Antonio, от там към Хавана и през Гълфстрийма на север към Флорида, по обрания път по който дойдохме. Но трябва да тръгваме сега, веднага, преди да дойде лошото време. Или ще се наложи да стоим тук и да чакаме около една седмица, може и повече. Имаме само няколко часа преди да ударят ветровете, давайте да тръгваме!

Аз погледнах прогнозата за времето в сайта на PassageWeather.

По-добре да изчакаме. Не ми харесва тая работа. Какво ще стане, ако не успеем да доплаваме до Куба за няколко часа и ни удари бурята? Не, аз не тръгвам! Не си ли се научил още, че най-важното нещо в мореплаването е да умееш да чакаш. Да чакаш хубаво време. Седмица, месец, няма значение, стоим тук и чакаме!-казах аз.

Започнахме да се караме ужасно и децата се намесиха. И Виктор и Мая искаха да стигнат до Кий Уест по най-бързият начин; не им се чакаше. Трима срещу един.

Вдигнахме котва само час след като я бяхме пуснали, без да стъпим на земята, без да си напазаруваме хранителни продукти и без да си починем нито секунда. Започнахме 100-милният преход на изток-североизток през Юкатанския канал, мъчейки се да бягаме пред лошото време, което се задаваше откъм Мексиканският Залив и бяхме с развалено платно. Класическа рецепта за трагедия.

На 20 мили от брега вятърът започна да се засилва от север. Небето притъмня и се отрупа с гъсти сиви облаци. Бурята удари. Вятър 40 възела с дъжд. Рифовахме максимално платната. Северният вятър ни избута на юг. Цяла нощ се борихме с три от тези краткотрайни щорма. Никой не мигна. Чакахме светлината на утрото с нетърпение.

Слънцето изгря, но небето не изглеждаше обещаващо. Северните ветрове не падаха под 25 възела. Мощното Юкатанско течение, което се движеше от юг на север срещу вятъра се развълнува ужасно, и образува огромни вълни, по-големи от лодката. Тези не бяха от дългите, бавни, мазни вълни, а бяха остри, бързи и внезапни. Едни от най-лошите условия за мореплаване и малки яхти не би трябвало да излизат в морето в подобна бъркотия.

Иво беше на руля и управляваш лодката на ръка от вече повече от 30 часа и все още бяхме доникъде. Всеки щорм ни избутваше все по на юг, а да се върнем обратно на север беше невъзможно. Започнахме да гледаме картата и да търсим друга дестинация, на юг. Но на юг от Куба в близост нямаше нищо.

Наближи втората нощ от този преход и северните ветрове се засилиха достигайки 30-35 възела, постоянни. Започнахме да се молим за 20-25-те възела ветрове, които ни ужасяваха в началото. С огромните объркани остри вълни, които ни заливаха и с лодката насочена в посока, където скоро няма земя, ситуацията се превърна в една от онези „спешни ситуации“, когато двигателите са ти единствената надежда. Свалихме платната, включихме моторите и изоставихме лодката в ръцете на авто-пилота, посока североизток-Куба.

Беше началото на нощта. Началото на нашият най-голям кошмар. Озовахме се между два свята- Горният Свят и Долният Свят- Въздух и Вода- Живот и Смърт.

Горният Свят се беше превърнал в черно освирепяло чудовище. Чудовището беше зяпнало срещу нас с огромната си студена широко отворена уста и от дълбините на гърлото му ни връхлиташе мощният му проглушителен неспиращ рев. Дъхът му беше изпълнен с крясъците на хиляда летящи вещици. Яростта му беше върховна. -Вятърът.

Долният Свят също беше полудял. Всички подводни невидимости се бяха събрали под повърхността на морето около лодката ни и неуморно ни бутаха и ни дърпаха, хвърляха стени върху нас- странна садистична игра. Всяка стена беше последната. Ще издържи ли лодката? Ще успее ли да я премине? Или ще се разбие, ще се преобърне? Край. Този път няма да успеем. „Ами тази стена? Ами следващата? Имаме колкото си искаме от тези стени и по-лоши и по-големи, от всички посоки.“- Вълните.

Седяхме с децата на пейката в рулевото и си представяхме как лодката ще се преобърне, ще потъне и ние ще се озовем сами насред морето посред нощ. Виктор си приготви сгъваем нож и водонепроницаемо фенерче и си окачи свирка на врата. Мая се въоржи с друго фенерче и със сигналният пистолет. Аз държах потопяемото VHF радио и една луминисцираща пръчка. Брояхме бавно: още девет часа мрак… още осем часа мрак… Времето едвам се влачеше, спираше, връщаше се назад, подиграваше ни се. Нощта не искаше да си тръгва.

Иво, отпред на палубата, крещеше:

– Защо, Нощ, защо? Не виждам нищо! Стига! Спри! Нищо немога да направя, не виждам! Мразя те, Нощ! Как да се боря като не виждам нищо, сляп съм! Не е честно… Съжалявам… Не виждам, не виждам нищо…

Безнадеждните му вопли, каквито никога до сега не го бяхме чували да надава, ни изплашиха даже повече от стенанията на бурята. Мая плачеше.

– Мамо, нека де се обадим по радиото и да потърсим помощ. Нека да се обадим…
– Няма никой около нас, няма на кого да се обадим, сами сме- аз плача на свой ред. -Освен това още не сме се разбили и нямаме повод да се обаждаме за помощ.

По морското VHF радио можем да се обаждаме на преминаващи кораби в близост от 12 морски мили. Нямахме сателитен телефон (нямахме никакъв телефон), а и наблизо нямаше други кораби. Никога не сме се чуствали по-сами, по-изоставени.

Също така бяхме извън пределите на умората, особено Иво, който счупи всички рекорди по стоене буден на вахта, прав, нощ след нощ.

– Заслужаваш си го!- крещях му аз- Но ние не…

Левият мотор внезапно умря. Останахме само с десния, но лодката продължи да се движи. Лодката, нашата Фата Моргана, продължи да се движи въпреки вятъра, въпреки вълните, въпреки всичко. Издържа. „Тия лодки са като тухли, ни бяха казали, тежки и стабилни. Всички катамарани Леопард 2001г. са такива; като ударите лошо време ще видите“.

По някое време след полунощ на третата нощ Иво заспа навън, в рулевото. Виктор и аз се редувахме на руля, въпреки че не правехме нищо, само седяхме и се взирахме в електрониките, в картата на GPS-а и в индикатора за скоростта и посоката на вятъра. Вятърът си беше все същият. Лодката се движеше на авто-пилот и десният двигател бавно ни буташе към Куба. Останаха 12 морски мили. Още 6 часа мрак. Още колко вълни?

По това време вече бяхме претръпнали и не изпитвахме повече страх. Човек не може да се страхува безкрайно. След известно време свикваш, приемаш ситуацията и умствено се подготвяш за всички въображаеми ситуации, за най-лошото. И чакаш. Ставаш като безчуствен. Но никога не спираш да се надяваш. Стигнахме до тук, защо пък да не се доберем до бреговете на Кабо Сан Антонио? Защо да не стигнем до плитките спокойни води зад рифовете, където котвата може да се протегне и да сграбчи пясъка? Можете ли да си представите? Земя. Спасение.

Заспах.

Следващата сутрин беше най-прекрасната съвършена сутрин в живота ни. Фата Моргана спокойно се поклащаше закотвена в кристално сини води край кубинския бряг. Можех да видя дъното под нас. Седяхме си четиримата в рулевото в пълна тишина и се споглеждахме усмихнати.

Дишахме. Дишахме все едно ни е за първи път в живота, все едно току-що сме се родили, и се наслаждавахме на всеки дъх. Големи глътки въздух, не можехме да му се наситим.

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

За това как си купихме лодка и започнахме да мореплаваме из света.

Първа Глава

За това как си купихме лодка и започнахме да мореплаваме из света

 

След шест месеца в търсене и обикаляне по пристанищата на цялото атлантическо крайбрежие между Ню Йорк и Флорида с една стара грозновата каравана, която с обич наричахме Баба Гануш; след като изчетохме куп книги по ветроходство и мореплаване; след многократно ровене в интернет сайтове и форуми и безкрайни разправии с брокери, на които изобщо не може да се вярва защото само се опитват да ти пробутат най-големия боклук и да ти вземат парите, най-накрая намерихме „идеалната лодка“. 12-метров катамаран построен през 2001 година в Южна Африка, в сравнително добро състояние, с три кабини и достатъчно място за нашето малко четиричленно семейство.

Фата Моргана

Фата Моргана

Набързо продадохме къщата, колата и мебелите обратно в Канада където имигрирахме и живяхме през последните 12 години, подарихме каквото остана на познати и приятели и натоварихме всичко, което си представяхме че ще ни потрябва на лодката: няколко чифта дрехи и обувки, тенджери и чинии, инструменти и книги. На 1 април 2013 офицялно се пренесохме да живеем на борда на нашият нов плаващ дом: катамарана Фата Моргана.

Само че не започнахме да плаваме веднагически. Първо трябваше да извадим лодката на сушата в един кораборемонтен двор в Кий Уест за да поправим няколко неща: киловете, няколко малки дупки по корпуса, железните парапети и какво ли още не. Два месеца Иво работи от сутрин до вечер в ужасен токсичен прахуляк, жега и комари. Заедно с Ед, специялист по фибро-стъкло, Иво построи твърд покрив на мястото на старото платнище върху руля и там монтира нови огромни слънчеви батерии; инсталира машина за превръщане на морската вода в сладка, смени хиляди големи и малки нещица: веригата за котвата, котвата, водни помпи, някои от електрониките, разни дръжки, въжета, лампи и най-накрая изстърга старата боя от корпусите и сложи нова. И всичко това без да знае нищо за лодки.

Иво и Виктор

Иво и Виктор

Мая помага

Мая помага

Мира боядисва лентите и рисува името на лодката- Фата Моргана

Мира боядисва лентите и рисува името на лодката- Фата Моргана

На 27 май 2013 Фата Моргана, подновена и пребоядисана, натоварена с цялата ни покъщнина, се завърна в морето готова за приключения.

В средата на юли, след още няколко седмици на котва в Кий Уест където продължихме да работим по лодката на вода и малко по малко започнахме да се учим как да я караме и управляваме с помощта на нашите нови приятели- Тайлър и корабните пънкове, най-после потеглихме.

Тони, приятел от Кий Уест, един от корабните пънкове, които ни помогнаха в началото с ветроходството.

Тони, приятел от Кий Уест, един от корабните пънкове, които ни помогнаха в началото с ветроходството.

За първи път сами на лодката!  Снимката е направена от Тайлър

За първи път сами на лодката!
Снимката е направена от Тайлър

Без никакъв опит във ветроходството, без предишни познания по мореплаване, без да проверяваме прогнозата за времето, без инидкатор за вятъра и без авто-пилот, на борда на първата ни лодка, твърдо решени да не ползваме двигателите, а само платната и вятъра, ние доплавахме безпрепятствено до Драй Тортугас, на 67 морски мили на запад от Кий Уест. Пристигнахме през нощта, след около 20 часа плаване и пуснахме котва в тъмното, в залива пред един от островите отбелязан на картата.

Драй Тортугас е малък архипелаг в най-южната част на Флорида, на ръба на Мексиканския Залив, състоящ се от няколко необитаеми островчета заобиколени от коралови рифове. През 1846-1876 година американската армия построила огромна крепост на един от островите с цел да защитават териториалните води на Америка от нападения откъм Мексико- Форт Джеферссън. Но поради липсата на сладка вода на острова и тъй като в резервоарите за дъждовна вода се завъдили ларви на комари, военните започнали да се разболяват и измират. Наложило се да изоставят Форт Джеферсън. По-късно, по време на американската гражданска война, използвали крепостта за затвор. Днес руините на Форт Джеферсън достъпни само по вода, както и околните островчета с пустинни плажове и кокосови палми, са национален парк и една от най-интересните туристически дестинации във Флорида.

Форт Джеферсън, Драй Тортугас, Флорида

Форт Джеферсън, Драй Тортугас, Флорида

Тук прекарахме няколко незабравими дни далеч от всякаква цивилизация. За първи път се почуствахме сами и свободни, независими от нищо и от никого, освен от слънцето, вятъра и водата. За първи път часовете и минутите нямаха никакво значение.

Никога няма да забравя онази първа сутрин когато зората постепенно освети старото туловище на тъмната крепост в чиято тежка сянка леко се поклащаше нашата спяща лодка. Мина известно време преди да осъзнаем фантастичния мащаб на Форт Джеферсън, десетки влажни помещения на три нива опасващи целият остров.

Форт Джеферсън, Драй Тортугас, Флорида

Форт Джеферсън, Драй Тортугас, Флорида

Този ден обиколихме тъмните коридори на изоставената крепост където децата играха на гоненица, на криеница и намериха малка умряла жаба. Видяхме безброй малки и големи рачета-пустинничета с екстравагантни шарени черупки, окупирали долните етажи на Форт Джферсън и сенчестите места из целия остров. Следобеда отидохме да се гмуркахме в лазурните води около кораловите рифове, а привечер се разходихме по плажа и събрахме розови рапанчета, наслаждавайки се на спокойствието и прозрачното време.

Виктор, Мая и Мира, Форт Джеферсън, Флорида

Виктор, Мая и Мира, Форт Джеферсън, Флорида

Мира с раче-пустинниче, Форт Джеферсън

Мира с раче-пустинниче, Форт Джеферсън

Тук, на плажа непосредстено до крепостта, срещнахме самотен крокодил, който избяга в морето, изненадан, като ни видя. По-добре ние да изненадаме крокодил, отколкото крокодил да ни изненада нас, си помислихме. И въобще, какво прави крокодил в морето? Също така засякохме няколко черни акули „медицински сестри“ в плитчинте около острова, които ни наобиколиха, любопитни, някои големи почти колкото каяка ни, в който съвсем не се чуствахме на сигурно място. Една даже мина под нас. Този вид акули са напълно безобидни, имат малки усти и мустаци, обикалят по дъното в пплитчините около рифовете като прахосмукачки и ядат дребни отпадъци. Хората ходят да си плуват с тях, да ги хранят и да си правят снимки, все едно са делфини, само че на нас доста ни изкараха акъла. Иди убеждавай децата, че тези точно акули са „безобидни“…

Морски Крокодил на плажа

Морски Крокодил на плажа

.

.

На съседния по-малък остров се издига висок стар но функциониращ фар построен през 1826 година заобиколен от кокосови палми и разкошен бял девствен плаж.

Фар на Логерхед Остров, Драй Тортугас

Фар на Логерхед Остров, Драй Тортугас

 

Тук срещнахме група научни работници и морски изследователи които дойдоха с малка моторна лодка за два дни да наблюдават гнездата на морските костенурки и да броят черупките на излюпилите се бебета-костенурчета, за да определят как се развива поколението. Ние страшно много се ентусиазирахме и им предложихме нашата незаменима безплатна помощ: да мъкнем големият плажен чадър, кофи, лопати и каквото друго има за мъкнене, като шерпи, само и само да присъстваме на изравянето на костенурчите гнезда пълни с празни черупки.

 

Иво държи чадъра докато морските изследователи изравят и сортират костенурчите яйца.

Иво държи чадъра докато морските изследователи изравят и сортират костенурчите яйца.

Така научихме много за този вид морски костенурки. Например, научихме, че те винаги снасят по 100-110 яйца, от които 90% се излюпват успешно. Някои от неизлюпените яйца бяха пълни с миризлива жълтеникава течност, която изследователите, с докторски ръкавици, наляха в бурканчета и прибраха в куфар. В други имаше ембриони в различна степен на развитие, които научните работници внимателно разгледаха, снимаха и прилежно отбелязаха данните в специални големи научни тефтери. Най-вълнуващо беше когато намериха едно живо бебенце-костенурче, неуспяло да изпълзи от гнездото. Сложиха го в голяма оранжева кофа и го затрупаха с пясък за да го освободят на плажа в полунощ, когато нормално се излюпват морските костенурки.

Ембрион на морска костенурка

Ембрион на морска костенурка

Иво с бебе-костенурче

Иво с бебе-костенурче

Тази нощ имаше пълнолуние. Преди да си легнем дълго стояхме на палубата и гледахме към фара, в чиито нозе си представяхме как огромни морски костенурки мъчително излизат от тъмното море за да заровят 100 бели топчести яйца в горещия пясък. Представяхме си как едно малко бебе-костенурче изпълзява от своята самотна оранжева кофа тази нощ и панически се затичва към водата за да доплува съвсем близо до нашата лодка и после- в открито море.

Фар на Логърхед Остров, Драй Тортугас

Фар на Логърхед Остров, Драй Тортугас

На следващата сутрин, 23 юли 2013, вдигнахме котва посока Куба. Нашият пръв среднощен преход през най-мощното и опасно морско течение в света- Гълфстрийма.
Така започнаха нашите невероятни мореплвателски приключения по света.

 

Следващият път  ще опиша подробно нашият скромен плаващ дом: катамарана Фата Моргана. Какво е разположението и как изглежда отвътре, защо избрахме именно тази лодка, какви са предимствата и недостатъците на катамараните спрямо еднокорпусните лодки и какви подобрения и приспособления инсталирахме за да превърнем Фата Моргана в уникален незаменим off-the-grid кораб. Прочетете тук.

 

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share