Кайтсърфинг в Сан Блас

Ivo and his kite

Иво и неговия Раста кайт

Повечето от 360-те острова от архипелага Сан Блас са наблизо до бреговете на континентална Панама и извън пътя на пасатите. Но има няколко външни островни групи отдалечени от брега и по-близо до бариерните рифове на север, където все още се усеща ефекта на източните ветрове и това са островите, които трябва да посетите, ако ще ходите в Сан Блас да карате кайтсърф. Най-доброто местенце за целта с полета от плитки до кръста прозрачни води, пясъчно дъно и приятни ветрове е на островната група Cayo Holandes, не далеч от заливчето наречано от крузърите „Басейна“.

.

.

Ако пристигнете с яхта ще трябва да платите 10$ такса за котвена стоянка валидна за един месец на един Куна наречен Виктор, който ще ви посети още щом пуснете котва да прибере таксата. Без значение колко време смятате да прекарате тук, ще трява да платите 10 кинта. Почти навсякъде в Куна Яла (Сан Блас) трябва да плащате по няколко долара тук и там за това, че пускате котва край някой остров или ако стъпите на него. Според Иво това е ужасно несправедливо, собено след като си платихме рекордната сума от 430$ за едногодишни визи за Панама и за разрешително за плаване в панамски води и отделно платихме още 60$ в офиса на Куна Яла на остров Порвенир за правото да посетим индианската територия с яхта и да пускаме котва навсякъде. За първи път от две години насам, след като посетихме над 30 държави, бяхме принудени да платим такава огромна сума на влизане. Така че Иво просто не можа да проумее как така ни карат да плащаме отново и отново и отново и отново почти всеки път като се преместим някъде и пуснем котва или като отидем до брега на някой от островите в Сан Блас. А Иво става извънредно негативен щом усети, че нещо е „нечестно“. И не само.

Един ден скачаме в каяка и тръгваме на разходка до един съседен необитаем остров. Носим си само фото-апарата, една хавлия и крем за слънце в една непромокаема чанта. На острова има някоко недостроени колибки, едно улу (традиционно дървено кану) и двама Куна мъже на средна възраст. Започваме разговор с един от двамата Куни и той любезно и приятелски ми обяснява колко струва едно улу и как се прави от улу-майстори в планините на континентална Панама. Питам го, дали има нещо против да снимам улуто. Разбира се, казва. В този момент се приближава другия Куна, който до този момент си мълчи настрани и съобщава че му дължа 1$ за снимката и по 3$ на човек, за това че сме дошли на острова- общо 10$, изчислява бързо, за тримата по 3 + 1 за това, че снимах кануто на приятеля му (нищо, че Иво и Мая изобщо не слязоха от каяка и не стъпаха на острова). За доказателство, че идеята му да ни таксува е справедлива, той ми дава следния пример, който явно и друг път го е ползвал в подобни ситуации: „ Ако влезете в ресторант и си поръчате нещо за ядене, на излизане ще трябва да платите сметката. По същия начин сега ще трябва да платите за това че дойдохте тук и снимахте улуто.“ Опитвам се да споря любезно обяснявайки, че за нас цялата тази ситуация е напълно неочаквана, че имах разрешение от собственика на улуто да го снимам, че нямаме намерение да им стъпваме на острова и че нямаме никакви пари в момента. Те решават да ми пребъркат непромокаемата чанта, където има само хавлия и крем за слънце и след като не намират никакви пари, разочаровани, ни казват да се махаме. Но преди това обясняват, че за тях „всички бели сте гринговци (богати американци) и следователно трябва да си плащате“. Иво е бесен; огньове започват да му излизат от ноздрите. Но успяваме да си тръгнем без убийства. Тази случка ни скапва настроението за цял ден и мнението ни за индианците Куна доста се влошава като цяло.

Включвам този разказ тук, защото чухме, че хора са били таксувани (или по-точно глобявани) по 100$ за това, че са си позволили да карат кайтсърф край някои от островите в Куна Яла. На Cayo Holandes за сега сте добре дошли да си карате кайта колкото искате и безплатно, стига да си платите 10$ за котвената стоянка за месец.

.

.

И така, след Аруба, където Иво взе първите няколко урока по кайт, тук бе мястото, където той имаше шанса да си подобри новите умения. На плажа срещнахме още две момчета с кайтове, а като имаш компания удоволствието от спорта се удвоява.

.

.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:  Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Вода

Вода

.

.

Колко пъти вече писах за „малките идилични островчета в Сан Блас с бели пясъчни плажове и високи кокосови палми, заобиколени от кристални сини води с невероятно красиви коралови градини, където само няколко семейства Куни живеят в малки колибки край брега и по цели дни ловят риба и събират кокосови орехи и диви банани“? Колко пъти сравних това място със „земен рай“? Опитайте се да намерите статия или история написана от който и да е друг посетител на Куна Яла, който не споделя мнението, че тези са най-красивите острови в Карибско море и който поне веднъж не използва сравнението с „рая“ в писанията си. Трудна задача.

Но едно е да посетиш Рая наслаждавайки се на природните му красоти за кратко време, друго е да живееш в него завинаги, заседнал цяла вечност с куп проблеми, които в скучния нормален цивилизован свят не съществуват. Като изобилието от комари и едни още по-дребни и нахални хапещи бубoлечки (които тормозят дори и краткотрайните посетители), липсата на болница, зъболекар, училище, банка, поща, магазин и т.н.; липсата на електричество, което на свой ред означава липса на телевизор, компютър, хладилник, даже лампа вечерно време. Можете ли да си представите да оцелеете без интернет една седмица? Едиин месец? Ами една година? Невъзможно! Но дори и да свикнете да живеете по този простичък начин, има едно нещо, без което нито вие нито индианците Куна могат да съществуват. Сладката вода не е привилегия, а жизненоважна необходимост и в Рай Куна Яла тя липсва.

.

.

Индианците са свикнали да се справят със ситуацията и липсата на вода на повечето острови се е превърнало в нещо почти нормално. Поколения след поколения те се снабдяват с вода от многобройните чисти реки на континента, където отиват периодично с дървените си улута да пълнят вода за пиене, готвене, пране и миене; скъпоценна течност, която те са се научили да ценят, съхраняват и ползват много внимателно.

Washing the dishes

Washing the dishes

Навсякъде, където отдем виждаме туби, кофи, легени, варели и шишета наредени около къщите за съхраняване на сладка вода.

.

.

Непрекъснато мъже и жени с улута (дървено кану) ходят напред-назад между островите и реките и се запасяват с вода.

.

.

Една събота отново скачаме в каяка за поредната експедиция нагоре по река Рио Диабло (Дяволската река)близо до двата гъсто населени острова-близнаци Наргана и Корасон де Хесус (Сърцето на Исус), надявайки се отново да срещнем маймуни и крокодили.

.

.

Но вместо това срещаме сума ти семейства Куни в семейните им улута запътили се към мястото нагоре по реката, където всички ходят да пълнят вода, да се къпят и да перат директно в реката – място, което леко ни напомня на Варанаси по река Ганг в Индия. Този ритуал се повтаря всеки уикенд.

.

.

Ситуацията с водата в Куна Яла се различава от остров на остров в зависимост от местонахождението. Големите пренаселени острови са без изключение на не повече от километър-два или по-близко до устието на река, така че на обитателите им е сравнително лесно и бързо да се припасят с вода.

.

.

На един от островите даже са прекарали тръба, която се спуска директно от реката и снабдява островитяните със сладка вода – остров Рио Асукар (Захарната река). Всички, които имат чешми на този остров плащат месечна такса на кмета. Дори продават водата на крузърите, които нямат машина за десалиниране на вода. Можете да си напълните резервоарите на яхтата срещу 20$ на дока.

.

.

Но малките външни островчета са много далеч от континента и реките и за техните обитатели добивът на вода е голям проблем.

.

.

За пране, миене на съдове и къпане ползват застояла вода от малки дупки в песъкливата земя, където се филтрира морска вода и е по-малко солена.

Ivo helping a Kuna women to get water from a waterhole

Иво помага на една баба Куна да си извади вода от кладенчето

Също така събират дъждовна вода, въпреки че така и не видяхме нито една по-ефикасна инсталация за събиране на дъждовна вода, а освен това ходят редовно с лодки да пълнят вода от реките; вода която изваряват обратно в къщи за да бъде годна за пиене.

.

.

Заради тази ситуация, питейната вода и водата за готвене на Куните е често заразена с бактерии и населението страда от най-различни болести причинени от лоша хигиена.

.

.

Ние бързо ставаме популярни сред местните обитатели на по-малките отдалечени острови с нашата машина за десалиниране на морска вода и всеки път щом произведем повече от колкото ни трябва на нас им наливаме в туби и шишета, които те ни носят на лодката. В замяна ни дават банани, авокадо и манго.

.

.

Модерните технологии са вече навлезли в живота на индианците от племето Куна и въпреки това те до голяма степен са съумели да опазят традиционният си начин на живот. Забелязваме слънчеви панели тук-таме из малките острови, а на по-големите има бензинови генератори вече от няколко десетилетия. Но по въпроса с водата почти нищо не се е променило, освен че сега те знаят за съществуването на машини на принципа на обратната осмоза, които с помощта на филтри и под високо налягане превръщат морската вода в сладка питейна вода. И започват да се интересуват от тези машини все повече и повече. Може би в не толкова далечното бъдеще всяка Куна общност ще се сдобие със слънчеви панели захранващи десалинираща машина, произвеждаща достатъчно сладка вода да задоволи нуждите им по един напълно екологичен начин. Инсталация подобна на нашата, но в по-голям мащаб.

.

.

 

Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

Шарените баби

Реки и крокодили

Кошмари в Рая

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Реки и крокодили

Реки и крокодили

.

.

След две седмици около малките отдалечени островчета в архипелага Сан Блас (Панама) плаваме до устието на една малка река, спускаща се от планина Дариен- Рио Асукар (Захарната Река). Пускаме котва в спокойните плитки води не далеч от делтата. Рано на другата сутрин сме готови да посетим за първи път континентална Панама.

Entrance to Rio Azucar

Entrance to Rio Azucar

С дълги ръкави и крачоли срещу слънчево изгаряне и комари, с шапки и очила, се натоварваме на триместния ни каяк. Вятърът е притихнал под яркото небе, където няколко разпилени облачета висят неподвижно заклещени по върховете на планините. Навлизаме в мястото, където сладководните води на реката се смесват със солените морски вълни. Нищо не помръдва. Тъмни сини планини в далечината покрити с гъсти непроходими гори и ни най-малкият признак на цивилизация във всички посоки.

.

.

В началото реката е широка и плитка, с мангрови дървета по бреговете от двете страни, на места- високи и сплетени, образуващи мрачни тунели над реката, през които ние бавно се провираме.

.

.

По-нататък водата е неподвижна и напълно прозрачна. Светът се любува сам на себе си в огледалото, течащо под краката му. Нашият каяк се плъзга върху бездънно небе, над облаци и дървета преобърнати надолу с главата.

.

.

Реката е прохладна и чиста. Няма нито един завод да я замърсява, нито един град или село да я експплоатира, само гора и планина.

.

.

И животни. Скатове спящи по дъното на реката се събуждат под паника щом наближим и вдигат мътни облачета около себе си преди да избягат.

.

.

Птици излитат от храстите и дърветата по бреговете, когато наближим брега: чапли, корморани, ибиси, якамари и рибарчета, дроздове и кълвачи, тукани и много други.

.

.

.

.

Falcon

Falcon

Ято лазурни качулати сойки скрили се в един рунтав храсталак надвесен над водата изпълват тишината с шумните си крясъци- какфония подобна на крякането на жаби, която продължава толкова дълго, че в един момент свикваме с шумотевицата и даже се стряскаме, щом внезапно всички едновременно замлъкнат и отново настава мистериозна тишина.

heron

heron

Любимите ни речни обитатели бързо стават малките кафеникави василиск гущери, също наричани Исус Христос, защото подобно на синът на Господ и те притежават завидното умение да вървят по вода! Даже ако ги питате тях ще ви кажат, че вървенето по вода е фасулска работа, за аматьори- те спринтират по повърхността на реката! Гледката е невероятна всеки път щом някой подплашен гущер прецапа от единия бряг до другия с превишена скорост (достигаща до 11 км/ч), колкото му държат краката, пред нашите учудени неверующи погледи!

basilisk lizard

basilisk lizard

И дори да оставим божествените му способности настрана, гущерът-василиск е доста интересен, застанал неподвижно, скрит, преструващ се, че е част от клонче или дънер на изгнило дърво край брега. Кафеникав, с люспи и голям гребен спускащ се по главата, гръбнака и опашката му като перка на риба, наподобяващ на миниатюрен динозавър, краката му- големи, с дълги пръсти екипирани с кожести ципи, които му позволяват да се задържи на повърхността на водата, когато тича бързо, почти толкова бързо, колкото по земя.

basilisk (Jesus Christ) lizard

basilisk (Jesus Christ) lizard

Младоците могат да прекосят 10-20 метра, докато по-възрастните Исус Христоси прецапват само няколко метра преди да цопнат във водата, не защото са по-бавни, а защото са по-тежки и не могат да спринтират толкова дълго… Щом паднат във водата продължават напред с плуване, но само ако е крайно наложащо се, като например когато ги преследва враг, защото плувайки във водата са уязвими от водните хищници…

basilisk lizard

basilisk lizard

В един момент дочуваме симпатично чуроликане- нежно птиче гласче- а е маймунка! И още една! И още една!

.

.

Семейство тамарини (маймунки тити- най-дребните маймунки на Централна Америка) нервно подскачат в клоните над главите ни и нещо ни се карат. Чудно, какво ли се опитват да ни кажат? Тези са различни от тамарините, които срещнахме в Тайрона (Колумбия), с къси прически. Тези имат плешиви петна над ушите и посредата- гребен от бяла къса козинка, като пънкари.

.

.

И все пак съществото, което най-много се оглеждаме да видим тук е крокодилът- господарят на реката. Малко е странно и страшно да се рзхождаме по река пълна с крокодили, сами, без гид и от време на време да трябва да излизаме от каяка, когато стане прекалено плитко или когато течението е прекалено силно и да стъпваме във водата с боси крака, в река, дом на централно-американският кайман.

DSC_0696

Ето го! Скрит в сенките на шубраците, камуфлажен с пясъка и камъните по брега, напълно неподвижен, той ни наблюдава със студените си жълти очи. Отминаваме.

.

.

Още един! Наближавайки едно малко каменисто плажче точно където реката прави рязък завой, още един кайман излежаващ се на брега прибързано се довлича до ръба на водата и с един впечатляващо мълчалив скок се плъзва и изчезва в реката.

.

.

Изглежда, че кайманите ги е страх от нас много повече отколкото нас от тях, но Мая, подобно на всички 11-годишни момиченца, се ужасява и почти се разплаква при вида на крокодилите около нас. Но щом и третия (всички са дребни) панически изчезва и бяга от нас щом го доближим, тя се успокоява убедена вече, че истинските крокодили нямат нищо общо със страшилищата, които сме гледали по филмите. И така, речното сафари продължава.

.

.

Накрая даже срещаме едно бебе-кайманче опружило се на един дънер и всички (дори Мая) го намираме за голямо сладурче.

baby caiman

baby caiman

Продължаваме. На места реката е плитка, широка и спокойна- прекалено плитка дори за каяка ни и се налага да вървим в речното корито или по брега и да го дърпаме.

.

.

Други места са тесни и дълбоки и реката тече бързо. Става трудно да гребеш срещу течението. Навръщане тези места ги минаваме бързо и е много забавно.

.

.

Бихме продължили още по-нататък, докато свърши реката, но тя не свършва. Само става все по-трудна и по-трудна за прекосяване, планината започва да се вдига, появяват се бързеи и се налага да се връщаме наобратно. Отново минаваме под падналото дърво, което мравките листорезачи и други горски същества използват за мост над реката.

.

.

Гребем покрай голямото сейба-дърво украсено с висящите гнезда на птиците-тъкачки. Много по-лесно е навръщане, надолу по реката.

.

.

Фата Моргана ни чака. Чакат ни и още няколко диви реки в територията Куна Яла на индианците Куна; реки пълни с потайни горски същества, изпълнени с миризмата на ферментиращи диви мангота нападали по бреговете и със звуците на тропически птици и маймунки.

Речни снимки

.

.

.

.

.

.

DSC_0380

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Това приключение беше въможно единствено благодарение на нашите официални спонсори KayakShopBG. Можете да ги посетите и харесатевъв Facebook/kayakshop.bg ! Благодарим ви!

.

.

Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

Шарените баби

 

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Морските Каубойци

Морските каубойци

.

.

Сутрин, много рано, още преди първите слънчеви лъчи деликатно да докоснат върховете на палмите с розовата си светлина, те се смъкват от хамаците си, изпълзяват от колибките си и изчезват в морето. Всеки ден ги гледаме като се завръщат следобеда покрай нашата лодка, канутата им пълни с кокосови орехи, няколко мангота, риби и рапани.

.

.

Ето го Виктор пак се появи. Виктор е един кльощав около 60-тина годишен индианец, който пристигна да ни таксува 10 долара, за това че сме пуснали котва край един от островите на Кайо Холандес (таксата е за 1 месец и е валидна само за тази островна група) още щом пристигнахме в Сан Блас. Неговото основно занимание е да събира кокосови орехи от съседните необитаеми острови и по няколко часа сутрин бавно гребе от остров на остров седнал в кануто си, докато го напълни с кокосови орехи. Виктор изтърсва купчина манго, авокадо и банани на нашата палуба. В замяна ние му зареждаме мобилния телефон и всички мобилни телефони на всички мъже от неговото островче, тъй като те нямат ток, нито генератор, а ние често произвеждаме повече електричество, отколкото ни е нужно с нашите слънчеви батерии. Даваме му и две бутилки с питейна вода.

Viktor

Viktor

„После ще донеса още празни шишета за вода.“- казва Виктор, но ние му обясняваме, че машината ни за десалиниране на морска вода не може да произвежда неограничени количества, а само определен брой литри на ден и то само, ако е слънчево и ако слънчевите панели работят на пълна пара, за да захранват машината за вода.

„Ако е облачно или вали не можем да правим вода и не можем да ви зареждаме телефоните“ –му обясняваме. Той изглежда схваща как стоят нещата и бавно се отдалечава от лодката.

Превърнахме се в местната централа „Ток и Вода“ и навсякъде, където отидем раздаваме сладка питейна вода и зареждаме телефоните на индианците.

.

.

Вятърът се засили и внезапно нашият приятел Виктор с неговото тясно дълго двайсетина-годишно улу издълбано от парче твърдо дърво, опъна платно! Първо монтира една малка крива пръчка за мачта, после сложи гик и един мръсен чаршаф за платно. Чаршафът се ветрее няколко секунди, после хваща полъх и се опъва; улуто се засилва и като змийче се хлъзва по повърхността на морето с приятна скорост. Нашият приятел ползва греблото като рул, с което направлява кануто в избраната посока. Феноменална гледка: това тъничко мрачно кану едва няколко сантиметра над водата, внезапно плава с платно! Оказа се, че индианците от племето Куна са превъзходни мореплаватели-ветроходци.

.

.

На другия ден питам Виктор за ветроходното му улу.

„ Ние винаги сме плавали из тези води, още когато нашият народ е слязал от планините и отишъл да живее на островите, преди много години, преди вие белите хора да се появите с вашите големи кораби. Само дето в онези времена платната на нашите улута са били друга форма и от други материали. Сега, след като вече ви срещнахме вас мореплавателите, от вас се научихме да правим по-добри платна. Някои крузъри ни дават старите си скъсани платна, които не им трябват вече, а за нас те са цяло богатство. На нас ни трябва само едно малко парче. И сега вече правим платна с по-добра форма. Всички се научиха как да правят по-добра форма и сега всички имаме добри ветроходни улута.“

.

.

Улу е кану издълбано от дънер на твърдо дърво в планините на основната земя. Островитяните си купуват улутата, които за тях са страшно скъпи (между 100 и 500 долара, в зависимост от размера и качеството) от майстори, които ги правят на континента. За индианците Куна улуто е най-ценното им притежание (подобно на кола)- инвестиция, която трае 20-30 години и повече.

.

.

Подобно на каубойците от дивия запад, които са били изцяло зависими от конете си, индианците Куна живеещи на малките изолирани островчета в архипелага на Сан Блас са силно зависими от своите канута. Използват ги за транспорт между островите, когато ходят на гости на роднини на съседни острови или да си заредят провизии, да ходят на риболов, да си носят прясна вода от реките на континента и да събират кокосови орехи, банани, манго и авокадо. Когато няма вятър и морето е спокойно, те използват гребла, за да се придвижват, но щом излезе вятър, опъват платната. А платната са често скалъпени от намерени и рециклирани материали- платове, платнища, даже политически лозунги с всякакви цветове, като някои са по-елегантни от други.

.

.

Основната прехрана на Куните са рибата, кокосовите орехи и зелените банани. Мъжете и момчетата от всяко семейство стават рано и заминават да ловят риба с харпуни в плитчините и рифовете около островите до към обяд, когато се завръщат в къщи и си почиват. Навръщане може да спрат на някой от съседните необитаеми острови или на континента, където в горите растат плодове и кокосови палми и да си наберат няколко кокосови ореха. Кокосовите ореи, както и екзотичният улов, като октоподи, омари и раци ги продават на колумбийски лодки за износ.

.

.

Скоро свикваме да виждаме ветроходни канута навсякъде, кръстосващи водните пътища на територията на Куна Яла. Понякога даже виждаме по няколко наведнъж- трафик между по-големите островни общности рано сутрин (отиват на „работа“) и следобяд (връщат се от „работа“)- регата от малки дървени улута с разноцветни платна, като ято еднокрили молци. А когато ние плаваме между островите внимаваме да не намелим някой тих дребен еднокрил молец.

Индианците също скоро свикват да ни виждат и нас обикаляйки из водите около островите с нашето“улу“ подобно на техните- пластмасовия оранжев каяак- безценен подарък от спонсорите ни www.KayakShop.bg

Ветроходни Улута

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая и Децата на Луната

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Децата на Луната

Децата на Луната

.

2-годишната Пилар, Куна Яла

През нощта, когато навън е черен мрак, идва Драконът и поглъща Луната. И загасва мътната сребриста светлина върху повърхността на спящото море.

Светът притихва. Времето спира.

В мракът на тези черни нощи излизат бледите деца. Кожите им- тъжното сияние на Луната, косите им- тъжното сияние на Луната.

Очите им- тъжното сияние на луната.

Децата на Луната.

Албиносите са хора (и животни), чиято генетично унаследена липса на меланин в организма причинява обезцветяване на кожите, косите и очите им. Независимо към коя етнос или раса принадлежат, те изглеждат бели, с розови кожи, жълти коси и светло сини очи. Слънцето им вреди много повече, отколкото на нормалните хора, по-лесно хващат рак на кожата и слънчевата светлина дразни очите им, затова те трябва постоянно да се предпазват от слънцето.

Има няколко места по света с много висока концентрация на албиноси, където те имат специално място в обществото- най-често- биват дискриминирани. Жертви на суеверия, те биват преследвани и сегрегирани, считани за „болни“ или за „духове“, „наказани от господ“. В Източна Африка и по-специално в Танзания, албиносите са считани за лош късмет и биват измъчвани и даже убивани. Крайници на албиноси биват използвани от африкански шамани и вещици за направата на талисмани и отвари. Отварите и талисманите съдържащи крайници и коси от албиноси, най-вече- от бебета и деца албиноси, се считат за магически и тези, които ги притежават или консумират вярват, че ще им донесат щастие и успех в бъдеще.

В Куна Яла (Панама), където в малки изолирани общности живеят индианците от племето Куна, е най-високата концентрация на албиноси в света. Тук един на всеки 160 човека е албинос.

2-years-old Pilar with her family

2-годишната Пилар и нейното семейство

Но тук бледите островитяни наричани „сипуси“ не са сегрегирани и преследвани. Напротив, те са считани за по-висши и по-крсиви, за „царе“ и всички ги уважават.

.

.

Според една местна легенда, тяхното специално задължение е да защитават Луната от Дракона, който я „изяжда“ и по време на лунно затъмнение те са единствените хора, които имат право да излизат извън домовете си и със специални лъкове и стрели да пронижат дракона. Те са единствените, които могат да убият Дракона-луноядец.

Albino cat, in Kuna Yala

Котка-албинос, Куна Яла

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 
 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Циганските махали на рая

*Предишният разказ озаглавен Куна Яла- рай на края на света ни запозна с малките идилични Куна Яла острови и техните обитатели- индианците Куна.

Циганските махали на рая

от Мира Ненчева

.

.

Когато за първи път отиваме на остров Порвенир за да минем имиграция и митница няколко дни след като пристигнахме в Сан Блас (Панма) отново се озоваваме в друг свят. Насред спокойни сини води, изолирани в едно от най-дивите кътчета на планетата, застанали върху бавно потъващи основи от пясък и корали, се намират големите градски общности на Куна Яла.

.

.

Според гъстотата на населението спрямо територията, тези са едни от най-гъсто населените места на планетата, където според модерните стандарти жилищата и санитарните условия са лоши, условията на живот са ниски, достъпът до чиста питейна вода е проблемен, а електричеството е ненадеждно. Тези големи Куна общности са още един пример за гобалното нарастване на населението и замърсяването на околната среда в днешно време.

Ако малките изолирани островчета с фин розов пясък и колибки насред кокосови палми плаващи насред кристални сини води ни се сториха „земен рай„, то големите пренаселени острови в Куна Яла заобиколени от смърдящи боклуци ни напомниха повече на циганските махали.

.

.

В Сан Блас по-голямата част от населението живее в организирани общности на по-големите острови. Разликата между малките идилични островчета, където само 2-3 Куна семейства живеят по традиционен начин в мир и спокойствие насред кокосови палми и коралови рифове и големите оствони колонии претъпкани с хора и боклуци, е като разликата между малките китни селца и големите задръстени градове в една и съща държава.

.

.

Натрупани една върху друга- къщи от бамбук и дъски с наклонени стени и закърпени покриви от ръждясала ламарина заобиколени с кофи, легени и бидони пълни със зеленясала вода, наколни тоалетни над морето, руините на някакъв циментов кей. Почти няма дървета и всичко изглежда сиво. Но най-вече- боклук. Заклещени между камъните покрай брега, между празните черупки на рапани и мъртви корали- парчета пластмасови останки. Боклуци навсякъде.

.

.

Тук Куните имат бензинови генератори и използват скъпото електричество най-вече да гледат телевизия и да си зареждат мобилните телефони. Благодарение на телевизията новото поколение индианчета вече имат друг поглед над света и други „нужди“. Малки момичета гледат сапунени латино-сериали и се учат как става съблазняването и далаверите. Минавайки покрай отворената врата на един дом виждаме как група ученички гледат много съсредоточено по един секс-канал видео инструкции за това как се прави стриптиз. Групи тинейджъри по дънки и със зализани коси висят по ъглите между къщите и не правят нищо; като в клиповете от любимите им латино-песни- те са „кул“. Алкохолът и наркотиците вече са голям проблем и тук.

.

.

Но въпреки, че глобализацията и озападняването вече до голяма степен са засегнали големите Куна общности и въпреки, че там липсват адекватни санитарни условия, достъп до прясна вода, надеждно електричество, хигиеанични домове и боклукът е навсякъде; въпреки, че островитяните са предимно бедни и безработни (всичко това са характеристики на бедняшки квартали), тези общности са организирани, с установени традиции и социален ред и със стриктна йерархия. На всеки остров има „саила“ или вожд- нещо като кмет. Но за съжаление, от лични наблюдения, както и от това, което чухме от други хора, повечето саили, подобно на повечето политици, са корумпирани. Индианци или не, парите са покварили и тези хора.

.

.

Всяка вечер населението на островите се събира на централния площад или в най-голямата колиба, където се провежда „конграсът“ и всички могат да изкажат мнение, оплакване или идея. В случай на престъпление, като например кражба или домашно насилие, конгресът решава какво ще е наказанието- най-често парична глоба или задължителен обществен труд. По време на конгреса също така се решава какви ще са задължителните работи за всички в селото.

.

.

В две села, където прекарахме седмица- островите-близнаци Narganá (или Yandup) и Corazón de Jesús (или Akuanasutupu), които са свързани посредством голям мост и са две от най-озападнените общноти в Куна Яла, където жените вече не се обличат с традиционни носии, се запознаваме с няколко от местните и те ни разказват повече за начина им на живот и организация на островите.

„Всеки вторник всички жени трябва да излязат и да метат уиците и площада в 8:00 сутринта. Която жена не излезе трябва да плати 1$ глоба.“- обяснява Одалис Браун, която предпочита да плати глобата и да спи до късно, вместо да мете улиците. „Весеки четвъртък и петък мъжете имат задължителна работа от 8:00 до 11:00- носят пясък или дървета от земята, пълнят дупките на улиците или укрепват основите на острова.“

.

.

Поради глобалното затопляне и покачването на нивото на океаните, някои от островите в Куна Яла са вече изчезнали, потопени от морето. Укрепването на основите с пясък и корали е едно от основните задължения на мъжете. Събирането на храна и готвенето за всички по време на някой празник е задължение на жените. И всеки път, когато някй се скатава и не си върши работата трябва да плати глоба от няколко долара, подобно на такса. Дори децата биват глобявани по 5$ , ако не се приберат у дома и не си легнат в 8:00ч. вечерта, след като един от помощниците на саилата мине по улиците и надуе една свирка.

.

.

Организацията в общностите е впечатляваща, но оставаме силно разочаровани от негативното влияние на глобализацията върху индианците и техния начин на живот.

И все пак, всичко е въпрос на гледна точка. Бамбуковите къщурки, които ние „цивилизованите хора“ класифицираме като „ниско-стандартни домове“ са всъщност традиционни колиби (в повечето случаи) построени с натурални подновяващи се от природата материали използвайки едни и същи методи векове наред, много преди „цивилизованите“ европейци да стъпят по тези земи. „Проблемът“ с прясната вода е проблем от гледната точка на тези от нас, които сме свикнали да пуснем кранчето на водата да шурти десетина минути, докато си мием зъбите. За Куните да гребат с кану до реката, за да си напълнят тубите с вода, която после да изварят, за да бъде годна за пиене, не е точно „проблем“, а е по-скоро част от ежедневието им и винаги е било. „Бедни и безработни“ е как ние, посетителите от заможни държави виждаме тези хора, които винаги са живели без коли, без перални машини и без огромни шопинг-центрове и които се прехранват чрез лов и риболов, събират кокосови орехи и обработват малки ферми на земята, не далеч от островите.

.

.

Но с пристигането на модерните материали и предмети, на електричеството и телевизията, живота на индианците Куна вече е доста различен. Можем ли да ги обвиняваме, за това че използват пластмасови бутилки, кофи и бидони, които им улесняват живота, при положение, че добива на сладка вода е толкова сложен? Можем ли да ги обвиняваме, че искат същите неща, които и ние искаме и използваме ежедневно- пакетирани храни и продукти, готови дрехи, инструменти и неща, които ни правят живота по-лесен и по-комфортен? Резултатът от всичко това е замърсяването на природата не само при Куните, а навсчкъде по света, а за островитяните проблемът с боклука е сложен, поради ограничената територия, на която живеят заобиколени от море. Тези техни нови консуматорски тенденции и навикът им да ползват морето като кофа за боклук могат да доведат до непоправимо бедствие и пробемът трябва по-най-бързият начин да бъде решен.

.

.

Също така спешно трябва да се обърне внимание и на проблемът за загубата на културата им в някои от големите общности, поради глобализацията и телевизията. Куните до голяма степен са успели да запазят традициите и културата, езика и ритуалите си. Но те са вече част от един по-голям свят, отворени към промените на цивилизацията. Дали младите Куни ще искат да съхранят начина на живот на предшественицете си, след като непрекъснато гледат толкова много лукс и излишък не много далеч от тях? Дали ще гледат на собствения си живот като традиция или тормоз? Как ще възприемат света, в който живеят, сравнявайки го със света, който гледат по телевизията- като „рай“ или като „циганска махала“?

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- рай на края на света

*Предишният разказ: От Колумбия до Куна Яла

Рай на края на света

от Мира Ненчева

.

.

Прекрасен слънчев ден в Куна Яла. Няколко бели облачета бавно плават в небето, морето е спокойно като езеро, прозрачно и блестящо под слънцето. Влажен син пейзаж във всички посоки. Разпилени в далечината- малки островчета от розово-бял пясък отрупани с кокосови палми.

.

.

Роденсио Гарсия бавно гребе в старото си кану издълбано от дънер. Завръща се в къщи, след като цял предиобед се е гмуркал да лови рибa с харпун в рифовете и е събирал кокосови орехи на един от необитаемите острови от островната група Cayos Holandes. С гордост ни показва придобивките за деня: няколко кокосови ореха, няколко авокадо и манго, които растат в диво състояние на островите, няколко рапана и няколко малки разноцветни риби.

Kuna Yala

Kuna Yala

Всеки ден той хваща две риби за жена си и две риби за себе си. Няма деца, така че всичко от което има нужда са общо четири риби на ден и няколко кокосови ореха, авокдо и зелени банани. Четири риби на ден- това е всичко- защото той няма хладилник, където да държи останалата риба. Роденсио Гарсия няма хладилник, тъй като на острова, където живее няма електричество. Нито едно от трите семейства, които живеят на острова му не притежават нито хладилник, нито перална машина, нито телевизор.

Rodencio Garia

Rodencio Garia

Rodencio Garcia's catch

Rodencio Garcia и неговият улов

Куна Яла, официлно наречени островите Сан Блас, е голям архипелаг в Карибско море, който се простира на територия от 2300 квадратни километра и се състои от над 360 предимно малки плоски островчета насред коралови рифове в източната част на Панама. От тези 360 острова само около 40 са населени- дом на индианците от племето Куна. По-големите обитаеми острови са пренаселени от големи общности, а на по-малките живеят само по 2-3 семейства.

A small island where only one Kuna family lives

Малко островче, където живее само едно семейство Куни

Тази автономна територия в границите на Панама си има своите независими административни, политически и социални организации, които са се запазила непроменени векове наред. Тук индианците до голяма степен са опазили своите обичаи и начин на живот извън модерната цивилизация и е забранено със закон чужденци да притежават собственост, да се женят за местни Куни и да живеят на територията на Куна Яла. Едва сравнително от скоро (от около двайсетина години) е позволено на чужденци (или не-Куни) да посещават тяхната територия.

Maya aboard Fata Morgana at The Swimming Pool, San Blas

Мая на борда на Фата Моргана в Куна Яла

Роденсио Гарсия ни кани на неговия остров. Пристигаме с нашия пластмасов оранжев каяк ‘Младши’ и го паркираме до неговото прогнило дървено „улу“.

 

.

Нашият каяк „Младши“ до едно Куна улу, Куна Яла

Посреща ни цялото население на острова- десетина мъже, жени, деца и кучета. Жените са облечени в традиционни поли и шарени блузи „мола“, с ярко червени забрадки, с намотани около глезените и китките дълги нанизи от дребни цветни синци и с по една златна халка на носа. Веднага започват да вадят и да ни показват моли за продан. Само една от петте жени знае испански; останалите говорят някакъв непонятен индиански език наречен „дулегая“.

A Kuna woman

Жена Куна с традицинна носия

Молите са направени от разноцветни платове, от които жените изрязват абстрактни фигури, наслагват ги на няколко ката и внимаелно ги зашиват. Те са най-важната част от традиционната женска носия на Куните, а откакто крузъри с лодки и туристи започват да посещават островите, молите се превръщат и в един от основните приходи на местните индианци.

A Kuna woman showing us her molas for sale

Куна ни показва Моли за продан

Избираме няколко моли и гривни от разноцветни синци и в замяна им даваме торбичка ориз, малко брашно, синци и разни други хранителни продукти и неща, които сме донесли специално с цел бартер.

.

.

Този е един от най-отдалечените и изолирани острови и всеки път, когато обитателите му имат нужда от олио, кафе, ориз или дори сладка питейна вода им се налага да пропътуват големи разстояния с едно малко дървено кану с импровизирано платно или с малка моторна лодка, за да отидат до някой от по-големите острови, където колумбийски търговски корабчета редовно снабдяват островитяните с продукти, пластмасови кофи, дрехи, бира, кока-кола и други „най-необходими неща“ и изкупуват кокосови орехи- основният търговски продукт на Куните- които изнасят обратно в Колумбия.

Trading with Kuna women

Куни

На повечето от големите острови има електричество вече от няколко десетилетия, което позволява на островитяните да гледат телевизия (сапунени латино-сериали и мачове), а някои, които имат малки магазинчета, са се снабдили и с хладилници. Токът се произвежда предимно посредством бензинови генератори, но тук-таме има и слънчеви панели. Освен малко магазинче и хлебарница, на някои от по-големите острови има също така училище и клиника. Почти приличат на нормални градчета, само дето няма нито една асфалтена улица и нито една кола, а къщите са малки дървени колибки направени от тънки бамбукови стебла с покриви от палмови листа или ламарина и нямат течаща вода.

Kuna women near the island of Porvenir- Kuna Yala's capital

Жени Куни не далеч от остров Порвенир, столицата на Куна Яла

А на по-малките обитаеми островчета, където живеят само по 2-3 семейства в колибки на плажа насред кокосови палми, няма даже нито ток, нито магазин. Единствената светлинка вечерно време идва от малките огньове от кокосови черупки и обелки, върху които жените варят рибешка супа. Животът тук е все още напълно извън системата.

A Kuna women boiling conch over slow fire

Баба Куна вари рапани

След като приключваме с избирането на моли и с размените на неща, тръгваме да се разходим малко и да разгледаме наоколо. Между колибките, насред купчини от кокосови орехи за износ, се мотаят кучета и полу-голи деца, мъже дремят в хамаци опънати между палмите след като няколко часа са ловили риба и събирали кокосови орехи на съседни необитаеми острови, жени нижат мъниста, шият моли и варят рапани.

.

.

Вътре, колибките са мрачни. Нормално едно семейство притежава две колиби- едната е „кухнята“, където на бавен огън опушват риба, готвят и ядат направо на земята, а другата е „спалнята“, където има наредени хамаци за цялото семейство и липсват каквито и да е други мебели.

Smoking fish in the "kitchen" hut.

Пушене на риба в“Кухнята“

A Kuna man is having lunch- fish sop- on the compacted sand floor of the kitchen hut.

Мъж Куна яде супа от Риба и зелени банани директно на пода, който е направен от утъпкан пясък

The "bedroom" hut

„Спалнята“

Постоянно се навеждаме, за да не си ударим главите в гредите над врати и тавани и стоим изгърбени под ниските навеси, защото сме значително по-високи от всички Куни наоколо. Повечето едва ни стигат до под мишниците. Индианците от племето Куна са втроите най-дребни хора в света след Пигмеите.

Mira (176 cm tall) with a Kuna woman

Мира (176 см висока) и една от „високите“ Куни

Освен това, те са матриархално общество и тук жената командва. Общо Куните наброяват 50-60 хиляди и са една от най-миролюбивите нации на планетата. Тук почти няма престъпност или конфликти, хомосексуалността се счита за нещо напълно естествено и не и се обръща никакво по-особено внимание и поради генетичната им изолираност тук е едно от местата с най-висока процентност на албиноси в света. Само два пъти в историята на Куна Яла е имало военни конфликти. Първият път е когато се разбунтували срещу испанските завоеватели през 1750г. и избили нашествениците до крак, след което Обединена Колумбия и Куна Яла подписват мирен договор и Куните биват оставени на мира. Вторият път е през 1925г., когато организират успешна революция срещу панамската управа и отново избиват до крак панамските власти живеещи на островите им, които ги репресирали, нарушавали правата им и застрашавали индианските им обичаи и култура от унищожаване. След този инцидент („революция“), те получават автономия и днес са почти една малка отделна държавичка в границите на Панама, опитвайки се да се запазят изолирани чрез закон от останалия свят. Векове, след като са започнали проблемите им с нашественици, Куните все още отказват да бъдат асимилирани и все още съвсем съзнателно се стараят да запазят територията, културата и начина си на живот, въпреки че знаят за живота в цивилизования свят извън техните малки разпилени островчета.

The Kuna Yala flag. It was created during the Revolution in 1925 and has nothing to do with Hitler and the Nazi swastika.

Знамето на Куна Яла. Това е официалното Куна знаме създадено през революцията от 1925г. и няма никаква връзка с Хитлер или нацистката партия.

„Харесва ли ти да живееш тук, толкова далеч от градовете, откъснат от цивилизацията?“- питам Роденсио Гарсия.

„Това е моят дом и ми харесва да живея тук. Бил съм няколко пъти в Панма Сити и не бих живял там. Тук ми харесва, обичам морето и моят остров. Семейството ми живее тук. По няколко часа на ден ходя да ловя риба и да събирам кокосови орехи. Останалото време си го прекарвам със семейството ми. Понякога хващам октопод или омари, но тях не ги ядем; продаваме ги на туристите. Ние ядем само риба и рапани, които готвим със зелени банани и настърган кокосов орех. Първо вариш зелените банани с кокосовия орех 20-30 минути. После добавяш рибите, но тях не трябва да ги вариш дълго, само няколко минути. Щом им изскочат очите, значи са готови.“ – ми отговаря Роденсио Гарсия.

Фото-галерия от Куна Яла

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Maya, Ivo and Mira

Maya, Ivo and Mira

Share

От Колумбия до Куна Яла

Последният път ви пренесохме от Санта Марта до Картахена. Стегнете си спасителните жилетки и заповядайте на борда на Фата Моргана за още едно незабравимо пътешествие до островите Сан Блас (Куна Яла) в Панама!

Cartagena to San Blas

Cartagena to San Blas

Предстоеше ни „дълъг“ преход от Картахена (Колумбия) до осторвите Сан Блас (Панама)- 200 морски мили или 2 дена плаване. След година из източните карибски острови, където разстоянията са 20-30 морски мили от остров до остров и почти виждаш следващата дестинация още преди да си вдигнал котва, 200 мили са „дълъг преход“…

Потегляме от спящото котвено на Картахена на платна в 7 часа сутринта и доста бавно се насочваме към южния изход на залива при Бока Чика. Течението е насрещно, а вятърът е само 2-3 възела и хич не ни улеснява живота. След 4 часа мъчително влачене сме изминали само 3 морски мили и едва към 11 часа излизаме в открито море, но Иво е доволен, че отново се справихме без мотор.

Насочвам се към Isla del Rosario- плосък остров обрасъл с дървета и храсти, с малък плаж от южната страна, част от необитаем архипелаг в Колумбия на 17 мили югозападно от Картахена, където планираме да останем ден-два. Вятърът е 12-16 възела, вълните са не повече от метър и се движим доста приятно с 6 възела. Но като наближихме островите към 4 следобед се оказа, че са заобградени от корали и подводни скали, някои от които стърчат над водата. И тъй като нямаме информация за това място и на морската карта дълбочините не отговарят на действителността, решаваме да не рискуваме да се доближаваме до плитчините, за да не се разбием в подводна скала. Така че вместо да пуснем котва и да си починем след цял ден плаване, променяме курса и продължаваме още 180 мили до Сан Блас.

Small private island near Isla del Rosario

Малък частен остров близо до Исла дел Розарио

През нощта вятърът се засилва до 24 възела от североизток и вълните се вдигат 2-3 метра. Небето е покрито с облаци. В далечината проблясват оранжеви топлинни светкавици и осветяват южния хоризонт. После вятърът спада на 10 възела и се измества от югоизток, а вълните си остават 2-3 метра от североизток и лодката започва да се блъска и да подскача доста неприятно. Става ми лошо, а по принцип не страдам от морска болест. Но на следващия ден ситуацията се влошава още повече. На 100 мили от дестинация и на 100 мили от най-близкия бряг, северно от залива Ураба в Колумбия, вълните са все още големи и неприятни, а вятърът умира напълно. Скоростта ни не само пада на нула, ами насрещнто течение (около 1-1.5 възела) започва да ни бута назад, там от където дойдохме. Нормалните хора веднага пускат мотора в подобна ситуация и продължават да си ходят към дестинацията. Но това са НОРМАЛНИТЕ хора. Иво не принадлежи към тази група и вместо да включи моторите, прибира платната и започва да управлява лодката на ръка, опитвайки се да я държи стещу течението, така че да се движим възможно най-бавно назаден. И така, бавно се влачим назаден от 12:00 до 18:00 часа и се връщаме 2 мили наобратно преди отново да се появи вятър и отново да потеглим напред.

Втората вечер сме възнаградени с 12-18 възела вятър от североизток и само метър вълна. Фата Моргана комфортно препуска напред с 6 възела. Малко след изгрев слънце ни остават само 30 морски мили до дестинация, във фризера ни се гушат две туни и всички на борда са весели и доволни.

По обяд – небето синьо-сиво, разсеяни облачета тук-таме, вятърът около 20 възела, вълните 1-2 метра- забелязваме първият от около 340 острова отрупани с кокосови палми, дом на индианците от племето Куна.

A beach in Kuna Yala

.

Минаваме зад рифовете, където вълните яростно се разбиват с оглушителен тътен. Отвъд започва раят- спокоен, син, омагьосан свят на морски звезди и дребни тъмни хора в канута издълбани от дънери на стари дървета.

A Kuna sailing a dugout cayuco

.

Пристигаме в Сан Блас без нито за секунда да включим моторите, влизаме на зиг-заг през един тесен плитък канал между рифовете и пускаме котва (на платна) до остров Банедуп, който е част от островната група Cayos Holandes, в място известно сред крузърите като „Басейна“, защото водата тук е толкова прозрачна и синя, колкото водата в най-луксозният басейн на света.

Maya aboard Fata Morgana at The Swimming Pool, San Blas

Мая на борда на Фата Моргана пристигаме  „Басейна“

Сан Блас е официалното име, с което испанците нарекли този огромен архипелаг простиращ се не далеч от източните необитаеми и до голяма част неизследвани брегове на Панама. Но векове наред, много преди испанците да стъпят за първи път по тези места, индианците Куна са наричали своите острови, които днес са автономна територия, с друго име- Куна Яла.

.

.

Куна Яла е невероятно прелестно място, наистина. Защитени зад дълъг бариерен риф, който разбива и успокоява вълните на Карибското море, създавайки нещо подобно на необятно езеро с гладки сини води- тотално удоволствие за навигация и ветроходство- са разпилени стотици малки плоски островчета с бял фин пясък и кокосови палми.

Ivo

Иво

Някои от тези острови са необитаеми, на други живеят едно-две семейства Куни в малки дървени колибки с покриви от палмови листа до плажа, без ток и течаща вода, както са живели дедите им векове наред, много преди европейците да пристигнат. Други по-големи острови са пренаселени, с няколко стотин обитатели живеещи в организирани общности, които до голяма степен са изгубили традиционния си начин на живот и се възползват от много от благата на модерната цивилизация. В далечината на заден план се издигат планините на Панма обрасли в гъста непроходима джунгла и прорязани от многобройни реки, които снабдяват островитяните със сладка питейна вода.

A small inhabited island in Kuna Yala. Panama mainland in the background

малък обитаем остров от Куна Яла, на заден план- планините на Панама

Прекарахме един незабравим месец в Куна Яла, извън цивилизацията (без интернет…), плавахме между островите, наслаждавахме се на тоталното спокойствие в най-отдалечените заливчета край необитаемите острови, гмуркахме се в кораловите градини, ходихме на експедиции с каяк до съседни острови и нагоре по реки с бистри води пълни с крокодили, срещнахме и се сприятелихме с няколко семейства Куни на няколко от по-малките островчета и посетихме няколко от големите Куна общности на по-големите острови. Научихме много за техният начин на живот, история и култура.

Kuna women in traditional costumes, Kuna Yala

Жени Куни в традиционни облекла, Куна Яла

Но не всичко беше така романтично, розово и позитивно, както би ни се искало. Останахме разочаровани, особено Иво, от факта, че голяма част от индианците са вече силно покварени от жаждата за пари, особено на големите острови, където ежедневно се прави търговия и ни третираха като „гринговци“, опитвайки се да измъкнат още един долар от джобовете ни, както навсякъде по света.

Ivo in his state of perfection: perfect temperature, perfect water, perfect beach, perfect island, perfect palm tree shade... All in one- Kuna Yala

Иво в състояние на перфектност

И все пак, от всички места, които посетихме в карибския регион, Куна Яла е най-красивото, най-автентичното и най-интересното. Не случайно много крузъри си прекарват тук години наред, други се връщат отново и отново. Не случайно имам насъбрани толкова много много истории да ви разказвам за земята на Куна Яла и нейните хора. Истории, които нямам търпение да споделя с вас!

Mira in San Blas

Мира в Сан Блас

Facebook/The Life Nomadik

Share