За това как и защо решихме да живеем на лодка и да плаваме из света.

 За това как и защо решихме дa живеем на лодка и да плаваме из света

 

От къде се взе идеята, за подобно лудо приключение и каква е причината да изберем този нестандартен начин на живот

 

Много са хората, които следват мечтите си. Бавничко, от разстояние ги следват и ги гледат в гръб как се приближават и как полекичка растат с времето, като тикви.

Иво не е от тези хора. Той не следва нищо и никого, той се бори. Откакто го познавам, вече повече от 20 години, щом се появи нова мечта, която от зародиш се превръща в чудовище за секунди, той се засилва, скача и на врата и започва една ужасна битка. Независимо колко е голяма, страшна или неосъществима мечтата, той се вкопчва в нея със зъби и нокти и не я пуска нито за миг. Тя започва да подскача, да се мята като див кон, а той върху нея едвам успява да се задържи. Даже понякога пада с такава сила на земята, че тези насядали отстрани гледащи в недоумение си викат: „Ето го падна, знаехме си… То да укротиш подобна огромна мечта не е така лесно, не е за всеки. Пък и това не е начинът.“ Но още преди да са си завършили мисълта, Иво е отново на гърба и, напълно сигурен, че ще успее този път, колкото и време да му отнеме, колкото и усилия да му коства, защото тя му принадлежи. Като драконите на Аватар.

Иво

Иво

Така, когато бил на десет годишна възраст, Иво започнал да си мечтае за футболна топка, от хубавите, дето стрували 30 лева и 65 стотинки. Самоче неговите родители не били от богатите в онези времена и изобщо нямали пари за футболни топки. Но Иво вече имал план. Започнал да събира стари вестници и шишета и да ги издава на пунктовете за хартия и стъкло. Започнал да спестява стотинките за закуска, които баща му му давал всеки ден- 30 стотинки. А на повечето деца бащите им давали по 50 стотинки, на някои дори по левче, за кифли и банички в голямото междучасие. В продължение на една цяла учебна година Иво не изял нито една баничка, нито една кифла. Но накрая, с торба пълна със стотинки той влязал в магазина и излязал с чисто нова футбона топка, от хубавите. И огромна победоносна усмивка.

Батковците му взели топката да поритат и я спукали на втория ден, но това е друга история.

Следващата голяма мечта се родила в Иво, когато от момче той започнал да се превръща в мъж. Мечтаел си за приятелка. Представял си я точно как ще изглежда и що за човек ще бъде и знаел, че някъде в този голям град тя го чака- жената която ще роди неговите деца, за която ще се грижи вовеки веков, с която ще сподели целият си живот от момента в който я срещне, до момента в който умре.

Срещнал я една зима, когато бил на 17 години и я познал моментално. Същата от въображението му. Точно толкова висока, точно с такава коса, с такава усмивка, с такива идеи. Тя съвсем не му повярвала в началото, когато той и обяснил една седмица след като се запознали, че от сега нататък съдбата им е една. И въпреки, че тази му мечта се оказала най-трудно осъществима, вече повече от 20 години са заедно, имат син и дъщеря и все още мечтаят един до друг.

Иво и Мира

Иво и Мира

След това, когато бил двайсетина годишен, Иво започнал да си мечтае той и семейството му да се сдобият с австралийски или канадски паспорти, които да им позволяват да пътуват из цял свят безвизово, защото визите и гранците много го дразнели, а той много искал да пътува и да види света.

За да разкажа през какви перипетии минахме заедно за да осъществим тази голяма мечта, ще трябва да напиша отделна книга. Тук само ще спомена набързо, че борбата за осъществяването и включва: вървене пеша из планини, сменяне на влакове, авто-стоп, полет до Сингапур и обратно, виза за Папуа Нова Гвинеа, виза за Мексико, плуване в Рио Гранде в полунощ, прескачане на американската граница, едно започнато и изоставено дело за бежaнци в Америка и още едно спечелено в Канада. В крайна сметка се сдобихме с така блевуваните канадски паспорти 10 години по-късно.

.

.

После един ден срещнахме Митко. Необикновен човек с необикновена мечта, която се оказа заразна.

Понякога мечтите и идеите са заразни и се прихващат от човек на човек. Много трябва да се внимава. Така стана с идеята за лодката. Митко ни разказа за миналото, за неговата Фата Моргана. После ни разказа за бъдещето и за неговата мечта да зареже всичко и да отплава към хоризонта, към южните морета, към тоталната свобода.

Първоначално мечтата беше само една малка идея не по-голяма от микроб, но бързо порастна до размерите на житено зрънце и сама се зася. Преди да се усетим беше вече толкова огромна, че заемаше половината къща и беше невъзможно да я игнорираме. Посъветваха ни да я изкореним защото била вредна, като бурените, нищо добро нямало да ни донесе. Обаче ние вече си бяхме свикнали с нея и знаехме, че ако я изкореним после цял живот ще съжаляваме и ще се чудим какъв ли е бил ароматът на цветята и, вкусът на плодовете и. Пък и вече се беше трансфорирала от идея в мечта и от мечта в решение. Решихме да си купим лодка и да плаваме по света. Нарекохме лодката Фата Моргана в чест на Митко и неговата мечта.

Митко на неговата платноходка

Митко на неговата платноходка

Решихме, че ураганите и тайфуните, пиратите и акулите, морските чудовища и бермудските триъгълници са по-малко страшни отколкото да работим от сутрин до вечер за да изкарваме пари, с които да си купуваме неща, които не ни трябват, докато децата ни ходят на училище, където непознати мъже и жени ги тренират как да работят за да изкарват пари, с които да си купуват неща, които не им трябват, докато децата им ходят на училище, където непознати мъже и жени ги тренират как да работят за да изкарват пари, с които да си купуват неща, които не им трябват.

Решихме да проверим дали „Свободата“ е само понятие или наистина съществува.

Татко ми каза по телефона, че и той навремето си мечтаел за същото, ама с годините се отказал. Или по-точно разбрал, че е невъзможно. Толкова много неща го спирали: възрастни родители, малки деца, работа, отговорности, взимане на разумни решения. И после един ден вече било твърде късно. После той ме попита дали има нещо за което аз съжалявам в живота си. Аз набързо казах не, но след това дълго мислих по въпроса. Ние много рядко се чувахме с татко по телефона, а и той не беше от разговорливите, но този разговор си го спомням добре. Беше един от последните пъти когато се чухме по телефона преди да умре, внезапно, завинаги.

Новината за неочакваната смърт на баща ми, само на 56 гoдини, ме връхлетя като стена и ме смачка. Мина много време преди да се съвзема, даже още не съм се съвзела напълно. Нещо в мен угасна по много болезнен начин. Осъзнах, че в този живот най-важното е да се вкопчваш в мечтите си, да се бориш, защото животът е кратък, а мечтите не чакат.

Татко така и не доживя да ни види на лодката, как плаваме от остров на остров, свободни. Как платната се издуват от вятъра лъскави, ослепително бели на фона на синьото море и Фата Моргана ритмично прескача вълните. Как слънцето се потапя зад хоризонта, как луната изгрява зад облаците, как делфините се състезават с нас, как птиците ни посрещат.

Все тайничко се надявам, че мълчаливо ни наблюдаваш отнякъде как се учим и грешим, как се борим с трудностите, как ловим риба и си месим хляб, как се гмуркаме в рифовете и покоряваме вулкани. Твоята мечта живее в нас.

 

Татко, това пътешествие е посветено на теб.

 

.

.

 

Следващият път ще ви разкажа за Мексико, за местата, които посетихме там и за приключенията ни на полуостров Юкатан.

 

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share