Нагоре по реката

В предишната глава разказах за приключенията ни по езерото Изабал с нашите нови приятели на катамарана Френдшип.

Девета глава. Нагоре по реката

.

.

В Рио Дулсе станахме приятели с още едно семейство мореплаватели- Яна, Йосеф, Качка и Аничка, които пътешестваха на борда на Blizzard (Вихрушка), 1982г. 32 фута (11 метра) яхта Beneteau. Тъй като те са от Чешката Република, ние им викахме „чехите“, а те на нас – „българите“.

Чехите

Чехите

С чехите и с френдшипите (яхта FriendShip, прочетете за тях тук) си вехме две седмици ваканция и трите лодки заедно потеглихме на обиколка из езерото Изабал, най-голямото езеро в Гватемала, където ни се случиха най-неочакваните и откачени неща.

.

.

Йосеф на 37г. и Яна на 30г. бяха страшно мили, скромни, възпитани, тихи, вечно-усмихнати хора, от които лъхаше спокойствие и доброта. Зен. Качка на 4г. и Аничка на 2г., за разлика от родителите си, бяха две диви необуздани същества, които крещяха, плачеха и хвърляха каквото им попаднеше под ръка със сила непропорционална на миниатюрните им размери, просто защото им беше скучно. В такива моменти родителите им страшно се притесняваха и незнаеха къде да се денат. Но когато заведохме малките да плуват в напълно тъмна подземна река или когато ги дърпахме с въжета в дълбок каньон, момиченцата бяха страхотно послушни и съсредоточени, с ококорени очички, в които проблясваше пламъчето на абсолютното задоволство. Дивачки.

Яна и Йосеф ни разказаха за невероятно интересните и необикновени пътешествия от миналото им, достойни да бъдат описани в книга.

Чехите

Чехите

И двамата страстно обичат висините.

Яна е завършила Въздушен Транспорт и работила по поддръжка на самолети в Чехия. През свободното си време, като хоби, обичала да лети с безмоторни самолети, соло, преследвайки топплите въздушни течения.

Йосеф, висок и здрав като върлина, е професионален арборист, специализиран във високо-надземни дейности. Професионален катерач. Любимата му платена работа е да бере шишарки от високи иглолистни дървета. Най-високата му работа е била да инсталира заземяващи кабели на атомна електроцентрала. Така че като го видяхме как с един подскок се изкачи на върха на мачата на лодката им без помощни въжета по време на плаване, за да направи снимки на Фата Моргана, Френдшип и Близард плаващи заедно в езерото, ние изобщо не се учудихме. Усмихнахме се и заехме поза за снимка.

.

.

Яна и Йосеф също така обичат пътешетвията и приключенията.

„Изпитвам нещо като необходимост да видя какво има зад хоризонта,“ сподели Йосеф. За първи път той напуснал Чешката Република когато бил на 16г. и потеглил на изток, към Румъния. По пътя си водел дневник и спирал да рисува пейзажите, защото нямал фото-апаратче. От тогава е пропътувал половината свят. Обиколил Турция и България с колело, брал маслини в Гърция, помогнал на приятл да прекара лодка от Италия до Африка, където толкова му харесало, че решил да остане. Като свършил парите започнал да работи за група сенегалци полирайки дървени скулптури. Но тъй като бил пристигнал в Африка без виза, без паспорт и изобщо без нито един документ и без багаж за малко да го рестуват в Сенегал, където известно време той спял на улиците като бездомник и помагал във ферми и на хора за храна. После един ден му хрумнало да върви пеша от Сенегал до Чешката Република. От Дакар се придвижил до границата с Мавритания, където обаче любезно го „поканили“ в затвора, поради липса на документи. След 10 дена в затвора, където се очаквало близки и роднини да носят храна на затворниците и той почти умрял от глад, Чешкият посланник го изкарал и го изпратил обратно в Чехия.

Скоро след това, Йосеф заминал за Южна Америка, стартирайки във Венецуела и приключвайки в Боливия с велосибед, който закупил за 2$ и продал за 20$! Този път пътешествията му били доста по-приятни и удобни, разказа Йосиф, тъй като имал не само превоз-велосипед, но и палатка, в която да спи нощем, че даже и спален чувал.

От там той отново потеглил за Африка с палатка, спален чувал и колело, а и със документи този път, пътувайки от Мароко до Мали. Там на реката Нигер, Йосеф си построил първата лодка. „Не беше кой знае какво,“ скромно каза Йосеф, спомняйки си първата си саморъчно направена лодка- два метра дълга, от пластмасови туби и шишета… От шишета, ама лодка!

Като дошло време да потегля отново, той тържествено дарил лодката си и 90-годишният си ужасно тежък велосипед на местните хора и се прибрал обратно в Чешката Република.

Пътуванията на Яна преди да срещне Йосиф били предимно в Чешката република, с безмоторен самолет.

„Веднъж се разбих в едно поле край малко селце. Излязох от самолета и тръгнах към сеото да търся телефон, за да се обадя на моите хора да дойдат да ме приберат. По пътя срещнах една баба, която много бързаше. Аз я попитах дали има телефон в селото. Тя ми обясни на две на три къде е телефонът, каза, че бърза да отиде да види мъртвият пилот и продължи да подтичва в посоката на моя самолет.“

Откакто се срещнали, Яна и Йосеф пътешестват заедно из света, с техните две малки диви момиченца.

Качка и Аничка на борда на Близард

Качка и Аничка на борда на Близард

Експедиция в пещерата

И така, първото място, което посетихме заедно с нашите нови приятели, чехите и френдшипите беше на северният бряг на езерото Изабал. Стартирахме от Agua Caliente, топлият водопад, който посетихме миналия път и поехме нагоре по реката, вървейки в коритото. В началото реката беше широка и плитка, заобиколена от богата тропическа разстителност. Но след време стана тясна с дълоки бързи води. Вървяхме в планински каньон с високи сиви скали по които се разхождаха едри черни бананови паяци.

.

.

До кръста във вода, скачахме от канара на канара. Някои места бяха опасни и трудни за прекосяване. Налагаше се да помагаме на малките да изкатерват скалите и да преплуват по-дълбоките места. Йосеф почти през цялото време носеше Качка на ръце. (Яна и малката Аничка, както и Джони и болният Илан останаха да ни чакат на топлият водопад.)

.

.

.

.

След известно време стигнахме до зелено дълбоко вирче, където ректа внезапно спира, завива рязко към източната стена на каньона и бавно се шмугва в тъмна пещера. Ние след нея.

Водата вътре в пещерата беше неподвижна, дълбока и адски студена. Леговището на реката.

.

.

Нямахме спасителни жилетки. Имахме само две водонепромокаеми фенерчета за 9 човека, така че държахме едно фенерче най-отпред и едно най-отзад. Продължихме да плуваме без да достигаме дъното на реката все по-навътре и по-навътре в пещерата. Светлината от входа постепенно се стопи и изчезна напълно след вторият завой. Светът стана черен. Тук цветовете не съществуват и слънцето няма спомен от това място. Превърнахме се в група слепци.

Усещането, когато плуваш в непозната пещерн река, в тотален мрак е доста странно. Чувахме пискливите гласчета на прилепи, които прехвърчаха над нас. Опитвахме се да се придържаме близо до влажните хлъзгави камени стени покрити с гуано, знаейки, че там стоят паяците…

Мистериозно и страшно. Кой знае како нещо без очи дебне в черната вода под нас. Кой знае какво нещо без душа ни подслушва от пещерният таван, 10 метра над главите ни… Трябва да се прежалиш, да се изоставиш напълно на пещерата и нейните тайни и само тогава ще можеш да и се насладиш. Страх небива да влиза в пещерната река.

Всички мълчаха, притихнали. На места имаше огромни канари сърчащи извън водата, които трябваше да изкатерим един по един. Помагахме си, придвижвахме се бавно. Аз очаквах всеки момент някое от децата да се паникьоса от страх, но се оказа, че те всички: Виктор на 15 години, Мая и Нойял на 10, Ловам на 5 и дори Качка на 4 истински се наслаждаваха на момента.

Постепенно тишината се напълни с приглушените звуци на води бумтящи в далечината- подводен водопад. Грохотът ставаше все по-силен и по-силен и скоро вече неможехме да се чуваме. Усетихме и силно течение срещу нас, с което ни беше трудно да се борим. Достигнахме водопада, около 6 метра висок. Единственият начин да продължим напред би бил да се изкатерим по скалите на водопада нагоре. Малките деца и липсата на екипировка отнво ни послужиха за извинение. Обърнахме се и се пуснахме по течението, обратно до входа на пещерата, обратно надолу по реката, безкрайно удовлетворени. До ден днешен тази експедиция си остава любимото приключение на Виктор.

 

Експедиция в каньона Бокерон

На следващият ден продължихме да плаваме на запад и пуснахме котви пред El Estor, най-големият град на северозападните бреговете на езерото, в подножието на планините Sierra de Santo Cruz, където има медна мина, собственост на руска фирма.

На по-малко то 10 километра на изток от града, в планините, тече река Boqueron, издълбала 250 метра дълбок каньон с варовични стени.

.

.

Този път всички, с изключение на Йосеф потеглихме към каньона Бокерон. Йосеф остана да пази лодките, тъй като бяхме единствените туристи, наоколо няма марина и местните изявиха необикновен интерес към лодките ни; някои дори ни навестиха с плуване от брега.

Експедицията ни започна с епично 30-минутно пътуване в претъпкано минибусче. Преди нашата 12-членна група да се натовари, минибусчето вече беше пълно. Майки държаха по няколко потни деца в скута си, Джони, Яна и аз включително; мъже стръчаха прави от отворената врата навън, Иво и Дайли включително, вкопчени за рамката на бусчето, докато шофьора караше като замаян със 100 км/ч, засилваше в завоите и даже спря внезапно няколко пъти за да натовари още няколко пътника!

Пристигнахме живи, здрави и временно набожни до входа на каньона. Освен нас нямаше други посетители.Имаше само няколко млади момчета, които ни ваеха по 5 кецала на човек за входна такса (по-малко от 1$) и искаха по 10 кецала на човек за да ни закарат с ланча (лодка с гребла) нагоре по реката в каньона. Спазарихме децата по-евтино, а Иво и Дайли, за да спестят по 1.5$, решиха да не ползват услугите на ланчата, а да плуват нагоре в каньна, безплатно.

.

.

Влязохме в каньона. Свят на гиганти. Като малки мравчици-корабокрушенци плаващи върху листенце се носехме по жълтите води на реката. Огромни скални кули над главите ни.

Достигнахме до голяма канара насред реката- последната спирка на ланчата. Нашият гид ни разтовари върху скалата и каза, че ще се върне след 3 часа да ни вземе наобратно. И замина. Останахме сами, 12 души върху един камък насред реката, на дъното на каньон. Беше интересно в началото. Седяхме на камъка, стояхме прави на камъка, разменихме си местата; после пак седнахме на камъка и хапнахме от местните царевични рулца, които си бяхме купили от пазара ужасно евтини, по 10 за 2$ и в които намерихме парчета от свински уши, зурли и зъби; но не след дълго ни стана скучно. А когато на Качка и Аничка им стане скучно…

.

.

Решихме да продължим нагоре по реката, сами с плуване. Този път се бяхме подготвили и си носехме въжета и спасителни жилетки за най-малките. И приключението започна…

Дванайсет мъже, жени и деца, между които Илан болен от церебрална парализа, Качка на 4 годинки и Аничка на 2 годинки, започнахме да се борим с течението на реката. Водата беше студена и на всичко отгоре валеше дъжд.

.

.

На места течението беше толкова силно, че Иво и Дайли плуваха напред с огромни усилия държейки единия край на въжето и после ни издърпваха един по един: жените държахме децата, децата сграбчили въжето, мъчейки се да се задържим на повърхността на водата, която ни връхлиташе.

.

.

На едно място, където реката завиваше и водата беше толкова бърза и силна, трябваше Иво да прекоси с плуване до другата страна с единият край на въжето. Дайли държеше другият край, като въжен мост, а всички останали- Яна с двете момиченца ръце, Джони с Илан и Ловам и аз с Мая и Нойял, бяхме в средата на въжето. Дайли пусна неговият край на „моста“, както го бяхме запланували и всички се озовахме в средата на реката. Започнахме да се влачим и дърпаме, да потъваме насред реката, но в крайна сметка успяхме да се задържим и да се издърпаме от другата страна.

.

.

След около 30-40 минути най-сетне достигнахме нещо като малко каменисто плажче на брега на реката и най-сетне стъпахме на солидна земя. Спряхме да си починем и да се стоплим. Децата бяха с посинели устни, но никой не се оплакваше. Всички се радваха на приклячението и красивата природа наоколо.

Иво и Дайли решиха да продължат още малко нагоре по реката, да видят какво има още по-нататък и след известно време се завърнаха с малко cayuco, традиционно индианско кану издълбано от дунер на голямо дърво, което местните ползват за превоз и за риболов. Иво и Дайли решили да го „наемат за малко“. Нормално в едно такова каюко се побират двама души, максимум трима. Ние бяхме доста повече…

.

.

И така, за пъри път в историята, десет жени и деца се натовариха на малкото каюко, а Иво и Дайли плуваха отстрани и го направляваха из бързеите. Така се спуснахме надолу по реката и триумфално се появихме пред стъписаните гидове, които не вярваха на очите си. Никога до сега не бяха виждали по-откачени гринговци.

.

.

Преди да си тръгнем, Иво и Дайли трябваше да върнат каюкото там, където го бяха намерили, което им отне повече от 2 часа. После разказаха как на два пъти са щели да се удавят, на три пъти да счупят каюкото и на четири пъти да го потопят.

И накрая, за да се приберем обратно, имахме 2 варианта- да вървим пеша 10 километра или да спрем кола на стоп. Наредихме се на пътя, по който почти не минаваха коли и опънахме по един палец. Първата кола, която се зададе спря! Джипче с ремарке. Накачулихме се в ремаркето и весели се прибрахме на лодките, гладни, изморени, но готови за поредното приключение на следващият ден.

.

.

.

.

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: На Български

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Приключения в езерото Изабал

Предишният път ви разказах за училището на Мая в Гватемала и празненствата по случай денят на независимостта.

Осма Глава.  Приключенията ни в езерото Изабал, Гватемала

 

Крепост Сан Фелипе, Рио Дулсе, Гватемала

Крепост Сан Фелипе, Рио Дулсе, Гватемала

Октомври, 2013

Когато хората ни питат вие защо толкова много обичате да пътувате, ние им отговаряме, защото светът е прекрасен!

Ако се замислите, светът е доста малък. Слънцето, което е не по-голямо от блестяща златна палачинка в небето е милион пъти по-голямо от нашата планета Земя. Значи планетата Земя е не по-голяма от палачинкова трохичка! Но пък колко красива, колко интересна трохичка. Колко много прекрасни, невероятни, уникални места за разглеждане!

Но това не е всичко. Обичаме да пътуваме и заради останалите хора, които обичат да пътуват и които срещаме по пътя. Забележителни личности, които ни вдъхновяват и които ни стават приятели до живот. Превърнали сме се в магнити за пътешественици с подобни на нашите интереси, идеи, начин на живот и мироглед. Превърнали сме се в част от племе с общи мечти разпиляно из света.

Още първият ден щом пристигнахме в Рио Дулсе, Гватемала срещнахме Дайли, Джони, Нойял, Ловам, Илан и Спирит, които по това време живееха и обикаляха света на борда на 39-футов (13 метров)катамаран Solaris Sunstream наречен FriendShip (Приятелство).

Friendship, Lago Izabal

Friendship, Lago Izabal

Тяхната история ни вдъхнови.
В подножието на вулкан един висок французин слрещнал момиче от Калифорния, което четяло любимата му книга „Papillon“ на Анри Шариер. Двамата изкачили вулкана и продължили нататък заедно, без да спират.

Дайли и Джони пътешестват заедно от около 15 години насам, пеша, с колелета, с влакове, на авто стоп, с лодка, с каравана, с каквото намерят. Заедно обикалят Африка с палатка, пеша, на стоп и с влакове посещавайки някои от най-далечните и безизветни места затънтени на ръба на пустинята Сахара, които даже може би вече не съществуват, затрупани от пясъчни бурии. Возят се на покрива на товарен влак пренасящ желязо към мястото, където вали дъжд веднъж на 10-15 години и желяото не ръждясва. Гостуват на Масаите в Кения, където им позволяват да си опънат палатката в заграждението на селото, тъй като извън заграждението се разхождали лъвове.

Къмпингуват в Алеята на Баобабите в Мадагаскар, на върха на вулкана на остров Реюниън и на ръба на варовичната гора в парка Изало с бели лимури в дърветата около тях. Плават с малко кану издълбано от дърво заедно с хора от полу-номадското племе Везо в Мадагаскар. Срещат племената край езерото Туркана. Посещават средновековният град Гондар в Етиопия.

През 2003г. на остров Реюниън се ражда първото им дете- дъщеря им Нойял. С бебто продължават да обикалят континента, посещавайки Мароко, Мавритания, Сенегал, Мали, Буркина Фасо, Гана, Кения, Южна Африка, Мадагаскар и Етиопия, преди да се завърнат във Франция, където си купуват колелета. Заедно с малката Нойял в ремаркенце и с раници натоварени с дрехи, палатка и тенджери, обикалят Европа: Франция, Дания, Финландия, Италия, Германия, Швеция, чак до Норвегия на север и после на юг до Тунис, без нито веднъж да спят на хотел. По-късно обикалят Америка и Канада с велосипедите по същият начин. Планират да обиколят света с колелета, когато откриват, че Джони отново е бременна. Решават, че ще им е доста трудно с колелета и с две бебета и решават да си купят платноходка.

Купуват си лодка в Ст Мартен и страхотно се радват на живота на море, учейки се да плават около Карибите. През 2006г. на остров Ст. Лусия се ражда Илан, с церебрална парализа… Въпреки, че в началото страхотно много се тревожели, какво ще стане с него, ще може ли да върви, с времето престанали да се тревожат и приели ситуацията като част от живота. Продължили да пътешестват. Плават до Венецуела, Аруба, Кюрасао, Колумбия и Панама, където спрели и пътешествали по земя. По-късно оставят лодката във Венецуела и с една стара каравана обикалят Канада, където осиновяват кучето Спирит и с караваната слизат до Никарагуа, Салвадор, Коста Рика и Хондурас. Две години по-късно, в Гваделуп се рожда третото им дете- Ловам.

С трите малки деца, едното с церебрална парализа и с куче, те продължават да обикалят света. През 2011 година си купуват катамарана FriendShip, с четири каюти, където има място за всички.
Ние ги срещнахме в Рио Дулсе, Гватемала и бяхме неразделни през цялото време, което прекарахме там.

 

Петък. Мая, Нойял и Ловам бяха заминали на училище, Иво и Дайли стягаха Фата Моргана и Френдшип за плаване, Джони и аз отидохме на пазар с две големи раници за да заредим хранителни продукти, плодове и зеленчуци за уикенда. Веднага щом децата се върнаха от училище на обяд вдигнахме котвите и опънахме платната. Тихомълком се мушнахме под големият мост, плъзнахме се покрай старинната крепост Сан Фелипе разположен на последното стеснение преди езерото и отплавахме на запад.

Крепостта Сан Фелипе, Рио Дулсе

Крепостта Сан Фелипе, Рио Дулсе

Фата Моргана край крепостта Сан Фелипе

Фата Моргана край крепостта Сан Фелипе

Да плаваш по езеро е огромно удоволствие. Няма вълни, лек вятър, зелени брегове наоколо. Две семейства, две лодки, пет деца, едно куче. Езерото е наше.

Мая и Нойял си рисуват. Плавахме толква бавно, че Нойял скочи от тяхната лодка и плува до нашата в движение, за да са заедно с Мая.

Мая и Нойял си рисуват. Плавахме толква бавно, че Нойял скочи от тяхната лодка и плува до нашата в движение, за да са заедно с Мая.

Езерото Изабал е най-голямото езеро в Гватемала. Обхваща около 600 квадратни километра. Много реки се вливат в него, но най-голямата е реката Полочик на запад. Около езерото се издигат вечнозелени планини, Sierra de Santo Cruz на север и Sierra de las Minas на юг. В полите на планините по ръба на езерото има няколко малки fincas (селца), където живеят Кекчи и Киче общности или комуни, по същият начин по който техните пра-деди са живяли преди конкистата, в малки дървени къщички с покриви от палмови листа.

Традиционна къща в Гватемала

Традиционна къща в Гватемала

След около десетина мили и 3-4 часа плаване пуснахме котва пред Finca Paraiso, малко преди залез слънце.

Финка Параисо

Финка Параисо

Събота. Станахме рано сутринта, взехме сандвичи и шишета с вода в раниите и потеглихме към Agua Caliente (топла вода). След около половин час вървене успоредно на малка рекичка, където жени голи до кръста перяха дрехи и малки деца си играеха във вирчетата наоколо; през гората, покрай голямо зелено пасище и малко селце от друга ера, стигнахме до мястото.

.

.

От зеленото гърло на гората над нас се изливаше малък водопад. Съвсем не голям. Ако сте виждали много водопади, особено, ако сте били в Канада и сте стояли в нозете на Ниагара, този може дори да не го забележите. Но почакайте, пипнете водата му! Този водопад е горещ!

Agua Caliente waterfall

Agua Caliente waterfall

Нагоре по реката има минерален извор, чиито горещи води се смесват със студените води на реката в дълбокият вир под водопада. Преди да достигне ръба на скалите и да падне 10 метра надолу, горещата минерална вода формира малки естествени басейнчета в които е трудно да се задържи човек дълго време без да се свари напълно.

Ловам и Спирит в реката

Ловам и Спирит в реката

Мира в реката

Мира в реката

Пикник край брега

Пикник край брега

Джони и Илан в реката

Джони и Илан в реката

Спирит

Спирит

Ловам

Ловам

Спирит и Дайли

Спирит и Дайли

Прекарахме си няколко незабравими часа тук, сами насред природата ухаеща на влажна разстителност и минерална вода. Плувахме в студените води на реката, киснахме се в горещите минерални гьолчета, скачахме от водопада във вирчето, ядохме сандвичи на камъните, наслаждавахме се да стоим под масажиращата тежест на бумтящите топли води, падащи неуморно с нестихващ приглушен тътен, заобиколени от сенчеста тропическа гора.

Мая и Нойял

Мая и Нойял

Мая

Мая

Нойял

Нойял

Виктор

Виктор

Джони

Джони

Дайли

Дайли

Неделя. Отново потеглихме с лодките покрай северните брегове на езерото Изабал и не след дълго спряхме край финка Джокоро, малко селце с няколко дървени къщички под огромно старо дърво сейба, където живеят босоноги деца, които говорят само кекчи и разбират една-две думи на испански. Тук наблизо няма плаж, нито водопад, нито пещера, нито магазин, нито ресторант и затова туристи изобщо не идват. Има училище, църква и футболно игрище.

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Когато се зададохме с лодките и бавно се паркирахме на няколко метра от брега, децата от селото започнаха да прииждат по хълмовете надолу и да формират непроницаема стена от шарени фанелки, широки усмивки и любопитни погледи на брега на езерото. Стената нарастваше с всяка изминала минута и когато се натоварихме в каяака и се насочихме към брега, групата от малки посрещачи вече беше доста внушителна.

Деца от финка Джокоро

Деца от финка Джокоро

В селцето нямаше улици, а само няколко тесни пътечки между къщите. Къщите бяха малки дървени конструкции със стени от тънки дървета и покриви от палмови листа, същите като тези на маите отпреди хиляда години.Една такава къща се издига за около 1-2 седмици и всички от селото помагат и строят заедно. В една такава къщичка живеят около 20-30 души, повечето деца, заедно с кокошките, кучетата и други домашни животни.

.

.

.

.

Къщите са групирани в aldeas (комуни) от по 6-7 разделени от останалите с дървена ограда. Във финка Джокоро има 4-5 комуни. Хората от селцето работят за големите земевладелци, които са изкупили земите наоколо и произвеждат царевица, боб, тикви и други зеленчуци.

.

.

Децата ни посрещнаха нахилени и любопитни, помогнаха ни да издърпаме каяка на брега и ни наобиколиха спазвайки почтено растояние. В началото бяха доста мълчаливи и само от време на време някое казваше нещо на техният си кекчи език, което караше всички останали да се превиват от смях. Всеки път щом вдигнех фото-апарата за снимка те се блъскаха да позират пред мен, заставаха сериозни за снимката и после се трупаха около мен, на няколко пъти почти ме събориха, за да видят снимката в екранчето на апарата умирайки от смях.

.

.

С конвой от деца тръгнахме бавно из тесните пътечки да разгледаме селото и посетихме две от комуните. Някои от жените, които се занимаваха с чистене и готвене се скриха в къщичките си щом ни видях, други ни наблюдаваха изпод вежди от разстояние с леки саркастични усмивка, а някои от по-смелите дойдоха да говорят с нас, колкото могат на испански. Повечето мъже бяха на работа из полетата, въпреки, че беше неделя.

.

.

След това се събрахме на футбоното игрище, което беше леко наклонено към езерото, осеяно с бодили и кравешки акота навсякъде. Момчетата бързо се разделиха на два отбора, от някъде се появи топка и започна мачът. Скоро всички тичаха напред-назад, гонеха топката и при всяка удобна възможност викаха ту Ииивооо ту Вииктоор колкото им глас държи. През това време Мая, Нойял и Ловам се включиха в играта на малките, нещо като Кральо-портальо.

Футболен мач във финка Джокоро

Футболен мач във финка Джокоро

Стана време да си ходим, но децата не искаха да ни пуснат. Решиха да ни скроят номер и да ни откраднат каяка, за да неможем да се върнем на лодките. Иво разбира се ги излови във водата и ги преобърна както бяха накачулени на каяка. Няколко пъти. Те разбира се отново се заливаха от смях.

децата ни крадат каяка

децата ни крадат каяка

Дванайсет деца в един каяк, тринайстото умира от смях :)

Дванайсет деца в един каяк, тринайстото умира от смях 🙂

.

.

Най-накрая, когато се качихме в каяка и потеглихме към лодките, децата започнаха да плуват след нас и се опитваха да ни убедят да останем. Бяха истински тъжни, че си тръгваме…Обещахме им да се върнем и да им донесем бонбони.

.

.

Дълго време ги слушахме как викат от брега Иииивооооо, Иииивоооо.

Следващият уикенд, след края на учебната седмица, потеглихме отново заедно с нашите приятели.

.

.

Този път се отправихме към южният бряг на езерото, където на брега има едно малко ресторантче и плаж. Закотвихме лодките пред плажчето и поехме към планините в търсене на пещера.

Край бреговете на езерото Изабал

Край бреговете на езерото Изабал

В планините около езерото Изабал има много пещери, но повечето са трудно достижими тъй като няма пътища, нито дори пътеки през дивата природа.

Иво и Виктор в гората

Иво и Виктор в гората

Джони остана на плажчето с Илан и Ловам, а всички останали: Дайли, Нойял, Иво, Виктор, Мая и аз, придружени от Спирит и от едно непознато куче, което се присъедини към нашата група, си прекарахме денят в търсене на пещерата.

На път към пещерата

На път към пещерата

Цял ден вървяхме през джунглата, прекосявайки реки, бамбукови гори, царевични полета и пасища. Минахме и през две майски селца, където няколко човека разпознаха непознатото куче, което им лаеше прасетата и кокошките.

Дайли, 2 кучета и сто хиляди крави

Дайли, 2 кучета и сто хиляди крави

Срещнахме мъже с гумени ботуши, които мъкнеха на гръб дървета и мъже с широкополи шапки, които работеха в царевичните полета и всеки път, когато ги питахме на къде е пещерата, те ни казваха да продължаваме да вървим надолу по пътеката, през реката, пещерта е след портокаловата горичка. Но така и не я намерихме тази пещера…

.

А сега на къде?

Затова пък открихме зеленото на земята, топлата миризма на царевичните полета, прохладата на речните води и горе на високите хълмове- неповторим пейзаж. Езерото в нозете ни се излежаваше и ни чакаше под лъчите на следобедното слънце.

Царевично поле

Царевично поле

Мая и Нойял в реката

Мая и Нойял в реката

Мира в гората

Мира в гората

Следващият уикенд, след края на учебната седмица, потеглихме отново заедно с нашите приятели.
Този път намерихме пещерата. Не тази от миналата седмица, а друга, недалеч от горещият водопад, нагоре по реката.

Мая през джунглата

Мая през джунглата

След около 40 минути вървене през гората покрай реката най-сетне достигнахме до входа на дълбока тъмна пещера. Огромна зейнала дупка в отвесните скали на планината пълна с прилепи и слепи паяци, която ни чакаше гладна, с остри криви зъби. Лигите и течаха да ни погълне.

Пещерата

Пещерата

Иво

Иво

Влязохме много внимателно, като кученца с подвити опашки, държейки се едни за други, очите ни на палачинки. С малки фенерчета осветихме вътрешностите и. Странни нагърчени форми и текстури. Дъхът и влажен и прохладен. Киселива миризма на гуано. Гласовете ни пътуваха, блъскаха се в тъмното, изчезваха и се връщаха обратно по много странен начин, изкривени от грубите каменни стени на огромното празно подземие. Няма нищо по-мрачно, по-мистериозно и страшно от вътрешността на пещера.

.

.

Достигнахме до място, където бе невъзможно да продължим по-нататък без екипировка, въжета и завещание. Тук пещерата пропада около 10 метра и после продължава няколко километра под земята с няколко подобни опасни пропадания и излиза от другата страна на ппланината.

.

.

Мира

Мира

Известно време гледахме в черното на дупката и кроихме планове как някой ден ще се върнем с въжета и с повече фенери и ще влезем навътре. Някой ден.

.

.

Преди да се приберем обратно в Рио Дулсе, спряхме отново във финка Джокоро за още един мач и раздадохме бонбони на малчуганите, които бяха сигурни, че ще се върнем отново.

.

.

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: На Български

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share