Куна Яла- Реки и крокодили

Реки и крокодили

.

.

След две седмици около малките отдалечени островчета в архипелага Сан Блас (Панама) плаваме до устието на една малка река, спускаща се от планина Дариен- Рио Асукар (Захарната Река). Пускаме котва в спокойните плитки води не далеч от делтата. Рано на другата сутрин сме готови да посетим за първи път континентална Панама.

Entrance to Rio Azucar

Entrance to Rio Azucar

С дълги ръкави и крачоли срещу слънчево изгаряне и комари, с шапки и очила, се натоварваме на триместния ни каяк. Вятърът е притихнал под яркото небе, където няколко разпилени облачета висят неподвижно заклещени по върховете на планините. Навлизаме в мястото, където сладководните води на реката се смесват със солените морски вълни. Нищо не помръдва. Тъмни сини планини в далечината покрити с гъсти непроходими гори и ни най-малкият признак на цивилизация във всички посоки.

.

.

В началото реката е широка и плитка, с мангрови дървета по бреговете от двете страни, на места- високи и сплетени, образуващи мрачни тунели над реката, през които ние бавно се провираме.

.

.

По-нататък водата е неподвижна и напълно прозрачна. Светът се любува сам на себе си в огледалото, течащо под краката му. Нашият каяк се плъзга върху бездънно небе, над облаци и дървета преобърнати надолу с главата.

.

.

Реката е прохладна и чиста. Няма нито един завод да я замърсява, нито един град или село да я експплоатира, само гора и планина.

.

.

И животни. Скатове спящи по дъното на реката се събуждат под паника щом наближим и вдигат мътни облачета около себе си преди да избягат.

.

.

Птици излитат от храстите и дърветата по бреговете, когато наближим брега: чапли, корморани, ибиси, якамари и рибарчета, дроздове и кълвачи, тукани и много други.

.

.

.

.

Falcon

Falcon

Ято лазурни качулати сойки скрили се в един рунтав храсталак надвесен над водата изпълват тишината с шумните си крясъци- какфония подобна на крякането на жаби, която продължава толкова дълго, че в един момент свикваме с шумотевицата и даже се стряскаме, щом внезапно всички едновременно замлъкнат и отново настава мистериозна тишина.

heron

heron

Любимите ни речни обитатели бързо стават малките кафеникави василиск гущери, също наричани Исус Христос, защото подобно на синът на Господ и те притежават завидното умение да вървят по вода! Даже ако ги питате тях ще ви кажат, че вървенето по вода е фасулска работа, за аматьори- те спринтират по повърхността на реката! Гледката е невероятна всеки път щом някой подплашен гущер прецапа от единия бряг до другия с превишена скорост (достигаща до 11 км/ч), колкото му държат краката, пред нашите учудени неверующи погледи!

basilisk lizard

basilisk lizard

И дори да оставим божествените му способности настрана, гущерът-василиск е доста интересен, застанал неподвижно, скрит, преструващ се, че е част от клонче или дънер на изгнило дърво край брега. Кафеникав, с люспи и голям гребен спускащ се по главата, гръбнака и опашката му като перка на риба, наподобяващ на миниатюрен динозавър, краката му- големи, с дълги пръсти екипирани с кожести ципи, които му позволяват да се задържи на повърхността на водата, когато тича бързо, почти толкова бързо, колкото по земя.

basilisk (Jesus Christ) lizard

basilisk (Jesus Christ) lizard

Младоците могат да прекосят 10-20 метра, докато по-възрастните Исус Христоси прецапват само няколко метра преди да цопнат във водата, не защото са по-бавни, а защото са по-тежки и не могат да спринтират толкова дълго… Щом паднат във водата продължават напред с плуване, но само ако е крайно наложащо се, като например когато ги преследва враг, защото плувайки във водата са уязвими от водните хищници…

basilisk lizard

basilisk lizard

В един момент дочуваме симпатично чуроликане- нежно птиче гласче- а е маймунка! И още една! И още една!

.

.

Семейство тамарини (маймунки тити- най-дребните маймунки на Централна Америка) нервно подскачат в клоните над главите ни и нещо ни се карат. Чудно, какво ли се опитват да ни кажат? Тези са различни от тамарините, които срещнахме в Тайрона (Колумбия), с къси прически. Тези имат плешиви петна над ушите и посредата- гребен от бяла къса козинка, като пънкари.

.

.

И все пак съществото, което най-много се оглеждаме да видим тук е крокодилът- господарят на реката. Малко е странно и страшно да се рзхождаме по река пълна с крокодили, сами, без гид и от време на време да трябва да излизаме от каяка, когато стане прекалено плитко или когато течението е прекалено силно и да стъпваме във водата с боси крака, в река, дом на централно-американският кайман.

DSC_0696

Ето го! Скрит в сенките на шубраците, камуфлажен с пясъка и камъните по брега, напълно неподвижен, той ни наблюдава със студените си жълти очи. Отминаваме.

.

.

Още един! Наближавайки едно малко каменисто плажче точно където реката прави рязък завой, още един кайман излежаващ се на брега прибързано се довлича до ръба на водата и с един впечатляващо мълчалив скок се плъзва и изчезва в реката.

.

.

Изглежда, че кайманите ги е страх от нас много повече отколкото нас от тях, но Мая, подобно на всички 11-годишни момиченца, се ужасява и почти се разплаква при вида на крокодилите около нас. Но щом и третия (всички са дребни) панически изчезва и бяга от нас щом го доближим, тя се успокоява убедена вече, че истинските крокодили нямат нищо общо със страшилищата, които сме гледали по филмите. И така, речното сафари продължава.

.

.

Накрая даже срещаме едно бебе-кайманче опружило се на един дънер и всички (дори Мая) го намираме за голямо сладурче.

baby caiman

baby caiman

Продължаваме. На места реката е плитка, широка и спокойна- прекалено плитка дори за каяка ни и се налага да вървим в речното корито или по брега и да го дърпаме.

.

.

Други места са тесни и дълбоки и реката тече бързо. Става трудно да гребеш срещу течението. Навръщане тези места ги минаваме бързо и е много забавно.

.

.

Бихме продължили още по-нататък, докато свърши реката, но тя не свършва. Само става все по-трудна и по-трудна за прекосяване, планината започва да се вдига, появяват се бързеи и се налага да се връщаме наобратно. Отново минаваме под падналото дърво, което мравките листорезачи и други горски същества използват за мост над реката.

.

.

Гребем покрай голямото сейба-дърво украсено с висящите гнезда на птиците-тъкачки. Много по-лесно е навръщане, надолу по реката.

.

.

Фата Моргана ни чака. Чакат ни и още няколко диви реки в територията Куна Яла на индианците Куна; реки пълни с потайни горски същества, изпълнени с миризмата на ферментиращи диви мангота нападали по бреговете и със звуците на тропически птици и маймунки.

Речни снимки

.

.

.

.

.

.

DSC_0380

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Това приключение беше въможно единствено благодарение на нашите официални спонсори KayakShopBG. Можете да ги посетите и харесатевъв Facebook/kayakshop.bg ! Благодарим ви!

.

.

Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

Шарените баби

 

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

Нагоре по реката

В предишната глава разказах за приключенията ни по езерото Изабал с нашите нови приятели на катамарана Френдшип.

Девета глава. Нагоре по реката

.

.

В Рио Дулсе станахме приятели с още едно семейство мореплаватели- Яна, Йосеф, Качка и Аничка, които пътешестваха на борда на Blizzard (Вихрушка), 1982г. 32 фута (11 метра) яхта Beneteau. Тъй като те са от Чешката Република, ние им викахме „чехите“, а те на нас – „българите“.

Чехите

Чехите

С чехите и с френдшипите (яхта FriendShip, прочетете за тях тук) си вехме две седмици ваканция и трите лодки заедно потеглихме на обиколка из езерото Изабал, най-голямото езеро в Гватемала, където ни се случиха най-неочакваните и откачени неща.

.

.

Йосеф на 37г. и Яна на 30г. бяха страшно мили, скромни, възпитани, тихи, вечно-усмихнати хора, от които лъхаше спокойствие и доброта. Зен. Качка на 4г. и Аничка на 2г., за разлика от родителите си, бяха две диви необуздани същества, които крещяха, плачеха и хвърляха каквото им попаднеше под ръка със сила непропорционална на миниатюрните им размери, просто защото им беше скучно. В такива моменти родителите им страшно се притесняваха и незнаеха къде да се денат. Но когато заведохме малките да плуват в напълно тъмна подземна река или когато ги дърпахме с въжета в дълбок каньон, момиченцата бяха страхотно послушни и съсредоточени, с ококорени очички, в които проблясваше пламъчето на абсолютното задоволство. Дивачки.

Яна и Йосеф ни разказаха за невероятно интересните и необикновени пътешествия от миналото им, достойни да бъдат описани в книга.

Чехите

Чехите

И двамата страстно обичат висините.

Яна е завършила Въздушен Транспорт и работила по поддръжка на самолети в Чехия. През свободното си време, като хоби, обичала да лети с безмоторни самолети, соло, преследвайки топплите въздушни течения.

Йосеф, висок и здрав като върлина, е професионален арборист, специализиран във високо-надземни дейности. Професионален катерач. Любимата му платена работа е да бере шишарки от високи иглолистни дървета. Най-високата му работа е била да инсталира заземяващи кабели на атомна електроцентрала. Така че като го видяхме как с един подскок се изкачи на върха на мачата на лодката им без помощни въжета по време на плаване, за да направи снимки на Фата Моргана, Френдшип и Близард плаващи заедно в езерото, ние изобщо не се учудихме. Усмихнахме се и заехме поза за снимка.

.

.

Яна и Йосеф също така обичат пътешетвията и приключенията.

„Изпитвам нещо като необходимост да видя какво има зад хоризонта,“ сподели Йосеф. За първи път той напуснал Чешката Република когато бил на 16г. и потеглил на изток, към Румъния. По пътя си водел дневник и спирал да рисува пейзажите, защото нямал фото-апаратче. От тогава е пропътувал половината свят. Обиколил Турция и България с колело, брал маслини в Гърция, помогнал на приятл да прекара лодка от Италия до Африка, където толкова му харесало, че решил да остане. Като свършил парите започнал да работи за група сенегалци полирайки дървени скулптури. Но тъй като бил пристигнал в Африка без виза, без паспорт и изобщо без нито един документ и без багаж за малко да го рестуват в Сенегал, където известно време той спял на улиците като бездомник и помагал във ферми и на хора за храна. После един ден му хрумнало да върви пеша от Сенегал до Чешката Република. От Дакар се придвижил до границата с Мавритания, където обаче любезно го „поканили“ в затвора, поради липса на документи. След 10 дена в затвора, където се очаквало близки и роднини да носят храна на затворниците и той почти умрял от глад, Чешкият посланник го изкарал и го изпратил обратно в Чехия.

Скоро след това, Йосеф заминал за Южна Америка, стартирайки във Венецуела и приключвайки в Боливия с велосибед, който закупил за 2$ и продал за 20$! Този път пътешествията му били доста по-приятни и удобни, разказа Йосиф, тъй като имал не само превоз-велосипед, но и палатка, в която да спи нощем, че даже и спален чувал.

От там той отново потеглил за Африка с палатка, спален чувал и колело, а и със документи този път, пътувайки от Мароко до Мали. Там на реката Нигер, Йосеф си построил първата лодка. „Не беше кой знае какво,“ скромно каза Йосеф, спомняйки си първата си саморъчно направена лодка- два метра дълга, от пластмасови туби и шишета… От шишета, ама лодка!

Като дошло време да потегля отново, той тържествено дарил лодката си и 90-годишният си ужасно тежък велосипед на местните хора и се прибрал обратно в Чешката Република.

Пътуванията на Яна преди да срещне Йосиф били предимно в Чешката република, с безмоторен самолет.

„Веднъж се разбих в едно поле край малко селце. Излязох от самолета и тръгнах към сеото да търся телефон, за да се обадя на моите хора да дойдат да ме приберат. По пътя срещнах една баба, която много бързаше. Аз я попитах дали има телефон в селото. Тя ми обясни на две на три къде е телефонът, каза, че бърза да отиде да види мъртвият пилот и продължи да подтичва в посоката на моя самолет.“

Откакто се срещнали, Яна и Йосеф пътешестват заедно из света, с техните две малки диви момиченца.

Качка и Аничка на борда на Близард

Качка и Аничка на борда на Близард

Експедиция в пещерата

И така, първото място, което посетихме заедно с нашите нови приятели, чехите и френдшипите беше на северният бряг на езерото Изабал. Стартирахме от Agua Caliente, топлият водопад, който посетихме миналия път и поехме нагоре по реката, вървейки в коритото. В началото реката беше широка и плитка, заобиколена от богата тропическа разстителност. Но след време стана тясна с дълоки бързи води. Вървяхме в планински каньон с високи сиви скали по които се разхождаха едри черни бананови паяци.

.

.

До кръста във вода, скачахме от канара на канара. Някои места бяха опасни и трудни за прекосяване. Налагаше се да помагаме на малките да изкатерват скалите и да преплуват по-дълбоките места. Йосеф почти през цялото време носеше Качка на ръце. (Яна и малката Аничка, както и Джони и болният Илан останаха да ни чакат на топлият водопад.)

.

.

.

.

След известно време стигнахме до зелено дълбоко вирче, където ректа внезапно спира, завива рязко към източната стена на каньона и бавно се шмугва в тъмна пещера. Ние след нея.

Водата вътре в пещерата беше неподвижна, дълбока и адски студена. Леговището на реката.

.

.

Нямахме спасителни жилетки. Имахме само две водонепромокаеми фенерчета за 9 човека, така че държахме едно фенерче най-отпред и едно най-отзад. Продължихме да плуваме без да достигаме дъното на реката все по-навътре и по-навътре в пещерата. Светлината от входа постепенно се стопи и изчезна напълно след вторият завой. Светът стана черен. Тук цветовете не съществуват и слънцето няма спомен от това място. Превърнахме се в група слепци.

Усещането, когато плуваш в непозната пещерн река, в тотален мрак е доста странно. Чувахме пискливите гласчета на прилепи, които прехвърчаха над нас. Опитвахме се да се придържаме близо до влажните хлъзгави камени стени покрити с гуано, знаейки, че там стоят паяците…

Мистериозно и страшно. Кой знае како нещо без очи дебне в черната вода под нас. Кой знае какво нещо без душа ни подслушва от пещерният таван, 10 метра над главите ни… Трябва да се прежалиш, да се изоставиш напълно на пещерата и нейните тайни и само тогава ще можеш да и се насладиш. Страх небива да влиза в пещерната река.

Всички мълчаха, притихнали. На места имаше огромни канари сърчащи извън водата, които трябваше да изкатерим един по един. Помагахме си, придвижвахме се бавно. Аз очаквах всеки момент някое от децата да се паникьоса от страх, но се оказа, че те всички: Виктор на 15 години, Мая и Нойял на 10, Ловам на 5 и дори Качка на 4 истински се наслаждаваха на момента.

Постепенно тишината се напълни с приглушените звуци на води бумтящи в далечината- подводен водопад. Грохотът ставаше все по-силен и по-силен и скоро вече неможехме да се чуваме. Усетихме и силно течение срещу нас, с което ни беше трудно да се борим. Достигнахме водопада, около 6 метра висок. Единственият начин да продължим напред би бил да се изкатерим по скалите на водопада нагоре. Малките деца и липсата на екипировка отнво ни послужиха за извинение. Обърнахме се и се пуснахме по течението, обратно до входа на пещерата, обратно надолу по реката, безкрайно удовлетворени. До ден днешен тази експедиция си остава любимото приключение на Виктор.

 

Експедиция в каньона Бокерон

На следващият ден продължихме да плаваме на запад и пуснахме котви пред El Estor, най-големият град на северозападните бреговете на езерото, в подножието на планините Sierra de Santo Cruz, където има медна мина, собственост на руска фирма.

На по-малко то 10 километра на изток от града, в планините, тече река Boqueron, издълбала 250 метра дълбок каньон с варовични стени.

.

.

Този път всички, с изключение на Йосеф потеглихме към каньона Бокерон. Йосеф остана да пази лодките, тъй като бяхме единствените туристи, наоколо няма марина и местните изявиха необикновен интерес към лодките ни; някои дори ни навестиха с плуване от брега.

Експедицията ни започна с епично 30-минутно пътуване в претъпкано минибусче. Преди нашата 12-членна група да се натовари, минибусчето вече беше пълно. Майки държаха по няколко потни деца в скута си, Джони, Яна и аз включително; мъже стръчаха прави от отворената врата навън, Иво и Дайли включително, вкопчени за рамката на бусчето, докато шофьора караше като замаян със 100 км/ч, засилваше в завоите и даже спря внезапно няколко пъти за да натовари още няколко пътника!

Пристигнахме живи, здрави и временно набожни до входа на каньона. Освен нас нямаше други посетители.Имаше само няколко млади момчета, които ни ваеха по 5 кецала на човек за входна такса (по-малко от 1$) и искаха по 10 кецала на човек за да ни закарат с ланча (лодка с гребла) нагоре по реката в каньона. Спазарихме децата по-евтино, а Иво и Дайли, за да спестят по 1.5$, решиха да не ползват услугите на ланчата, а да плуват нагоре в каньна, безплатно.

.

.

Влязохме в каньона. Свят на гиганти. Като малки мравчици-корабокрушенци плаващи върху листенце се носехме по жълтите води на реката. Огромни скални кули над главите ни.

Достигнахме до голяма канара насред реката- последната спирка на ланчата. Нашият гид ни разтовари върху скалата и каза, че ще се върне след 3 часа да ни вземе наобратно. И замина. Останахме сами, 12 души върху един камък насред реката, на дъното на каньон. Беше интересно в началото. Седяхме на камъка, стояхме прави на камъка, разменихме си местата; после пак седнахме на камъка и хапнахме от местните царевични рулца, които си бяхме купили от пазара ужасно евтини, по 10 за 2$ и в които намерихме парчета от свински уши, зурли и зъби; но не след дълго ни стана скучно. А когато на Качка и Аничка им стане скучно…

.

.

Решихме да продължим нагоре по реката, сами с плуване. Този път се бяхме подготвили и си носехме въжета и спасителни жилетки за най-малките. И приключението започна…

Дванайсет мъже, жени и деца, между които Илан болен от церебрална парализа, Качка на 4 годинки и Аничка на 2 годинки, започнахме да се борим с течението на реката. Водата беше студена и на всичко отгоре валеше дъжд.

.

.

На места течението беше толкова силно, че Иво и Дайли плуваха напред с огромни усилия държейки единия край на въжето и после ни издърпваха един по един: жените държахме децата, децата сграбчили въжето, мъчейки се да се задържим на повърхността на водата, която ни връхлиташе.

.

.

На едно място, където реката завиваше и водата беше толкова бърза и силна, трябваше Иво да прекоси с плуване до другата страна с единият край на въжето. Дайли държеше другият край, като въжен мост, а всички останали- Яна с двете момиченца ръце, Джони с Илан и Ловам и аз с Мая и Нойял, бяхме в средата на въжето. Дайли пусна неговият край на „моста“, както го бяхме запланували и всички се озовахме в средата на реката. Започнахме да се влачим и дърпаме, да потъваме насред реката, но в крайна сметка успяхме да се задържим и да се издърпаме от другата страна.

.

.

След около 30-40 минути най-сетне достигнахме нещо като малко каменисто плажче на брега на реката и най-сетне стъпахме на солидна земя. Спряхме да си починем и да се стоплим. Децата бяха с посинели устни, но никой не се оплакваше. Всички се радваха на приклячението и красивата природа наоколо.

Иво и Дайли решиха да продължат още малко нагоре по реката, да видят какво има още по-нататък и след известно време се завърнаха с малко cayuco, традиционно индианско кану издълбано от дунер на голямо дърво, което местните ползват за превоз и за риболов. Иво и Дайли решили да го „наемат за малко“. Нормално в едно такова каюко се побират двама души, максимум трима. Ние бяхме доста повече…

.

.

И така, за пъри път в историята, десет жени и деца се натовариха на малкото каюко, а Иво и Дайли плуваха отстрани и го направляваха из бързеите. Така се спуснахме надолу по реката и триумфално се появихме пред стъписаните гидове, които не вярваха на очите си. Никога до сега не бяха виждали по-откачени гринговци.

.

.

Преди да си тръгнем, Иво и Дайли трябваше да върнат каюкото там, където го бяха намерили, което им отне повече от 2 часа. После разказаха как на два пъти са щели да се удавят, на три пъти да счупят каюкото и на четири пъти да го потопят.

И накрая, за да се приберем обратно, имахме 2 варианта- да вървим пеша 10 километра или да спрем кола на стоп. Наредихме се на пътя, по който почти не минаваха коли и опънахме по един палец. Първата кола, която се зададе спря! Джипче с ремарке. Накачулихме се в ремаркето и весели се прибрахме на лодките, гладни, изморени, но готови за поредното приключение на следващият ден.

.

.

.

.

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: На Български

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share