Безплатен къмпинг на полуостров Оса

Безплатен къмпинг на полуостров Оса

След първите ни три дни в Коста Рика на гости на Станимира и Ангел в Ел Голфито, където си починахме в „къщата на дъното на джунглата“, стягаме раниците и потегляме за Пуерто Хименес- един от основните градове на полуостров Оса и мястото, от където се тръгва за парк Корковадо. Пристигаме там с едно малко корабче, което потегля от Голфито на всеки час, струва по 6$ на човек и пресича до отсреща за 40 минути.

.

На пристанището в Ел Голфито

.

Мая чака корабчето

 

Пуерто Хименес се оказва, че е село с една единствена асфалтирана главна улица, пълно с хостели и туристически агенции, които предлагат турове до корковадо и околностите. Още щом стъпваме на улицата, разни коли започват да спират до нас и шофьорите заговорнически и мръснишката започват да ни предлагат такси-услугите си. Нелеганите си такси-услуги, защото те са обикновени коли, а не таксита. Изглежда всички коли в Пуерто Хименес се правят на таксита и се опитват да изръчкат по някой-друг долар от туристите, които тук се смятата за много богати. В началото учтиво им отказвае, после по-грубо и накрая спираме да им отговаряме. Ще ни се да ни оставят на мира. Дошли сме не да се возим в таксита или да плащаме за турове с гидове, а да вървим и да спим на палатки безплатно, по стъпките на Тери и Иван- други двама български пътешественици, които са минали от тук преди нас.

.

Иво и Мая в Пуерто Хименес. Главната улица

.

Традиционна костариканска манджа на базата на ориз и боб с разни екстри. Обръснаха ни по 6$ за подобна порция в една местна „сода“- прекалено скъпо…

Тери и Иван обикалят света на автостоп и са посетили стотици държави в почти всички континенти. Техните приключения и премеждия са описани в блга на Тери „На стоп около света“. Тери ни се обади преди време и се надявахме да се срещнем с тях в Централна Америка, но се разминахме. По времето, когато ние дойдохме в Коста Рика, те вече отдавна си бяха заминали… Въпреки това, поддържахме връзка и Тери ни писа един тон информация и съвети къде да отидем, какво да очакваме и как да посетим някои от природните красоти на страната безплатно, което в момента ни е основната цел.

Най-зелената страна в света

Въпреки, че Коста Рика е малка по територия държава (50 000 квадратни километра), тя е едно от най био-разнообразните места на планетата с гъсти дъждовни гори, тропически плажове и планини, съдържаща 4% от всички животни на земята. Коста Рика е обявена за „най-зелената държава на Земята“ и има репутацията на едно от най-екологично-чистите места, без индустиално замърсяване, където се ползва чиста хидроенергия с минимален импакт върху природата. Това е най-вече, защото нямат кой знае какви индустрии, а основният приход на държавата идва от туризъм.

.

Зелена Коста Рика

Всичко това е вярно и прекрасно; и ние се влюбихме в здравословната зеленина и изобилието от диви животни, но това, че туризмът е основният им приход означава, че туристите биват възприемани като подвижни банкомати, което на нас никак не ни е приятно. За съжаление, хората тук обичат „зеленото“ на доларите повече от всяко друго зелено. Коста Рика с нейната алчна политика по отношение на чуждестранните туристи и националните паркове вече се е превърнала в един голям ужасно скъп туристически курорт, предназначен единствено за богатите и привилигированите. Обикновения бакпакър с ограничени възможности, който не може да си позволи да харчи огромни суми за гидове, за скъпи еко-хотели и нелогични входни такси, не може да оцелее тук и не е добре дошъл. Природата в Коста Рика е превърната в скъпо удоволствие и се продава и проституира само на тези, които могат да си я позволят. По-бедните да духат супата и да ходят в други по-„долнопробни“ държави, като Никарагуа например, където между другото ни хареса много повече от Коста Рика. Ярък пример е парк Корковадо на полуостров Оса, където много ни се искаше да прекараме 2-3 дена, но след като проучихме за какво става въпрос се отказахме. Парк Корковадо е едно от най-природно-богатите био-разнообразни места на планетата с най-различни климати и екосистеми, от дъждовни гори до облачни гори, мангрови блата, крайбрежия и плажове. Но да влезеш в Корковадо е сложно и отвратително скъпо. Само ако един месец предварително сте се регистрирали и платили можете да влезете в парка, а плащането става само с банков трансфер. Не се приема кеш, нито кредитни карти. Ако просто отидете до входа на парка без гид, без предварителна резервация, регитрация и доказателство за платен банков трансфер, няма да ви пуснат вътре за нищо на света. Самият банков трансфер струва между 30 и 60 долара и трябва да се правят два отделни трансфера- един за входните такси и спането, а втория отделно за храната. От ноември 2014 година, вече може да се влиза в парка САМО И ЕДИНСТВЕНО придружени от гид. Един гид струва 80-90$ на ден. (Защо до преди една година е можело да се влиза без гид, а днес- само с гид, ми е интересно на мен? Какво се е променило?)

Ето и другите суми от сайта на парка:
Входна такса – 15$ на ден на човек
Спане в хижа – 8$ на нощ на човек
Спане на палатка- 4$ на ден на човек
Закуска – 20$ на човек
Обяд – 25$ на човек
Вечеря – 25$ на човек
Гид -90$ на ден
Банков трансфер – 60$

Ето и една математическа задача за вас:
Колко ще струва на едно тричленно семейство да посети парк Корковадо за три дни и две нощи, ако спят на палатка и ядат три пъти на ден?

Аз изчислих сумата над 600$, въпреки, че не ми стана ясно, дали гид се плаща всеки ден и дали е на човек или на група. И дори да си замъкнем храна за трима души за три дни в раниците, пак ще трява да си приготвим няколко стотин долара само за да влезем в парка и да спим в собствената си палатка. О, също така придвижването до входа на парка е друга история свързана с още повече $$$.

Но има алтернативен вариант, както ни каза Тери, и ние окуражаваме всеки пътешественик с ограничени финанси да последва примера ни и да се наслади на природата около парк Корковадо, която не е много по-различна от тази вътре в парка, и да срещне животните, напълно безплатно! Ето как, само няколко месеца след Тери и Иван, ние също го сторихме.

По стъпките на Тери и Иван

От Пуерто Хименес тръгваме пеша по един равен широк черен път застлан с чакъл, в посока- Корковадо, на 40 километра. Началото на декември тук е сухия сезон, небето е синьо, слънцето блести. Темпертурата е над 40 градуса по целзии, влажността на въздуха е висока. От двете страни на пътя се редят заградени пасища, където крави и коне се излежават по цели дни в компанията на ята от малки бели чапли.

.

.

Тук за първи път срещаме папагалите ара макао – истинско чудо на природата! Приличат на огромни рози насред зелените клони на дърветата или на нереални детски рисунки на фона на синьото небе- ярко-червени птици с жълти и сини пера на крилете.

.

.

По обяд, тънките сенки на рехавите дървета край пътя много не ни помагат. След час вървене започваме да спираме на стоп. Тук не минава много трафик, но вадим късмет и един американец, притежаващ собственост тук, ни мята в ремаркето на камионетката си до някъде, а от там двойка местни (каква изненада!) ни закарват безплатно до отклонението за Матапало. Пристигаме там, за където сме тръгнали много по-рано отколкото си планирахме.

.

Плаж Пан Дулсе

На 18 килметра от Пуерто Хименес е отбивката за Матапало, от където се излиза до един красив плаж превзет от дребни рачета-пустинничета. Казва се Пан Дулсе („сладък хляб“).

.

Раче-пустинниче

Тук е мястото, за което ми говореше Тери. И е наистина феноменално. Опъваме си палатката на мястото, където тяхната палатка е била не отдавна, близо до плажната ивица в малка кокосова горичка, но в страни от плажа, защото тук приливите са огромни и може да се събудиш с палатката отплувала към Австралия, ако я опънеш прекалено близо до водата.

.

.

При отлив, отстъпващите морски вълни на Тихия Океан разкриват големи плоски скали, влажни и блестящи под розовите лъчи на залеза. Разхождаме се по плажа, къпем се в морето, което е напълно спокойно и си хапваме някакви консерви докато гледаме как двойка маймуни-паяк си хапват някакви едри бели цветове от дърветата над главите ни, червените катерици пробиват дупки в кокосовите орехи, а малките рачета-пустинничета шумулят в краката ни и обират каквото падне от дърветата и палмите. Ревящите маймуни страдат в далечината; ние спим обезпокоявани от време на време само от внезапното изтопуркване на някой кокосов орех наблизо до палатката.

.

.

На сутринта, гледаме изгрева в компанията на червени папагали ара.

.

.

Аз всъщност не обръщам голямо внимание на изгрева, защото не мога да спра да снимам папагалите, които ме оставят да ги доближа и почти да ги пипна. Откакто сме на полуостров Оса, присъствието на папагалите е почти постоянно; толкова са много, колкото чайките на други места по света, но въпреки това не можем да свикнем и всеки път като ги видим ни обхваща радост и вълнение. Мисля си колко сме щастливи, че имаме възможността да споделим подобни моменти заедно, като едно семейство. Наблюдавам Мая, която наблюдава папагалите ара; очите и сияят, сърцето ми се топи. Не мога да повярвам, че в този уникален момент дъщеря ми гледа папагали ара в Коста Рика…

.

.

Папагалите ара
Тези ярко-оцветени, средно-големи папагали са единствените, които се срещат по тихоокенското крайбрежие на Коста Рика. Папагалите ара са най-големите папагали в Америка, а червените ари са уникални по цвят и форма.
Със силни криле, червените ари летят безшумно над дърветата. Техните силни, дръзки крясъци могат да бъдат чути често като прелитат, но когато се хранят са тихи. Двойки, тройки или малки семейни групи се забелязват често, а понякога се събират ята от по 25 до 50 индивида.
Червените папагали гнездят в големи дупки на високи живи или мъртви дървета; те не копаят тези дупки, а търсят вече съществуващи кухини високо над земята и с вертикален вход. Двойка папагали мътят по 1-2 яйца на сезон и заедно отглеждат малките си. Двойки папагали остават заедно в продължение на няколко сезона, след което може да сменят партньорите си. До преди 1900г. тези папагали все още са били широко разпространени в горите на Коста Рика, но след 1950г. изчезват от карибското крайбрежие поради разрушаване на обиталищата им. Пострадали са и от търговията с домашни любимци. За щастие, днес те са защитени навсякъде по света. Но въпреки това, в Коста Рика броят им е намалял поради разрушаването на обиталищетата им. В момента се срещат само в горите на Голфо де Никоя в парк Пало Верде и в горите на полуостров Оса.
Източник: Anywhere Costa Rica

.

.

След закуска- моята любима закуска е паднал през нощта кокосов орех- отново потегляме.

.

Мира хапва кокосов орех паднал през нощта

Този път вече не вървим по равни пасища, а изкачваме стръмни гористи хълмове- 10 километра почти през цялото време нанагорнище. Жегата отново е убийствена, влагата е 100% и се лепи по кожата. Този път нямаме късмет със стопа. Само няколко коли минават по този каменист черен път за 5 часа и нито една от тях не ни спира. Но нищо. Дошли сме да вървим и да бъдем в гората.

.

.

Големите сини пеперуди морфо са още едно съвършено творение на природата, с което не можем да свикнем, въпреки, че са навсякъде и всеки път притаяваме дъх когато преминават. Отново срещаме маймуни-катерица, ревящи маймуни и даже един мравояд покачил се на едно дърво, който си използва опашката да се държи, докато с големите си нокти човърка в кората на дървото и търси термити.

.

Мравояд

.

.

Към обяд стигаме до плитка широка река- река Пиро. Тясна пътека започваща точно преди реката ни отвежда до още един фантастичен плаж- същия на който Тери и Иван ги удря тропическа буря и придошлата река почти им отнася палатката.

.

Плаж Пиро

От блога на Тери:
„Имаше и голяма река от другата страна на плажа, така че нямахме избор освен да се настаним между морето и реката. Това беше най-великата глупост, която сме правили досега! По-малко от десет минути след разпъването на палатката ни връхлетя брутална тропическа буря, светкавиците осветяваха цялото небе, гръмотевиците трещяха застрашително, морето бучеше, дъждът ни заля и палатката протече… изобщо ужас. Около час се опитвахме да заспим и добре, че не успяхме, защото кошмарът тепърва започваше. По едно време усетихме, че палатката се надига заедно с нас вътре и чухме бълбукане.“

.

.

Те са били тук през дъждовния сезон. Ние сме тук в началото на сухия сезон и вместо дъжд проблемът ни е интензивната тропическа жега. Плажът е огромен, напълно пуст и адски горещ. Единствените следи оставени от хора тук са многобройните пръчки забити в пясъка, където научни работници са отбелязали гнездата на морските костенурки.

.

.

.

.

.

.

Океанските вълни тук са гигантски и мощни; разбиват се яростно в стръмния плаж и е опасно да влизаме във водата, за да се разхладим. Изморени сме, а няма къде да седнем и да починем, защото в сенките на мангровите дървета покрай брега дебнат едни гадни хапещи мравки, в гората е кално, а на пясъка е убийствено горещо- слънцето ще ни изпепели за пет минути. Даже е невъзможно да вървим боси по пясъка.

.

.

.

.

.

.

За щастие, реката е наблизо. Там, където свършва джунглата и започват пясъчните дюни, бавно тече поточе с кристално бистра прохладна вода (голямата река от разказа на Тери е малко поточе през сухия сезон). Зарязваме палатка и раници и скачаме в студеното вирче, над което се е надвесило дърво за сянка и от където гледката към плажа и гората е разкошна.

.

.

.

Иво и Мая в рая

.

.

Мястото е перфектно- парченце рай само за нас; нашият басейн, вана и перална машина. Тук си прекарваме остатъка от деня, разхлаждаме се, играем си с малките рибки, почиваме си, къпем се и си перем мръсните дрехи. Маймуните-катерици, маймуните-паяци и ревящите маймуни, соколите, чаплите и папагалите отново се появяват в прохладата на късния следобед, шумни и забързани по делата си.

.

Маймуна-паяк

Squirrel-monkey

Маймуна-катерица

Howler-monkey

Ревяща маймуна

Щом залезе слънцето, въздухът се разхлажда и най-после можем да влезем в палатката, да хапнем консерви, да поиграем на домино и да поспим насред гнезда от морски костенурки.

.

Нашата палатка

.
.

Така вървяхме и къмпингувахме насред уникалната природа на полуостров Оса и видяхме всички животни, които се срещат в парк Корковадо без гид, без резервации и напълно безплатно!

.

.

В следващите разкази ще научите как можете да се насладите на някои други от най-красивите места в Коста Рика възможно най-евтино или напълно безплатно.

 

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share

Маймуните-паяк на остров Линтън

Маймуните-паяк на остров Линтън

Spider Monkeys on Linton Island

Spider Monkeys on Linton Island

Месец след като пристигнахме в архипелага Сан Блас в Панама, потеглихме заедно с нашите нови приятели от яхта Анка към Колон- градът, където всички кораби и яхти спират за няколко дена, за да си оформят документите преди преминаването на Панамския Канал.

На път за Колон решихме да пренощуваме край остров Линтън. От Кайос Холандес в Сан Блас до Линтън са 50 морски мили и при благоприятно време един ден е достатъчен да стигнем до там. Тръгваме рано сутринта в 06ч00 на 27 юни с 6-10 възела вятър от север под 90 градуса и 2-3 м вълни. Към 09ч00 вятърът се засилва 10-14 възела и с течението в нашата посока се движим с 6 възела. Яхта Анка е на около 1-2 мили зад нас, не ни изпуска и през цялото време се виждаме. Двете лодки плават с една и съща скорост, което е чудесно, когато яхти правят преходи заедно. Поддържаме контакт и по радиото. Адриан казва, че това плаване между Сан Блас и Линтън е най-приятното откак са тръгнали с лодката, с попътен вятър и спокойна вода, с добра скорост- прекрасен слънчев ден на море.

Ние също се наслаждаваме на перфектните метеорологични условия и спокойното плаване. Хващаме две скумрии. Едната е много малка и я освобождаваме, за да и дадем шанс да порасне, но другата е достатъчно едра и се превръща в обяда ни за деня.

Ivo got a fish

Ivo got a fish

Към 16ч00 следобед минаваме малкия скалист нос на входа на спокоен широк залив, където пускаме котва насред поне още трийсетина други лодки в дълбоки мътни води защитени от ветрове и вълни от всички посоки.

Cape at the entrance of the bay to Isla Linton

Cape at the entrance of the bay to Isla Linton

Веднага скачаме в каяка и се насочваме към малкото плажче на остров Линтън- необитаем остров, чиито хълмове са обрасли с гъста непроходима растителност. Не далеч от брега има една изоставена порутена сграда, която някога е била изследователска станция, но днес е само една празна развалина обитавана от паяци и от семейство маймуни-паяк. Остров Линтън е островът на маймуните-паяк, техен дом и техен затвор.

Isla Linton, Spider Monkey

Isla Linton, Spider Monkey

Още преди да пристигнем на острова, забелязваме черните силуети на две маймуни в клоните на дърветата до плажа. Те също ни забелязват. Едната виси от едно палмово листо в много странна поза, като се държи с ръце и с опашка за дървото, а краката и висят във въздуха.

.

.

Другата се е нагласила удобно в трон от зеленина и ни наблюдава с трагично изражение на лицето си.

.

.

Ние умираме от страх, най-вече след нещастната случка с нашите приятели от яхта Амели 4 тук преди няколко месеца. Меган на 12 години им носела плодове и заедно с майка си била на острова, когато една от маймуните внезапно я сграбчила и ухапала по ръката до кокал. Трябвало веднага да отидат в болница за да зашият раната и да и бият инжекция против бяс, тъй като не се знаело дали маймуната не носи разни зарази. За малко пътешествието с яхта на цялото семейство да приключи, тъй като живота на момичето беше в опасност, но за щастие маймуната не била заразна, раната оздравя и семейството продължи напред. Прекосиха Панамския Канал, посетиха Мачу Пикчу в Перу, минаха през Галапагоските острови, прекосиха Тихия Океан, прекараха няколко незабравими месеца на островите във Френска Полинезия и сега са на път за Фиджи.

.

Мая и маймуна-паяк на остров Линтън

Имайки предвид какво се случи с Меган, ние гледаме да се държим на безопасно разстояние, да се движим предпазливо и бавно и да не изпускаме от очи маймуните на плажа. Те са превъзбудени от нашето присъствие, издават пронизителни писъци и лаят, люлеят се заплашително над главите ни и скачат от клон на клон, но в момента в който забелязват парчетата манго и банан, които им носим, слизат от палмите и внимателно ни доближават да си вземат от лакомствата.

Spider Monkey walking like a man

Spider Monkey walking like a man

Маймуната-паяк, крачеща изправена като дребно човече с много дълги ръце, които почти се влачат до земята е сюрреалистична гледка.

.

.

С непропорционално дълги крайници и опашка, която и служи като пета ръка, покрити с черна козина и с човешко изражение, тези са наследниците на третият неуспешен опит на Майските богове да създадат хората, според свещената книга Попол Вух. При следващият „успешен“ опит, боговете създават нас, днешните хора.

.

.

Маймуната-паяк е една от най-едрите маймуни в Новия Свят, най-интелигентната маймуна в района и един от критично застрашените от изчезване видове в света. Живее в групи и семейства в тропическите гори между Мексико и Бразилия. Но поради изсичането на горите, районите които обитават намаляват все повече, а самите те биват преследвани и избивани от местните жители за месо.

.

.

Не след дълго свикваме с тях и те свикват с нас.

.

.

По-тъмната маймуна с войнствено изражение е по-нервна и скача нагоре-надолу по палмите, надавайки безбожни писъци с широко зейнала уста, в която се подават остри жълти зъби. Той е пазачът на острова.

.

.

Другата маймуна изглежда по-млада, с по-светла кафеникава козина, нежна и предпазлива, с меланхоличен сърцераздирателен поглед, в който се чете неизличима носталгия по горите и свободата извън пределите на острова.

.

.

Седи неподвижна през по-голяма част от времето и си взима парченца банан от ръката на Иво, с женствени грациозни движения.

.

.

Тъкмо се приготвяме да си тръгваме, когато откъм гората се задава трета маймуна. Този е Бащата или Шефът. Козината му е сивкава на места, цялата в рани и изглежда сърдит и лош. Веднага го обвиняваме, че е „маймуната ухапала Меган“ и набързо напускаме царството му.

.

.

Маймуните-паяк на остров Линтън са се превърнали в местната туристическа атракция и няколко души даже правят пари от тях. Крузърите с яхти минаващи от тук ги посещават с дингита, носят им плодове и ги снимат, с което маймуните са свикнали, но привечер пристигат ораганизираните екскурзии от близкото градче Портобело. Моторни лодки докарват десетки туристи, които крещят и се опитват да раздразнят маймуните, за да ги предизвикат да скачат от клон на клон, да се люлеят заплашително от върховете на палмите и на свой ред да крещят на туристите, за което те са си платили и много ги забавлява.

.

.

На нас тази ситуация ни се стори безкрайно отвратителна- хора, които се държат по-зле от животни, без грам уважение към маймуните, стресирайки и измъчвайки животните за пари и за забавление. Представих си как някоя героична личност ги спасява и ги освобождава в джунглите на Панама, но тогава пък има опасност някой да ги улови и изяде за вечеря…

Замислих се: кои сме ние „успешните хора създадени по подобие на Майските богове“; в какво сме се превърнали?

Tourists

Tourists

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:  Facebook/The Life Nomadik

Share

Приятели от яхта Анка

Приятели от яхта Анка

Alex, Krisha and Adrian aboard S/V Anka

Алекс, Криша и Адриан на борда на яхта Анка

Един ден през юни получавам съобщение от Криша- българка от Ямбол, която ми пише, че тя заедно със съпруга си Адриан от Румъния и техният 10-годишен син Алекс са в процес на завършване на ремонтите на яхта Анка-1 в Кюрасао и смятат да я прекарат до Австралия, където живеят от четири години насам. „Ние сме в момента в Сан Блас и ако плавате от Кюрасао директно за Панама, защо не се отбиете, ако имате време да се запознаем? Отклонението не е много голямо, само няколко мили, а и мястото си струва. Със сигурност ще ви хареса Сан Блас, а и на нас ще ни бъде много приятно да се срещнем с вас!“- и писах аз в отговор.

Те определено нямат време за размотаване. Трябва да побързат от Кюрасао до Панама, после от Панама през най-големият океан в света до Френска Полинезия и от там до Австралия само за 4 месеца и то почти в началото на сезона на тайфуните.

Anka and fata Morgana in the same anchorage in San Blas

Анка и Фата Моргана заедно в Сан Блас

И въпреки това пет дена след като потегли от Кюрасао Анка се появи в заливчето ни в Сан Блас и моментално се сприятелихме. Алекс е от тези деца, дето започват да ти говорят все едно те познават от сто години, Криша е винаги усмихната и постоянно раздава подаръци, а Адриан е голям майтапчия и може да разсмее и най-сериозният човек, колкото и в лошо настроение да е.

Ivo and Adrian aborad S/V Anka

Иво и Адрин на борда на яхта Анка

Адриан е от Румъния, но е живял дълги години в България и говори перфектен български с много симпатичен акцент, като използва разни смешни думички, лафове и жаргони, както и бебешки думички и понякога ги членува грешно. Например не ходим на „плажа“, а ходим на „плажата“. Забавно е да го слушаш, още повече, че историите, които разказва са безценни. Животът му, още от много ранно детство в Румъния, е филм- приключенски екшън и епична сага (по истински случай), като наградата за най-добра второстепенна роля би взел баща му или Шон Конъри, който би бил най-подходящият актьор да играе баща му. Но Адриан ме помоли да не разкривам много-много детайли, тъй като той планира сам да разкаже собствената си история някой ден, така че тук само ще споделя това което Криша е написала в техният блог AnkaTravels:

Адриан е от градче дълбоко във вътрешността на Румъния, около 400км от брега на Черно Море. Семейството му нямали възможност да посещават морето често по време на комунистическия режим. Един от първите му спомени от Черно Море е когато баща му Мариус Албу го завел до плажа и го попитал: „Какво виждаш?“, „Виждам вода.“- отговорил Адриан, „Не- казал- това е паспорта ти към свободата.“ По време на режима, Мариус успял да построи първата си 6-метрова лодка, което било нелегално в Румъния по онова време, когато на хората не им било позволено да имат задгранични паспорти, да купуват атласи или да пътуват в чужбина свободно. През 1989г. когато Адриан бил на 14, Мариус го взел и тайно избягали от режима на борда на яхта Феникс, през Черно Море, Турция до Гърция. Това е първият път, когато Адриан плава с лодка. От тогава мореплаването за него не е забавление а начин на живот.

След 8 години в Гърция, Адриан и баща му замиават на борда на Феникс към Карибско Море, където се разделят. Докато Адриан прекарва няколко години в Тринидад и Тобаго, където си купува собствена лодка- Маове и плава през Тихия Океан към Австралия, баща му продължава околосветското си пътешествие и става първият Румънец плавал около света под Румънски флаг.

През зимата на 2002, Адриан преживява автомобилна катастрофа и си натрошава глезена на парчета, неспособен да върви една година. За съжаление, се налага да продаде лодката в Австралия и да се завърне в Румъния, за да се излекува. Скоро след като е напълно излекуван през 2004 той е поканен да участва в регата Одисейл, като шкипер на яхта Феникс. Регатата, която промени живота и на двама ни.

През това време, аз работех като арт-директор в една рекламна агенция в София и си мислех, че живота и кариерата ми вървят във вярната посока. Баща ми, Янчо Бараков- също голям мечтател и оптимист, подобно на Мариус, построи първата си 10-метрова яхта по време на комунистическия режим в България. Строежа на лодката трая 10 години на паркинга пред блока ни в Ямбол, на 100км от брега на морето. През 2000г., с опита, който вече имаше в направата на лодки и с още повече кураж, той стартира строежа на втора 12-метрова яхта- Баракуда. Лодката беше завършена четири години по-късно и през 2004г. той беше поканен да участва в регата- същата Одисейл регата. И въпреки, че цял живот съм била около лодки, аз нямах опит в плаването и всичко това за мен беше ново и малко страшно, а и да си призная все още е.

Тогава аз, като част от екипажа на 12-метровата яхта на баща ми Баркуда, срещнах Адриан. Последва романтична любовна история, каквато е възможна единствено на море. Година по-късно се оженихме и се роди нашият син Алекс. От тогава почти всяко лято плаваме между България и Гърция, тъй като никога не се уморихме от красотата на Средиземноморието.

През 2011 се преместихме в Австралия, където живеем вече от четири години насам.

През ноември 2014, Адриан за пореден път се присъедини към екипажа на баща си на борда на Феникс и заедно плаваха 45 дена през ревящият Южен Тих Океан, от Нова Зеландия до Чили, за да покорят Еверест на моряците- Нос Хорн. Четири месеца плаваха насред прелестни фиорди и ледници, на котва край айсберги. Достигнаха Порто Уилиамс- най-южнта част на континента и последната спирка преди носа, но за съжаление времето се изчерпа и Адриан трябваше да напусне екипажа, тъй като не му остваше много време преди сезона на ураганите да стартира в Карибско Море. В съзнанието му вече се беше оформила идеята за Анка и за неговото собствено пътешествие.

*Прочетете повече за техните приключения и ги следвайте в блога им @ AnkaTravels.com

Всичко това е невероятно, нали… А подробностите от историята включвт трагедии по време на плаване, бягство от турски затвор и какви ли не други щастливи и нещастни стечения на обстоятелствата, които Адриан ни разказа и изигра на чаша бира в кокпита на Фата Моргана или на супа от телешка опашка в кокпита на Анка… Незабравими моменти.

Krisha taking a bread-making lesson from Mira aboard Fata Morgana

Криша взима урок по месена на хляб от Мира на борда на Фата Моргана

Водим ги в нашето любимо заливче в Сан Блас край Кайо Холандес и на островчето на нашите Куна приятели да си купят моли. Адриан даже намира време и материали да поправи едно от старите рзнебитени улута на индианците. Прекарваме си няколко дена заедно в Сан Блас и всяка вечер се събираме да споделяме бири, истории и вечеря.

Anka arriving in San Blas, Cayos Hollandes

Анка в Сан Блас

Мая и Алекс стават неразделни, гледат филми, играят игри или просто скучаят заедно, когато „няма нищо за правене“. И просто така спонтанно, решаваме да прекосим заедно с Анка Панамския Канал, за да удължим времето прекарано с тях, преди да се разделим. Плановете ни да остаем в Сан Блас до септември току-що се промениха! На следващия ден потегляме към канала заедно с нашите нови най-добри корабни приятели от яхта Анка!

Мая и Алекс

Playing dominoes.

Играят на домино

Playing cards.

Играят на карти

Discussing the world.

Говорят си

Playing video-games.

Играят на игри

Taking the kayak for a ride.

Разхождат се с каяка

Reading about bugs.

Четат за бръмбари

Giggling.

Хилят се

Making art.

Рисуват

Watching films.

Гледат филми

Watching very funny films.

Гледат много смешни филми

Just hanging out while being bored.

Просто са заедно, когато им е скучно

....or is this yoga?

…или май правят йога?

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:  Facebook/The Life Nomadik

Share

Кайтсърфинг в Сан Блас

Ivo and his kite

Иво и неговия Раста кайт

Повечето от 360-те острова от архипелага Сан Блас са наблизо до бреговете на континентална Панама и извън пътя на пасатите. Но има няколко външни островни групи отдалечени от брега и по-близо до бариерните рифове на север, където все още се усеща ефекта на източните ветрове и това са островите, които трябва да посетите, ако ще ходите в Сан Блас да карате кайтсърф. Най-доброто местенце за целта с полета от плитки до кръста прозрачни води, пясъчно дъно и приятни ветрове е на островната група Cayo Holandes, не далеч от заливчето наречано от крузърите „Басейна“.

.

.

Ако пристигнете с яхта ще трябва да платите 10$ такса за котвена стоянка валидна за един месец на един Куна наречен Виктор, който ще ви посети още щом пуснете котва да прибере таксата. Без значение колко време смятате да прекарате тук, ще трява да платите 10 кинта. Почти навсякъде в Куна Яла (Сан Блас) трябва да плащате по няколко долара тук и там за това, че пускате котва край някой остров или ако стъпите на него. Според Иво това е ужасно несправедливо, собено след като си платихме рекордната сума от 430$ за едногодишни визи за Панама и за разрешително за плаване в панамски води и отделно платихме още 60$ в офиса на Куна Яла на остров Порвенир за правото да посетим индианската територия с яхта и да пускаме котва навсякъде. За първи път от две години насам, след като посетихме над 30 държави, бяхме принудени да платим такава огромна сума на влизане. Така че Иво просто не можа да проумее как така ни карат да плащаме отново и отново и отново и отново почти всеки път като се преместим някъде и пуснем котва или като отидем до брега на някой от островите в Сан Блас. А Иво става извънредно негативен щом усети, че нещо е „нечестно“. И не само.

Един ден скачаме в каяка и тръгваме на разходка до един съседен необитаем остров. Носим си само фото-апарата, една хавлия и крем за слънце в една непромокаема чанта. На острова има някоко недостроени колибки, едно улу (традиционно дървено кану) и двама Куна мъже на средна възраст. Започваме разговор с един от двамата Куни и той любезно и приятелски ми обяснява колко струва едно улу и как се прави от улу-майстори в планините на континентална Панама. Питам го, дали има нещо против да снимам улуто. Разбира се, казва. В този момент се приближава другия Куна, който до този момент си мълчи настрани и съобщава че му дължа 1$ за снимката и по 3$ на човек, за това че сме дошли на острова- общо 10$, изчислява бързо, за тримата по 3 + 1 за това, че снимах кануто на приятеля му (нищо, че Иво и Мая изобщо не слязоха от каяка и не стъпаха на острова). За доказателство, че идеята му да ни таксува е справедлива, той ми дава следния пример, който явно и друг път го е ползвал в подобни ситуации: „ Ако влезете в ресторант и си поръчате нещо за ядене, на излизане ще трябва да платите сметката. По същия начин сега ще трябва да платите за това че дойдохте тук и снимахте улуто.“ Опитвам се да споря любезно обяснявайки, че за нас цялата тази ситуация е напълно неочаквана, че имах разрешение от собственика на улуто да го снимам, че нямаме намерение да им стъпваме на острова и че нямаме никакви пари в момента. Те решават да ми пребъркат непромокаемата чанта, където има само хавлия и крем за слънце и след като не намират никакви пари, разочаровани, ни казват да се махаме. Но преди това обясняват, че за тях „всички бели сте гринговци (богати американци) и следователно трябва да си плащате“. Иво е бесен; огньове започват да му излизат от ноздрите. Но успяваме да си тръгнем без убийства. Тази случка ни скапва настроението за цял ден и мнението ни за индианците Куна доста се влошава като цяло.

Включвам този разказ тук, защото чухме, че хора са били таксувани (или по-точно глобявани) по 100$ за това, че са си позволили да карат кайтсърф край някои от островите в Куна Яла. На Cayo Holandes за сега сте добре дошли да си карате кайта колкото искате и безплатно, стига да си платите 10$ за котвената стоянка за месец.

.

.

И така, след Аруба, където Иво взе първите няколко урока по кайт, тук бе мястото, където той имаше шанса да си подобри новите умения. На плажа срещнахме още две момчета с кайтове, а като имаш компания удоволствието от спорта се удвоява.

.

.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:  Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Вода

Вода

.

.

Колко пъти вече писах за „малките идилични островчета в Сан Блас с бели пясъчни плажове и високи кокосови палми, заобиколени от кристални сини води с невероятно красиви коралови градини, където само няколко семейства Куни живеят в малки колибки край брега и по цели дни ловят риба и събират кокосови орехи и диви банани“? Колко пъти сравних това място със „земен рай“? Опитайте се да намерите статия или история написана от който и да е друг посетител на Куна Яла, който не споделя мнението, че тези са най-красивите острови в Карибско море и който поне веднъж не използва сравнението с „рая“ в писанията си. Трудна задача.

Но едно е да посетиш Рая наслаждавайки се на природните му красоти за кратко време, друго е да живееш в него завинаги, заседнал цяла вечност с куп проблеми, които в скучния нормален цивилизован свят не съществуват. Като изобилието от комари и едни още по-дребни и нахални хапещи бубoлечки (които тормозят дори и краткотрайните посетители), липсата на болница, зъболекар, училище, банка, поща, магазин и т.н.; липсата на електричество, което на свой ред означава липса на телевизор, компютър, хладилник, даже лампа вечерно време. Можете ли да си представите да оцелеете без интернет една седмица? Едиин месец? Ами една година? Невъзможно! Но дори и да свикнете да живеете по този простичък начин, има едно нещо, без което нито вие нито индианците Куна могат да съществуват. Сладката вода не е привилегия, а жизненоважна необходимост и в Рай Куна Яла тя липсва.

.

.

Индианците са свикнали да се справят със ситуацията и липсата на вода на повечето острови се е превърнало в нещо почти нормално. Поколения след поколения те се снабдяват с вода от многобройните чисти реки на континента, където отиват периодично с дървените си улута да пълнят вода за пиене, готвене, пране и миене; скъпоценна течност, която те са се научили да ценят, съхраняват и ползват много внимателно.

Washing the dishes

Washing the dishes

Навсякъде, където отдем виждаме туби, кофи, легени, варели и шишета наредени около къщите за съхраняване на сладка вода.

.

.

Непрекъснато мъже и жени с улута (дървено кану) ходят напред-назад между островите и реките и се запасяват с вода.

.

.

Една събота отново скачаме в каяка за поредната експедиция нагоре по река Рио Диабло (Дяволската река)близо до двата гъсто населени острова-близнаци Наргана и Корасон де Хесус (Сърцето на Исус), надявайки се отново да срещнем маймуни и крокодили.

.

.

Но вместо това срещаме сума ти семейства Куни в семейните им улута запътили се към мястото нагоре по реката, където всички ходят да пълнят вода, да се къпят и да перат директно в реката – място, което леко ни напомня на Варанаси по река Ганг в Индия. Този ритуал се повтаря всеки уикенд.

.

.

Ситуацията с водата в Куна Яла се различава от остров на остров в зависимост от местонахождението. Големите пренаселени острови са без изключение на не повече от километър-два или по-близко до устието на река, така че на обитателите им е сравнително лесно и бързо да се припасят с вода.

.

.

На един от островите даже са прекарали тръба, която се спуска директно от реката и снабдява островитяните със сладка вода – остров Рио Асукар (Захарната река). Всички, които имат чешми на този остров плащат месечна такса на кмета. Дори продават водата на крузърите, които нямат машина за десалиниране на вода. Можете да си напълните резервоарите на яхтата срещу 20$ на дока.

.

.

Но малките външни островчета са много далеч от континента и реките и за техните обитатели добивът на вода е голям проблем.

.

.

За пране, миене на съдове и къпане ползват застояла вода от малки дупки в песъкливата земя, където се филтрира морска вода и е по-малко солена.

Ivo helping a Kuna women to get water from a waterhole

Иво помага на една баба Куна да си извади вода от кладенчето

Също така събират дъждовна вода, въпреки че така и не видяхме нито една по-ефикасна инсталация за събиране на дъждовна вода, а освен това ходят редовно с лодки да пълнят вода от реките; вода която изваряват обратно в къщи за да бъде годна за пиене.

.

.

Заради тази ситуация, питейната вода и водата за готвене на Куните е често заразена с бактерии и населението страда от най-различни болести причинени от лоша хигиена.

.

.

Ние бързо ставаме популярни сред местните обитатели на по-малките отдалечени острови с нашата машина за десалиниране на морска вода и всеки път щом произведем повече от колкото ни трябва на нас им наливаме в туби и шишета, които те ни носят на лодката. В замяна ни дават банани, авокадо и манго.

.

.

Модерните технологии са вече навлезли в живота на индианците от племето Куна и въпреки това те до голяма степен са съумели да опазят традиционният си начин на живот. Забелязваме слънчеви панели тук-таме из малките острови, а на по-големите има бензинови генератори вече от няколко десетилетия. Но по въпроса с водата почти нищо не се е променило, освен че сега те знаят за съществуването на машини на принципа на обратната осмоза, които с помощта на филтри и под високо налягане превръщат морската вода в сладка питейна вода. И започват да се интересуват от тези машини все повече и повече. Може би в не толкова далечното бъдеще всяка Куна общност ще се сдобие със слънчеви панели захранващи десалинираща машина, произвеждаща достатъчно сладка вода да задоволи нуждите им по един напълно екологичен начин. Инсталация подобна на нашата, но в по-голям мащаб.

.

.

 

Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

Шарените баби

Реки и крокодили

Кошмари в Рая

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Реки и крокодили

Реки и крокодили

.

.

След две седмици около малките отдалечени островчета в архипелага Сан Блас (Панама) плаваме до устието на една малка река, спускаща се от планина Дариен- Рио Асукар (Захарната Река). Пускаме котва в спокойните плитки води не далеч от делтата. Рано на другата сутрин сме готови да посетим за първи път континентална Панама.

Entrance to Rio Azucar

Entrance to Rio Azucar

С дълги ръкави и крачоли срещу слънчево изгаряне и комари, с шапки и очила, се натоварваме на триместния ни каяк. Вятърът е притихнал под яркото небе, където няколко разпилени облачета висят неподвижно заклещени по върховете на планините. Навлизаме в мястото, където сладководните води на реката се смесват със солените морски вълни. Нищо не помръдва. Тъмни сини планини в далечината покрити с гъсти непроходими гори и ни най-малкият признак на цивилизация във всички посоки.

.

.

В началото реката е широка и плитка, с мангрови дървета по бреговете от двете страни, на места- високи и сплетени, образуващи мрачни тунели над реката, през които ние бавно се провираме.

.

.

По-нататък водата е неподвижна и напълно прозрачна. Светът се любува сам на себе си в огледалото, течащо под краката му. Нашият каяк се плъзга върху бездънно небе, над облаци и дървета преобърнати надолу с главата.

.

.

Реката е прохладна и чиста. Няма нито един завод да я замърсява, нито един град или село да я експплоатира, само гора и планина.

.

.

И животни. Скатове спящи по дъното на реката се събуждат под паника щом наближим и вдигат мътни облачета около себе си преди да избягат.

.

.

Птици излитат от храстите и дърветата по бреговете, когато наближим брега: чапли, корморани, ибиси, якамари и рибарчета, дроздове и кълвачи, тукани и много други.

.

.

.

.

Falcon

Falcon

Ято лазурни качулати сойки скрили се в един рунтав храсталак надвесен над водата изпълват тишината с шумните си крясъци- какфония подобна на крякането на жаби, която продължава толкова дълго, че в един момент свикваме с шумотевицата и даже се стряскаме, щом внезапно всички едновременно замлъкнат и отново настава мистериозна тишина.

heron

heron

Любимите ни речни обитатели бързо стават малките кафеникави василиск гущери, също наричани Исус Христос, защото подобно на синът на Господ и те притежават завидното умение да вървят по вода! Даже ако ги питате тях ще ви кажат, че вървенето по вода е фасулска работа, за аматьори- те спринтират по повърхността на реката! Гледката е невероятна всеки път щом някой подплашен гущер прецапа от единия бряг до другия с превишена скорост (достигаща до 11 км/ч), колкото му държат краката, пред нашите учудени неверующи погледи!

basilisk lizard

basilisk lizard

И дори да оставим божествените му способности настрана, гущерът-василиск е доста интересен, застанал неподвижно, скрит, преструващ се, че е част от клонче или дънер на изгнило дърво край брега. Кафеникав, с люспи и голям гребен спускащ се по главата, гръбнака и опашката му като перка на риба, наподобяващ на миниатюрен динозавър, краката му- големи, с дълги пръсти екипирани с кожести ципи, които му позволяват да се задържи на повърхността на водата, когато тича бързо, почти толкова бързо, колкото по земя.

basilisk (Jesus Christ) lizard

basilisk (Jesus Christ) lizard

Младоците могат да прекосят 10-20 метра, докато по-възрастните Исус Христоси прецапват само няколко метра преди да цопнат във водата, не защото са по-бавни, а защото са по-тежки и не могат да спринтират толкова дълго… Щом паднат във водата продължават напред с плуване, но само ако е крайно наложащо се, като например когато ги преследва враг, защото плувайки във водата са уязвими от водните хищници…

basilisk lizard

basilisk lizard

В един момент дочуваме симпатично чуроликане- нежно птиче гласче- а е маймунка! И още една! И още една!

.

.

Семейство тамарини (маймунки тити- най-дребните маймунки на Централна Америка) нервно подскачат в клоните над главите ни и нещо ни се карат. Чудно, какво ли се опитват да ни кажат? Тези са различни от тамарините, които срещнахме в Тайрона (Колумбия), с къси прически. Тези имат плешиви петна над ушите и посредата- гребен от бяла къса козинка, като пънкари.

.

.

И все пак съществото, което най-много се оглеждаме да видим тук е крокодилът- господарят на реката. Малко е странно и страшно да се рзхождаме по река пълна с крокодили, сами, без гид и от време на време да трябва да излизаме от каяка, когато стане прекалено плитко или когато течението е прекалено силно и да стъпваме във водата с боси крака, в река, дом на централно-американският кайман.

DSC_0696

Ето го! Скрит в сенките на шубраците, камуфлажен с пясъка и камъните по брега, напълно неподвижен, той ни наблюдава със студените си жълти очи. Отминаваме.

.

.

Още един! Наближавайки едно малко каменисто плажче точно където реката прави рязък завой, още един кайман излежаващ се на брега прибързано се довлича до ръба на водата и с един впечатляващо мълчалив скок се плъзва и изчезва в реката.

.

.

Изглежда, че кайманите ги е страх от нас много повече отколкото нас от тях, но Мая, подобно на всички 11-годишни момиченца, се ужасява и почти се разплаква при вида на крокодилите около нас. Но щом и третия (всички са дребни) панически изчезва и бяга от нас щом го доближим, тя се успокоява убедена вече, че истинските крокодили нямат нищо общо със страшилищата, които сме гледали по филмите. И така, речното сафари продължава.

.

.

Накрая даже срещаме едно бебе-кайманче опружило се на един дънер и всички (дори Мая) го намираме за голямо сладурче.

baby caiman

baby caiman

Продължаваме. На места реката е плитка, широка и спокойна- прекалено плитка дори за каяка ни и се налага да вървим в речното корито или по брега и да го дърпаме.

.

.

Други места са тесни и дълбоки и реката тече бързо. Става трудно да гребеш срещу течението. Навръщане тези места ги минаваме бързо и е много забавно.

.

.

Бихме продължили още по-нататък, докато свърши реката, но тя не свършва. Само става все по-трудна и по-трудна за прекосяване, планината започва да се вдига, появяват се бързеи и се налага да се връщаме наобратно. Отново минаваме под падналото дърво, което мравките листорезачи и други горски същества използват за мост над реката.

.

.

Гребем покрай голямото сейба-дърво украсено с висящите гнезда на птиците-тъкачки. Много по-лесно е навръщане, надолу по реката.

.

.

Фата Моргана ни чака. Чакат ни и още няколко диви реки в територията Куна Яла на индианците Куна; реки пълни с потайни горски същества, изпълнени с миризмата на ферментиращи диви мангота нападали по бреговете и със звуците на тропически птици и маймунки.

Речни снимки

.

.

.

.

.

.

DSC_0380

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Това приключение беше въможно единствено благодарение на нашите официални спонсори KayakShopBG. Можете да ги посетите и харесатевъв Facebook/kayakshop.bg ! Благодарим ви!

.

.

Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

Шарените баби

 

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Шарените баби

Шарените баби

Kuna Yala Woman  by Maya

Жена Куна -рисунка на Мая

 

Като ги видях за първи път ми заприличаха на цветя и пеперуди в райската градина; на малки калинки с кльощави крачета насред необятен монотонен тюркоазен пейзаж. Толкова дребни и деликатни, пъстри и елегантни са жените Куна от архипелага Сан Блас в Панама.

A Kuna Woman

A Kuna Woman

Още щом стъпваме на острова, където в колибки на плажа живеят само няколко семейства индианци от племето Куна, се озоваваме наобиколени от всичките му обитатели- деца, кучета, мъже и шарени жени с червени забрадки подобни на руските матрьошки от детството ми. Мъжете ни поздравяват приветливо, но веднага се изпокриват в къщурки и хамаци и ни изоставят в ръцете на няколкото госпожи, които само говорят Дулегая (индианcкият език на Куните) и които ни примамват под един много нисък навес от палмови листа, където върху една голяма дървена маса започват да изваждат и да ни показват дълги нанизи от дребни стъклени синци и моли за продан.

Kuna Women showing their molas

Жените Куна ни показват моли и гривни

A Kuna woman is putting up molas for sale

Куна показва моли за продан

Мола е правоъгълна кърпа, която наподобява декоративна картина и се състои от няколко слоя разноцветни платове изрязани в сложни традиционни форми и зашити с много фин бод едни върху други, така че да формират абстрактни фигури и десени подобни на лабиринти. Молите (винаги по две идентични) са най-популярният, най-важният и най-оригиналният занаят от всички индиански занаяти на всички индиански племена от Панама. Традиционните преобладаващи цветове са ярко червено и винено червено, оранжево и жълто на черен или тъмночервен фон.

mola

Мола

mola

Мола

Всяка жена Куна умее да изработва моли и всяка жена Куна притежава десетки Моли за продан, тъй като откакто туристи започват да посещават островите Сан Блас молите се превръщат в основен търговски продукт на местните индианци. Ако вие не отидете при тях да си купите мола, те ще дойдат при вас да ви продадат мола! Така че ако сутрин забележите дървана лодка натоварена с жени с червени забрадки да гребат по посока на вашата яхта- пригответе се за бизнес!

Kuna Women on their way to trading with cruisers

Жени куни на път към крузърите да продават моли

Жените бавно разгръщат молите си, една по една; всяка ни показва по десетина. Само една от тях говори испански- Паолина- и тя се превръща в наш преводач по време на сложният процес по избирането на моли и пазарлъка.

.

.

.

.

Трудно е да избереш мола. Всички са различни, ръчно изработени и уникални. Някои са по-сложни от други и са направени от повече пластове с много фин скрит бод и тези са по-скъпи от другите, направени с по-малко платове и с по-едър бод.

.

.

Решавам да взема по нещо от всяка от жените- общо две моли, две гривни от синци и лента за главата. В замяна им давам ориз, брашно и други хранителни продукти и предмети, както и малки торбички със синци. По този начин спечелвам правото да ги снимам.

Maya trying on a mola blouse

Мая пробва една мола-блуза

.

.

Облечени в традиционните си облекла от глава до пети, които жените Куна носят ежедневно, а не само ако идват туристи, те ми позират за снимка- прелестни букетчета от форми и цветове така умело подбрани и съчетани, сякаш още едно перфектно създание на природата, а не на модата.

.

.

Kuna Woman

Kuna Woman

.

.

Всички жени Куна спазващи традиционния начин на живот носят тъмни прави поли до колената с оранжеви, жълти или зелени десени и мола-блузи, които са най-важният отличителен елемент от облеклото им. Те са направени от фини леко прозрачни платове с буфан ръкави и с едри шарени флорали мотиви, пришити към две идентични моли- една за предницата и една за гърба. Червените забрадки вързани върху къси черни прави коси или развързани на главите им са още една неизменна част от носиите на жените Куни, както и гривните по ръцете и краката им направени от дълги нанизи от дребни стъклени мъниста с преобладаващи оранжеви и жълти цветове, намотани около глезените и китките им. Друг важен детайл е златната халка на носа, а често по-младите се разкрасяват допълнително и с ярко червило и руж на бузите.

.

.

.

.

И въпреки, че в Куна Яла направата и търговията с моли е изцяло женско занимание, срещнахме две възхитителни изключения. Едното- Венансио- гей, който дойде да ни посети до лодката предлагайки най-качествените, най-сложните и изключително красиви моли, които някога сме виждали (някои- лична изработка, но повечето направени от жените на неговия остров и той само ги препродава).

Venancio- Master Mola Maker and mola re-sale

Венансио- майстор на моли и препродажба

Второто изключение е Лиса. Лиса също дойде при нас с една моторна лодка и ни показа десетки перфектни моли, някои направени за държачи на бира и опакавки за вино, други- дамски чанти. Освен испански, Лиса говори добре и английски и е страхотна организаторка. Притежава невероятна каризма и чар и помага на крузърите, ако имат нужда от нещо. Освен, че се занимава с изработката и продажбата на моли, тя също така организира екскурзии с моторната си лодка нагоре по река Рио Сидра на основната земя, до един водопад. Познанията и по местна история, по местната география, флора и фауна заслужено я правят речен гид номер едно. Дълго време си говорим с Лиса и Мая също много я хареса, особено синия и лак за нокти. Мая много обича лакове.

Lisa- Master Mola-Maker

Лиса- майстор на моли и речен гид


„Но защо ръцете и са толкова големи?“- пита Мая, след като Лиса си замина.
„Ами защото Лиса се е родила мъж…“- трябва да обяснявам аз. А аз знам за Лиса, защото това е първото нещо, което научих (от други крузъри) , преди да науча каквото и да било за Куна Яла.

Лиса е не само индианец-травестит майстор на моли, но е също така без съмнение и най-известата Куна сред крузърите. Всички говорят за нея (Азис на куните). В Куна Яла- матриархално общество, където мъжете се местят да живеят в къщите на булките си и където момичетата се считат за по-ценни от момчетата; където семейното фамилно име се предава от майка (а не от баща) на дете- гейовете и травеститите биват считани за трети пол и са приети от обществото без следа на дискриминация или омраза. И така, те също могат да станат едни от най-добрите майстори на моли!

Mira (176 cm tall) with a Kuna woman

Мира с жена Куна


Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

 

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Морските Каубойци

Морските каубойци

.

.

Сутрин, много рано, още преди първите слънчеви лъчи деликатно да докоснат върховете на палмите с розовата си светлина, те се смъкват от хамаците си, изпълзяват от колибките си и изчезват в морето. Всеки ден ги гледаме като се завръщат следобеда покрай нашата лодка, канутата им пълни с кокосови орехи, няколко мангота, риби и рапани.

.

.

Ето го Виктор пак се появи. Виктор е един кльощав около 60-тина годишен индианец, който пристигна да ни таксува 10 долара, за това че сме пуснали котва край един от островите на Кайо Холандес (таксата е за 1 месец и е валидна само за тази островна група) още щом пристигнахме в Сан Блас. Неговото основно занимание е да събира кокосови орехи от съседните необитаеми острови и по няколко часа сутрин бавно гребе от остров на остров седнал в кануто си, докато го напълни с кокосови орехи. Виктор изтърсва купчина манго, авокадо и банани на нашата палуба. В замяна ние му зареждаме мобилния телефон и всички мобилни телефони на всички мъже от неговото островче, тъй като те нямат ток, нито генератор, а ние често произвеждаме повече електричество, отколкото ни е нужно с нашите слънчеви батерии. Даваме му и две бутилки с питейна вода.

Viktor

Viktor

„После ще донеса още празни шишета за вода.“- казва Виктор, но ние му обясняваме, че машината ни за десалиниране на морска вода не може да произвежда неограничени количества, а само определен брой литри на ден и то само, ако е слънчево и ако слънчевите панели работят на пълна пара, за да захранват машината за вода.

„Ако е облачно или вали не можем да правим вода и не можем да ви зареждаме телефоните“ –му обясняваме. Той изглежда схваща как стоят нещата и бавно се отдалечава от лодката.

Превърнахме се в местната централа „Ток и Вода“ и навсякъде, където отидем раздаваме сладка питейна вода и зареждаме телефоните на индианците.

.

.

Вятърът се засили и внезапно нашият приятел Виктор с неговото тясно дълго двайсетина-годишно улу издълбано от парче твърдо дърво, опъна платно! Първо монтира една малка крива пръчка за мачта, после сложи гик и един мръсен чаршаф за платно. Чаршафът се ветрее няколко секунди, после хваща полъх и се опъва; улуто се засилва и като змийче се хлъзва по повърхността на морето с приятна скорост. Нашият приятел ползва греблото като рул, с което направлява кануто в избраната посока. Феноменална гледка: това тъничко мрачно кану едва няколко сантиметра над водата, внезапно плава с платно! Оказа се, че индианците от племето Куна са превъзходни мореплаватели-ветроходци.

.

.

На другия ден питам Виктор за ветроходното му улу.

„ Ние винаги сме плавали из тези води, още когато нашият народ е слязал от планините и отишъл да живее на островите, преди много години, преди вие белите хора да се появите с вашите големи кораби. Само дето в онези времена платната на нашите улута са били друга форма и от други материали. Сега, след като вече ви срещнахме вас мореплавателите, от вас се научихме да правим по-добри платна. Някои крузъри ни дават старите си скъсани платна, които не им трябват вече, а за нас те са цяло богатство. На нас ни трябва само едно малко парче. И сега вече правим платна с по-добра форма. Всички се научиха как да правят по-добра форма и сега всички имаме добри ветроходни улута.“

.

.

Улу е кану издълбано от дънер на твърдо дърво в планините на основната земя. Островитяните си купуват улутата, които за тях са страшно скъпи (между 100 и 500 долара, в зависимост от размера и качеството) от майстори, които ги правят на континента. За индианците Куна улуто е най-ценното им притежание (подобно на кола)- инвестиция, която трае 20-30 години и повече.

.

.

Подобно на каубойците от дивия запад, които са били изцяло зависими от конете си, индианците Куна живеещи на малките изолирани островчета в архипелага на Сан Блас са силно зависими от своите канута. Използват ги за транспорт между островите, когато ходят на гости на роднини на съседни острови или да си заредят провизии, да ходят на риболов, да си носят прясна вода от реките на континента и да събират кокосови орехи, банани, манго и авокадо. Когато няма вятър и морето е спокойно, те използват гребла, за да се придвижват, но щом излезе вятър, опъват платната. А платната са често скалъпени от намерени и рециклирани материали- платове, платнища, даже политически лозунги с всякакви цветове, като някои са по-елегантни от други.

.

.

Основната прехрана на Куните са рибата, кокосовите орехи и зелените банани. Мъжете и момчетата от всяко семейство стават рано и заминават да ловят риба с харпуни в плитчините и рифовете около островите до към обяд, когато се завръщат в къщи и си почиват. Навръщане може да спрат на някой от съседните необитаеми острови или на континента, където в горите растат плодове и кокосови палми и да си наберат няколко кокосови ореха. Кокосовите ореи, както и екзотичният улов, като октоподи, омари и раци ги продават на колумбийски лодки за износ.

.

.

Скоро свикваме да виждаме ветроходни канута навсякъде, кръстосващи водните пътища на територията на Куна Яла. Понякога даже виждаме по няколко наведнъж- трафик между по-големите островни общности рано сутрин (отиват на „работа“) и следобяд (връщат се от „работа“)- регата от малки дървени улута с разноцветни платна, като ято еднокрили молци. А когато ние плаваме между островите внимаваме да не намелим някой тих дребен еднокрил молец.

Индианците също скоро свикват да ни виждат и нас обикаляйки из водите около островите с нашето“улу“ подобно на техните- пластмасовия оранжев каяак- безценен подарък от спонсорите ни www.KayakShop.bg

Ветроходни Улута

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая и Децата на Луната

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- рай на края на света

*Предишният разказ: От Колумбия до Куна Яла

Рай на края на света

от Мира Ненчева

.

.

Прекрасен слънчев ден в Куна Яла. Няколко бели облачета бавно плават в небето, морето е спокойно като езеро, прозрачно и блестящо под слънцето. Влажен син пейзаж във всички посоки. Разпилени в далечината- малки островчета от розово-бял пясък отрупани с кокосови палми.

.

.

Роденсио Гарсия бавно гребе в старото си кану издълбано от дънер. Завръща се в къщи, след като цял предиобед се е гмуркал да лови рибa с харпун в рифовете и е събирал кокосови орехи на един от необитаемите острови от островната група Cayos Holandes. С гордост ни показва придобивките за деня: няколко кокосови ореха, няколко авокадо и манго, които растат в диво състояние на островите, няколко рапана и няколко малки разноцветни риби.

Kuna Yala

Kuna Yala

Всеки ден той хваща две риби за жена си и две риби за себе си. Няма деца, така че всичко от което има нужда са общо четири риби на ден и няколко кокосови ореха, авокдо и зелени банани. Четири риби на ден- това е всичко- защото той няма хладилник, където да държи останалата риба. Роденсио Гарсия няма хладилник, тъй като на острова, където живее няма електричество. Нито едно от трите семейства, които живеят на острова му не притежават нито хладилник, нито перална машина, нито телевизор.

Rodencio Garia

Rodencio Garia

Rodencio Garcia's catch

Rodencio Garcia и неговият улов

Куна Яла, официлно наречени островите Сан Блас, е голям архипелаг в Карибско море, който се простира на територия от 2300 квадратни километра и се състои от над 360 предимно малки плоски островчета насред коралови рифове в източната част на Панама. От тези 360 острова само около 40 са населени- дом на индианците от племето Куна. По-големите обитаеми острови са пренаселени от големи общности, а на по-малките живеят само по 2-3 семейства.

A small island where only one Kuna family lives

Малко островче, където живее само едно семейство Куни

Тази автономна територия в границите на Панама си има своите независими административни, политически и социални организации, които са се запазила непроменени векове наред. Тук индианците до голяма степен са опазили своите обичаи и начин на живот извън модерната цивилизация и е забранено със закон чужденци да притежават собственост, да се женят за местни Куни и да живеят на територията на Куна Яла. Едва сравнително от скоро (от около двайсетина години) е позволено на чужденци (или не-Куни) да посещават тяхната територия.

Maya aboard Fata Morgana at The Swimming Pool, San Blas

Мая на борда на Фата Моргана в Куна Яла

Роденсио Гарсия ни кани на неговия остров. Пристигаме с нашия пластмасов оранжев каяк ‘Младши’ и го паркираме до неговото прогнило дървено „улу“.

 

.

Нашият каяк „Младши“ до едно Куна улу, Куна Яла

Посреща ни цялото население на острова- десетина мъже, жени, деца и кучета. Жените са облечени в традиционни поли и шарени блузи „мола“, с ярко червени забрадки, с намотани около глезените и китките дълги нанизи от дребни цветни синци и с по една златна халка на носа. Веднага започват да вадят и да ни показват моли за продан. Само една от петте жени знае испански; останалите говорят някакъв непонятен индиански език наречен „дулегая“.

A Kuna woman

Жена Куна с традицинна носия

Молите са направени от разноцветни платове, от които жените изрязват абстрактни фигури, наслагват ги на няколко ката и внимаелно ги зашиват. Те са най-важната част от традиционната женска носия на Куните, а откакто крузъри с лодки и туристи започват да посещават островите, молите се превръщат и в един от основните приходи на местните индианци.

A Kuna woman showing us her molas for sale

Куна ни показва Моли за продан

Избираме няколко моли и гривни от разноцветни синци и в замяна им даваме торбичка ориз, малко брашно, синци и разни други хранителни продукти и неща, които сме донесли специално с цел бартер.

.

.

Този е един от най-отдалечените и изолирани острови и всеки път, когато обитателите му имат нужда от олио, кафе, ориз или дори сладка питейна вода им се налага да пропътуват големи разстояния с едно малко дървено кану с импровизирано платно или с малка моторна лодка, за да отидат до някой от по-големите острови, където колумбийски търговски корабчета редовно снабдяват островитяните с продукти, пластмасови кофи, дрехи, бира, кока-кола и други „най-необходими неща“ и изкупуват кокосови орехи- основният търговски продукт на Куните- които изнасят обратно в Колумбия.

Trading with Kuna women

Куни

На повечето от големите острови има електричество вече от няколко десетилетия, което позволява на островитяните да гледат телевизия (сапунени латино-сериали и мачове), а някои, които имат малки магазинчета, са се снабдили и с хладилници. Токът се произвежда предимно посредством бензинови генератори, но тук-таме има и слънчеви панели. Освен малко магазинче и хлебарница, на някои от по-големите острови има също така училище и клиника. Почти приличат на нормални градчета, само дето няма нито една асфалтена улица и нито една кола, а къщите са малки дървени колибки направени от тънки бамбукови стебла с покриви от палмови листа или ламарина и нямат течаща вода.

Kuna women near the island of Porvenir- Kuna Yala's capital

Жени Куни не далеч от остров Порвенир, столицата на Куна Яла

А на по-малките обитаеми островчета, където живеят само по 2-3 семейства в колибки на плажа насред кокосови палми, няма даже нито ток, нито магазин. Единствената светлинка вечерно време идва от малките огньове от кокосови черупки и обелки, върху които жените варят рибешка супа. Животът тук е все още напълно извън системата.

A Kuna women boiling conch over slow fire

Баба Куна вари рапани

След като приключваме с избирането на моли и с размените на неща, тръгваме да се разходим малко и да разгледаме наоколо. Между колибките, насред купчини от кокосови орехи за износ, се мотаят кучета и полу-голи деца, мъже дремят в хамаци опънати между палмите след като няколко часа са ловили риба и събирали кокосови орехи на съседни необитаеми острови, жени нижат мъниста, шият моли и варят рапани.

.

.

Вътре, колибките са мрачни. Нормално едно семейство притежава две колиби- едната е „кухнята“, където на бавен огън опушват риба, готвят и ядат направо на земята, а другата е „спалнята“, където има наредени хамаци за цялото семейство и липсват каквито и да е други мебели.

Smoking fish in the "kitchen" hut.

Пушене на риба в“Кухнята“

A Kuna man is having lunch- fish sop- on the compacted sand floor of the kitchen hut.

Мъж Куна яде супа от Риба и зелени банани директно на пода, който е направен от утъпкан пясък

The "bedroom" hut

„Спалнята“

Постоянно се навеждаме, за да не си ударим главите в гредите над врати и тавани и стоим изгърбени под ниските навеси, защото сме значително по-високи от всички Куни наоколо. Повечето едва ни стигат до под мишниците. Индианците от племето Куна са втроите най-дребни хора в света след Пигмеите.

Mira (176 cm tall) with a Kuna woman

Мира (176 см висока) и една от „високите“ Куни

Освен това, те са матриархално общество и тук жената командва. Общо Куните наброяват 50-60 хиляди и са една от най-миролюбивите нации на планетата. Тук почти няма престъпност или конфликти, хомосексуалността се счита за нещо напълно естествено и не и се обръща никакво по-особено внимание и поради генетичната им изолираност тук е едно от местата с най-висока процентност на албиноси в света. Само два пъти в историята на Куна Яла е имало военни конфликти. Първият път е когато се разбунтували срещу испанските завоеватели през 1750г. и избили нашествениците до крак, след което Обединена Колумбия и Куна Яла подписват мирен договор и Куните биват оставени на мира. Вторият път е през 1925г., когато организират успешна революция срещу панамската управа и отново избиват до крак панамските власти живеещи на островите им, които ги репресирали, нарушавали правата им и застрашавали индианските им обичаи и култура от унищожаване. След този инцидент („революция“), те получават автономия и днес са почти една малка отделна държавичка в границите на Панама, опитвайки се да се запазят изолирани чрез закон от останалия свят. Векове, след като са започнали проблемите им с нашественици, Куните все още отказват да бъдат асимилирани и все още съвсем съзнателно се стараят да запазят територията, културата и начина си на живот, въпреки че знаят за живота в цивилизования свят извън техните малки разпилени островчета.

The Kuna Yala flag. It was created during the Revolution in 1925 and has nothing to do with Hitler and the Nazi swastika.

Знамето на Куна Яла. Това е официалното Куна знаме създадено през революцията от 1925г. и няма никаква връзка с Хитлер или нацистката партия.

„Харесва ли ти да живееш тук, толкова далеч от градовете, откъснат от цивилизацията?“- питам Роденсио Гарсия.

„Това е моят дом и ми харесва да живея тук. Бил съм няколко пъти в Панма Сити и не бих живял там. Тук ми харесва, обичам морето и моят остров. Семейството ми живее тук. По няколко часа на ден ходя да ловя риба и да събирам кокосови орехи. Останалото време си го прекарвам със семейството ми. Понякога хващам октопод или омари, но тях не ги ядем; продаваме ги на туристите. Ние ядем само риба и рапани, които готвим със зелени банани и настърган кокосов орех. Първо вариш зелените банани с кокосовия орех 20-30 минути. После добавяш рибите, но тях не трябва да ги вариш дълго, само няколко минути. Щом им изскочат очите, значи са готови.“ – ми отговаря Роденсио Гарсия.

Фото-галерия от Куна Яла

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Maya, Ivo and Mira

Maya, Ivo and Mira

Share

От Колумбия до Куна Яла

Последният път ви пренесохме от Санта Марта до Картахена. Стегнете си спасителните жилетки и заповядайте на борда на Фата Моргана за още едно незабравимо пътешествие до островите Сан Блас (Куна Яла) в Панама!

Cartagena to San Blas

Cartagena to San Blas

Предстоеше ни „дълъг“ преход от Картахена (Колумбия) до осторвите Сан Блас (Панама)- 200 морски мили или 2 дена плаване. След година из източните карибски острови, където разстоянията са 20-30 морски мили от остров до остров и почти виждаш следващата дестинация още преди да си вдигнал котва, 200 мили са „дълъг преход“…

Потегляме от спящото котвено на Картахена на платна в 7 часа сутринта и доста бавно се насочваме към южния изход на залива при Бока Чика. Течението е насрещно, а вятърът е само 2-3 възела и хич не ни улеснява живота. След 4 часа мъчително влачене сме изминали само 3 морски мили и едва към 11 часа излизаме в открито море, но Иво е доволен, че отново се справихме без мотор.

Насочвам се към Isla del Rosario- плосък остров обрасъл с дървета и храсти, с малък плаж от южната страна, част от необитаем архипелаг в Колумбия на 17 мили югозападно от Картахена, където планираме да останем ден-два. Вятърът е 12-16 възела, вълните са не повече от метър и се движим доста приятно с 6 възела. Но като наближихме островите към 4 следобед се оказа, че са заобградени от корали и подводни скали, някои от които стърчат над водата. И тъй като нямаме информация за това място и на морската карта дълбочините не отговарят на действителността, решаваме да не рискуваме да се доближаваме до плитчините, за да не се разбием в подводна скала. Така че вместо да пуснем котва и да си починем след цял ден плаване, променяме курса и продължаваме още 180 мили до Сан Блас.

Small private island near Isla del Rosario

Малък частен остров близо до Исла дел Розарио

През нощта вятърът се засилва до 24 възела от североизток и вълните се вдигат 2-3 метра. Небето е покрито с облаци. В далечината проблясват оранжеви топлинни светкавици и осветяват южния хоризонт. После вятърът спада на 10 възела и се измества от югоизток, а вълните си остават 2-3 метра от североизток и лодката започва да се блъска и да подскача доста неприятно. Става ми лошо, а по принцип не страдам от морска болест. Но на следващия ден ситуацията се влошава още повече. На 100 мили от дестинация и на 100 мили от най-близкия бряг, северно от залива Ураба в Колумбия, вълните са все още големи и неприятни, а вятърът умира напълно. Скоростта ни не само пада на нула, ами насрещнто течение (около 1-1.5 възела) започва да ни бута назад, там от където дойдохме. Нормалните хора веднага пускат мотора в подобна ситуация и продължават да си ходят към дестинацията. Но това са НОРМАЛНИТЕ хора. Иво не принадлежи към тази група и вместо да включи моторите, прибира платната и започва да управлява лодката на ръка, опитвайки се да я държи стещу течението, така че да се движим възможно най-бавно назаден. И така, бавно се влачим назаден от 12:00 до 18:00 часа и се връщаме 2 мили наобратно преди отново да се появи вятър и отново да потеглим напред.

Втората вечер сме възнаградени с 12-18 възела вятър от североизток и само метър вълна. Фата Моргана комфортно препуска напред с 6 възела. Малко след изгрев слънце ни остават само 30 морски мили до дестинация, във фризера ни се гушат две туни и всички на борда са весели и доволни.

По обяд – небето синьо-сиво, разсеяни облачета тук-таме, вятърът около 20 възела, вълните 1-2 метра- забелязваме първият от около 340 острова отрупани с кокосови палми, дом на индианците от племето Куна.

A beach in Kuna Yala

.

Минаваме зад рифовете, където вълните яростно се разбиват с оглушителен тътен. Отвъд започва раят- спокоен, син, омагьосан свят на морски звезди и дребни тъмни хора в канута издълбани от дънери на стари дървета.

A Kuna sailing a dugout cayuco

.

Пристигаме в Сан Блас без нито за секунда да включим моторите, влизаме на зиг-заг през един тесен плитък канал между рифовете и пускаме котва (на платна) до остров Банедуп, който е част от островната група Cayos Holandes, в място известно сред крузърите като „Басейна“, защото водата тук е толкова прозрачна и синя, колкото водата в най-луксозният басейн на света.

Maya aboard Fata Morgana at The Swimming Pool, San Blas

Мая на борда на Фата Моргана пристигаме  „Басейна“

Сан Блас е официалното име, с което испанците нарекли този огромен архипелаг простиращ се не далеч от източните необитаеми и до голяма част неизследвани брегове на Панама. Но векове наред, много преди испанците да стъпят за първи път по тези места, индианците Куна са наричали своите острови, които днес са автономна територия, с друго име- Куна Яла.

.

.

Куна Яла е невероятно прелестно място, наистина. Защитени зад дълъг бариерен риф, който разбива и успокоява вълните на Карибското море, създавайки нещо подобно на необятно езеро с гладки сини води- тотално удоволствие за навигация и ветроходство- са разпилени стотици малки плоски островчета с бял фин пясък и кокосови палми.

Ivo

Иво

Някои от тези острови са необитаеми, на други живеят едно-две семейства Куни в малки дървени колибки с покриви от палмови листа до плажа, без ток и течаща вода, както са живели дедите им векове наред, много преди европейците да пристигнат. Други по-големи острови са пренаселени, с няколко стотин обитатели живеещи в организирани общности, които до голяма степен са изгубили традиционния си начин на живот и се възползват от много от благата на модерната цивилизация. В далечината на заден план се издигат планините на Панма обрасли в гъста непроходима джунгла и прорязани от многобройни реки, които снабдяват островитяните със сладка питейна вода.

A small inhabited island in Kuna Yala. Panama mainland in the background

малък обитаем остров от Куна Яла, на заден план- планините на Панама

Прекарахме един незабравим месец в Куна Яла, извън цивилизацията (без интернет…), плавахме между островите, наслаждавахме се на тоталното спокойствие в най-отдалечените заливчета край необитаемите острови, гмуркахме се в кораловите градини, ходихме на експедиции с каяк до съседни острови и нагоре по реки с бистри води пълни с крокодили, срещнахме и се сприятелихме с няколко семейства Куни на няколко от по-малките островчета и посетихме няколко от големите Куна общности на по-големите острови. Научихме много за техният начин на живот, история и култура.

Kuna women in traditional costumes, Kuna Yala

Жени Куни в традиционни облекла, Куна Яла

Но не всичко беше така романтично, розово и позитивно, както би ни се искало. Останахме разочаровани, особено Иво, от факта, че голяма част от индианците са вече силно покварени от жаждата за пари, особено на големите острови, където ежедневно се прави търговия и ни третираха като „гринговци“, опитвайки се да измъкнат още един долар от джобовете ни, както навсякъде по света.

Ivo in his state of perfection: perfect temperature, perfect water, perfect beach, perfect island, perfect palm tree shade... All in one- Kuna Yala

Иво в състояние на перфектност

И все пак, от всички места, които посетихме в карибския регион, Куна Яла е най-красивото, най-автентичното и най-интересното. Не случайно много крузъри си прекарват тук години наред, други се връщат отново и отново. Не случайно имам насъбрани толкова много много истории да ви разказвам за земята на Куна Яла и нейните хора. Истории, които нямам търпение да споделя с вас!

Mira in San Blas

Мира в Сан Блас

Facebook/The Life Nomadik

Share