The Slumbering Giant That Awakes

The bay at St. Pierre Mont Pelee in the distance

The bay at St. Pierre Mont Pelee in the distance

On the northern tip of Martinique, on the west side, there is a wide peaceful bay populated by small wooden fishing boats. As we slowly approach it, the old buildings of a sleepy town at the foot of a massive bald mountain begin to take shape. The mountain is Mont Pelée: the deadliest volcano in modern history whose titanic eruption in 1902 killed nearly 30,000 people in this same town, St. Pierre.

Fishing boats in the anchorage at St. Pierre, Martinique

Fishing boats in the anchorage at St. Pierre, Martinique

The story of St Pierre and the volcano

Martinique was settled in 1635 by the French and St. Pierre, a vibrant colonial town, quickly became its most important city: ‘the Paris of the West Indies’, complete with an extravagant 800-seat theatre. By the end of the nineteenth century St. Pierre had a population of over 20,000, mostly local Martiniquans descendants of African slaves, but the wealth and political power was in the hands of the Creole and the few French colonial officials and civil servants. But in 1902 things were about to change. Very important elections were scheduled to take place on May 11 of that year to decide if the ruling Progressive party will maintain control of the island or the black candidate from the Radical party will take over for the first time.

Entrance to the theater ruins, St Pierre, Martinique

Entrance to the theater ruins, St Pierre, Martinique

When in February of 1902 the mountain exhaled sulphurous gases killing birds, and in April tremors shook the slopes and a cloud of ash showered the town and its residents, the officials couldn’t care less. Instead of evacuating, they declared that „there is nothing in the activity of Mt. Pelée that warrants a departure from St. Pierre,“ and ordered the voters to remain put and not to leave the town until after election day. On May 5 the rim of the crater lake whose water was beginning to boil broke and volcanic mudflow rushed down the slopes at 100 kilometers per hour killing 23 people, burying everything in its path all the way to the sea where it generated a tsunami and flooded the lowlands.

Mont Pelee, Martinique

Mont Pelee, Martinique

Hell begun. Snakes and insects fleeing the mountain slopes invaded the town and villages. Hordes of red ants, poisonous snakes, spiders, and huge centipedes crawled inside homes and barns as pigs, horses and dogs screamed with agony. Hundreds of domestic animals as well as children died by snake and centipede bites. People from the villages nearest to the volcano sought refuge in St Pierre, four miles directly under the crater, thinking it is safer there based on the government’s reassurances published in local newspapers. The population grew to nearly 28,000. Yet, some tried to leave the town of St Pierre and head south to the second largest city, Fort-de-France, but Governor Mouttet brought army troops to patrol the roads with orders not to let anyone leave the town until elections, on May 11.
At 7:50 a.m. on May 8, three days before the elections, the volcano erupted. The cataclysm started with a deafening roar, an atomic-like blast, and a black cloud of gas, ash and rock heated to 1,000 degrees Celsius replaced the sky and fell over St Pierre. Homes swallowed, people incinerated within minutes. 28,000 people… The 18 boats in the bay were also destroyed, their remains still lying on the bottom of the sea. Only few escaped in time. Only two survived the fury of the mountain.

Mont Pelee, Martinique

Mont Pelee, Martinique

A young girl terrified by the eruption jumped in a small wooden boat and managed to get to a tiny cave near the shore where she used to play with her friends. Later, she was found unconscious but alive drifting in her damaged little boat two miles away from the cave.

.

.

A shoemaker miraculously survived in the room of his home, badly burned but alive.

Jail and Theater ruins, St Pierre, Martinique. Mont Pelee in the background

Jail and Theater ruins, St Pierre, Martinique. Mont Pelee in the background

In the local jail, a convict who misbehaved was placed in isolation in a stone cell with thick walls and no windows, which saved his life. Later, his sins were pardoned and he joined a circus to be exhibited around the world as the Lone Survivor of St. Pierre.
Today, only the ruins of the old theatre, the church and the jail with its isolation cell remain. All other houses and public establishments destroyed by the volcanic explosion and the fires that lasted a few days have been rebuilt. St. Pierre is no longer the busy extravagant town it once was, but a small quiet fishermen’s village with a few restaurants, a church, and a French pastry shop.

Fishermen, St Pierre, Martinique

Fishermen, St Pierre, Martinique

Hiking to the top of the volcano

We take the bus from St. Pierre after waiting for more than one hour at the bus stop, and get to the village nearest to the mountain. From there we walk for over an hour on a road up to the trailhead which starts from a car park at 830m (2,700ft). We begin the two-hour climb to the summit.

Hike to Mont Pelee, Martinique

Hike to Mont Pelee, Martinique

The trail is excellent, with steps and narrow paths at places, and a few rock scrambles over old magma deposits, domes, and andesie flows. There are no trees, only low shrubs and grasses and a few frail palms near the summit. The air is misty and the mountain is enveloped in a thick cloud. It drizzles. There are snails all over the place. Small hummingbirds making tiny helicopter sounds with their wings often come very near to check us out.

hummingbird

hummingbird

The dome at the summit, 1379m (4583ft), inside the crater is covered in vegetation and there is no volcanic activity, no smell of sulfur, no gases coming out of the earth. The giant is quietly slumbering again.

Maya

Maya

Maya is jumping happily up and down the trail, leading us like usually, when suddenly she jumps sideways screaming with fear and starts crying. We freeze. There is a HUGE hairy brown spider in the middle of the path, like a tarantula!

Martinique tree spider

Martinique tree spider

The Antilles pinktoe tarantula, or Martinique red tree spider is native to Martinique, Guadeloupe and Dominica. He lives up in the trees where he builds elaborate spiderweb tunnels. These tarantulas are not poisonous, and are very „friendly“ and docile, as well as beautifully colored, for which reasons people capture them and keep them as pets. We think that wild creatures belong in the wild, not in captivity… In any case, this little Big Guy frightened us, as we didn’t know he was harmless; we found out that later.

Mont Pelee, Martinique

Mont Pelee, Martinique

Up at the summit we walk around the crater and the few domes, rest for a bit, and start heading back down. It’s a long way. We are at the car park by the early afternoon, but it takes us over an hour to walk down from the car park to the village. We are exhausted and hungry and can’t wait to get in the bus and sit down. We wait for a long time at the bus stop. People pass by. Finally we ask a guy when the bus is coming, and he tells us, there is no bus to St. Pierre in the afternoon, only in the morning. Great…

Hike to Mont Pelee, Martinique

Hike to Mont Pelee, Martinique

We start walking again down the road, hitchhiking. Many cars pass by. Big fancy cars with just one person in them, unwilling to give us a lift. If this was Saba or any other non-French island, we’d be home long time ago. We calculate how long it will take us to walk all the way down to St. Pierre. We tell Maya we will probably be back home, on the boat, in the middle of the night…

Fata Morgana at St Pierre anchorage

Fata Morgana at St Pierre anchorage

After a very long time, a very small car pulls over. The driver is a young French woman and she has two kids in the back. There are two spots left for the three of us, but we manage to squeeze in. We are so grateful. Some people with small cars have big hearts.
We can now imagine returning to our boat in the anchorage around sunset, the journey over, time to eat French baguette sandwiches, drink beer, and relax watching the clouds drifting down from the bald mountain and over the sea.

St Pierre, Martinique

St Pierre, Martinique

Share

За това как и защо решихме да живеем на лодка и да плаваме из света.

 За това как и защо решихме дa живеем на лодка и да плаваме из света

 

От къде се взе идеята, за подобно лудо приключение и каква е причината да изберем този нестандартен начин на живот

 

Много са хората, които следват мечтите си. Бавничко, от разстояние ги следват и ги гледат в гръб как се приближават и как полекичка растат с времето, като тикви.

Иво не е от тези хора. Той не следва нищо и никого, той се бори. Откакто го познавам, вече повече от 20 години, щом се появи нова мечта, която от зародиш се превръща в чудовище за секунди, той се засилва, скача и на врата и започва една ужасна битка. Независимо колко е голяма, страшна или неосъществима мечтата, той се вкопчва в нея със зъби и нокти и не я пуска нито за миг. Тя започва да подскача, да се мята като див кон, а той върху нея едвам успява да се задържи. Даже понякога пада с такава сила на земята, че тези насядали отстрани гледащи в недоумение си викат: „Ето го падна, знаехме си… То да укротиш подобна огромна мечта не е така лесно, не е за всеки. Пък и това не е начинът.“ Но още преди да са си завършили мисълта, Иво е отново на гърба и, напълно сигурен, че ще успее този път, колкото и време да му отнеме, колкото и усилия да му коства, защото тя му принадлежи. Като драконите на Аватар.

Иво

Иво

Така, когато бил на десет годишна възраст, Иво започнал да си мечтае за футболна топка, от хубавите, дето стрували 30 лева и 65 стотинки. Самоче неговите родители не били от богатите в онези времена и изобщо нямали пари за футболни топки. Но Иво вече имал план. Започнал да събира стари вестници и шишета и да ги издава на пунктовете за хартия и стъкло. Започнал да спестява стотинките за закуска, които баща му му давал всеки ден- 30 стотинки. А на повечето деца бащите им давали по 50 стотинки, на някои дори по левче, за кифли и банички в голямото междучасие. В продължение на една цяла учебна година Иво не изял нито една баничка, нито една кифла. Но накрая, с торба пълна със стотинки той влязал в магазина и излязал с чисто нова футбона топка, от хубавите. И огромна победоносна усмивка.

Батковците му взели топката да поритат и я спукали на втория ден, но това е друга история.

Следващата голяма мечта се родила в Иво, когато от момче той започнал да се превръща в мъж. Мечтаел си за приятелка. Представял си я точно как ще изглежда и що за човек ще бъде и знаел, че някъде в този голям град тя го чака- жената която ще роди неговите деца, за която ще се грижи вовеки веков, с която ще сподели целият си живот от момента в който я срещне, до момента в който умре.

Срещнал я една зима, когато бил на 17 години и я познал моментално. Същата от въображението му. Точно толкова висока, точно с такава коса, с такава усмивка, с такива идеи. Тя съвсем не му повярвала в началото, когато той и обяснил една седмица след като се запознали, че от сега нататък съдбата им е една. И въпреки, че тази му мечта се оказала най-трудно осъществима, вече повече от 20 години са заедно, имат син и дъщеря и все още мечтаят един до друг.

Иво и Мира

Иво и Мира

След това, когато бил двайсетина годишен, Иво започнал да си мечтае той и семейството му да се сдобият с австралийски или канадски паспорти, които да им позволяват да пътуват из цял свят безвизово, защото визите и гранците много го дразнели, а той много искал да пътува и да види света.

За да разкажа през какви перипетии минахме заедно за да осъществим тази голяма мечта, ще трябва да напиша отделна книга. Тук само ще спомена набързо, че борбата за осъществяването и включва: вървене пеша из планини, сменяне на влакове, авто-стоп, полет до Сингапур и обратно, виза за Папуа Нова Гвинеа, виза за Мексико, плуване в Рио Гранде в полунощ, прескачане на американската граница, едно започнато и изоставено дело за бежaнци в Америка и още едно спечелено в Канада. В крайна сметка се сдобихме с така блевуваните канадски паспорти 10 години по-късно.

.

.

После един ден срещнахме Митко. Необикновен човек с необикновена мечта, която се оказа заразна.

Понякога мечтите и идеите са заразни и се прихващат от човек на човек. Много трябва да се внимава. Така стана с идеята за лодката. Митко ни разказа за миналото, за неговата Фата Моргана. После ни разказа за бъдещето и за неговата мечта да зареже всичко и да отплава към хоризонта, към южните морета, към тоталната свобода.

Първоначално мечтата беше само една малка идея не по-голяма от микроб, но бързо порастна до размерите на житено зрънце и сама се зася. Преди да се усетим беше вече толкова огромна, че заемаше половината къща и беше невъзможно да я игнорираме. Посъветваха ни да я изкореним защото била вредна, като бурените, нищо добро нямало да ни донесе. Обаче ние вече си бяхме свикнали с нея и знаехме, че ако я изкореним после цял живот ще съжаляваме и ще се чудим какъв ли е бил ароматът на цветята и, вкусът на плодовете и. Пък и вече се беше трансфорирала от идея в мечта и от мечта в решение. Решихме да си купим лодка и да плаваме по света. Нарекохме лодката Фата Моргана в чест на Митко и неговата мечта.

Митко на неговата платноходка

Митко на неговата платноходка

Решихме, че ураганите и тайфуните, пиратите и акулите, морските чудовища и бермудските триъгълници са по-малко страшни отколкото да работим от сутрин до вечер за да изкарваме пари, с които да си купуваме неща, които не ни трябват, докато децата ни ходят на училище, където непознати мъже и жени ги тренират как да работят за да изкарват пари, с които да си купуват неща, които не им трябват, докато децата им ходят на училище, където непознати мъже и жени ги тренират как да работят за да изкарват пари, с които да си купуват неща, които не им трябват.

Решихме да проверим дали „Свободата“ е само понятие или наистина съществува.

Татко ми каза по телефона, че и той навремето си мечтаел за същото, ама с годините се отказал. Или по-точно разбрал, че е невъзможно. Толкова много неща го спирали: възрастни родители, малки деца, работа, отговорности, взимане на разумни решения. И после един ден вече било твърде късно. После той ме попита дали има нещо за което аз съжалявам в живота си. Аз набързо казах не, но след това дълго мислих по въпроса. Ние много рядко се чувахме с татко по телефона, а и той не беше от разговорливите, но този разговор си го спомням добре. Беше един от последните пъти когато се чухме по телефона преди да умре, внезапно, завинаги.

Новината за неочакваната смърт на баща ми, само на 56 гoдини, ме връхлетя като стена и ме смачка. Мина много време преди да се съвзема, даже още не съм се съвзела напълно. Нещо в мен угасна по много болезнен начин. Осъзнах, че в този живот най-важното е да се вкопчваш в мечтите си, да се бориш, защото животът е кратък, а мечтите не чакат.

Татко така и не доживя да ни види на лодката, как плаваме от остров на остров, свободни. Как платната се издуват от вятъра лъскави, ослепително бели на фона на синьото море и Фата Моргана ритмично прескача вълните. Как слънцето се потапя зад хоризонта, как луната изгрява зад облаците, как делфините се състезават с нас, как птиците ни посрещат.

Все тайничко се надявам, че мълчаливо ни наблюдаваш отнякъде как се учим и грешим, как се борим с трудностите, как ловим риба и си месим хляб, как се гмуркаме в рифовете и покоряваме вулкани. Твоята мечта живее в нас.

 

Татко, това пътешествие е посветено на теб.

 

.

.

 

Следващият път ще ви разкажа за Мексико, за местата, които посетихме там и за приключенията ни на полуостров Юкатан.

 

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Champagne Reef

Ivo at Champagne Reef, Dominica

Ivo at Champagne Reef, Dominica

Not far from the biggest city and capital of Dominica, Roseau, there is a place called Champagne Reef. It became our very favorite snorkeling spot.

Mira at Champagne Reef, Dominica

Mira at Champagne Reef, Dominica

We sail from the Portsmouth anchorage to Roseau and drop anchor in Roseau harbor which is so deep we are just a few feet from the houses, almost on shore. We are the only boat at anchor in the bay; everyone else is on mooring balls, paying per night. Ivo and Maya dive to makes sure the anchor is holding well and we are ready to explore.
The city is nice with a big farmers’ market and lots of old buildings, shops and restaurants. We have lunch at a local fast-food joint together with our Aussi friends Mel and Caryn: fried and spicy chicken and beef patties, and we are ready for some champagne for desert.

En route to Champagne Reef

En route to Champagne Reef

With Mel and Caryn s/v Passages and Tina and Mark s/v Rainbow, we pile up on a local bus and for a couple of EC$ we get to a small dive shop near the beach. The spot everyone is talking about.

Maya and Mira, Champagne Reef, Dominica

Maya and Mira, Champagne Reef, Dominica

Champagne Reef is a famous diving and snorkeling destination unique in the entire Caribbean region.

Maya at Champagne Reef, Dominica

Maya at Champagne Reef, Dominica

A submarine volcanic activity near the shores creates beautiful hissing hot bubbles between the corals and the rocks of the reefs in deliciously clear water.

.

.

Small fishes of all colors, seahorses, spotted sea snakes, and schools of squid swim around the bubbles. It must be DisneyWorld for them! It’s beautiful.

Champagne Reef, Dminic

Champagne Reef, Dminica

The water here is shallow and warmer due to the geothermal gases escaping the earth’s crust. We enjoy it as much as the fishes, maybe even more.

Champagne Reef, Dominica

Champagne Reef, Dominica

The bubbles tickle us as we snorkel above them and bump into our goggles. We can also hear them underwater. The reef sounds and looks exactly like champagne and we are as happy and excited as drunk people underwater.

Mel and Caryn at Champagne Reef, Dominica

Mel and Caryn at Champagne Reef, Dominica

At some point Ivo gives instructions to the rest of us to get out and wait for him on the beach. Why, we want to know, is he kicking us out of the champagne? Well, because he is taking off his swim shorts to use them as gloves and protect his hands from a giant spiky lobster while chasing it around the reef butt naked. I am tempted to go back in the water and surprise Ivo with the GoPro…

Ivo ???!!!

Ivo ???!!!

The lobster escapes.

 

Champagne Reef, Dominica

Champagne Reef, Dominica

Maya at Champagne Reef, Dominica

Maya at Champagne Reef, Dominica

 

Share

За местата които посетихме в Куба: Хавана, Винялес, Кайо Левиса и Кабо Сан Антонио

Трета глава

За местата които посетихме в Куба: Хавана, Винялес, Кайо Левиса и Кабо Сан Антонио

 

Хавана

Хавана от моето носталгично въображение бе крайбрежен оживен град на музиката и любовта с древна колониална архитектура, масивни катедрали и широки площади, многобройни музеи и галерии, цветни фасади с балкони надвиснали над тесни улички, където стари съветски и още по-стари американски автомобили реват като лъвове в непростимата лятна жега.

.

.

Където мъже с посивели коси насядали на малки групички в прохладата на парковете под тежките вечно-зелени дървета перфекционират изкуството на шаха и доминото, където босоноги деца тичат из улиците и играят на лимки и красиви стройни Кубинки с разноцветни рокли, като кукли, озаряват целия град.

.

.

В продължение на няколко дни бродихме из улиците- лунатици насред странни гледки, звуци и миризми, сравнявайки нашата въображаема Хавана с града в който бяхме попаднали, стараейки се да видим всичко и да запомним.

.

Катедралата Сан Кристобал

Хавана е шизофренична, град с раздвоена личност. Има опасност да ви очарава и после, след като я опознаете истински да ви разбие сърцето.

.

.

Катедралата Сан Кристобал, сияеща в разгара на лятото, площадът Пласа де Армас, окупиран от продавачи на стари книги настанили се под сенчестите дървета, Ел Капитолио- кубинксият парламент с огромен плакат на Фидел Кастро прегръщащ Уго Чавес най-отпред, музеят на Революцията- стаи пълни с черно-бели фотографии и пасажи от историята на кубинската революция, крайбрежният булевард Ел Малекон, където двойки обърнали гръб към града се целуват.

.

.

Музеят на изящните изкуства- безкраен лабиринт от стаи и коридори окичени с кубински картини от най-различни периоди , галерията на съвременното икуство с изненадващо добра и богата колекция, къщата на Че- празен призрачен мавзолей на хълма срещу статуята на Христос и военната крепост Ел Моро построена през 16-ти век, разположила се тежко върху високите скали от другата страна на пристанище Хавана, безразлична към останалата част на града, завинаги отблъскваща нестихващите морски вълни.

.

Църквата в Стария Град, Хавана

 

 

Всички изброени до тук места и монументи- основните туристически атракции на Хавана, оправдаха очакванията ни с внушителните си размери, история и репутация. Посетихме ги едно по едно, както препоръчва туристическият гид, смесвайки се с потока от розови туристи от цял свят с фотоапарати, раници, слънчеви очила и шапки ярко контрастиращи със загрижените изпечени от слънцето кубинци.

.

.

Но атмосферата на този град, като буреносен облак, беше тежка и пълна с тревога. Това, което ни впечатли най-много не бяха туристическите атракции, а апокалиптичните развалини на жилищните сгради.

.

.

Навсякъде, дори зад цветните фасади се криеха тъмни влажни разнебитени интериори. Старите жилищни сгради бяха в окаяно състояние на неглект и разруха.

.

.

Безгрижните кубинци от моето въображение бяха забравени някъде в 1970-те- 1980-те години, заменени от гладни нещастни хора загубили всичко: вяра и гордост, дори и надежда.
Започнахме да забелязваме странни неща.

.

.

Красива добре облечена жена излезе от тъмен подозрителен вход, където електрически кабели се преплитаха в нещо като паяжина на излющената стена. Използвани и изпрани бебешки памперси се сушаха на балкон обрасъл в растителност.

.

.

Петнайсетгодишно момче седеше на тротоар и с чук сплескваше бирени канетки. Приятелите му се появиха от някъде с дъски в ръцете и го извикаха да играе бейзбол. Немога, имам работа, каза момчето.

.

.

Малката хлебаница на ъгъла бе почти празна, както и магазинчето за плодове и зеленчуци. Една стара жена разказа как горният етаж на сградата, в която живее се срутил миналата година убивайки бащата на семейството. Младо момиче се целуваше със старец-чужденец в парка. Всички хладилници които видяхме през отворените врати на къщи и апартаменти бяха един и същ made-in-China модел.

Тита и Роберто в техният апартамент в центъра на Хавана.

Тита и Роберто в техният апартамент в центъра на Хавана.

Тези неща ни се сториха непонятни и нелогични, но се надявахме, че поне местните са свикнали и за тях всичко това е нормално. Но не беше точно така. Налага се да сме изобретателни, често въздишаха те. Обясниха, че се борят с трудностите и проблемите и „измислят“ начини за оцеляване с помощта на въображението, находчибостта си и подръчни материали.

.

.

Така малко по малко опознахме Хавана забулена в минало величие и тъжна мизерия. Разби ни сърцата.

.

.

Старата негрита с ръце на мъж, с огромна незапалена пура в устата позираща на площада пред катедралата, подобно на Мики Маус или Спайдърмен в Дисниленд , за по един долар на снимка с туристите- това е Хавана днес. Хавана ме посочи с пръст, примами ме с предизвикателният си поглед и застана в поза за снимка. Направих и снимка преди да осъзная каква е измамница. После ме измами- започна да крещи, че или трябва да и платя един долар или да изтрия снимката. Обаче аз я измамих също. Изтрих снимката, самоче тя не разбра, че аз бях щракнала два пъти. И сега си я гледам, безплатна.

.

.

 

Винялес

Друга основна туристическа дестинация в Куба недалеч от Хавана и марина Хемингуей е Винялес- малко планинско селце-модел разположено в живописната долина на Паленке, обявено за национален паметник през 1978г. и културно наследство на ЮНЕСКО през 1999г. Цялата местност е очарователна- меки зелени равнини заобиколени от тежки гранитни планини, малки кокетни селца, нищо общо с лудницата на големия град, ако изключим тълпите от туристи прииждащи на всеки половин час с автобуси.

.

.

Ние се добрахме до Винялес с кола под наем след двучасово пътуване по една пуста широка магистрала и многократно спиране да наливаме вода в радиатора, който прегря поне шест пъти.

Винялес, Куба

Винялес, Куба

Главната атракция във Винялес са пещерите, които в началото на 19 век са били обитавани от избягали роби, наречени симарони. Днес пещерите посрещащи стотици туристи ежедневно представляват коридори дълги не повече от няколко метра, пълни със змии и жаби направени от цимент, с изкуствено осветление, ресторантче на входа и представление на изхода- танцова сценка от живота на избягалите роби, за 5 $ входна такса на човек. Решихме, че следващият път когато постим пещера ще е някъде в някоя джунгла, вход свободен, без лампи и циментови жаби.

Пещера във Винялес, Куба

Пещера във Винялес, Куба

 

Кайо Левиса

И така, след седмица и половина в марина Хемингуей- неадекватно скъпа и с ужасни съоръжения, шумна, мръсна и пълна с комари, но пък много добре охранявана и безопаса, нямахме търпение да отплаваме на запад. На излизане от яхтеното пристанище трябваше отново да минем през митница и имиграция. В Куба, всеки път на влизане и излизане от което и да е пристанище яхтите трябва да минават през този болезнен процес- писане на документи, разрешителни, пълна проверка на лодката и екипажа, дори и да е само за двучасова разходка. Това е така, защото властите ги е страх някой кубински Васко да Гама да не се скрие на борда и да напусне нелегално страната. Затова и не разрешават самотни лодки да стоят закотвени край брега без поне един човек на борда, а около Хавана е абсолютно забранено да се пуска котва, единственият вариант за яхти, които искат да посетят района е марина Хемингуей.

Кубински рибари

Кубински рибари

Отплавахме на запад движейки се успоредно на кубинския северния бряг, на безопасно разстояние от крайбрежните рифове, по ръба на Гълфстрийма с цвят на индиго. Ранобудни стериопорени лодчици с по един старец във всяка се поклащаха върху спящите вълни. От лявата ни страна бавно се редуваха меки зелени хълмове, безлюдни плажове и малки крайбрежни селца. 60 морски мили до дестинация.
Привечер, когато слънцето се приготви да се гмурне зад хоризонта, ние се приготвихме да прекосим рифовете и да пуснем котва зад Cayo Levisa.

Кубински митничар поесети Фата Моргана за рутинна проверка след като пристигнахме в Кайо Левиса. Иво го повози с каяка.

Кубински митничар поесети Фата Моргана за рутинна проверка след като пристигнахме в Кайо Левиса. Иво го повози с каяка.

Cayo Levisa е малко курортно островче с мангрова разстителност опасано от дълга плажна ивица с фин бял пясък от северната страна. Туристи, най-вече от Италия и Франция пристигат тук ежедневно, но курортчето никога не е пренаселено, защото няма големи хотели, а само редица кокетни луксозни дървени бунгала покрай плажа. Това е едно от местата в списъка, който ни дадоха властите, където яхти имат право да акостират. (От северната страна на Куба има само няколко разрешени за яхти места.)

Плажа на Кайо Левиса

Плажа на Кайо Левиса

Замислих се колко ли би струвало едно от бунгалата под наем за седмица тук и самолетния билет от Европа. Хубавото на мореплаването е, че можем да посещаваме такива луксозни курорти за седмица, две или повече, почти безплатно. Вярно е, че трябва да си готвим сами, но пък морето и плажовете са едни и същи за всички.
С нашите приятели Ейприл от Калифорния и Харли от Нова Зеландия, дългогодишни мореплаватели на нашата възраст, с които се запознахме в марина Хемингуей и ни последваха тук, си изкарахме незабравимо няколко дена на Cayo Levisa. Заедно се излежавахме по плажовете, киснахме в плитчините с бири в ръце и ходихме да се гмуркаме на кораловите рифове където стотици разноцветни рибки ни наобиколиха щом разбраха, че сме им донесли остатъците от вечерята и по-смелите даже взимаха от ръка! Вечерта когато започна дискотеката в ресторанта, оставихме децата на лодката да гледат филм- „Завръщане в Бъдещето“ и отидохме да потанцуваме на плажа пред ресторанта на курорта. Ейприл донесе някакви специални жици, в чиито краища закрепихме светещи луминиценни пръчици и се упражнявахме да ги въртим в тъмното. Като задобреем, каза Ейприл, ще заменим луминисцентните пръчици с горящи топчета. Много беше забавно. Туристите ни наблюдаваха с интерес от ресторанта и в един момент група млади момичеа се присъединиха и такцувахме заедно на плажа, за радост на Иво и Харли.
Хубаво си изкарахме на Cayo Levisa, само дето кубинските власти не ни пуснаха да посетим малкото рибарско селце на отсрещната страна на залива, тъй като там нямало митница и имиграционни власти да ни посрещнат. Фактът, че нямахме право да пуснем котва където си поискаме край северните брегове на Куба и да посетим вътрешността на страната, малките селца, горите и планините, многобройните пещери, беше още едно разочарование.

 

Кабо Сан Антонио

Нашите кубински приключения завършиха в Cabo San Antonio, последната марина, която се намира на най-западната точка на острова. Там  останахме два дена преди да отплаваме за Мексико.

Виктор, Мая и Иво с противокомарни облекла, на път за плажа.

Виктор, Мая и Иво с противокомарни облекла, на път за плажа.

На пет километра от малкото пристанище открихме още един разкошен плаж близо до малък курорт. Там няколко препечени туриста се излежаваха под сенките на дърветата в компанията на семейство прасенца с подозрителен произход и съмнителна съдба. Присъединихме се и ние.

На следващият ден отплавахме за Мексико

Семейство Номадик на плажа в Куба

Семейство Номадик на плажа в Куба

 

 

Следващият път  ще разкажа за това как и защо решихме де живеем на лодка и да плаваме из света. От къде се взе идеята за подобно лудо приключение и каква е причината да изберем този нестандартен начин на живот.

 

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Across The Valley of Desolation to Boiling Lake

Boiling Lake, Dominica

Boiling Lake, Dominica

There is a lake in Dominica where you could make a soup for giants, for it looks like a pot and it’s full of boiling water!

Boiling Lake is the second largest hot spring in the world. Some Dominicans say, it is actually the largest, as the one that currently holds the record, Frying Pan Lake in the Waimangu Volcanic Rift Valley in New Zealand, is merely steaming, not really boiling. We will have to go to New Zealand and confirm this. But until then, let’s see if the one in Dominica is really boiling!

Boiling Lake steaming in the distance

Boiling Lake steaming in the distance

We take the bus to the capital Roseau and from there the bus to another village, Loda, near the trailhead. At the last stop we are greeted by locals who offer to be our guides. We refuse. Guides to Boiling Lake charge 100 US$ per person but are not obligatory. We enter the rainforest without a guide and the 3-hour 8-mile journey in one direction begins.

The bridge leading to the beginning of Boiling Lake trail, Dominica

The bridge leading to the beginning of Boiling Lake trail, Dominica

In the beginning the trail is very easy, like always, gently leading us up, on steps made of wood among beautiful rainforest. But after that crazy hike up Morne Diablotin, which started all right too, we are a bit skeptical.

Maya on the trail

Maya on the trail

We reach a small river after about an hour and from there the hike gests more difficult, with some physically challenging moments, but nothing to be afraid of. The trail all the way to Boiling Lake is one of the best straightforward trails we have hiked so far, with lots and lots of convenient steps of wood or stone, a succession of sections going up and down, instead of a constant uphill hike, and just two or three a bit more difficult rock-scrambles.

.

.

On the way, we even meet a woman in her late 70-s with her granddaughter and a guide on the trail to the lake, even though she didn’t make the final couple of miles.

.

.

The temperature gets cooler as we get higher, and Maya puts on her rain poncho, against drizzle and cold. But as soon as we reach the Valley of Desolation it gets hot again.

Maya

Maya

The Valley of desolation… If I was a mean little troll I would live here, among the bubbling boiling smelly sulphur-water pots letting out vapors and gases. I would hide near the small spraying and hissing geysers, in cracks and holes. The small stream that runs through and beneath the ground would be my enchanted river.

Valley of Desolation, Dominica

Valley of Desolation, Dominica

The Valley of Desolation is a volcanic area with hot, steamy and moist air which smells sharply of sulphur. It is also one of the most mysterious and beautiful places I have ever seen, smelled and gone through, with hot-water streams: some milky-white, others grey like led, others inexplicably black, creating stunning abstract patterns of colors and shapes.

Ivo

Ivo

The entire landscape in the valley is in fact barren and desolate, hellish, devoid of life. Not many plants grow here due to the poisonous volcanic gases constantly escaping the earth’s crust.

Valley of Desolation, Dominica

Valley of Desolation, Dominica

After spending some time in the Valley of Desolation, we continue a few more minutes, across a hot-water milky-colored river with a small waterfall and a hot-water pond, to reach the Boiling Lake, steaming in the distance.

Hot-water waterfall and pond

Hot-water waterfall and pond

Almost continuously enveloped in clouds of vapor, its greyish water forever bubbling, its temperature along the edges is 180-200 degrees Fahrenheit or about 90 degrees Celsius, and its boiling center is too hot to measure.

Mira at Boiling Lake, Dominica

Mira at Boiling Lake, Dominica

Dominica’s Boiling Lake, about 200-250 feet in diameter located at the bottom of a large sinkhole-like basin is in fact a flooded fumarole: a crack in the Earth’s crust near a volcano, which emits steam, gases and heat escaping from the molten lava below.

Boiling Lake, Dominica

Boiling Lake, Dominica

High steep rock walls create the lake’s basin. Its cliff-top ledge is about 100 feet directly above its shore. You wouldn’t want to slip here and fall in the pot…

The landscape around the lake is similarly barren and melancholic as the one in the Valley of Desolation. Perpetual mist, dead plants and low grasses, wet rocks covered with orange moss.

Maya in Valley of Desolation, Dominica

Maya in Valley of Desolation, Dominica

We eat our sandwiches on top of the cliff, the lake boiling below us, before we start heading back, feeling enchanted.

We look at the heavy green mountains around us when the clouds permit us to see, and we are speechless with awe. Nature keeps amazing us again and again

The long but not difficult trail to the lake, across the Valley of Desolation, leading us to the Boiling Lake itself became our favorite journey while visiting Dominica.

Maya at Boiling Lake, Dominica

Maya at Boiling Lake, Dominica

 

More Pictures from The Valley of Desolation and Boiling Lake trail

Wooden steps

.

Ivo

Ivo

Mira

Mira

Maya

Maya

.

.

Maya

Maya

.

.

Maya

Maya

.

.

Valley of Desolation, Dominica

Valley of Desolation, Dominica

Maya

Maya

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Share

За това как си купихме яйца в Куба и други премеждия

Втора Глава

За това как си купихме яйца в Куба и други премеждия

 

Ще ми повярвате ли ако ви кажа, че ми липсваха онези времена когато татко караше Москвич, а вуйчо Жигула; когато майка се редеше на километрична опашка за олио, а при баба и дядо на село беше най-хубаво; когато ни спираха тока посред зима; когато нашите чакаха с нетърпение Всяка Неделя, а ние децата чакахме Сънчо; когато автобусните билетчета бяха 6 стотинки и аз ходех на училище с две големи зелени панделки и чавдарска връзка; когато не знаехме що е то „демокрация“, а“капитализъма“ беше нещо страшно. (Ама аз и без това не разбирах от такива неща защото бях малка.) Липсваха ми тези времена не за друго, а защото ги свързвах с най-прекрасните години от живота ми: детството.

След 12 години в Канада и Америка, нямах търпение да посетя Куба. Обзела ме беше някаква странна носталгия: към родината, към детството. Представях си как пътешествието в Куба би било пътешествие в миналото, едва ли не завръщане в България през осемдесетте години. Та кой не би искал да изживее отново спомените от детството си, въпреки неуспешния комунизъм и въпреки мизерията?

Момиченце в Куба

Момиченце в Куба

И така, на 23 юли 2013г. (вторник), вдигнахме котва от Драй Тортугас, Флорида и опънахме платната посока Хавана, на 95 морски мили. В началото почти нямахме вятър. Минаха часове, а ние не се мърдахме от мястото ни. Платната увиснаха, лодката едвам се влачеше, фара на острова продължаваше да стърчи зад гърба ни. Чак привечер се появи по-силен югоизточен полъх, образуваха се вълни и Фата Моргана потегли весело. За първи път плавахме сами в открито море прекосявайки мощния Гълфстрийм посред нощ. Пълната луна ни наблюдаваше с интерес и осветяваше пътеката по която Фата Моргана препускаше напред. Зад гърба ни, в пяната на вълните разбиващи се от лодката, оставаше бледа зелиникава диря- фотолуминисценция.

През цялото време управлявахме на ръка, на смени, защото се оказа, че автопилотът изобщо не работи и индикаторът за силата и посоката на вятъра също отказа. Така че си карахме “по слух“.

– Колко мислиш, че е е вятъра в момента? , от време на време аз питах Иво.
– 10-15 възела, може и повече…

24 юли- сряда. Справихме се чудесно с нощното прекосяване на Гълфстийма, най-пълноводното течение в света, което при силни насрещни северни ветрове се превръща в чудовище способно да погълне цели кораби, но при слаб югоизточен вятър какъвто за щастие имахме ние, е мъркащо котенце.

Слънцето изгря и около нас започнаха да се появяват малки странни лодчици направени от стериопор, с по един рибар във всяка. От хоризонта надникна Хавана.

– Куууубаааааа!, радостно започнах да викам аз с всичка сила.

Рибар край Хавана

Рибар край Хавана

По обяд пристигнахме в пристанище Хемингуей. Посрещнаха ни стари очукани циментови сгради, някаква странна непозната миризма, група черни любопитни деца, едно улично куче и двама кубинеца с военни униформи. Паркирахме се на един от бетонените понтони между други лодки в нещо като канал със застояла вода. Военните коменданти, един стар доктор облечен в бяло и капитанът на пристанището с посивял мустак веднага се качиха на лодката за инспекция. Бяха любезни и в началото се опитаха да говорят на английски докато им казах, че няма нужда да се мъчат защото аз говоря испански, а щом чуха, че сме от България, изненада! Превключиха на Български!

– Добре дошъл в Куба! Как сме, добре ли си? Кебапчета, ракия, ха-ха-ха!, започна да се хили капитана с мустаците и от там насетне станахме първи приятели. Братя по оръжие.

Оказа се, че той и още един са си прекарали младините във Варна, завършили морското училище там, като татко, даже може би са били в един випуск, може би са го познавали! Ама че е малък света наистина!

Мира, Иво и пристанищните власти на борда на Фата Моргана

Мира, Иво и пристанищните власти на борда на Фата Моргана

Работата на един от военните, мазник, беше да прегледа лодката ни за наркотици. С куче-професионалист. От някъде докараха един малък симпатичен кокершпаньол, който преди това се шляеше безцелно из пристанището напълно слънчасал. Той се разходи мудно из салона и кабините, близна пода в кухнята и, тъй като не намери никакви наркотици, трябваше да платим „бакшиш“ на неговият собственик. Иво предложи 5 долара, но военният каза, че няма как да обмени банкнота от 5, по-добре двайсетачка. Това беше първият и последен път когато Иво плати рушвет. Сърцето още го боли.

Работата на стария доктор облечен в бяло беше да ни „прегледа“ или по-скоро разпита дали сме болни от някоя ужасна заразна американска болест която би могла да унищожи цялото кубинско население. Не, здрави сме, като българи, и се чустваме прекрасно! Ел доктор също така отвори хладилника за да види дали няма да внесем от Америка месо от луди крави и пресни зеленчуци пълни с бацили, но остана безкрайно изненадан.

Хладилникът ни беше напълно празен. Вълче ехо. Само няколко глави чесън се мотаеха в кухнята, обаче военните и капитана на пристанището ни го взеха, с наше разрешение. Никога не били виждали толкова голям и хубав америkански чесън.

– Къде ви е храната, сеньора?, попита докторът.
– А, ние от тук ще си купим. Местна кубинска храна. Да опознаем културата. Тука има магазин за хранителни стоки, нали? В колко затварят?

Кубински магазин за плодове и зеленчуци

Кубински магазин за плодове и зеленчуци

Всъщност, магазините за хранителни стоки в цяла Хавана, в цяла Куба, вече бяха затворени. 26 юли е национален празник, годишнина от Монкадата: първия неуспешен опит на Фидел Кастро да свали от власт диктатора Фулхесио Батиста през 1953, атентатът положил началото на революционното движение в Куба. Тази година, 26 юли се падаше в петък.

Ние пристигнахме на 24 юли- сряда, само че докато ни оправят документите, паспортите, разрешителното за плаване около Куба и други формалности, стана късно за пазаруване. На следващия ден, 25 юли- четвъртък, нацията вече беше запразнила, магазините затворени. 26 юли-петък, основният празник, никакви магазини. 27 и 28 юли- събота и неделя, няма смисъл дори да пробваме… Пет дена откак сме в Куба и никакъв шанс да се нахраним! Страх и безизходица настанаха на борда на Фата Моргана. Някакви забравени консерви с боб ни спасиха от гладна смърт.

Дойде 29 юли-дългоочакваният понеделник- работен ден. С раници на гърбовете и с нови надежди се отправихме към близкото село, няколко километра на запад от Хавана, съвсем близо до пристанище Хемингуей.

– Къде са ви магазините за храна?, започнах да разпитвам случайни минувачи.
– Какво по-точно търсите да купите?, питаха те в отговор.
– Хляб, яйца…
– Хляб може и да намерите на онзи ъгъл, ама яйца няма…
– Как така няма яйца???

Ами така, яйца няма. Нали много исках да се завърна в носталгичното минало, „когато майка се редеше на километрични опашки за олио“? Ето на, добре дошли в миналото и приятно изкарване! Яйца няма! Никъде!

Също така, за да пазаруваме, трябваше да обменим долари. В банката искаха да ни обменят някакви луксозни песота за туристи, а кубинците ползваха други песота за кубинци, обаче ние намерихме един тип на улицата, който ни заведе при друг тип, който ни закара в една къща, където една баба ни продаде от обикновените кубински песота, за простолюдието.

Намерихме магазинче за хляб. Жалка гледка: празни рафтове, комунистически лозунги по стените и една дебела продавачка дъвче сухар и не ни обръща внимание.

Кубински магазин за хляб

Кубински магазин за хляб

Купихме сухари. После намерихме друг магазин където хора с тефтери се редяха на опашка за захар и ориз, ама ние нямахме право да си купим от този магазин, защото, въпреки че имахме кубински песота, нямахме такива тефтери…

Накрая намерихме една къща където на приземния етаж жена продаваше малки кръгли пици с кашкавал (без салам) и домашен нектар от гуава, страхотно вкусен и евтин. Почти през целият ни престой в Хавана, две седмици, само това ядохме и пихме, но трябваше да си носим пластмасовата еднолитрова бутилка за нектара, защото празните пластмасови бутилки в Куба са кът. Всъщност, всичко в Куба е кът. Хората мият шишетата, перат найлоновите торбички и пелените на бебетата, деца събират празни бирени канетки по улиците, рибарите си правят лодки от стериопор.

Момче сплесква бирени канетки, Хавана, Куба

Момче сплесква бирени канетки, Хавана, Куба

Размислих се, че хората в Куба биха живяли прекрасно ако имаха достъп до американския боклук. Мизерията беше неописуема и някак си не се връзваше със спомените от българското ми детство.

Винаги съм се възхищавала на Кубинската Революция и на Революцията като идея по принцип. През 50-те години Фидел Кастро, Че Гевара и шепа партизани укриващи се в планините на Сиера Маестра стартират опозиционното движение „26 юли“, което бързо се разраства за да се превърне в Кубинската Революция, която потушава несправедливият и жесток режим на Батиста. В първите години след революцията, през 60-те и 70-те, Кастро и неговите съмишленици, с помощта на Съветския Съюз разбира се, успешно прилагат най-различни социални и аграрни реформи „за благото на народа“ в Куба.

Че Гевара

Че Гевара

Тук очаквахме да намерим малка изолирана, но независима държава; девствена земя лишена от индустриално замърсяване, където всички култури са органични и храната е здравословна; народ задържал се непобеден и горд въпреки близостта на враждебният империалистки гигант. Искахме да покажем на нашите деца, че има алтернатива на капитализма, консумеризма, глобализацията; различна система организирана около принципа на „равенството“, където хората не са богати, но въпреки това са образовани, здрави и щастливи.

Само че не намерихме тази държава и нашите романтични надежди се изпариха само за няколко дни.

Хесус

Хесус

Вместо това, намерихме руините на страна в която жилищата се срутват върху жителите, а улиците приличат на военни окопи; мръсни празни магазини; хора, които просят за един долар или тениска или руло тоалетна хартия или каквото и да е, със сълзи в очите и без никаква гордост, готови да лъжат, крадат и да се проституират за да оцелеят още един ден, в неописуема мизерия; които се страхуват да изкажат открито възмущението си и разочарованието си от една нефункционална система изоставила своите граждани в плачевно състояние да се спасяват кой както намери за добре; където правителството управлява с помощта на полицията, армията и жестоки репресии на човешките права; където по принципа на „равенството“ почти всички са по равно бедни, умиращи от глад.

Кубински дом. Тук живеят мъж, дъщеря му и трите му внуци.

Кубински дом. Тук живеят мъж, дъщеря му и трите му внуци.

Днес Куба е единствената държава в света където, без да има военно положение, хората се снабдяват с основни продукти: брашно, олио, захар, посредством купонна система. Заплатите на кубинците са толкова мизерни, че немогат да си позволят да си купят почти нищо извън купоните. Един шофьор на камион например получава еквивалента на 15 долара на месец, а един хляб струва 3 долара. Затова кубинците са принудени да крадат.

Шофьорът на камиона, който е държавен, краде бензина и товара който пренася и ги продава на черния пазар. Затова стоките често не достигат магазините и никой не пита защо. Строителните работници крадат материалите от държавните строежи докато сгради се срутват върху главите на хората и цялата инфраструктура се разпада.

Улица в Хавана

Улица в Хавана

Получила се е верижна реакция в основата на която е икономическото ембарго наложено от Америка още в първите години след революцията. Ембаргото забранява на американски компании да търгуват с Куба и на американски граждани да пътуват в Куба. Също така санкционира не-американски компании принуждавайки ги да прекратят търговията с Куба. По време на Студената Война, кубинската икономика оцелява изцяло благодарение на Съветския Съюз. Но когато Съветският Съюз се срутва, Куба остава сама. Ембаргото е все още в сила, половин век след налагането му.

Памперси, изпрани, се сушат на балкон, Хавана

Памперси, изпрани, се сушат на балкон, Хавана

Американското ембарго наложено на Куба е акт на жестокост, несправедливост и лицемерие. Причината за ембаргото ужким е „липсата на демокрация и нарушаване на човешките права в Куба“, но в същото време САЩ подкрепя и дори помага да се имплиментират едни от най-жестоките военни тоталитарни диктатури в целият латиноамерикански регион: Чили, Ел Салвадор, Гватемала, Никарагуа. Освен това ембаргото не наказва толкова кубинското правителство, колкото кубинския народ.

беден

беден

Но ембаргото не е единствената причина за настоящото икономическо състяние в Куба. В подобна обстановка на беднотия корупцията се е разпространила из всички държавни и правителствени инстанции, по всички нива. Първоначалната комунистическа идея и принципите на революцията са се корумпирали много отдавна и днес бедните кубинци които срещнахме обвиняват собственото си правителство и по-точно Фидел Кастро за тяхното плачевно състояние.

.

.

След седмица в Куба, една жена триумфално съобщи по местната телевизия:

„Утре яйца ще бъдат доставени по магазините в цялата страна.“

На следващия ден, след дълго и вълнуващо редене на опашка, ние успешно си купихме 3 картона по 30 яйца.

Кубинско куче

Кубинско куче

 

 

 

 Тук можете да прочетете Първа Глава: За това как си купихме лодка и започнахме да мореплаваме из света.

 

Следващият път  ще разкажа по-подробно за Хавана и нейните забележителности и за останалите интерресни места които посетихме в Куба.

 

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Morne Diablotin. Lost in The Labyrinth of Hell

View from Morne Diablotin

View from Morne Diablotin

Dominica is the youngest of all the Caribbean islands, still being shaped by volcanic and geothermal activity. Rich with rivers and waterfalls, lush forested mountains teaming with wildlife, Dominica  offers miles and miles of hiking trails all around the island. The ultimate and most difficult hike is not The Boiling Lake, as many wrongly think, but the trail to the highest peak standing at 1,447 meters (4,747ft) above the sea: Morne Diablotin, The Devil’s Mountain.

Road to the trailhead

Road to the trailhead

After a night of abundant tropical rain, around 7:30 a.m., we take a bus from Plymouth direction Roseau to the intersection of the road leading up to the Morne Diablotin trail. The bus ride, 15-20 minutes, costs us 3 EC per person and the driver knows exactly where to drop us off. We start up the road, steep but paved, walking among farms and agricultural lands, stopping often to eat fruits.

Maya with grapefruit

Maya with grapefruit

There are mango, oranges, and grapefruit trees on the side of the road covered with ripe fruit, some of it lying on the ground under the trees.

Ivo and Maya near a fallen banana tree

Ivo and Maya near a fallen banana tree

Maya, the blue wizard,  saving bananas from rotting on the ground.

Maya, the blue wizard, saving bananas from rotting on the ground.

We have a fresh delicious fruit salad for breakfast right there on the road, and gather a few mangoes and grapefruits for later in a bag adding to the already heavy load Ivo is hauling on his back: water bottles, sandwiches, rain ponchos, and jackets for the three of us.

Mira with mango

Mira with mango

Fresh grapefruit

Fresh grapefruit

Maya and Ivo

Maya and Ivo

The higher we go the colder it gets and it drizzles every now and then, so we put on our blue rain ponchos. We meet people working on their lands, gathering fruits, planting trees, greeting us.

Planting a coconut palm tree

Planting a coconut palm tree

After 2 hours, already a bit tired of walking uphill, we reach the trailhead where a warning sign explains that the hike to the mountain summit is between 2 and 3 hours long in one direction and should not be attempted after 10:30 a.m. It’s 10:00 a.m. so we are good to go. There is no one here to present our one-week park permits to, so we simply enter the park and start walking.

Maya at Morne Diablotin trailhead

Maya at Morne Diablotin trailhead

“A certified guide is strongly recommended”, the sign advises. We don’t have a guide as they charge somewhere between 50 and 100 $US per person for this hike.

.

.

In the beginning we walk slightly uphill on steps made of wood. Soon, the climb becomes steeper and the steps are replaced by roots. The forest is beautiful: giant wet ferns and tall trees covered with moss. The ground is very muddy from last night’s rain and our progress is slow, choosing where to step. After an hour I start thinking, this isn’t too bad. We can survive this terrain for 2 more hours.

Maya in the forest

Maya in the forest

Maya walking on roots

Maya walking on roots

The devil heard my though.

Just like that, the world transforms, like in a bad dream. Dark roots like monstrous intestines emerge from the ground to form an ugly twisted web all around us and above our heads.

.

.

The tropical rainforest is replaced by nightmarish woods with trees that grow upside-down and sideways, twist and disappear in the swampy ground. Never seen anything like it, except maybe in horror films. The trail is no more.

Maya

Maya

We are now in a labyrinth of hell, painfully making our way up and up between these giant slippery moss-covered roots and branches, climbing on boulders, walking on trees, sinking in mud. If it was just a section that ends after 15 minutes it would be a fun experience, but this nightmare goes on forever, hour after hour. We wish we had superhuman powers, we wish we were ninjas, or lizards who can crawl, or birds who can fly, so that we could save ourselves. Even a certified guide wouldn’t be of any help here unless he can perform miracles.

.

.

Three hours have passed and we are still in the infernal maze of roots and mud, still climbing up, still haven’t reach the summit. For the first time, I give up. I just don’t want to suffer anymore, and I know I have all this way, two hours of torture, to go back down. So I stop.

Mira

Mira

Ivo and Maya persist, determined to reach Dominica’s highest dome. I wait for them for one more hour, unable to sit anywhere, mud and roots covered with damp moss all around me. When they return, Ivo tells me it gets even worse further up and there is nothing really to see on top, especially with all those thick clouds. He had to carry Maya on his back a few times climbing up huge boulders and more of those hateful roots.

.

.

I can’t believe they are calling this “a trail”. How is this a trail in a national park?

mud

mud

Maya

Maya

We have walked to a cave in Guatemala up the mountain through a jungle without trail, cutting vegetation and making steps in the steep ground with machetes in order to pass, walking across precipices and fallen trees. We have hiked for two days, across different climates and terrains, to the highest Caribbean peak with guides and mules, sleeping in mountain shelters. But we have never seen such an impossible “trail” as the Morne Diablotin one. We have never felt so defeated by mud and roots, so at the end of our strength.

Maya

Maya

Somehow we manage to get back down to the trailhead without any of us getting injured, even though we all fall in the mud over branches now and then.

Maya fell in the mud

Maya fell in the mud

Ivo fell over branches

Ivo fell over branches

It’s 5:00 p.m. and we haven’t had the chance to stop and eat anywhere. We are starving, tired, destroyed. We sit on the road for a while and eat our sandwiches, then we hitch a ride in the back of a pickup truck returning from a day’s work at the farms, loaded with avocados, pumpkins, oranges, and bananas. Then back on the bus, and back home, on the boat.

Maya at the end of the journey

Maya at the end of the journey

It has been a crazy hike in the most surreal terrain ever and Maya, 11-years-old, did really great. She remained positive and enthusiastic the entire time, leading the group, jumping from branch to branch. And even though at the end of the journey she cried a little bit, from exhaustion and pain in the legs, she was really happy she made it. I didn’t cry, but I also didn’t make it all the way to the top, and I felt miserable most of the time. Yet, now, looking back at this unique journey, I feel proud and glad we went there. One more incredible story to tell, one more unforgettable memory. (Just don’t ask me to go hike up to Morne Diablotin ever again…)

Maya

Maya

Share

Tall is Her Body

Tall is her body, her spirit young and independent. With devastating energy, she is fresh and attractive like no other: Dominica, „Isle of beauty Isle of splendor, Isle, to all so rich and rare…“(Dominica’s National Anthem)

Plymouth anchorage, Dominica

Plymouth anchorage, Dominica

The independent island-nation of Dominica stands out in the group of the Lesser Antilles Islands like a gorgeous young girl in a crowd. The youngest of all other islands in the region she is still being shaped by volcanic and geothermal activity making her the island with the most diverse, rich, unspoiled nature. Tall mountains and volcano craters covered with rainforest, home of rare plant and animal species, hundreds of lakes, rivers and waterfalls, hot springs, sandy beaches and reefs: land and waters teaming with life.

Dominica, East Coast

Dominica, East Coast

Here, we climbed the tallest of her peaks: Morne Diablotin standing at 1,447 meters (4,747 ft) above the sea level, the most unconceivable hike we have ever done, and we walked up to Boiling Lake, the second largest hot-water spring in the world, a lake inside a crater that is actually boiling!

Mira at Boiling Lake, Dominica

Mira at Boiling Lake, Dominica

We jumped in deep river-ponds, we bathed in geothermal pools, we showered under spectacular waterfalls, and we swam among hot bubbles coming out of coral reefs.
In the forests, where wild mango, grapefruit, and banana trees offered us snacks, we met the green Sisserou parrots, endangered endemic birds, which flew above our heads screaming like mad sorcerous some cacophonic warnings. And on the road, near a vast banana plantation, a shy agouti crossed our path.

Huge grasshopper, Dominica

Huge grasshopper, Dominica

During his second voyage, Columbus, his imagination stiff by the tropical heat, gave her the present name, Dominica, as it was Sunday when he passed by on November 3, 1493, and he had run out of saints for naming islands. But her original inhabitants, the Carib and Kalinago Indians used to call their island Wai‘tu kubuli, meaning “Tall is her body” for her many volcanoes and mountains with peaks lost inside clouds.

View of Dominica's West Coast from Morne Diablotin

View of Dominica’s West Coast from Morne Diablotin

As the neighboring islands were settled by the French and the British, their native populations decimated, their lands planted with sugarcane harvested by imported African slaves, Dominica remained unsettled, a neutral territory and a sanctuary for all remaining Caribs in the region until the 18th century. Today, Dominica is the only Eastern Caribbean island where about 3,000 pre-Columbian Caribs still live in a few small villages on the east coast: a designated Carib Territory.

Ivo at Trafalgar Fall, Dominica

Ivo at Trafalgar Fall, Dominica

As we went to visit them, we met Matilda Archibald selling woven baskets and hats by the road to passing tourists. She offered us guavas from her garden and a homemade ice cream from a large spiky fruit we’ve never seen before. It was fragrant and sweet.
“Comeback and visit me again”, she said. We would love to comeback, we thought as we kept going.

Matilda Archibald, descendant of the Carib Indians, Carib Territory, Dominica

Matilda Archibald, descendant of the Carib Indians, Carib Territory, Dominica

Further down the road we marveled at stunning vistas from tall cliffs: gorgeous bays with vegetation-covered rocks sticking out of the sea among reefs, another one of the many locations on the island providing the film set for The Pirates of The Caribbean.

Dominica's East Coast

Dominica’s East Coast

Later, we went for a dip at Champagne Reef, near Roseau, the capital, where geothermal volcanic activity not far from the shore has transformed a large underwater area into a bowl of bubbling ticklish champagne. Snorkeling there is a magical fun experience with hot fuzzy bubbles bumping into your goggles.

GOPR1200
Yes, even though Dominica is the least popular of all the Caribbean destinations, getting half the amount of visitors per year than Haiti, even though her economy is very much struggling, as most independent Caribbean nations, with poverty and unemployment her biggest issues, and even though land and water pollution are threatening the health of her rivers and coastal areas, Dominica is still ‘The Nature Island’, very much self-sufficient, where agriculture is the main economy and the inhabitants produce and consume an impressive amount of local fruits and vegetables, with unlimited freshwater supplies, clean hydroelectric production, as well as a geothermal project developed by Iceland, and many effective social and healthcare resources available to the population.

Maya at Champagne Reef, Dominica

Maya at Champagne Reef, Dominica

This is the Caribbean island with the most rivers and nature trails, and we enjoyed every moment of our two week visit there. We fell deeply in love with Dominica. We even thought that if we had to choose only one island in the Caribbean where we would return and even live, it would be her.

Emerald Pond Waterfall, Dominica

Emerald Pond Waterfall, Dominica

 

Share

Фата Моргана: нашият плаващ дом

За тези от вас които се чудят как така е възможно да живеем на лодка и какво ли представлява тя, от какво е направена, колко е голяма, колко стаи има и т.н., написах следната статия.

Когато започнете да си търсите лодка ще забележите, че процесът много наподобява на ухажване и избиране на бъдещата ви съпруга. Понякога е любов от пръв поглед, понякога си е чиста пресметливост. Но винаги бъдете готови за огромни разхди по поддръжката, особено в началото, особено ако е някоя голяма красавица. С времето нещата се уталожват.

Щом си купите лодката започва вашият сложен съвместен живот, докато Нептун не ви раздели. Понякога чуствата се засилват след като се опознаете, понякога се разочаровате и се разделяте завинаги; намирате си друга, по-добра. Често, след години съвместен живот, има много неща които ви дразнят, но и много неща които все още ви свързват: заедно сте преживели толкова много щастливи и толкова много неприятни мигове. На моменти я мразите, на моменти я обичате, но в трудни ситуации винаги разчитате на нея. Така е с лодките.

Мира и Фата Моргана

Мира и Фата Моргана

В началото незнаехме нищо за яхти и още по-малко за катамарани (двукорпусни лодки), нямахме никакъв опит в мореплаването и ветроходството и ни беше страх да не купим някой неадекватен боклук, който на втория ден да се разпадне. Започнахме да четем всичко каквото ни попадне за лодки и да говорим с хора, които знаят повече от нас и постепенно научихме доста и си изградихме някаква представа за това какво бихме искали да представлява нашият плаващ дом.

Ivo

Ivo

На първо място искахме да е здрава, сигурна и устойчива на лошо време, способна да прекосява океани. На второ място искахме да е достатъчно голяма и комфортна за нашето четиричленно семейство, за да не се чустваме притеснени или мизерни. На трето място, искахме лодката ни да е способна да се движии само на платна, без да ползваме мотора, тъй като се оказа, че много яхти са направени да се движат на мотор повечето време. Наричат ги „моторни ветроходи“.
В крайна сметка купихме 12 метров катамаран „леопард“ построен през 2001 година в Южна Африка, защото решихме че отговаря на всички наши изисквания. Фата Моргана е тежка, стабилна и сигурна лодка, изглежда малка отвън, но е е обширна и комфортна отвътре и въпреки че има не един ами два мотора по 44 конски сили всеки, не ни се налага да ги ползваме често.

Фата Моргана

Фата Моргана

Направена е от фибростъкло, материала от който се произвеждат повечето яхти в днешно време. Фибростъклото е лека и изключително здрава сплав която не ръждясва за разлика от метала и не изгнива за разлика от дървото. Също така е лесна за почистване и поддръжка. Но различните модели и видове лодки в зависимост от предназначението им са построени с различни видове и количество фибростъкло.
Някои яхти са направени със съвсем малко материал и са много леки, със стени тънки като хартийки, френските Бенето и Жано например. Те изглеждат луксозни отвътре, с бели кожени дивани, но не са пригодени за прекосяване на океани и за лошо време, а само за няколко-часови екскурзийки край френската ривиера. Тези са така наречените „яхти за удоволствие“ и са сравнително евтини. Лодките които участват в състезания и регати също са леки, защото колкото са по-леки толкова са и по-бързи, но са много по-качествени от ефирните яхти за удоволствие. Презокеанските яхти са направени с повече и с по-здрав материал и са доста по-тежки, пригодени за големи вълни, но са и по-скъпи. Те са по-сигурни, но често (не винаги) са и по-бавни. Наричат ги „тухли“. Нашата Фата Моргана е от тухлите.

Иво

Иво

Също така държавата в която е построена лодката има значение. Около Южна Африка са едни от най-турболентните опасни води в света с безмилостни ветрове, огромни вълни и силни течения. Кой не е чувал за Нос Добра Надежда и неговата репутация? Затова, яхтите построени там са направени с цел да устоят на лоши метеорологични условия.

Фата Моргана

Фата Моргана

На второ място в списъка ни с изисквания беше пространството и разположението вътре в лодката. Не сме тръгнали на къмпинг за 1-2 месеца, нито на състезание. Смятаме да живеем на вода години наред. Затова лодката ни прилича на къща отвътре, а не на палатка, с всички удобства и комфорт. Имаме 3 идентични големи кабини всяка с двуместно легло и много място за дрехи, книги, играчки и т.н. Имаме си бели чаршафи и възглавници, също като в къща, само дето матраците са направени от специален бързо-съхнещ дунапрен за лодки.

Фата Моргана-Разположение

Фата Моргана-Разположение

1.-Кабина (склад)

2-Кабината на Мая

3-Кабината на Иво и Мира

4-Салон

5-кухня

6-тоалетна

7-тоалетна

8-баня

9-рулево

Кабината на Иво и Мира

Кабината на Иво и Мира

Кабината на Мая (вечен безпорядък)

Кабината на Мая (вечен безпорядък)

Стълбите от кухнята към левият корпус

Стълбите от кухнята към левият корпус

В левият корпус се намират двете кабини на Мая и на Виктор, с тесен коридор и тоалетна посредата. Сега когато Виктор вече не живее с нас на лодката, ползваме неговата кабина за склад. В десният корпус се намира нашата кабина, малка тоалетна и голяма баня с душ. По средата между двата корпуса има издигнато помещение разделено на две пространства. По-голямото е салона с 4-5-местен диван около трапезарна маса, която може да слиза надолу с механизъм и се превръща в думестно легло за гости, а по-малкото е кухнята където си имам мивка с две ванички, електрически хладилник и фризер с хоризонтално затваряне, фурна с двоен котлон на газ и няколко шкафчета и долапчета.

Леглото на Иво и Мира

Леглото на Иво и Мира (с прозерец към звездите)

кухнята

кухнята и хола

Печката, машината за хляб и др.

Печката, машината за хляб и др.

Всеки сантиметър на лодката е максимално уползотворен, няма нито едно неизползваемо място. В предната тясна част на корпусите, под леглата и под дивана има големи пространства за багажи и провизии. Двете тоалетнички са доста тесни, и ако си един много дебел човек няма да можеш да се събереш вътре. Дори „голямата баня с душа“ най-вероятно би ви се сторила малка, ако не сте живяли на лодка преди и ако я сравнявате с банята в къщи. Но имайте в предвид, че много лодки изобщо нямат нито бани нито тоалетни. Само една кофа с въже на дръжката…

Тоалетната до спалняата на Иво и Мира

Тоалетната до спалняата на Иво и Мира (електрическа, работи с копче, което помпа морска вода)

"Голямата" баня с душ

„Голямата“ баня с душ

Но най-обширното пространство на нашата яхта, където си прекарваме най-много време е „верандата“ в задната част където е руля. Там имаме втора маса с място за 6 човека и още 2 места срещу масата. В сравнение с повечето 12-метрови лодки, еднокарпусни и катамарани, нашата веранда е огромна. Когато имаме гости спокойно се събираме десетина човека. Тук се храним и гледаме филми вечерно време на ротиращ се телевизор, който Иво монтира и можем да гледаме в салона или на верандата.

Верандичката. В Гватемала на гости ни дойде цялото село индианци от племето Кекчи.

Верандичката. В Гватемала на гости ни дойде цялото село индианци от племето Кекчи.

Когато бяхме в Гватемала платихме да ни ушият от специален прозрачен материал заграждение, нещо като „опаковка“ на верандата. Прилича малко на оранжерия или на остъклен балкон, само че има ципове и може да се отваря напълно от всички страни за да не се запарваме вътре като доматчета в горещините на тропиците. Но ако стане студено, по време на дъжд или когато плаваме и вода хвърчи от всякъде, затваряме „оранжерията“ и така нищо вътре не се мокри.

The cockpit with its new enclosure

The cockpit with its new enclosure

Много от нещата на нашата лодка построихме и променихме след като я купихме. Например, Иво напълно промени механизма за вдигане на дингито от водата, който преграждаше достъпа към задната част на лодката и сега там спокойно си минаваме и даже си монтирахме барбекю на парапетчето. Често си печем рибка, пилешки крилца, пържолки, каквото изпадне. Освен това, махнахме мекия покрив над верандичката и построихме твърд покрив от фибростъкло върху който монтирахме поле от слънчеви батерии. Произвеждаме повече ток от колкото имаме нужда и захранваме всички електронни уреди на борда: хладилника, компютрите, телевизора, лампите, машината за превръщане на морска вода в сладка и т.н. Колегите-мореплаватели навсякъде ни завиждат за слънчевите батерии и литиумните акумулатори, а ние по цели вечери светим като коледна елхичка, правим си лед, аз даже си ползвам машината за правене на хляб и изобщо не пестим ток, имаме прекалено много.

Най-задната част на Фата Моргана

Най-задната част на Фата Моргана

Иво и Виктор монтират слънчевите батерии

Иво и Виктор монтират слънчевите батерии

Повечето хора имат дизелови или бензинови генератори и периодично ги пускат да си зареждат акумулатроните батерии, които им зареждат електрониките. Ако нямат генератор, направо пускат двигтеля на лодката който върши същата работа, но харчи още повече гориво. Често това им е оправданието защо не плават на платна дори когато имат благоприятен вятър, ами се придвижват на мотори. Да заредим батериите, казват. Ние сме едни от малкото, които нямат генератор и нямат нужда от генератор, нито ни се налага да включваме двигателите за да зареждаме акумулаторите. Слънчевите батерии са ни предостатъчни, с 1500 вата зареждащи литиумни акумулатори, които Иво след дълго четене в интернет намери много евтини, купи и инсталира сам. Всъщност, до сега не сме срещнали нито сме чували за друга лодка с литиумни акумулаторни батерии, произвеждаща подобно количство слънчева енергия, която няма нужда да купува гориво за правене на ток. Нито ни трябва гориво да се придвижваме, защото използваме изключително само платната и вятъра.

Поле от слънчеви батерии (снимка от мачтата)

Поле от слънчеви батерии (снимка от мачтата)

И както споменах, с безплатната слънчева енергия си произвеждаме безплатна питейна вода с помощта на десалинаторна машина, която инсталирахме още в началото. Машината има капацитет да прави 50 литра вода на час и харчи 11-12 ампера ток на час. За да поддържаме пълни до дупка водните резервоари на лодката които побират 800 литра вода, пускаме десалинаторната машина за по 1-2 часа на всеки 2-3 дена. Тя работи на принципа на обратната осмоза, или прекарване на морската вода чрез много високо налягане през филтри. Резултата е прясна вода лишена от всякакви соли и минерали, чиста течност, напълно годна за пиене и не по-малко „вкусна“ от обикновенната сладка вода, само че без хлор и без минерали. Чиста Н2О която ползваме не само за пиене, но и за миене, за къпане и за пране, без да пестим много. Къпем се всеки ден по 1-2 пъти и перем на ръка в кофи само със сладка вода. Когато е облачно и дъждовно, правим по-малко ток, но и харчим по-малко защото не се налага да пускаме машината за вода, ами събираме дъждовна вода посредством маркучи, които се спускат от двете страни на големият твърд покрив към кофи или директоно към резервоарите за вода.

Пране на лодката

Пране на лодката

И така, оборудвахме лодката и я превърнахме в напълно независим от всякакви горива кораб. Повечето хора ходят да зареждат дизел или бензин поне 1-2 пъти в месеца: за лодката, за дингито или за генератора. Ние изобщо не зареждаме. Това ни спестява не само огромно количество пари, но и ни позволява да пуснем котва в някой безлюден залив, където наблизо няма жива душа, и да си стоим там неограничено време, без да имаме нужда да зареждаме бензин, дизел или сладка вода. Освен това по този начин съвестта ни е чиста спрямо природата. Фата Моргана е напълно екологична и не замърсяаваме нито водата нито въздуха. Също така си имаме триместен каяк и само него си го ползваме да ходим до брега и навсякъде, дори на места където дингитата немогат да ходят. Каяка ни се казва Агент Оранжев (кръстен на химичното оръжие използвано от американската армия по време на войната във Виетнам) и си го обичаме като член от семейството. Подариха ни го едни приятели от флорида. Старичък и очукан е, ама ни върши неоценима работа.

Ivo pulling the boat with the kayak in deadcalm. The engines remained turned off...

Ivo pulling the boat with the kayak in deadcalm. The engines remained turned off…

Катамараните имат няколко много големи предимства пред еднокарпусните лодки и няколко много големи недостатъка.

С Иво не претендираме да сме експерти по въпроса, но ето какво сме научили:

Предимства:

1. катамараните газят по-плитко,
2. са по-бързи,
3. имат повече пространство вътре,
4. могат да излизат на плажа без да се килват на една страна,
5. когато са закотвени и има вълни не се клатушкат,
6. не се накланят по време на преходи,
7. ако случайно се преобърнат не потъват.

Недостатъци:

1. вероятноста да се преобърнат е по-голяма,
2. веднъж като се обърнат е почти невъзможно да се изправят с мачтата нагоре,
3. минималният ъгъл срещу вятъра е по-голям (това само хора с лодки могат да го разберат)
4. по време на преходи вълните се удрят в „коремчето“ им,
5. и са по-скъпи.

Фата Моргана, Антигуа

Фата Моргана, Антигуа

Катамараните газят плитко

Еднокорпусните лодки имат дълбоки тежки килове, които им дават стабилност. Катамараните нямат нужда от килове, защото тяхната сабилност идва от факта, че имат два корпуса, все едно са широко разкрачени на два крака, а не балансират на един. Разликата в дълбочината на газене между катамараните и еднокорпусните лодки е не повече от метър-метър и половина, но е от голямо значение. На много места по света, на Бахамите например, около рифовете и малките островчета, само плитко газещи лодки имат достъп. Веднъж ни се наложи да минаваме през едно много плитко местенце между два острова и десният ни корпус леко опря пясъка. Но минахме и си спестихме огромна заобиколка. Ако бяхме с еднокорпусна лодка, нямаше да успеем, щяхме да се забием в пясъка и да се килнем на една страна. Също така, факта че газим плитко ни позволява да пуснем котва на две крачки от брега и да си плуваме до плажа. Еднокорпусните винаги са по-назад, в по-дълбокото.

На котва, Форт д' Франс, Мартиника

На котва, Форт д’ Франс, Мартиника

Катамараните са по-бързи

Защото нямат дълбоки килове а стоят на повърхността, катамараните и тримараните са принципно доста по-бързи от еднокорпусните лодки. Скоростта на всяка еднокорпусна яхта зависи от дължината на корпуса. Колкото са по-дълги, толкова са по-бързи. Има си математическа формула по която може да се изчисли колко е максималната скорост на дадена лодка спрямо дължината и тежестта и, независимо от скоростта на вятъра. Цяла наука е. Скоростта на катамараните е теоритически неограничена и зависи от тежестта на лодката и скоростта на вятъра.

.

.

Катамараните имат повече пространство

12-метров катамаран има почти двойно повече пространство вътре от 12-метрова еднокорпусна лодка. Квадраурата на нашата 12-метрова (38 фута) лодка: количеството каюти, тоалетни, бани, размера на „верандата“, салона и кухнята, се равнява на повече от 18-метрова (50 фута)еднокорпусна лодка. Ние искахме да купим просторна яхта с място за четири човека вътре но не много голяма, защото колкото е по-дълга лодката, толкова е по-трудна за управляване, има нужда от по-голям екипаж и е с по-скъпа поддръжка. Пристанищните такси или таксите за ремонт се изчисляват спрямо дължина на лодката, не квадратура. Това означава, че нашата Фата Моргана, въпреки че вътре има пространство като за 18-метрова лодка, плаща почти навсякъде цената за 12-метрова лодка. Някои по-луксозни пристанища в Европа таксуват катамараните двойно, но в повечето места по света все още ги таксуват според линейна дължина, независимо дали са еднокорпусни или дву-корпусни.

Кухня и салон, Фата Моргана

Кухня и салон, Фата Моргана

 

 

Катамараните могат да излизат на сушата

Еднокорпусните лодки не могат да се засилят и да излязат на плажа без това да има фатални последствия. Катамараните могат, защото имат два корпуса и нямат килове.

Fata Morgana at anchor in Barbuda

Fata Morgana at anchor in Barbuda

Катамараните не се клатушкат

Не само докато плават, но и в някои пристанища където се образуват вълни, катамараните, разкрачени и стабилни, нито се накланят нито се клатушкат, докато еднокорпусните танцуват наяво-надясно, чаши и чинии падат по земята и хората се оплакват от морска болест.

Катамарани в Мартиника

Катамарани в Мартиника

Катамараните не се накланят

Ако сте на еднокорпусна лодка, преди да тръгнете на плаване, трябва да приберете всичко което евентуално може да падне, защото ви предстоят часове или дни наклонени на ляво или на дясно, под ъгъл между 10 и 45 градуса. Леглото ви е под 45 градуса, масата ви е под 45 градуса, тоалетната ви е под 45 градуса. Защото вятъра винаги напъва от едната страна и еднокорпусната яхта се накланя на другата. Не и катамарана. Катамарана си стои вертикално изправен стъпал на двата си корпуса и можете да си готвите, спите, и вървите без да балансирате по наклонени повърхности. Аз често правя палачинки докато плаваме. Ако сте на еднокорпусна лодка, забравете за палачинки.

Фата Моргана плава покрай Мартиника, Диамантената Скала

Фата Моргана плава покрай Мартиника, Диамантената Скала

Катамараните не потъват

Всички лодки потъват, дори и катамараните, ако се натрошат на малки парченца. Но ако само се преобърнат при буря например, няма да потънат ами ще си останат на повърхността, защото в конструкцията им има много въздушни пространства, като термуси са. Еднокорпусните лодки, ако се преобърнат, се пълнят с вода и потъват за няколко часа или за няколко минути…

.

Фата Моргана, Бахамите

Катамараните се преобръщат по-често

Поради липсата на тежък кил който да ги дърпа надолу, опасността да се превъртят е по-голяма при катамараните. За това трябва много да се внимава, особено при силни внезапни странични пориви на вятъра. Но ако капитана знае какво прави и внимава, ако не се състезава с други лодки и намаля повърхността на платната, не ги държи натегнати и ги наглася правилно спрямо силата и посоката на вятъра, вероятността да се преобърне катамаран намаля значително. Най-често това се случва при състезания.

.

Регата, Джордж Таун, Бахамите

Катамараните не могат да се изправят ако се преобърнат

Понякога, по време на буря, се е случвало еднокорпусни лодки да се преобърнат и да се изправят отново с мачтата нагоре. Казва се „поворот овърборд“ ако не се лъжа. Първата вълна ги събаря, следващата ги завърта още повече и те се изправят, благодарение на кила. Катамараните, ако се катурнат, така си остават, освен ако не дойде специален кран да ги вдигне… Дано не се случва, нито на катамараните, нито на еднокорпусните…Не ми се иска да попадаме в нито една от двете ситуации…

 

Мая

Мая

Катамараните се движат с по-голям ъгъл срещу вятъра

Нито една платноходка не може да се движи срещу вятъра на платна, физически е невъзможно. Затова, когато вятърът духа точно от посоката в която искаме да отидем, се налага да караме в зиг-заг, така че вятърът да идва под минималния възможен ъгъл. Този ъгъл е по-малък при еднокорпусните лодки и е по-голям при катамараните. Колкото е по-малък ъгълът, толкова по-добре, защото отклонението е по-малко. И така, катамараните имамт по-голям ъгъл, но пък са по-бързи, така че загубата откъм ъгъла се компенсира откъм скоростта.

.

.

Катамараните имат „коремчета“ в които се блъскат вълните

По време на преход, когато вълните са насрещни и по-големи, се удрят от време на време в средната повдигната част на катамараните между двата корпуса и не е приятно. Бум-бум, но не е опасно и се свиква, а и не се случва много често, само при определени условия.

Fata Morgana, Barbuda

Fata Morgana, Barbuda

Катамараните са по-скъпи

Цените на яхтите, за разлика от цените на дрехите и обувките които често са нелогични, са почти без изключение пропрционални с качеството. Колкото е по-скъпа една лодка, толквоа е по-добра. Ако намерите евтина, нова, здрава, луксозна яхта, значи сънувате. Или е евтина или е качествена. Ако е качествена и евтина, значи е много стара и най-вероятно има нужда от огромен ремонт, който може да ви излезе още по-солен. Катамараните са новото поколение лодки направени с по-добри материали и технологии и предлагат много повече пространство и комфорт, по време на преход и на котва. Затова са и принципно по-скъпи. Един катамаран като Фата Моргана струва колкото къщата ни в Канада, а често може и да е по-скъп.

Mira suntanning and enjoying the view on board Fata Morgana

Mira suntanning and enjoying the view on board Fata Morgana

 

Като цяло сме много доволни от нашият избор на лодка. Беше любов от пръв поглед, която се засилва с времето. Разчитаме много на Фата Моргана и се надяваме връзката ни да е дълготрайна.

.

Надявам се, че от този изчерпателен доклад сте добили по-ясна представа за нашата лодка и за лодките по принцип. Може би дори вече знаете какъв бихте искали да е вашият бъдещ плаващ дом? Така както за всеки влак, така и за всяка лодка си има пътници. Отговорите на следните въпроси ще ви помогнат да определите коя е идеалната лодка за вас: с колко пари разполагате, къде смятате да плавате, как смятате да плавате (платна?мотори?), колко време, с колко човека на борда, с какво сте готови да правите компромиси и с каво не сте(пространство, лукс, мизерия, естетика).
Успех!

Фата Моргана, Мартиника

Фата Моргана, Мартиника

.

В следващият епизод ще ви разкажа за това как си купихме яйца в Куба и други преживелици.

Предишни статии на български език можете да намерите тук.

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Plastic Calypso

Full Moon Rising over Plymouth anchorage, Dominica

Full Moon Rising over Portsmouth anchorage, Dominica

Our journey in Dominica begins with a nice little boat party in the Portsmouth anchorage aboard Fata Morgana in honor of the big fish we caught on the way. I prepare yummy fried fish-fillets breaded with egg-and-flour mixture and we invite our boat-friends: Tina and Mark from s/v Rainbow, Bev from s/v Aseka, and Mel and Caryn from s/v Passages with whom we’ve been sailing together since Guadeloupe.

Mira with a King Fish

Mira with a King Fish

That evening we make plans to organize some activities together on the island. We decide to visit Indian River the next day. Bev has already arranged a “boat –boy” for all of us. His name is Albert and he will be our Indian River guide for 50 EC ($18 US) per person.

In Dominica, when a yacht arrives in an anchorage, a bunch of small wooden powerboats race to offer all sorts of services: organized guided excursions, small boat-works, transportation, local fruits and vegetables, fish and lobster, and anything else that the cruiser might need, for a fee. These are the Portsmouth Association of Yacht Services (PAYS) known as boat-boys and they and their families depend on the visiting cruisers, who, from their part, are very conscious about their role for supporting the local economy.

Albert

Albert

For Ivo and me $18 US per person ($50 US for the three of us with Maya) for a small tourist activity is a huge expense we would normally avoid. Most cruisers who are for the most part either retired and receive a monthly pension or wealthier couples on a year or two sabbatical vacation have a bigger budget than us. They buy souvenirs, go to restaurants, hire guides, cars, and in general enjoy themselves spending money like tourists do. Which is great, but it is just not our case. Our journey is all about simplicity, minimalism, self-sufficiency, off-the-grid way of life, and finding ways of traveling and exploring the world outside of the system with minimal spending. Plus, we have no regular income, and we are not planning to return to a land-based life and work any time soon, so the longer our savings last, the longer our journey will be. For us $50 US equals the amount of money we normally spend for food for the entire family for a week. But in Dominica we decide to participate, at least this once, in supporting the local economy, and so we sign up for the Indian River expedition.

Dominica, The Nature Island

Dominica, The Nature Island

Dominica, nicknamed The Nature Island, is a 750 square kilometers (290 square miles) island famous for its unspoiled natural beauty, lush rainforest mountains, abundant wildlife, and many rivers, 365 to be exact, “one for each day of the year” as they like to say. A guided expedition to Indian River is a must for the cruisers arriving in Portsmouth, the number one destination, featured in cruising guides again and again as “an amazing experience, unlike anything else you find in the Eastern Caribbean.” (Chris Doyle, The Cruising Guide to the Leeward Islands, 12th edition, p.455)

 Indian River, Dominica

Indian River, Dominica

Our guide Albert picks us up at 8 a.m. the next morning and we ride in his motorboat from the anchorage to the entrance of the park. It costs $5 per person to enter, but we buy $12 park permits good for a week for all of the national parks on the island as we are planning to explore Dominica’s interior thoroughly. Beyond the bridge, Albert stops the engine and starts rowing up a wide green river.

Maya enjoying the ride, Indian River, Dominica

Maya enjoying the ride, Indian River, Dominica

Soon the river splits in two channels and we enter the narrow one on the left amidst thick swamp vegetation and bloodwood trees with tangled roots like monstrous intestines above the damp ground, home of giant blue crabs. Albert tells us all sort of interesting and curious facts about the nature here, the trees and the ferns, the animal life, and the history and traditions of the island. He explains that if you cut the bark of the bloodwood tree a thick red sap will start oozing, like blood.

Albert showing Bev and Caryn some interesting plant

Albert showing Bev and Caryn some interesting plant

We reach a spot where a small creepy shack stands on the shore: Calypso’s house. Johnny Depp has been here as well as in many other locations throughout the island during the filming of The Pirates of the Caribbean. We are thrilled. Indian River with its bloodwood trees and mysterious swamp vegetation crawling with huge crabs is definitely the perfect set for the eerie Calypso scene.

Calypso's Forest Shack

Calypso’s Forest Shack

But we also start noticing trash here and there on the sides of the river, foam cups and plastic bottles. I ask Albert who is supposed to clean the river and he says it’s the park’s job.

Trash in Indian River, Dominica

Trash in Indian River, Dominica

We continue on our tour and get to the Bush Bar further upriver. It’s a nice little bar and restaurant, built for the tourists, among a forest-garden with beautiful trees and flowers, populated by birds, lizards, and butterflies.

.

.

Then we row back to the entrance and back on the boats. The whole tour takes about 1- 1.5 hours thanks to Albert who takes his time talking about the nature and all sorts of things. Otherwise, the area we covered is not big at all, and we could have done the trip with our kayak in 10 minutes. It was a wonderful experience nevertheless, but both Ivo and I think it was not worth $50. We realize, too late, that we could have gone in the park with our kayak without a guide, saving the 50 bucks. The only rule there is not to use engines upriver (in order not to pollute the waters!?). Guides are not compulsory in any of Dominica’s National Parks. But the most disappointing part was all the garbage around and the park’s official’s attitude towards it.

Maya and Ivo

Maya and Ivo

The Indian River guides and personal sit near the park’s entrance all day waiting for tourists, and during the hurricane season they don’t have much work. But instead of spending some of their time cleaning the river which is their source of income, they just sit around all day, smoking and drinking, doing nothing.

Indian River, Dominica

Indian River, Dominica

The trash-in-the-river situation started bothering us more and more and a few days after our Indian River expedition Ivo and I comeback there with our kayak and with a big garbage bag. We spend about 1-1.5 hours, the same amount of time like last time, cleaning the area. But we realize we need much more than one garbage bags.

Mira collecting trash in Indian River, Dominica

Mira collecting trash in Indian River, Dominica

As we get further upriver where Albert didn’t take us last time, we see more and more trash floating around or stuck in the roots of the bloodwood trees. We get to a point where this channel borders a road and a residential area.

Plastic trash in Indian River, Dominica

Plastic trash in Indian River, Dominica

Apparently, people use the river to dump their trash from the road and the trash slowly makes its way down to the park. We are appalled. We will need a crew with shovels and lots of garbage bags or a truck if we want to clean up all this.

A bag full of trash, Calypso's house in the background, Indian River, Dominica

A bag full of trash, Calypso’s house in the background, Indian River, Dominica

Very disappointed, we turn back with our garbage bag full since a long time and we head home, to the boat. At the park’s exit where we go to deposit the river garbage, one of the guides tells us that we are supposed to pay a fee if we want to dispose of garbage. He thinks it’s our boat garbage! Both Ivo and I are about the explode, but I calmly explain that this is not our garbage but theirs, and leave.

Ivo with trash, Indian River, Dominica

Ivo with trash, Indian River, Dominica

We feel sorry for “The Nature Island” and its “365 rivers, one for each day of the year”. Who knows how many of these rivers are still flowing, and how many are dry, clogged with litter, extinct.
It is up to the local people and its government to address the issue of land and water pollution in Dominica, to protect their natural resources, and educate the inhabitants of the island about all this, before it is too late.
But also, what can we, the visitors, do to help restore nature’s unspoiled beauty, besides “supporting the local economy” with unrealistic guide fees, which according to Chris Doyle’s guide, are supposed to go towards the maintenance of the parks?

Indian River, Dominica

Indian River, Dominica

*This article by Mira Nencheva has been publish in www.caribbeancompass.com

Share