Кайтсърфинг в Никарагуа

.

.

„Кайтсърфинг“ е екстремен и опасен спорт, към който някои хора се пристрастяват и се вманиячават напълно. За такива хора няма нищо по-важно на света от кайтсърфинга. Работа, семейство и всичко останало няма значение и единственото нещо, което ги вълнува е вятърът. Най-вманияченият кайтсърфист, който някога сме срещали е нашият приятел Радо, при когото бяхме на гости в Никарагуа. Той ходи да кайтва по всяко време на деня и нощта, стига да има подходящ вятър, като понякога кара с колата часове наред, за да стигне до „мястото“. Даже ако метеорит удари планетата Земя и всичко се взриви- няма значение, стига да остане море и вятър за кайтване- Радо ще е доволен!

Rado

Радо

А вятър- колкото искаш по бреговете на езеро Никарагуа, през повечето дни. И повечето дни Радо е там- лети из облаците сам или в компанията на някои от приятелите му кайтсърфисти. Един от тях е Динко- още един българин и прекрасен човек, живеещ в Манагуа, а по времето когато бяхме в Никарагуа и Иво се присъедини.

Dinko

Динко

Ivo, Rado and Dinko ktesurfing in Nicaragua

Иво, Радо и Динко

С пристигането ни в Манагуа, си разпъваме палатката в задния двор на Радо, където къмпингуваме през двете седмици, през които посещаваме държавата. На следващата сутрин, натоварваме кайтовете в колата на Радо. Той има няколко различни кайта и дъски и постоянно планира да си купува още. Караме посока Гранада около един час и после свиваме по един черен път към някакво „специално място“ на езерото, където плажът е широк, а вълните са големи, образувани от силните източни ветрове, отправили се към Тихия Океан на запад. Пътят се превръща в пясъчна ивица насред пасища. Минаваме през някакво малко бедняшко селце. Кучета, кокошки и босоноги деца бродят в прахуляка. Дебели гигантски паяжини са превзели околността и задушават храстите и дърветата край пътя, обвили огради и къщи. После дълго караме по плажната ивица.

.

.

.

.

.

.

Пристигаме на „мястото“. Обожавам да придружавам Иво и Радо, когато отиват да кайтват, най-вече заради тези безлюдни, трудно-достижими места, на които ни води Радо- невероятно красиви и не-туристически. Плажът е пуст и само една самотна бяла чапла се взира търпеливо във водата край брега; езерото е тъмно и развълнувано от вятъра. На хоризонта стърчат двата перфектни конуса на вулканите Мадерас и Консепсион, кацнали на остров Ометепе.

Lake Nicaragua

Езерото Никарагуа

.

.

Lago Cocibolca (Mar Dulce- „сладко море“) или Езерото Никарагуа е тектонско плавателно езеро, покриващо над 8000 км2 територия. Това е най-голямото езеро в Централна Америка и 19-то по големина езеро в света, малко по-малко от езерото Титикака. И въпреки, че то се намира съвсем близо до Тихия Океан на запад, река Сан Хуан го свързва с Карибско море на изток, от където преди няколко века пирати са навлизали, за да атакуват богатата колониална столица Гранада. Съществува проект, още преди повече от 100 години, за направата на канал свързващ Тихия с Атлантическия океан подобно на Панамския Канал, но поради ред причини (най-вече финансови), проектът е все още само на хартия.

.

.

Езерото е ветровито и има репутация за внезапни мощни бурии. Перфектно е за кайтване целогодишно.

.

.

Но кайтсърфингът не е „фасулска работа“… Освен, че е труден спорт, непрекъснато се налага да се ремонтира екипировката: надуваемия пояс все се пука, а платното все се къса. Особено, ако си новак, като Иво. Първите два пъти на езерото, той кайтва предимно около, над и във дърветата по бега…

.

.

Но, с времето човек се научава и накрая даже Иво започна да се кефи с кайта.

.

.

Доката Иво, Радо и Динко хвърчат напред-назад, Мая и Кати (дъщерята на Радо) си играят из вълните, правят пясъчни фигури и рисунки, състезават се във водата.

Cathy and Maya

Cathy and Maya

.

.

А докато момичета се забавляват, аз се пазаря с един местен за две дини. Той ме завежда в бостана- сама да си избера дините- и безплатно чупи една-две да ги пробваме дали са узрели и червени. Узрели и червени са!

.

Мира и човека с дините

.

.

СНИМКИ ОТ ЕЗЕРОТО

.

.

.

.

.

.

.

Динко

Rado

Радо

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Иво

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Динко

.

.

.

.

КАЙТСЪРФИНГ (от Уикипедия)

Кайтсърф или кайтсърфинг (на английски: kitesurfing, образувано от думите kite – хвърчило и surf – сърф) е сравнително нов спорт.

История

Първите сведения за използване на хвърчило с цел придвижване датират още от 13 век. Това са направили китайците. По-късно (1800 г.) Джордж Покок започва да използва хвърчила, прикрепени към каруци и лодки и така ги придвижва с помощта на вятъра. Той постига това с помощта на същите принципи за движение по и срещу вятъра, които се използват във ветроходството, а хвърчилата му са със същата четирилинийна система за контрол, която е използвана и от съвременните кайтове. Първите сведения за изминато по-голямо разстояние по вода, благодарение на вятъра, датират от 1903 г., когато Самуел Коди пресича Ламанша с малка лодка, задвижвана с хвърчило. Друг рекорд, който остава в историята, е на Ян Дей, който достига скорост от 40км/ч с катамаран през 1978 г. Но като създатели на познатото ни хвърчило за кайтсърфинг остават двамата братя французи Доминик и Бруно Легано. През ноември 1984 г. те патентоват дизайна на първото надуваемо хвърчило за кайтсърфинг. Чак след 13 години (1997 г.) Рафаел Селс и Лорън Нес започват да провеждат обучения за професионални състезатели. Година по-късно вече има създадени и училища по кайтсърфинг. Първото състезание се провежда през септември 1998 г. на остров Мауи и е спечелено от Флаш Остин. Веднага след това започват да се организират и много други състезания по целия свят. Днес кайтсърфингът става все по-популярен спорт. До 2006 г. има данни за около 150 000 – 200 000 човека, които практикуват този спорт.

Световните организации по кайтсърфинг са:

The Professional Kiteboard Riders Association (PKRA),
KITEBOARD PRO WOURLD TOUR (KPWT),
International Kiteboarding Association (IKA)

Рекорди

Kristin Boese поставя световен рекорд със спечелването на цели 9 световни купи. Новият световен рекорд за скорост е 50.98 kts и е постигнат от Alexandre Caizergues. Последният световен рекорд за изминато разстояние с кайт е поставен на 24 юли 2007 г. от Raphaël Salles. Той изминава разстоянието от Сен Тропе до Калви (207км) за 5 часа и половина.

Популярни дестинации

В България това са: Бургас, Сарафово, Поморие, Варна, Вромос, къмпингите Градина, Златна рибка и др. По света: Бразилия, Хавайски острови, Канарски острови, Мароко, Египет, Тарифа, Тунис и др.

Подобни статии от блога:

Кайтсърф в Аруба

Кайтсърфинг в Сан Блас

Кайтсърфинг в Панама

______________________________________________________

Намерете ни във Facebook @The Life Nomadik
Подкрепете ни в Patreon @The Life Nomadik
Гледайте ни в You Tube @Fata Morgana

Share

Безплатен къмпинг на полуостров Оса

Безплатен къмпинг на полуостров Оса

След първите ни три дни в Коста Рика на гости на Станимира и Ангел в Ел Голфито, където си починахме в „къщата на дъното на джунглата“, стягаме раниците и потегляме за Пуерто Хименес- един от основните градове на полуостров Оса и мястото, от където се тръгва за парк Корковадо. Пристигаме там с едно малко корабче, което потегля от Голфито на всеки час, струва по 6$ на човек и пресича до отсреща за 40 минути.

.

На пристанището в Ел Голфито

.

Мая чака корабчето

 

Пуерто Хименес се оказва, че е село с една единствена асфалтирана главна улица, пълно с хостели и туристически агенции, които предлагат турове до корковадо и околностите. Още щом стъпваме на улицата, разни коли започват да спират до нас и шофьорите заговорнически и мръснишката започват да ни предлагат такси-услугите си. Нелеганите си такси-услуги, защото те са обикновени коли, а не таксита. Изглежда всички коли в Пуерто Хименес се правят на таксита и се опитват да изръчкат по някой-друг долар от туристите, които тук се смятата за много богати. В началото учтиво им отказвае, после по-грубо и накрая спираме да им отговаряме. Ще ни се да ни оставят на мира. Дошли сме не да се возим в таксита или да плащаме за турове с гидове, а да вървим и да спим на палатки безплатно, по стъпките на Тери и Иван- други двама български пътешественици, които са минали от тук преди нас.

.

Иво и Мая в Пуерто Хименес. Главната улица

.

Традиционна костариканска манджа на базата на ориз и боб с разни екстри. Обръснаха ни по 6$ за подобна порция в една местна „сода“- прекалено скъпо…

Тери и Иван обикалят света на автостоп и са посетили стотици държави в почти всички континенти. Техните приключения и премеждия са описани в блга на Тери „На стоп около света“. Тери ни се обади преди време и се надявахме да се срещнем с тях в Централна Америка, но се разминахме. По времето, когато ние дойдохме в Коста Рика, те вече отдавна си бяха заминали… Въпреки това, поддържахме връзка и Тери ни писа един тон информация и съвети къде да отидем, какво да очакваме и как да посетим някои от природните красоти на страната безплатно, което в момента ни е основната цел.

Най-зелената страна в света

Въпреки, че Коста Рика е малка по територия държава (50 000 квадратни километра), тя е едно от най био-разнообразните места на планетата с гъсти дъждовни гори, тропически плажове и планини, съдържаща 4% от всички животни на земята. Коста Рика е обявена за „най-зелената държава на Земята“ и има репутацията на едно от най-екологично-чистите места, без индустиално замърсяване, където се ползва чиста хидроенергия с минимален импакт върху природата. Това е най-вече, защото нямат кой знае какви индустрии, а основният приход на държавата идва от туризъм.

.

Зелена Коста Рика

Всичко това е вярно и прекрасно; и ние се влюбихме в здравословната зеленина и изобилието от диви животни, но това, че туризмът е основният им приход означава, че туристите биват възприемани като подвижни банкомати, което на нас никак не ни е приятно. За съжаление, хората тук обичат „зеленото“ на доларите повече от всяко друго зелено. Коста Рика с нейната алчна политика по отношение на чуждестранните туристи и националните паркове вече се е превърнала в един голям ужасно скъп туристически курорт, предназначен единствено за богатите и привилигированите. Обикновения бакпакър с ограничени възможности, който не може да си позволи да харчи огромни суми за гидове, за скъпи еко-хотели и нелогични входни такси, не може да оцелее тук и не е добре дошъл. Природата в Коста Рика е превърната в скъпо удоволствие и се продава и проституира само на тези, които могат да си я позволят. По-бедните да духат супата и да ходят в други по-„долнопробни“ държави, като Никарагуа например, където между другото ни хареса много повече от Коста Рика. Ярък пример е парк Корковадо на полуостров Оса, където много ни се искаше да прекараме 2-3 дена, но след като проучихме за какво става въпрос се отказахме. Парк Корковадо е едно от най-природно-богатите био-разнообразни места на планетата с най-различни климати и екосистеми, от дъждовни гори до облачни гори, мангрови блата, крайбрежия и плажове. Но да влезеш в Корковадо е сложно и отвратително скъпо. Само ако един месец предварително сте се регистрирали и платили можете да влезете в парка, а плащането става само с банков трансфер. Не се приема кеш, нито кредитни карти. Ако просто отидете до входа на парка без гид, без предварителна резервация, регитрация и доказателство за платен банков трансфер, няма да ви пуснат вътре за нищо на света. Самият банков трансфер струва между 30 и 60 долара и трябва да се правят два отделни трансфера- един за входните такси и спането, а втория отделно за храната. От ноември 2014 година, вече може да се влиза в парка САМО И ЕДИНСТВЕНО придружени от гид. Един гид струва 80-90$ на ден. (Защо до преди една година е можело да се влиза без гид, а днес- само с гид, ми е интересно на мен? Какво се е променило?)

Ето и другите суми от сайта на парка:
Входна такса – 15$ на ден на човек
Спане в хижа – 8$ на нощ на човек
Спане на палатка- 4$ на ден на човек
Закуска – 20$ на човек
Обяд – 25$ на човек
Вечеря – 25$ на човек
Гид -90$ на ден
Банков трансфер – 60$

Ето и една математическа задача за вас:
Колко ще струва на едно тричленно семейство да посети парк Корковадо за три дни и две нощи, ако спят на палатка и ядат три пъти на ден?

Аз изчислих сумата над 600$, въпреки, че не ми стана ясно, дали гид се плаща всеки ден и дали е на човек или на група. И дори да си замъкнем храна за трима души за три дни в раниците, пак ще трява да си приготвим няколко стотин долара само за да влезем в парка и да спим в собствената си палатка. О, също така придвижването до входа на парка е друга история свързана с още повече $$$.

Но има алтернативен вариант, както ни каза Тери, и ние окуражаваме всеки пътешественик с ограничени финанси да последва примера ни и да се наслади на природата около парк Корковадо, която не е много по-различна от тази вътре в парка, и да срещне животните, напълно безплатно! Ето как, само няколко месеца след Тери и Иван, ние също го сторихме.

По стъпките на Тери и Иван

От Пуерто Хименес тръгваме пеша по един равен широк черен път застлан с чакъл, в посока- Корковадо, на 40 километра. Началото на декември тук е сухия сезон, небето е синьо, слънцето блести. Темпертурата е над 40 градуса по целзии, влажността на въздуха е висока. От двете страни на пътя се редят заградени пасища, където крави и коне се излежават по цели дни в компанията на ята от малки бели чапли.

.

.

Тук за първи път срещаме папагалите ара макао – истинско чудо на природата! Приличат на огромни рози насред зелените клони на дърветата или на нереални детски рисунки на фона на синьото небе- ярко-червени птици с жълти и сини пера на крилете.

.

.

По обяд, тънките сенки на рехавите дървета край пътя много не ни помагат. След час вървене започваме да спираме на стоп. Тук не минава много трафик, но вадим късмет и един американец, притежаващ собственост тук, ни мята в ремаркето на камионетката си до някъде, а от там двойка местни (каква изненада!) ни закарват безплатно до отклонението за Матапало. Пристигаме там, за където сме тръгнали много по-рано отколкото си планирахме.

.

Плаж Пан Дулсе

На 18 килметра от Пуерто Хименес е отбивката за Матапало, от където се излиза до един красив плаж превзет от дребни рачета-пустинничета. Казва се Пан Дулсе („сладък хляб“).

.

Раче-пустинниче

Тук е мястото, за което ми говореше Тери. И е наистина феноменално. Опъваме си палатката на мястото, където тяхната палатка е била не отдавна, близо до плажната ивица в малка кокосова горичка, но в страни от плажа, защото тук приливите са огромни и може да се събудиш с палатката отплувала към Австралия, ако я опънеш прекалено близо до водата.

.

.

При отлив, отстъпващите морски вълни на Тихия Океан разкриват големи плоски скали, влажни и блестящи под розовите лъчи на залеза. Разхождаме се по плажа, къпем се в морето, което е напълно спокойно и си хапваме някакви консерви докато гледаме как двойка маймуни-паяк си хапват някакви едри бели цветове от дърветата над главите ни, червените катерици пробиват дупки в кокосовите орехи, а малките рачета-пустинничета шумулят в краката ни и обират каквото падне от дърветата и палмите. Ревящите маймуни страдат в далечината; ние спим обезпокоявани от време на време само от внезапното изтопуркване на някой кокосов орех наблизо до палатката.

.

.

На сутринта, гледаме изгрева в компанията на червени папагали ара.

.

.

Аз всъщност не обръщам голямо внимание на изгрева, защото не мога да спра да снимам папагалите, които ме оставят да ги доближа и почти да ги пипна. Откакто сме на полуостров Оса, присъствието на папагалите е почти постоянно; толкова са много, колкото чайките на други места по света, но въпреки това не можем да свикнем и всеки път като ги видим ни обхваща радост и вълнение. Мисля си колко сме щастливи, че имаме възможността да споделим подобни моменти заедно, като едно семейство. Наблюдавам Мая, която наблюдава папагалите ара; очите и сияят, сърцето ми се топи. Не мога да повярвам, че в този уникален момент дъщеря ми гледа папагали ара в Коста Рика…

.

.

Папагалите ара
Тези ярко-оцветени, средно-големи папагали са единствените, които се срещат по тихоокенското крайбрежие на Коста Рика. Папагалите ара са най-големите папагали в Америка, а червените ари са уникални по цвят и форма.
Със силни криле, червените ари летят безшумно над дърветата. Техните силни, дръзки крясъци могат да бъдат чути често като прелитат, но когато се хранят са тихи. Двойки, тройки или малки семейни групи се забелязват често, а понякога се събират ята от по 25 до 50 индивида.
Червените папагали гнездят в големи дупки на високи живи или мъртви дървета; те не копаят тези дупки, а търсят вече съществуващи кухини високо над земята и с вертикален вход. Двойка папагали мътят по 1-2 яйца на сезон и заедно отглеждат малките си. Двойки папагали остават заедно в продължение на няколко сезона, след което може да сменят партньорите си. До преди 1900г. тези папагали все още са били широко разпространени в горите на Коста Рика, но след 1950г. изчезват от карибското крайбрежие поради разрушаване на обиталищата им. Пострадали са и от търговията с домашни любимци. За щастие, днес те са защитени навсякъде по света. Но въпреки това, в Коста Рика броят им е намалял поради разрушаването на обиталищетата им. В момента се срещат само в горите на Голфо де Никоя в парк Пало Верде и в горите на полуостров Оса.
Източник: Anywhere Costa Rica

.

.

След закуска- моята любима закуска е паднал през нощта кокосов орех- отново потегляме.

.

Мира хапва кокосов орех паднал през нощта

Този път вече не вървим по равни пасища, а изкачваме стръмни гористи хълмове- 10 километра почти през цялото време нанагорнище. Жегата отново е убийствена, влагата е 100% и се лепи по кожата. Този път нямаме късмет със стопа. Само няколко коли минават по този каменист черен път за 5 часа и нито една от тях не ни спира. Но нищо. Дошли сме да вървим и да бъдем в гората.

.

.

Големите сини пеперуди морфо са още едно съвършено творение на природата, с което не можем да свикнем, въпреки, че са навсякъде и всеки път притаяваме дъх когато преминават. Отново срещаме маймуни-катерица, ревящи маймуни и даже един мравояд покачил се на едно дърво, който си използва опашката да се държи, докато с големите си нокти човърка в кората на дървото и търси термити.

.

Мравояд

.

.

Към обяд стигаме до плитка широка река- река Пиро. Тясна пътека започваща точно преди реката ни отвежда до още един фантастичен плаж- същия на който Тери и Иван ги удря тропическа буря и придошлата река почти им отнася палатката.

.

Плаж Пиро

От блога на Тери:
„Имаше и голяма река от другата страна на плажа, така че нямахме избор освен да се настаним между морето и реката. Това беше най-великата глупост, която сме правили досега! По-малко от десет минути след разпъването на палатката ни връхлетя брутална тропическа буря, светкавиците осветяваха цялото небе, гръмотевиците трещяха застрашително, морето бучеше, дъждът ни заля и палатката протече… изобщо ужас. Около час се опитвахме да заспим и добре, че не успяхме, защото кошмарът тепърва започваше. По едно време усетихме, че палатката се надига заедно с нас вътре и чухме бълбукане.“

.

.

Те са били тук през дъждовния сезон. Ние сме тук в началото на сухия сезон и вместо дъжд проблемът ни е интензивната тропическа жега. Плажът е огромен, напълно пуст и адски горещ. Единствените следи оставени от хора тук са многобройните пръчки забити в пясъка, където научни работници са отбелязали гнездата на морските костенурки.

.

.

.

.

.

.

Океанските вълни тук са гигантски и мощни; разбиват се яростно в стръмния плаж и е опасно да влизаме във водата, за да се разхладим. Изморени сме, а няма къде да седнем и да починем, защото в сенките на мангровите дървета покрай брега дебнат едни гадни хапещи мравки, в гората е кално, а на пясъка е убийствено горещо- слънцето ще ни изпепели за пет минути. Даже е невъзможно да вървим боси по пясъка.

.

.

.

.

.

.

За щастие, реката е наблизо. Там, където свършва джунглата и започват пясъчните дюни, бавно тече поточе с кристално бистра прохладна вода (голямата река от разказа на Тери е малко поточе през сухия сезон). Зарязваме палатка и раници и скачаме в студеното вирче, над което се е надвесило дърво за сянка и от където гледката към плажа и гората е разкошна.

.

.

.

Иво и Мая в рая

.

.

Мястото е перфектно- парченце рай само за нас; нашият басейн, вана и перална машина. Тук си прекарваме остатъка от деня, разхлаждаме се, играем си с малките рибки, почиваме си, къпем се и си перем мръсните дрехи. Маймуните-катерици, маймуните-паяци и ревящите маймуни, соколите, чаплите и папагалите отново се появяват в прохладата на късния следобед, шумни и забързани по делата си.

.

Маймуна-паяк

Squirrel-monkey

Маймуна-катерица

Howler-monkey

Ревяща маймуна

Щом залезе слънцето, въздухът се разхлажда и най-после можем да влезем в палатката, да хапнем консерви, да поиграем на домино и да поспим насред гнезда от морски костенурки.

.

Нашата палатка

.
.

Така вървяхме и къмпингувахме насред уникалната природа на полуостров Оса и видяхме всички животни, които се срещат в парк Корковадо без гид, без резервации и напълно безплатно!

.

.

В следващите разкази ще научите как можете да се насладите на някои други от най-красивите места в Коста Рика възможно най-евтино или напълно безплатно.

 

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Share

Добре дошли в Панама Сити

Изглед на Панама Сити от Стария Град

В началото на месец юли 2015г. прекосихме Панамския Канал и пуснахме котва недалеч от о.Фламенко в Панама Сити, на тихоокеанския вход на канала. Отне ни няколко дена да се ориентираме, да посетим най-важните места в града и да научим кое къде е, как да се придвижваме най-евтино с градските автобуси, от къде да си пазаруваме плодове и зеленчуци и всичко останало. Заливчето и града се превърнаха в нашият временен „дом“ за следващите няколко месеца.

.

.

Панама Сити

Панама Сити е най-големият град и столицата на Панама с многобройни високи небостъргачи застанали на брега на Тихия Океан. Почти половината население от цялата страна (3,6 милиона жители на Панама) или около 1,5 милиона живеят в района на Панама Сити. Сутрин и следобед се образуват невероятни трафици и задръствания, когато хората отиват или се връщат от работа минавайки по двата моста свързващи центъра на града с покрайнините. Моста на Америките и Сентенарио мост също така свързват Северноамериканския и Южноамериканския континенти, разделени от Панамския Канал.

.

.

След като обиколихме Карибските острови и няколко Латиноамерикански държави, Панама Сити ни се стори изненадващо развит град с добра инфраструктура и големи шопинг центрове, където силното влияние на САЩ от времето на строежа и контрола на канала все още се усеща. Панама Сити е международен център на търговията, с най-голямото и натоварено летище в Централна Америка, както и едно от петте най-добри места в света за живеене след пенсия, според класацията на списание International Living (информациите са взети от Уикипедия). С едно доста забележимо изключение- прочутия квартал Чорийо- бедняшко мръсно свърталище на престъпници, който се намира точно в центъра на града, Панама Сити е голяма добре уредена модерна столица, хубава и чиста.

Casco Viejo, Panama City

Casco Viejo, Panama City

Стария Град

Основната туристическа атракция в района, освен Панамския Канал, е Стария Град – Casco Viejo (обявен за Световно Наследство от UNESCO) с многобройни колониални сгради, катедрали, музеи и руини от врмето, когато Панама е била началната точка на експедиции към империята на Инките в Перу, както и транзитно място, от където злато и сребро предназначени за Испания са били прекарвани посредством мулета и големи канута наричани „бонго“ през земята и реките в най-тънката част между двата океана, дълго преди построяването на Панамския Канал.

DSC_2255

.

.

.

.

Разхождаме се из тесните улички на Стария Град и щракаме снимки на катедралата на Площада на Боливар, на Националния Институт на Културата, на къщата на президента (панамския еквивалент на Белия Дом) наречена Палат на Чаплите (Palacio de las Garzas), на тежката църква на Площада на Независимостта, целият район опасан от една нова елегантна магистрала построена в морето- Cinta Costera.

Синта Костера- път в морето

DSC_2216

.

.

House of the President

Къщата на президента

Вървим край масивните стени Las Bóvedas край брега на океана, където жени Куна от островите Сан Блас продават саморъчно изработени моли на туристите. От тук се виждат малките рибарски лодчици закотвени край рибния пазар на изток и зад тях- високите сгради на Панама Сити, както и двата острова на запад- о. Перико и о. Фламенко, където на котва чакат всички малки и големи кораби.

 

DSC_4129

Заливчето

Тук е единственото място около Панама Сити, където е позволено да се пуска котва. Няма друг вариант, освен източната или западната стоянка от двете страни на булевард Амадор, наблизо до входа на канала. Амадор е изкуствено построен булевард над морето, напревен с камъните и земята изкопани по времето на дълбаенето на канала, който свързва двете островчета с основната суша. Около пътя (еквивалента на Морската Градина във Варна) има няколко ресторантчета, магазинчета и марини, които са превърнали Амадор в популярна дестинация (особено през уикендите), както сред местни така и сред туристи.

Amador Causeway, an artificial road linking Panama City with Isla Perico and Isla Flameco built with the excavated materials from the building of the Panama Canal

Мая на Булевард Амадор свързващ сушата с двете островчета, построен над морето с материалите издълбани от Панамския Канал.

И двете котвени са далеч от перфектни. Повечето яхти предпочитат по-големият източен залив, откъм града. Там има и много повече лодки гъсто една до друга, достъпът до брега е труден, особено, ако трябва да гребете с каяк дълги разстояния, тъй като най-близките до брега местенца винаги са заети. Освен това заливът е мръсен и не става да се пуска машината за вода (филтрите се задръстват). Иначе е доста добре защитено от ветрове място, където котвите държат чудесно, с изключение когато задухат източните шквалове по време на дъждовния сезон (от юли до ноември).

East anchorage, Panama City

East anchorage, Panama City

Поради тези причини ние избрахме западня залив близо до Марина Ла Плайита, въпреки, че това място съвсем не ни е между любимите заливчета. Всъщност, това е най-лошата котвена стоянка, където някога сме пребивавали, по отношение на клатене; по-зле е дори от Барбадос.

Fata Morgana at La Playita anchorage

Fata Morgana at La Playita anchorage

От марината непрекъснато влизат и излизат моторни корабчета, които снабдяват големите кораби на рейд с провизии или ходят между Панама и о. Табога на 7 мили от тук и минават между закотвените лодки толкова бързо, че образувалите се от тях вълни почти ни преобръщат. Един човек от един катамаран в нашето заливче падна от леглото при една такава внезапна вълна и сериозно се нарани, а на един друг направо му се забиха в лодката пред очите ни, посред бял ден. Отне ни малко време да свикнем с тази ситуация и все още подскачаме нощем ужасени от внезапното разклащане и бученето на моторите. В морето не сме се клатушкали така, както в този залив. В началото си мислехме, че Фата Моргана ще се преобърне…

DSC_2017

Другото неудобство тук е достъпът до брега. Единственият вариант е да се отиде с динги до доковете на марината срещу 35 долара седмична такса, независимо колко дни в седмицата ще ползвате или няма да ползвате доковете на марината. И не дават две лодки да си поделят тарифата и да ползват само едно динги- в таксата са включени само двама души. Гости също не е разрешено да се качват от доковете на марината. Има надзирател, който следи. Управителите на марината са оромни задници, нагли, алчни и неучтиви глупаци (а собственикът виси в затвора по неизвестни причини), таксата е прекалено висока и правилата им са прекалено измислени. И затова много бързо намерихме алтернативен вариант в стил „номадик“. В другия край на островчето има малко каменисто „плажче“, където е възможно да се отиде „безопасно“, но само с каяк. Дингитата рискуват да си ударят мотора в камъните, а и са много тежки за мъкнене нагоре по стръмните камънаци. Ние се научихме да скачаме от каяка веднага щом наближим камъните на брега, за да не се разбием и паднем във водата (което се случи вече два пъти). После трябва да издърпаме каяка до горе (около 10-20 метра в зависимост от нивото на водата), за да не го отнесе прилива (тук приливите са огромни, достигат до 6 метра). След това изоставяме каяка горе на скалите и се надяваме никой да не го открадне.

Ivo tying the kayak to a log at high tide, anchorage La Playita, Panama

Ivo tying the kayak to a log at high tide, anchorage La Playita, Panama

Прибирането по тъмно, намирането на каяка и замъкването му до водата, вървенето по камъните без грам светлина е друга история… Но свикнахме и с това, тъй като е единственият безплатен вариант да се придвижваме от лодката до брега. (Ние сме единствените крузъри, които се придвижват по този странен начин; всички останали си плащат седмичната такса от 35$ и ползват доковете на марината.) В това заливче поне можем да си пускаме машината за вода и сме предпазени от източните шквалове. И двете котвени стоянки- източната и западната, са безопасни и няма случаи на грабежи или нападения, тъй като се намират изолирани от населените квартали и рибарски общности.

(Благодарности на нашите партньори www.kayakshopbg.com)

 Албрук

И така, след известно време заживяхме в нещо като рутина. Сутрин ставаме и отиваме с каяка до брега да тичаме по булевард Амадор. Иво тренира по една доста стриктна програма за пълен маратон (42км) в края на ноември, а аз и Мая тренираме за 5 и 10км мини-маратони. След това се прибираме обратно на лодката, почиваме си и после излизаме отново. Ходим на най-различни места и поне 1-2 пъти в седмицата ходим до Албрук.

Albrook Mall

Albrook Mall

Първият път като влязохме в Албрук беше легендарен. След месец на островите Сан Блас, където срещнахме индианците Куна, живеещи в колибки без ток и вода и с много лимитиран достъп до хранителни стоки, запасите ни почти се изчерпаха. Нямаме търпение да си напазаруваме. И още първия ден в Панама Сити потегляме към шопинг центъра Албрук.

Main food court at Albrook Mall

Main food court at Albrook Mall

Още щом влизаме през вратата на комплекса започваме да се радваме като изтървани от джунглата и с часове не можем да спрем да се хилим разхождайки се из магазините, не мога да си обясня защо точно.

Албрук е отделна държава. Обширна държава със собствен прохладен климат и атмосфера миришеща на канела, където никога не вали и улиците са безопасни. Единствените трафици тук се образуват покрай ресторантите по обяд. Албрук е най-големият шопинг център в Америка (и на двата континента- Северна и Южна Америка). В световната класация на най-големите шопинг центрове е на 14 място. Албрук е по-голям от West Edmonton Mall в Канада и много по-голям от най-големият шопинг център в САЩ , който е на 30 място в световната класация. Покрива територия от 380 000 квадратни метра на три етажа (Paradise Center в София покрива 175 000 квадратни метра) и има над 700 магазина, 100 ресторанта, кино, супер маркет, боулинг и зала за видео игри.

Maya at the Kangaroo entrance, Albrook Mall

Maya at the Kangaroo entrance, Albrook Mall

За да се ориентираме в Абрук ползваме карта. Има много входове и на всеки вход има големи статуи на животни. На вход Тигър има оранжева статуя на тигър, на вход Носорог има статуя на носорог и т.н.Има вход Динозавър, Коала, Орка и много много други.

Албрук е също така и основният автобусен терминал. От тук потеглят автобусите за навсякъде. Ние пристигаме с автобус от Амадор за 10 минути (но понякога чакаме автобуса, който няма разписание повече от час)

Maya and Mira waiting for the bus at Albrook Terminal. Record waiting time 1hr 50min.

Maya and Mira waiting for the bus at Albrook Terminal. Record waiting time 1hr 50min.

За разлика от двата най-големи шопинг центрове в света (и двата в Китай), които има опасност скоро да се превърнат в „мъртви центрове“, където бизнесът не върви, Албрук е жив и бумти всеки ден от седмицата, въпреки, че не е единственият шопинг център в Панама. Защо Албрук е толкова популярен, може да попитате? Отговорът е: защото е евтино. Повечето от магазините предлагат евтини нискокачествени стоки, както и някои висококачаствени стоки с отстъпки. Цяла Панама- средната класа и бедните- се изтърсват тук, особено през уикендите да пазаруват евтини неща. Разминаваме се със семейства Куни, жените облечени в традиционните си носии, дошли да зареждат стоки. (Половината от индианците Куна са се пренеси и живеят временно или постоянно в Панама Сити, работейки на най-нископлатените работи- чистачи и поддръжка. Жените дори и тук продължават гордо да се обличат в традиционните си Куна Яла дрехи до края на живота си.)

Мултиплаца

Другият шопинг център в Панама Сити е Мултиплаца- много по-луксозно, по-скъпо и по-спокойно място. Обхваща обширна територия в центъра на града, на три етажа.

Multiplaza, Panama City

Multiplaza, Panama City

Някои от марковите магазини тук са: Dolce and Gabbana, Banana Republic, Gucci, Guess, Zara, Versace, Massimo Dutti, Hermes, Fossil, Nike, Totto, Michael Kors, Levi’s, L’Occitane en Provence, Rolex, Nautical, The Gap, Bulova, Tiffany, Skechers, Pandora, Tommy Hilfiger, La Martina, Ermenegildo, Zegna, Mont Blanc, Geox, Carolina Herrera, Louboutin, Swarowski, Salvatore Ferragamo, Cartier, Charles&Keith, Roberto Cavalli, La Senza, Tissot, Mac Cosmetic, Mac Store, Yamamay, Victoria Secret, Missoni, Desigual, Hugo Boss, Armani Exchange, Calvin Klein, Givenchy, Guess, Oscar de la Renta, Versace, US Polo, The North Face, Aeropostale и други!

Maya at Multiplaza

Maya at Multiplaza

Тук вместо Куни срещаме гримирани навъсени жени с токчета. Лично ние идваме тук веднъж в месеца в магазина на Sport Line да взимаме екипа за маратоните на Иво и зяпаме по витрините с намаления 50% или повече.

Пазара

Освен в Албрук, където ходим редовно да си купуваме мляко, месо, яйца и други основни продукти, дрехи и неща за лодката, или където понякога отиваме само да си вземем по един евтин сандвич или супа за обяд и да се скрием от жегата, най-редовно посещаваме и пазара за плодове и зеленчуци- Mercado de Abastos. Пазарът съвсем не е крсив и приятен. Напротив- кален, вонящ и пренаселен, но го обичаме както никой друг пазар на света.

Mira with Monique from S/V Heartbeat choosing pineapples at Mercado de Abastos

Mira with Monique from S/V Heartbeat choosing pineapples at Mercado de Abastos

От Амадор взимаме автобус и слизаме на театър Балбоа (билетче за градските автобуси навсякъде в Панама Сити струва по 25 цента). От там вървим 20 минути до най-големият пазар за плодове и зеленчуци в града. Подобно на Албрук, мястото е масивно и впечатляващо. Тук можете да влезете с кола и да се изгубите из улиците насред планини от анаси и дини, хангари с домати, краставици и лук, ремаркета с банани, манго и папя. Всичко се продава на едро и на дребно и ресторантите и магазините от целия град идват да зареждат стока още в 3 сутринта. Това, което най-много ни впечатли е колко много и колко разнообразни плодове и зеленчуци се предлагат. Изобилието е върховно.

.

.

А цените… Пърият път цените ме накараха да притая дъх като среднощен крадец. Всичко е по един долар. Една диня е един долар. Два малки ананаса или един голям са един долар. Двайсетина банана- един долар. Двайсет лимона- един долар. Кило домати (независимо кой сорт)- един долар и т.н.

.

.

Ходим всяка сряда с две огромни раници и двайсет долара в джоба и се завръщаме натоварени като магарета с 40 кг плодове и зеленчуци за една седмица напред и ресто. Фантастично е.

.

.

Никога не сме яли толкова много плодове и зеленчуци преди, освен когато работехме като доброволци на фермерските пазари във Флорида срещу кашони с непродадена или повредена стока.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:  Facebook/The Life Nomadik

 

Share

Маймуните-паяк на остров Линтън

Маймуните-паяк на остров Линтън

Spider Monkeys on Linton Island

Spider Monkeys on Linton Island

Месец след като пристигнахме в архипелага Сан Блас в Панама, потеглихме заедно с нашите нови приятели от яхта Анка към Колон- градът, където всички кораби и яхти спират за няколко дена, за да си оформят документите преди преминаването на Панамския Канал.

На път за Колон решихме да пренощуваме край остров Линтън. От Кайос Холандес в Сан Блас до Линтън са 50 морски мили и при благоприятно време един ден е достатъчен да стигнем до там. Тръгваме рано сутринта в 06ч00 на 27 юни с 6-10 възела вятър от север под 90 градуса и 2-3 м вълни. Към 09ч00 вятърът се засилва 10-14 възела и с течението в нашата посока се движим с 6 възела. Яхта Анка е на около 1-2 мили зад нас, не ни изпуска и през цялото време се виждаме. Двете лодки плават с една и съща скорост, което е чудесно, когато яхти правят преходи заедно. Поддържаме контакт и по радиото. Адриан казва, че това плаване между Сан Блас и Линтън е най-приятното откак са тръгнали с лодката, с попътен вятър и спокойна вода, с добра скорост- прекрасен слънчев ден на море.

Ние също се наслаждаваме на перфектните метеорологични условия и спокойното плаване. Хващаме две скумрии. Едната е много малка и я освобождаваме, за да и дадем шанс да порасне, но другата е достатъчно едра и се превръща в обяда ни за деня.

Ivo got a fish

Ivo got a fish

Към 16ч00 следобед минаваме малкия скалист нос на входа на спокоен широк залив, където пускаме котва насред поне още трийсетина други лодки в дълбоки мътни води защитени от ветрове и вълни от всички посоки.

Cape at the entrance of the bay to Isla Linton

Cape at the entrance of the bay to Isla Linton

Веднага скачаме в каяка и се насочваме към малкото плажче на остров Линтън- необитаем остров, чиито хълмове са обрасли с гъста непроходима растителност. Не далеч от брега има една изоставена порутена сграда, която някога е била изследователска станция, но днес е само една празна развалина обитавана от паяци и от семейство маймуни-паяк. Остров Линтън е островът на маймуните-паяк, техен дом и техен затвор.

Isla Linton, Spider Monkey

Isla Linton, Spider Monkey

Още преди да пристигнем на острова, забелязваме черните силуети на две маймуни в клоните на дърветата до плажа. Те също ни забелязват. Едната виси от едно палмово листо в много странна поза, като се държи с ръце и с опашка за дървото, а краката и висят във въздуха.

.

.

Другата се е нагласила удобно в трон от зеленина и ни наблюдава с трагично изражение на лицето си.

.

.

Ние умираме от страх, най-вече след нещастната случка с нашите приятели от яхта Амели 4 тук преди няколко месеца. Меган на 12 години им носела плодове и заедно с майка си била на острова, когато една от маймуните внезапно я сграбчила и ухапала по ръката до кокал. Трябвало веднага да отидат в болница за да зашият раната и да и бият инжекция против бяс, тъй като не се знаело дали маймуната не носи разни зарази. За малко пътешествието с яхта на цялото семейство да приключи, тъй като живота на момичето беше в опасност, но за щастие маймуната не била заразна, раната оздравя и семейството продължи напред. Прекосиха Панамския Канал, посетиха Мачу Пикчу в Перу, минаха през Галапагоските острови, прекосиха Тихия Океан, прекараха няколко незабравими месеца на островите във Френска Полинезия и сега са на път за Фиджи.

.

Мая и маймуна-паяк на остров Линтън

Имайки предвид какво се случи с Меган, ние гледаме да се държим на безопасно разстояние, да се движим предпазливо и бавно и да не изпускаме от очи маймуните на плажа. Те са превъзбудени от нашето присъствие, издават пронизителни писъци и лаят, люлеят се заплашително над главите ни и скачат от клон на клон, но в момента в който забелязват парчетата манго и банан, които им носим, слизат от палмите и внимателно ни доближават да си вземат от лакомствата.

Spider Monkey walking like a man

Spider Monkey walking like a man

Маймуната-паяк, крачеща изправена като дребно човече с много дълги ръце, които почти се влачат до земята е сюрреалистична гледка.

.

.

С непропорционално дълги крайници и опашка, която и служи като пета ръка, покрити с черна козина и с човешко изражение, тези са наследниците на третият неуспешен опит на Майските богове да създадат хората, според свещената книга Попол Вух. При следващият „успешен“ опит, боговете създават нас, днешните хора.

.

.

Маймуната-паяк е една от най-едрите маймуни в Новия Свят, най-интелигентната маймуна в района и един от критично застрашените от изчезване видове в света. Живее в групи и семейства в тропическите гори между Мексико и Бразилия. Но поради изсичането на горите, районите които обитават намаляват все повече, а самите те биват преследвани и избивани от местните жители за месо.

.

.

Не след дълго свикваме с тях и те свикват с нас.

.

.

По-тъмната маймуна с войнствено изражение е по-нервна и скача нагоре-надолу по палмите, надавайки безбожни писъци с широко зейнала уста, в която се подават остри жълти зъби. Той е пазачът на острова.

.

.

Другата маймуна изглежда по-млада, с по-светла кафеникава козина, нежна и предпазлива, с меланхоличен сърцераздирателен поглед, в който се чете неизличима носталгия по горите и свободата извън пределите на острова.

.

.

Седи неподвижна през по-голяма част от времето и си взима парченца банан от ръката на Иво, с женствени грациозни движения.

.

.

Тъкмо се приготвяме да си тръгваме, когато откъм гората се задава трета маймуна. Този е Бащата или Шефът. Козината му е сивкава на места, цялата в рани и изглежда сърдит и лош. Веднага го обвиняваме, че е „маймуната ухапала Меган“ и набързо напускаме царството му.

.

.

Маймуните-паяк на остров Линтън са се превърнали в местната туристическа атракция и няколко души даже правят пари от тях. Крузърите с яхти минаващи от тук ги посещават с дингита, носят им плодове и ги снимат, с което маймуните са свикнали, но привечер пристигат ораганизираните екскурзии от близкото градче Портобело. Моторни лодки докарват десетки туристи, които крещят и се опитват да раздразнят маймуните, за да ги предизвикат да скачат от клон на клон, да се люлеят заплашително от върховете на палмите и на свой ред да крещят на туристите, за което те са си платили и много ги забавлява.

.

.

На нас тази ситуация ни се стори безкрайно отвратителна- хора, които се държат по-зле от животни, без грам уважение към маймуните, стресирайки и измъчвайки животните за пари и за забавление. Представих си как някоя героична личност ги спасява и ги освобождава в джунглите на Панама, но тогава пък има опасност някой да ги улови и изяде за вечеря…

Замислих се: кои сме ние „успешните хора създадени по подобие на Майските богове“; в какво сме се превърнали?

Tourists

Tourists

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:  Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Вода

Вода

.

.

Колко пъти вече писах за „малките идилични островчета в Сан Блас с бели пясъчни плажове и високи кокосови палми, заобиколени от кристални сини води с невероятно красиви коралови градини, където само няколко семейства Куни живеят в малки колибки край брега и по цели дни ловят риба и събират кокосови орехи и диви банани“? Колко пъти сравних това място със „земен рай“? Опитайте се да намерите статия или история написана от който и да е друг посетител на Куна Яла, който не споделя мнението, че тези са най-красивите острови в Карибско море и който поне веднъж не използва сравнението с „рая“ в писанията си. Трудна задача.

Но едно е да посетиш Рая наслаждавайки се на природните му красоти за кратко време, друго е да живееш в него завинаги, заседнал цяла вечност с куп проблеми, които в скучния нормален цивилизован свят не съществуват. Като изобилието от комари и едни още по-дребни и нахални хапещи бубoлечки (които тормозят дори и краткотрайните посетители), липсата на болница, зъболекар, училище, банка, поща, магазин и т.н.; липсата на електричество, което на свой ред означава липса на телевизор, компютър, хладилник, даже лампа вечерно време. Можете ли да си представите да оцелеете без интернет една седмица? Едиин месец? Ами една година? Невъзможно! Но дори и да свикнете да живеете по този простичък начин, има едно нещо, без което нито вие нито индианците Куна могат да съществуват. Сладката вода не е привилегия, а жизненоважна необходимост и в Рай Куна Яла тя липсва.

.

.

Индианците са свикнали да се справят със ситуацията и липсата на вода на повечето острови се е превърнало в нещо почти нормално. Поколения след поколения те се снабдяват с вода от многобройните чисти реки на континента, където отиват периодично с дървените си улута да пълнят вода за пиене, готвене, пране и миене; скъпоценна течност, която те са се научили да ценят, съхраняват и ползват много внимателно.

Washing the dishes

Washing the dishes

Навсякъде, където отдем виждаме туби, кофи, легени, варели и шишета наредени около къщите за съхраняване на сладка вода.

.

.

Непрекъснато мъже и жени с улута (дървено кану) ходят напред-назад между островите и реките и се запасяват с вода.

.

.

Една събота отново скачаме в каяка за поредната експедиция нагоре по река Рио Диабло (Дяволската река)близо до двата гъсто населени острова-близнаци Наргана и Корасон де Хесус (Сърцето на Исус), надявайки се отново да срещнем маймуни и крокодили.

.

.

Но вместо това срещаме сума ти семейства Куни в семейните им улута запътили се към мястото нагоре по реката, където всички ходят да пълнят вода, да се къпят и да перат директно в реката – място, което леко ни напомня на Варанаси по река Ганг в Индия. Този ритуал се повтаря всеки уикенд.

.

.

Ситуацията с водата в Куна Яла се различава от остров на остров в зависимост от местонахождението. Големите пренаселени острови са без изключение на не повече от километър-два или по-близко до устието на река, така че на обитателите им е сравнително лесно и бързо да се припасят с вода.

.

.

На един от островите даже са прекарали тръба, която се спуска директно от реката и снабдява островитяните със сладка вода – остров Рио Асукар (Захарната река). Всички, които имат чешми на този остров плащат месечна такса на кмета. Дори продават водата на крузърите, които нямат машина за десалиниране на вода. Можете да си напълните резервоарите на яхтата срещу 20$ на дока.

.

.

Но малките външни островчета са много далеч от континента и реките и за техните обитатели добивът на вода е голям проблем.

.

.

За пране, миене на съдове и къпане ползват застояла вода от малки дупки в песъкливата земя, където се филтрира морска вода и е по-малко солена.

Ivo helping a Kuna women to get water from a waterhole

Иво помага на една баба Куна да си извади вода от кладенчето

Също така събират дъждовна вода, въпреки че така и не видяхме нито една по-ефикасна инсталация за събиране на дъждовна вода, а освен това ходят редовно с лодки да пълнят вода от реките; вода която изваряват обратно в къщи за да бъде годна за пиене.

.

.

Заради тази ситуация, питейната вода и водата за готвене на Куните е често заразена с бактерии и населението страда от най-различни болести причинени от лоша хигиена.

.

.

Ние бързо ставаме популярни сред местните обитатели на по-малките отдалечени острови с нашата машина за десалиниране на морска вода и всеки път щом произведем повече от колкото ни трябва на нас им наливаме в туби и шишета, които те ни носят на лодката. В замяна ни дават банани, авокадо и манго.

.

.

Модерните технологии са вече навлезли в живота на индианците от племето Куна и въпреки това те до голяма степен са съумели да опазят традиционният си начин на живот. Забелязваме слънчеви панели тук-таме из малките острови, а на по-големите има бензинови генератори вече от няколко десетилетия. Но по въпроса с водата почти нищо не се е променило, освен че сега те знаят за съществуването на машини на принципа на обратната осмоза, които с помощта на филтри и под високо налягане превръщат морската вода в сладка питейна вода. И започват да се интересуват от тези машини все повече и повече. Може би в не толкова далечното бъдеще всяка Куна общност ще се сдобие със слънчеви панели захранващи десалинираща машина, произвеждаща достатъчно сладка вода да задоволи нуждите им по един напълно екологичен начин. Инсталация подобна на нашата, но в по-голям мащаб.

.

.

 

Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

Шарените баби

Реки и крокодили

Кошмари в Рая

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Реки и крокодили

Реки и крокодили

.

.

След две седмици около малките отдалечени островчета в архипелага Сан Блас (Панама) плаваме до устието на една малка река, спускаща се от планина Дариен- Рио Асукар (Захарната Река). Пускаме котва в спокойните плитки води не далеч от делтата. Рано на другата сутрин сме готови да посетим за първи път континентална Панама.

Entrance to Rio Azucar

Entrance to Rio Azucar

С дълги ръкави и крачоли срещу слънчево изгаряне и комари, с шапки и очила, се натоварваме на триместния ни каяк. Вятърът е притихнал под яркото небе, където няколко разпилени облачета висят неподвижно заклещени по върховете на планините. Навлизаме в мястото, където сладководните води на реката се смесват със солените морски вълни. Нищо не помръдва. Тъмни сини планини в далечината покрити с гъсти непроходими гори и ни най-малкият признак на цивилизация във всички посоки.

.

.

В началото реката е широка и плитка, с мангрови дървета по бреговете от двете страни, на места- високи и сплетени, образуващи мрачни тунели над реката, през които ние бавно се провираме.

.

.

По-нататък водата е неподвижна и напълно прозрачна. Светът се любува сам на себе си в огледалото, течащо под краката му. Нашият каяк се плъзга върху бездънно небе, над облаци и дървета преобърнати надолу с главата.

.

.

Реката е прохладна и чиста. Няма нито един завод да я замърсява, нито един град или село да я експплоатира, само гора и планина.

.

.

И животни. Скатове спящи по дъното на реката се събуждат под паника щом наближим и вдигат мътни облачета около себе си преди да избягат.

.

.

Птици излитат от храстите и дърветата по бреговете, когато наближим брега: чапли, корморани, ибиси, якамари и рибарчета, дроздове и кълвачи, тукани и много други.

.

.

.

.

Falcon

Falcon

Ято лазурни качулати сойки скрили се в един рунтав храсталак надвесен над водата изпълват тишината с шумните си крясъци- какфония подобна на крякането на жаби, която продължава толкова дълго, че в един момент свикваме с шумотевицата и даже се стряскаме, щом внезапно всички едновременно замлъкнат и отново настава мистериозна тишина.

heron

heron

Любимите ни речни обитатели бързо стават малките кафеникави василиск гущери, също наричани Исус Христос, защото подобно на синът на Господ и те притежават завидното умение да вървят по вода! Даже ако ги питате тях ще ви кажат, че вървенето по вода е фасулска работа, за аматьори- те спринтират по повърхността на реката! Гледката е невероятна всеки път щом някой подплашен гущер прецапа от единия бряг до другия с превишена скорост (достигаща до 11 км/ч), колкото му държат краката, пред нашите учудени неверующи погледи!

basilisk lizard

basilisk lizard

И дори да оставим божествените му способности настрана, гущерът-василиск е доста интересен, застанал неподвижно, скрит, преструващ се, че е част от клонче или дънер на изгнило дърво край брега. Кафеникав, с люспи и голям гребен спускащ се по главата, гръбнака и опашката му като перка на риба, наподобяващ на миниатюрен динозавър, краката му- големи, с дълги пръсти екипирани с кожести ципи, които му позволяват да се задържи на повърхността на водата, когато тича бързо, почти толкова бързо, колкото по земя.

basilisk (Jesus Christ) lizard

basilisk (Jesus Christ) lizard

Младоците могат да прекосят 10-20 метра, докато по-възрастните Исус Христоси прецапват само няколко метра преди да цопнат във водата, не защото са по-бавни, а защото са по-тежки и не могат да спринтират толкова дълго… Щом паднат във водата продължават напред с плуване, но само ако е крайно наложащо се, като например когато ги преследва враг, защото плувайки във водата са уязвими от водните хищници…

basilisk lizard

basilisk lizard

В един момент дочуваме симпатично чуроликане- нежно птиче гласче- а е маймунка! И още една! И още една!

.

.

Семейство тамарини (маймунки тити- най-дребните маймунки на Централна Америка) нервно подскачат в клоните над главите ни и нещо ни се карат. Чудно, какво ли се опитват да ни кажат? Тези са различни от тамарините, които срещнахме в Тайрона (Колумбия), с къси прически. Тези имат плешиви петна над ушите и посредата- гребен от бяла къса козинка, като пънкари.

.

.

И все пак съществото, което най-много се оглеждаме да видим тук е крокодилът- господарят на реката. Малко е странно и страшно да се рзхождаме по река пълна с крокодили, сами, без гид и от време на време да трябва да излизаме от каяка, когато стане прекалено плитко или когато течението е прекалено силно и да стъпваме във водата с боси крака, в река, дом на централно-американският кайман.

DSC_0696

Ето го! Скрит в сенките на шубраците, камуфлажен с пясъка и камъните по брега, напълно неподвижен, той ни наблюдава със студените си жълти очи. Отминаваме.

.

.

Още един! Наближавайки едно малко каменисто плажче точно където реката прави рязък завой, още един кайман излежаващ се на брега прибързано се довлича до ръба на водата и с един впечатляващо мълчалив скок се плъзва и изчезва в реката.

.

.

Изглежда, че кайманите ги е страх от нас много повече отколкото нас от тях, но Мая, подобно на всички 11-годишни момиченца, се ужасява и почти се разплаква при вида на крокодилите около нас. Но щом и третия (всички са дребни) панически изчезва и бяга от нас щом го доближим, тя се успокоява убедена вече, че истинските крокодили нямат нищо общо със страшилищата, които сме гледали по филмите. И така, речното сафари продължава.

.

.

Накрая даже срещаме едно бебе-кайманче опружило се на един дънер и всички (дори Мая) го намираме за голямо сладурче.

baby caiman

baby caiman

Продължаваме. На места реката е плитка, широка и спокойна- прекалено плитка дори за каяка ни и се налага да вървим в речното корито или по брега и да го дърпаме.

.

.

Други места са тесни и дълбоки и реката тече бързо. Става трудно да гребеш срещу течението. Навръщане тези места ги минаваме бързо и е много забавно.

.

.

Бихме продължили още по-нататък, докато свърши реката, но тя не свършва. Само става все по-трудна и по-трудна за прекосяване, планината започва да се вдига, появяват се бързеи и се налага да се връщаме наобратно. Отново минаваме под падналото дърво, което мравките листорезачи и други горски същества използват за мост над реката.

.

.

Гребем покрай голямото сейба-дърво украсено с висящите гнезда на птиците-тъкачки. Много по-лесно е навръщане, надолу по реката.

.

.

Фата Моргана ни чака. Чакат ни и още няколко диви реки в територията Куна Яла на индианците Куна; реки пълни с потайни горски същества, изпълнени с миризмата на ферментиращи диви мангота нападали по бреговете и със звуците на тропически птици и маймунки.

Речни снимки

.

.

.

.

.

.

DSC_0380

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Това приключение беше въможно единствено благодарение на нашите официални спонсори KayakShopBG. Можете да ги посетите и харесатевъв Facebook/kayakshop.bg ! Благодарим ви!

.

.

Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

Шарените баби

 

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Шарените баби

Шарените баби

Kuna Yala Woman  by Maya

Жена Куна -рисунка на Мая

 

Като ги видях за първи път ми заприличаха на цветя и пеперуди в райската градина; на малки калинки с кльощави крачета насред необятен монотонен тюркоазен пейзаж. Толкова дребни и деликатни, пъстри и елегантни са жените Куна от архипелага Сан Блас в Панама.

A Kuna Woman

A Kuna Woman

Още щом стъпваме на острова, където в колибки на плажа живеят само няколко семейства индианци от племето Куна, се озоваваме наобиколени от всичките му обитатели- деца, кучета, мъже и шарени жени с червени забрадки подобни на руските матрьошки от детството ми. Мъжете ни поздравяват приветливо, но веднага се изпокриват в къщурки и хамаци и ни изоставят в ръцете на няколкото госпожи, които само говорят Дулегая (индианcкият език на Куните) и които ни примамват под един много нисък навес от палмови листа, където върху една голяма дървена маса започват да изваждат и да ни показват дълги нанизи от дребни стъклени синци и моли за продан.

Kuna Women showing their molas

Жените Куна ни показват моли и гривни

A Kuna woman is putting up molas for sale

Куна показва моли за продан

Мола е правоъгълна кърпа, която наподобява декоративна картина и се състои от няколко слоя разноцветни платове изрязани в сложни традиционни форми и зашити с много фин бод едни върху други, така че да формират абстрактни фигури и десени подобни на лабиринти. Молите (винаги по две идентични) са най-популярният, най-важният и най-оригиналният занаят от всички индиански занаяти на всички индиански племена от Панама. Традиционните преобладаващи цветове са ярко червено и винено червено, оранжево и жълто на черен или тъмночервен фон.

mola

Мола

mola

Мола

Всяка жена Куна умее да изработва моли и всяка жена Куна притежава десетки Моли за продан, тъй като откакто туристи започват да посещават островите Сан Блас молите се превръщат в основен търговски продукт на местните индианци. Ако вие не отидете при тях да си купите мола, те ще дойдат при вас да ви продадат мола! Така че ако сутрин забележите дървана лодка натоварена с жени с червени забрадки да гребат по посока на вашата яхта- пригответе се за бизнес!

Kuna Women on their way to trading with cruisers

Жени куни на път към крузърите да продават моли

Жените бавно разгръщат молите си, една по една; всяка ни показва по десетина. Само една от тях говори испански- Паолина- и тя се превръща в наш преводач по време на сложният процес по избирането на моли и пазарлъка.

.

.

.

.

Трудно е да избереш мола. Всички са различни, ръчно изработени и уникални. Някои са по-сложни от други и са направени от повече пластове с много фин скрит бод и тези са по-скъпи от другите, направени с по-малко платове и с по-едър бод.

.

.

Решавам да взема по нещо от всяка от жените- общо две моли, две гривни от синци и лента за главата. В замяна им давам ориз, брашно и други хранителни продукти и предмети, както и малки торбички със синци. По този начин спечелвам правото да ги снимам.

Maya trying on a mola blouse

Мая пробва една мола-блуза

.

.

Облечени в традиционните си облекла от глава до пети, които жените Куна носят ежедневно, а не само ако идват туристи, те ми позират за снимка- прелестни букетчета от форми и цветове така умело подбрани и съчетани, сякаш още едно перфектно създание на природата, а не на модата.

.

.

Kuna Woman

Kuna Woman

.

.

Всички жени Куна спазващи традиционния начин на живот носят тъмни прави поли до колената с оранжеви, жълти или зелени десени и мола-блузи, които са най-важният отличителен елемент от облеклото им. Те са направени от фини леко прозрачни платове с буфан ръкави и с едри шарени флорали мотиви, пришити към две идентични моли- една за предницата и една за гърба. Червените забрадки вързани върху къси черни прави коси или развързани на главите им са още една неизменна част от носиите на жените Куни, както и гривните по ръцете и краката им направени от дълги нанизи от дребни стъклени мъниста с преобладаващи оранжеви и жълти цветове, намотани около глезените и китките им. Друг важен детайл е златната халка на носа, а често по-младите се разкрасяват допълнително и с ярко червило и руж на бузите.

.

.

.

.

И въпреки, че в Куна Яла направата и търговията с моли е изцяло женско занимание, срещнахме две възхитителни изключения. Едното- Венансио- гей, който дойде да ни посети до лодката предлагайки най-качествените, най-сложните и изключително красиви моли, които някога сме виждали (някои- лична изработка, но повечето направени от жените на неговия остров и той само ги препродава).

Venancio- Master Mola Maker and mola re-sale

Венансио- майстор на моли и препродажба

Второто изключение е Лиса. Лиса също дойде при нас с една моторна лодка и ни показа десетки перфектни моли, някои направени за държачи на бира и опакавки за вино, други- дамски чанти. Освен испански, Лиса говори добре и английски и е страхотна организаторка. Притежава невероятна каризма и чар и помага на крузърите, ако имат нужда от нещо. Освен, че се занимава с изработката и продажбата на моли, тя също така организира екскурзии с моторната си лодка нагоре по река Рио Сидра на основната земя, до един водопад. Познанията и по местна история, по местната география, флора и фауна заслужено я правят речен гид номер едно. Дълго време си говорим с Лиса и Мая също много я хареса, особено синия и лак за нокти. Мая много обича лакове.

Lisa- Master Mola-Maker

Лиса- майстор на моли и речен гид


„Но защо ръцете и са толкова големи?“- пита Мая, след като Лиса си замина.
„Ами защото Лиса се е родила мъж…“- трябва да обяснявам аз. А аз знам за Лиса, защото това е първото нещо, което научих (от други крузъри) , преди да науча каквото и да било за Куна Яла.

Лиса е не само индианец-травестит майстор на моли, но е също така без съмнение и най-известата Куна сред крузърите. Всички говорят за нея (Азис на куните). В Куна Яла- матриархално общество, където мъжете се местят да живеят в къщите на булките си и където момичетата се считат за по-ценни от момчетата; където семейното фамилно име се предава от майка (а не от баща) на дете- гейовете и травеститите биват считани за трети пол и са приети от обществото без следа на дискриминация или омраза. И така, те също могат да станат едни от най-добрите майстори на моли!

Mira (176 cm tall) with a Kuna woman

Мира с жена Куна


Предишни статии за Куна Яла:

Рай на края на света

Циганските махали на рая 

Децата на Луната

Морските Каубойци

 

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Морските Каубойци

Морските каубойци

.

.

Сутрин, много рано, още преди първите слънчеви лъчи деликатно да докоснат върховете на палмите с розовата си светлина, те се смъкват от хамаците си, изпълзяват от колибките си и изчезват в морето. Всеки ден ги гледаме като се завръщат следобеда покрай нашата лодка, канутата им пълни с кокосови орехи, няколко мангота, риби и рапани.

.

.

Ето го Виктор пак се появи. Виктор е един кльощав около 60-тина годишен индианец, който пристигна да ни таксува 10 долара, за това че сме пуснали котва край един от островите на Кайо Холандес (таксата е за 1 месец и е валидна само за тази островна група) още щом пристигнахме в Сан Блас. Неговото основно занимание е да събира кокосови орехи от съседните необитаеми острови и по няколко часа сутрин бавно гребе от остров на остров седнал в кануто си, докато го напълни с кокосови орехи. Виктор изтърсва купчина манго, авокадо и банани на нашата палуба. В замяна ние му зареждаме мобилния телефон и всички мобилни телефони на всички мъже от неговото островче, тъй като те нямат ток, нито генератор, а ние често произвеждаме повече електричество, отколкото ни е нужно с нашите слънчеви батерии. Даваме му и две бутилки с питейна вода.

Viktor

Viktor

„После ще донеса още празни шишета за вода.“- казва Виктор, но ние му обясняваме, че машината ни за десалиниране на морска вода не може да произвежда неограничени количества, а само определен брой литри на ден и то само, ако е слънчево и ако слънчевите панели работят на пълна пара, за да захранват машината за вода.

„Ако е облачно или вали не можем да правим вода и не можем да ви зареждаме телефоните“ –му обясняваме. Той изглежда схваща как стоят нещата и бавно се отдалечава от лодката.

Превърнахме се в местната централа „Ток и Вода“ и навсякъде, където отидем раздаваме сладка питейна вода и зареждаме телефоните на индианците.

.

.

Вятърът се засили и внезапно нашият приятел Виктор с неговото тясно дълго двайсетина-годишно улу издълбано от парче твърдо дърво, опъна платно! Първо монтира една малка крива пръчка за мачта, после сложи гик и един мръсен чаршаф за платно. Чаршафът се ветрее няколко секунди, после хваща полъх и се опъва; улуто се засилва и като змийче се хлъзва по повърхността на морето с приятна скорост. Нашият приятел ползва греблото като рул, с което направлява кануто в избраната посока. Феноменална гледка: това тъничко мрачно кану едва няколко сантиметра над водата, внезапно плава с платно! Оказа се, че индианците от племето Куна са превъзходни мореплаватели-ветроходци.

.

.

На другия ден питам Виктор за ветроходното му улу.

„ Ние винаги сме плавали из тези води, още когато нашият народ е слязал от планините и отишъл да живее на островите, преди много години, преди вие белите хора да се появите с вашите големи кораби. Само дето в онези времена платната на нашите улута са били друга форма и от други материали. Сега, след като вече ви срещнахме вас мореплавателите, от вас се научихме да правим по-добри платна. Някои крузъри ни дават старите си скъсани платна, които не им трябват вече, а за нас те са цяло богатство. На нас ни трябва само едно малко парче. И сега вече правим платна с по-добра форма. Всички се научиха как да правят по-добра форма и сега всички имаме добри ветроходни улута.“

.

.

Улу е кану издълбано от дънер на твърдо дърво в планините на основната земя. Островитяните си купуват улутата, които за тях са страшно скъпи (между 100 и 500 долара, в зависимост от размера и качеството) от майстори, които ги правят на континента. За индианците Куна улуто е най-ценното им притежание (подобно на кола)- инвестиция, която трае 20-30 години и повече.

.

.

Подобно на каубойците от дивия запад, които са били изцяло зависими от конете си, индианците Куна живеещи на малките изолирани островчета в архипелага на Сан Блас са силно зависими от своите канута. Използват ги за транспорт между островите, когато ходят на гости на роднини на съседни острови или да си заредят провизии, да ходят на риболов, да си носят прясна вода от реките на континента и да събират кокосови орехи, банани, манго и авокадо. Когато няма вятър и морето е спокойно, те използват гребла, за да се придвижват, но щом излезе вятър, опъват платната. А платната са често скалъпени от намерени и рециклирани материали- платове, платнища, даже политически лозунги с всякакви цветове, като някои са по-елегантни от други.

.

.

Основната прехрана на Куните са рибата, кокосовите орехи и зелените банани. Мъжете и момчетата от всяко семейство стават рано и заминават да ловят риба с харпуни в плитчините и рифовете около островите до към обяд, когато се завръщат в къщи и си почиват. Навръщане може да спрат на някой от съседните необитаеми острови или на континента, където в горите растат плодове и кокосови палми и да си наберат няколко кокосови ореха. Кокосовите ореи, както и екзотичният улов, като октоподи, омари и раци ги продават на колумбийски лодки за износ.

.

.

Скоро свикваме да виждаме ветроходни канута навсякъде, кръстосващи водните пътища на територията на Куна Яла. Понякога даже виждаме по няколко наведнъж- трафик между по-големите островни общности рано сутрин (отиват на „работа“) и следобяд (връщат се от „работа“)- регата от малки дървени улута с разноцветни платна, като ято еднокрили молци. А когато ние плаваме между островите внимаваме да не намелим някой тих дребен еднокрил молец.

Индианците също скоро свикват да ни виждат и нас обикаляйки из водите около островите с нашето“улу“ подобно на техните- пластмасовия оранжев каяак- безценен подарък от спонсорите ни www.KayakShop.bg

Ветроходни Улута

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая и Децата на Луната

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Децата на Луната

Децата на Луната

.

2-годишната Пилар, Куна Яла

През нощта, когато навън е черен мрак, идва Драконът и поглъща Луната. И загасва мътната сребриста светлина върху повърхността на спящото море.

Светът притихва. Времето спира.

В мракът на тези черни нощи излизат бледите деца. Кожите им- тъжното сияние на Луната, косите им- тъжното сияние на Луната.

Очите им- тъжното сияние на луната.

Децата на Луната.

Албиносите са хора (и животни), чиято генетично унаследена липса на меланин в организма причинява обезцветяване на кожите, косите и очите им. Независимо към коя етнос или раса принадлежат, те изглеждат бели, с розови кожи, жълти коси и светло сини очи. Слънцето им вреди много повече, отколкото на нормалните хора, по-лесно хващат рак на кожата и слънчевата светлина дразни очите им, затова те трябва постоянно да се предпазват от слънцето.

Има няколко места по света с много висока концентрация на албиноси, където те имат специално място в обществото- най-често- биват дискриминирани. Жертви на суеверия, те биват преследвани и сегрегирани, считани за „болни“ или за „духове“, „наказани от господ“. В Източна Африка и по-специално в Танзания, албиносите са считани за лош късмет и биват измъчвани и даже убивани. Крайници на албиноси биват използвани от африкански шамани и вещици за направата на талисмани и отвари. Отварите и талисманите съдържащи крайници и коси от албиноси, най-вече- от бебета и деца албиноси, се считат за магически и тези, които ги притежават или консумират вярват, че ще им донесат щастие и успех в бъдеще.

В Куна Яла (Панама), където в малки изолирани общности живеят индианците от племето Куна, е най-високата концентрация на албиноси в света. Тук един на всеки 160 човека е албинос.

2-years-old Pilar with her family

2-годишната Пилар и нейното семейство

Но тук бледите островитяни наричани „сипуси“ не са сегрегирани и преследвани. Напротив, те са считани за по-висши и по-крсиви, за „царе“ и всички ги уважават.

.

.

Според една местна легенда, тяхното специално задължение е да защитават Луната от Дракона, който я „изяжда“ и по време на лунно затъмнение те са единствените хора, които имат право да излизат извън домовете си и със специални лъкове и стрели да пронижат дракона. Те са единствените, които могат да убият Дракона-луноядец.

Albino cat, in Kuna Yala

Котка-албинос, Куна Яла

 

Предишни статии за Куна Яла: Рай на края на света и Циганските махали на рая

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 
 

Facebook/The Life Nomadik

Share

Куна Яла- Циганските махали на рая

*Предишният разказ озаглавен Куна Яла- рай на края на света ни запозна с малките идилични Куна Яла острови и техните обитатели- индианците Куна.

Циганските махали на рая

от Мира Ненчева

.

.

Когато за първи път отиваме на остров Порвенир за да минем имиграция и митница няколко дни след като пристигнахме в Сан Блас (Панма) отново се озоваваме в друг свят. Насред спокойни сини води, изолирани в едно от най-дивите кътчета на планетата, застанали върху бавно потъващи основи от пясък и корали, се намират големите градски общности на Куна Яла.

.

.

Според гъстотата на населението спрямо територията, тези са едни от най-гъсто населените места на планетата, където според модерните стандарти жилищата и санитарните условия са лоши, условията на живот са ниски, достъпът до чиста питейна вода е проблемен, а електричеството е ненадеждно. Тези големи Куна общности са още един пример за гобалното нарастване на населението и замърсяването на околната среда в днешно време.

Ако малките изолирани островчета с фин розов пясък и колибки насред кокосови палми плаващи насред кристални сини води ни се сториха „земен рай„, то големите пренаселени острови в Куна Яла заобиколени от смърдящи боклуци ни напомниха повече на циганските махали.

.

.

В Сан Блас по-голямата част от населението живее в организирани общности на по-големите острови. Разликата между малките идилични островчета, където само 2-3 Куна семейства живеят по традиционен начин в мир и спокойствие насред кокосови палми и коралови рифове и големите оствони колонии претъпкани с хора и боклуци, е като разликата между малките китни селца и големите задръстени градове в една и съща държава.

.

.

Натрупани една върху друга- къщи от бамбук и дъски с наклонени стени и закърпени покриви от ръждясала ламарина заобиколени с кофи, легени и бидони пълни със зеленясала вода, наколни тоалетни над морето, руините на някакъв циментов кей. Почти няма дървета и всичко изглежда сиво. Но най-вече- боклук. Заклещени между камъните покрай брега, между празните черупки на рапани и мъртви корали- парчета пластмасови останки. Боклуци навсякъде.

.

.

Тук Куните имат бензинови генератори и използват скъпото електричество най-вече да гледат телевизия и да си зареждат мобилните телефони. Благодарение на телевизията новото поколение индианчета вече имат друг поглед над света и други „нужди“. Малки момичета гледат сапунени латино-сериали и се учат как става съблазняването и далаверите. Минавайки покрай отворената врата на един дом виждаме как група ученички гледат много съсредоточено по един секс-канал видео инструкции за това как се прави стриптиз. Групи тинейджъри по дънки и със зализани коси висят по ъглите между къщите и не правят нищо; като в клиповете от любимите им латино-песни- те са „кул“. Алкохолът и наркотиците вече са голям проблем и тук.

.

.

Но въпреки, че глобализацията и озападняването вече до голяма степен са засегнали големите Куна общности и въпреки, че там липсват адекватни санитарни условия, достъп до прясна вода, надеждно електричество, хигиеанични домове и боклукът е навсякъде; въпреки, че островитяните са предимно бедни и безработни (всичко това са характеристики на бедняшки квартали), тези общности са организирани, с установени традиции и социален ред и със стриктна йерархия. На всеки остров има „саила“ или вожд- нещо като кмет. Но за съжаление, от лични наблюдения, както и от това, което чухме от други хора, повечето саили, подобно на повечето политици, са корумпирани. Индианци или не, парите са покварили и тези хора.

.

.

Всяка вечер населението на островите се събира на централния площад или в най-голямата колиба, където се провежда „конграсът“ и всички могат да изкажат мнение, оплакване или идея. В случай на престъпление, като например кражба или домашно насилие, конгресът решава какво ще е наказанието- най-често парична глоба или задължителен обществен труд. По време на конгреса също така се решава какви ще са задължителните работи за всички в селото.

.

.

В две села, където прекарахме седмица- островите-близнаци Narganá (или Yandup) и Corazón de Jesús (или Akuanasutupu), които са свързани посредством голям мост и са две от най-озападнените общноти в Куна Яла, където жените вече не се обличат с традиционни носии, се запознаваме с няколко от местните и те ни разказват повече за начина им на живот и организация на островите.

„Всеки вторник всички жени трябва да излязат и да метат уиците и площада в 8:00 сутринта. Която жена не излезе трябва да плати 1$ глоба.“- обяснява Одалис Браун, която предпочита да плати глобата и да спи до късно, вместо да мете улиците. „Весеки четвъртък и петък мъжете имат задължителна работа от 8:00 до 11:00- носят пясък или дървета от земята, пълнят дупките на улиците или укрепват основите на острова.“

.

.

Поради глобалното затопляне и покачването на нивото на океаните, някои от островите в Куна Яла са вече изчезнали, потопени от морето. Укрепването на основите с пясък и корали е едно от основните задължения на мъжете. Събирането на храна и готвенето за всички по време на някой празник е задължение на жените. И всеки път, когато някй се скатава и не си върши работата трябва да плати глоба от няколко долара, подобно на такса. Дори децата биват глобявани по 5$ , ако не се приберат у дома и не си легнат в 8:00ч. вечерта, след като един от помощниците на саилата мине по улиците и надуе една свирка.

.

.

Организацията в общностите е впечатляваща, но оставаме силно разочаровани от негативното влияние на глобализацията върху индианците и техния начин на живот.

И все пак, всичко е въпрос на гледна точка. Бамбуковите къщурки, които ние „цивилизованите хора“ класифицираме като „ниско-стандартни домове“ са всъщност традиционни колиби (в повечето случаи) построени с натурални подновяващи се от природата материали използвайки едни и същи методи векове наред, много преди „цивилизованите“ европейци да стъпят по тези земи. „Проблемът“ с прясната вода е проблем от гледната точка на тези от нас, които сме свикнали да пуснем кранчето на водата да шурти десетина минути, докато си мием зъбите. За Куните да гребат с кану до реката, за да си напълнят тубите с вода, която после да изварят, за да бъде годна за пиене, не е точно „проблем“, а е по-скоро част от ежедневието им и винаги е било. „Бедни и безработни“ е как ние, посетителите от заможни държави виждаме тези хора, които винаги са живели без коли, без перални машини и без огромни шопинг-центрове и които се прехранват чрез лов и риболов, събират кокосови орехи и обработват малки ферми на земята, не далеч от островите.

.

.

Но с пристигането на модерните материали и предмети, на електричеството и телевизията, живота на индианците Куна вече е доста различен. Можем ли да ги обвиняваме, за това че използват пластмасови бутилки, кофи и бидони, които им улесняват живота, при положение, че добива на сладка вода е толкова сложен? Можем ли да ги обвиняваме, че искат същите неща, които и ние искаме и използваме ежедневно- пакетирани храни и продукти, готови дрехи, инструменти и неща, които ни правят живота по-лесен и по-комфортен? Резултатът от всичко това е замърсяването на природата не само при Куните, а навсчкъде по света, а за островитяните проблемът с боклука е сложен, поради ограничената територия, на която живеят заобиколени от море. Тези техни нови консуматорски тенденции и навикът им да ползват морето като кофа за боклук могат да доведат до непоправимо бедствие и пробемът трябва по-най-бързият начин да бъде решен.

.

.

Също така спешно трябва да се обърне внимание и на проблемът за загубата на културата им в някои от големите общности, поради глобализацията и телевизията. Куните до голяма степен са успели да запазят традициите и културата, езика и ритуалите си. Но те са вече част от един по-голям свят, отворени към промените на цивилизацията. Дали младите Куни ще искат да съхранят начина на живот на предшественицете си, след като непрекъснато гледат толкова много лукс и излишък не много далеч от тях? Дали ще гледат на собствения си живот като традиция или тормоз? Как ще възприемат света, в който живеят, сравнявайки го със света, който гледат по телевизията- като „рай“ или като „циганска махала“?

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

За авторката: Мира Ненчева заедно с мъжа си Иво и 11-годишната им дъщеря Мая живеят на 11-метровия катамаран Фата Моргана и обикалят света. Можете да следите пътешетвията и приключенията им в блога www.thelifenomadik.com или на страницата им във Фейсбук:

 

Facebook/The Life Nomadik

Share