Тайрона. Първа част
Тайрона, Ел Кабо
Наближавайки Колумбия с лодката ме лъхна онази позната прегоряла миризма на суха стара замя. Поех си дълбоко въздух за първи път вкусвайки с наслада горчивата невидима прах на Новия Свят. Какви ли градове, какви ли хора, каква ли природа ни очаква тук? Нямах търпение да се запозная със страната носеща името на Колумб, с тесните оживени улици на Санта Марта, с музеите и катедралите на Богота, с горещото родно селце на Габриел Гарсия Маркес, с водопадите в планините на Сиера Невада, с архитектурата на Картахена, с дивите плажове и маймуните в джунглите на Тайрона. Един месец далеч не е достатъчен да се обходи всичко, което Колумбия има да предложи на прашния пътешественик, може би и година няма да стигне… Нямахме време за губене.
Парк Тайрона
Завърнахме се от Богата в Санта Марта късно вечерта и на следващата сутрин станахме към 6:00, стегнахме три раници с палатка, спални чували, 8 литра вода и консерви и потеглихме към Тайрона. Оставаха ни още 3 дена платен престой в скъпата марина и решихме да се възползваме от факта, че лодката е на сигурно място и да отидем на къмпинг в един от най-красивите и природноразнообразни паркове на Южна Америка.
Парк Тайрона, плаж Аресифе
От марината вървяхме петнайсетина минути до пазара, от където се качихме на автобус (6000 песос=2.50 $), който след 30 минути ни стовари пред портала на националният парк Тайрона. Вход за възрастни 35 000 песос или $15 (което си е голяма сума за Колумбия) и 20 000 песос или $8 за Мая. Входната такса е валидна за неограничен период, така че колкото повече дни останете, толкова повече „си я избивате“. На входа имаше още няколко туристи- хипарливи младежи с раници, които се качиха на едно микробусче за по 3000 песос или 1.20$ на човек до вътрешността на парка- последното място достъпно с кола. От там започват пътеките. Аз и Мая се насочихме към автобусчето като всички останали, но Иво ни спря възмутен.
– Никакво автобусче- от тук нататък вървим пеша!
– Само по 1 долар на човек е и ще ни спести 1 час вървене в жегата, не се излагай, хората ще си помислят, че сме луди.- казах аз, но напразно, за Иво всеки долар е ценен.
Пеша из гората с тежки раници
.
Тръгнахме по пътя и не след дълго автобусчето натоварено с десетина туристи, които ни изгледаха все едно сме големи глупаци, ни задмина и изчезна зад завоя. Вървяхме с наведени глави насред гъста джунгла, чиято влажна горещина се лепеше по кожите ни и скоро плувнахме в пот. Мая носеше дрехите на всички и две шишета вода по литър и половина, аз мъкнех тежки консерви с храна за трима за три дена и още две бутилки вода, а Иво се беше натоварил с голямата раница, в която се събраха трите спални чувала, палатката и още две бутилки вода.
Синя пеперуда Морф- мъртва край пътя
Внезапно чухме познатите далечни крясъци на черните ревящи маймуни, които за първи път срещнахме по един от ръкавите на река Полочик в Гватемала преди почти две години. Дълбоки гърлени ревове, от които всеки път ме побиват тръпки. Все едно сърдито чудовище повръща- каза Мая. Това се най-гръмогласните обитатели на джунглата, чиито адски стенания предупреждаващи натрапниците да стоят далеч от тяхната територия, могат да бъдет чути на километри. Продължихме по пътя с ококорени очи, ослушвайки се, докатао ревовете се засилват и скоро семейството гръмогласници се озоваха над главите ни! Няма нищо по-вълшебно от това да срещнеш погледа на диво животно, макар и да е намръщен и недружелюбен, като погледите на черните ревящи маймуни.
Черни ревящи маймуни
Малко по-нататък чухме други по-тънички, по-дискретни гласчета, преди да видим в клоните на дърветата от двете страни на пътя, съвсем наблизо до нас, дребни симпатични подобни на котенца с прическа „Айнщайн“ маймунки. За разлика от черните ревящи маймуни, които се срещат в Централна и Южна Америка, дребните маймунки-тити или cotton-top tamarin се срещат само и единствено в североизточната част на Колумбия (или горе-долу- само в Тайрона) и никъде другаде по света. Те са в списъка на критично застрашените от изчезване видове. Никога дори не сме се и надявали да видим и да чуем, камо ли да снимаме толкова рядък вид маймуна.
Маймуна-тити
Малките Айнщайнчета изглеждаха разтревожени и подскачаха наляво-надясно из клоните на дърветата с резки движения, спираха внезапно и ни хвърляха по един сърдит поглед, надавайки пискливи звуци, наподобяващи на някой, който шумно си прочиства зъбите, в които има останала храна. Подскачаха наоколо без да се отдалечават и все ни наблюдаваха. Аз лично бих останала с тях. Завинаги. Как да продължи човек по пътя, когато едни от най-срамежливите, най-симпатичните горски обитатели на Колумбия не искат да си тръгнат първи?
Тити
Продължихме нататък.
– Кои са глупаците сега? Ние или тези от автобуса, дето не видяха нито една маймуна?- победоносно взе да ни натяква Иво.
Тити
И беше прав. Ако не бяхме тръгнали пеша в жегата, нямаше да видим нито черните ревящи маймуни, нито малките тити, нито един голям червен паяк, нито една умряла край пътя синя пеперуда- морфо, най-вероятно блъсната от автобуса… Само, когато човек върви, пътят го възнаграждава.
Маймуна-тити
Мина повече от час преди да достигнем мястото, където започват тесните пътеки из джунглата. Туристите от автобуса отдавна бяха заминали напред. И отново без да им се налага да бъхтат пеша в горещината и влагата, защото от това място си бяха наели коне срещу по-малко от 20 долара на глава. И за нас имаше коне, даже с намаление ни ги даваха, ама Иво посочи краката си и нямаше нужда да казва нищо…
Кон под наем
.
Изминаха още два часа. Вървяхме в нещо като каньон образуван от конския трафик в песачливата земя, прескачахме сиви гранитни канари, паднали дървета и пътеките на мравките-листорезачи.
Каньон
.
Мравки листорезачи
Мравки-листорезачи
Вече минаваше обяд. Жегата беше непростима дори в сенките на джунглата. Целите бяхме плувнали в пот- едри капки, които се стичаха в малки ручейчета по лицата и ръцете ни, попиваха в дрехите ни и се вливаха в обувките ни. Скоро тениските и панталоните ни натежаха като че ли сме ги потопили в кофа с пот и сме ги облекли без да ги изcтискваме. Преполовихме водата за пиене- добре, че бяхме взели толкова много.
Мая
зеленина
Срещнахме още един вид маймунки, които бяха заети да махат изсъхналите листа от една палма. Дърпаха ги с ръце много енергично и ги пускаха от високо на земята до нас, ровейки за бубулечки в основата им. И те също крещяха нещо недоволно по наш адрес. Иво и Мая се опитаха да комуникират, доста успешно, ако питате мен, дано не са ги обидили…
Маймуна
Освен неочакваната ни среща с тези маймунки, случайно попаднахме и на едно индианско селце, до където конете не ходят, разбира се. Водени от любопитство кривнахме от основния път по една скрита много малка пътечка.
Индианско село
.
Внезапно- две кокошки ровят в земята и не ни обръщат внимание. По-нататък- угаснало огнище и дрехи съхнат на големи канари. Няколко малки кръгли и една квадратна къщи, направени от дървета и кал и с коносообрани покриви от палмови листа. Навес с хамаци. В един от хамаците спи индианец от племето Когуи! От една от къщите се подаде младо момиче в бяла роба и две малки полу-голи деца, които ни гледаха с любопитство и недоверие. Без да кажат нито дума и без да ни изтърват от поглед, готови да се скрият обратно в колибката, ако се наложи.
.
.
Индианци от племето Когуи
Не ни беше мястото тук и не искахме да тревожим тайните на това омагьосано място. Побързахме да се върнем обратно на основната пътека, предназначена за туристите. По това време вече бяхме напълно зашеметени от толкова много внезапни срещи с диви животни и хора. Вече нямаше да се учудим и даже очаквахме ягуар, динозавър или извънземно да ни пресече пътя.
Мария- от племето Когуи. Вървеше в гората успоредно на пътеката и излезе, когато я извиках с думите: Чоколате? С нея имаше още едно дете, което не посмя да излезе от гората. Мария обеща да раздели шоколада със сестричката си.
Най-сетне пристигнахме до една поляна, където под навес от палмови листа имаше десетина палатки и няколко хамака. Това е първият от няколкото къмпинги в Тайрона. Седнахме да починем в ресторанта и си разделихме една скъпа кола, полюбувахме се на плажа Аресифе, където нямаше жива душа, защото къпането тук е забранено (след като няколкостотин души са се удавили в силното течение и големите вълни).
Първи къмпинг
Душове
Мая в ресторантчето
.
.
.
.
Продължихме към следващия плаж, наречен Ла Писина (басейна)- лагуна заобградена от рифове и скали, спиращи вълните- чудесна за къпане. Тук спряхме за час-два да се разхладим в приятните води на Карибско море и да си изсушим малко дрехите. Няма нищо по-прохладно, по-освежаващо, по-отмарящо след дългото вървене в прах и горещина от морето… Тук също така започнахме да срещаме и останалите туристи.
плаж Ла Писина
.
хубава гледка…
.
Брадорасло
Към 3:00 следобед отново си облякохме потните дрехи, чорапи и тежки обувки и освежени, но изтощени от вървене с големите раници, пак потеглихме. Още половин час преход през палмова гора преди крайната ни цел- Ел Кабо.
.
Кокосова гора. Тук видяхме най-много кокосои орехи не едно място
Мира и Мая
Тайрона е национален парк обхващащ територия от 12 хиляди хектара в полите на Сиера Невада в Санта Марта с 3 хиляди хектара от най-биоразнообразната крайбрежна зона в Америка. С многобройни пусти плажове, сини карибски води, тропически джунгли и дъждовни гори, дом на стотици видове животни и птици, това е едно от най-дивите и най-красиви кътчета на Южна Америка.
Мая и Иво
А Ел Кабо е безспорно диаманта в короната.
Ел Кабо
Къмпинг Ел Кабо
– Тук ще бъде България!- рече Иво и двамата с Мая се заеха да разпъват палатката, докато аз имах за задача да документирам събитията с фото-апарата.
Мая и Иво опъват палатката
Мая и Иво горди
Мая се чекне в палатката
Мая оправя спалните чували
Само ние и още три двойки от многобройните къмпингари си мъкнеха собствените палатки. Останалите- поне 30-40 човека от цял свят, най-вече Германци и Австралийци си плащаха за палатка или хамак под наем, като „най-готиното“ място за хамак под наем беше малката колибка на скалите сред морето- най-сниманата отличителна черта на Ел Кабо.
.
.
.
Ел Кабо, Тайрона. В малката „къщичка“ на скалите се намират хамаците под наем.
Една палатка под наем на вечер на човек е около 15$, хамак е около 10$, а ние, въпреки, че си имахме палатка плащахме по 6$ на човек (Мая-безплатно) наем на вечер за привилигията да си я опънем в Ел Кабо.
Нашата палатка нощем
Колкото и да мрънкаме, струваше си. Тук си прекарахме два от най-красивите, най-щастливите, най-перфектните дни в живота ни.
Иво и Мая край огъня
Мая хапва равиоли от консерва
Мая с маршмелоу
Тайрона рано сутрин на Ел Кабо
Къмпингът се събужда
.
Мая и Мира готови за поход високо в планината до Ел Пуеблито (половин ден)
Иво помага на Мая през канарите
Мая
Мира и Мая
.
.
Черно колибри
Мира и Мая обичат да прегръщат големи дървета
Иво обича да бере диви портокали
Пуеблито е малко изоставено индианско селце (не живеят индианци), където туристите от Тайрона могат да се разходят и да видят къщите на индианците. До тук се стига за 2-3 часа стръмно изкачване- труден терен с канари през цялото време; вертикално катерене.
Пуеблито
Номадите в Тайрона
обратно на плажа
Иво си почива след дълъг изморителен поход до Пуеблито
Мая прави пясъчен октопод
Иво реже кокоси
Мая пие кокоси
Червена катерица в палмите
Мравки-листорезачки
.
Залез. Втора вечер
.
Още една рядка птица
.
Тайрона, Ел Кабо
