Къмпинг в Тайрона

Тайрона. Първа част

Тайрона, Ел Кабо

Тайрона, Ел Кабо

Наближавайки Колумбия с лодката ме лъхна онази позната прегоряла миризма на суха стара замя. Поех си дълбоко въздух за първи път вкусвайки с наслада горчивата невидима прах на Новия Свят. Какви ли градове, какви ли хора, каква ли природа ни очаква тук? Нямах търпение да се запозная със страната носеща името на Колумб, с тесните оживени улици на Санта Марта, с музеите и катедралите на Богота, с горещото родно селце на Габриел Гарсия Маркес, с водопадите в планините на Сиера Невада, с архитектурата на Картахена, с дивите плажове и маймуните в джунглите на Тайрона. Един месец далеч не е достатъчен да се обходи всичко, което Колумбия има да предложи на прашния пътешественик, може би и година няма да стигне… Нямахме време за губене.

Парк Тайрона

Парк Тайрона

Завърнахме се от Богата в Санта Марта късно вечерта и на следващата сутрин станахме към 6:00, стегнахме три раници с палатка, спални чували, 8 литра вода и консерви и потеглихме към Тайрона. Оставаха ни още 3 дена платен престой в скъпата марина и решихме да се възползваме от факта, че лодката е на сигурно място и да отидем на къмпинг в един от най-красивите и природноразнообразни паркове на Южна Америка.

Парк Тайрона, плаж Аресифе

Парк Тайрона, плаж Аресифе

От марината вървяхме петнайсетина минути до пазара, от където се качихме на автобус (6000 песос=2.50 $), който след 30 минути ни стовари пред портала на националният парк Тайрона. Вход за възрастни 35 000 песос или $15 (което си е голяма сума за Колумбия) и 20 000 песос или $8 за Мая. Входната такса е валидна за неограничен период, така че колкото повече дни останете, толкова повече „си я избивате“. На входа имаше още няколко туристи- хипарливи младежи с раници, които се качиха на едно микробусче за по 3000 песос или 1.20$ на човек до вътрешността на парка- последното място достъпно с кола. От там започват пътеките. Аз и Мая се насочихме към автобусчето като всички останали, но Иво ни спря възмутен.

– Никакво автобусче- от тук нататък вървим пеша!

– Само по 1 долар на човек е и ще ни спести 1 час вървене в жегата, не се излагай, хората ще си помислят, че сме луди.- казах аз, но напразно, за Иво всеки долар е ценен.

Пеша из гората с тежки раници

Пеша из гората с тежки раници

.

.

Тръгнахме по пътя и не след дълго автобусчето натоварено с десетина туристи, които ни изгледаха все едно сме големи глупаци, ни задмина и изчезна зад завоя. Вървяхме с наведени глави насред гъста джунгла, чиято влажна горещина се лепеше по кожите ни и скоро плувнахме в пот. Мая носеше дрехите на всички и две шишета вода по литър и половина, аз мъкнех тежки консерви с храна за трима за три дена и още две бутилки вода, а Иво се беше натоварил с голямата раница, в която се събраха трите спални чувала, палатката и още две бутилки вода.

Синя пеперуда Морф- мъртва край пътя

Синя пеперуда Морф- мъртва край пътя

Внезапно чухме познатите далечни крясъци на черните ревящи маймуни, които за първи път срещнахме по един от ръкавите на река Полочик в Гватемала преди почти две години. Дълбоки гърлени ревове, от които всеки път ме побиват тръпки. Все едно сърдито чудовище повръща- каза Мая. Това се най-гръмогласните обитатели на джунглата, чиито адски стенания предупреждаващи натрапниците да стоят далеч от тяхната територия, могат да бъдет чути на километри. Продължихме по пътя с ококорени очи, ослушвайки се, докатао ревовете се засилват и скоро семейството гръмогласници се озоваха над главите ни! Няма нищо по-вълшебно от това да срещнеш погледа на диво животно, макар и да е намръщен и недружелюбен, като погледите на черните ревящи маймуни.

Черни ревящи маймуни

Черни ревящи маймуни

Малко по-нататък чухме други по-тънички, по-дискретни гласчета, преди да видим в клоните на дърветата от двете страни на пътя, съвсем наблизо до нас, дребни симпатични подобни на котенца с прическа „Айнщайн“ маймунки. За разлика от черните ревящи маймуни, които се срещат в Централна и Южна Америка, дребните маймунки-тити или cotton-top tamarin се срещат само и единствено в североизточната част на Колумбия (или горе-долу- само в Тайрона) и никъде другаде по света. Те са в списъка на критично застрашените от изчезване видове. Никога дори не сме се и надявали да видим и да чуем, камо ли да снимаме толкова рядък вид маймуна.

Маймуна-тити

Маймуна-тити

Малките Айнщайнчета изглеждаха разтревожени и подскачаха наляво-надясно из клоните на дърветата с резки движения, спираха внезапно и ни хвърляха по един сърдит поглед, надавайки пискливи звуци, наподобяващи на някой, който шумно си прочиства зъбите, в които има останала храна. Подскачаха наоколо без да се отдалечават и все ни наблюдаваха. Аз лично бих останала с тях. Завинаги. Как да продължи човек по пътя, когато едни от най-срамежливите, най-симпатичните горски обитатели на Колумбия не искат да си тръгнат първи?

Тити

Тити

Продължихме нататък.

– Кои са глупаците сега? Ние или тези от автобуса, дето не видяха нито една маймуна?- победоносно взе да ни натяква Иво.

Тити

Тити

И беше прав. Ако не бяхме тръгнали пеша в жегата, нямаше да видим нито черните ревящи маймуни, нито малките тити, нито един голям червен паяк, нито една умряла край пътя синя пеперуда- морфо, най-вероятно блъсната от автобуса… Само, когато човек върви, пътят го възнаграждава.

Маймуна-тити

Маймуна-тити

Мина повече от час преди да достигнем мястото, където започват тесните пътеки из джунглата. Туристите от автобуса отдавна бяха заминали напред. И отново без да им се налага да бъхтат пеша в горещината и влагата, защото от това място си бяха наели коне срещу по-малко от 20 долара на глава. И за нас имаше коне, даже с намаление ни ги даваха, ама Иво посочи краката си и нямаше нужда да казва нищо…

Кон под наем

Кон под наем

.

.

Изминаха още два часа. Вървяхме в нещо като каньон образуван от конския трафик в песачливата земя, прескачахме сиви гранитни канари, паднали дървета и пътеките на мравките-листорезачи.

Каньон

Каньон

.

.

Мравки листорезачи

Мравки листорезачи

Мравки-листорезачи

Мравки-листорезачи

Вече минаваше обяд. Жегата беше непростима дори в сенките на джунглата. Целите бяхме плувнали в пот- едри капки, които се стичаха в малки ручейчета по лицата и ръцете ни, попиваха в дрехите ни и се вливаха в обувките ни. Скоро тениските и панталоните ни натежаха като че ли сме ги потопили в кофа с пот и сме ги облекли без да ги изcтискваме. Преполовихме водата за пиене- добре, че бяхме взели толкова много.

Мая

Мая

зеленина

зеленина

Срещнахме още един вид маймунки, които бяха заети да махат изсъхналите листа от една палма. Дърпаха ги с ръце много енергично и ги пускаха от високо на земята до нас, ровейки за бубулечки в основата им. И те също крещяха нещо недоволно по наш адрес. Иво и Мая се опитаха да комуникират, доста успешно, ако питате мен, дано не са ги обидили…

Маймуна

Маймуна

Освен неочакваната ни среща с тези маймунки, случайно попаднахме и на едно индианско селце, до където конете не ходят, разбира се. Водени от любопитство кривнахме от основния път по една скрита много малка пътечка.

Индианско село

Индианско село

.

.

Внезапно- две кокошки ровят в земята и не ни обръщат внимание. По-нататък- угаснало огнище и дрехи съхнат на големи канари. Няколко малки кръгли и една квадратна къщи,  направени от дървета и кал и с коносообрани покриви от палмови листа. Навес с хамаци. В един от хамаците спи индианец от племето Когуи! От една от къщите се подаде младо момиче в бяла роба и две малки полу-голи деца, които ни гледаха с любопитство и недоверие. Без да кажат нито дума и без да ни изтърват от поглед, готови да се скрият обратно в колибката, ако се наложи.

.

.

.

.

Индианци от племето Когуи

Индианци от племето Когуи

Не ни беше мястото тук и не искахме да тревожим тайните на това омагьосано място. Побързахме да се върнем обратно на основната пътека, предназначена за туристите. По това време вече бяхме напълно зашеметени от толкова много внезапни срещи с диви животни и хора. Вече нямаше да се учудим и даже очаквахме ягуар, динозавър или извънземно да ни пресече пътя.

Мария- от племето Когуи. Вървеше в гората успоредно на пътеката и излезе, когато я извиках с думите: Чоколате? С нея имаше още едно дете, което не посмя да излезе от гората. Мария обеща да раздели шоколада със сестричката си.

Мария- от племето Когуи. Вървеше в гората успоредно на пътеката и излезе, когато я извиках с думите: Чоколате? С нея имаше още едно дете, което не посмя да излезе от гората. Мария обеща да раздели шоколада със сестричката си.

Най-сетне пристигнахме до една поляна, където под навес от палмови листа имаше десетина палатки и няколко хамака. Това е първият от няколкото къмпинги в Тайрона. Седнахме да починем в ресторанта и си разделихме една скъпа кола, полюбувахме се на плажа Аресифе, където нямаше жива душа, защото къпането тук е забранено (след като няколкостотин души са се удавили в силното течение и големите вълни).

Първи къмпинг

Първи къмпинг

Душове

Душове

Мая в ресторантчето

Мая в ресторантчето

.

.

.

.

.

.

.

.

Продължихме към следващия плаж, наречен Ла Писина (басейна)- лагуна заобградена от рифове и скали, спиращи вълните- чудесна за къпане. Тук спряхме за час-два да се разхладим в приятните води на Карибско море и да си изсушим малко дрехите. Няма нищо по-прохладно, по-освежаващо, по-отмарящо след дългото вървене в прах и горещина от морето… Тук също така започнахме да срещаме и останалите туристи.

плаж Ла Писина

плаж Ла Писина

.

.

хубава гледка...

хубава гледка…

.

.

Брадорасло

Брадорасло

Към 3:00 следобед отново си облякохме потните дрехи, чорапи и тежки обувки и освежени, но изтощени от вървене с големите раници, пак потеглихме. Още половин час преход през палмова гора преди крайната ни цел- Ел Кабо.

.

.

Кокосова гора. Тук видяхме най-много кокосои орехи не едно място

Кокосова гора. Тук видяхме най-много кокосои орехи не едно място

Мира и Мая

Мира и Мая

Тайрона е национален парк обхващащ територия от 12 хиляди хектара в полите на Сиера Невада в Санта Марта с 3 хиляди хектара от най-биоразнообразната крайбрежна зона в Америка. С многобройни пусти плажове, сини карибски води, тропически джунгли и дъждовни гори, дом на стотици видове животни и птици, това е едно от най-дивите и най-красиви кътчета на Южна Америка.

Мая и Иво

Мая и Иво

А Ел Кабо е безспорно диаманта в короната.

Ел Кабо

Ел Кабо

Къмпинг Ел Кабо

Къмпинг Ел Кабо

– Тук ще бъде България!- рече Иво и двамата с Мая се заеха да разпъват палатката, докато аз имах за задача да документирам събитията с фото-апарата.

Мая и Иво опъват палатката

Мая и Иво опъват палатката

Мая и Иво горди

Мая и Иво горди

Мая се чекне в палатката

Мая се чекне в палатката

Мая оправя спалните чували

Мая оправя спалните чували

Само ние и още три двойки от многобройните къмпингари си мъкнеха собствените палатки. Останалите- поне 30-40 човека от цял свят, най-вече Германци и Австралийци си плащаха за палатка или хамак под наем, като „най-готиното“ място за хамак под наем беше малката колибка на скалите сред морето- най-сниманата отличителна черта на Ел Кабо.

.

.

.

.

.

.

Ел Кабо, Тайрона

Ел Кабо, Тайрона. В малката „къщичка“ на скалите се намират хамаците под наем.

Една палатка под наем на вечер на човек е около 15$, хамак е около 10$, а ние, въпреки, че си имахме палатка плащахме по 6$ на човек (Мая-безплатно) наем на вечер за привилигията да си я опънем в Ел Кабо.

Нашата палатка нощем

Нашата палатка нощем

Колкото и да мрънкаме, струваше си. Тук си прекарахме два от най-красивите, най-щастливите, най-перфектните дни в живота ни.

Иво и Мая край огъня

Иво и Мая край огъня

Мая хапва равиоли от консерва

Мая хапва равиоли от консерва

Мая с маршмелоу

Мая с маршмелоу

Тайрона рано сутрин на Ел Кабо

Тайрона рано сутрин на Ел Кабо

Къмпингът се събужда

Къмпингът се събужда

.

.

Мая и Мира готови за поход високо в планината до Ел Пуеблито (половин ден)

Мая и Мира готови за поход високо в планината до Ел Пуеблито (половин ден)

Иво помага на Мая през канарите

Иво помага на Мая през канарите

Мая

Мая

Мира и Мая

Мира и Мая

.

.

.

.

Черно колибри

Черно колибри

Мира и Мая обичат да прегръщат големи дървета

Мира и Мая обичат да прегръщат големи дървета

Иво обича да бере диви портокали

Иво обича да бере диви портокали

Пуеблито е малко изоставено индианско селце (не живеят индианци), където туристите от Тайрона могат да се разходят и да видят къщите на индианците. До тук се стига за 2-3 часа стръмно изкачване- труден терен с канари през цялото време; вертикално катерене.

Пуеблито е малко изоставено индианско селце (не живеят индианци), където туристите от Тайрона могат да се разходят и да видят къщите на индианците. До тук се стига за 2-3 часа стръмно изкачване- труден терен с канари през цялото време; вертикално катерене.

Пуеблито

Пуеблито

Номадите в Тайрона

Номадите в Тайрона

обратно на плажа

обратно на плажа

Иво си почива след дълъг изморителен поход до Пуеблито

Иво си почива след дълъг изморителен поход до Пуеблито

Мая прави пясъчен октопод

Мая прави пясъчен октопод

Иво реже кокоси

Иво реже кокоси

Мая пие кокоси

Мая пие кокоси

Червена катерица в палмите

Червена катерица в палмите

Мравки-листорезачки

Мравки-листорезачки

.

.

Залез. Втора вечер

Залез. Втора вечер

.

.

Още една рядка птица

Още една рядка птица

.

.

Тайрона, Ел Кабо

Тайрона, Ел Кабо

 

Facebook/The Life Nomadik

Share

10 предимства на един обикновен каяк

 10 предимства на един обикновен каяк

 

Всички крузъри, които притежават яхти, еднокарусни или катамарани, си имат също така и малки моторни лодчици наречени „дингита“, с които се придвживат между голямата лодка и брега, когато са на котва в някой залив. Ние сме от малкото, които си нямат динги, защото дингитата имат нужда от гориво, за да се движат. Ние си имаме каяк, защото каяците нямат нужда от гориво, а от поне един чифт здрави ръце. Като тези на Иво.

.

.

Нашият каяк Агент Оранжев е обикновен пластмасов непотъваем 15-годишен каяк, наследство от двойка много добри наши приятели от Флорида, които заминаха за Ню Мексико с една стара каравана наречена Баба Гануш в търсене на слънчева енергия и алтернативни строителни методи. И понеже в Ню Мексико няма да им трябва каяк, те ни го подариха. Много скоро Агент Оранжев се превърна в безценен член от екипажа на Фата Моргана. Предимствата му са неизброими.

1. Каякът е пестелив

Както вече споменах, дингито се движи на мотор, а каякът се движи само с човешки усилия, което ни предоставя още един начин да пестим. Един от най-важните принципи на това наше пътешествие е да обиколим света живеейки и плавайки възможно най-евтино. Вярно е, че моторите на дингитата са между 5 и 15 конски сили, а нашият каяк е само 1 до 2 „магарешки сили“, в зависимост дали гребе само Иво или гребем и двамата… Но си струва. Благодарение на каяка спестяваме стотици долари от гориво годишно.

Agent Orange waiting for us next to Angelica and Andrea... Rio Dulce, Guatemala

Agent Orange waiting for us next to Angelica and Andrea…
Rio Dulce, Guatemala

Evo and Maya with the Kayak, Barbuda

Ivo and Maya with the Kayak, Barbuda

2. Каякът гази плитко

Дингито може да е по-бързо от Агент Оранжев, ама не може да влезе и в половината от местата, където се навира нашият агент! Дингито гази поне половин метър и ако се забие в плитчина или корали му се чупи пропелъра на мотора. Каякът гази нула. И няма какво да му се счупи. Често на местата, на които ходим с каяка нито една моторна лодка не може да мине: отливните плитчини на Бахамите, бариерните рифове в Гренадините, мангровите канали в Куба и остров Барбуда, плитките речни ръкави в Гватемала. Едни от най-вълнуващите и красиви места по света сме ги посетили с каяка.

Mira "sailing" the kayak with an umbrella, the Bahamas

Mira „sailing“ the kayak with an umbrella, the Bahamas

Lago Izabal, Guatemala

Lago Izabal, Guatemala

Mangroves near Cayo Levisa, Cuba

Mangroves near Cayo Levisa, Cuba

Kayaking inside the frigatebird sanctuary, Barbuda

Kayaking inside the frigatebird sanctuary, Barbuda

3. Каякът е нашият фитнес

Да гребеш си е работа. Не е като да си седиш. Гребането развива най-вече горната част на тялото: гръбните мускули, рамената, трицепсите и гръдните мускули, но работят дори и краката, колкото и невероятно да звучи и най-вече- чудесно кардио упражнение е. Нека ви напомня- ние живеем на лодка и често сме доста обездвижени. Трудно е да поддържаме спортна форма. Каякът ни дава прекрасна възможност за физически упражнения, без да се натоварваме прекалено. Не бихме го заменили за нищо на света!

Maya and the kayak in front of Fort Jefferson, Florida

Maya and the kayak in front of Fort Jefferson, Florida

4. Каякът е лек

Тежестта е от голямо значение. Колкото по-тежка е една платноходка, толкова по-бавна е и това важи с още по-голяма сила при катамараните. Затова трябва да внимаваме колко багаж товарим на борда. Каякът е много по-лек от дингито и това е голямо предимство, когато го носим на борда по време на плаване. Но този факт е важен и по още една причина. Представете си че гребете в плитчините на някоя лагуна и достигнете пресъхнала ивица земя. Как ще я прекосите и продължите от другата страна? Много просто- ще дръпнете каяка върху земята и ще го влачите след вас. Той ще ви последва като кученце. Или ще го вдигнете и пренесете над земята, чисто и просто. Тежкото обемно динги с мотора ще се инати на подобна идея, като муле.

Bahamas

Bahamas

Barbuda

Barbuda

5. Каякът е тих

Представете си устието на река Полочик в Гватемала. Широка усамотена делта, блатисти брегове обрасли с гъсти тревулаци, храсти и ниски дървета, непроходима зелена тропическа разстителност. Дълбока тишина нарушавана само от звуците на насекоми, птици и диви животни. Водите на делтата – царство на риби, видри, ламентини и крокодили. Бреговете – дом на койоти, ягуари, ленивци и гигантски мравояди. В небесата патрулират над 250 различни вида птици, между които чапли, тукани и папагали. В клоните на дърветат се крият черните ревящи маймуни. Вашият каяк се плъзга безшумен като змия по повърхността на водата без да нарушава спокойствието на това място. Чапли излитат пред вас в последния момент щом каякът се доближи; маймуните ви наблюдават неподвижни от клоните на дърветата.

.

.

Представете си, че сте в мангровите канали на лагуната Кодрингтън на остров Барбуда- най-големият резерват за птици-фрегати в карибският регион. Около вас, в сплетените клонаци на ниските мангрови дървета- стотици гнезда. В гнездата- огромни черни океански птици. Само с каяк можете да се доближите безшумно, без да тревожите птиците и да ги наблюдавате от близо, вие тях и те вас, с голямо любопитство, уважение и любов. Само с тихият, дискретен, миролюбив каяк…

Frigatebird Sanctuary, Barbuda

Frigatebird Sanctuary, Barbuda

6. Каякът е екологично чист

Не само, че не тревожите дивата природа с безшумният си каяк- вие не я замърсявате. Каякът е напълно екологично чист и от където мине  не оставя следи нито във въздуха, нито във водата. Колко от вас се тревожат за чистотата на планетата? Колко от вас се възмущават на боклуците и мръсотията, които задръстват природната среда все повече и повече? А колко от вас ходят с колело вместо с кола на работа? Или имат каяк вместо динги и с гордост могат да заявят: Аз правя нещо по въпроса!

The swimming pigs, Bahamas

The swimming pigs, Bahamas

Picking up plastic trash in Indian River, Dominica

Picking up plastic trash in Indian River, Dominica

7. Каякът е мощен

Когато вятърът умре как да продължим да плаваме? Как да се придвижим? Понякога сме в малка безветрена зона зад някой остров, чиито планини спират вятъра. Как да излезем от зоната на безветрието? Да пуснем моторите и след 5 минути отново ще сме там, където духа вятърът. Ако сте на борда на Фата Моргана и изкажете на глас подобно богохулство, има риск капитанът да ви изхвърли в морето. Думата „мотор“ за него е мръсна дума, забранена със закон. В такива моменти Агент Оранжев отново пристига на помощ, като Джеймс Бонд- Оранжев, Агент Оранжев. Снимката най-горе- как Иво дърпа Фата Моргана с каяка, не е просто случайна… Това е емблемата на нашето пътешествие, на нашата упоритост и най-вече на решителността на Иво, като метафора, да стигне там за където е тръгнал с цената на неимуверни усилия, но без да включва моторите. И въпреки, че е само 1 магарешка сила, все пак Каяк Оранжев не веднъж ни е вадил от безветрени зони.

.

.

Веднъж в езерото Избал в Гватемала до нас се доближи разтревожен индианец-рибар с кану издълбано от дънер. Като видял как Иво дърпа цял кораб с каяка решил, че имаме проблем и дойде да предложи помощта си. Добър човек. Развалени ли са ви моторите? Свърши ли ви горивото? Да помогна? Не, моторите работят, резервоарите са пълни, а на луд човек не може да се помогне. Loco, посочих аз Иво. Рибарят си замина объркан. Иво продължи да си гребе…

Ivo pulling the boat, Lago Izabal, Guatemala

Ivo pulling the boat, Lago Izabal, Guatemala

8. Каякът е куче

Всички и най-вече децата обичат каяка. Когато се появите в някое затънтено индианско селце, вие се превръщате в „случката на годината“. Всъщност не вие- каякът. Подобно на голямо добро куче, каякът търпеливо ще понесе дванайсетина деца да му се накачулят, да му скачат отгоре, да го дърпат и преобръщат. Да, никога не бихте могли да се забавлявате с едно динги така, като можете да се забавлявате с каяка. И да му имате доверие, че каквото и да стане, той не потъва.

Near Finca Jocoro, Guatemala

Near Finca Jocoro, Guatemala

 

Our kayak also has new friends!

Our kayak also has new friends!

9. Каякът е бавачка

Ако иате малки деца, каякът ще се грижи за тях. Ще бъде платформа от която да скачат и превозно средство, с което да се придвижват между лодките, да изследват околностите или да ходят на риболов, вместо да стоят по цели дни затворени в каютите и да се чудят какво да правят.

Iva and Maya playing on the kayak, Dominica

Iva and Maya playing on the kayak, Dominica

Maya and Noial in Rio Dulce, Guatemala

Maya and Noial in Rio Dulce, Guatemala

Maya, Meagan and Matthiew

Maya, Meagan and Matthiew, Grenada

Vick and Nick

Vick and Nick, The Bahamas

10. Каякът е магаре

Колкото и да товарите каяка с чанти и торби след като се върнете от покупки; с газови бутилки, чували с боклук и каси бира, той винаги може да поеме още багаж без да потъне.

Ivo, happy, with 10 cases of Brahva, El Estor, Guatemala

Ivo, happy, with 10 cases of Brahva, El Estor, Guatemala

KayakShop.bg

Но Агент Оранжев се спука наскоро– износен, стар и бекрайно много използван. И тъкмо в този момент, като по чудо, се появиха нашите нови приятели и спонсори от KayakShop.bg и решиха да ни подарят нов каяк! Чудеса понякога стават, особено в свят, в който все още има щедри и позитивни хора– сродни души.

Добре дошли на борда на нашето околосветско приключение KayakShop.bg, благодарим ви още веднъж за този неоценим жест!

KayakShop.bg ни предоставят избор между три модела рибарски каяци от реномираната марка Malibu комплект със седалка и гребло на стойност 2 000 лв.  Но тъй като бе невъможно да се изпрати по пощата каяк, решихме да продадем подареният каяк и с парите да си купим нов каяк тук в Пуерто Рико.

Malibu X-Factor

Malibu X- Factor

Само след няколко дни се появи желаещ да си купи каяк и в същото време да ни помогне. Прочетете историята тук.

Puerto Rico

Puerto Rico

Share

Nomadik 2014

Our Nomadik 2014

.

.

12 unforgettable months

2014 was a fantastic Nomadik year. We could have never imagined all the places we visited, all the people we met, all the things that happened to us. We became better sailors, and in our small but complicated school (the world) where everyone is a teacher, we learned so much.

∼∼∼

2014 беше една фантастична номадска година. Никога не бихме могли да си представим местата, които посетихме, хората, които срещнахме, нещата, които ни се случиха. Станахме по-добри моряци и научихме толкова много неща в училището на живота.

.

.

January – The Bahamas

We met iguanas, swam with pigs, snorkeled in a famous underwater grotto.

∼∼∼

Срещнахме игуани, плувахме с прасета и се гмуркахме в световно известна подводна пещера.

.

Swimming with pigs, Bahamas

February – The Bahamas

We spent some time at an all-inclusive cruise ship island (for free), fixed a hermitage damaged by a lightning, and we met a whale.

∼∼∼

Прекарахе си няколко незабравими дни на един остров, където спираха големи круизове, участвахме в ремонта на повредено от светкавица манастирче и срещнахме кит.

.

Bahamas

March – The Bahamas

We found an underwater piano, visited the deepest saltwater blue hole in the world, and spent some time in the most remote lagoon populated by hundreds of flamingos.

∼∼∼

Намерихме подводно пиано, посетихме най-дълбоката соленоводна синя дупка в света и постояхме известно време в едно от най-отдалечените безлюдни заливчета, където гнездяха стотици фламингота.

.

Mayaguana, The Bahamas

April – Dominican Republic

We visited the lowest Caribbean saltwater lake where crocodiles live, the first New World settlement, and the first New World capital-Santo Domingo. We jumped and swam down a river with 27 waterfalls, we learned to surf with new friends and we climbed the highest Caribbean mountain.

∼∼∼

Посетихме най-ниското карибско соленоводно езеро, дом на крокодили, първото селище на Новият Свят и първата столица на Новият Свят- Санто Доминиго. Скачахме и плувахме надолу по една река с 27 водопада, научихме се да караме сърф с нови приятели и изкатерихме най-високият връх на Карибите.

Our guide Maya on the mule and Evo

Our guide Maya on the mule and Ivo on the way to Pico Duarte

May – Puerto Rico, Spanish Virgin Islands

We toured the old city of San Juan, its massive forts and narrow streets, and then we sailed to the Spanish Virgin Islands for some more fun with good old friends who came to visit.

∼∼∼

Разходихме се из старият град на Сан Хуан, из масивните крепости и тесните улички. После отплавахме към Испанските Вирджински Острови, където се забавлявахме със стари приятели, които ни дойдоха на гости.

.

El Morro, Puerto Rico

June –The US Virgin Islands, The British Virgin Islands, Saba, St Marten, St Barths

World famous beaches were and the most stunning snorkeling at the Baths. We stopped at Saba, the most impossible island, and we instantly fell in love with it. We bought the cheapest beer and the best cheese in St Marten and we went for a walk in St Barths.

∼∼∼

Световно известни плажове и най-невероятните места за гмуркане. Минахме през Саба, един невъзможен остров, в който се влюбихме от пръв поглед. В St Marten купихме най-евтината бира и най-вкусното холандско сирене.

Saba. View form Scout's Place bar and restaurant

Saba. View form Scout’s Place bar and restaurant

July – St Kitts and Nevis, Montserrat

We hauled out the boat for a quick bottom job in St Kitts, an island where green monkeys roam in the forests. In Montserrat we witnessed what an active volcano can do to a city.

∼∼∼

В St Kitts изкарахме лодката на суша за да изстържем и боядисаме корпусите. На острова с богата дива природа имаше маймунки. В Montserrat станахме свидетели на разрухата причинена от вулкана на бившата столица.

Verevet Monkey, St Kitts

Verevet Monkey, St Kitts

August – Antigua and Barbuda, Guadeloupe

In Antigua was Carnival time with new friends. It was also time to say good bye to our son Viktor… In Barbuda we found ourselves alone with sea turtles and frigate birds on a 12-mile long pink beach. In Guadeloupe we found another active volcano, and lots of waterfalls.

∼∼∼

В Антига имаше карнавал. Там също така се разделихме с нашият син Виктор… В Барбуда се озовахме сами с морски костенурки и морски птици- фрегати на 20 километров розов плаж. В Гваделуп надникнахме в гърлото на действащ вулкан и посетихме няколко водопада.

Barbuda

Barbuda

September – Dominica, Martinique

Dominica “The Nature Island” is truly unique. We hiked up Morne Diablotin, the most terrible and surreal hike, to Boiling lake, the second largest crater-lake in the world, we jumped in the pools of waterfalls, we snorkeled in a bubbling volcanic reef. In Martinique we made new friends, and did some shopping.

∼∼∼

Доминика- природният остров, е уникален. Изкачихме най-високият връх там и се рзходихме до Врящото езеро, второто най-голямо врящо кратерно езеро в света, скачахме от водопади, гмуркахме се във вулканичен риф. В Мартиника се запознахме с нови приятели и си напазарувахме бира, шоколади и кисели краставички.

Fort de France, Martinique

Fort de France, Martinique

October – St Lucia, Grenada

After a short visit to the Pitons in St Lucia, we finally arrived in Grenada, the most incredible cruising community, hundreds of sailboats, cruising families with children, tons of friends for Maya. We had the best community events, activities and celebrations.

∼∼∼

След кратък престой в St Lucia, най-сетне пристигнахме в Гренада, където намерихме общност от крузъри, стотици лодки и мореплавателски семейства, нови приятели за Мая. Участвахме в най-различни организирани събития и празненства.

Petit Piton, St Lucia

Petit Piton, St Lucia

November – Trinidad and Tobago, Barbados

Trinidad surprised us with its rich nature, history and culture. We visitеd the largest natural deposit of asphalt in the world Pitch Lake, a Hindu temple built in the sea, a nature center home of thousands of hummingbirds, and the Carony swamp where the scarlet ibis lives. Tobago charmed us with its small secluded fishing villages and beaches. And in Barbados we found the most stunning shores and we visited caves.

∼∼∼

Тринидад ни изненада с богатата си природа, история и култура. Посетихме асфалтеното езеро, индуски темпъл построен в морето, природен център, където имаше хиляди разноцветни колибрита и едно блато, където наблюдавахме алени ибиси. Тобаго ни очарова с малките си крайбрежни селца и плажове. А в Барбадос намерихме поразителни скалисти брегове и посетихме пещери.

Ivo in Tobago

Ivo in Tobago

December – The Grenadines

In Bequia we found old friends again and we spent Christmas together. We also had the most beautiful spiritual experience swimming with sea turtles.

∼∼∼

В Бекия се срещнахме отново със стари приятели и си отпразнувахме Коледа заедно. Край едно малко островче на Гренадините плувахме с морски костенурки- прекрасно спиритуално изживяване.

Mira with a hawksbill sea turtle, the Grenadines

Mira with a hawksbill sea turtle, the Grenadines

The journey continues into 2015: St Marten to St John, Puerto Rico, Columbia, Panama, Central and South America and beyond!

Share

Hindus of Trinidad

 

Hindus of Trinidad

by Mira Nencheva

.

.

Before visiting Trinidad we knew nothing about its history and its people, assuming it was somewhat similar to the history of the rest of the Caribbean islands: first inhabitants- the Carib Indians, then Columbus shows up, Europeans settle the islands exterminating the Indians, then England, France, Spain and/or Holland each rule each island for some time bringing slaves from Africa to work on the sugarcane plantations, whose descendants, after the emancipation and abolishment of slavery, make up the majority of the present day population. Of course, each island’s history has its particularities, but it is easy to find the similarities.

Thus, when we arrived in Trinidad we ware in for a big surprise. Apart from the expected black descendants of African origin, we found a whole different ethnic group, making up a big part of the island’s population, and it was not the Latinos, who are also numerous here, as the island is just 6 miles off the coast of Venezuela, but the Indians. Not the Carib Indians, of course, they were exterminated here as well, but Indians from India!

.

.

Short History of Trinidad

Both Trinidad and Tobago were originally settled by South American Amerindians about 7,000 years ago, making it the earliest-settled part of the Caribbean. The Amerindian name of Trinidad was Land of the Hummingbird. Christopher Columbus encountered the island on July 31st, 1498 on his third voyage of exploration. He renamed it La Isla de la Trinidad (The Island of the Trinity) in the name of his three successful voyages. Here Sir Walter Raleigh begun his search for El Dorado (City of Gold) in 1595.

Trinidad belonged to Spain but as it was underpopulated, a Frenchman living in Grenada obtained a Cédula de Población in 1783 from the Spanish king and as a result free land was granted to Roman Catholics and their slaves willing to swear allegiance to the Spanish crown. Soon German, Italian, Irish and Scottish planter families settled on the island, bringing their slaves.

During the French Revolution slavery in France was abolished and French planters from the French Caribbean islands moved to Trinidad with their slaves, establishing communities in Blanchisseuse, Champs Fleurs, Paramin, Cascade, Carenage and Laventille. In ten years Trinidad’s diverse population consisting of mixed races, Spaniards, Africans, French republican soldiers, retired pirates and French nobility, has augmented ten times with the slaves of African origin making up about half of the total population.

In 1797, General Sir Ralph Abercromby and his squadron sailed through the Bocas channel and anchored off the coast of Chaguaramas. The Spanish Governor capitulated without fighting and Trinidad became a British crown colony with a French-speaking population and Spanish laws. New settlers from England and the British colonies of the Eastern Caribbean began to arrive. New sugarcane estates were created Under British rule and slave importation increased. But in 1833 slavery was abolished. However, the plantation owners still needed laborers. Thus, a system of indentureship which was so exploitative, that they called it “a new system of slavery”, was instituted and workers form India were contracted. Between 1845 and 1917 almost 150,000 Indians were brought to work in Trinidad on the sugarcane plantations, contracted for a period of five years, later extended to ten years, with a daily wage of 25 cents per day and a guaranteed return passage to India, which was replaced by portions of land to encourage settlement. But the new Indian settlers were subjected to special crown laws. Completely segregated and without rights, they were required to carry a pass outside the plantations, or “Free Papers” if they have completed their indenture period.

Today, in Trinidad is the largest Hindu community in the Caribbean region, a proud wealthy people. Their influence on the local culture can be seen at every turn: heavy concrete houses brightly painted purple, orange, blue, green, pink, even gold, with columns and with miniature temples in the backyards instead of sheds; with bouquets of colorful flags on thin bamboo sticks at the front door decorated with fake flowers; roti shops, Indian restaurants, and big fabric shops; numerous Hindu temples throughout the island, and even cremation sites near the sea and rivers.

.

.

The Statue of Hannuman

Here, in Carapichaima, stands the gigantic 85 feet tall statue of Hannuman murthi, the largest statue of this monkey-faced Hindu god outside of India. In Hindu mythology, Hannuman was a fierce warrior protecting the gods from evil powers. He represents faith, friendship, strength and the willingness to make sacrifices. The statue and the adjacent temple were built as a tribute to guru Sri Swamiji, the living incarnation of the Hindu god Cattatreya, who teaches that the Caribbean island of Trinidad was in fact located in the river Ganges once, about 35,000 years ago, and therefore it has always been a holy ground and a place of Hindu prayer.

Statue of Hannuman in Trinidad

Statue of Hannuman in Trinidad

There are many people in traditional Indian attire visiting the statue of Hannuman. We are the only tourists and we feel as if we don’t belong here. A woman explain to us, that we must take off our shoes, and walk around the statue clockwise while making a wish. “Hannuman will grant you that wish.”

  A Hindu woman in front of the statue of Hannuman, Trinidad

A Hindu woman in front of the statue of Hannuman, Trinidad

Next to the monumental Hannuman we find a grandiose pink temple built in the Dravidian style of South India. Fourteen stonemasons were commissioned and came from India to create the most exquisite ornaments decorating the building, including murals, ceiling paintings and life-sized elephant statues on the entrance of the main mandir. Inside the temple there are a few smaller ones dedicated to Lord Dattatreya, Lord Siva and the Mother Goddess. We are allowed to enter, but not to photograph inside the temple.

Temple

Temple of guru Sri Swamiji

There are many Hindu temples in Trinidad, over 50, some extraordinarily beautiful, but one stands out. Literally, stands out, in the sea.

The Temple in the Sea

Sewdass Sadhu Shiv Mandir was one of many poor indentured laborers from India born in 1901 in the holy city of Benares on the river Ganges. He was brought to work in the sugarcane plantations of Trinidad for less than 20$ a month when he was very young. A hardworking man, he was saving the last penny to travel back to India every few years on a pilgrimage as he had promised god Bhajiwan. But in the 1930-s the cost of the trip became unbearable and Sewdass Sadhu decided to build his own holy place in Trinidad, by the Gulf of Paria, where the calm sea reminded him of the river Ganges.

.

.

Sadhu begun the construction of his temple, alone, on a piece of swampy land near the gulf. He would ride his bicycle to work on the construction every day of the week, until the temple was finished. A work of art surrounded by eleven kinds of fragrant flowers, Sadhu’s new place of pilgrimage.

Object of worship near the temple

Object of worship near the temple

Only five years after its completion, the sugar company who owned the land demanded that Sadhu demolish the temple. No Hindu temple could be built on Christian land. But no Hindu could demolish a Hindu temple either. Sadhu refused and was sent to jail, as well as fined $500, more than two years’ wages, which he paid in installments. The person who eventually drove the bulldozer and erased Sadhu’s temple from the face of the earth was an Englishman, who died in a freak accident soon after that. A tree fell over him and killed him. The legend has it, that everyone involved in the destruction of Sadhu’s temple died within a year, in strange circumstances.

But Sidhu, as soon as he got out of prison, was back at the site where his temple once stood. If he couldn’t build a Hindu temple on Christian land, then he would build it in the sea.

The Gulf of Paria, Trinidad

The Gulf of Paria, Trinidad

He bought a truck and began collecting broken bricks from a nearby brick factory dumping them on the shore, day after day, load after load. Flattening them down by hand in a straight line out to sea, he inched his way into the ocean creating an extended walkway into the water. Until one day the tide rose and damaged his truck beyond repair. But he just continued working, without the truck, carrying cement and sand on his bicycle, day after day. “One man, not six men. He did that for more than a year,” a local villager remembers.

Up to his waist in the water, and with everyone saying that “the sea will wash away everything”, Sadhu built not just a temple, but an entire prayer complex, with three mandirs, a kitchen, a dining room, a restroom and another room with a verandah running around the whole thing.

Waterloo Sea Temple, Trinidad

Waterloo Sea Temple, Trinidad

As soon as it was completed, the temple in the sea became a place for pilgrimage and admiration for locals and visitors from every corner of the world. But after the death of Sadhu in 1970, the temple fell into disrepair, until 1994, when it was restored and reconstructed.

Cremation site near Waterloo sea Temple, Trinidad

Cremation site near Waterloo sea Temple, Trinidad

Today The Temple in The Sea at Waterloo, perched on its small man-made island out in the Gulf of Paria facing the sunset, is once again a place of worship and a monument to the spirit of a remarkable man.

The sea, like the river Ganges, is calm and the wind is sleeping when we stop by the temple. Smoke from an open cremation site by the shores is drifting towards the Gulf of Paria. The place is deserted, except for a few stray dogs and an old Hindu man. “If you eat meat, you cannot enter inside the temple” , he says.

Maya and Mira walking to the Sea Temple

Maya and Mira walking to the Sea Temple

* Read about Trinidad’s petroleum and natural gas industry and our visit to Pitch Lake here.

Share

Тайните на старата планина

Предният път описах неочакваната ни среща с горските демони на Гватемала.

Единайста глава. Тайните на старата планината

Translated from English: Secrets of the Mountains

автор: Мира Ненчева

.

„ Дори антрополозите и интелектуалците, независимо колко книги имат, не могат да разгадаят всички наши тайни.“

-Ригоберта Менчу Тум, Нобелова награда за мир, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

Езерото Изабал, Гватемала

 

Октомври 2013

– Страхуваш ли се от смъртта? –ме попита той със същата интонация, с която хората обикновено питат Обичаш ли жълти цветя.

Не знаех как да отговоря. Устата ми пресъхна.

– Когато вървиш из гробищата, страхуваш ли се?- поясни.
– Когато бях малка да, страхувах се от смъртта и от гробищата, но сега вече не. Сега повече ме е страх от живите, октоколкото от мъртвите –и двамата се засмяхме на шегата.

Вървяхме бързо по черен път през плантация от палмови дървета, мъжът и аз, покрай рафинерия за палмово масло, през широка плитка река, докато навлязохме в сянката на планина покрита с гъста джунгла. Иво и Джони вървяха по-напред с другите двама индианци. Един от тях непрекъснато слушаше новини по малко радио на батерии, което крепеше на рамото си с една ръка.

Иво, Джони и двама от гидовете ни.

Иво, Джони и двама от гидовете ни.

– Нещо пак е станало в Сирия- съобщи.

Беше дребен, много сериозен, с меланхолично изражение. Испанският му беше добър и през по-голямата част от времето си говорехме с него. Един от другите двама беше брат му- леко пълничък и с много красива и искрена усмивка, която сияеше на лицето му всеки път, когато говореше с някой от нас. Усмивката му придаваше щастлив вид. Третият мъж не говореше испански и не се усмихваше. Беше като призрак. Вървеше много по-напред от групата, изчезваше в гората и внезапно се появяваше отново. И после изчезваше пак. Понякога другите комуникираха с него от далеч чрез сигнали, надавайки високи животински крясъци.

Мира с гидовете

Мира с гидовете

Бяхме ги срещнали тази сутрин. Не знаехме имената им. Не знаехме дали са добри или лоши хора. Единственото, което знаехме беше, че са млади индианци от племето К‘екчи, които явно нямаха работа този ден и се съгласиха да ни заведат и да ни покажат пещера в планината над тяхното село. Бяха облечени в дънки, износени тениски и черни гумени ботуши. Носеха малки раници и по едно мачете.

Мачететата малко ме притесняваха. За наша защита ли бяха? Защита от какво или от кого? И какъв беше този въпрос за смъртта? Тръгнахме към незнайна пещера забутана насред джунглата с трима непознати индианеца въоръжени с мачетета, които обичаха да говорят за смъртта и за войната в Сирия. Страхотно…

Цялата история започна спонтанно. Плавахме заедно с приятелите ни от катамарана Friendship покрай безлюдните брегове на езерото Изабал, най-голямото езеро на Гватемала, покрай долината на река Полочик. Районът е почти изцяло необитаем- едно от най-биоразнообразните кътчета на планетата, където крокодили и морски крави бродят из водите на делтата, гигантски мравояди, ленивци и ягуари се разходат из горите и черни ревящи маймуни, като тъжни горски демони с най-сърераздирателните и зловещи крясъци обябяват от върховете на дърветата началото и краят на всеки ден.

Долината на река Полочик

Долината на река Полочик

Няколкото селца разпръснати покрай бреговете на езерото представляват малки общности на индианци от племето К‘екчи, чиито обитатели живеят по същите места и почти по същият начин, по който са живяли дедите им преди стотици години, преди конкистата, в малки дървени къщички. Препитават се с традицоионен риболов с мрежи и дървени канута, култивират царевица, боб и тикви, отглеждат прасета и кокошки, готвят върху огньове и си перат дрехите на ръка в езерото, с тази разлика, че почти всички притежават мобилни телефони.

Край бреговете на езерото

Край бреговете на езерото

Стана късно. Трябваше да намерим място, където да спрем за през нощта. Доближихме се до брега, където над гората се издигаше колона сив пушек. Селце, помислихме си и решихме да пуснем котви там. От лодките видяхме няколко малки традиционни колибки построени на брега на езерото, направени от тънки бамбукови дървета с покриви от палмови листа. Зад тях, като назъбеният гръб на спяща игуана, се издигаха тежките влажни върхове на планината Sierra de las Minas- бели варовични скали покрити с гъста непроходима джунгла.

Като се доближихме видяхме, че пушекът не идваше от нито една от колибките. Беше гъст и не миришеше на дърва, нито на царевични питки. Имаше нещо друго, нещо скрито между селцето и планината, което издишваше този мистериозен гъст облак в следобедното небе. Нощта се спусна.

Залез над планините

Залез над планините

На сутринта цялото село се събра на брега да посрещне каяка ни. Cacxlampom Pataxte (Какшлампом Патаще) е малка общност от около 30-40 семейства от племето К‘екчи, повечето деца. Туристи изобщо не идват тук и затова нашето посещение се превърна в голямо вълнуващо ссъбитие за тях.

Посрещането

Посрещането

– Има ли пещери наблизо? –ги попитах щом стигнахме до брега.

Само няколко мъже говореха испански.

– Да, има една пещера не далеч от тук. Ако искате можем да ви заведем –каза мъжът с меланхоличната усмивка.

Така започна това приключение.

В селото

В селото

Щом навлязохме в джунглата и започнахме да се катерим нагоре в планината, вече нямаше нито път нито пътека. Напредвахме бавно и трудно нагоре. Нашите импровизирани гидове резчистваха пътека през сплетената растителност с мачететата си, дълбаеха стъпала в меката пръст по стръмните баири, остъргваха боглите от дървета, за които да се хващаме, за да не паднем. Теренът беше много трудно проходим, на места ни се струваше дори невъзможно да се мине. Катерехме се върху големи пукнатини в земята прескачайки паднали дънери и камънаци покрити с вечен хлъзгав мъх. Катерехме се в зиг-заг по най-стръмните места. Тук всяка погрешна стъпка можеше да бъде фатална.

Нагоре по планината

Нагоре по планината

На няколко пъти спирахме да си почиваме, въпреки че нашите К‘екчи гидове изобщо не бяха изморени. Казаха, че са свикнали на такива походи в планината. Обикаляли горите от малки, откак се помнят. Казаха, че са свикнали да вървят часове наред, понякога дни наред, натоварени с дърва за огрев или за строене на колибите и канутата им, както и за да се придвижват от едно мястно на друго.

– Нямаме други пътища освен реките и планините. Нямаме електричество. Зависими сме от гората. Без дървета неможем да запалим огън, неможем да изпечем риба и да направи царевични питки. Без гората децата ни ще умрат от глад.

Почивка

Почивка

Ние не си бяхме донесли никаква храна, а вече беше време а обяд. Един от мъжете изкара от раничката си пластмасова двулитрова бутилка пълна с атол и даде на всички да пийнат. Обожавам атол- гъста като буза течност приготвена от царевично брашно и вода, често смесена със захар и бананово пюре. Това сигурно е най-оптималната хранителна течност за планинари, нещо като течен хляб- храна и вода разбъркани в бутилка. Отпих доста. Мъжът с хубавата усмивка отряза някакви малки кръгли топчета наподобяващи бодливи кестени от едно тънко дърво с дълги остри бодли по цялото стебло. Отвори черупките им с помощта на мачетето си.

Монок

Монок

– На това му викаме Монок, -обясни той- защото с тия бодлички прилича на ревяща маймуна, como los monos: monok (като маймуните-Монок).

.

.

Малкото бяло орехче вътре приличаше на лешник, но беше по-меко. Две-три от тези лешничета съдържат протеин колкото цяла порция и ги има навсякъде из гората. Стига да знаеш къде и какво да търсиш е лесно да се протегнеш и да вземеш това, което гората така щедро предлага. Но гората пази своите тайни.

Монок

Монок

Докато си почивахме, хапвахме монок и пийвахме атол, имахме време да се огледаме наоколо. В нозете ни лежеше широката долина на река Полочик на ръба на езерото- блестящо, безкрайно течно огледало, в което планината се възхищаваше сама на себе си. Зад нас се издигаха сиви скали, в чиито кожи бяха заседнали малки фосилизирани морски мидички, бледи скелети, свидетели на други времена. Намирахме се на дъното на джунглата, на върха на планината, насред обилна растителност, пулсираща, сочна, полудяла, пълна с живот. Гората приличаше на стоп-кадър от някакъв екстравагантен фестивал: Тайният живот на Гората. Тънки високи палми с тъмни кожи танцуващи зад луксозните си ветрила от богати папрати. Гигантски достолепни старци с жълти кори, гладки като хартия, стъпваха тежко, както само най-важните крале могат да сътъпват, разхождаха се нагоре-надолу по склона на планината, кралските им перуки направени от листа, птици и мистерии. Лиани подобно на гирлянди падащи от тавана на гората, се увиваха, проотягаха се, люлееха се в сенките на бумтящата планина. Имената не тези дървета и растения подобно на поезия, бяха свидетели за преливането на епохите и културите преминали през тези гори:

Пос-ксум, Саки Локаб, Кеки Локаб.
Линдерния Ротундифилия, Хиптус Рекурвате, Руселия Лонгифолия, Зигадернус Елеганс.
Кекескамоте де Кулебра, Плумия де Галина, Санта Мариа, Сан Педро…

.

.

Докато стигнем до пещерата, нашите водачи вече ни бяха разказали всичко за тяхната борба срещу компанията за производство на палмово масло, която повече от 10 години експлоатира и замърсява земите им. Голямата плантация от африкански палми, през която минахме на път към планината, пушекът от станцията за преработване на палмово масло, каналите изливащи химически отпадъци в езерото, убиват дърветата, тровят водата и разболяват хората. Разказаха ни, как един чуждестранен корпоративен гигант е ограбил земите им, земите на дедите им и как те се борят да си ги възвърнат.

Един от нашите гидове

Един от нашите гидове

Докато се върнем обратно от пещерата в селото, бяхме станали приятели. От тези приятели дето си помагат взаимно. Ние можехме да разчитаме на тях за защита срещу бандитите на селото и хората от компанията, които ни видяха да снимаме около станцията за преработване на палмово масло. Те можеха да разчитат на нас, че ще разкажем историята за борбата им срещу несправедливостта.

.

.

Историята им не е изобщо изключителна или уникална. Наподобява на многото други истории, където действието се развива в държва от третия свят, там където са най-бедните туземни жители- в най-затънтените, най-красивите, най-биоразнообразните кътчета на планетата. Реки, планини, гори и езера. Уникална, обилна флора и фауна. Експлозия от живот.
В реките-риби.
Под езерата- петрол.
В горите- ягуари.
Под планините- никел, алуминий, злато.
Широки плодородни долини.
Чуждестранна компания се появява с обещания за „прогрес и развитие“.

.

.

Но има едно малко препядствие за Компанията- местното население. Няколко души. Малко индианско селце. Малък пролем. Мината/заводът/компанията пристигат. Животни/хора/селца се изнасят. Или по-точно ги изселват/убиват/унищожават. Разрушават обиталищата им, изгарят домовете им. Икономическите интереси се равняват на масови изселвания, масови убийства, тотално замърсяване и разруха на околната среда.
Край на историята.

Всъщност не е край, защото историята продължава, но това е краят за много хора и екосистеми по целият свят.

.

.

В действителност, това което стана е, че те не уважиха нашите индиански права.

В началото, когато дедите ни са били живи, нашите деди са живяли по тези места. Там, на брега на езерото са земите им отпреди двеста години. Мястото се казва Какшлампом Патаще. Това е името. „Какшлам“ означава кокошка. „Пом“ е смолата, която взимаме от дърветата и ползваме за церемонии и култове. „Патаще“ е името на реката, онази там близо до езерото. Затова нашата общност се казва Какшлампом Патаще.

.

.

Но после това, което направиха е: изселиха ни. Компанията за палмово масло дойде и собственика на Компанията каза на нашите родители:

„Какъв беден живот живеете, тук на брега на езерото! По-добре, това, което аз ви предлагам – каза собственикът на Компанията.- Аз ще ви преместя нагоре в планината, за да бъдете вие по-добре.“

.

.

Компанията взе земите ни и обеща на бащите ни да им даде работа и прогрес. Така, нашите бащи трябваше да се махнат и да си построят къщите на едно много малко парче земя. Но нашите бащи имаха по десет деца. И после децата им имаха по десет деца. Къде да живеят всички? Поради тази причина, нашите бащи решиха, че е по-добре да си върнат обратно земите, които им принадлежат. И ние принадлежим на тези земи.

Индианка пере дрехи в езерото. Бебето и виси във вързоп на главата и.

Индианка пере дрехи в езерото. Бебето и виси във вързоп на главата и.

Единственото нещо, което направи за нас Компанията е една клиника, която е затворена и не функционира.

Но Компанията сега казва, че земята не е вече наша. Нарича ни крадци, „хора, които крадат чужда земя“.

В нашата конституция на Гватемала, артикъл 122 се казва, че покрай бреговете на езерото Изабал има една национална ивица земя широка 200 метра от брега на езерото, по цялото езеро. Никой няма право да притежава тази ивица земя. Освен „организирани общности“. Само организирани общности имат право да притежават тази ивица земя.

.

.

Така казва артикъл 122. Ако законът в Гватемала нищо не означава, тогава нека казват, че сме „крадци на земя“. Но ако искат да спазват законите в тази държава, да ги спазват! Аз вярвам, че не съм над законите, нито че те са над законите. Трябва да уважаваме законите. Затова аз питам: Ако земята е тяхна, тогава какво стана с артикъл 122? И после те ни наричат „крадци на земя“. Ето моята карта. Виж сеньор, моята карта казва, че аз съм роден тук. Покажи ми твоята! Ти си чужденец. Сеньор Хуан Мелг е чужденец, мисля че от Германия. Той дойде тук преди 10 години и ме нарича мен „крадец на земя“? Как е възможно?

Костенурка за супа

Костенурка за супа

Сега богатите и чужденците притежават най-хубавите плодородни земи и нашите общности биват избутвани горе в планините. Защо? Защото те знаят как да манипулират законите. Корупцията е огромна.

.

.

NaturAceites (Натурално Олио) стартира през 1985г.. 1998г. компанията започва производство на палмово масло в района на р. Полочик. През 2002 започва култивирането, продукцията, екстрактирането, рафинирането и продажбата на палмово масло, олио и маргарин.

Мира на гости на индианците

Мира на гости на индианците

В момента NaturAceites оперират в 3 агрардни района във Fray Bartolomé de las Casas в Alta Verapaz , El Estor в Izabal и San Luis в Peten . В предишни години цели общности са били изселвани, къщите и реколтите им изгаряни и хора са били убивани в резултат на местните протестиращи срещу това компанията да завзима земите им.

.

.

През 2011 ме уволниха. Работих 18 месеца за Компанията. Първата ми работа беше на напоителната помпа. Но беше много силна отровата, химикалите, които се изливаха от помпата. През дъждовният период резервоарите преливаха и химичните отпадъци се изливаха директно в реката. Реката заразяваше езерото и рибата умираше. Не остана много риба в езерото.

.

.

Компанията ни използва, нас индианците. Плащат ни нищожни заплати, въпреки, че нашият труд струва повече. Но те ни използват, все едно сме basura (боклук). Слагат ни на работа в най-големите мръсотии и ние трябва да дишаме този замърсен въздх и е много опасно за нас и за нашите деца. Това е голям риск за нас. Всичкият този замърсен възрух. И отпадъците, които натрупват под палмите привличат мухи. Неможем да се храним на спокойствие, има толкова много мухи навсякъде и децата се разболяват. Понякога децата умират и ние незнаем от каква болест. Заради замърсяването е. Замърсяването на природата е много голямо.

Момче пие вода от реката

Момче пие вода от реката

Преди не беше така. Преди бреговете на езерото тук бяха много красиви, имаше птици, маймуни, но вече ги няма.

Един ден имахме посещение, от Обединените Нации, мисля, да инспектират завода. Но те само говореха английски. Тогава инжинерите ми казаха, тъй като аз бях този, който се занимаваше с всички тези грозни неща, напоителната помпа и резервоарите с токсични отпадъци, които замърсяват реката с всички тези химикали, та те ми казаха: „ Ще има посещение. Ако те питат дали резервоара понякога прелва, ти ще им кажеш, че не, никога не се е случвало. Защото, ако им кажеш, че отпадъците преливат в реката, ще ни накарат да затворим Компанията.“

.

.

Когато дойдоха не ме питаха нищо. Накрая, инспекторите си заминаха доволни. Шефовете ни събраха в една стая да ни поздравят, да ни кажат, че посещението е минало успешно- инспекторите не забелязали замърсяването.

Канал с токсични отпадъци тече към езерото

Канал с токсични отпадъци тече към езерото

Когато най-накрая започнахме да се организираме с приятели и съседи, за да си искаме земите обратно, бях много доволен. Организирахме група и започнахме да обсъждаме нещата с нашите бащи. Нашите бащи ни казаха, че да, земите са наши, че Компанията ни е измамила. Компанията обеща много неща, но всичко което получихме беше замърсяване на околната среда. Това е реалността.

Синьото  лепкаво платно има за цел да улавя мухите, които се развъждат около палмовите отпадъци

Синьото лепкаво платно има за цел да улавя мухите, които се развъждат около палмовите отпадъци

Много се радвам сега, че вие дойдохте чак от България. Когато хора отвън идват, те могат да видят реалността и да разкажат нашата история на света. Могат да обяснят какво става в нашата общност, какво прави Компанията. Собствениците на Компанията мислят, че ние незнаем какво правят, че неможем да се изразим и да разкажем какво ни се случва. Но благодарение на нашите бащи, които ни изпратиха на училище, ние научихме малко испански. И сега можем да говорим малко на испански, не само на К‘екчи, така че светът може да ни разбере повече. Сега не е както преди. Сега, ние, индианците, се организираме и си търсим правата.

.

.

Пристигнахме до входа на пещерата след около 3 часа екстремално катерене из джунглата. В сивите скали имаше малък отвор, който водеше надолу. Водачите ни спряха на ръба на дупката и тихичко казаха молитва на К‘екчи, преди да влязат вътре. Ние ги последвахме. Казаха, че рядко посещават тази пещера, свещено място за ритуали и молитви, място изпълнено с тайни. Ние бяхме първите бели хора, посетили тази пещера.

Входа на пещерата

Входа на пещерата

Поведоха ни в тъмен тесен коридор, влажен и прохладен. Стигнахме до малко разширено помещение. Светлината от малките им фенерчета освети разхвърляни предмети по земята- пожълтели кокали, човешки черепи, челюсти с изкривени зъби… Някои се бяха калцирали за стената на пещерата, други стояха свободно на пода. Намирахме се в Tomba Maya, гробница на Маите. Скелетите най-вероятно бяха на стотици години, от времето преди конкистата.

Човешки кости в пещерата

Човешки кости в пещерата

Да бъдеш в присъствието на древни останки на Маите, в пещера в Гватемала, е едновременно странно и прекрасно усещане. В тъмното мислите ми отлетяха нанякъде. Пещерата с дъх на кръвожадно цвете се превърна в храм. Аз се превърнах в призрак пристигнал от далечна земя.

.

.

– Не вярвахме, че ще успеете да стигнете до пещерата.- ни казаха нашите К‘екчи гидове смеейки се, щом се завърнахме в селото и ни поканиха на тържество същата вечер.

Представихме си, че ще организират купон с местна храна, музика, пиене, даже може би танци. Завърнахме се в селото около здрач и бяхме ескортирани до една от по-големите къщи направена от широки дъски и с няколко помещения. Там срещнахме лидерът на местната организация бореща се да си възвърнат земите. Той ни показа документи и карти доказващи, че според законите на Гватемала Компанията за палмово масло не би трябвало да окупира земите от 200-метровата зона на брега на езерото. Той също така обясни, че тази част на планината Sierra de las Minas е обявена за защитен национален резерват и следователно не би трябвало да се провеждат никакви индустриални дейности замърсяващи околната среда в района.

Мръсен канал в плантацията

Мръсен канал в плантацията

В селото нямаше електричество, въпреки че компанията била обещала „прогрес“. Домакините ни запалиха свещи. Сервираха ни царевични питки и пържена риба, току-що приготвени за нас от жените на огън. Започнахме да се храним в тишина, на слабите блещукащи светлинки на свещите, мислейки си как да помогнем на тези хора. Те виждаха в нас нещо като спасители, кито ги ислушаха и разбраха, а ние незнаехме как да им помогнем…

.

.

Имаше много хора в къщата- млади жени работеха около кухнята, където нямаше покрив, нито под, нито течаща вода, придържайки малки фенерчета с рамо и буза над почернели тигани над огъня; малки срамежливи деца бяха насядали из ъглите и ни гледаха с огромен респект и интерес; мъже влизаха и излизаха. Беше невъзможно да се определи колко точно души живееха тук и кой само наминаваше в изблик на любопитсво да види „чуждастранните посетители“.

Жена готви на огъня в открита кухня

Жена готви на огъня в открита кухня

Мебелите в помещението, където вечеряхме се състояха от масивна груба дървена маса, няколко дървени стола, ниско широко дъсчено легло и няколко висящи хамака. Най-различни предмети висяха закачени по стените- семейни снимки, риболовни мрежи, мачетета, торби, дрехи, градинарски инструменти и сечива. На нас всичко това ни се стори изключително мизерно, а това беше една от на-големите и „богати“ къщи в селото.

.

.

След вечеря поехме към църквата. Един от нашите пещерни гидове ни поведе по черен каменист път из селото без електричество, осветявайки пътя ни с малко фенерче.

Мракът на селото без електричество беше непрогледен. Чувахме кучетата, които лаеха в тъмнината на дворовете, виждахме бледи светлинки в далечината- други хора с фенерчета, които отиваха нанякъде. Внимателно избирахаме къде да стъпим, прескачайки камъни, локви и животиснки изпражнения.

Църквата, една от четири различни християнски деноминации в малкото селце с не повече от 200 жители, представляваше колиба с дървени стени и покрив от палмови листа, оголена земя за под и един шумен генератор, който зареждаше една единствена крушка висяща от тавана. От стените стърчаха огромни пирони и върху тях жените бяха овесили вързопи, в които спяха бебета. Имаше три реда дълги пейки заети от мъже, жени и деца, от двете страни на тясна пътека, която водеше към подиум в дъното на помещението, където няколко мъже се редуваха да четат пасажи от библията на К‘екчи и ги превеждаха на испански в наша чест. Единственият музикален инструмент, с който разполагаха и който акомпанираше песните им беше една тумбеста черупка от костенурка, която едно малко момче блъскаше ритмично с пръчка, докато останалите от конгрегацията пляскаха с ръце. Няколко млади мъже бяха седнали близо до генератора и си зареждаха мобилните телефони, без да внимават много в църковната церемония. Това не беше точно „празненството“ и музиката, които си представяхме. Но въпреки това се чуствахме преизпълнени с радост, щастливи и полъскани от факта, че бяхме част от всичко това.

В църквата

В църквата

Нашият гид ни представи на педесетината събрали се тази вечер като „нашите гости-чужденци, които ще ни помогнат“, прочетоха съответен пасаж от библията в наша чест и ни поканиха да кажем няколко думи пред всички събрали се. Въпреки че изглежда само мъжете имаха право да говорят пред всички в църквата, аз станах и на кратко благодарих за гостоприемството и приятелството им, за храната, която споделиха с нас и за доверието, което ни оказаха. Изразих нашата дълбока признателност и радост да бъдем сред тях. Думите ми бяха преведени на К‘екчи за публиката и всички ръкопляскаха.

.

.

Последваха още песни и още четене от библията, едно бебе беше благословено в замяна на торба, в която нещо мърдаше, най-вероятно кокошка и празненството приключи с представление от най-малките, които пяха за нас, акомпанирани от костенурката.

На следващият ден се завърнахме в селото за да снимаме и филмираме още от тайните на Компанията. Нашите нови приятели се появиха с мотор, чиято задна гума беше спукана и казаха, че само един от нас може да отиде със само един от тях на мотора. Този един от тях беше мъжът с усмивката, а този един от нас бях аз и моята камера. Пътешествието с мотора през безкрайната плантация от африкански палмови дървета беше епично, с няколко принудителни спирки за напомпване на спуканата гума.

Мъртва гора

Мъртва гора

След двайсетина минути пристигнахме до мястото, където канал преминаваше през мъртва гора и изливаше гъстите си черни отпадъчни води в езерото Изабал. Никога до тогава не бях виждала мъртва гора. Страховита апокалиптична гледка демонстрираща какво причинява замърсяването на природата.

Резервоар за токсични отпадъци

Резервоар за токсични отпадъци

Преди да си тръгнем беше наш ред да поканим новите ни приятели на лодката. Поканихме само нашите трима гида и жените им, но пристигна почти цялото село. Забавно е как понятията за различните хора имат различен смисъл. Когато ние кажем „семейство“ имаме предвид една семейна единица- мъж, жена и техните деца. За индианците К‘екчи, семейството е доста по-разширено понятие, което включва далечни роднини и много поколения. За нас „домът“ е частната собственост, където живее „семейството“. За тях „домът“ е цялата „общност“ и не е частна собственост.

Паркинг за превозните средства

Паркинг за превозните средства

Спомних си как попитах един мъж щом доближихме бреговете на селото с каяка още първият ден дали може да си оставим каяка на брега и на него му стана смешно. Разбира се, че може, брега е на никого- каза той. Спомних си също как хората влизаха и илизаха от къщи и дворове без да чукат на вратата или да искат разрешение.

.

.

Спомних си и как един от нашите нови приятели ни обясни значението на думата „общност“ и как според тях земята е на всички и на никого по-специално. С подобен манталитет е напълно нормално и логично, че когато един човек от общността е поканен, цялата общност е поканена. И така, цялата общност Какшлампом Патаще се изсипа на борда на Фата Моргана, мъже, жени с бебета и деца на всякакви възрасти. Пристигнаха с дървени лодки, канута и даже с парчета от дъски.

Нашите гости на борда на Фата Моргана

Нашите гости на борда на Фата Моргана

За тях това гостуване беше като посещение на извънземна ракета. Показах на жените кухнята ми с течаща вода и хладилник, Иво показа на мъжете слънчевите батерии и електрониките и обясни как работят, как си произвеждаме питейна вода от солената вода, как работят платната с вятъра и как лодката се движи без мотор.

.

.

– А вие някой ден бихте ли искали също да пътешествате?- ги попитах аз.

Въпросът ми им се стори много забавен.

– Не е въпросът какво искаме и какво не искаме- казаха те. – На нас дори през ум не ни минава да пътешестваме из света. Всеки народ си има своето място. Тук е нашето място. Ние сме свързани с нашето семейство, с нашата общност, с нашаият дом. Нашата земя е нашият живот.

.

.

Обещах да помогна на нашите К‘екчи приятели. Дори и ако „да помогна“ означава само „да разкажа“. Обещах да разкажа на света тяхната история.

Ако и вие искате да помогнете, споделете тази история с колкото се може повече хора. Ако знаете за организиация, която се занимава със защита на правата на местните населения, моля свържете се с мен.

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Моето училище не е сграда. Нещата, които ми харесват и нещата, които не ми харесват в моят мореплавателски живот

 *Тази статия написана от Мая беше първо публикувана на английски в декемврийското издание на вестник Caribbean Compass на страница 32-33

Мая се гордее с първата си публикувана статия във вестник Карибски Компас

Мая се гордее с първата си публикувана статия във вестник Карибски Компас

 

Здравейте, хора! Аз съм Мая. Днес ще пиша за нещата, които харесвам и за нещата, които не харесвам в този номадски мореплавателски живот.

Мама ме попита къде бих предпочела да живея, на лодката или обратно в къщата в Канада. Този въпрос много ме затрудни, повече даже от ужасната математика. Мисля, че харесвам лодката повече. В къщата винаги ме беше страх от тъмното и още ме е страх и винаги ще ме е страх. Предпочитам да се стискам до сутринта вместо да ходя до тоалетната през нощта. Също ме беше страх защото бях малка и вярвах в чудовища. Стаята ми беше най-голямата в цялата къща и беше доста празна. Аз имам обратното на клаустрофобия. Тук в лодката стаята ми е малка, пропорционална и комфортна.

Иначе къщата беше добре. Имахме огромен телевизор, кожен диван, голяма кухня и сума ти хубави неща. Но беше скучно, особено когато брат ми не ме пускаше в неговата стая, родителите ми гледаха филм дето не е за малки деца и аз нямах какво да правя. Така че със сигурност избирам лодката. Сега пътуваме, срещаме нови хора, плаваме и виждаме невероятни острови.

Maya with a grooper

Maya with a grooper

Но нека започна с нещо, което не харесвам на лодката. Най-лошата част от мореплаването е, че всичко подгизва от солената вода. И трябва да перем на ръка! Изпирам си дрехите и чаршафите и на следващият ден тръгваме нанякъде. И огромна вълна залива всичко, което е много, много неприятно. И тогава идва най-лошата част- отново пране! Пълня кофа с вода, слагам си чаршафите вътре с препарат за пране. После търкам и ги оставям да се накиснат около половин час и после пак търкам, търкам, търкам; после ги изстисквам, плакна ги два пъти и ги простирам на парапетчетата отстрани на лодката. И така, вече знаете как си пера нещата на ръка. А вие на земята си имате перални машини, нали? Честно казано, вашият начин е доста по-мързелив от моят.

Но това, което харесвам на морската вода е самата морска вода. Станала съм професионална гмуркиня и ако не ми вярвате, ваш проблем. Гмуркам се до 7-8 метра дълбочина. Почти колкото татко, но съм сигурна, че ще го надмина скоро. Мога да си държа дъха под вода 32 секунди. Засякохме времето на плажа в Мартиника. Но ще се науча да си задържам дъха още повече. Никога не съм била по-горда от себе си. Само преди два месеца умирах от страх от дълбокото и от страшните същества в морето- акули, баракуди, морени и друг подобни. Но сега, когато се гмуркам надълбоко, се чуствам като в безтегловнст, не ме е страх и не ме интересува какво има наоколо. Усещам все едно аз съм страшната акула, която се разхожда из океаните. Не всеки може да изпита подобно усещане, все едно мога да дишам под водата. Късметлийка съм, че морският цар Нептун ме е дарил с тази дарба.

Но най-любимото ми нещо откакто пътуваме са приятелите. В Канада имах само няколко приятелки в училище и в квартала. Но откак сме на лодката е страхотно, толкова много нови приятели- млади, възрастни, всички са страхотни! Обичам да ходя на плажа и на други места и да се запознавам с местни деца, а също и с други деца-мореплаватели като мен. Иначе бих полудяла, ако само стоя на лодката. Запознансвото с нови причтели е лесно. Обикновено ги питам: Здрасти, искаш ли да си играем? или Здрасти, искаш ли да бъдем приятели? И почти винаги работи тази стратегия! В най-лошият случай те не искат да си играят с мен.

Но от Гватемала насам много ми липсва моята най-добра приятелка Нойял от катамарана Френдшип. В деня, в койото се срещнахме край басейна тя дойде на гости с преспиване, само след няколко часа. Липсва ми да си играем заедно, да плуваме, да рисуваме, да си говорим, да катерим планини, да ходим из каньони, да скачаме от водопади и да си записваме смешни видеота, които все още пазя на телефона. Или като се записахме как танцуваме на нашата лодка, a Вик ни беше DJ. Още си пазя тези видеота, но ме е срам да ги покажа на който и да е. Тя ми помагаше в училище в Гватемала, защото аз не говорех испански в началото и ние ходехме заедно на училище там за няколко месеца. Също така тя ме научи как да скачам с главата надолу от лодката. Обичахме да скачаме във водата след училище направо с дрехите. Плаче ми се като си спомням тези щастливи мигове…

Maya and Noial in traditional costumes in Guatemala

Maya and Noial in traditional costumes in Guatemala

Нойял и аз сме родени почти по едно и също време. Отпразнувахме си заедно рождените дни. Това беше последният път, когато се видяхме. Прегърнахме се, казахме си чао, до утре и повече не се видяхме, нито на следващият ден, нито никога. Излезе хубав вятър за плаване и ние отплавахме… Често се питам какво ли прави тя в този момент. Понякога спорехме и се карахме, по-често отколкото трябваше, за което сега много съжалявам, но както казват- оценяваш какво си имал само след като го загубиш.

Разбира се раздялата е нещо, което не харесвам в този начин на живот. Всеки път като срещнем хубави хора и нови приятели или ние или те трябва да тръгват и кой знае кога пак ще се видим…

Друго, което ми харесва е да изкачваме планини и вулкани. Имам цял списък с най-хубавите походи, които направихме: изкачихме връх Scenery на остро Саба, Дяволският връх и Врящото езеро в Доминика, Grande Soufriere в Гваделуп, вулканът Пеле в Мартиника и разбира се неповторимият връх Дуарте в Доминиканска Република, най-високият връх на Карибите! Отне ни два дена да достигнем върха, имахме гид и две мулета-Маргарита и Пинтеро. Беше страхотно! Също така посетихме и много водопади и естествени басейни.

Зеленият цвят ми стана любим. Не зеленото на парите, а зеленото на карбската растителност. Толкова много прекрасни цветя, дървета, плодове, зеленчуци и насекоми. Карибите са много хубави, никога няма да ги забравя, просто чудесни! Не че се хваля, но след всички тези походи из планините, вървене насам-натам и гмуркане в рифовете стопих доста мазнини и краката ми станаха здрави като на Херкулес. Вече съм в добра форма.

Всеки, който срещнем ме пита: “Ами училището?“ Този въпрос наистина ме дразни. Аз всъщност ходя на училище. И даже имам нещо да ви науча днес: Моето училище не е сграда, моето училище е светът!

Имам една дебела книга на лодката, Илюстрирана Детска Енциклопедия, където пише всичко по азбучен ред. От там научавам много. Когато отворих на буквата „з“ и прочетох за „знание“, ето какво пише: „Ако получавахме знания само в училище, никой никога нямаше да завърши.“ Също пише, че има три начина за добиване на знания: 1. Пътешествия, 2. Четене, 3. Растене. Аз ги правя и трите наведнъж!

Това е моят отговор на вашият много досаден въпрос.

Maya at school

Maya at school

Дали ми харесваше училището в Канада? Не много. Но училище на лодката е страхотно. Бас хващам, че научавам повече пътувайки и срещайки нови хора за един ден, отколкото децата в училищната стая научават за седмица.

Както и да е, исках да напиша всичко това, защото са все факти и мисля да приключа с това. Благодаря ви за вниманието!

 

*Прочетете за училището на Мая в Гватемала тук.

Share

The Things I Like and Don’t Like About Cruising

– by Maya, 11

*This article written by Maya was published and first appeared in the December issue of 2014 Caribbean Compass p.33

Maya with a grooper

Maya with a grooper

 

My School is NOT a Building

Hello people! It’s Maya here. Today I will be writing about things I like and things I don’t like in this Nomadik boat-life.

My mom asked me if I’d rather live on the boat or in the house back in Canada. That was probably the hardest question, harder than god-forsaken math! I think I like the boat better. In the house I was always scared of the dark and I still am and I always will be. I’m willing to hold my bladder till the morning instead of going to the bathroom at night. And also I was scared because I was young and I believed in monsters. My room was the biggest in the house not to mention it was pretty empty. I’m pretty much the opposite of claustrophobic. Here in the boat my room is small proportional and cozy. The house was ok though. We had a huge TV, a leather couch, a big kitchen, and all that cool stuff. But it was boring when my brother wouldn’t let me in his room, my parents watching movies that are not for kids, and I had nothing to do. So yeah, I defiantly pick the boat. We travel, meet new people, we go sailing and see remarkable islands. It’s really great.

But let me start with one thing I don’t like about cruising. The worst part of sailing is that every single thing gets salty wet. And we have to wash it by hand! I wash my clothes or bedcovers and the next day we go sailing. And a huge wave splashes on top of everything which really really sucks. Then comes the worst part: washing again! I have to fill up a bucket with water, and then I put all the bedcovers in it with detergent. Then I mix and scrub and I leave them to soak for about half an hour, and again scrub scrub scrub, then squeeze the water out, then rinse twice with fresh water, then put them to dry on the safety bars on the sides of the boat. So now you know how I wash my stuff by hand. But you guys on land have your washing machines, right? To be honest, your way is a pretty lazy way of doing it.

The really cool thing I like about saltwater is saltwater itself. I have become a professional free-diver and if you don’t believe me, your loss. I dive like 7-8 meters deep. Pretty much as much as my dad but I’m sure I will learn to go deeper. I can hold my breath for 32 seconds. We did a test at the beach in Martinique. But I’ll learn to hold it even longer. I have never been so proud and happy for myself. Just a couple of months ago I was terrified by deep water and the creepy animals lurking inside the vast ocean: sharks, barracudas, remoras, and stuff like that. But now, when I dive deep to the ocean bottom, I feel flawless, fearless, and careless of what’s around me. I feel like I’m the scary great white shark chilling on the ocean bottom. It’s a feeling not everyone can feel, it’s as though I can breathe underwater. I am blessed to have this superhuman power that King Neptune has granted me.
But the best thing I like about cruising is friends. Back in Canada, I had only a few friends that you can count on your ten fingers, at school and in my neighborhood combined. But since we are on the boat its genius, so many new friends: old, young, everyone is awesome! I love going to the beach and other places to meet new local kids and also other boat-kids like me. It saves me from going crazy on the boat. Meeting new friends is easy. I usually ask them: Hi, do you want to hang out? Or Hi, want to be friends? And it almost always works! Worst case scenario- they, don’t want to hang out with me.

But so far, since Guatemala, I really miss my best friend Noial from s/v Friendship. I do really miss her a lot. The day we met at the pool, she came for a sleepover, just a couple of hours later. I miss playing with her, I miss swimming, drawing, sleepovers, chatting , climbing mountains, exploring canyons, jumping from waterfalls, making our own braking news videos I still keep on my phone, and also when we recorded ourselves dancing in the cockpit when Vik was dj-ing his music. I still have that on my phone but it’s embarrassing so I won’t show it to anyone. She helped me at school in Guatemala, because I didn’t speak Spanish in the beginning, and we went together to this local school with the local kids for a few months. Also, Noial thought me how to dive from the steps of our catamaran. We used to jump in the water after school with our clothes on. I feel like crying while I am writing these happy memories… Noial and me, we were born almost at the same time. We celebrated our double 10th birthday together. That was the day I saw her for the last time. We hugged, wished each other happy birthday, said see ya tomorrow, and never saw each other the next day, or ever since. We had good wind and we sailed away… I always wonder what she does right about now. We did argue more then we should have which I totally regret doing, but like they say: you only realize what you had after you’ve lost it.
Of course, leaving is one thing I don’t like about cruising. Every time we meet cool people and make new friends, we have to leave, or they have to leave, and who knows when we will meet again…

Maya and Noial in traditional costumes in Guatemala

Maya and Noial in traditional costumes in Guatemala

Another thing I like is hiking up mountains and volcanoes. I have a list of all the best climbing we’ve been doing: we climbed Mount Scenery in Saba, Morn Diablotin and the Boiling Lake in Dominica, la Grande Soufriere in Guadeloupe, Mont Pelé in Martinique, and not to mention the great one and only Pico Duarte in Dominican Republic, the tallest mountain in all of the Caribbean! It took us two days to reach the summit and we had a guide and two mules: Margarita and Pintero. It was Awesome! We also visited all types of waterfalls and natural pools.

Green became my favorite color. Not the money-green, but the vegetation-green of the Caribbean. All the beautiful plant, trees, fruit, vegetable, and insect-green. The Caribbean is a great place, I will never ever forget it, and it’s just wonderful! Not that I am bragging but all I’m saying is that I’m proud with all the climbing I did. I lost a lot of fat and my legs became the legs of Hercules because of walking, climbing, and free-diving. I’m fit now.

Everyone we meet asks me “What about school?” It’s really getting on my nerves. I do actually go to school. And I also have something to teach you today: MY SCHOOL IS NOT A BUILDING, it is the world!

I have this huge book on the boat fully illustrated and alphabetic and it’s called: The Random House Children’s Encyclopedia. I learned a lot from it, and when I opened it on “K” and read about knowledge it said: „If learning took place only at school no one would ever graduate.“ It also said that the three steps of learning are: 1. Traveling, 2. Reading, and 3. Growing up. I’m doing all three steps at the same time!

There is your answer to your really annoying question.

Maya at school

Maya at school

Did I like school back in Canada? Not so much. But school on the boat is pretty great. I bet I learn more traveling and talking to people in one day then any school kid does in a classroom for one week!

Anyway, I wanted to write this because it’s all facts and I think I will end it here. Thank you for taking your time and reading!

 

*Read another article by Maya, about her experience in Montserrat, here.

Share

Приключения в езерото Изабал

Предишният път ви разказах за училището на Мая в Гватемала и празненствата по случай денят на независимостта.

Осма Глава.  Приключенията ни в езерото Изабал, Гватемала

 

Крепост Сан Фелипе, Рио Дулсе, Гватемала

Крепост Сан Фелипе, Рио Дулсе, Гватемала

Октомври, 2013

Когато хората ни питат вие защо толкова много обичате да пътувате, ние им отговаряме, защото светът е прекрасен!

Ако се замислите, светът е доста малък. Слънцето, което е не по-голямо от блестяща златна палачинка в небето е милион пъти по-голямо от нашата планета Земя. Значи планетата Земя е не по-голяма от палачинкова трохичка! Но пък колко красива, колко интересна трохичка. Колко много прекрасни, невероятни, уникални места за разглеждане!

Но това не е всичко. Обичаме да пътуваме и заради останалите хора, които обичат да пътуват и които срещаме по пътя. Забележителни личности, които ни вдъхновяват и които ни стават приятели до живот. Превърнали сме се в магнити за пътешественици с подобни на нашите интереси, идеи, начин на живот и мироглед. Превърнали сме се в част от племе с общи мечти разпиляно из света.

Още първият ден щом пристигнахме в Рио Дулсе, Гватемала срещнахме Дайли, Джони, Нойял, Ловам, Илан и Спирит, които по това време живееха и обикаляха света на борда на 39-футов (13 метров)катамаран Solaris Sunstream наречен FriendShip (Приятелство).

Friendship, Lago Izabal

Friendship, Lago Izabal

Тяхната история ни вдъхнови.
В подножието на вулкан един висок французин слрещнал момиче от Калифорния, което четяло любимата му книга „Papillon“ на Анри Шариер. Двамата изкачили вулкана и продължили нататък заедно, без да спират.

Дайли и Джони пътешестват заедно от около 15 години насам, пеша, с колелета, с влакове, на авто стоп, с лодка, с каравана, с каквото намерят. Заедно обикалят Африка с палатка, пеша, на стоп и с влакове посещавайки някои от най-далечните и безизветни места затънтени на ръба на пустинята Сахара, които даже може би вече не съществуват, затрупани от пясъчни бурии. Возят се на покрива на товарен влак пренасящ желязо към мястото, където вали дъжд веднъж на 10-15 години и желяото не ръждясва. Гостуват на Масаите в Кения, където им позволяват да си опънат палатката в заграждението на селото, тъй като извън заграждението се разхождали лъвове.

Къмпингуват в Алеята на Баобабите в Мадагаскар, на върха на вулкана на остров Реюниън и на ръба на варовичната гора в парка Изало с бели лимури в дърветата около тях. Плават с малко кану издълбано от дърво заедно с хора от полу-номадското племе Везо в Мадагаскар. Срещат племената край езерото Туркана. Посещават средновековният град Гондар в Етиопия.

През 2003г. на остров Реюниън се ражда първото им дете- дъщеря им Нойял. С бебто продължават да обикалят континента, посещавайки Мароко, Мавритания, Сенегал, Мали, Буркина Фасо, Гана, Кения, Южна Африка, Мадагаскар и Етиопия, преди да се завърнат във Франция, където си купуват колелета. Заедно с малката Нойял в ремаркенце и с раници натоварени с дрехи, палатка и тенджери, обикалят Европа: Франция, Дания, Финландия, Италия, Германия, Швеция, чак до Норвегия на север и после на юг до Тунис, без нито веднъж да спят на хотел. По-късно обикалят Америка и Канада с велосипедите по същият начин. Планират да обиколят света с колелета, когато откриват, че Джони отново е бременна. Решават, че ще им е доста трудно с колелета и с две бебета и решават да си купят платноходка.

Купуват си лодка в Ст Мартен и страхотно се радват на живота на море, учейки се да плават около Карибите. През 2006г. на остров Ст. Лусия се ражда Илан, с церебрална парализа… Въпреки, че в началото страхотно много се тревожели, какво ще стане с него, ще може ли да върви, с времето престанали да се тревожат и приели ситуацията като част от живота. Продължили да пътешестват. Плават до Венецуела, Аруба, Кюрасао, Колумбия и Панама, където спрели и пътешествали по земя. По-късно оставят лодката във Венецуела и с една стара каравана обикалят Канада, където осиновяват кучето Спирит и с караваната слизат до Никарагуа, Салвадор, Коста Рика и Хондурас. Две години по-късно, в Гваделуп се рожда третото им дете- Ловам.

С трите малки деца, едното с церебрална парализа и с куче, те продължават да обикалят света. През 2011 година си купуват катамарана FriendShip, с четири каюти, където има място за всички.
Ние ги срещнахме в Рио Дулсе, Гватемала и бяхме неразделни през цялото време, което прекарахме там.

 

Петък. Мая, Нойял и Ловам бяха заминали на училище, Иво и Дайли стягаха Фата Моргана и Френдшип за плаване, Джони и аз отидохме на пазар с две големи раници за да заредим хранителни продукти, плодове и зеленчуци за уикенда. Веднага щом децата се върнаха от училище на обяд вдигнахме котвите и опънахме платната. Тихомълком се мушнахме под големият мост, плъзнахме се покрай старинната крепост Сан Фелипе разположен на последното стеснение преди езерото и отплавахме на запад.

Крепостта Сан Фелипе, Рио Дулсе

Крепостта Сан Фелипе, Рио Дулсе

Фата Моргана край крепостта Сан Фелипе

Фата Моргана край крепостта Сан Фелипе

Да плаваш по езеро е огромно удоволствие. Няма вълни, лек вятър, зелени брегове наоколо. Две семейства, две лодки, пет деца, едно куче. Езерото е наше.

Мая и Нойял си рисуват. Плавахме толква бавно, че Нойял скочи от тяхната лодка и плува до нашата в движение, за да са заедно с Мая.

Мая и Нойял си рисуват. Плавахме толква бавно, че Нойял скочи от тяхната лодка и плува до нашата в движение, за да са заедно с Мая.

Езерото Изабал е най-голямото езеро в Гватемала. Обхваща около 600 квадратни километра. Много реки се вливат в него, но най-голямата е реката Полочик на запад. Около езерото се издигат вечнозелени планини, Sierra de Santo Cruz на север и Sierra de las Minas на юг. В полите на планините по ръба на езерото има няколко малки fincas (селца), където живеят Кекчи и Киче общности или комуни, по същият начин по който техните пра-деди са живяли преди конкистата, в малки дървени къщички с покриви от палмови листа.

Традиционна къща в Гватемала

Традиционна къща в Гватемала

След около десетина мили и 3-4 часа плаване пуснахме котва пред Finca Paraiso, малко преди залез слънце.

Финка Параисо

Финка Параисо

Събота. Станахме рано сутринта, взехме сандвичи и шишета с вода в раниите и потеглихме към Agua Caliente (топла вода). След около половин час вървене успоредно на малка рекичка, където жени голи до кръста перяха дрехи и малки деца си играеха във вирчетата наоколо; през гората, покрай голямо зелено пасище и малко селце от друга ера, стигнахме до мястото.

.

.

От зеленото гърло на гората над нас се изливаше малък водопад. Съвсем не голям. Ако сте виждали много водопади, особено, ако сте били в Канада и сте стояли в нозете на Ниагара, този може дори да не го забележите. Но почакайте, пипнете водата му! Този водопад е горещ!

Agua Caliente waterfall

Agua Caliente waterfall

Нагоре по реката има минерален извор, чиито горещи води се смесват със студените води на реката в дълбокият вир под водопада. Преди да достигне ръба на скалите и да падне 10 метра надолу, горещата минерална вода формира малки естествени басейнчета в които е трудно да се задържи човек дълго време без да се свари напълно.

Ловам и Спирит в реката

Ловам и Спирит в реката

Мира в реката

Мира в реката

Пикник край брега

Пикник край брега

Джони и Илан в реката

Джони и Илан в реката

Спирит

Спирит

Ловам

Ловам

Спирит и Дайли

Спирит и Дайли

Прекарахме си няколко незабравими часа тук, сами насред природата ухаеща на влажна разстителност и минерална вода. Плувахме в студените води на реката, киснахме се в горещите минерални гьолчета, скачахме от водопада във вирчето, ядохме сандвичи на камъните, наслаждавахме се да стоим под масажиращата тежест на бумтящите топли води, падащи неуморно с нестихващ приглушен тътен, заобиколени от сенчеста тропическа гора.

Мая и Нойял

Мая и Нойял

Мая

Мая

Нойял

Нойял

Виктор

Виктор

Джони

Джони

Дайли

Дайли

Неделя. Отново потеглихме с лодките покрай северните брегове на езерото Изабал и не след дълго спряхме край финка Джокоро, малко селце с няколко дървени къщички под огромно старо дърво сейба, където живеят босоноги деца, които говорят само кекчи и разбират една-две думи на испански. Тук наблизо няма плаж, нито водопад, нито пещера, нито магазин, нито ресторант и затова туристи изобщо не идват. Има училище, църква и футболно игрище.

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Финка Джокоро

Когато се зададохме с лодките и бавно се паркирахме на няколко метра от брега, децата от селото започнаха да прииждат по хълмовете надолу и да формират непроницаема стена от шарени фанелки, широки усмивки и любопитни погледи на брега на езерото. Стената нарастваше с всяка изминала минута и когато се натоварихме в каяака и се насочихме към брега, групата от малки посрещачи вече беше доста внушителна.

Деца от финка Джокоро

Деца от финка Джокоро

В селцето нямаше улици, а само няколко тесни пътечки между къщите. Къщите бяха малки дървени конструкции със стени от тънки дървета и покриви от палмови листа, същите като тези на маите отпреди хиляда години.Една такава къща се издига за около 1-2 седмици и всички от селото помагат и строят заедно. В една такава къщичка живеят около 20-30 души, повечето деца, заедно с кокошките, кучетата и други домашни животни.

.

.

.

.

Къщите са групирани в aldeas (комуни) от по 6-7 разделени от останалите с дървена ограда. Във финка Джокоро има 4-5 комуни. Хората от селцето работят за големите земевладелци, които са изкупили земите наоколо и произвеждат царевица, боб, тикви и други зеленчуци.

.

.

Децата ни посрещнаха нахилени и любопитни, помогнаха ни да издърпаме каяка на брега и ни наобиколиха спазвайки почтено растояние. В началото бяха доста мълчаливи и само от време на време някое казваше нещо на техният си кекчи език, което караше всички останали да се превиват от смях. Всеки път щом вдигнех фото-апарата за снимка те се блъскаха да позират пред мен, заставаха сериозни за снимката и после се трупаха около мен, на няколко пъти почти ме събориха, за да видят снимката в екранчето на апарата умирайки от смях.

.

.

С конвой от деца тръгнахме бавно из тесните пътечки да разгледаме селото и посетихме две от комуните. Някои от жените, които се занимаваха с чистене и готвене се скриха в къщичките си щом ни видях, други ни наблюдаваха изпод вежди от разстояние с леки саркастични усмивка, а някои от по-смелите дойдоха да говорят с нас, колкото могат на испански. Повечето мъже бяха на работа из полетата, въпреки, че беше неделя.

.

.

След това се събрахме на футбоното игрище, което беше леко наклонено към езерото, осеяно с бодили и кравешки акота навсякъде. Момчетата бързо се разделиха на два отбора, от някъде се появи топка и започна мачът. Скоро всички тичаха напред-назад, гонеха топката и при всяка удобна възможност викаха ту Ииивооо ту Вииктоор колкото им глас държи. През това време Мая, Нойял и Ловам се включиха в играта на малките, нещо като Кральо-портальо.

Футболен мач във финка Джокоро

Футболен мач във финка Джокоро

Стана време да си ходим, но децата не искаха да ни пуснат. Решиха да ни скроят номер и да ни откраднат каяка, за да неможем да се върнем на лодките. Иво разбира се ги излови във водата и ги преобърна както бяха накачулени на каяка. Няколко пъти. Те разбира се отново се заливаха от смях.

децата ни крадат каяка

децата ни крадат каяка

Дванайсет деца в един каяк, тринайстото умира от смях :)

Дванайсет деца в един каяк, тринайстото умира от смях 🙂

.

.

Най-накрая, когато се качихме в каяка и потеглихме към лодките, децата започнаха да плуват след нас и се опитваха да ни убедят да останем. Бяха истински тъжни, че си тръгваме…Обещахме им да се върнем и да им донесем бонбони.

.

.

Дълго време ги слушахме как викат от брега Иииивооооо, Иииивоооо.

Следващият уикенд, след края на учебната седмица, потеглихме отново заедно с нашите приятели.

.

.

Този път се отправихме към южният бряг на езерото, където на брега има едно малко ресторантче и плаж. Закотвихме лодките пред плажчето и поехме към планините в търсене на пещера.

Край бреговете на езерото Изабал

Край бреговете на езерото Изабал

В планините около езерото Изабал има много пещери, но повечето са трудно достижими тъй като няма пътища, нито дори пътеки през дивата природа.

Иво и Виктор в гората

Иво и Виктор в гората

Джони остана на плажчето с Илан и Ловам, а всички останали: Дайли, Нойял, Иво, Виктор, Мая и аз, придружени от Спирит и от едно непознато куче, което се присъедини към нашата група, си прекарахме денят в търсене на пещерата.

На път към пещерата

На път към пещерата

Цял ден вървяхме през джунглата, прекосявайки реки, бамбукови гори, царевични полета и пасища. Минахме и през две майски селца, където няколко човека разпознаха непознатото куче, което им лаеше прасетата и кокошките.

Дайли, 2 кучета и сто хиляди крави

Дайли, 2 кучета и сто хиляди крави

Срещнахме мъже с гумени ботуши, които мъкнеха на гръб дървета и мъже с широкополи шапки, които работеха в царевичните полета и всеки път, когато ги питахме на къде е пещерата, те ни казваха да продължаваме да вървим надолу по пътеката, през реката, пещерта е след портокаловата горичка. Но така и не я намерихме тази пещера…

.

А сега на къде?

Затова пък открихме зеленото на земята, топлата миризма на царевичните полета, прохладата на речните води и горе на високите хълмове- неповторим пейзаж. Езерото в нозете ни се излежаваше и ни чакаше под лъчите на следобедното слънце.

Царевично поле

Царевично поле

Мая и Нойял в реката

Мая и Нойял в реката

Мира в гората

Мира в гората

Следващият уикенд, след края на учебната седмица, потеглихме отново заедно с нашите приятели.
Този път намерихме пещерата. Не тази от миналата седмица, а друга, недалеч от горещият водопад, нагоре по реката.

Мая през джунглата

Мая през джунглата

След около 40 минути вървене през гората покрай реката най-сетне достигнахме до входа на дълбока тъмна пещера. Огромна зейнала дупка в отвесните скали на планината пълна с прилепи и слепи паяци, която ни чакаше гладна, с остри криви зъби. Лигите и течаха да ни погълне.

Пещерата

Пещерата

Иво

Иво

Влязохме много внимателно, като кученца с подвити опашки, държейки се едни за други, очите ни на палачинки. С малки фенерчета осветихме вътрешностите и. Странни нагърчени форми и текстури. Дъхът и влажен и прохладен. Киселива миризма на гуано. Гласовете ни пътуваха, блъскаха се в тъмното, изчезваха и се връщаха обратно по много странен начин, изкривени от грубите каменни стени на огромното празно подземие. Няма нищо по-мрачно, по-мистериозно и страшно от вътрешността на пещера.

.

.

Достигнахме до място, където бе невъзможно да продължим по-нататък без екипировка, въжета и завещание. Тук пещерата пропада около 10 метра и после продължава няколко километра под земята с няколко подобни опасни пропадания и излиза от другата страна на ппланината.

.

.

Мира

Мира

Известно време гледахме в черното на дупката и кроихме планове как някой ден ще се върнем с въжета и с повече фенери и ще влезем навътре. Някой ден.

.

.

Преди да се приберем обратно в Рио Дулсе, спряхме отново във финка Джокоро за още един мач и раздадохме бонбони на малчуганите, които бяха сигурни, че ще се върнем отново.

.

.

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: На Български

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

Share

Училището на Мая в Гватемала

Предишният път ви разказах за първите ни впечатления от Гватемала.

Седма глава. Училището на Мая и празненствата по случай денят на независимостта в Гватемала

Мая и нейните нови съученички в Гватемала

Мая и нейните нови съученички в Гватемала

Септември, 2013

„Добро утро, ученици! Това е вашата нова съученичка, Мая. Тя ще бъде с нас в четвърти клас. Мая идва от друга държава. Ние всички трябва да се постараем тя да се чувства добре дошла в нашата страна, Гватемала. Винаги се радваме, когато някой от друга държава идва да учи в нашето училище. Това означава, че те искат да научат за нашата държава, история, култура и език. Но и ние също научаваме от тях за техните държави и култури. Чуждестранните ученици обогатяват нашите познания за далечните места по света. Днес ние имаме щастието да посрещнем Мая в нашият клас. Добре дошла в четвърти клас, Мая! Луис-Педро, донеси един чин за Мая от съседната стая и гo сложи ето там.“

El profe Esuardo и неговият клас.

El profe Esuardo и неговият клас.

Обърнат към класа, Мая от лявата му страна с поглед забит в пода, сърцето и препускащо от вълнение, el profe Estuardo, усмихнат и с ръка почиваща върху рамото и, представи новата ученичка. Тя не разбра нито дума от това, което той каза на испански, но аз разбрах и никога няма да го забравя. Надничах през отворената врата на класната стая с просълзени очи. Двайсетина деца в униформи между 8 и 14 годишна въздраст стояха изправени, неподвижни и слушаха внимателно и с уважение техният учител, втренчени в Мая.

Първият ден на Мая в училището. Децата я наобиколиха и разпитаха с помощта на Нойял, приятелка на Мая, която също живее на лодка и знае английски и испански.

Първият ден на Мая в училището. Децата я наобиколиха и разпитаха с помощта на Нойял, приятелка на Мая, която също живее на лодка и знае английски и испански.

Съучениците на Мая в Гватемала

Съучениците на Мая в Гватемала

Мая започна училище два дена след като пристигнахме в Rio Dulce. Процесът по записването отне по-малко от 2 минути. Появих се в училището, срещнах се с господин Естуардо и го попитах дали има възможност Мая да учи в четвърти клас. Разбира се, че може, няма проблем, каза той с усмивка и тя започна на следващият ден. Никакви документи, фотокопия на документи и най-важното- никаква такса за записване. Началното образование в Гватемала е безплатно, дори и за чужденци. Единственото, което трябваше да осигурим беше няколко тетрадки и униформа-пола и бяла ризка или тениска. Купихме специален плат за полата и местната шивачка я уши за 1 ден, след като внимателно взе размерите на Мая.

Шивачката на селото взима размери за училищната униформа на Мая

Шивачката в селцето El Relleno

Шивачката в селцето El Relleno

През следващите два месеца Мая посещаваше всеки ден основното училище в селцето El Relleno заедно с още няколко деца-крузъри като нея живеещи на лодки в заливчето на Rio Dulce. Научи нови неща по математика и малко испански, но най-важното, което получи беше уникалното изживяване от общуването с деца от друга култура на нейната възраст.

Първият учебен ден на Мая в Гватемала

Първият учебен ден на Мая в Гватемала

Училището беше дълга едноетажна сграда под огромно дърво сейба-националното дърво на Гватемала. В четири класни стаи подредени в редица, с перманентно отворени врати, прозорци с решетки и без стъкла, около 60-ина местни деца между 5 и 14 годишна възраст се събираха в смесени класове през седмицата между 7:40 и 12:30ч. Няколко кльощави слънчасали селски кучета също посещаваха класовете ежедневно влизайки и излизайки през отворените врати на класните стаи с увиснали надолу муцуни, без никой да им обръща внимание и от време на време се затичваха да подгонят някоя заблудена кокошка влязла по погрешка в училищният двор в търсене на бубулечки.

Основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

Основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

Класна стая в основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

Класна стая в основното училище в El Relleno, Rio Dulce, Guatemala

 

Училищният двор беше покрит с дребен чакъл и кални локви, палмови дървета и храсти обсипани с едри ярки цветя, които никога не преставаха да цъфтят в горещият влажен въздух на Rio Dulce. В междучасията децата, подобно на всички деца по света, тичаха из двора, а жени от селото пристигаха да продават леки закуски: coquitos (портокалови половинки поръсени с пипер) jugo (сокчета в найлонови торбички), heladitos (малки домшно направени сладоледчета) и tortillas (царевични питки).

Мая играе на гоненица в междучасието

Мая играе на гоненица в междучасието

Хайде на закуските!

Хайде на закуските!

Повечето деца от селото вървяха пеша до училището, но имаше и такива, които живееха в къщички край брага на реката и нямаха достъп по суша до селото и училището. Те се придвижваха с училищната lancha ( лодка подобна на училищен автобус), която минаваше всяка сутрин и събираше децата (безплатна услуга). Училищната лодка-автобус минаваше и покрай нас и така Мая заминаваше на училище всеки ден- по вода. Заедно с нея в един клас беше и новата най-добра приятелка на Мая от съседната лодка- Нойял.

Мая в очакване на училищният "автобус"

Мая в очакване на училищният „автобус“

Мая в училищната лодка-автобус

Мая в училищната лодка-автобус

Въпреки, че в началото Мая не разбираше думичка на испански, само след 2 седмици тя подготви устно изложение на испански за националното цвете на Гватемала- La Monja Blanca (орхидея наречена Бялата Монахиня) и рецитира пред цялото училище, по микрофон, по време на празненствата по случай националният ден на Гватемала.

Съученички

Съученички

…………

Гватемала-кратка истоия

Cuauhtēmallān (място с много дървета) в централната част на Латинска Америка е люлката на майската цивилизация с монументални руини насред тропически гори. Едно от най- биоразнообразните кътчета на планетата.

La Conquista (Завладяването)

Имало едно време един вълшебен принц направен от камък в мястото с много дървета- Текун Уман. Един ден от корема на голям кораб се появило ужасно божество, като червено слънце, дошло да ограби земята и душите на царевичните хора и да унищожи техният принц- Текун Уман.
Започнала жестока битка между Текун Уман с неговите смели войни и капитан Педро де Алварадо с неговата блестяща на слънцето армия и гръмотевични оръжия. Текун Уман не се предавал, атакувал отново и отново, но накрая паднал смъртно ранен. Когато умрял, мрак се спуснал над мястото с мнгого дървета.

Колонията

Мрак се спуснал над мястото с много дървета в продължение на дълги години нарушаван само от проблясъците на огньове, в които горели царевични хора и древни майски божества.

Независимост

На 15 септември 1821г. Гватемала се провъзгласява за независима от испанската корона държава.

 

Празненства послучай независимотта на Гватемала

Днес празненствата по случай независимостта на Гватемала са грандиозни. След няколко седмици подготовка цялата нация празнува в продължение на няколко дни и нощи.

.

.

Празненствата в Rio Dulce стартираха с конкурс за красота в училището на Мая. Момиченца избрани предварително представляваха всеки клас. След това всички останали деца от училището се наредиха на опашка пред урните и гласуваха тайно за да изберат най-красивото момиче с най-пищната рокля, което не беше лесно, защото всички бяха прекрасни.

Галерия на Мини-Миските

.

 

.

.

.

.

.

.

 

.

profe Estuardo y Estrella

profe Estuardo y Estrella

В продължение на две седмици децата от училището разделени на екипи практикуваха различни национални танци. В деня на празненството момичетата и момчетата се появиха облечени в национални носии наречени trajes и танцуваха пред родители и приятели на баскетблното игрище под моста. Беше незабравимо и всички се прадставиха чудесно, но най-малките- 5 годишните обраха най-многото овации.

Мая и Нойял

Мая и Нойял в традициони носии от района на езерото Изабал, Гватемала

 

Танцов състав пети клас

Танцов състав пети клас

Танцов състав първи клас. Сладури! Русото дете е Ловам, братчето на Нойял.

Танцов състав първи клас. Сладури! Русото дете е Ловам, братчето на Нойял.

Мая, нейните съученици и господин Естуардо.

Мая, нейните съученици и господин Естуардо.

Въпреки, че на много места по света традиционните костюми са вече заменени със съвременни дрехи, в Гватемала жените потомки на маите все още носят ежедневно и с гордост националните си носии, които се различават по цвят и модел от село на село.

Женски традиционни облекла от Гватемала

 

Нойял, София и Мая в традиционни облекла от Гватемала

Нойял, София и Мая в традиционни облекла от Гватемала

.

.

.

.

.

.

.

.

В района на езерото Изабал женските традиционни дрехи се състоят от дълги тежки плисирани поли-corte и ярки дантелени блузи- huipil. Въпреки, че почти всичко в Гватемала е изключително евтино, платовете за полите са доста скъпи, както и дантелените блузи. Но не се наложи да купуваме носия, защото една много мила жена ни услужи за няколко часа с нейната пола и блуза, за да може Мая да участва в танца, който така старателно репетирахме дни наред.

Мая в традиционна носия от Гватемала. (Нямам снимки от танца, защото снимах с видео)

Мая в традиционна носия от Гватемала. (Нямам снимки от танца, защото снимах с видео)

За разлика от женските традиционни облекла, които са ежедневните дрехи на голяма част от жените в Гватемала, мъжките национални костюми са на изчезване заменени от дънки и тениски. Но по случай танците всички момчета от училището се появиха облечени в традиционни облекла- бели памучни панталони и блузи с широки ръкава и с червени пояси и със сламени широкополи шапки. Красавци! Танците и повечето други мероприятия във връзка с празненствата се проведоха на баскетболното игрище под големият циментов мост, където бяха инсталирани огромни тонколони.

 

Мъжки нациионални носии от Гватемала

 

.

.

.

.

.

.

Момчета от училището в национални носии по време на фестиал на народните танци в Рио Дулсе, Гватемала.

Момчета от училището в национални носии по време на фестиал на народните танци в Рио Дулсе, Гватемала.

.

.

 

На следващият ден се организира една доста инересна, трудна и опасна игра- palo ensebado. Тази древна традиция започнала в Неапол, Италия датира от 16 в. В Испания и други европейски държави ритуалът е известен като el árbol de mayo и la cucaña- церемония символизираща плодородие. С пристигането на испанските конквистадори и католическата религия в Новия Свят ритуалът бил приет и от местното население. Но днес традицията вече е загубила религиозното си значение и се е превърнала в игра, в опасно предизвикателство по време на панаири и празненства.

El Palo encebado -Побит кол.

El Palo encebado -Побит кол в двора на училището

С камион докараха 10-метров дънер, намазаха го обилно с маргарин, след което децата помогнаха да го изправят и забият в двора на училището. На върха предварително прикрепиха затворен плик съдържащ 200 кецала (около 28 $, което е огромна сума за там). Децата се разделиха на два екипа- момчета срещу момичета и през следващият час-час и половина се мъчиха да се покатерят до върха на кола. Най-успешната стратегия беше да формират няколкоетажни пирамиди, катерейки се едни върху други, като най-големите деца стояха в основата на пирамидата, а най-дребните се катереха най-отгоре. Но маргаринът наистина затрудняваше задачата им и след много викане и смях, пирамидите се срутваха една по една. Но накрая екипът на момичетата спечели успявайки да се задържат натрупани на 5 нива. Мириям, момичето, което достигна плика с парите грабна наградата и почерпи всички в екипа с бонбони и сладолед.

.

.

.

.

Победителката Мириям

Победителката Мириям

Празненствата приключиха с епичен банкет за цялото село. Кметът изпрати подарък- мъжко теле. Бичето пристигна в малко ремарке и беше закарано в съседното село, където е кланицата. Тъй като всички вече бяха свикнали с моето фотографско присъствие навсякъде, ми позволиха да придружа телето до кланицата и да снимам традиционната церемония по жертвопринушението, но за нещастие тя се отложи и се проведе чак в 3:00 ч. през нощта, така че неможах да присъствам и да снимам…

Бичето подарък от кмета на селото

Бичето подарък от кмета на селото

На следващият ден хората от селото се събраха на барбекю под моста. Раздаваха царевични питки, боб, зелева салата и печено телешко на корем. Цялото село се нареди на опашка, както и гости от съседни села.

Скара-бира за цялото село

Скара-бира за цялото село

Мира разговаря с две жени дошли а празненствата от друго село.

Мира разговаря с две жени дошли за празненствата от друго село.

Вечерта организираха дискотека на баскетболното игрище под моста (пуснаха любимата на Мая латино-песен Но-но-но,-коко-но,-коко-но), която завърши с посрещането на факлите.

В разгара на танците

В разгара на танците

La marcha de antorchas- походът на факлите, е най-грандиозната традиция по случай денят на независимостта на Гватемала символизираща прогонването на мрака и краят на колонията. Хиляди ентурсиасти от цялата държава и гости от други страни участват всяка година в организирани маратони, които продължават повече от 18 часа. Хора на всякакви възрасти излизат на улиците и тичат километри с факли в ръце. Участниците от нашето село стартираха в 5 сутринта, тичаха до границата с Хондурас, която е на повече от 50 км и се завърнаха към полунощ. Ние (цялото село) ги посрещнахме на моста. Гледката беше незабравима- стотици тичащи хора, изморени, запотени и устремени носещи запалени факли се зададоха в далечината и озариха нощта.

Завръщането на факлите

Завръщането на факлите

Вечният огън на независимостта

Вечният огън на независимостта

 

 

 

Празненства в Марио Марина

Но не само местните отпразнуваха денят на независимостта в Rio Dulce. В почти всички марини в околността гринго-крузърите също си организираха многобройни фиести.

Отпразнуването на 192-годишнината от независимостта на Гватемала стартира рано сутринта в Марио Марина с турнир по волейбол. Шест екипа се надиграваха в продължение на 2 часа, като екипи отпадаха един по един. Екипът на Los Invencibles (Непобедимите) спечели, разбира се. Иво игра в екипа на Непобедимите, разбира се.

Турнир по волейбол в Марио Марина

Турнир по волейбол в Марио Марина

Следваха игри за деца- подхвърляне на сурови яйца и замерване с балони пълни с вода, пинята и всякакви други надпревари. Мая участва във всички игри и спечели сума ти бонбони от пинятата.

Екип "Пинята"

Екип „Пинята“

Мая разбива понятата, която е пълна с бонбони.

Мая разбива понятата, която е пълна с бонбони.

Накрая завършихме празненствата с кокоша лотария. От някъде докараха една доста изплашена кокошка и я освободиха в центъра на голям картон разграфен на квадрати с номерца. Участниците в лотарията си бяха написали имената в предварително избрано квадратче срещу 10 кецала. После зачакахме кокошката да се изака и така да определи печелившото квадратче. Самоче на кокошката съвсем не и се акаше в момента… Беше толкова стресирана, че остана неподвижна и констипирана с параноичен поглед в центъра на картона наобиколена от тълпа от хора, които постоянно я притесняваха. Едни се опитваха да я примамят към техните квадратчета с ориз, други и предлагаха разхлабващи салатки. Една жена даже и направи релаксиращ масаж, но нищо не проработи. На два пъти кокошката абсолютно неочаквано и от лежащо неподвижно състояние се стрелна измежду тълпата пробивайки защитата в най-уязвимата част на кръга от хора и панически се втурна из градината в зиг-заг. Хич не беше лесно да я изловят и върнат обратно в средата на картона. Като цяло, беше болезнено да гледаме как измъчват горкото животинче. Ако това се беше случило в Америка например, кокошката със сигурност щеше да осъди всички участващи в лотарията и половината от зрителите за нарушени животински права, но не беше Америка… В крайна сметка освободиха кокошката жива и здрава и силно стресирана, но с непокътната чест, без да се е наакала на публично място.

Кокошката, която имаше запек...

Кокошката, която имаше запек…

 

Можете да намерите предишните статии на български и историйки от нашите пътешествия в долната част на следната страница: Екипажът

.

Ако имате въпроси или коментари можете да ни пишете в кометарите тук или да ни намерите във Фейсбук: Facebook/The Life Nomadik .

 

Не забравяйте да ни харесте във Фейсбук и да споделите тази страница с вашите приятели!

Мерси от екипажа на Фата Моргана!

 

Share

Underwater Sulptures

The world’s first public underwater sculpture park located off the west coast of Grenada was open for public viewing in 2006. Created by British sculptor Jason de Caires Taylor the Molinere Underwater Sculpture Park features a unique collection of ecological underwater contemporary art.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

A couple of days after dropping anchor in St George’s Bay in Grenada, we pile up on the Rubber Duck (Mel and Caryn’s dinghy) and head for the Sculpture Park in Molienere Bay. It’s not too far, only 2 miles north from the St George’s anchorage or about 20-30 minute dinghy ride in calm seas.

It’s Saturday and at 9 in the morning there are two diving boats and another dinghy already stationed on the mooring balls in the bay. A group of divers with a guide and a snorkeling family are already in the water. We grab a mooring too, put on our masks and snorkels, and begin exploring the sandy shallows of the bay.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

There are over 65 submerged sculptures scattered on an area of 800 square meters which allows us to swim around undisturbed avoiding the other visitors, discovering the artworks in the collection one by one.

Maya at the Underwater Sculptures Park Grenada

Maya at the Underwater Sculptures Park Grenada

The water temperature is pleasant but visibility is not perfect. The sea is murky from the swell and currents we’ve been getting in the past few days due to Hurricane Gonzalo’s passing north of Grenada.

Mira at the Underwater Sculptures Park Grenada

Mira at the Underwater Sculptures Park Grenada

We float on the surface of the sea. Beneath us lying down on the sea floor in 12 feet of water are the 16 bodies of one woman. ‘Grace Reef’ is the first installation consisting of 16 concrete statues cast from the body of a local Grenadian woman. It’s eerie and beautiful, as well as a bit morbid. Underwater, the inanimate human figures suddenly become lost, drowned, abandoned.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Most of the sculptures represent human figures from life casts of actual Grenadian people: men, women and children. They have been designed to promote coral growth using techniques to reduce the pH of the cement and by applying a textured surface thus encouraging coral polyps to attach onto the surface and change the appearance of the artworks over time. Eventually the structures become sanctuaries for small marine life, like artificial reefs.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

The most recognized and impressive installation is ‘Vicissitudes’, a ring of 26 children holding hands facing outwards into the current. Symbolizing life’s ongoing cycle and the ability of children to adapt to their surroundings, the piece is a means of conveying environmental awareness and evokes the importance of sustainable and well managed marine environment for future generations. In an interview for Environmental Graffiti, the artists said: “I am trying to portray how human intervention or interaction with nature can be positive and sustainable, an icon of how we can live in a symbiotic relationship with nature.”

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

British artist, Jason de Caires Taylor born in August of 1974 started as a dive instructor and graffiti artists to become a world-renown environmental artist, underwater photographer, and marine conservationist, combining his two passions for sea and art. “I’m very interested in public art and how an object changes in response to its environment.“

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

The artist main goal is to divert visitors away from damaged by hurricanes and human activity endangered natural reefs, like the most visited snorkeling destination on the island, Flamingo Bay, located not far from the sculpture park. He also hopes that his eco-friendly installations will provide new habitats for marine life and enhance the local ecosystems.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

We snorkel around the sculpture and dive for a closer look. The bodies and faces of the figures are covered in new corals, marine plants and aquatic life forms. Parrot fish, yellow tails and other small fishes swim undisturbed among the concrete figures already colonized by sponges and tunicates. The undersea art collection has become their new neighborhood. We are their guests.

Underwater Sculptures Park Grenada

Underwater Sculptures Park Grenada

Share